Стефан Цвайг
Клариса (11)

1919–1921

Безлично и трудно изминаха три години. Тя нищо не си спомняше. Мислеше, че е мъртъв. Леонард бе мъртъв, защото не й беше писал. Единствените събития в живота й бяха да наблюдава как расте детето. В дома малко нещо се беше променило. По странен начин Бранкорик беше намерил работа. Наеха друго жилище. Бранкорик и Клариса живееха в странен брак, откакто той почувства до каква степен тя поддържаше своята неприязън, че я бе взел. Ето защо тя беше благодарна, че всичко между тях завърши спокойно, а той намекна, че добре се разбира с жената на шефа си. „Ясно. Човек има жена, която не го обича.“ Въпреки това запазиха брака си. Не искаха да си създават допълнителни ядове. Тя не се грижеше за него, странеше.

Известно време искаше да напусне дома. Мислеше за развод. Попита доктор Зилберщайн. Той беше станал заядлив. Засмя се.

— Защо? Когато хората са свободни…

Накрая тя осъзна странното в детето. То беше на осем години. Обожаваше Бранкорик. Беше беззащитно. Той беше един съсипан човек. Гневът срещу Леонард растеше. Клариса така би желала да научи дали е жив.

Не бе виждала баща си от много дълго време. Едва сега, на месата по повод годишнината от смъртта на кайзер Франц Йосиф, го видя отново. Беше остарял, суров и озлобен. Войната го бе превърнала в камък.

— Всичко това не ме интересува. Не желая. Не и с нашите врагове. Не желая и твоя мъж, негодяй. О, ти си помагала на един французин. За теб пристигнаха три писма. Ти си шпионка.

Той беше бесен. А тя толкова съкрушена, че заедно с него забърза към дома.

— Така, така, вие сте негодници. Ще извикам полицията. Вие предадохте всичко.

Подхвърли й пакет с писма…

* * *

Бяха пет писма от Леонард. Писал беше веднага след примирието. По-късно още веднъж и още веднъж. А тя беше помислила, че я е забравил. Посвенила се бе сама да му пише, след като бе спала с мъжа си. Сега беше твърде късно. Трябваше да продължи да живее с лъжата. Трябваше да позволи на детето си да вярва, че е син на другия.