Стивън Кинг
Песента на Сузана (7) (Тъмната кула VI)

ЕДНО

— Разговорът ни ще протече много по-лесно — каза Мия, — както и по-бързо — ако го проведем лице в лице.

— Как можем да сторим това? — попита Сузана.

— Ще го направим в Замъка — отвърна моментално ничията дъщеря. — В Замъка над Бездната. В залата за пиршества. Спомняш ли си залата за пиршества?

Сузана се поколеба, после кимна неуверено. Спомените и за това място бяха доста бледи и неясни, ала тя не съжаляваше за това. Начинът, по който Мия се беше нахвърлила на храната там, беше…, ами, доста ентусиазиран, да не употребим друга дума. Тя беше изпразнила много чинии (предимно с пръсти), бе пресушила много чаши и бе говорила на множество фантоми с множество взети назаем чужди гласове. Взети назаем? По дяволите, направо откраднати гласове! Два от тях Сузана познаваше достатъчно добре. Единият беше нервният — и малко префърцунен — светски глас на Одета Холмс. Другият беше дрезгавото, нахакано боботене тип „к’во ми пука, бе“ на Дета Уокър. Изглежда, Мия беше похитила не само тялото на Сузана Дийн, но и всички аспекти на нейната същност — как иначе да се обясни завръщането на Дета? Арогантната кучка се бе появила отново, още по-надъхана и готова да рита задници, и заслугата за нейното възкресение беше най-вече на Мия — на Мия и на никой друг.

— Стрелеца ме видя в Замъка — рече ничията дъщеря. — Момчето също. Кратка пауза. После: — Срещала съм се с тях и преди.

— С кого? С Джейк и Роланд?

— Да.

— Къде? Кога? Как изобщо би могла да…

— Не можем да говорим тук. Нека намерим някое по-уединено местенце.

— Където има телефон, нали това имаш предвид? За да могат приятелчетата ти да ти се обадят.

— Знам съвсем мъничко, Сузана от Ню Йорк, ала щом толкова настояваш, ще ти го кажа.

И Сузана си мислеше същото, обаче не искаше Мия да го разбере. Освен това и желаеше колкото се може по-бързо да се махнат от Второ Авеню. Петната по ризата и можеха да изглеждат като лекета от яйчен крем или кафе на случайните минувачи, ала съпругата на Еди Дийн никога нямаше да забрави какъв бе произходът им — не просто кръв, ами кръвта на една храбра жена, която бе пожертвала живота си в името на децата на града си.

Ами торбите, разпилени около краката и? Тя бе видяла достатъчно торбалановци в Ню Йорк, тъй беше. Сега се чувстваше като една от тях и това усещане никак не и допадаше. Заслужаваше много повече, както би казала майка и. Всеки път, когато някой минеше по тротоара или прекосеше за по-напряко парка, и хвърляше такъв поглед, че на младата жена и се приискваше веднага да започне да обяснява, че не е някаква пропаднала клошарка или бегълка от приют за душевноболни. Видът и обаче говореше точно обратното — изцапана риза, немито лице, разрошена коса и три торби в краката и, вместо елегантна дамска чантичка. Тя наистина беше бездомница — кой друг, ако не тя, можеше да бъде наречен така? Та Сузана бе изгубила както своя дом, така и своето време. Определено трябваше да поговори с Мия и да разбере за какво беше цялата тази работа. Виж, това, което искаше, бе много по-простичко — да се измие, да си облече чисти дрехи и да се скрие от очите на другите хора поне за няколко часа…

— Що не си пожелаеш и луната, и звездите, захарче — рече Сузана на самата себе си… и на Мия, ако Мия я слушаше. — Уединението струва пари. Намираш се в такава версия на Ню Йорк, където един хамбургер струва цял долар. Знам, че звучи налудничаво, ала е така… а ти нямаш и пукнат грош. Единственото ти богатство са дузина остри чинии и някакво проклето сатанинско кълбо. Тъй че… какво възнамеряваш да правиш?

Преди да продължи тези мисли, Ню Йорк изведнъж изчезна и тя отново се озова в Пещерата на портала. Едва бе успяла да я разгледа при първото си посещение там — тогава Мия бе поела командването, а и бързаха ужасно много да преминат през вратата — ала сега погледът и обходи внимателно интериора. Татко Калахан бе там, Еди, дори и неговият брат — в известен смисъл. Сузана чу как гласът на Хенри Дийн се надига от дълбините на пещерата, едновременно подигравателен и обезпокоен:

— Аз съм в Ада, братле! Заврян съм в шибания Ад, не мога се надрусам и заради кого съм на този хал? Заради теб, братле… Заради теб и никой друг! Всичко това е по твоя вина!

Объркването на Сузана беше нищо в сравнение с яростта, която я обхвана, когато чу този противен, заядлив глас.

— Я млъквай! — изкрещя му тя. — Именно ти си виновен за онова, което се е случило с Еди! Трябваше да направиш услуга на всички и да умреш доста по-рано, Хенри Дийн!

Присъстващите в пещерата дори не погледнаха към нея. Какво ставаше всъщност? Да не би да беше попаднала тук в състояние на тодаш? Защо тогава не беше чула камбанките?

— Шшшшт. Тихо, скъпа — това беше гласът на Еди в съзнанието и, кристално ясен като синьо, безоблачно небе. — Не говори. Само гледай.

— Ти чу ли го? — обърна се жената към Мия. — Чу ли това?

— Чух го! — изсъска ничията дъщеря. — Млъквай веднага!

— Как мислиш, колко дълго ще трябва да останем тук? — попита Еди, обръщайки се към отец Калахан.

— Боя се, че дълго — отвърна мъжът с белега на челото и Сузана разбра, че вижда нещо, което вече се е случило. Еди и Калахан се бяха изкачили до Пещерата на портала, за да се опитат да намерят местонахождението на Калвин Тауър и неговия приятел Арон Дипно. Това бе станало точно преди схватката с Вълците, спомни си тъмнокожата жена. Калахан бе този, който беше преминал през вратата. Черната тринайсетица бе оплела Еди, докато отеца го нямаше, и за малко да го убие. Някогашният свещеник се беше завърнал точно навреме, за да попречи на нейния любим да се хвърли от върха на скалата в пропастта, зейнала пред тях.

В настоящия момент обаче съпругът и тъкмо измъкваше торбата — розовия сак; Сузана беше сигурна, че е запомнила цвета му, от тази страна на портала той беше розов — изпод етажерката с безценни първи издания на сай Тауьр. Мъжете се нуждаеха от сферата вътре в торбата по същата причина, поради която и Мия имаше нужда от нея — защото тя бе ключът към отварянето на Неоткритата врата.

Еди вдигна розовия сак и понечи да го обърне, ала изведнъж се вцепени и се намръщи.

— Какво има? — попита Калахан.

— Вътре има нещо — отвърна младият мъж.

— Да, кутията…

— Не, има нещо в торбата. Зашито в подплатата. Прилича на камъче или нещо подобно.

На Сузана изведнъж и се стори, че Еди гледа точно към нея… и в същия момент осъзна, че седи на пейката в парка. Гласовете от дълбините на пещерата бяха изчезнали и на тяхно място се чуваше плискането и ромоленето на водните струи върху лъскавия гръб на металната костенурка. Пещерата избледняваше. Образите на Еди и Калахан също избледняваха. Последните думи на младия мъж, които Сузана успя да долови, сякаш идваха от някакво много далечно разстояние:

— Може би има таен джоб.

После гласът на любимия и заглъхна.

ДВЕ

Значи не беше изпаднала в тодаш в крайна сметка. Краткото и посещение в Пещерата на портала представляваше своеобразно видение. Дали Еди и го беше изпратил? И ако беше така, означаваше ли това, че той е получил посланието, което Сузана се беше опитала да му изпрати от Когана? Младата жена не разполагаше с отговор на тези свои въпроси. Ако видеше мъжа си отново, щеше да го попита, след като го целунеше поне хиляда пъти… Да, определено щеше да го попита.

Мия вдигна червената торба и веднага започна да я опипва внимателно. Четвъртитият предмет вътре определено беше кутията с кристалната сфера, ала по средата пръстите и напипаха малка бучка. Еди бе напълно прав — приличаше на камъче.

Тя — или може би те, в момента нямаше никакво значение — завъртя сака и в същия момент нещото вътре се размърда, а мозъкът и бе прорязан от отвратителните му вибрации. Жената обаче впрегна цялата си воля и пръстите и продължиха да изучават внимателно повърхността на плата. Да, точно така, ето тук…

— Напипах го! — …

На допир създаваше впечатлението за някакъв шев.

Тя го разгледа по-отблизо и видя, че това не е шев, а нещо като печат. Никога преди не беше виждала подобно нещо — нито тя, нито дори Джейк — ала Еди веднага щеше да го разпознае. Сузана бе чувала песента на „Зи Зи Топ“ — „Цепки с лепки“, — в която възпяваха този вид копчелък. Пъхна нокът под печата, хвана го с два пръста и дръпна рязко. Капачето се отвори с пращящ звук, разкривайки малко джобче в плата.

— Какво е това? — попита Мия с изумление, което не можа да прикрие.

— Ей-сегичка ще разберем.

Сузана бръкна вътре и извади не камъче, а миниатюрна филигранно резбована костенурка. Съдейки по вида и, беше направена от слонова кост. Всеки детайл по корубата и бе изработен с изключителна прецизност и дори неголямата драскотина, която беше белязала повърхността и, изглеждаше не като дефект, а като въпросителен знак. Главичката на животинчето се подаваше наполовина от черупката му — очичките му представляваха мънички точици от някакво смолисто вещество и изглеждаха като живи. Сузана забеляза още един недостатък, този път на муцунката на костенурката. Там обаче имаше не драскотина, а пукнатина.

— Стара е — прошепна замислено. — Много стара.

— Да — отвърна Мия.

На Сузана и беше изключително приятно да държи костенурката. Статуетката излъчваше някакво блажено спокойствие и я караше да се чувства закриляна.

„Костенурката съзри — помисли си тя. — Костенурката огромна погледни, света върху черупката съзри.“ Така ли беше? Май да. Младата жена не можеше да се сети как продължаваше стихотворението нататък, ала това нямаше кой знае какво значение в момента. Изящната фигурка, която държеше в ръка, я наведе на мисли за Лъча — за Лъча, по който бяха поели към Тъмната кула. В единия му край стоеше мечокът Шардик. На другия се намираше костенурката Матурин.

Откъсна очи от мъничкия предмет в дланта си, който бе намерила в подплатата на сака, и погледна към голямата костенурка, украсяваща фонтана. Като се изключеха разликата в размера и материалите — тази до пейката бе изработена от тъмен на цвят метал, по чиято повърхност проблесваха медни жилки, — и двете бяха абсолютно идентични. Пълни копия една на друга от драскотината във формата на въпросителен знак на черупката до пукнатината в клюнестата муцуна. За миг Сузана затаи дъх, а сърцето и като че ли спря. Откакто бе въвлечена в това приключение, наблюдаваше с известно безгрижие отлитането на миговете — а и на дните — без много да му мисли, движена от хода на събитията и от онова, което според Роланд беше ка. Понякога обаче я връхлитаха моменти като този — тогава пред очите и за миг се открояваше частица от далеч по-грандиозната картина, която спираше дъха и, изпълвайки я със страхопочитание и благоговеен възторг. Тогава усещаше присъствието на сили, чиято същност не беше в състояние да проумее. Някои, като сферата в призрачната кутия от желязно дърво, бяха пагубни. Ала тази… тази…

— Охо! — възкликна някой близо до нея.

Тъмнокожата жена веднага погледна нагоре и видя някакъв бизнесмен — доста преуспяващ, ако се съдеше по костюма му, — който бе застанал до пейката. Навярно мъжът бързаше за някакъв важен ангажимент — делова среща или конференция, провеждаща се в сградата на Обединените нации (която се издигаше наблизо, освен, ако нещата не се бяха променили междувременно), и бе решил да съкрати пътя си, като мине напряко през парка. Сега обаче мъжът със скъпия костюм се беше вцепенил и само лъскавото му куфарче се поклащаше в дясната му ръка. Очите му се бяха разширили от изумление. Той се бе вторачил в мъничката костенурка, лежаща в дланта на Сузана-Мия. На лицето му бе изписана широка, отнесена усмивка.

— Веднага я скрий! — извика разтревожено ничията дъщеря. — Ще се опита да ти я открадне!

— Само да се опита — закани се Дета Уокър. Гласът и беше напълно спокоен и звучеше дори весело. Слънцето още не беше залязло и тя — всички личности, които живееха в нея — изведнъж осъзна, че денят е необикновено красив. И невероятен. И великолепен.

— Невероятно! Колко е красиво! Какво великолепие! — говореше бизнесменът (който можеше да бъде и дипломат), забравил напълно за задачите, които бързаше да свърши. Дали говореше за времето, или за миниатюрната костенурка?

„И за двете“ — помисли си Сузана. Внезапно си даде сметка, че разбира напълно как се чувства непознатият. Джейк също би разбрал — и то най-добре от всички! Тя се засмя. Вътре в нея Дета и Мия също се засмяха — е, Мия против волята си, но все пак се засмя. Това беше важното. Бизнесменът (или дипломатът) също се засмя.

— Да, и за двете — каза през смях той. Имаше лек скандинавски акцент и „двете“ се чу като „дведе“. — Какво прелестно нещо притежавате! („Гагво брелездно нещо“).

Да… наистина беше прелестно. Прелестно малко съкровище. Едно време, не много отдавна, Джейк Чеймбърс се бе натъкнал на нещо подобно. В книжарницата на Калвин Тауър момчето си беше купило книга, озаглавена „Чарли Пуф-Паф“ от Берил Евънс. Защо? Защото тя го бе повикала. По-късно — малко преди ка-тетът на Роланд да пристигне в Кала Брин Стърджис — името на авторката се беше променило на Клаудия и Инес Батчман, като по този начин и тя бе станала част от непрекъснато разширяващия се ка-тет на деветнайсетицата. Джейк беше пъхнал в тази книга сребърния ключ, който беше намерил близо до розата в пустия парцел, и Еди му бе издялкал дубликат в Средния свят. Екземплярът на момчето изпълваше с очарование всички, които го бяха видели, и ги правеше силно податливи на внушение. Също като сребърния ключ на хлапето и миниатюрната статуетка имаше своя двойник — Сузана седеше пред него. Въпросът беше дали костенурката приличаше на ключа на Джейк и в други отношения.

Съдейки по възхищението, с което скандинавският бизнесмен съзерцаваше изящния предмет, Сузана бе повече от сигурна, че отговорът е положителен. Помисли си:

„Дад-а-чук, дад-а-чим, дад-а-нур-ка,

не се бой от нищо, защото имаш костенурка!“

Римата беше толкова глупава, че младата жена едва се въздържа да не избухне в смях.

— Остави тази работа на мен — обърна се към Мия. — Аз ще се оправя с това.

— С кое? Не разбирам какво…

— Знам, че не разбираш. Затова остави нещата на мен. Съгласна ли си?

Не изчака отговор. Обърна глава към бизнесмена и му се усмихна приветливо, държейки статуетката така, че човекът да може да я вижда. После започна бавно да движи дланта си отляво-надясно, наблюдавайки внимателно лицето на непознатия бизнесмен. Очите му бяха като приковани и резбованата костенурка и погледът му не се отдели дори за миг от нея, макар че главата му с впечатляваща бяла грива глава не се помръдна.

— Как се казваш, сай? — попита Сузана.

— Матиесен ван Вик — отвърна мъжът. Очните му ябълки се въртяха трескаво в орбитите си, следейки дланта и със статуетката. — Втори секретар съм на шведския представител в Обединените нации. Жена ми си е намерила любовник и това много ме натъжава. Червата ми отново възвърнаха нормалния си ритъм — чаят, който масажистката в хотела ми препоръча, наистина ми помогна и това ме прави щастлив. — Кратка пауза. После: — Вашата костенурка ме прави щастлив.

Сузана не можеше да повярва на очите си. Ами ако помолеше човека да свали панталоните си и да изпразни нормализиралите ритъма си черва на тротоара, щеше ли да го направи?

Това бе извън всякакво съмнение.

Тя бързо се огледа наоколо и не видя никого в непосредствена близост до тях. Това беше добре, ала си каза, че все пак трябваше да направи всичко възможно, за да приключи по-бързо с работата си тук. Джейк беше привлякъл вниманието на доста хора със сребърния си ключ. Нямаше никакъв смисъл да прави същото, ако можеше да го избегне.

— Матиесен — започна младата жена, — вие споменахте…

— Матс — рече той.

— Моля?

— Наричайте ме Матс, ако обичате. И нека си говорим на ти.

— Добре, Матс. Ти спомена, че…

— Говориш ли шведски?

— Не — отвърна Сузана.

— В такъв случай ще говорим на английски.

— Да, бих предпочела да…

— Постът ми е доста незначителен — рече Матс. Очите му не се отделяха от костенурката. — Срещам се с много незначителни хора. Ходя по разни коктейли, където добре изглеждащи жени носят черни роклички.

— Сигурно това е доста вълнуващо за теб, Матс, ала в момента искам да си затвориш плювалника и да говориш само когато ти задам въпрос. Ще можеш ли да направиш това?

Скандинавският дипломат затвори устата си. Дори направи комичен жест, като замахна с ръка, все едно дърпаше цип през устните си, ала погледът му продължаваше да е все така прикован в костенурката.

— Спомена някакъв хотел. Там ли живееш?

— Да, отседнал съм в „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“, който се намира на ъгъла на Първо Авеню и Четирийсет и шеста улица. Скоро ще ми осигурят собствен апартамент…

Мия усети, че мъжът пак започва да дърдори като вятърна мелница, и отново му каза да млъкне.

Сузана мислеше трескаво, протегнала дясната си длан пред гърдите си, за да може новият и приятел да се любува спокойно на костенурката.

— Матс, сега искам да ме изслушаш внимателно.

— Целият съм в слух, господарке-сай, и съм готов да ви се подчиня.

Сузана се сепна — беше доста необичайно да чуеш подобни думи от устата на скандинавски дипломат, при това с акцент.

— Имаш ли кредитна карта?

Матс се усмихна гордо.

— Имам цял куп. „Американ Експрес“, „Мастъркард“, „Виза“, „Евроголдкард“, а също и…

— Добре, много добре. Сега искам да отидеш до… — тя се замисли за името на хотела — „Плаза Парк Хаят“ и да ангажираш стая. За една седмица. Ако те попитат, кажи им, че е за един твой приятел — за една твоя приятелка. — Изведнъж съзнанието и се помрачи от неприятни мисли. Вярно, че това беше Ню Йорк — Северът — през 1999 година, и на човек му се щеше да вярва, че нещата продължават да се развиват в правилната посока, ала беше най-добре да провери сама.

— Ще ми направят ли някакъв проблем, задето съм негърка?

— Не, разбира се, че не. — Той изглеждаше изненадан.

— Ангажирай стаята на свое име и кажи на администратора, че жена на име Сузана Дийн ще се настани там. Разбра ли ме?

— Да, Сузана-Мия Дийн.

Какво друго и трябваше? Пари, естествено. Тя го попита с какви финанси разполага. Новият и приятел извади портфейла си и и го подаде. Продължаваше да държи миниатюрната костенурка в едната си ръка, така че Матс да може да я вижда, докато с другата започна да рови из портфейла му, марка „Лорд Бъкстон“. Вътре имаше цяла пачка пътнически чекове — като гледаше завъртения му подпис, едва ли щяха да и свършат някаква работа — и около двеста долара в добрите стари американски гущери. Сузана ги взе и ги напъха в торбата, която бе отмъкнала от Труди Дамаскъс. Когато погледна нагоре, с тревога установи, че две тийнейджърки на по четиринайсет години се бяха присъединили към човека със скъпия костюм и се взираха в изящната костенурка със светнали очи и влажни устни. Съдейки по зелените униформи и раниците им, това бяха гърл-скаутки. Сузана изведнъж се сети за девойките, които присъстваха сред публиката на шоуто на Ед Съливан в онази паметна нощ, когато му бе гостувал Елвис Пресли.

— Мнооооого яко! — въздъхна едната.

— Направо супер! — рече другата.

— Продължавайте по пътя си, момичета — каза им Сузана. Те се намръщиха, придобивайки почти идентично опечалено изражение. Дотолкова си приличаха, че можеха спокойно да бъдат близначки от Кала.

— Наистина ли трябва? — попита първата.

— Да! — отговори им тъмнокожата жена.

— Благодарност-сай, желая ви дълги дни и приятни нощи! — каза втората.

Сълзите и вече се стичаха по бузите. Приятелката и също плачеше.

— Забравете, че сте ме видели! — извика им Сузана, когато двете и обърнаха гръб.

Наблюдаваше ги изнервено, докато момичетата стигнаха до Второ Авеню и се отправиха към горната част на града, после насочи вниманието си отново към Матс ван Вик.

— Ти също трябва да се размърдаш, Матс — рече му тя. — Закарай задника си до хотела и ангажирай стаята. Кажи им, че приятелката ти Сузана ще се появи всеки момент.

— Какво означава да закарам задника си? Не разбирам…

— Означава да побързаш. — Младата жена му подаде портфейла, от който липсваха парите в брой. Изведнъж и се прииска да бе разгледала по-обстойно всички тези пластмасови карти, чудейки се за какъв дявол на един човек ще са му необходими толкова много. — След като уредиш въпроса със стаята, иди там, закъдето беше тръгнал. И забрави, че някога изобщо си ме срещал.

Също като двете тийнейджърки Матс изведнъж заплака.

— Трябва ли да забравя и за твоята…

— Да — беше категорична Сузана. Тя си спомни за онзи хипнотизатор, когото беше гледала навремето по телевизията в едно вариететно шоу — а може би дори в „Шоуто на Ед Съливан“. — Не си видял никаква костенурка, ала за сметка на това през целия ден ще се чувстваш прекрасно, чу ли ме? Ще се чувстваш като… — един милион долара навярно не означаваха кой знае какво за него, а доколкото знаеше, един милион крони сигурно нямаше да стигнат и да се обръснеш. — Ще се чувстваш като самия шведски посланик в Америка. И ще спреш да се тормозиш заради любовника на жена си. Да върви по дяволите с него, разбра ли?

— Да, да върви бо дяволиде с онзи мръзник! — извика Матс и въпреки че продължаваше да ридае, на устните му бе разцъфнала усмивка. В нея имаше нещо божествено и невинно — когато я зърна, Сузана се почувства едновременно щастлива и тъжна. Прииска и се да направи още едно нещо за Матиесен ван Вик, ако можеше да го стори.

— И червата ти…

— Да?

— Да бъдат като часовник през останалата част от живота ти — рече му младата жена, продължавайки да стои с протегната длан.

— Кога ходиш обикновено, Матс?

— Веднага след закуска — отвърна шведът.

— Значи да бъде по това време. През остатъка от живота ти. Освен случаите — добави бързо, — когато си зает. Ако закъсняваш за среща или за някой важен ангажимент, просто кажи… хмммм… „Матурин“, и ще отложиш нуждата за следващия ден.

— Матурин.

— Точно така. Сега върви.

— Не трябва ли да взема твоята …

— Не, не трябва. Хайде тръгвай.

Той пое с бързи крачки към хотела, ала едва бе изминал и няколко метра, когато изведнъж се закова на място и се обърна към нея. Макар че бузите му още бяха мокри от сълзите, в изражението му прозираше нещо лукаво.

— Може би все пак трябва да я взема — каза. — Навярно тя ми принадлежи по право.

„Хайде да те видим как ще го направиш, дрисльо“ — помисли си Дета Уокър, ала Сузана, която в момента се чувстваше най-силна от тази шантава троица, и изсъска да мълчи, след което попита със спокоен глас:

— Защо говориш така, приятелю? Кажи ми, моля аз.

Лукавото пламъче в очите му не изчезваше. „Не продавай краставици на краставичаря!“ — сякаш казваше погледът му, или поне тъмнокожата жена си мислеше така.

— Матс, Матурин — изрецитира шведът. — Матурин, Матс. Схващаш ли?

Сузана разбра логиката му. Тъкмо щеше да му каже, че това е чисто и просто съвпадение, когато две други думи изплуваха в паметта и: Кала и Калахан.

— Схващам — отвърна му тя, — ала тази костенурка не принадлежи на теб. Нито пък на мен.

— А на кого тогава? — попита жално Матс.

Преди съзнанието и да успее да я спре (или поне да редактира думите и), Сузана изрече истината, в която беше убедена с цялото си сърце и душа:

— Тя принадлежи на Кулата, сай. На Тъмната кула. И точно там смятам да я занеса, ако е такава волята на ка.

— Боговете да бъдат с теб, лейди-сай.

— И с теб, Матс. Дълги дни и приятни нощи.

Младата жена се загледа след отдалечаващия се шведски дипломат, после очите и се насочиха към миниатюрната статуетка в дланта и и тя тихичко продума:

— Това беше невероятно, Матс, стари друже.

Мия изобщо не се интересуваше от изящната костенурка; в момента в главата и се въртеше само едно нещо.

— Този котел — каза тя. — Там ще има ли телефон?

ТРИ

Сузана-Мия пусна резбованата фигурка в джоба на сините си дънки и с цената на големи усилия се застави да изчака още двайсетина минути на пейката в парка. През по-голямата част от тях тъмнокожата жена се любуваше на новите си крака (нямаше значение чии бяха, важното бе, че са страхотни) и шаваше с новичките си пръсти в новичките си (откраднати) обувки. По някое време затвори очи и извика в съзнанието си образа на контролната зала на Когана. Още табла с предупредителни лампички се бяха включили и подът, където бяха скрити незнайните машини, вече се тресеше неудържимо, ала стрелката на дисплея с надпис „СУЗАНА-МИЯ“ все още потрепваше в границите на жълтото поле. Макар че стените и подът продължаваха да бъдат прорязвани от пукнатини, те, доколкото младата жена можеше да види, не изглеждаха сериозни. Положението никак не бе розово, ала не беше и фатално.

— Какво чакаме сега? — попита нервно Мия. — Защо висим на тая смотана пейка?

— Давам възможност на шведа да уреди формалностите около стаята ни и да се разкара — отвърна Сузана.

Когато прецени, че е минало достатъчно време, тъмнокожата жена събра торбите си, изправи се, пресече Второ Авеню и пое по Четирийсет и шеста улица, която трябваше да я отведе до „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“.

ЧЕТИРИ

Фоайето на хотела беше обляно от приятната светлина на следобедното слънце, чийто лъчи се отразяваха в зелените стъкла. Сузана никога през живота си не беше виждала толкова красиво помещение — като изключим интериора на църквата „Сейнт Патрик“. Същевременно хотелското фоайе и изглеждаше някак чуждо; и студено. „Сигурно защото това е бъдещето“ — помисли си тя.

Господ и бе свидетел, че наоколо имаше предостатъчно признаци за това. Колите изглеждаха по-малки и съвсем различни. Голяма част от по-младите жени, които бе видяла се разхождаха, изложили гордо на показ голите си пъпчета и презрамките на сутиените си. Сузана трябваше да се сблъска с това явление най-малко пет или шест пъти, докато вървеше по Четирийсет и шеста улица, за да се увери, че не става въпрос за недоглеждане, а за някакво шантаво модно увлечение. В нейното време, ако някоя жена разбереше, че презрамката и се е показала (да не говорим за комбинезона и — хората казваха за подобни случаи „сняг вали на юг“), щеше веднага да се скрие в най-близката обществена тоалетна, където да приведе в ред тоалета си. Що се отнася пък до голите пъпчета…

„Ще те арестуват навсякъде, с изключение на Кони Айлънд — помисли си тя. — Няма никакво съмнение в това.“

Ала онова, което и направи най-голямо впечатление, същевременно беше най-трудно за възприемане — градът изглеждаше по-голям. Той бръмчеше и бумтеше навсякъде около нея. Вибрираше. Всяка глътка въздух бе напоена с характерния му аромат. Жените, които чакаха такситата си пред хотела (независимо дали презрамките на сутиените им се виждаха или не), можеха да бъдат само нюйоркчанки; портиерите, които даваха указания на шофьорите на жълтите автомобили — единствено нюйоркски портиери; а самите шофьори (Сузана бе изумена да види каква голяма част от тях бяха тъмнокожи, а един дори носеше тюрбан) — нюйоркски шофьори. Всички те обаче изглеждаха… различно. Светът се беше променил. Сякаш нейният Ню Йорк, този от 1964 година, представляваше някакъв третодивизионен отбор, докато това бе висшата лига.

Младата жена спря насред фоайето, извади миниатюрната костенурка от джоба си и се огледа. Вляво от нея се намираше големият салон. В момента там седяха две жени, които едва ли си даваха сметка каква част от краката си показват под своите поли (поли ли? Какви поли, ха-ха!). При това не бяха тийнейджърки или някакви засукани колежанки, а жени на по трийсетина години (Сузана си помисли, че може и да бяха на шейсет, отчитайки главоломното развитие на научно-техническия прогрес през последните двайсет и пет години).

Вдясно се виждаше малко магазинче за сувенири. Скрито нейде в сенките зад него, някакво пиано свиреше мелодията на нещо адски познато — „Нощ и ден“ — и на тъмнокосата жена и хрумна, че ако тръгне по посока на звука, ще открие множество кожени седалки, купища шампанско и джентълмен в бял костюм, който ще се радва да я обслужи въпреки късния следобеден час. Там безспорно я чакаха само приятни мигове.

Право пред Сузана беше рецепцията, а зад нея се намираше най-екзотичната жена, която негърката беше виждала през живота си. В нея сякаш бяха събрани чертите на трите раси и тя изглеждаше едновременно като китайка, европейка и тъмнокожа жена. През 1964 година подобен екземпляр със сигурност щеше да бъде обявен за мелез, без значение колко красива беше въпросната госпожица. А ето че сега тази жена бе облечена с поразително елегантен костюм и стоеше на рецепцията на първокласен хотел. Тъмната кула може и да се намираше в доста нестабилно състояние, помисли си Сузана, и светът без съмнение се беше променил, ала прекрасната чиновничка представляваше неоспоримо доказателство (ако някой изобщо имаше нужда от такова нещо), че не всичко се сгромолясва или се движи в погрешната посока. В момента екзотичната дама разговаряше с някакъв клиент, който се оплакваше от сметката си за домашно кино, каквото и да означаваше това.

— Голяма работа! Изобщо не се връзвай, това е бъдещето — каза си тъмнокожата жена. — Научната фантастика ряпа да яде. Нали помниш какво беше в Луд. Най-добре остави нещата такива, каквито са.

— Хич не ми пука какво е това или кога се случва — обади се Мия. — Единственото, което ми трябва сега, е телефон. Искам да се погрижа за мъничето си.

Сузана мина покрай някаква табелка, после се обърна и прочете какво пише на нея:

„«Сомбра»… — замисли се Сузана. — Също като в Агенцията за недвижими имоти «Сомбра», която щеше да «преобрази Манхатън» и да издигне в Търтъл Бей луксозни жилищни постройки…, които така и не бяха построени, съдейки по онзи небостъргач с тъмни стъкла на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста. И да пукна, ако «Норт Сентрал» няма връзка с «Норт Сентрал Позитроникс». Любопитно…“

Изведнъж острият нож на раздираща болка проряза главата и. Какъв ти нож — беше си направо ятаган! Младата жена усети как очите и се навлажняват. Знаеше много добре кой и беше причинил това. Мия. Мия, която пет пари не даваше за корпорацията „Сомбра“, „Норт Сентрал Позитроникс“ или Тъмната кула, май вече не можеше да чака. Сузана знаеше, че трябва да промени това (или поне да се опита).

Ничията дъщеря бе фокусирала цялото си внимание върху своето мъниче, ала ако искаше да го запази, трябваше да разшири поне мъничко стеснения си кръгозор.

— Тя ще се дърли с теб за всяка шибана крачка встрани, която направиш — рече Дета. Гласът и звучеше грубо, нахакано и жизнерадостно. — Даваш си сметка за туй, нъл тъй?

Сузана съзнаваше прекрасно това.

Тъмнокожата жена изчака, докато мъжът с кинопроблема обясняваше как бил поръчал съвсем случайно някакъв филм, наречен „Порно“, и не искал да плаща за него, след което пристъпи колебливо към гишето. Сърцето и туптеше развълнувано.

— Един мой приятел, Матиесен ван Вик, трябва да е ангажирал стая на мое име — рече тя. От вниманието и не убягна как елегантната чиновничка изгледа с добре прикрито неодобрение изцапаната и риза, ето защо побърза да допълни: — Нямам търпение да си взема един душ и да се преоблека. Претърпях малък инцидент. — Сузана вдигна рамене. — По обяд.

— Да, мадам. Сега ще проверя — жената се обърна към някакъв уред, който приличаше на пишеща машина, вързана с неголям телевизор. Натисна няколко клавиша, погледна към екрана и попита:

— Сузана-Мия Дийн, нали така?

„Право казвате, изричам благодарност, сай“ — беше готова да отвърне, обаче преглътна тези думи, заменяйки ги в последния момент с:

— Да, точно така.

— Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност?

Тъмнокожата жена изведнъж се смути за миг, ала после се наведе, бръкна в платнената торба и измъкна една от чиниите с остри ръбове, хващайки я за тъпата част. Изведнъж в паметта и изплува онова, което беше казал Роланд на Уейн Овърхолсър, най-заможния фермер на Кала: „Ние разговаряме с олово.“ Оризиите не бяха куршуми, ала определено представляваха нещо като техен еквивалент. Тя вдигна чинията в едната си ръка, докато държеше изваяната костенурка в другата.

— Това ще свърши ли работа? — попита с най-любезен глас.

— Какво по… — започна красивата администраторка, след което изведнъж замлъкна, а погледът и се премести от чинията към костенурката. Очите и се разшириха от изумление и се изцъклиха като на умрял човек. Устните и, покрити с нещо розово и лъскаво (Сузана не знаеше, че това се нарича „гланц“), се разтвориха, а между тях се промъкна тих звук, наподобяващ „ооооооо“.

— Това е шофьорската ми книжка — заяви негърката. — Виждате ли? — За щастие наблизо нямаше никого — мъжът, мърморещ за онзи филм, се беше отдалечил, сумтейки недоволно, а тези гости на хотела, които го напускаха, отдавна бяха излезли на тротоара на лов за таксита. От бара зад сувенирното магазинче мелодията на „Нощ и ден“ бе заменена с лениво и вглъбено изпълнение на „Звезден прах“.

— Шофьорска книжка — въздишайки, изрече чиновничката.

— Да. Трябва ли да впишете някакви лични данни?

— Не… Господин Ван Вик нае стаята… единственото, което ми трябва, е да установя вашата… мога ли да подържа вашата костенурка, мадам?

— Не — отвърна Сузана и красавицата заплака.

Тъмнокожата жена се изуми за пореден път от начина, по който хората реагираха, след като зърнеха изящната статуетка. Не можеше да повярва, че е накарала толкова много хора да се разплачат след катастрофалния и концерт за цигулка, когато беше на дванайсет години.

— А може би не трябва да я докосвам — изрече екзотичната дама, докато сълзите и се изливаха като два водопада. — Не, не, навярно не трябва да я докосвам, о, Дискордия, аз не трябва да я…

— Затваряй си устата! — каза и Сузана и чиновничката мигом замлъкна. — Дайте ми ключовете за стаята, моля.

Ала вместо ключ тя и подаде пластмасова карта, пъхната в нещо като бележник с кожена подвързия, ала без страници. Негърката го разтвори и видя, че от вътрешната страна (предпазна мярка срещу евентуални крадци) е изписан номерът на стаята и — 1919. Това изобщо не учуди Сузана, още по-малко пък Мия.

Изведнъж загуби равновесие и се олюля. Имаше чувството, че краката и внезапно престанаха да я държат. Размаха едната си ръка във въздуха (с другата държеше „шофьорската си книжка“), за да запази равновесие. За един миг си помисли, че ей-сега ще се строполи на земята, ала след това отново се почувства добре.

— Мадам? — попита чиновничката. Изглеждаше леко — ама много леко — загрижена. — Добре ли сте?

— Да — отговори и Сузана. — Просто… загубих равновесие.

„Какво, мамка му моряшка, се случи?“ — запита се тя, ала след малко установи, че всъщност знаеше отговора. Мия беше тази, която имаше крака. Сузана бе седнала зад волана на автобуса, след като бяха срещнали господин Не Трябва Ли Да Взема Вашата Костенурка, и тялото и просто започваше да се връща към предишното си безкрако състояние. Може да звучеше налудничаво, обаче беше вярно. Тялото и се превръщаше в Сузана заради нея.

— Мия, ставай. Поемай управлението.

— Не мога. Поне не сега. Когато останем сами, тогава.

— О, господи Исусе! — жената на Еди Дийн разпозна този тон. Кучката се срамуваше.

Сузана се обърна към красавицата: — Какво е това? Ключ ли е?

— Да, сай. Можете да използвате картата в асансьора, както и да отворите вратата на стаята си. Само трябва да го пъхнете в прореза в правилната посока, както е указано със стрелка. После го извадете бързо и когато светлината на вратата стане зелена, можете да влезете. Имам малко над осем хиляди долара в брой в това чекмедже. Ще ви ги дам всичките за това прелестно нещо, за вашата костенурка, за вашата …

— Не — прекъсна я Сузана и отново се олюля. Хвана се за ръба на плота. Равновесието и беше изчезнало. — Качвам се в стаята си. — Имаше намерение първо да посети магазинчето за сувенири и да похарчи част от парите на Матс за чиста риза — ако продаваха подобни неща — ала май това щеше да почака. Всичко щеше да почака.

— Да, сай — нямаше повече мадам. Костенурката си имаше своя ефект. Поръсваше с пясък бездната между световете.

— Ще забравиш, че си ме видяла, ясно ли е?

— Да, сай. Да включа ли функцията „Не ме безпокойте“ на телефона в стаята ви?

Мия започна да протестира бясно, ала Сузана не и обърна никакво внимание.

— Не, няма нужда. Очаквам да ми се обадят.

— Както кажете, сай. — Погледът на жената се бе спрял върху костенурката. Не се отделяше дори и за миг от нея. — Пожелавам ви приятен престой в „Плаза Парк Хаят“. Ще желаете ли пиколото да ви помогне с багажа?

„Мязам ли ти на такава, дет’ да не може да се оправи с три пикливи торби, а?“ — помисли си Дета Уокър, но Сузана само поклати глава.

— Добре тогава.

Тъмнокожата жена се обърна, ала изведнъж чиновничката зад гърба и произнесе с леден тон:

— Скоро ще дойде Кралят — Господарят на окото.

Сузана изгледа изумено жената — изненадата и граничеше с потрес. Усети как я побиват тръпки и косъмчетата по ръцете и настръхват. Красивото лице на чиновничката продължаваше да е съвършено спокойно, а тъмните и очи бяха вперени в костенурката. Устните и леко се разтвориха — в момента лъщяха както от гланц, така и от слюнката.

„Ако остана тук достатъчно дълго време — помисли си тъмнокожата жена, — лигите и ще започнат да текат по брадичката.“

Искаше и се да остане и да чуе повече за Краля на окото — това си беше нейна работа все пак — и за момент и се стори, че е в състояние да го направи. В следващия миг обаче залитна отново и разбра, че няма да може… освен ако не искаше да пълзи до асансьора с влачещи се празни крачоли зад себе си. „Навярно по-късно“ — мина и през ума, съзнавайки, че едва ли щеше да стане така — нещата се променяха с главоломна скорост.

Заклатушка се през фоайето с тренирана походка. Рецепционистката продължаваше да нарежда след нея с глас, пропит с известно съжаление:

— Когато дойде Кралят и Кулата се срине, сай, всички красиви неща като тази ваша играчка ще бъдат строшени. Ще се възцари мрак, огласян единствено от воя на Дискордия и писъците на кан той.

Сузана не каза нищо, макар че настръхването и вече се бе разпростряло по тила и и тя усещаше как скалпът и сякаш се свива. Краката и (добре де, нечиите крака) бързо изгубваха чувствителността си. Ако можеше да погледне кожата си, дали щеше да види, че чудесните и нови нозе са станали прозрачни? Дали щеше да види как кръвта циркулира из вените и, яркочервена на цвят, докато се спуска надолу, и по-тъмна и изтощена, когато се изкачва нагоре към сърцето. Преплетените нишки на мускулите?

Най-вероятно да.

Тя натисна бутона с надпис „НАГОРЕ“ и прибра заострената чиния в платнената торба, молейки се асансьорът да дойде, преди да се е строполила на пода. Невидимият пианист в момента изпълняваше „Бурно време“.

Средната врата се отвори, Сузана-Мия пристъпи вътре и натисна копчето за деветнайсетия етаж. Вратата се плъзна обратно, ала кабината не помръдна.

„Пластмасовата карта — напомни си. — Трябва да използваш пластмасовата карта.“

Видя процепа и пъхна картата в него, спазвайки указаната със стрелка посока. Този път, когато натисна копчето, асансьорът плавно тръгна нагоре. Миг по-късно Сузана бе изблъскана най-безцеремонно встрани, докато Мия пристъпваше напред.

Жената на Еди Дийн се сгуши в едно от ъгълчетата на съзнанието си, въздъхвайки едновременно от умора и облекчение. Да, някой друг бе поел управлението, но какво от това? Нека някой друг да покара автобуса за известно време. Тя почувства как силата се завръща в краката и, които отново бяха възвърнали плътността си, и в момента това бе напълно достатъчно.

ПЕТ

Мия може и да беше странник в непозната страна, ала усвояваше новостите с изумителна бързина. Когато излезе от асансьора и се озова във фоайето на деветнайсетия етаж, забеляза стрелка, на която пишеше: „1911 — 1923“. Жената пое с бързи крачки по коридора към стаята си. Килимът — който бе направен от някаква дебела зелена материя, възхитително мека и нежна — шептеше тихо под нейните (техните) откраднати обувки. Тъмнокожата жена пъхна картата-ключ в процепа на вратата, отвори я и пристъпи в стаята. Вътре имаше две легла. Тя остави торбите си върху едното, огледа се наоколо без особен интерес и внезапно погледът и попадна върху телефона.

— Сузана! — извика нетърпеливо.

— Какво?

— Как да го накарам да звънне?

Сузана се засмя развеселена.

— Скъпа, не си първият човек, който задава този въпрос, нито пък последният, повярвай ми. Телефонът или звъни, или не звъни. Когато му дойде времето. Междувременно защо не се поогледаш наоколо? Виж дали можеш да намериш по-добро място за мешките си — все пак не бива да стоят на леглото.

Очакваше спор, ала такъв не последва. Мия обиколи цялото помещение (единственото, което не направи, бе да дръпне завесите, а на Сузана много и се искаше да погледне града от тази височина), надзърна в банята (която се оказа великолепна — с мраморен умивалник и множество огледала), после хвърли поглед на килера. Тук на рафта до пластмасовите чувалчета за химическо чистене се виждаше метален сейф. Върху него имаше някаква табелка, ала Мия не можеше да прочете какво беше написано на нея.

Роланд също се сблъскваше с подобни проблеми от време на време, ала при него те бяха предизвикани от обстоятелството, че главните букви в английския език и този на Вътрешния свят бяха различни. Затрудненията на Мия обаче имаха къде-къде по-сериозен характер — макар че похитителката и бе наясно с цифрите, Сузана се съмняваше, че майката на мъничето може да чете.

Жената на Еди Дийн пристъпи напред, ала не докрай. За миг остана загледана в две табелки през два чифта очи — усещането беше толкова нереално, че чак и прилоша — след което образите пред погледа и се сляха в едно и тя прочете:

Този сейф е предназначен за вашите лични принадлежности. Управата на „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ не носи никаква отговорност за вещите, които оставяте тук. Ако разполагате с големи суми в брой или ценни бижута, можете да ги оставите в сейфа на хотела на приземния етаж. За да запишете своя личен код, наберете четири цифри и натиснете „ENTER“. За да отворите сейфа, въведете вашия четирицифрен код и натиснете „OPEN“.

Сузана се отдръпна и остави Мия да си избере четири числа. Оказаха се единица и три деветки. Това беше годината, в която бяха попаднали — и навярно една от първите комбинации, които щеше да пробва евентуалният крадец, но нали все пак не беше номерът на стаята… Пък и тези числа бяха правилните цифри. Цифрите на силата. Своеобразен сигул. И двете жени знаеха това.

Мия пробва сейфа, след като го заключи, и със задоволство отбеляза, че е сигурен. След това се опита да го отвори според инструкциите. Нещо забръмча и вратичката изведнъж зейна. Тъмнокожата жена постави вътре избелелия сак с надпис „УДРЯЙ САМО В СРЕДНИЯ УЛЕЙ“ — призрачната кутия в него направо залепна за рафта — а после прибра и торбата с чиниите. Мия затвори вратичката, заключи я отново, провери я и кимна доволно. Чантата на Труди Дамаскъс беше все още на леглото. Младата жена извади банкнотите, които беше взела от шведския дипломат, и заедно с костенурката ги натика в предния десен джоб на дънките си.

— И да не забравиш да си изпереш ризата — напомни Сузана на своята похитителка.

Мия, ничията дъщеря, изобщо не си направи труда да отговори. Не и пукаше за разните му там ризи — били те чисти или пък мръсни. Погледът и беше вперен в телефона. За пръв път, откакто бе забременяла, телефонът беше единственото нещо, от което се интересуваше.

— Сега вече трябва да си поговорим — рече Сузана. — Ти ми обеща и трябва да спазиш обещанието си. Обаче не в онази зала за пиршества. — Вдигна рамене. — Някъде навън, чуй ме, моля аз. Имам нужда от чист въздух. Тази зала за пиршества мирише на смърт.

Мия не се опита да и противоречи. Сузана имаше смътното чувство, че другата жена прелиства всички папки от паметта и — преглежда, отхвърля, преглежда, отхвърля — докато най-накрая намери нещо, което щеше да и бъде от полза.

— И как ще се доберем дотам? — попита ничията дъщеря с престорено безразличие.

Тъмнокожата дама, която в момента беше две жени отново, седна на едно от леглата и сключи пръстите на ръцете си в скута си.

— Все едно сме на шейна — каза жената, известна като Сузана. — Аз ще бутам, а ти ще направляваш посоката. И запомни, Сузана-Мия, че ако искаш да ти помагам, ще трябва да ми даваш ясни и недвусмислени отговори.

— Нямаш проблеми — отвърна другата. — Само не очаквай тези отговори да ми харесват… или да ги разбирам.

— Какво искаш да…

— Ня’а значение! Богове, никога досега не съм срещала някого, който да ми задава толкова много въпроси! Нямаме никакво време! Когато телефонът звънне, край на сладкия ни разговор! Така че, ако изобщо искаш да научиш нещо…

Сузана не си направи труда да и даде възможност да довърши. Вместо това затвори очи и се отпусна назад. Леглото зад нея не можа да спре падането и; тя премина право през него. Падаше наистина, не на шега, носейки се през пространството. Някъде в далечината долавяше слабия звън на тодашните камбанки — едва доловим и глух.

„Ето че се започва отново — помисли си. Другото нещо, което мина през ума и, беше:

— Еди, обичам те.“

Строфа: Комала-ком-четири-пет!

Блажен е този, който може да се зарадва, че е жив!

Щом, във Дискордия застанал, погледне нощното небе

и види как Луната демонска зловещо свети в мрака сив.

Отговор: Комала-ком-четири-пет!

Дори когато тъмни сенки край тебе бродят в мрака сив.

Когато черна безнадеждност и леден страх царят навред.

Блажен е този, който може да се зарадва, че е жив.