Стивън Кинг
Песента на Сузана (3) (Тъмната кула VI)

ЕДНО

— Колко дълго ще продължи действието на магията?

Никой не отговори на въпроса на Роланд и той го зададе отново, гледайки изпитателно към Хенчик манихееца и Кантаб, който бе женен за една от многобройните внучки на стареца. Двамата мъже се бяха разположили в дневната на свещеническия дом и се държаха за ръце според обичая на манихейците. Този ден по-възрастният бе изгубил дъщеря си, ала скръбта изобщо не личеше на каменното му, непроницаемо лице.

До Роланд, без да държи ничия ръка, седеше Еди Дийн — безмълвен и зловещо пребледнял, а на пода пред него беше Джейк Чеймбърс — седнал по турски, с Ко, който се бе сгушил в скута му. Роланд никога преди не беше виждал подобно нещо и не можеше да повярва, че скунксът е позволил това. И Еди, и Джейк бяха изпръскани с кръв. Ризата на момчето бе изцапана с кръвта на приятеля му Бени Слайтман, а гърдите на младия мъж — с тази на Маргарет Айзенхарт, някога Маргарет Редпат, загиналата дъщеря на мъдрия Хенчик. И Еди, и Джейк изглеждаха не по-малко уморени от Роланд, ала той бе сигурен, че тази нощ за тях нямаше да има почивка. Хората в градчето празнуваха — до ушите на Стрелеца достигаха песните им и гърмежите на фойерверките, които пускаха в притъмняващото небе.

Тук обаче, в тази стая, на никого не му беше до веселби. Бени и Маргарет бяха мъртви, а Сузана сякаш бе потънала вдън земя.

— Хенчик, кажи ми, моля аз — колко дълго ще продължи действието на магията?

Старецът разсеяно поглади дългата си бяла брада.

— Стрелецо — Роланд — не мога да ти отговоря. Магията на портала в пещерата е отвъд моите знания. Както навярно се досещаш.

— Кажи ми какво мислиш. Въз основа на онова, което знаеш.

Еди вдигна ръце. Те бяха мръсни, трепереха и под ноктите му имаше засъхнала кръв.

— Кажи ни, Хенчик — изрече той, а гласът му звучеше сломено и отчаяно. Роланд никога не го беше чувал да говори така. — Кажи ни, моля аз.

Росалита, жената, която се грижеше за дома на татко Калахан, влезе, понесла поднос в ръцете си. На него имаше чаши и каничка с кафе, от което се издигаше ароматна пара. Тя поне бе намерила време да смени изцапаните си, окървавени дънки и риза с домашен халат, ала в зениците и продължаваше да се чете ужасът от преживяното и очите и се стрелкаха от лице на лице като уплашени животинчета, надзъртащи от дупките си. Прислужницата мълчаливо наля кафето и сервира чашите. Докато взимаше своето кафе, Роланд забеляза, че жената не е успяла да се отърве от всички следи от битката — неголямо петно съсирена кръв се виждаше на опакото на дясната и длан. Чия ли беше тя — на Маргарет или на Бени? Нямаше никаква представа, а и не го интересуваше особено. Вълците бяха претърпели поражение. Навярно нямаше да се върнат повече в Кала Брин Стърджис, ала можеше и да го сторят. Това беше работа на ка. Тяхната задача бе да открият Сузана Дийн, която беше изчезнала след сблъсъка, отнасяйки Черната тринайсетица със себе си.

— Питате ме за пещерата, значи — замислено изрече Хенчик.

— Да, татко — кимна Роланд. — За устойчивостта на магията.

Отец Калахан взе мълчаливо своята чаша, усмихвайки се отнесено на Роса, без да и благодари. Той почти не говореше след завръщането им от пещерата. В скута му лежеше „Сейлъмс Лот“, книга, написана от човек, за когото той никога не беше чувал. Произведението трябваше да е художествена измислица, ала той — Доналд Калахан — беше описан в него. Тогавашният свещеник бе живял в града, където се развиваше действието, и беше взимал участие в събитията, за които се разказваше в романа. Отецът бе погледнал задната корица, за да потърси снимка на писателя, сигурен, че ще види собственото си лице да се взира в него (както изглеждаше през 1975, когато се беше случила описаната в книгата история), ала нямаше никаква фотография — само кратка бележка за автора на романа, която даваше много малко сведения. Той живееше в щата Мейн. Беше женен. „Сейлъмс Лот“ бе втората му книга, а ако се вярваше на цитатите от началните страници, първият му роман беше получил доста добри отзиви от страна на критиката.

— Колкото по-силна е магията, толкова по-дълго ще трае действието и — каза Кантаб, след което изгледа въпросително Хенчик.

— Да — рече беловласият старец. — Магията и чародействата, и двете са едно цяло, и се разгръщат отзад-напред. — Замълча за миг. — От миналото, ако ме разбираш, сай.

— Тази врата се е отваряла много пъти на много места в света, откъдето са дошли моите приятели — каза Роланд. — Искам да я отворя отново, ала само на последните две от тях. Може ли да се направи това?

Всички изчакаха мълчаливо, докато Хенчик и Кантаб размишляваха. Манихейците бяха прочути пътешественици. Ако изобщо имаше някой, който да знае как да стори онова, което искаше Стрелеца — което искаха всички те — това щяха да бъдат тези двама души.

Кантаб се бе наклонил към стареца, дин на рода Редпат, и нещо му шепнеше на ухото. Хенчик го слушаше внимателно с непроницаемо лице, после с възлестата си ръка обърна лицето на Кантаб към себе си и му зашепна на свой ред.

Еди се размърда и Роланд внезапно почувства как младият мъж всеки момент ще скочи на крака и ще се разкрещи, а можеше да се опита да направи и нещо друго. Стрелеца сложи ръка на рамото му и спътникът му се успокои… Поне за известно време, помисли си Роланд.

Двамата мъже се съвещаваха шепнешком повече от пет минути, а останалите чакаха. Празничният шум, който достигаше до слуха им, действаше изнервящо на Стрелеца; а един Бог знаеше как се отразява на Еди.

Най-сетне Хенчик потупа с длан Кантаб по бузата и се обърна към сина на Стивън Дисчейн:

— Мислим, че може да се направи.

— Слава Богу! — въздъхна тихичко Еди. После, вече с по-силен глас, добави: — Слава Богу! Хайде да се отправяме на там. Можем да се срещнем на Източния път, където…

— Няма да ходим в Пещерата на гласовете посред нощ! — възпротиви се Хенчик.

— Налага се да го сторим! — избухна Еди. — Вие не разбирате! Не става въпрос за това колко дълго ще продължи или няма да продължи действието на магията, а за особеностите на времето от другата страна! То тече много по-бързо там и изтървем ли момента, сме го изтървали завинаги! Боже мой, та Сузана може да ражда точно в този миг и ако бебето се окаже някакъв канибал или…

— Чуй ме, млади човече — прекъсна го Хенчик, — и ме чуй много внимателно, моля аз. Денят е към своя край.

Така беше. Роланд не си спомняше да е имало друг ден през живота му, който толкова бързо да е изтичал между пръстите му. Битката с Вълците бе започнала рано, малко след зазоряване, а след приключването и беше дошъл ред на празненството по случай победата и оплакването на жертвите (чийто брой се бе оказал изненадващо малък). Тогава бяха разбрали, че Сузана я няма, бяха отишли в пещерата и бяха направили смущаващите си открития. По времето, когато се върнаха на Източния път, където се бе разиграла схватката, вече минаваше пладне. По-голямата част от жителите на града си бяха тръгнали, триумфално понесли спасените деца към домовете си. Хенчик бе приел на драго сърце да проведат това съвещание, ала докато се доберат до дома на татко Калахан, слънцето вече клонеше към залез.

„Както е тръгнало, май тази нощ все пак ще си починем малко“ — помисли си Роланд. Не знаеше дали да се чувства доволен или разочарован от това обстоятелство. Щеше да използва съня; за това поне беше сигурен.

— Слушам те и те чувам — каза Еди, ала ръката на Стрелеца продължаваше да стои на рамото му и по-възрастният мъж усещаше как приятелят му трепери.

— Дори и ние да се съгласим да дойдем, едва ли ще съумеем да убедим достатъчно от другите да ни придружат — отбеляза Хенчик. — Нали ти си техният дин…

— Да, така е, право казваш, предполагам, че съм, макар че смисълът, който ние влагаме в тази дума, е малко по-различен, ако ме разбираш. Те биха ме послушали за повечето неща, които ще им кажа, и никога не биха забравили за дълга, който имаме пред вашия ка-тет след днешния ден. Въпреки всичко нищо не е в състояние да ги накара да тръгнат по този път и да отидат на това прокълнато място след здрачаване. Белобрадият старец поклати глава. — Не… никога не биха направили това — въздъхна той. — Сега ме слушай внимателно, млади човече. С Кантаб ще се върнем в Кра-тен на клана Редпат, преди да се стъмни напълно, и ще призовем нашите хора в Храма, който за нас представлява нещо като църквата за блудните. — Той хвърли бърз поглед към отец Калахан. — Извини ме, татко, ако съм те обидил с тези си думи.

Отецът кимна разсеяно, без да вдигне поглед от книгата, която не спираше да върти в ръцете си. Кориците и бяха с прозрачна пластмасова подвързия, както често се правеше с ценните първи издания. Цената бе написана едва-едва с молив на празната последна страница и гласеше: 950 долара. За втория роман на някой си млад драскач. Калахан се зачуди, кое ли я правеше толкова ценна. Ако се срещнеше със собственика на книгата — онзи мъж на име Калвин Тауър, — със сигурност щеше да го попита. И това щеше да бъде само първият от въпросите му.

— Ще им обясня какво искате да направите и ще призова доброволци — продължаваше Хенчик. — От шейсет и осем мъже от Кра-тена на Редпат, мисля, че всички, с изключение на четирима-петима, ще се съгласят да ви помогнат — да обединят силите си заедно. Това ще създаде могъщ кеф. Нали така го наричате? Кеф? Споделянето?

— Да — потвърди Роланд. — Споделянето на водата, така казваме ние.

— Едва ли ще успееш да събереш толкова много народ в пещерата — обади се Джейк. — Дори и половината от хората да седнат върху раменете на другата половина.

— Няма нужда да правим това — усмихна се Хенчик. — Ще поставим най-силните вътре в пещерата — онези, които наричаме изпращачи. Другите ще се наредят един до друг по пътеката, хванати за ръка. Ще бъдат там, преди слънцето да се издигне над покривите утре. Кълна се в дедите си.

— Ще трябва да вземем нашите магнити и зидарски отвеси — включи се Кантаб. Той наблюдаваше притеснено Еди — за никого не бе тайна, че младият мъж се чувстваше ужасно, а пък беше и стрелец. Един стрелец можеше да нанесе светкавичен удар — и то винаги в целта.

— Ще бъде твърде късно — каза глухо Еди. Лешниковите му очи се обърнаха към Роланд. Бяха кръвясали и помътнели от изтощение. — Утре ще бъде твърде късно дори и ако магията още не е изчезнала.

Роланд отвори уста да каже нещо и младият мъж вдигна предупредително пръст.

— Само не казвай ка, Роланд. Ако споменеш ка дори още веднъж, кълна се, че главата ми ще се пръсне.

Стрелеца нищо не каза.

Еди се обърна към двамата мъже, загърнати в тъмни наметала.

— Освен това вие също не сте сигурни дали магията ще продължи да действа, нали? Това, което е отворено тази нощ, може да се затвори утре сутринта. И тогава всичките отвеси и магнитчета на света няма да са в състояние да го отворят.

— Така е — кимна Хенчик. — Ала твоята жена взе магическото кълбо със себе си и ти можеш да си мислиш, каквото си искаш, ала ние сме доволни, че поне Средният свят и Граничните земи се отърваха от това проклятие.

— Бих продал душата си, за да го върна обратно и да го подържа в ръцете си — заяви Еди.

Всички в стаята изглеждаха потресени — дори Джейк — и Роланд поиска да каже на Еди, че не биваше да изрича това, че трябваше да си вземе думите назад. В търсенето на Кулата срещу тях играеха могъщи сили — тъмни сили — и Черната тринайсетица беше най-ясният знак за присъствието им. Това, което можеше да помогне, можеше, също и да навреди, защото топките на дъгата имаха собствена зловеща магическа енергия, а Тринайсетицата бе най-могъщата от всички. Навярно тя представляваше сбор от техните сили. Дори и да я притежаваха, Роланд щеше да направи всичко възможно, за да я задържи по-далеч от ръцете на Еди Дийн. В сегашното му лабилно състояние сферата щеше или да го унищожи, или да го превърне в свой роб за броени минути.

— Ако камъкът имаше уста, щеше да може и да пие — обади се сухо Роса и останалите я изгледаха учудено. — Еди, престани да умуваш над това колко ще продължи действието на магията и по-добре се замисли за пътеката, която води до пещерата. После си помисли за петте дузини мъже, повечето, от които са стари почти колкото Хенчик, а един-двама са слепи като прилели, и си представи как се опитват да се изкачат по стръмнината след здрачаване.

— Канарата — обади се Джейк. — Спомняш ли си канарата, от която си щял да паднеш, когато татко Калахан те спасил?

Младият мъж неохотно кимна. Роланд виждаше как се опитва да приеме онова, което не може да промени. Как иска да се хване за здравия разум.

— Сузана Дийн също е стрелец — рече синът на Стивън Дисчейн. — Навярно ще съумее да се погрижи за себе си за известно време.

— Не мисля, че тя владее себе си в момента — отвърна му Еди, — нито пък ти смяташ така. Става въпрос за бебето на Мия в крайна сметка и Мия ще дърпа конците, докато бебето — мъничето — се роди.

Тогава интуицията на Роланд проговори и както се бе случвало много пъти през годините, предчувствието му се оказа вярно.

— Възможно е да не е била на себе си, когато са избягали, ала смятам, че едва ли Мия ще успее да задържи водещата си роля през цялото време.

Калахан най-сетне проговори, надигайки поглед от книгата, която го бе потресла.

— И защо? — попита той.

— Защото това не е нейният свят — рече Стрелеца, — а светът на Сузана. Ако не намерят начин да се спогодят, може да намерят смъртта си.

ДВЕ

Хенчик и Кантаб се отправиха към Манихейска Кала, за да разкажат на събралите се (които бяха предимно старци, и то все мъже) за случилото се през деня и да ги уведомят за отплатата, поискана от стрелците. Роланд отиде с Роса в нейната барака. Тя се издигаше на склона на хълма, до един нужник, който някога беше чист и поддържан, а сега бе целият в развалини. Вътре в него като безполезен страж лежаха останките от онова, което преди беше Анди, многофункционалният Робот вестоносец. Росалита бавно разсъблече Стрелеца, докато той не остана гол-голеничък. Тогава легна до него и втри в кожата му специални масла — котешко масло за раните му и мек, подобен на крем, благоуханен мехлем за по-чувствителните части от тялото му. После се любиха. Достигнаха кулминацията едновременно (нищо повече от обикновена физиологична случайност, която глупаците приемат за нещо съдбовно) и се заслушаха в пукота на фойерверките и ликуващите викове на хората, насъбрани се на градския площад на Кала, по-голямата част, от които вече се бяха напили от радост.

— Спи — рече тя. — Утре няма да те видя повече. Нито аз, нито пък Айзенхарт, Овърхолсър или който и да било от Кала.

— Да не би да си имала видение? — попита Роланд. Говореше спокойно, даже развеселено, ала дори когато се намираше дълбоко в пламналите и недра, мисълта за Сузана не спираше да го терзае — една от неговия ка-тет, изчезнала без следа. Това бе напълно достатъчно да го лиши от покоя, от който имаше нужда.

— Не — отвърна жената, — ала от време на време имам предчувствия като всяка друга жена, особено, когато нейният мъж се готви да си тръгне.

— Така ли ме възприемаш? Като твой мъж?

Погледът и беше едновременно свенлив и непоколебим.

— За краткото време, през което си тук, да, така мисля. Или може би греша, Роланд?

Той веднага поклати глава. Беше хубаво да бъдеш отново нечий мъж, макар и за кратко. Росалита видя реакцията му и изражението и се смекчи.

— Срещата ни беше добра, Роланд. Срещата ни в Кала беше добра — рече тя и го погали по бузата.

— Така е, жено.

Тя докосна чуканчетата на пръстите му, после ръката и се премести върху дясното му бедро.

— Как са бележките ти?

Роланд не можеше да я излъже.

— Зле.

Жената кимна и хвана лявата му ръка, която бе успял да опази от подобните на омари чудовища.

— Ами тук? Тук боли ли те?

— Не — рече Стрелеца, ала усещаше дълбоко скритата болка. Тя дебнеше притаена, очаквайки своя час, за да го прободе. Онова, което Росалита бе нарекла „сухо разкривяване“.

— Роланд! — продума икономката на татко Калахан.

— Да?

Изгледа го спокойно. Продължаваше да държи лявата му ръка, да я докосва нежно, да извлича тайните и.

— Довърши делото си колкото е възможно по-скоро.

— Това ли е твоят съвет?

— Да, миличък. Довърши онова, с което си се захванал, преди то да те довърши.

ТРИ

Еди остана на задната веранда на къщата на някогашния свещеник, докато не настъпи полунощ и онова, което местните хора впоследствие нарекоха „Денят на битката при Източния път“, не стана част от историята (след което навярно щеше да се превърне в мит…, ако предположим, че светът оцелееше достатъчно дълго това да се случи). Веселбата в града ставаше все по-шумна и необуздана и Еди се запита кога ли празнуващите ще запалят главната улица? Обаче пукаше ли му изобщо за това? Ни най-малко, благодаря, вие също сте добре дошли. Докато Роланд, Сузана, Джейк, Еди и трите жени — Сестрите на Оризия, както се наричаха — се възправяха срещу Вълците, останалите жители на Кала се бяха сврели в домовете си и оризовите ниви край речния бряг. Въпреки това младият мъж бе сигурен, че само след десетина години — а може би и пет! — те щяха да разказват помежду си как един есенен ден са се осмелили да се опълчат срещу Вълците, борейки се рамо до рамо със стрелците.

Не беше честно и част от него прекрасно знаеше това, обаче никога досега не се бе чувствал толкова безпомощен, толкова отчаян и толкова незначителен. Не спираше да си повтаря, че не трябва да мисли за Сузана, да се чуди къде ли се намира сега и дали демоничното и дете се е родило, и въпреки всичко тя не му излизаше от ума. Жена му бе отишла в Ню Йорк — поне в това бе абсолютно сигурен. Ала кога? Дали хората се возеха във файтони, окичени с газени фенери, или се носеха насам-натам в антигравитационни таксита, управлявани от роботи на „Норт Сентрал Позитроникс“? Беше ли жива изобщо? Би избягал от тази мисъл, стига да можеше, но понякога съзнанието беше толкова жестоко. Пред очите му непрестанно изникваше следната картина — Сузана лежи в канавката нейде в Азбучния град със свастика, изрязана на челото, а на врата и виси табелка с надпис: „ПОЗДРАВИ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ ТИ В ОКСФОРД“.

Изведнъж кухненската врата зад гърба му се отвори. Чу се приглушено шляпане на стъпки на боси крака (слухът му бе станал изключително остър, подобно на другите му сетива) и потракване на нокти.

Джейк и Ко.

Момчето седна до него в люлеещия се стол на Калахан. Продължаваше да е облечено с изцапаните си дрехи от схватката. В колана му бе затъкнат рюгера, който Джейк беше откраднал от баща си в деня, когато бе избягал от къщи. Днес той беше пролял… е, не точно кръв. Още не. Машинно масло? Еди се усмихна едва-едва. Нямаше нищо смешно в това.

— Не можеш ли да заспиш, Джейк?

— Ейк — повтори Ко и се сгуши в краката на момчето, отпускайки муцунка на дъските между лапичките си.

— Не. Мислех си за Сузана — рече, след което помълча известно време и добави: — И за Бени.

Еди си даваше сметка, че това беше напълно нормално, че момчето бе видяло своя приятел буквално да експлодира пред очите му — естествено, че щеше да си мисли за него, — ала въпреки това продължаваше да изпитва горчива ревност като че ли всички мисли на Джейк трябваше да са ангажирани със Сузана Дийн.

— Хлапето на Тавъри — каза момчето. — Всичко стана по негова вина. Паникьоса се. Хукна да бяга. Счупи си глезена. Ако не беше той, Бени щеше да е жив. — След което бавно и с такъв леден глас, че щеше да смрази сърцето на момчето, за което ставаше дума, ако можеше да го чуе отнякъде, процеди: — Шибаният Франк Тавъри!

Еди се пресегна и погали хлапето по главата. Косата му бе станала доста дълга. Нуждаеше се от измиване. По дяволите, не само от измиване, ами и от подстригване. Това момче имаше нужда от майка, която да се грижи за него, която да следи в какво състояние е нейният син… друг беше въпросът, че едва ли щеше да го получи. И — о, малко чудо! — споделянето на мъката на Джейк накара Еди да се почувства по-добре. Не много, но все пак по-добре.

— Не се измъчвай — рече той. — Стореното-сторено.

— Ка — въздъхна горчиво Джейк.

— Ка — повтори Ко, без да вдигне муцунка от земята.

— Амин — заяви Джейк и се засмя. Смехът му беше обезпокоително хладен. Момчето извади рюгера от саморъчно направения кобур и се загледа в него. — Този ще премине, защото е дошъл оттам. Поне така казва Роланд. Другите оръжия вероятно също ще преминат, понеже няма да сме в тодаш. Ако не минат през вратата, Хенчик ще ги скрие в пещерата и навярно ще можем да се върнем за тях.

— Ако се озовем в Ню-Йорк — рече Еди, — там има предостатъчно оръжия. Можем да се възползваме от тях.

— Но не и като револверите на Роланд. Надявам се да успеят — да преминат, защото си мисля, че в никой от световете няма подобни пистолети.

Младият мъж си мислеше същото, ала не го изрече на глас. В града оглушително изтрещяха фойерверки, след което се възцари тишина. Явно празненството наближаваше своя край. Най-сетне. Утре със сигурност веселбата щеше да продължи, само дето пиенето щеше да е по-малко. Роланд и неговият ка-тет щяха да бъдат очаквани като почетни гости, ала ако боговете на съзиданието бяха милостиви и вратата се отвореше, те вече нямаше да са тук. Щяха да преследват Сузана. Да търсят Сузана. Да върви по дяволите преследването, важното беше да я намерят. Да я открият. Сякаш прочел мислите му (нищо чудно — той имаше силна интуиция), Джейк каза:

— Още е жива.

— Как можеш да си сигурен в това?

— Щяхме да почувстваме, ако бе умряла.

— Джейк, можеш ли да я видиш?

— Не, но…

Още не бе успял да довърши, когато изпод земята изведнъж се разнесе дълбок тътен. Верандата внезапно започна да се издига и пропада като лодка сред вълните на бурно море. Дъските около тях заскърцаха, а в кухнята задрънчаха порцеланови съдове. Шумът наподобяваше тракане на зъби. Ко мълниеносно надигна глава и изскимтя. Малката му лисича муцунка изглеждаше комично — очите му бяха ококорени, а ушите — прилепнали към черепа. В дневната на Калахан нещо падна на пода и се разби на парчета.

Първата мисъл на Еди, макар и безумно ирационална, беше, че Джейк е убил Сюз с думите си, когато каза, че жената е все още жива.

Подземният грохот се усили и земята се разтресе още по-силно. Стъклото на един прозорец се счупи, когато дървената му рамка рязко се огъна. На двора нещо се сгромоляса — Еди предположи (съвсем правилно), че това беше порутеният нужник, който най-накрая бе рухнал напълно. Младият мъж беше скочил на крака, без да осъзнава това. Джейк също се бе изправил и стискаше китката му. Еди извади тежкия револвер на Роланд и двамата се спогледаха, готови за стрелба.

От земните недра се разнесе един последен мощен трус и верандата се успокои. На определени ключови точки по протежението на Лъча хората се будеха разтревожени и се оглеждаха смутено. По улиците на Ню Йорк изведнъж се включиха алармите на няколко автомобила. На следващия ден вестниците щяха да съобщят за незначително земетресение — доста счупени прозорци, но за щастие без никакви пострадали. Само лекичко разлюляване (хайде, скъпа, разтърси ме!) на солидните земни пластове.

Джейк се взираше в Еди с широко отворени очи, в които се четеше прозрение за случилото се.

Той знаеше.

Вратата зад тях изведнъж се отвори и отец Калахан се втурна на верандата по тънки бели гащи, които стигаха до коленете му. Единственото друго нещо върху тялото му беше златното разпятие, което висеше на врата му.

— Беше земетресение, нали? — попита разтревожено той. — Веднъж усетих едно, докато бях в Северна Калифорния, ала такова нещо никога не се е случвало в Кала… поне откакто аз съм тук.

— Беше нещо много по-лошо от земетресение — въздъхна Еди и посочи на изток, където хоризонтът бе озарен от безмълвните артилерийски залпове на зелени светкавици. Недалеч от дома на отеца, малко по-надолу по хълма, вратата на бараката на Росалита изскърца и на прага се показаха Роланд и икономката. Тя бе само по долна риза, а Стрелеца — по дънки. И двамата бяха боси в росата. Еди, Джейк и Калахан се приближиха до тях. Техният дин се взираше напрегнато в зелените отблясъци на хоризонта, които вече избледняваха далеч на изток — там, където ги очакваше зловещата страна Тъндърклап, където беше дворът на Пурпурния крал и където, кацнала на самия ръб на Крайния свят, се издигаше Тъмната кула. „Ако — помисли си Еди, — ако все още се издига.“ — Джейк тъкмо казваше, че ако Сузана умре, щяхме да го усетим — рече младият мъж. — Че ще се случи нещо, което ти наричаш сигул. Веднага след това земята се разтърси и се появи това. — Той посочи към моравата пред къщата на татко Калахан, където земята бе прорязана от дълбока бразда, дълга около три метра, чиито ръбове наподобяваха набръчканите кафяви устни на кошмарна уста. Навсякъде из градчето ехтеше неистов кучешки лай, ала жителите на Кала, които вдигаха такава дандания допреди малко, сега изобщо не се чуваха. Еди предположи, че повечето са проспали случилото се, потънали в пиянския сън на победителите.

— Това не беше свързано със Сюз, нали? — попита младият мъж, обръщайки се към Роланд.

— Не пряко.

— Не беше нашият — добави Джейк. — Тогава пораженията щяха да са много по-големи, не мислите ли?

Стрелеца кимна.

Росалита изгледа хлапето със смесица от изумление и страх.

— Какво означава това „не беше нашият“, момче? За какво говориш? Това определено не беше обикновено земетресение!

— Не — поклати глава Роланд. — Не беше земетресение, а Лъчетръс. Един от Лъчите, които крепят Кулата — които крепят всичко — току-що рухна. Беше прекъснат.

Въпреки мъждивата светлина на четирите фенера, висящи на верандата, Еди успя да забележи как лицето на Росалита Муньос губи цвета си.

Жената се прекръсти.

— Един от Лъчите? Кажи ми, че не е вярно! Не може да е вярно, нали? Кажи, че не е така!

Младият мъж си спомни за един отдавнашен скандал по време на бейзболен мач. Някакво хлапе не спираше да повтаря: „Кажи, че не е вярно, Джо! Кажи, че не е така!“

— Не мога — отвърна хладно Роланд, — защото това е самата истина.

— Колко са Лъчите всъщност? — попита Калахан.

Стрелеца погледна към Джейк и му кимна лекичко с глава: „Кажи си урока, Джейк от Ню Йорк — кажи го и бъди убедителен.“

— Шест лъча, които свързват дванайсет портала — започна момчето. — Тези дванайсет портала се намират на дванайсетте края на света. Роланд, Еди и Сузана всъщност са започнали пътешествието си от Портала на Мечока, а аз се присъединих към тях нейде между него и Луд.

— Шардик — продума замислено Еди, загледан в последните отблясъци на светкавиците на източния хоризонт. — Така се казваше онази мечка.

— Да, Шардик — потвърди Джейк. — Следователно се намираме по протежението на Лъча на Мечока. Всички Лъчи се събират в Тъмната кула. От другата страна на Кулата нашият Лъч… — Момчето се запъна и вдигна очи към Роланд за помощ. Той пък на свой ред погледна към Еди Дийн. Изглеждаше, че Стрелеца не им е казал всичко за Наследството на Елд.

Мъжът на Сузана или не забеляза настойчивия взор на своя дин, или реши да не му обърне внимание. Роланд Дисчейн обаче не се отказваше толкова лесно.

— Еди? — вдигна вежди той.

— Поели сме се по Пътеката на Мечока, по Пътя на Костенурката — продума отнесено младият мъж. — Нямам никаква представа дали това има изобщо някакво значение, след като така или иначе се намираме на огромно разстояние от Тъмната кула, ала отвъд нея трябва да са Пътеката на Костенурката и Пътят на Мечока. — След което изрецитира:

КОСТЕНУРКАТА огромна погледни!

Света върху черупката съзри.

Мисълта и бавно тече,

много обети и клетви е чула…

От този момент Росалита продължи:

… на гърба и всички истини са сбрани,

там любов и дълг са съчетани.

Обича морето, обича земята,

обича даже и децата.

— Не е същото, както са ми го пели в люлката и съм го декламирал на приятелите си — усмихна се Роланд, — ала е достатъчно близко, кълна се в дедите си.

— Името на Великата Костенурка е Матурин — каза Джейк и сви рамене. — Ако има някакво значение.

— Можеш ли да разбереш кой от Лъчите е бил прекъснат? — попита Калахан, вперил поглед в Стрелеца. Той поклати глава.

— Всичко, което знам, е, че Джейк е прав — не беше нашият Лъч. Ако той бе унищожен, нищо нямаше да оцелее на стотина километра околовръст от Кала Брин Стърджис. — „Или може би на хиляда километра от градчето — помисли си Стрелеца, — кой ли можеше да знае?“ — Птиците щяха да валят пламтящи от небето.

— Все едно ми описваш Армагедон — промълви Калахан с тих, напрегнат глас.

Синът на Стивън Дисчейн поклати глава, но не, за да му противоречи.

— Не знам значението на тази дума, татко, ала говоря за чудовищна гибел и чудовищни опустошения. И някъде — навярно по протежението на Лъча, свързващ Портала на Рибата с този на Плъха — това се е случило.

— Сигурен ли си, че това наистина е станало? — попита Росалита.

Мъжът кимна. Веднъж вече му се беше случвало нещо подобно, когато настъпи упадъкът на Гилеад и на цивилизацията такава, каквато я познаваше. Когато бе изпратен да се скита с Кътбърт, Алан, Джейми и още неколцина от техния ка-тет. Тогава също бе рухнал един от шестте Лъча — и той определено не беше първият.

— Колко Лъча са останали да поддържат Кулата? — попита Калахан.

За пръв път Еди прояви известен интерес към нещо, което не беше свързано пряко с изчезването на жена му. Той се загледа в Роланд, а в очите му се четеше нещо подобно на внимание. И защо не? Това всъщност беше съдбоносният въпрос. Всичко на света служи на Лъча, обичаха да казват хората и въпреки че всъщност всичко на света служеше на Кулата, то именно Лъчите крепяха Тъмната кула изправена. Ако те бъдеха прекъснати…

— Два — рече Роланд най-накрая. — Трябва да са останали поне два, така мисля. Този, който минава през Кала Брин Стърджис, и още един. Един Бог знае колко дълго ще издържат. Дори и Разрушителите да не са се захванали с тях, се съмнявам, че ще останат непокътнати за дълго. Нямаме никакво време за губене.

Еди настръхна.

— Ако предлагаш да продължим без Сюз…

Стрелеца поклати глава нетърпеливо, сякаш искаше да каже на младия мъж да не бъде такъв глупак.

— Не можем да се доберем до Кулата без нея. Както и не можем да се доберем до целта си без дребосъка на Мия. Това лежи в ръцете на ка, а хората в моята страна обичаха да казват: „Ка няма нито сърце, нито разум.“

— Мога да се съглася с това — изрече мрачно младият мъж.

— Възможно е да се натъкнем и на нов проблем — обади се след малко Джейк.

Еди му хвърли изпепеляващ поглед и процеди:

— Нямаме нужда от други проблеми.

— Знам, по…, ами ако земният трус е затворил входа на пещерата? Или… — момчето се поколеба, после с неохота изрече онова, което го безпокоеше: — … или я е срутил напълно?

Еди се пресегна, стисна Джейк за ризата и го притегли към себе си.

— Да не си посмял да говориш така. Не си го и помисляй дори.

Вече можеха да чуят разтревожените гласове на жителите на Кала, които явно се бяха надигнали от леглата си. Те отново се събираха на площада и Роланд си помисли, че този ден и тази нощ определено щяха да се запомнят в Кала Брин Стърджис през следващите хиляда години. Разбира се, ако Кулата не рухнеше междувременно.

Еди пусна ризата на Джейк и приглади плата, сякаш се опитваше да поизглади гънките. После се усмихна на момчето, ала лицето му изглеждаше състарено и объркано. Роланд се обърна към Калахан:

— Дали манихейците ще дойдат утре сутринта? Ти ги познаваш по-добре от мен.

Калахан сви рамене.

— Хенчик е човек, който държи на думата си. Що се отнася до това, дали ще съумее да задължи останалите да дойдат след случилото се… Честно казано, не знам, Роланд.

— По-добре да успее — каза мрачно Еди. — Иначе не знам какво ще направя.

Възцари се тишина.

— Кой иска да играем на „Вижте ме“? — изведнъж предложи Стрелеца.

Еди го изгледа недоумяващо.

— Тъй или иначе ще трябва да будуваме до изгрев слънце — отбеляза Стрелеца. — По-добре да запълним с нещо времето си.

И така, те започнаха да играят на „Вижте ме“ и Росалита печелеше ръка след ръка, прибавяйки все повече точки към своята колонка върху плочата, където отбелязваха резултата, ала както забеляза Джейк, жената нито се усмихваше, нито се радваше. Лицето и си остана безизразно по време на цялата игра. Момчето се изкуши да използва дарбата си, обаче си помисли, че едва ли е редно да я прилага при подобни обстоятелства. Имаше чувството, че ако надзърне в картите на Роса, щеше да бъде все едно да я шпионира как се съблича. Или да гледа, докато тя и Роланд правят любов.

Въпреки това, докато играта продължаваше и североизточният хоризонт постепенно започна да изсветлява, Джейк си помисли, че знае за какво си мисли икономката, понеже и той самият си мислеше за същото. Умовете на всички бяха погълнати от последните два Лъча — и от това какво ли щеше да се случи с тях отсега нататък.

Щяха да треперят в очакване единият или двата да рухнат. Независимо дали техният ка-тет щеше да преследва Сузана, дали Роса щеше да приготвя вечерята си, или Бен Слайтман щеше да оплаква мъртвия си син в ранчото на Вон Айзенхарт — всички те щяха да си мислят за едно и също нещо. Как само два от шестте Лъча, крепящи Тъмната кула, са останали и как Разрушителите се трудят неуморно ден и нощ, прояждайки сърцевината им, опитвайки се да ги унищожат.

Колко ли време щеше да мине, преди всичко да свърши? И как точно щеше да свърши? Щяха ли да чуят оглушителния грохот на огромните тъмносиви камъни, докато се сгромолясват? Щяха ли небесата да се разкъсат като тънък плат, изсипвайки върху тях чудовищните същества, които обитаваха в мрака на тодаша! Щяха ли да имат време да изкрещят? Щеше ли да има задгробен живот, или дори Раят и Адът щяха да бъдат напълно заличени от сгромолясването на Тъмната кула?

Джейк погледна към Роланд и му изпрати най-ясната мисъл, на която бе способен:

„Роланд, помогни ни!“

Отговорът дойде веднага, изпълвайки съзнанието му с вледеняваща утеха (ала в крайна сметка ледената утеха бе къде-къде по-добра от никаквата):

„Стига да мога.“

— Вижте ме — каза Росалита и сложи картите си на масата. Бе успяла да подреди жезлите и беше събрала висшата колода, а на картата най-отгоре се виждаше Мадам Смърт.

Строфа: Комала-ком-нов!

Има млад мъж със пищов!

Младият мъж е нещастен,

избяга гаджето само!

Отговор: Комала-ком-едно!

Избяга гаджето само!

Остави момъка самичък,

ще я последва ли? Дано…