Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ungeduld des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 8 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2


„Който има, ще му се даде“ — тези слова от книгата на мъдростта спокойно могат да бъдат подкрепени от всеки писател в следния смисъл: „Който много е разказвал, ще му бъде разказвано.“ Няма по-голяма заблуда от твърде разпространената представа, че фантазията на писателя не преставала да работи, че той непрекъснато измислял случки и истории, използувайки неизчерпаемите си запаси. А в действителност, вместо да ги измисля, достатъчно му е да се срещне с хората и събитията, които постоянно търсят в негово лице разказвач на разказите си, стига само да е запазил повишената си способност да наблюдава и да се вслушва; когато някой често се е опитвал да тълкува човешките съдбини, мнозина му разказват собствената си съдба.

Ще се опитам да ви предам без изменения и тази история, която ми довериха съвсем случайно. Когато бях последния път във Виена, уморен от всевъзможните си задължения, привечер открих един ресторант в предградията, за който предполагах, че отдавна е излязъл от мода и не е много посещаван. Ала едва влязох, когато разочаровано установих своята заблуда. Още от първата маса се изправи един мой познат и с всички признаци на искрена радост — на която аз едва ли отвърнах със същия бурен възторг — ме покани да седна при него. Би било погрешно да твърдя, че старателният господин бе лош и неприятен човек; той просто не бе от онзи вид натрапници, които бързат да трупат запознанства — също като децата, които събират марки, — ето защо изключително много се гордеят с всеки екземпляр от своята колекция. За добродушния чудак — по професия многознаещ и усърден архивар — целият смисъл на живота се заключаваше в скромното удовлетворение, което от време на време изпитваше при прочитането на някое име във вестника, за което можеше да подметне: „Мой добър приятел“, „Ах, ами че аз го срещнах вчера!“ или „Моят приятел А. ми каза, а моят приятел Б. предполага…“ и така нататък, чак до края на азбуката. Неговите приятели бяха сигурни, че ще им ръкопляска на премиерите, още на следното утро телефонираше на всяка актриса, за да я поздрави, не забравяше нито един рожден ден, премълчаваше отрицателните отзиви във вестниците, но с искрена радост изпращаше на всекиго похвалните рецензии. С една дума, нелош човек, защото се ръководеше от добри намерения и се радваше дори когато го търсеха за дребни услуги или ако обогатеше своята колекция от познанства с нов екземпляр.

Ала не е нужно повече да описваме „подробния“ приятел — с този шеговит прякор обикновено наричат във Виена онази разновидност на добродушните паразити сред пъстрата гмеж на снобите, — защото всеки е срещал такива като него и знае, че само с грубост може да се освободи от трогателната им безобидност. Ето защо примирено седнах при него; побъбрихме около четвърт час. Междувременно в ресторанта влезе висок господин, който правеше впечатление със своето румено младежко лице с привлекателно посребрени слепоочия; по изправения му вървеж веднага можеше да се отгатне, че е бивш военен. С присъщото си бурно усърдие моят съсед подскочи от мястото си и го поздрави, но господинът му отвърна по-скоро безразлично, отколкото учтиво; новият гост още не беше успял да даде поръчката си на притичалия келнер, когато моят „подробен“ приятел се премести по-близо до мен и ми прошепна:

— Познавате ли го?

Понеже отдавна познавах колекционерската му гордост, с която трогателно описваше всеки полуинтересен екземпляр от своята сбирка, и се страхувах от прекомерни словоизлияния, промърморих без каквото и да било любопитство: „Не“, и продължих да ям тортата си. Но моето равнодушие още повече възбуди събирача на имена; той внимателно закри устните си с ръка и тихо ми занарежда:

— Но това е Хофмилер от главното интендантство, нали знаете — онзи, който през войната получи ордена „Мария Терезия“!

И понеже това обстоятелство не успя да ме разтърси според неговите очаквания, с въодушевлението на патриотично четиво заизтъква великите военни подвизи на ротмистър Хофмилер: отначало в кавалерията, после при наблюдателния си полет над Пиаве, където сам свалил три самолета, и най-сетне в картечната рота, с която в продължение на три дни заел и задържал един участък от фронта — всичко това с много подробности (които съзнателно пропускам) и с постоянно подчертаване на безграничното си изумление, че никога досега не съм чувал за този невероятен човек, комуто лично император Карл връчил най-рядкото отличие в австрийската армия.

Неволно се подведох да погледна към съседната маса, за да видя поне веднъж от двуметрово разстояние един исторически герой. Ала срещнах суров, гневен поглед, който искаше да каже приблизително следното: „Тоя тип наприказва ли ти ги за мене? Няма какво да ме зяпаш!“ В същото време господинът с нескривана неприязън отмести стола си и енергично ни обърна гръб. Сконфузено сведох взор и от този миг избягвах да докосна с поглед дори покривката на неговата маса. Не след дълго се сбогувах с добродушния бъбривец, но на излизане успях да забележа как той незабавно се присламчи към своя герой, за да му докладва вероятно със същото усърдие и за мен.

Това бе всичко. Срещнаха се само два погледа. И вероятно щях да забравя тази мимолетна среща, ако случайността не пожела да се видя още на следващия ден в малка компания с онзи недостъпен господин, който впрочем в смокинга си бе още по-неотразим и достолепен, отколкото във вчерашния си спортен костюм. Едва успяхме да прикрием усмивката си — насмешливата усмивка на двама души, които ревниво пазят своята обща тайна от останалите хора. Познахме се — и вероятно по един и същ начин се ядосвахме или забавлявахме при мисълта за безрезултатните усилия на нашия вчерашен сводник. Изпърво отбягвахме да разговаряме помежду си, въпреки че това поначало не беше възможно, защото край нас се бе разгорял оживен спор.

Лесно ще се досетите за предмета на този спор, щом спомена, че той се водеше през 1938 година. По-сетнешните летописци на нашето време ще установят, че през 1938 година във всеки разговор в която и да е страна от нашата объркана Европа са преобладавали догадките за вероятността или невероятността на една нова световна война. Тази тема неотклонно омагьосваше всяка среща между хората, които понякога имаха чувството, че не те се освобождават от своя страх чрез предположенията и надеждите си, а самата атмосфера, възбудена и наситена със скрита тревога, се стреми да добие образ чрез словото.

Разговорът бе подхванат от домакина, адвокат по професия и деспот по характер; с общоприетите аргументи доказа общоприетата безсмислица, че новото поколение знаело какво представлява войната и нямало да допусне пак така изневиделица да го въвлекат в нова война. Още при мобилизацията пушките щели да бъдат обърнати назад и особено старите фронтоваци като него щели да си спомнят какво ги очаква. Ядосах се от самонадеяната сигурност, с която отхвърляш възможността за нова война, и то с такава небрежност, с каквато изтърсваше пепелта от цигарата си: в час, когато десетки, стотици хиляди фабрики произвеждаха взривни вещества и задушливи газове.

— Не всякога трябва да приемаме желанията си за действителност — възразих решително аз. — Ведомствата и инстанциите, които управляват военния апарат, също не дремят и докато ние се приспиваме с утопии, те отлично са се възползували от мирното време и предварително са организирали масите, привели са ги в бойна готовност. Дори сега, в мирно време, всеобщата сервилност е добила невероятни размери благодарение на усъвършенствуваната пропаганда и — фактите трябва да се приемат спокойно — в секундата, в която радиото ще подхвърли по домовете съобщението за мобилизацията, никъде не ще се породи съпротива. Човекът е прашинка и неговата воля вече няма никаква стойност.

Естествено, всички бяха против мен: практиката е доказала, че хората са склонни да се самоуспокояват, щом осъзнаят дадена опасност — тогава те я обявяват за несъществуваща и нищожна. А моето предупреждение срещу евтиния оптимизъм се оказа още по-нежелано, тъй като в съседната стая вече ни очакваше разкошна вечеря.

Тогава на моя страна неочаквано застана кавалерът на ордена „Мария Терезия“ — тъкмо човекът, когото погрешно подозирах за свой противник.

— Да, би било пълна безсмислица — заяви отривисто той — да придаваме в днешни дни някакво значение на човешкото желание или нежелание, защото в следващата война основна действуваща сила ще бъдат машините, а хората ще деградират до техен придатък. Още през последната война срещнах много малко хора, които ясно утвърждаваха или отхвърляха войната. Повечето бяха въвлечени в нея като прахоляк заедно с вятъра и сетне въртопът просто ги задържа вкупом, всеки от тях безволево беше разтърсван като грахово зрънце в огромен чувал. В крайна сметка хората, които побягнаха към войната, за да намерят там убежище, навярно бяха повече от онези, които избягаха от нея.

Слушах го с изненада, заинтригува ме преди всичко страстта, с която продължи да говори:

— Няма смисъл да се поддаваме на заблуди. Ако днес в която и да е страна барабаните забият за някоя екзотична война, за война в Полинезия или в някое кътче на Африка, ще се стекат хиляди, стотици хиляди хора, без да знаят защо — може би ръководени единствено от желанието да избягат от себе си или от нерадостния свой живот. Действителният отпор срещу войната за мен е равен на нула. За съпротивата на единичния човек срещу цяла организация е необходима много по-голяма смелост от слабоволното „носене по течението“, и то индивидуална смелост; това качество е обречено на гибел в нашето време на нарастваща организираност и механизация. През войната се сблъсках почти само с феномена на масовата смелост, на смелостта в строя — а който разгледа това понятие под микроскоп, ще открие в него доста странни съставки: много суетност, много лекомислие и дори досада, ала преди всичко страх, да, страх да не изостанеш назад, страх да не бъдеш подигран, страх да не действуваш сам и най-вече страх да се противопоставиш на масовото увлечение; по-късно, в цивилния живот, лично опознах онези, които в боя минаваха за храбреци: повечето от тях бяха извънредно съмнителни герои. Моля — учтиво се обърна той към нашия домакин, който направи кисела физиономия, — аз в никакъв случай не изключвам и себе си от това число.

Хареса ми начинът, по който говореше, изпитах желание да отида при него, но домакинята ни покани на вечеря и ни сложи далеч един от друг, ето защо не можахме да поведем разговор. Едва когато всички си тръгнаха, се срещнахме при гардероба.

— Струва ми се — усмихнато каза той, — че нашият общ покровител вече ни запозна задочно.

И аз се усмихнах:

— И то в подробности.

— Вероятно доста е преувеличил, представил ме е за Ахил и се е кичил с моя орден, нали така?

— Нещо подобно.

— Да, страшно се гордее с него — както и с вашите книги.

— Смешен чудак! Но има и по-лоши. Впрочем ако нямате нищо против, бихме могли да повървим заедно.

Тръгнахме. Той внезапно се извърна към мен:

— Повярвайте, аз действително не преувеличавам, когато твърдя, че години наред най-много съм страдал от ордена „Мария Терезия“, който е твърде помпозен за моя вкус. Впрочем нека бъда справедлив: когато ми го окачиха на фронта, отначало се възгордях. Нали в края на краищата бях учил за войник и в кадетското училище бях слушал за този орден като за някаква легенда — ордена, който по време на война се дава на десетина души; с една дума, той е истинска звезда, която пада от небето! Така си е, за един младеж на двадесет и осем години това не е малко отличие. Внезапно заставаш пред целия строй и всички се дивят на малкото слънце, което тозчас засиява на гърдите ти, а императорът, недостижимото величество, ти честити ордена, докато се ръкува с теб. Но вижте, това отличие имаше смисъл и значение само в нашия военен свят и когато войната свърши, ми се стори смешно цял живот да се мъкна с ореола на герой само защото в продължение на двадесет минути съм бил действително смел — вероятно не по-смел от други десет хиляди войници, но съм имал щастието да ме забележат и — това е най-чудното — да се върна жив. Само след една година ми омръзна да се разхождам като подвижен паметник и да гледам как хората се заглеждат в малкото късче метал, след което страхопочитателно плъзват поглед към мен; раздразнението от тази вечна белязаност стана една от основните причини след края на войната да премина в цивилния живот.

И закрачи още по-бързо.

— Казвам, една от причините, защото главната причина беше лична и вероятно ще ви се стори още по-разбираема. Главната причина бе това, че ужасно започнах да се съмнявам в своето право да се наричам герой; знаех по-добре от всички зяпачи, че човекът, който се крие зад този орден, не е подходящ да носи името герой, нещо повече: той не е никакъв герой, той е един от онези, които безразсъдно са се хвърлили във войната, за да се отърват от отчаяното си положение: по-скоро дезертьори пред собствената си отговорност — отколкото герои поради чувството си за дълг. Не зная какво мислите по този въпрос, но аз възприемам живота със сияен ореол за неестествен и непоносим, ето защо почувствувах истинско облекчение, щом престанах да разхождам върху униформата си своята биография на герой. До ден-днешен се ядосвам, когато някой изрови на показ старата ми слава и — защо да не ви призная, — вчера едва се въздържах да не скоча и дойда на вашата маса, за да наругая оня дърдорко, да му кажа да си избере друг, с когото да се хвали, а не тъкмо мен. През цялата вечер ме измъчваше вашият почтителен поглед и страшно ми се искаше — за да опровергая онзи дърдорко — да ви заставя да ме изслушате по какви криви пътища всъщност съм минал, за да стигна до своето геройство. Историята наистина е много странна, ала все пак може да послужи за доказателство, че смелостта често не е нищо друго, освен обратната страна на малодушието. Впрочем нямам нищо против да ви я разкажа откровено още сега. За онова, което си бил преди четвърт век, можеш да говориш така, сякаш се отнася за някой друг. Имате ли време? И не ви ли отегчавам?

Естествено, имах време; още дълго кръстосвахме опустелите улици, а през следващите дни постоянно бяхме заедно. Много малко неща промених в неговия разказ, може би „улани“ вместо „хусари“, умишлено попреместих гарнизоните по картата и, естествено, скрих истинските им имена. Ала никъде не прекроих съществените събития и не аз, а самият разказвач вече взема думата от мен.

„Състраданието има две лица. Едното е малодушно и сантиментално, то не е нищо друго, освен сърдечно нетърпение да се отърсим колкото може по-бързо от мъчителното състояние на покъртеност, причинено от чуждото злощастие; това състрадание съвсем не е страдание за другия, а само инстинктивен отпор на собствената ни душа срещу чуждото страдание. А другото, единствено истинското, несантименталното, ала творческо състрадание съзнава своята мисия и търпеливо и съпричастно е решено да понесе всичко чак до сетните са сили и да прекрачи дори тяхната крайна граница.“

 

 

Цялата история започна глупаво, с една съвършено непредвидена нелепост, с „гаф“, както казват французите. Сетне последва опитът да залича своята глупост; ала когато човек прекалено бързо се старае да поправи някое колелце от часовников механизъм, в повечето случаи го разваля напълно. Дори сега, след години, не съм в състояние да разгранича къде свършваше чистата ми недодяланост и откъде започваше действителната ми вина. Вероятно никога няма да проумея това.

Тогава бях двадесет и пет годишен, бях подпоручик на действителна служба в Н-ския улански полк. Не мога да кажа, че някога съм изпитвал особено влечение или вътрешно призвание към професията на офицер. Но когато край оскъдната трапеза на някое старо австрийско чиновническо семейство седят две девойчета и четири вечно гладни малчугани, родителите не разсъждават дълго над техните наклонности, а предивременно ги тласват към ковачницата на занаята, за да не тегнат прекалено дълго на домашното огнище. Брат ми Улрих, който увреди зрението си с прекомерно четене още в основното училище, беше натикан в семинарията, а аз бях насочен към военното училище заради здравото ми телосложение: оттам нататък нишката на живота се размотава механично, не е необходимо да бъде смазвана допълнително. Държавата се грижи за всичко — за броени години, безплатно и по готовите модели на хазната скроява от бледия юноша незрял офицер и го предоставя на армията. И един ден — рождения ден на императора, — още ненавършил осемнадесет години, военното ми обучение приключи, а скоро след това първата звезда кацна на моя пагон; така завърши първият етап, вече можеше да започне израстването ми в службата, механично и с подходящи паузи, чак до пенсионирането и подаграта. Да служа тъкмо в кавалерията, тази, уви, твърде скъпа войскова част, съвсем не беше изява на личните ми желания, а прищявка на леля Дейзи, встъпила във втори брак с по-големия брат на баща ми, когато той премина от Министерството на финансите към по-доходната служба на банков директор. Богата и същевременно обладана от снобизъм, тя не можеше да допусне някой роднина със същото име Хофмплер да „позори“ семейството, като служи в пехотата; и понеже този каприз й струваше стипендия от сто крони всеки месец, нямаше как да не показвам пред нея изключително покорство. Харесваше ли ми да служа в кавалерията или изобщо в армията: никой никога не се беше замислял по този въпрос, а най-малко — самият аз. Чувствувах се добре, щом яхнех коня, и мислите ми не стигаха по-далеч от гривата му.

През ноември на тази 1913 година някакъв указ вероятно е бил спуснат от една канцелария към друга, защото нашият ескадрон ненадейно беше преместен от Ярослав в друг малък гарнизон на унгарската граница. Без значение е дали ще назова истинското име на градчето, защото дори две униформени копчета на един и същ мундир не могат да си приличат повече от австрийските провинциални гарнизони. Навсякъде все същите държавни заведения: казарма, манеж, учебен плац, офицерско казино, а освен тях — три хотела, две кафенета, сладкарница, кръчма, неугледно вариете с изпели песента си субретки, чието допълнително занимание е с безкрайна любвеобилност да се наместят сред офицерите и войниците с едногодишна служба. Военната мисия навсякъде е изпълнена с все същото суетливо празно еднообразие, разпределено по часове според желязната непреклонност на столетния устав, а и свободното време не изглежда кой знае колко по-разнообразно. В офицерското казино — все същите физиономии, все същите разговори, в кафенето — все същите игри на карти, все същият билярд. Човек понякога се учудва, че господ-бог е решил да разпростре поне друго небе и друга природа край шестстотинте или осемстотинте покрива на едно такова градче.

Ала моят нов гарнизон все пак имаше едно предимство пред оня, който бях оставил в Галиция: там спираше бързият влак и, от една страна, се намираше близо до Виена, а от друга, недалеч от Будапеща. Който разполагаше с пари — а в кавалерията винаги служат богати младежи, нещо, което се отнася не на последно място и за доброволците: отчасти висши аристократи, отчасти синове на фабриканти, — ако смогнеше навреме да потегли, вземаше ранния влак за Виена и се връщаше с нощния в два и половина; с една дума, имаше достатъчно време да отиде на театър, да се разходи по Ринга, да пофлиртува и да се впусне в случайни приключения; някои от най-големите щастливци държаха там дори постоянни квартири. За жалост тези освежителни лудории надхвърляха моите месечни доходи. Единствените ми развлечения си оставаха кафенето или сладкарницата и тъй като картите бяха свръх възможностите на кесията ми, се пристрастих към билярда или играех шах, който беше още по-евтин.

Ето защо и през онзи следобед — трябва да е било средата на май 1914 година — седях в сладкарницата с неизменния си партньор, собственик на аптеката „Златният ангел“, който същевременно беше помощник-кмет на нашето гарнизонно градче. Отдавна бяхме изиграли своите обичайни три партии и разговаряхме по инерция, просто да се поразсеем — какво ли можеше да се прави в това скучно кътче? — но разговорът ни направо замираше като догаряща цигара. Тогава вратата внезапно се разтвори и някаква пърхаща широка пола довя не само глътка свеж въздух, но и едно хубавко девойче: кафяви бадемови очи, тъмен тен, прекрасно облекло, нито помен от провинциалност, ала преди всичко — нова физиономия сред проклетата скука. За съжаление не ни удостояват с поглед, а ние преливаме от преклонение и възхита; гордо и стремително, с твърда спортна походка изисканата нимфа отминава деветте мраморни масички на заведението и се насочва право към тезгяха, за да поръча незабавно и ангро цял куп сладкиши, торти и ликьори. Веднага ми прави впечатление колко раболепно се прекланя пред нея господин сладкарят — никога досега не бях виждал толкова изопнат тръбния шев на неговия редингот. Дори жена му, пищната грубовата провинциална Венера, която небрежно позволява на всички офицери да я ухажват (нали често не могат да изплатят до края на месеца дребните си дългове!), се надига от мястото си зад касата и направо се разтапя от сладникави любезности. Симпатичното девойче безгрижно опитва няколко бонбона и разменя две-три думи с госпожа Гросмайер, докато сладкарят отбелязва поръчката в тефтера за клиенти; на нас не ни обръщат никакво внимание, макар че по всяка вероятност доста неприлично сме изпънали шии. Естествено, младата дама не обременява изящните си ръце с нито едно пакетче; всичко ще й бъде благополучно доставено, такива са най-почтителните уверения на госпожа Гросмайер. Освен това дори и не помисля как ние, обикновените простосмъртни, плащаме в брой на стоманената автоматична каса. Всички незабавно проумяваме: свръхизискана, знатна клиентела!

И сега, когато след приключване на поръчката решава да си тръгне, господин Гросмайер се втурва да й отвори вратата. А и моят господин аптекар се надига от мястото си, за да се сбогува най-любезно с лекокрилата девойка. Тя благодари с дружелюбно превъзходство — по дяволите, какви кадифени кафяви очи, като на кошута! — и аз едва изчаквам да напусне дюкяна, захаросана от множеството комплименти, за да разпитам с огромно любопитство своя партньор за този лебед сред нашия кокошарник.

— Ах, нима не я познавате? Та тя е племенницата на… — е, ще го нарека господин фон Кекешфалва, името в действителност звучеше другояче — … Кекешфалва! Нали познавате семейство Кекешфалва?

Кекешфалва — подхвърля името като банкнота от хиляда крони и ме поглежда така, сякаш очаква страхопочитателното непринудено ехо: „Ах, да! Разбира се!“ Ала аз, току-що преместеният подпоручик, появил се едва преди няколко месеца в новия гарнизон, аз, нищо неподозиращият човек, не съм и чувал за това извънмерно тайнствено божество и най-учтиво моля за повече разяснения, които господин аптекарят ми дава с истинско удоволствие и провинциална гордост — естествено, много по-словоохотливо и подробно, отколкото ще ги предам сега.

Кекешфалва, обяснява ми той, бил най-големият богаташ в цялата област. Принадлежало му направо всичко, не само дворецът Кекешфалва.

— Би трябвало все пак да го знаете, вижда се от учебния плац, вляво от шосето — жълтият дворец с плосковърхата кула и огромният стар парк, а освен него и голямата захарна фабрика по пътя за Р., дъскорезницата в Брук, както и конезаводът в М.

Всичко това било негово заедно с шест или седем къщи в Будапеща и Виена.

— Да, не е за вярване, че сред нас има такива баснословно богати хора. Умее да живее като истински магнат. През зимата — в малкия виенски замък на Жакингасе, през лятото — по курортите; обитава тукашната си къща само за кратко през пролетта, но каква къща има само, боже мили! Квартети от Виена, шампанско и френски вина, само най-изискани и луксозни неща!

И така, ако не съм имал нищо против, с удоволствие щял да ме запознае с него, защото — огромен жест на вътрешно задоволство — бил в приятелски отношения с господин фон Кекешфалва, преди години често ги свързвали общи дела и знаел, че той обича да се обгражда с офицери; достатъчно било да му каже само една дума, и аз съм щял да бъда поканен от него.

Че защо не? Човек и бездруго се задушава в тинестото блато на подобен провинциален гарнизон. Видял е вече всички жени по главната улица, знае и летните, и зимните им шапки, празничните и всекидневните им рокли, ала те са все едни и същи. Нагледал се е и на кучетата, и на слугините, и на децата. Ясни са му всички номера на дебелата чехкиня — готвачката в казиното, и постепенно е загубил апетита си при вида на все същото меню в гостилницата. Знае наизуст всяко име, всяка табела, всички фирми из уличките, всеки дюкян във всяка къща, както и всички стоки във всеки дюкян. Вече е запомнил не по-лошо от оберкелнера Ойген в колко часа се появява господин окръжният съдия в кафенето, както и факта, че ще седне вляво от ъгловия прозорец и точно в четири и половина ще си поръча кафе, а господин нотариусът пък ще влезе десет минути по-късно, в четири и четиридесет, но за сметка на това какво дивно разнообразие! — ще изпие чаша чай с лимон заради болния си стомах и захапал вечно димящата си пура, ще разкаже все същите вицове. Ах, познава всички физиономии, всички униформи; всички коне, всички кочияши и всички просяци от цялата околност, познава и себе си до втръсване! Защо поне веднъж да не избяга от еднообразието? Ами това симпатично девойче, тези кафяви очи на кошута? Ето защо с привидно безразличие (само не бива да издавам радостта си пред суетния производител на прахчета!) заявявам на своя доброжелател, че наистина ще ми бъде особено приятно да се запозная със семейство Кекешфалва.

И виж ти, достопочтеният аптекар действително не приказвал врели-некипели! Само след два дни, надут като пуяк от гордост, той влиза в кафенето и с покровителствен жест ми връчва покана, върху която е изписано моето име. От тази покана се разбира, че господин Лайош фон Кекешфалва би се радвал да види господин подпоручика Антон Хофмилер на вечеря у дома си идната сряда в осем часа. Слава богу, и ние не сме расли на бунището и знаем как трябва да се държим в подобни случаи! Още в неделя предобед навличам своя най-хубав мундир. Слагам бели ръкавици и лачени обувки и — безукорно избръснат, с капчица одеколон върху мустаците — отивам да направя встъпителната си визита. Слугата — възрастен, дискретен, с хубава ливрея — поема визитната ми картичка и промърморва извинението, че господарите извънредно много ще съжаляват, задето не са се срещнали с господин подпоручика, но били на черква. „Още по-добре — мисля си аз, — встъпителните визити открай време са били най-тягостното нещо и в казармата, и извън нея.“ Във всеки случай изпълнил съм дълга си. В сряда вечер ще отида направо и да се надяваме, че ще ми бъде приятно. Решавам, че случаят Кекешфалва е приключен до сряда. Ала два дни по-късно, сиреч във вторник, с искрена радост намирам в квартирата си визитната картичка на господин фон Кекешфалва. „Безукорни са — мисля си аз, — на тия хора не им липсват маниери. Само два дни след встъпителното посещение да върнат визитата — на мен, дребния офицер: повече любезност и уважение не може да очаква дори генерал!“ Обзет от хубави предчувствия, с радост зачаквам вечерта в сряда.

Но още в самото начало котка ми минава път — човек всъщност би трябвало да бъде суеверен и да обръща повече внимание на незначителните знамения. В сряда към седем и половина вечерта съм напълно готов — в най-хубавия мундир, с нови ръкавици и лачени обувки, ръбът на бричовете реже като бръснач; ординарецът тъкмо наглася гънките на пелерината и проверява дали всичко е наред (моят ординарец ми е необходим за тази цел, защото разполагам само с малко джобно огледалце в зле осветената си квартира), когато на вратата се похлопва: някакъв войник. Дежурният офицер — мой приятел, ротмистър граф Щайнхюбел — ме моли да отида при него в казармата. Двама улани, вероятно пияни до козирката, се изпокарали и в крайна сметка единият цапардосал другия с приклада по главата. И ето че сега дангалакът лежал в безсъзнание със зинала уста и от него течало кръв. Не се знаело дали черепът му изобщо е здрав. Но полковият лекар бил в отпуск и отпрашил за Виена, а командира на полка никакъв го нямало; ето защо добрият Щайнхюбел от немай-къде се обърнал тъкмо към мен — по дяволите! — за да съм му помогнел, докато самият той се занимавал с ранения; трябвало да съставя протокол и да разпратя ординарци навсякъде, за да открием незабавно цивилен лекар в кафенето или където и да било. Междувременно става осем без четвърт. Преценявам, че в никакъв случай няма да се откача по-рано от петнадесет или тридесет минути. Проклятие! Тъкмо днес ли трябваше да се случи тази свинщина, тъкмо днес, в деня на поканата! С нарастващо нетърпение поглеждам часовника; невъзможно е да пристигна навреме дори ако се мотая тук още само пет минути. Но службата си е служба, набили са ни това до мозъка на костите; тя стои над всяко лично задължение. Нямам право да офейкам, ето защо правя единственото възможно нещо в заплетената обстановка — изпращам ординареца си с файтон (удоволствието ми струва четири крони) при Кекешфалва, моля за извинение в случай, че закъснея, но някакво непредвидено произшествие… и тъй нататък, и тъй нататък. За щастие суматохата в казармата не трае дълго, защото полковникът се появява лично заедно с набързо издирения лекар и аз успявам да се оттегля незабелязано.

Ала ето ти нова несполука: тъкмо днес на площада пред кметството няма нито един файтон! Налага се да почакам, докато поръчат по телефона екипаж с четири коня. Става така, че когато най-сетне влизам в просторното фоайе на Кекешфалва, голямата стрелка на стенния часовник е заела вертикално положение, станало е точно осем и половина вместо осем часа; забелязвам, че палтата в гардероба висят вече на огромни снопове. Установявам и по леко смутеното лице на слугата, че съм закъснял порядъчно — неприятно, неприятно положение, и то тъкмо при първото ми посещение!

Независимо от всичко слугата — този път с бели ръкавици, фрак, церемониална риза и изражение — ме успокоява, че моят ординарец е предал преди половин час посланието и ме въвежда в салона: с четири прозореца, тапициран с червена коприна, пламнал от кристалните свещници, приказно елегантен — никога досега не съм виждал такъв разкош! Ала за мой срам той се оказва съвсем празен, а от съседната стая ясно долавям жизнерадостното потракване на чинии — неприятно, неприятно, мисля си аз, вече са седнали на масата!

Е, овладявам се и щом слугата отваря пред мен плъзгащата се врата, пристъпвам до прага на трапезарията, заставам мирно и сторвам поклон. Всички вдигат очи — двадесет, четиридесет очи, все чужди очи, — които изучават късния посетител, застанал на прага с не особено голямо самочувствие. Някакъв възрастен господин незабавно се изправя, несъмнено той е домакинът, и бързо отхвърлил салфетката, ме пресреща с протегната ръка. Изобщо не съм си го представял такъв; този господин фон Кекешфалва никак не прилича на провинциалните аристократи — с маджарски мустаци, кръгло лице, охранен и заруменял от хубавото вино. Зад златните очила плуват леко уморени очи над сивкави слъзни торбички, раменете сякаш леко са приведени напред, гласът прилича на шепот и е потискан от кашлица: би могъл да мине по-скоро за учен със своя слаб и нежен лик, който завършва с рядка, бяла, заострена брадица. Странната кротост на възрастния господин неимоверно много успокоява моята несигурност: не, не — побързва да прекъсне словата ми, — той трябвало да се извини. Много добре знаел какви неща могат да се случат на военните, а аз съм проявил изключителната любезност специално да го предупредя за случилото се; и само защото не били сигурни, че ще дойда, вече започнали вечерята. Ала сега незабавно да съм заемел мястото си. По-късно щял да ме запознае с всички господа поотделно. Сега — междувременно ме придружава до масата — само да ми представи дъщери си. Недоразвито девойче, нежно, бледо, крехко като самия него, прекъсва разговора си и две сиви очи плахо ме докосват. Ала аз поглеждам слабото нервно личице съвсем бегло, покланям се първо на нея, а сетне общо — вдясно и вляво на останалите, които видимо са доволни, че не им се налага да оставят вилиците и ножовете, за да бъдат смущавани с излишни церемониалности при представянето.

Първите две-три минути се чувствувам страшно неловко. Тук няма никой от полка, нито един другар, нито един приятел, няма никой дори от първенците на градеца — само чужди, ужасно чужди лица. Приличат предимно на чифликчии от околността със своите жени и дъщери или на държавни служители. Но само цивилни, цивилни, няма друга униформа освен моята! Господи, как ще разговарям с тези непознати хора аз, неумелият, плах човек? За щастие ме бяха настанили на добро място. До мен е седнало кестенявото палаво създание: хубавката племенница, която тогава в сладкарницата все пак трябва да беше забелязала възхитения ми поглед, защото ми се усмихна дружелюбно като на стар познат. Очите й са истински зърна от кафе — действително, щом се засмее, нещо изпуква, сякаш зърната се пекат. Има очарователни прозирни ушенца под гъстите черни коси: като розови циклами сред мъх, си мисля аз. Ръцете й са голи, меки и гладки; ако ги докоснеш, сигурно ще ги почувствуваш като обелени праскови.

Приятно е да се седи до толкова красиво момиче; само звучният му унгарски акцент е достатъчен да се влюбя в него. Приятно е да се пирува в толкова сияйна зала на толкова изискана трапеза, където зад теб са слугите в ливреи, а пред теб — най-прекрасните блюда. И съседката ми отляво, която пък говори с една доловима интонация на полякиня, всъщност ми се струва апетитна, въпреки че е възпълничка. Дали това не се дължи на виното, златистото прозрачно вино, а сетне отново тъмночервено като кръв и пак бисерното шампанско, което слугите с бели ръкавици наливат отзад с истинско разточителство от сребърни гарафи и тумбести шишета? Действително доблестният аптекар не беше дрънкал празни приказки. У Кекешфалва е като в истински замък. Никога досега не се бях хранил толкова добре, не бях и сънувал, че човек може да се храни толкова добре, толкова изтънчено и разкошно. Все по-изискани и редки ястия се носят насам върху безчислени блюда; синкави риби, увенчани със салата, обградени с омари, плуват в златисти сосове; угоени петли галопират върху широките седла на купчинки ориз; пудинги лумваг сред синкавите пламъци на рома; сладоледени бомби се разпадат на пъстри и сладки струи; плодове, които сигурно са пропътували половината земя, се целуват в сребърни фруктиери. И всичко това следва едно подир друго, едно подир друго, а накрая засиява истинска дъга от ликьори — зелени, червени, бели, жълти — заедно с пури, дебели колкото аспержи, и превъзходно кафе!

Великолепен, вълшебен дом — благословен да бъде добрият аптекар! — светла, щастлива, звънка вечер! Не зная защо се чувствувам така разтоварен и свободен — дали само защото отдясно, отляво и срещу мен искрят очите и на останалите хора, а гласовете им са се повишили, говорят един през друг и без да се слушат, във всеки случай обичайният ми свян се е изпарил. Бъбря без капка смущение, ухажвам и двете си съседки едновременно, пия, смея се, поглеждам палаво и наивно и макар че ръката ми невинаги случайно докосва красивите голи рамене на Илона (така се казва сладката племенница), тя в никакъв случай не се сърди на леките ласки и милувки, също се отпуска, окрилена и зашеметена като всички нас от този разкошен пир.

Постепенно усещам — дали това не се дължи на необикновеното чудесно вино, токайско и шампанско едно след друго? — как ме обзема някаква лекота, която граничи с немирство и дори необузданост. Само едно нещо ми липсва, за да бъда напълно щастлив, да се отпусна и въодушевя, и какво е онова, за което подсъзнателно копнея, ми става пределно ясно още в следващия миг, когато от някаква трета зала зад салона — слугата незабелязано отново е отворил плъзгащите се врати — внезапно долита приглушена музика, квартет, и то жадуваната от мен музика, танцова музика, ритмична и същевременно плавна, валс, изпълняван от две цигулки, меланхолно съпровождани от дълбоките звуци на чело, сред които настойчиво се врязваше стакатото на едно пиано. Да, музика, музика, само тя не достигаше! Тази музика и може би танцът заедно с нея — валсът! Да се понесеш, да полетиш, за да усетиш с още по-голямо блаженство сърдечната лекота! Наистина тази вила Кекешфалва сигурно е магьоснически замък — достатъчно е човек да си пожелае нещо и желанието му се сбъдва! Ставаме, отместваме креслата си и двойка след двойка — подавам ръка на Илона и отново усещам хладната, мека, великолепна кожа — преминаваме в салона, всички маси вече са преместени като по чудо, а креслата са наредени край стената. Гладкият лъскав паркет хвърля кафяви отблясъци — божествена пързалка за валса, а от съседната зала незримо долита музиката.

Обръщам се към Илона. Тя се усмихва с разбиране. Очите й вече са казали „да“ и ето че се понасяме — две двойки, три двойки, пет двойки — върху гладкия паркет, а в същото време по-несмелите и по-възрастните ни гледат или бъбрят помежду си. Танцувам с удоволствие, дори танцувам добре. Носим се прегърнати, струва ми се, че никога досега в моя живот не съм танцувал по-добре. За следващия валс каня другата си съседка; и тя танцува отлично, а аз, приведен над нея и леко зашеметен, вдъхвам парфюма в косите й. Ах, тя танцува прелестно, всичко е прелестно, а аз от години не съм бил толкова щастлив! Вече не мога да се владея, ужасно ми се иска да прегърна всички и на всекиго да кажа нещо съкровено, нещо благодарствено — чувствувам се толкова лек, възторжен и безкрайно млад! Вихрено преминавам от една жена към друга, говоря, смея се, танцувам и потънал в неземно блаженство, губя представа за времето.

Ала внезапно погледът ми случайно стрелва часовника: десет и половина! За мой ужас си спомням, че почти цял час вече танцувам, разговарям и се шегувам — как може да съм толкова недодялан! — а не съм поканил дъщерята на този дом! Танцувах само със своите съседки и две-три други дами — само с онези, които ми харесаха най-много, и напълно забравих дъщерята на дома! Каква дебелащина, какво оскърбление! Но сега ще побързам да поправя грешката си!

За мой ужас обаче изобщо не мога да си спомня как точно изглежда момичето. Нали само за миг се бях поклонил пред него, когато вече седеше на масата; спомням си единствено за някакво нежно и крехко създание, а сетне и за нейния бърз, сив и любопитен поглед. Но къде ли е сега? Тя е дъщерята в този дом, нима си е отишла? Неспокойно разглеждам всички жени и момичета край стената: никоя не й прилича. Най-сетне влизам в третата зала, където свири квартетът, скрит зад китайски параван, и въздъхвам с облекчение. Защото я виждам седнала — положително това е тя: нежна, тънка, в бледосиня рокля — между две възрастни дами в нишата на будоара зад малахитенозелена маса, върху която има плоска ваза с цветя. Леко е привела малката си глава, сякаш изцяло се е отдала на музиката, и тъкмо по наситените свежи оттенъци на розите разбирам колко прозирно и бледо светлее нейното чело зад тежките махагонови коси. Ала не се впускам в излишни наблюдения. „Става богу — отдъхвам си аз, — открих я!“ Още не е късно да поправя грешката си.

Отправям се към масата — музиката гърми до нас — и се покланям в знак на учтива покана за танц. Недоумяващ поглед с изненада се приковава в мен, устните остават полуотворени, недоизрекли започнатото слово. Но тя не се и помръдва, за да ме последва. Може би не е разбрала? Покланям се повторно, шпорите ми леко звънват.

— Разрешете да ви поканя, милостива госпожице!

И тогава става нещо ужасно. Приведената горна половина на тялото внезапно се отмята назад, сякаш иска да избегне някакъв удар; в същото време кръвта се стича на талази към бледите страни, открехнатите устни рязко се присвиват и само очите неподвижно се впиват в мен с такъв ужас, какъвто не съм виждал никога през живота си. В следващия миг цялото сгърчено тяло се напряга. Здраво стъпва на пода, опира двете си ръце на масата и се надига, вазата трака и дрънчи, в същото време нещо, дърво или метал, се сгромолясва от креслото й на пода. Все още се придържа с двете си ръце за разклатената маса, лекото детинско телце все още се разтърсва от главата до петите; ала въпреки това не побягва, с растящо отчаяние продължава да стиска тежкия плот на масата. А трусовете и треперенето продължават да изригват от сгърчените пръсти чак до косите. И внезапно от нея се изтръгва ридание, диво, първично, като приглушен вопъл.

Двете възрастни дами вече се спускат към нея отстрани, прихващат я, милват, приласкават, успокояват разстроеното момиче, нежно отдръпват сгърчените му ръце от масата и то отново рухва в креслото. Но риданията не стихват, напротив, стават по-несдържани — като кръвоизлив, като горещи струи продължават да изригват на тласъци от него. Ако музиката зад паравана спреше само за миг — ала тя заглушаваше всичко, — риданията щяха да се чуят чак в танцувалния салон.

Вцепенявам се от уплаха. Какво, какво все пак се бе случило? Безпомощно се взирам в двете възрастни дами, които се опитват да успокоят разплаканото момиче; а в този миг, осъзнало срамното положение, то отпуска глава върху масата. Ала риданията като бягащи вълни отново и отново разтърсват слабото телце, стигат чак до раменете и след всеки внезапен тласък вазите се раздрънчават. Аз обаче стоя все така безпомощен, с вдървени стави, яката ме души като гореща примка.

— Извинете… — заеквам най-сетне полугласно в празното пространство и направо залитам назад към салона. Двете жени са заети с разплаканото момиче и не ме поглеждат.

По всичко личи, че тук все още никой не е забелязал станалото, двойките се носят вихрено, а аз усещам, че трябва да се хвана за рамката на вратата — залата със страшна сила се люлее около мен. Какво се случи? Нима забърках някаква каша? Господи, по време на вечерята съм пил твърде много и твърде бързо и в опиянението си сега извърших някаква глупост!

Тогава музиката секва, двойките се разделят. Околийският началник пуска Илона с поклон и аз незабавно се втурвам към нея, за да отмъкна почти силом изненаданото момиче настрана:

— Моля, помогнете ми! За бога, помогнете, обяснете ми!

Вероятно Илона е очаквала да й прошепна нещо весело, когато я завличам към прозореца, защото погледът й внезапно става суров: сигурно във възбудата си съм изглеждал безпомощен или ужасен. С разтуптяно сърце й разказвам всичко. И странно: със същия несдържан ужас в погледа като другата девойка, тя ми се сопва:

— Да не сте полудели?… Нима не знаете?… Нима не видяхте?…

— Не — изломотвам аз, сразен за пореден път от същия непонятен ужас. — Какво да видя?… Нищичко не знам. Нали за пръв път стъпвам в този дом!

— Нима не забелязахте, че Едит… е парализирана?… Не видяхте ли бедните й сакати нозе? Та тя не може да напрани и две крачки без патерици, а вие, бру… — тя бързо преглъща гневната дума — … вие каните клетото създание на танц! О, това е ужасно, трябва веднага да ида при нея…

— Не! — В отчаянието си сграбчвам Илона за ръката. — Почакайте само миг, само миг… Трябва да ме извините пред нея. Все пак не можех да допусна… видях я само на масата, само за секунда… Моля, обяснете й все пак…

Ала Илона с гневен взор вече е освободила ръката си и се втурва оттатък. Стоя със задавено гърло и блудкав вкус в устата на прага на салона, който шеметно се върти, жужи и бръмчи със своите (внезапно непоносими за мен) непринудено разговарящи и смеещи се люде и си мисля: „Само след пет минути всички ще научат за моята глупост. Само още пет минути, и от всички страни по мен ще плъпват ехидни, презрителни, иронични погледи, а утре из целия град ще тръгне мълвата за моята груба непохватност, ще я предъвкват стотици уста, още утре, в ранни зори тя ще бъде разнесена заедно с млякото пред хорските порти, сетне ще се разпростре сред стаите на домашната прислуга и ще продължи към кафенета и канцеларии. Утре ще стигне и до моя полк.“

В този миг като през мъгла съзирам бащата с леко угнетено изражение — нима вече знае? — да прекосява салона. Нима, за бога, е тръгнал към мен? Не, в никакъв случай не мога да го срещна сега! Обзема ме панически страх от него и от всички. И без да съзнавам добре какво върша, залитам към вратата, която води към вестибюла и извън този пъклен дом.

— Господин подпоручикът вече ни напуска? — учудва се слугата с почтително съмнение.

— Да — отвръщам аз и веднага се стъписвам от словата, отронили се от моите устни. Нима действително искам да си тръгна? И в следващия миг, когато той откача палтото от закачалката, осъзнавам ясно, че с това малодушно бягство извършвам поредната и навярно още по-непростима глупост. Във всеки случай вече е твърде късно. Сега просто не мога да му връча пелерината обратно; след краткия поклон, с който разтваря вратата на къщата пред мен, вече не мога да се върна в салона. И ето че внезапно се озовавам пред чуждия, проклет дом. Студеният вятър ме шибва в лицето, сърцето ми изгаря от срам, а дъхът ми пресеква като на човек, който се задушава.

Това бе гибелната глупост, с която започна цялата история. Сега, когато с укротена кръв и от разстоянието на много години отново си припомням тази нелепа случка, която сложи началото на моята злочестина, трябва да призная, че всъщност съм се заплел в недоразумението без каквато и да било вина; този „гаф“ би могъл да се случи и на най-умния, и на най-опитния човек — да покани на танц парализирано момиче. Ала тогава, непосредствено след първия ужас, възприемах себе си не само като отвратителен глупак, но и като брутален човек, като престъпник. Струваше ми се, че съм пребил с камшик невинно дете. Всичко това в крайна сметка можеше и да се изглади, ако бях запазил самообладание; безспорно развалих играта едва след като в буквалния смисъл на думата побягнах: също като престъпник, без да се опитам да се извиня. Незабавно осъзнах това, щом първият повей на студения вятър ме шибна по челото на прага на дома.

Не мога да опиша състоянието, в което се намирах, когато застанах пред къщата. Музиката беше замлъкнала зад осветените прозорци, вероятно музикантите просто си отдъхваха. Но моето свръх възбудено чувство за вина незабавно ми внуши, че танците са прекратени заради мен, че всички са се струпали сега в малкия будоар, за да успокояват разриданото момиче, че всички гости — жени, мъже и девойчета — с единодушно възмущение ругаят зад онази затворена врата безчестника, поканил на танц сакатото дете и сетне, след като е извършил злодеянието, страхливо побягнал. А утре — изби ме пот, усетих хладината й под фуражката — целият град ще узнае за моя позор, ще ме одумва и ще злослови. Вече мислено си представях моите другари Ференц, Мисливец и преди всичко Йожи, проклетия присмехулник, които ще ме посрещнат ухилени: „Е, Тони, добре си се държал! За пръв път те изпуснахме от поглед и ето че успя да изложиш целия полк!“ Присмехът и подигравките ще продължат месеци наред в офицерското казино; десет, дори двадесет години на общата другарска трапеза се обсъжда всяка глупост, която някога е била извършена от наш възпитаник, увековечава се всяка магария, всеки виц става безсмъртен. Чак до ден-днешен, след цели шестнадесет години, се разправя скучната история за ротмистър Волински, който, щом се прибрал от Виена, се похвалил, че се е запознал с графиня Т. на Рингщрасе и още същата нощ прекарал с нея в жилището й, но два дни по-късно вестниците описали скандала с нейната уволнена слугиня, която се представяла за самата графиня Т. при сделки и приключения, а освен това този Казанова бил лекуван цели три седмици от полковия лекар. Веднъж станеш ли смешен пред другарите си, оставаш смешен за вечни времена — те не знаят ни забрава, ни прошка. И колкото повече неща си представях или измислях, толкова по-силно ме разтърсваше треската на абсурдните идеи. В този миг смятах, че стотици пъти по-лесно е да натисна бързо спусъка на пистолета, отколкото да понеса адските терзания през идните дни, както и мъчителното очакване другарите ми да узнаят за моя позор и подхванат зад гърба ми солените клюки и подигравки. Ах, познавах се добре и знаех, че не бих издържал, ако започнат гаврите и приказките…

Как съм се прибрал у дома, вече не помня. Знам само, че първата ми работа беше да разтворя долапа, където се намираше бутилката със сливова за моите гости, след което да пресуша две-три пълни до половината водни чаши, за да премахна ужасното гадене в гърлото. После направо с дрехите се хвърлих върху леглото и се опитах да размисля. Ала халюцинациите сред мрака са като цветя в оранжерии, там те избуяват по-трескаво и по-тропично, покълват в знойната почва и ексцентрично се сплитат в ярки лиани, които пристягат гърлото; най-абсурдните кошмари се оформят със скоростта на сънища и препускат из нажежения мозък. Мислех, че съм опозорен до края на живота си, че съм отритнат от обществото, хулен от другарите, подиграван от целия град! Никога вече няма да напусна стаята, никога вече не ще посмея да се покажа на улицата — страхувах се, че ще срещна някого от онези, които са узнали за моето престъпление (в онази нощ на първоначална болезнена възбуда възприемах своята обикновена глупост като престъпление, а себе си като жертва на всеобщия присмех). Най-сетне успях да заспя, но сънят ми трябва да е бил повърхностен и неспокоен, защото страхът трескаво клокочеше в мен. Веднага след като отворих очи, пред тях изплува гневното детско лице. Съгледах трепкащите устни, сгърчените ръце, впити в масата, чух грохота на падналите дървени предмети и със закъснение проумях, че сигурно са били патериците й, обзе ме умопомрачителен страх, че вратата внезапно би могла да се разтвори и бащата — черен сюртук, бели кантове, златни очила — да се дотътри чак до леглото ми със своята рядка, добре гледана козя брадица. Скочих от страх. И когато пред огледалото се втренчих в своето лице, облято от студена пот, изпитах желанието да ударя право в лицето глупака, който ме гледаше.

Ала за щастие вече се бе съмнало, по коридора чаткаха стъпки, долу по паважа громоляха двуколки. А когато прозорците са светли, човек разсъждава по-ясно, не е впримчен от злия мрак, който много обича да рисува привидения. Може би, казвам си аз, всичко съвсем не е толкова ужасно? Може би никой не е забелязал случилото се? Естествено, тя никога не ще го забрави, не ще прости, тя — клетото, бледо, болно, сакато момиче! Тогава внезапно ме обзема спасителна мисъл. Бързо сресвам разрошените си коси, навличам мундира и изтичвам край слисания ординарец, който отчаяно извиква след мен на своя ужасен немски с рутенски акцент[1]:

— Гос’ин подпоручик, гос’ин подпоручик, кафе вече готово!

Като стрела се спускам по казарменото стълбище и с такава скорост профучавам край уланите, които са се пръснали полуоблечени из двора, че не им остава време да застанат мирно. С един скок ги отминавам и се озовавам при портала на казармата; с допустимата за един подпоручик скорост изтичвам право към цветарския магазин на площада пред кметството. Естествено, в нетърпението си съвсем съм забравил, че в пет и половина заранта магазините още не са отворени, ала за щастие госпожа Гуртнер освен с цветя търгува и със зеленчуци. Някаква полуразтоварена двуколка с картофи е спряла пред вратата и веднага след като похлопвам на прозореца, чувам продавачката шумно да слиза по стълбището. Набързо съчинявам следната история: вчера съвсем съм забравил, че днес е именният ден на мои близки приятели. След половин час трябва да тръгнем, ето защо много бих желал цветята да бъдат изпратени веднага. С една дума, къде са цветята, бързо, най-хубавите цветя, които има! Дебелата търговка, все още по халат, тутакси повлича пробитите си пантофи, отключва магазина и ми показва най-скъпоценната си стока — огромен букет дългостеблени рози: колко желая да купя? Всичките, казвам, всичките! Така ли да ги върже, или предпочитам да ги сложи в красива кошница? Да, да, в кошница. Тази щедра поръчка става причина остатъкът от месечната ми заплата да се стопи, през последните дни от месеца ще трябва да се откажа от кафенето и вечерята или да взема пари на заем. Но в момента това ми е безразлично, по-скоро дори се радвам, че трябва скъпо да заплатя за своята глупост, защото през цялото време изпитвам злобното желание хубавичко да се накажа за своите щуротии, горчиво да заплатя за двойната магария.

И така, всичко наред ли е? Най-хубавите рози, красиво подредени в кошница, ще бъдат изпратени незабавно и със сигурност, нали? Но ето че госпожа Гуртнер отчаяно ме догонва на улицата. Къде все пак и на кого да изпрати цветята, господин подпоручикът не е заръчал нищо. Ах, да, аз, трижди глупакът, бях пропуснал да го сторя в своята възбуда! За вила Кекешфалва, нареждам аз и благодарение на ужасеното възклицание на Илона навреме си спомням малкото име на моята клета жертва: за госпожица Едит фон Кекешфалва.

— Разбира се, разбира се, господата фон Кекешфалва — гордо заявява госпожа Гуртнер — са нашите най-добри клиенти!

Тъкмо се каня пак да си тръгна, следва нов въпрос: дали не бих искал да добавя някоя и друга дума? Някоя и друга дума ли? Ах, да! Подателят! Дарителят! Че откъде иначе ще разбере от кого са цветята?

С една дума, отново влизам в магазина, вадя една визитна картичка и пиша: „С молба за прошка“. Не, не бива! Това би била четвъртата поредна глупост: защо отново да напомням за своята недодяланост? Но какво друго да напиша? „С искрени съжаления“ — не, съвсем не върви, в крайна сметка би могла да си помисли, че съжалението е адресирано до нея. Значи най-добре ще бъде да не добавям нищо, съвсем нищо.

— Приложете само визитната картичка, госпожо Гуртнер, единствено картичката.

Олеква ми. Изтичвам обратно в казармата, изгълтвам кафето и криво-ляво провеждам инструктажа, вероятно по-нервно и по-несвързано от обикновено. Но на уланите не им прави особено впечатление, когато някой подпоручик е махмурлия по време на утринните занимания. Доста са онези, които след нощния пир във Виена се връщат толкова уморени, че едва държат очите си отворени и задрямват по време на най-приятната езда. Всъщност дори ми е добре, че през цялото време заповядвам, проверявам, а сетне трябва да излизам и на езда. Защото службата в известен смисъл разсейва тревогата; естествено, неприятният спомен все още чука по слепоочията, някаква горчилка все още тежко присяда на гърлото…

Ала по обед — тъкмо съм се отправил към офицерското казино — моят слуга ме догонва и разгорещено крещи:

— Пане подпоручик!

В ръката си държи писмо: продълговат правоъгълник, английска хартия, синьо, леко парфюмирано писмо, на гърба фин отпечатък с герб, отвесен, тъпичък женски почерк. Бързо скъсвам плика и чета: „Сърдечно Ви благодаря, уважаеми господин подпоручик, за незаслужено красивите цветя, които невероятно силно ме зарадваха и още ме радват. Моля, заповядайте у нас на чай, следобеда изберете сам. Предизвестие не е необходимо. Аз — уви! — съм си винаги у дома. Едит ф. К.“

Нежен почерк. Неволно си спомням тънките детски пръстчета, които се впиват в масата, спомням си бледото лице, което внезапно пламва пурпурночервено, сякаш някой е сипал бордо в стъклена чаша. Прочитам редовете за втори, за трети път и си отдъхвам. Колко дискретно отминава тя моята недодяланост! Колко умело и същевременно тактично намеква за собствения си недъг. „Аз — уви! — съм си винаги у дома.“ По-изискано не би могло да се прощава. Няма и намек, че се е обидила. От сърцето ми пада камък. Чувствувам се като обвиняем, който е очаквал доживотен затвор, а съдията се е изправил, положил е шапката върху главата си и е оповестил: „Оправдан сте.“ Естествено, трябва да побързам да ида при нея, за да й благодаря. Днес е четвъртък — значи в неделя ще я посетя. О, не, по-добре още в събота!

Бележки

[1] Рутенски акцент — рутените са украинци, жители на някогашна Австро-Унгария.