Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (16)

„Я се стегни! — рекох си аз. — Това бе последното, което успяха да изтръгнат от теб — полуобещание, което никога не ще се сбъдне изцяло. Още ден-два ще търпиш безумната любов, сетне те ще заминат и ти отново ще се отървеш.“ Но колкото повече наближаваше следобедът, толкова повече се дразнех от неприятното усещане, от все по-мъчителната мисъл, че с лъжа в сърцето ще посрещна погледа й, пълен с нежно упование. Напразно се стараех непринудено да бъбря с другарите си — тиктакането в мозъка, трепетът на нервите и внезапното пресъхване на гърлото, сякаш вътре в мен се разгаряше полузадушен огън, бяха твърде осезаеми. Без да мисля, си поръчах коняк и го изпих на един дъх. Но това не ми помогна, сухотата продължаваше да ме души. Поръчах втори коняк; и едва когато поисках трети, проумях своя неосъзнат стремеж: заедно с коняка исках да си влея кураж, за да не би да се покажа пред Едит страхлив или сантиментален. Имах намерение предварително да притъпя нещо в себе си, дали страха или срама, а може би някое много добро или много зло чувство… Да, точно така беше, точно така — нали затова на войниците даваха двойна дажба ракия преди атака: исках да притъпя и замая сетивата си, за да не усещам с такава яснота съмнителното или навярно опасно събитие, което наближаваше. Но тези три чаши само наляха олово в нозете ми, а в главата нещо забръмча и засвистя като зъболекарска машинка, която всеки миг ще докосне болния зъб. Един човек с разтуптяно сърце вървеше по дългия път — или само сега ми се струваше толкова дълъг? — вървеше към страшния дом, ала не беше уверен, твърд и най-малко от всичко — радостен.

Нещата обаче се наредиха по-лесно, отколкото си мислех. Очакваше ме друго, по-добро опиянение, по-нежна и по-чиста самозабрава от онази, която бях търсил в силната напитка. Защото и тщеславието те кара да оглупееш, и благодарността те зашеметява, и нежността може блажено да те обърка. На вратата старият добър Йозеф радостно се стресна.

— О, господин подпоручикът! — преглътна той и развълнувано запристъпва от крак на крак; сегиз-тогиз вдигаше крадешком очи и — не намирам друго сравнение — ме поглеждаше така, както се гледа икона в черква. — Моля, господин подпоручик, заповядайте в салона! Госпожица Едит отдавна чака господин подпоручика — възбудено прошепна той, обзет от срамежлив възторг.

Чудех се и се маех: защо този чужд човек, този стар лакей ме гледа с такава преданост в очите? Защо ме обича толкова? Нима хората наистина стават добри и щастливи, щом забележат добрината и състраданието у другите? Тогава Кондор беше прав, животът наистина придобива смисъл за онзи, който помогне поне на един човек, тогава действително си заслужава да се отдадем на другите чак до сетните си сили и дори да прекрачим техните граници. Тогава всяка жертва е оправдана, дори лъжата, ако им носи щастие — тя може да се окаже по-важна от всяка истина. Усетих, че стъпвам здраво на земята; човек крачи другояче, когато знае, че носи със себе си радост.

Ето, Илона също идеше насреща ми и също сияеше; погледът й ме погали като смуглите й, нежни ръце.

— Благодаря ви — рече тя и аз имах чувството, че словата й долитат до мен през пелената на топъл летен дъжд. — Сам не знаете какво сторихте за детето. Вие я спасихте! Господи! Наистина я спасихте! Влизайте бързо, не мога да ви опиша как ви очаква тя.

Междувременно другата врата леко се открехна. Стори ми се, че някой беше стоял зад нея, за да подслушва. Влезе старецът, ала в очите му вече нямаше смърт и ужас, а нежен блясък.

— Колко хубаво, че дойдохте! Ще се удивите как се е преобразила. През всичките тези години, откак се случи нещастието, не съм я виждал толкова весела, толкова щастлива! Стана чудо, истинско чудо! Господи, колко много направихте за нея и за всички нас!

Чувствата го победиха и той млъкна. Преглътна, изхлипа и се засрами от собственото си вълнение, което постепенно обзе и мен. Нима някой би могъл да остане равнодушен при такава благодарност? Струва ми се, че никога не съм бил суетен човек, който сам да се възхищава от себе си или да се надценява, до ден-днешен не вярвам нито в своята доброта, нито в своите сили. Ала от несдържания и признателен възторг на другите към мен струеше непреодолима гореща вълна от увереност. Някакъв златен вятър внезапно отне от мен страха и малодушието. Защо да не бъда безгрижен и да я оставя да ме обича, след като това правеше останалите толкова щастливи? Вече почти изгарях от нетърпение да вляза в салона, който напуснах преди два дни в такова отчаяние.

Виж ти! В креслото бе седнала девойка, която едва разпознах — тя гледаше толкова весело, от погледа й струеше лъчисто сияние! Облечена бе в нежносиня копринена рокля, която я правеше още по-крехка: приличаше на момиченце, на дете. В червеникавите й коси блестяха — дали не бяха мирти? — бели цветове, а около креслото бяха наредени — кой ли й ги бе подарил? — кошници с цветя, цяла пъстра цветна леха. Отдавна беше усетила, че съм в къщата; несъмнено бе дочула веселите приветствия и приближаването на моите стъпки. Но този път онзи нервен, изпитателен, проницателен поглед, който инак недоверчиво отправяше към мен още с влизането ми изпод полуспуснатите си клепачи, го нямаше. Седеше леко и непринудено в креслото си; напълно забравих наметалото, което скриваше нейния недъг, както и дълбокия фотьойл, който всъщност бе затвор за нея, защото не преставах да се удивлявам на това непознато създание, по детински радостно и по женски красиво. Тя забеляза нямата ми изненада и я прие като дар. Старият тон на нашите безгрижни приятелски дни не закъсня да прозвучи в поканата й:

— Най-сетне! Най-сетне! Моля, седнете по-близо. И, моля, помълчете малко! Искам да ви кажа нещо важно.

Разположих се непринудено. Можех ли да бъда объркан и смутен, след като тя ми говореше така звънко, така дружелюбно?

— Изслушайте ме само за минута. Нали няма да ме прекъсвате? — Усетих, че този път е премислила всяка своя дума. — Зная всичко, което сте споделили с баща ми. Зная какво искате да направите за мен. А сега трябва да повярвате на всяка дума от моето обещание: никога — чувате ли, никога! — няма да ви попитам защо сте го сторили, дали заради баща ми или действително заради мен. Дали е само от състрадание или… не, не ме прекъсвайте, не желая да го узнавам, не желая… не желая повече да разсъждавам, да измъчвам себе си, да измъчвам и останалите. Стига ми, че благодарение на вас живея и продължавам да живея… че едва от вчера започнах да живея. Когато оздравея, ще го дължа само на един човек, само на вас! Единствено на вас!

За миг се поколеба, ала сетне продължи:

— А сега чуйте какво ще ви обещая. Тази нощ премислих всичко. За пръв път разсъждавах ясно като здрав човек, не както по-рано, когато все още бях несигурна, превъзбудена и нетърпелива. Прекрасно е, сега го осъзнавам — да мислиш без страх, прекрасно е… За пръв път почувствувах какво усещат нормалните хора и само на вас, само на вас дължа това усещане. Ето защо ще изтърпя всичко, което лекарите поискат от мен, всичко, всичко, за да се превърна отново в човек, да не бъда повече уродливото създание, което съм днес. Няма да отстъпя, няма да се дам, след като зная цаката на всичко това. С всяка клетка и с всеки нерв от моето тяло, с всяка капка от моята кръв ще се стремя да оздравея — аз вярвам, че когато човек желае нещо толкова горещо, бог ще му помогне да го постигне. И всичко това правя заради вас, за да не приемам жертви от вас. Ала ако не успея… моля, не ме прекъсвайте!… или ако не успея напълно, ако не оздравея напълно, ако не мога да се движа като другите — тогава няма от какво да се страхувате! Тогава сама ще понеса трънения си венец. Зная, има жертви, които не бива да се приемат, особено от любим човек. С една дума, ако лечението излезе безуспешно — заложила съм всичко на това лечение, всичко! — тогава вие никога вече няма да чуете за мен, никога вече няма да ме видите. Никога не ще ви бъда в тежест, кълна ви се, защото не желая да бъда на никого повече в тежест, а най-малко на вас. Така, това е всичко. Нито дума повече! Остават ни само броени часове, които ще прекараме заедно през следващите дни; ще се опитам да ги изживея безкрайно щастливо.

Гласът й бе друг, говореше като възрастен човек. Очите й бяха други, това не бяха нетърпеливите очи на дете, не бяха яростните, жадни очи на болен. Това бе — усещах го — друга любов, с която ме обичаше, не беше тайната любов от самото начало, неистовата, измъчената любов. И аз се взрях в нея с други очи; вече не ме потискаше състраданието към нейната зла участ, както беше по-рано, вече не беше нужно да бъда плах и предпазлив, а само сърдечен и открит. Без сам да разбирам, за пръв път усетих истинска нежност към тази крехка девойка, озарена от лъчите на мечтаното щастие. Неволно, несъзнателно седнах по-близо до нея, за да хвана ръцете й, ала този път не потръпна страстно при моето докосване. Прохладната крехка ръка тихо и покорно легна върху дланта ми и аз с радост долових миролюбивото туптене на нейния пулс.

Сетне съвсем непринудено заговорихме за пътуването и за дребните житейски случки, бъбрехме за живота в града и казармата. Престанах да разбирам защо съм се измъчвал толкова, след като всичко бе съвсем просто: седях до едно момиче, държах ръката му. Не се преструвах, не се криех, показвахме, че ни изпълват взаимни сърдечни чувства, не се борех срещу нежните вълнения, а приемах чувствата й без срам и с искрена признателност.

После седнахме на масата. Сребърните канделабри отразяваха блясъка на свещите, цветята надигаха глави от вазите като пъстри пламъци. Сиянието на кристалния полилей танцуваше от огледало към огледало, а къщата издигаше като мълчалива раковина своя тъмен свод около бляскавия си бисер. Понякога ми се струваше, че долавям как дърветата кротко дишат в градината, как ветрецът топло и страстно гали тревите, защото през отворените прозорци повяваше техният аромат. Всичко бе по-красиво и по-добро от всякога; старецът седеше като пастор, изправен и тържествен, никога не бях виждал нито Едит, нито Илона толкова весели и млади, никога нагръдникът на слугата не беше блестял така белоснежно, никога гладката кожица на плодовете не беше горяла в такива пъстри отблясъци. А ние седяхме, пиехме и се хранехме, говорехме и се радвахме на възвърнатото разбирателство. Смехът безгрижно прелиташе: като чуруликаща птица от един към друг, веселостта ни заливаше като игрива вълна, плисваше и се оттегляше, идваше и пак си тръгваше. Само когато слугата напълни чашите с шампанско и аз пръв вдигнах чашата си за Едит — „За ваше здраве!“ — всички внезапно онемяха.

— Да, да оздравея… — въздъхна тя и доверчиво ме погледна, сякаш пожеланието ми имаше власт над живота и смъртта. — Да оздравея за теб.

— Дай боже! — Бащата беше станал, вече не можеше да се владее. Сълзи навлажниха очилата, му, той ги свали и грижливо ги изтри. Усетих, че едва сдържа ръцете си, които искаха да ме докоснат, и аз не се възпротивих. Също копнеех да му изразя своята благодарност, ето защо пристъпих към него и го прегърнах, а брадата му ме докосна по страните. Когато се отдръпна от мен, забелязах погледа на Едит. Устните й леко тръпнеха; усетих, че тези полуотворени устни жадуват да ги докосна. Бързо се наведох и я целунах по устата.

Така стана годежът. Целунах влюбената девойка не след дълбокомислен размисъл — сторих го искрено и спонтанно. Сам не зная как стана, направих го неволно; ала не съжалих за тази малка чиста ласка. Защото Едит не изпъна страстно своята разлудяна гръд към мен както по-рано — сега тя гореше от щастие, но не ме задържа. Устните й приеха моите смирено, като неземен дар. Останалите не продумваха. Тогава от ъгъла долетя плах шум. Приличаше на смутено покашляне, но щом погледнахме нататък, видяхме слугата, който тихо хлипаше в ъгъла. Беше оставил бутилката и се бе извърнал; не искаше да забележим неговото неподобаващо вълнение, ала всеки един от нас усети как тези чужди неловки сълзи топло бликват и в собствените му очи. Внезапно Едит докосна ръката ми:

— Дайте ми я за малко.

Не знаех какво възнамерява да стори. Нещо прохладно и гладко се плъзна по безименния ми пръст. Пръстен.

— За да мислиш за мен, когато замина — оправда се тя.

Не погледнах пръстена; взех само ръката й и я целунах.

Тази вечер бях бог. Аз бях сътворил света и ето, той преливаше от доброта и справедливост! Сътворих човек — челото му сияеше като чисто утро, а зениците му отразяваха дъгата на щастието. Отрупах трапезата с богатство и изобилие, ускорих зреенето на плодовете, виното и ястията бяха дарове от мен. Свидетелствата на моята щедрост се извисяваха пред очите ми така, сякаш бяха жертвоприношения, носеха ги в блестящи съдове и препълнени кошници, виното искреше, плодовете грееха и жадуваха да изпитам тяхната сладост и сочност. Запалих светлина в стаята, запалих светлина в човешките сърца. В чашите сияеше слънцето на полилея, бялата покривка на масата искреше като сняг. С гордост усещах, че хората обичат светлината, която струи от мен, а аз приемах любовта им и се опиянявах от нея. Поднасяха ми плодове и ястия и тези техни дарове ме изпълваха с радост. Поднасяха ми своето страхопочитание и благодарност, а аз приемах тези почести като жертвоприношения.

Тази вечер бях бог. Ала не гледах студено от извисения си трон към моите дела и творения, а доброжелателно и благо седях сред своите чада и смътно различавах техните образи, сякаш ги гледах през сребриста облачна омара. От лявата ми страна седеше старец; великият пламък на добротата, който изригваше от мен, беше загладил дълбоките бръчки върху неговото чело и бе заличил сенките, които помрачаваха очите му; бях го избавил от смъртта и той говореше с глас на възкръснал, защото с благодарност съзираше чудото, което бях направил с него. До мен седеше девойка, някога болна, окована, поробена и злокобно заплетена в собственото си злощастие. Ала сега тя бе озарена от ореола на здравето. С диханието на моите устни аз я бях изтръгнал от преизподнята на страховете и я бях пренесъл в небесата на любовта. Сега нейният пръстен сияеше като утринна звезда на ръката ми. Срещу нея седеше друга девойка. И тя се усмихваше признателно, защото бях дарил лика й с красота, бях оградил светлото й чело с тъмна, уханна гора от коси. Възнаградих и възвисих всички с чудото на своето присъствие, моят пламък озаряваше всички очи; когато се погледнеха един друг, заревото в техните зеници бях аз. Когато разговаряха помежду си, Аз и само Аз бях смисълът на техните слова, и дори когато не продумвахме, пак мислеха за мен. Защото аз, само аз бях началото, основата и причината за тяхното щастие; когато се хвалеха един на друг, всъщност възхваляваха мен, когато се обичаха, те обичаха и мен като създател на тяхната любов. А аз седях сред тях, изпълнен с радост от своите дела, и виждах колко хубаво бе да съм добър към чадата си. И заедно с виното великодушно пиех и тяхната любов, заедно с ястията се наслаждавах на тяхното щастие.

Тази вечер бях бог. Усмирих талазите на нетърпението, прогоних мрака от сърцата. Ала и аз се отърсих от страха, душата ми бе обзета от покой, непознат през целия ми живот. Едва когато се свечери и аз се надигнах от трапезата, усетих тихата печал, извечната печал на бога в седмия ден, когато е приключил своето дело — моята печал се отрази върху помрачените им лица. Защото настъпи часът за разлъка. Обзе ни странна тревога, сякаш знаехме, че нещо несравнимо е безвъзвратно отлетяло — един от онези редки безметежни часове, които също като облаците никога не се връщат. За пръв път ме достраша да оставя девойката сама; като влюбен отлагах разлъката с тази, която ме обичаше. Колко хубаво би било, помислих си аз, да приседна за малко край леглото й, безкрайно да милвам нежната плаха ръка, да виждам как розовата усмивка на щастието непрестанно я озарява. Ала беше късно. Бързо я прегърнах и целунах по устните. Усетих как спира да диша, сякаш искаше завинаги да съхрани топлината на моето дихание. Пристъпих към вратата, сподирен от бащата. Последен поглед, последен поздрав — и си тръгнах свободен и уверен, като човек, който плодотворно е приключил своята работа и е извършил паметен подвиг.

Изминах няколкото стъпки до преддверието, където вече ме очакваше слугата с фуражката и сабята. Ех, де да бях си тръгнал по-бързо! Да не бях проявил такова търпеливо внимание! Ала старецът просто не можеше да се раздели с мен. Отново хвана ръката ми, отново я погали, за да засвидетелствува за кой ли път своята благодарност към мен заради всичко, което бях сторил за него. Сега вече спокойно можел да умре, детето щяло да бъде излекувано, всичко се било оправило все благодарение на мен, единствено на мен. Неудобството ми растеше — та той ме галеше и ласкаеше в присъствието на слугата, който чакаше търпеливо до нас със сведена глава. На няколко пъти разтърсих ръката на стареца за сбогом, ала той отново и отново ме заговаряше. А аз, робът на своето състрадание, стоях и търпях. Не намирах у себе си сили да се откъсна от него, въпреки че в душата ми някакъв неопределен глас настояваше: достатъчно, предостатъчно!

Внезапно през вратата нахлу неспокоен шум. Сигурно в съседната стая беше избухнал спор, защото ясно се чуваха гневни гласове, които бурно се караха. С ужас разпознах гласовете на Илона и Едит. Изглежда, едната искаше нещо, а другата я увещаваше да не го прави. „Но моля те — ясно долових предупреждението на Илона, — стой тук!“ Сетне рязко и гневно прозвуча гласът на Едит: „Не, остави ме, остави ме!“ Старецът продължаваше да бръщолеви, а аз все по-неспокойно се вслушвах в другите шумове. Какво ставаше там зад затворената врата? Защо бе нарушен мирът, моят мир, божественият мир на този дом? Какво искаше Едит така настойчиво, какво държеше да предотврати Илона? И ето че внезапно изтопурка онзи отвратителен шум: туп-туп, туп-туп — това бяха патериците. За бога! Да не би без помощта на Йозеф да е тръгнала към мен? Топуркането на дървото бързаше насам, туп… туп, вдясно, вляво… туп-туп… вдясно, вляво, вдясно, вляво… Неволно си представих и разлюляното тяло — сега трябва да беше зад самата врата. Ето го удара, сякаш нещо неопределено внезапно се стовари върху вратата. Сетне някои изпъшка от неимоверно напрежение и под силния натиск дръжката изпращя.

Зловеща гледка! На касата се облегна Едит, изтощена от усилието. С лявата си ръка тя яростно се бе вкопчила във вратата, за да не загуби равновесие, а с десницата си стискаше двете патерици. Зад нея напираше Илона, която, видимо отчаяна, явно искаше да я подкрепи или да я възпре насила. Ала очите на Едит блестяха от нетърпение и гняв.

— Не ми трябва ничия помощ! Мога и сама!

И тогава, преди още Кекешфалва или слугата да са дошли на себе си, се случи нещо невероятно. Парализираната девойка прехапа устни и чудовищно се напрегна; втренчи в мен своите разширени, пламнали зеници и с едно-единствено движение се оттласна от вратата, която й служеше за опора — също като плувец от брега на морето, — за да се насочи към мен свободно, без патерици. В мига на отхвърлянето политна, сякаш щеше да се сгромоляса в пустошта на стаята, ала сетне бързо размаха двете си ръце — свободната и дясната ръка, с която държеше патериците, — за да запази равновесие. Сетне отново прехапа устни, премести единия крак и привлече до него другия; отсечените движения надясно и наляво разтърсваха тялото й и тя трепкаше като марионетка. И все пак — тя вървеше! Вървеше! Вървеше, приковала върху мен широко разтворените си очи, вървеше, сякаш се придърпваше за невидимо въже, зъбите й се впиваха в устните, лицето й бе разкривено. Вървеше, подмятана насам-натам като лодка в бурни води, ала все пак вървеше, за пръв път вървеше сама, без патерици, без подкрепа — някакво чудо на волята сигурно бе съживило мъртвите й нозе. Никой лекар не успя да ми обясни по-късно как парализираната девойка успя този един-единствен път да изтръгне безсилните си крайници от вцепенението и слабостта, а аз не съм в състояние да опиша как се случи това, защото всички смаяно се взирахме в зениците й, от които струеше възбуда; дори Илона забрави да я следва и пази. Но тя измина броените стъпки — със залитане и сякаш подтиквана от разбунената си душа; не ходеше, по-скоро летеше ниско над пода. Това бе неувереният колеблив полет на птица с прекършени криле. Ала волята, този демон на сърцето, я тласкаше напред, все напред. Вече беше съвсем близо, вече предвкусваше близката победа и страстно протегна към мен ръцете си — крилете, с които досега бе пазила равновесие, — напрегнатото изражение всеки миг щеше да се отпусне в безметежната усмивка на щастието. Тя го извърши, извърши чудото, оставаха й само две стъпки, не, само една, последна стъпка: почти усещах диханието на нейните устни, които започваха да се усмихват — и тогава настъпи ужасът! С предчувствие за спечелената прегръдка тя преждевременно разпери ръце и страстното рязко движение стана причина да загуби равновесие. Коленете й внезапно се подгънаха като подкосени. Строполи се в краката ми, а патериците изтрещяха върху мраморните плочи. Обзет от внезапен ужас, неволно отскочих назад, вместо да сторя най-естественото: да се спусна към нея и да й помогна да се изправи.

А Кекешфалва, Илона и Йозеф почти едновременно се втурнаха към стенещата девойка, за да я вдигнат. Усетих — все още не бях в състояние да погледна нататък, — че с общи усилия изнасят Едит от стаята. Долових само приглушеното изхлипване, породено от безсилен гняв, и провлечените стъпки, които се отдалечаваха, предпазливо понесли своя товар. За една-единствена секунда омарата на възторга, който цяла вечер бе замъглявал моя взор, се разкъса. Щом светкавицата озари душата ми, проумях всичко с призрачна яснота: разбрах, че злощастната девойка никога не ще оздравее напълно! Чудото, което всички чакаха от мен, не стана. Вече не бях бог, а нищожен жалък човек, който подло нанася вреда със своята слабост и чието състрадание не бе нищо друго, освен разколебаваща и разрушителна сила. Съзнавах своя дълг точно, съвсем точно: сега бе настъпил мигът, в който трябваше да засвидетелствувам своята вярност. Сега или никога трябваше да й помогна, да догоня останалите, да приседна до леглото й, да я успокоя и залъжа, че е вървяла превъзходно, че непременно ще оздравее! Ала вече нямах сили за тази отчаяна лъжа. Обзе ме страх, ужасен страх от очите й, изпълнени ту с покорна молба, ту с неудържимо желание, страх от нетърпението на това неистово сърце, страх от това чуждо нещастие, което не бях в състояние да отстраня. И без да мисля какво върша, грабнах сабята и фуражката и за трети и последен път избягах от този дом като престъпник.

Въздух! По-скоро глътка въздух! Задушавам се. Нощта ли е надвиснала така знойно сред дърветата, или всичко идва от виното, от многото вино, което изпих? Куртката противно е залепнала за тялото ми, разкопчавам яката й, така ми се иска да хвърля шинела, който само тегне на гърба ми. Въздух! Глътка въздух! Кръвта сякаш иска да избликне през порите ми, напира гореща, бушува, тупти в ушите: туп-туп, туп-туп — патериците ли все още чукат така злокобно, или слепоочията ми пулсират? И всъщност защо съм хукнал така? Какво се е случило? Трябва да се опитам да мисля. Какво всъщност се е случило? Да обмисля нещата бавно, спокойно, да не слушам това туп-туп, туп-туп! И тъй, аз се сгодих… не, сгодиха ме… аз не съм искал, никога не съм мислил за това… а сега съм сгоден, сега съм обвързан… Не, не… не е така… нали казах на стареца, че само щом оздравее… а тя никога няма да оздравее… Обещанието ми е валидно само ако… не, изобщо не е валидно! Нищо не е станало, съвсем нищо не е станало. Но тогава защо я целунах, по устата я целунах?… Не исках… Ах, това състрадание, това проклето състрадание! Непрекъснато се хващам на въдицата заради него — ето, сега съм заловен. Сгодих се по всички правила, пред двамата, пред бащата и оная, другата, пък и слугата беше там… А не искам, не искам… какво мога да направя?… Да обмисля спокойно!… Ах, повдига ми се от това вечно туп-туп, туп-туп… Постоянно ще ми чука в ушите, постоянно ще ме преследва с патериците… Стана, непоправимото стана… Аз ги измамих, те измамиха мен. Сгодих се. Те ме сгодиха.

Какво става? Защо дърветата политат едно към друго? А звездите? О, как боли и смъди — май очите ми не са наред… Как ми тежи главата! Ах, колко е душно! Трябва да разхладя някъде челото си и пак ще започна да разсъждавам правилно. Или да пийна нещо, да отмия от гърлото си тая лепкава горчилка. Някъде тук или малко по-нататък — толкова често съм яздил насам! — на пътя нямаше ли кладенец? Не, отдавна съм го отминал, сигурно съм тичал като луд, затова слепоочията ми кънтят ли, кънтят! Да пийна нещо, тогава сигурно бих дошъл на себе си. Най-сетне при първите ниски къщурки едно прозорче с полуспуснати завеси ми намигва с жълтеникав поглед. Точно така — сега си спомням: това е кръчмицата в предградията, където всяка сутрин спират коларите, за да се стоплят набързо с една ракия. Ще поискам чаша вода или с нещо — било остро, било горчиво — ще премахна лепкавата тиня от гърлото си! Да пийна нещо, каквото и да е! Без да разсъждавам, като човек, който умира от жажда, бутвам вратата.

Миризма на лош тютюн ме блъсва от полутъмната душна бърлога. В дъното е тезгяхът с долнопробната ракия, а отпред — маса, на която седят работници и играят карти. На тезгяха се е облегнал улан с гръб към мен и се занася с кръчмарката. Почувствувал течението, той се извръща; едва ме е съгледал, и устата му зейва от уплаха; мигом застава мирно и удря пети. Защо ли се уплаши така? Ах, да, сигурно ме взима за патрул, а навярно отдавна е трябвало да си бъде в леглото. Кръчмарката също ме поглежда обезпокоена, работниците прекъсват играта си. Нещо по мен привлича вниманието им. Едва сега — твърде късно! — се досещам: несъмнено това е заведение, посещавано само от войници. Аз като офицер не биваше да влизам тук. Несъзнателно понечвам да се върна.

Но кръчмарката е притичала и почтително пита какво бих искал да ми предложи. Усещам, че трябва да оправдая своето ненадейно нахълтване. Обяснявам, че не се чувствувам добре, та дали не би могла да ми даде една сода и една сливова?

— Моля, разбира се! — стрелва се тя.

Всъщност искам да гаврътна двете чаши на самия тезгях, но газовата лампа в средата на стаята внезапно започва да се люлее, бутилките на рафта безшумно подскачат нагоре-надолу, дъсченият под изведнъж омеква под ботушите ми и се разклаща така, че самият аз политам. „Да поседна“, казвам си аз; с последни сили се добирам до свободната маса; донасят ми содата, която изпивам на един дъх. Ах, колко е студена и приятна — противният вкус мигом изчезва от устата ми. Сега по-скоро да изгълтам лютата ракия и сетне да си тръгвам. Но не мога; имам чувството, че краката ми са се сраснали с пода, а главата ми кънти странно глухо. Поръчвам си втора сливова. Още една цигара — и дим да ме няма!

Запалвам цигарата. Ще поседя само за миг, подпрял замаяната си глава на двете ръце, ще помисля, ще обмисля и премисля нещата едно подир друго. Така — сгодих се… сгодиха ме… но това е валидно само ако… не, защо се дърпам, валидно е, валидно е… целунах я по устните, доброволно го направих. И все пак само за да я успокоя и защото знаех, че никога няма да оздравее… тя току-що падна като чувал… за такава не мога да се оженя, та тя не е истинска жена, тя е… но те няма да ме пуснат, не, няма да ме оставят… старецът, джинът, джинът с печалното лице на порядъчен човек и златни очила, вкопчил се е в мен, не мога да се отърся от него… постоянно ще ме държи за ръката, постоянно ще ме впряга в моето състрадание, в моето проклето състрадание! Още утре ще го разгласят на целия град, ще дадат обява във вестника и тогава няма да има връщане назад… Дали не е по-добре още сега да подготвя нашите, мама, татко, да не го разберат от други хора или още по-лошо — направо от вестника? Да им обясня защо и при какви обстоятелства съм се сгодил и че работата съвсем не е бърза и не е замислена така, че само от състрадание съм се заплел в цялата история… О, това проклето състрадание, това проклето състрадание! И в полка няма да ме разберат, нито един от другарите ми няма да ме разбере. Какво каза Щайнхюбел за Балинкай? „Ако си решил да се продаваш, поне се продай скъпо…“ О, господи, какви ли ще ги наговорят — сам не разбирам как можах да се сгодя за това… за това сакато същество… А когато леля Дейзи узнае всичко — тя е хитра, нея трудно ще излъжа, тя не разбира от шега… Пред нея няма да минат приказките за титли и замъци, веднага ще провери в алманаха „Гота“ и след два дни ще изкара на бял ден истината, че Кекешфалва е някогашният Лемел Каниц, че Едит е полуеврейка — а за нея няма нищо по-страшно на земята от евреи в рода… С мама как да е ще се оправя, парите ще й допаднат — той спомена шест-седем милиона… Хайде стига! Потрябвали са ми парите му, та аз и не мисля сериозно да се женя за нея, ако ще и за всички пари на тоя свят… Нали му обещах само ако оздравее, само тогава… но как да им го обясня… и бездруго всички в полка имат зъб на стареца, а за тия неща са дяволски чувствителни… честта на полка, зная, зная… Не са простили дори на Балинкай. Продал се бил, така му се присмиваха… продал се бил на дъртата холандска крава. А пък като видят патериците… не, по-добре да не пиша на нашите, на първо време никой не бива да узнава тази история, никой, не искам цялото офицерско казино да ми се подиграва! Но как да им се изплъзна? Дали все пак да не замина за Холандия, при Балинкай? Правилно — нали не съм отказвал, още утре мога да отпраша за Ротердам, нека Кондор изсърба цялата попара, дето сам си надроби… Сам да намери начин да оправи тази история, за всичка е виновен той… Най-добре е веднага да го посетя и да му разясня всичко… че просто не мога повече… Ужасно беше, как само се стовари като чувал с брашно… за такава не мога да се оженя… да, незабавно ще му съобщя, че изчезвам… веднага отивам у Кондор, веднага… Фиакър! Хей, кочияш! Накъде? Флориангасе… как беше номерът? Флориангасе деветдесет и седем… Потегляй бързо, ще получиш тлъст бакшиш, бързай… шибни ги тия коне!… Ах, пристигнахме, познах я, познах мизерната къща, в която живее, ето го и отвратителното мръсно вито стълбище. Слава богу, че е толкова стръмно… Ха-ха-ха! Тук тя не може да ме преследва с патериците си, не може да се изкачи, отървах се поне от това туп-туп… Какво?… Нима пред вратата отново е застанало неугледното слугинче?… Да не би тая повлекана да си стои все тук?

— Докторът вкъщи ли е?

— Не, не. Но влизайте, скоро ще се върне.

Мръсна чехкиня! Е, ще седнем и ще чакаме. Все го чакаме… никога не си е у дома. Господи, само да не се домъкне пак оная сляпата… не ми е дотрябвала, нервите ми няма да издържат, вечно се налага да се съобразявам с някого… Господи, Исусе, ето я, иде… стъпките й наближават… Не, слава богу, не, не може да е тя, тя не може да стъпва толкова твърдо, това ще е някой друг, ето го, върви и говори… Та аз познавам гласа му… Нима?… Да, но как така?… Та това е… това е гласът на леля Дейзи и… но как е възможно?… Откъде се появи внезапно и леля Бела, и мама, и брат ми, и снаха ми?… Глупости… не е възможно… нали чакам Кондор на Флориангасе… роднините изобщо не го познават, как могат да си определят среща тъкмо у него? И все пак са те, познавам гласа, този креслив глас на леля Дейзи… Господи, къде да се скрия?… Идат насам, приближават се… ето, вратата се отваря… сама се отваря, и двете й крила, и — господи помилуй! — всички стоят в полукръг като пред фотограф и ме гледат, мама е в черната тафтена рокля с бели рюшове, с която беше на сватбата на Фердинанд, а леля Дейзи е в рокля с буфан ръкави, златният лорнет е кацнал над острия й надменен нос, над този противен остър нос, който мразех още от четиригодишен! Брат ми във фрак… защо е сложил фрак посред бял ден?… А снахата, Франци, с разплутото лице… Ах, отвратително, отвратително! Как само се пулят насреща ми, а леля Бела злобно се подхилва, сякаш очаква нещо да се случи… застанали са в полукръг като на някой прием и чакат ли, чакат… какво ли чакат?

— Честито! — Брат ми тържествено пристъпва към мен и в ръката му внезапно се появява цилиндър… струва ми се, че мерзавецът говори с леко насмешлив тон. — Честито… честито — кимват и се покланят и другите… Но откъде… откъде са го узнали и защо са заедно… нали леля Дейзи е скарана с Фердинанд… а пък аз не съм казвал на никого…

— Заслужаваш да те поздравим, браво, браво… седем милиона, хубава плячка, сполучил си… Седем милиона, цялото семейство ще намаже — говорят всички едновременно и се хилят.

— Браво, браво — примлясва леля Бела, — значи и Франци ще може да следва. Добра партия!

— И на всичко отгоре аристократка — блее брат ми изпод цилиндъра.

Ала леля Дейзи ги прекъсва със своя глас на какаду!

— Е, благородният произход тепърва ще го проверяваме.

А мама пристъпва към мен и много плахо ми прошепва:

— Но няма ли най-сетне да ни представиш госпожицата, твоята годеница?

Да я представя ли?… Само това липсва, всички да видят патериците и какво съм забъркал с глупавото си състрадание… нямам никакво намерение… и освен това — как бих могъл изобщо да я представя, та ние сме на Флориангасе у Кондор, на третия етаж… Сакатата през живота си не е изкатервала осемдесет стъпала… Но защо всички се извръщат, сякаш в съседната стая става нещо?… Сега и аз усещам течението зад гърба си сигурно някой е отворил вратата зад нас. Да не би да идва още някой?… Да, някой идва насам… от стълбището долитат стонове, нещо стърже ли, стърже… нещо се влачи, мъкне и пъхти нагоре… туп-туп, туп-туп… за бога, наистина ли се изкачва тя?!… Нима ще ми довлече този позор, та тя е с патерици… Трябва да се скрия вдън земя от бандата негодници… О, ужас, наистина е тя, само тя може да бъде… туп-туп, туп-туп, познавам този шум, туп-туп, туп-туп, приближава се, скоро ще бъде тук… най-добре е да заключа вратата… Ала брат ми вече е снел цилиндъра си и се кланя на това туп-туп зад гърба ми… На кого се кланя така, защо толкова дълбоко… и внезапно всички избухват в такъв смях, че стъклата на прозорците звънват?

— Ах, така, така значи, та-ака значи, та-а-ака значи! Ха-ха… ха-ха… та-а-ака значи изглаждат седемте милиона, седемте милиона… Ха-ха-ха, ха-ха-ха… а патериците — допълнителна зестра, ха-ха-ха, ха-ха-ха!…

Ах! — стряскам се аз. Къде съм? Озъртам се като обезумял. Господи, сигурно съм спал, сигурно съм заспал в тая жалка бърлога. Плахо се оглеждам. Дали са забелязали? Кръчмарката равнодушно лъска чашите, а уланът упорито ми показва своя широк як гръб. Сигурно изобщо не са обърнали внимание. Не е възможно да съм спал повече от минута, най-много две, загасената угарка все още тлее в пепелника. Ужасният сън е продължил минута, най-много две. Ала беше изсмукал от тялото ми топлината и колебанията без остатък. Внезапно проумявам с кристална яснота какво се е случило. Да се махам, първо да се махна от долнопробната кръчма! Звънко подхвърлям парите на масата и тръгвам към вратата, уланът тозчас застава мирно. Успявам да забележа как работниците вдигат очи от картите си и ме сподирят с недоумение. Зная: щом затворя вратата след себе си, ще започнат да дърдорят за чудака в офицерски мундир; отсега нататък всички хора ще се подхилват по същия начин зад гърба ми. Всички, всички, всички — и никой няма да изпита състрадание към роба на своето състрадание.