Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ronja rövardotter, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Светла Стоилова, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2013 г.)
Издание:
Астрид Линдгрен. Роня, дъщерята на разбойника
Роман за деца
Шведска, първо издание
Преведе от шведски: Светла Стоилова
Редактор: Анна Сталева
Художник: Киро Мавров
Художествен редактор: Елена Пъдарева
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Албена Любенова
Дадена за набор: април 1985 година
Подписана за печат: декември 1985 година
Излязла от печат: януари 1986 година
Поръчка №50
Формат: 60×90/16
Печатни коли: 10,50
Издателски коли: 10,50
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Държавна печатница „Георги Димитров“
София, 1986 г.
История
- — Добавяне
8.
Като радостен вик пролетта се разпростря над горите около Матисовия замък. Снегът се топеше, стичаше се на ручейчета от всички страни на планината и се отправяше към потока. А потокът бучеше и се пенеше в пролетно опиянение и всичките му бързеи и водопади пееха буйна пролетна песен, която не замлъкваше. Роня я чуваше всеки миг, когато беше будна, и дори в сънищата си нощем. Отмина дългата ужасна зима. На Вълчата прегръдка отдавна вече нямаше сняг. Сега там ромолеше ручейче и копитата на конете шляпаха във водата, когато в едно ранно утро Матис и неговите разбойници прекосиха тесния проход. Яхнали конете, те пееха и си свирукаха през целия път — хей, сега най-сетне щеше да започне чудесният разбойнически живот!
Най-после Роня щеше да отиде в своята гора, за която толкова много беше копняла. Отдавна би трябвало да е там и да види какво става по нейните места, още откак снегът се разтопи и всички ледове се размразиха и изчезнаха. Но Матис упорито беше я задържал в къщи. Пролетно-зимната гора е изпълнена с опасности, твърдеше той, и не я пусна, преди да дойде време сам да потегли с разбойниците си.
— Тръгвай вече — рече й той. — И да не се удавиш в някой коварен малък вир!
— Непременно ще го направя — отвърна Роня, — за да има най-после за какво да вдигаш врява.
Матис я погледна огорчено.
— Ех, Роня моя! — въздъхна той. После се метна на седлото и начело на своите разбойници бързо се спусна надолу по хълмовете и изчезна.
Щом последната конска задница се скри зад Вълчата прегръдка, Роня се втурна към гората. Тя също си пееше и свирукаше, прецапвайки студената вода на ручейчето. После се впусна да тича, и тича ли, тича, докато се озова при горското езерце.
А там я чакаше Бирк. Както й беше обещал. Лежеше на слънце, изтегнал се върху една каменна плоча. Роня не знаеше дали не спи и затова взе едно камъче и го метна в езерцето, за да види ще чуе ли как цопва във водата. Той чу и скокна да я посрещне.
— Дълго те чаках — рече той и тя отново потръпна от радост, задето има брат, който я очаква и иска тя да дойде.
И ето я тук, втурнала се стремглаво право в пролетта. Пролетта я заобикаляше отвсякъде, беше тъй чудесно, да, пролетта я изпълваше цялата и Роня нададе птичи крясък — висок и сипкав, а сетне обясни на Бирк:
— Трябваше да викна един пролетен вик, инак щях да се пръсна. Слушай! Нали чуваш пролетта?
Постояха смълчани за мир и слушаха чуруликането, жуженето, шумоленето, пеенето и шуртенето, което огласяше тяхната гора. Във всички дървета и всички води и всички зелени шубраци кипеше живот, навсякъде се лееше свежата, буйна пролетна песен.
— Просто усещам как зимата изтича от мен — възкликна Роня. — Още малко и ще съм толкова лекичка, че ще мога да полетя.
Бирк я побутна.
— Хайде, литни де! Сигурно и други витри са наизлезли да обикалят, можеш да се присъединиш към ятото им.
Роня се засмя.
— Да, ще видя какво ще направя.
Ала в този миг чу конете. Препускаха лудо в галоп някъде долу към потока. Тя се разбърза.
— Ела, толкова ми се иска да си уловя един див кон.
И те се затичаха, докато конете изскочиха пред очите им, стотици, устремно препускащи през гората с развени гриви — земята тътнеше под копитата им.
— Трябва да ги е уплашила мечка или вълк — предположи Бирк. — Иначе защо ще са толкова разтревожени?
Роня поклати глава.
— Не са разтревожени, просто тичат, за да прогонят зимата от телата си. Но щом им омръзне и започнат да пасат, ще си уловя някой и ще го отведа у дома в Матисовия замък, отдавна съм си намислила.
— В Матисовия замък ли? За какво ти е кон там? Нали ще яздиш в гората? Дали не можем да си уловим два и да пояздим още сега тук?
Роня помисли малко и отсъди:
— И от Бурковия род има хора с ум в главата, виждам. Хайде, ела! Ще опитаме!
Тя свали кожения си ремък. Бирк също вече се беше сдобил с такъв и те се скриха — всеки готов със своята примка, зад един камък близо до поляната, където дивите коне идваха да пасат.
Какво от това, че се налагаше да чакат.
— Колко ми е добре просто да си седя тук и да усещам пролетта! — продума Бирк.
Роня скришом го погледна й промълви тихичко:
— Затова и ми харесваш, Бирк Буркасон!
Дълго седяха притихнали и се радваха на пролетта. Слушаха цвъртенето на коса и кукането на кукувицата, които огласяха цялата гора. Наскоро родени лисичета щапукаха насам-натам пред дупката си на един хвърлей от тях. Катерички се мятаха нагоре-надолу по върховете на боровете, видяха зайци да прекосяват с подскоци мъхестата горска покривка и да се скриват в шубраците. Една усойница, която скоро щеше да си има малки, се припичаше кротко под слънцето съвсем наблизо. Те не я обезпокоиха и тя не ги закачи. Пролетта принадлежеше на всички.
— Имаш право, Бирк — обади се Роня. — За какво ми е да откъсвам един кон от гората, където си е у дома. Но искам да яздя, а и вече му дойде времето.
Отведнъж полянката се изпълни с коне, които пасяха. Спокойно си вървяха и хрупаха свежата трева.
Бирк посочи двойка красиви кафяви жребчета, които пасяха малко по-встрани от стадото.
— Какво ще кажеш за ония там?
Роня кимна мълчаливо. С примки в ръце, те приближиха към кончетата, които се канеха да уловят. Промъкваха се изотзад, бавно и безшумно, стъпка по стъпка, все по-близо и по-близо. Внезапно под крака на Роня изпука съчка и цялото стадо наостри уши, готово за бяг. Но след като не забелязаха нищо опасно — нито мечка, нито вълк, нито пък рис или друг някакъв враг, конете се успокоиха и отново захрупкаха.
Същото направиха и двете млади кончета, които си бяха избрали Роня и Бирк. Вече се намираха на удобно разстояние. Мълчаливо си кимнаха, примките им едновременно излетяха и в следния миг се чуваше единствено дивото цвилене на два уловени коня и тропотът от копита на стадото, което препусна и се скри далеч в гората.
Бяха уловили две жребчета, два млади диви жребеца, които ритаха и риеха със задните си крака, дърпаха се, хапеха и като обезумели се мъчеха да се освободят, когато Бирк и Роня поискаха да ги вържат до две дървета.
Накрая успяха, и когато най-сетне спънаха конете, Роня и Бирк ловко отскочиха на безопасно разстояние от хвърчащите копита. Изправиха се задъхани и гледаха как конете ритат и се опъват, докато от тях се стичаше пяна.
— Уж щяхме да яздим — обади се Роня. — Ама тия май няма да се оставят лесно.
Бирк също разбираше това.
— Трябва най-напред да ги накараме да проумеят, че не им кроим никакво зло.
— Вече опитах — отвърна Роня — с парче хляб. И ако не бях си дръпнала ръката бързо-бързо, щях да се прибера у дома при Матис с два отхапани пръста, закачени на колана. Това нямаше да го развесели кой знае колко.
Бирк побледня.
— Да не искаш да кажеш, че този щурак ти се е нахвърлил, когато си му подавала хляб? И наистина идеше да те ухапе?
— Питай го него — навъсено отвърна Роня.
Тя загледа унило буйния жребец, който не спираше да се дърпа и да щръклее лудешки.
— Хубаво име — Щурак — каза Роня. — Така ще го нарека.
Бирк се засмя.
— Тогава в замяна трябва да дадеш име на моя.
— Да, той не е по-малко луд и той — каза Роня.
— Можеш да го наречеш Дивчо.
— Чувате ли, диви коне? — извика Бирк. Вече си имате имена. Ще се казвате Щурак и Дивчо и сега сте наши, и да искате, и да не искате.
Щурак и Дивчо очевидно не искаха. Дърпаха и хапеха кожените ремъци, пот се стичаше от тях, въпреки това те продължаваха да ритат и да мятат къчове, а дивото им цвилене стресна животни и птици нашир и надлъж.
Но денят преваляше, свечери се и те малко по малко се изтощиха. Най-накрая застанаха кротки, с отпуснати глави, всеки до своето дърво, само от време на време изцвилваха смирено и тъжно.
— Може да са жадни — предположи Бирк. — Хайде да ги напоим.
Отвързаха кончетата си — вече тъй кротички, и ги поведоха до езерцето, смъкнаха им кожените ремъци и ги оставиха да пият. Щурак и Дивчо дълго пиха. Сетне застанаха послушни, утолили жаждата си, и загледаха в очакване Бирк и Роня.
— Укротихме ги най-после — заключи доволно Бирк.
Роня потупа коня си, погледна го дълбоко в очите и му обясни:
— Казала ли съм, че ще яздя, значи ще яздя, ясно ли ти е?
И като сграбчи здравата гривата на Щурак, се метна на гърба му.
— Давай, Щурак! — заповяда тя. След което полетя и като описа широка дъга, цопна надолу с главата в езерцето. Показа се над водата тъкмо навреме, за да види как Щурак и Дивчо се скриват между дърветата, препускайки с все сила в галоп.
Бирк й протегна ръка и тихомълком я измъкна нагоре, без да я поглежда. Също тъй мълчаливо се измъкна и Роня от езерцето. Отърси се и от нея се разхвърчаха пръски вода. И като се изкикоти с цяло гърло, отсече:
— Ясно е, че днес няма да яздя повече!
Тогава и Бирк избухна в смях:
— Нито пък аз!
Настъпи вечер. Слънцето се скри, спусна се здрач, здрачът на пролетната вечер — една странна дрезгавина, която никога не се превръща в пълен мрак. Гората утихна. Черният кос и кукувицата не се чуваха вече. Всички лисичета се гушеха в дупките си, малките катерички и зайчета се прибираха в хралупи и убежища, усойницата пропълзя под камъка си. Не се чуваше друго освен скръбния крясък на бухала някъде надалеч, а скоро и той замлъкна.
Спеше сякаш цялата гора. А всъщност бавно се пробуждаше за своя нощен живот. Размърдаха се всички нощни твари, които я обитаваха. Нещо шумолеше и крадешком се промъкваше в горския мъх. Опашати таласъмчета потракваха със зъби между дърветата, космати среднощни тролове шаваха зад камъните, сиви джуджета на купчини, на купчини се измъкваха от скривалищата си и съскаха, за да уплашат всичко живо по пътя си. Откъм планината долетяха дивите витри — най-жестоките и най-бесните от всички нощни същества в гората. Съвсем черни, те се открояваха върху светлото пролетно небе. Роня ги видя и това не й хареса.
— Тук са се разшетали повече страхотии, отколкото е нужно! И ми се иска вече да се прибера, каквато съм мокра и насинена.
— Мокра си и насинена — отвърна Бирк, — но пък си била цял един ден в пролетта.
Роня знаеше, че е стояла в гората прекалено дълго. И щом се разделиха с Бирк, се опита да измисли какво да каже на Матис, та да го накара да повярва, че й се е наложило да постои в пролетта чак до късна вечер.
Но нито Матис, нито пък друг някой я забеляза, никой не й обърна внимание, когато се вмъкна в каменната зала. Там имаха други грижи.
Върху овча кожа пред огнището лежеше Стуркас, бледен, със затворени очи. До него беше коленичила Ловис и превързваше една рана на шията му. Всички други разбойници притеснено стояха наоколо и гледаха. Единствен Матис препускаше напред-назад из залата като освирепяла мечка. Той викаше и ругаеше.
— О, тия мерзавци от Бурковия род и техните мизерни разбойници! О, какви бандити! О, ама аз ще ги смачкам — един по един, та никой да не помръдне ни крак, ни ръка, докато е жив. О, о!
Вече не му стигаха думите и се чуваше само непрестанен рев, който нямаше край, докато Ловис не посочи строго към Стуркас. Тогава Матис проумя, че толкова много врява не се отразява добре на клетника, и млъкна неохотно.
Роня разбра, че не би трябвало да говори с Матис тъкмо сега. По-добре беше да попита Пер Черепа какво се е случило.
— За бесилото са такива като Бурка! — рече Пер Черепа. И той й разправи защо.
Матис с пъргавите си момчета залегнали да дебнат край Разбойническата клисура — разказваше Пер Черепа. И не щеш ли, за късмет се задали сума хора — тръгнали на път търговци с големи товари, храни и отгоре на всичко цял куп пари. Те и не помислили да се защищават и затова загубили всичко, което имали.
— И не се ли разсърдиха? — унило попита Роня.
— А познай де! Как само ругаеха и се опъваха, и се инатяха. И на бърза ръка се изметоха оттам. Сигурно щяха да вървят да се оплачат на управника, тъй мисля аз.
Пер Черепа изхихика. Но Роня не виждаше какво смешно има.
— А после, представи си — продължи Пер Черепа, — тъкмо сме натоварили всичко на конете и тръгваме да се прибираме, когато Бурка пристига с цялата си шайка и иска и той дял от плячката. И стрелят, проклетниците недни! Една стрела удари Стуркас право в шията. Тогава, разбира се, почнахме и ние да стреляме. Ехе-хе, трябва да имаше двама-трима от техните, които си го получиха за Стуркас.
Матис се появи тъкмо навреме, за да чуе последните думи, и заскърца със зъби.
— Почакайте, това е само началото — процеди той. — Ще ги подредя всичките до един. Досега бях търпелив. Но най-сетне ще настъпи краят на всички Буркови разбойници.
Роня се разгневи.
— Ами ако тогава дойде краят и на всички Матисови разбойници, за това не си помислил?
— Хич и не мисля да мисля — отсече Матис. Защото няма да го бъде.
— Отде да знаеш — въздъхна Роня.
После отиде и седна до Стуркас. Положи ръка на челото му и усети, че има температура. Той отвори очи и като я видя, се усмихна леко.
— Мене няма да ме прекършат толкова лесно — прошепна той, но гласът му прозвуча като неясно ломотене.
— Разбира се, Стуркас, теб няма да те прекършат тъй лесно.
Роня дълго седя до него и държа ръката му. Не проля нито една сълза. Ала дълбоко в себе си горчиво ридаеше.