Робин Шарма
Монахът, който продаде своето ферари (14) (Духовна притча за това как да осъществите мечтите си и да постигнете съдбата си)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Monk Who Sold His Ferrari, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 73 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2012 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Робин Шарма. Монахът, който продаде своето ферари

ИК „Екслибрис“, София, 2004

ISBN: 954-8208-46-6

История

  1. — Добавяне

Глава 13
Вечната тайна на щастието

„Когато се възхищавам от чудото на залеза или красотата на луната, душата ми се изпълва с преклонение пред Създателя.“

Махатма Ганди

Изминаха повече от дванайсет часа, откакто предишната вечер Джулиан пристигна в дома ми, за да сподели мъдростта, която беше придобил в Шивана. Тези дванайсет часа несъмнено бяха най-важните в живота ми. Изведнъж се почувствах приповдигнат, мотивиран и — да — дори освободен. Джулиан промени фундаментално възгледите ми за света с притчата на Йоги Раман и вечните добродетели, които тя символизираше. Осъзнах, че не съм дори почнал да изследвам възможностите на човешкия си потенциал. Досега пропилявах даровете, които животът ми поднасяше всеки ден. Мъдростта на Джулиан ми даде възможност да почна да лекувам раните, които ми пречеха да живея със смеха, енергията и щастието, които знаех, че заслужавам. Изпитвах дълбоко вълнение.

— Скоро трябва да си тръгна. Ти имаш неотложни задължения, а и аз трябва да се погрижа за някои неща — извини се Джулиан.

— Работата ми може да почака.

— За съжаление моята не може — каза той и за миг се усмихна. — Но преди да си тръгна, трябва да ти разкрия последния елемент от притчата. Сигурно си спомняш, че борецът по сумо, който излиза от фара, издигащ се в средата на красивата градина, опасан с розово стоманено въже около слабините, се подхлъзва на блестящ златен хронометър и пада на земята. Минава цяла вечност, докато накрая вдъхва прекрасния аромат на жълтите рози и идва в съзнание. Изпълнен с възторг, той скача на крака и с изненада вижда пред себе си дълга криволичеща пътека, обсипана с милиони малки диаманти. Разбира се, нашият приятел, борецът по сумо, тръгва по пътеката и от този момент нататък живее дълго и щастливо.

— Не звучи много правдоподобно — казах аз с лека усмивка.

— Съгласен съм, че Йоги Раман притежаваше доста богато въображение. Но ти вече разбра, че приказката има определена цел и че принципите, които символизира, са не само мощни, но и много практични.

— Вярно — съгласих се с готовност аз.

— Смисълът на диамантената пътека е да ти напомня за последната добродетел на просветления живот. Ако се придържаш към този принцип в ежедневната си работа, ще обогатиш живота си по начин, който ми е трудно да опиша. Ще почнеш да виждаш прекрасни чудеса и в най-обикновените неща и ще живееш с възторга, който заслужаваш. А ако удържиш обещанието, което ми даде и споделиш това с други хора, ще им дадеш възможност и те да преобразят света си, и от сферата на обикновеното да преминат в сферата на необикновеното.

— Дълго време ли ще ми трябва, за да го науча?

— Удивително лесно е да схванеш самия принцип. Но за да се научиш да го прилагаш ефективно в съзнателния си живот, ще са нужни няколко седмици непрекъсната практика.

— Продължавай, защото умирам от любопитство.

— Интересно е, че употребяваш тази дума, защото седмата и последна добродетел се отнася изцяло до живота. Мъдреците от Шивана вярваха, че истински радостен и щастлив живот може да се постигне само чрез един процес, който наричаха „да живееш сега“. Тези йогини знаеха, че миналото си е отишло завинаги, а бъдещето е далечно слънце на хоризонта на въображението ти. Най-важният момент е сега. Научи се да живееш в момента и му се наслаждавай докрай.

— Много добре разбирам за какво говориш, Джулиан. Струва ми се, че през по-голяма част от времето се измъчвам за минали събития, които не мога да променя, или се тревожа за бъдещи неща, които така и не се случват. Съзнанието ми е потопено в безброй дребни мисли, които непрестанно ме дърпат в милиони различни посоки. Наистина отчайващо.

— Защо?

— Това ме изтощава! Просто не мога да намеря спокойствие. И все пак има моменти, когато съзнанието ми е изцяло заето с целта, която е пред мен. Това обикновено се случва, когато съм притиснат да подготвя някое дело и нямам време да мисля за нищо друго, освен за непосредствената задача. Изпитвал съм такава пълна концентрация, когато играех футбол с момчетата и наистина исках да спечелим. Часовете минаваха като минути и през цялото време бях фокусиран. Сякаш единственото важно нещо за мен беше това, което правя в момента. Всичко друго — грижите, сметките, адвокатската кариера — нямаха значение. Като си помисля, сигурно това са били моментите, когато съм изпитвал най-дълбоко спокойствие.

— Да се занимаваш с нещо, което те изправя пред истинско изпитание, е най-сигурният път към личното удовлетворение. Но най-важното е да помниш, че щастието е пътуване, а не дестинация. Живей за днешния ден — никога няма да има друг такъв — заяви Джулиан и събра ръце, сякаш в благодарствена молитва, че е бил посветен в онова, което току-що каза.

— Това ли е принципът, който символизира диамантената пътека в притчата на Йоги Раман? — попитах аз.

— Да — беше краткият отговор. — Точно както борецът по сумо намира вечно щастие и радост веднага щом тръгва по диамантената пътека, така и ти можеш да получиш живота, който заслужаваш, веднага щом разбереш, че пътят, по който поемаш сега, е обсипан с диаманти и други безценни съкровища. Престани да губиш толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота и да пренебрегваш малките. Недей да бързаш. Наслаждавай се на красотата и светостта на всичко около теб. Дължиш го на самия себе си.

— Означава ли това, че не трябва да си поставям големи цели за бъдещето и да се съсредоточа върху настоящето?

— Не — отвърна Джулиан твърдо. — Както вече ти казах, целите и мечтите за бъдещето са основни елементи във всеки истински успешен живот. Причината да ставаш всяка сутрин от леглото е именно надеждата за онова, което ще се появи в твоето бъдеще и пак тя те вдъхновява ден след ден. Целите придават енергия на живота. Искам да ти кажа просто това: никога не отлагай щастието за сметка на постижението. Никога не отлагай нещата, които са важни за благосъстоянието и удовлетворението ти. Днес е денят да живееш пълноценно, а не когато спечелиш от лотарията или когато се пенсионираш. Никога не отлагай живота!

Джулиан стана и започна да се разхожда напред-назад из хола с маниера на опитен адвокат, който излага заключителните аргументи от пламенната си пледоария.

— Не се самозалъгвай, че ще станеш по-любящ и всеотдаен съпруг, ако твоята адвокатска фирма наеме няколко младши адвокати, за да облекчи бремето върху теб. Не се самозаблуждавай, че ще почнеш да обогатяваш ума си, да се грижиш за тялото си и да обогатяваш душата си, когато банковата ти сметка стане достатъчно голяма и разполагаш с лукса да имаш повече свободно време. Днес е денят да се наслаждаваш на плодовете от усилията си. Днес е денят да уловиш момента и да живееш живот, устремен нагоре. Днес е денят да следваш въображението си и да пожънеш мечтите си. И моля те, никога не забравяй какъв дар е семейството.

— Не разбирам какво точно искаш да кажеш, Джулиан.

— Изживей детството на децата си — беше лаконичният отговор.

— Какво? — попитах аз, озадачен от очевидния парадокс.

— Малко неща съдържат повече смисъл от това да бъдеш част от детството на децата си. Какъв е смисълът да се изкачваш стъпка по стъпка към успеха, ако си пропуснал първите стъпки на собствените си деца? Каква е ползата да притежаваш най-голямата къща в квартала, ако не си отделил време да създадеш дом? Не е ли безполезно да си познат в цялата страна като най-страхотния адвокат, ако децата ти не познават баща си? — редеше Джулиан въпрос след въпрос с разтреперан от вълнение глас. — Знам го от собствен опит.

Последните му думи ме слисаха. Всичко, което знаех за Джулиан, беше, че като адвокат беше суперзвезда и прекарваше времето си в компанията на богатите и красивите. Неговите любовни авантюри със сексапилни манекенки бяха не по-малко легендарни от уменията му в съдебната зала. Как би могъл този бивш милионер и плейбой да знае какво е да си баща? Имаше ли изобщо някаква представа как всеки ден се борех да бъда едновременно добър баща и преуспяващ адвокат?

Но Джулиан сякаш прочете мислите ми.

— И аз знам нещо за радостта, която изпитват бащите — каза тихо той.

— Преди да напуснеш ринга и да се откажеш от практиката си, за мен ти винаги беше непоправим ерген, вечно преследван от жените.

— Преди да затъна в илюзиите на този бурен и екстравагантен стил на живот, с който бях толкова прочут, както знаеш, бях женен.

— Да.

Джулиан замълча за миг, също като дете, което се кани да разкрие своята най-съкровена тайна пред най-добрия си приятел.

— Онова, което не знаеш, е, че имах момиченце. То беше най-сладкото, най-нежното създание на света. По онова време много приличах на теб, такъв, какъвто беше, когато се запознахме: самоуверен, амбициозен и пълен с надежди. Притежавах всичко, което човек би могъл да си пожелае. Всички ми казваха, че имам блестящо бъдеще, изумително красива жена и прекрасна дъщеря. И точно когато животът ми изглеждаше съвършен, в един миг загубих всичко.

Сияещото лице на Джулиан помръкна за пръв път, откакто се беше върнал. Една сълза се плъзна по загорялата му буза и потъна в меката тъкан на рубиненочервената роба. Занемях, разтърсен от откровението на моя стар приятел.

— Не е нужно да ми разказваш повече, Джулиан — казах съчувствено и сложих ръка на рамото му, за да го успокоя.

— Но аз искам да ти разкажа, Джон. От всички хора, които познавах в предишния си живот, ти даваше най-големи надежди. Както ти казах, ти много ми напомняше за мен самия, когато бях по-млад. Пред теб и сега има много възможности. Но ако продължаваш да живееш по същия начин, ще те сполети катастрофа. Върнах се тук, за да ти покажа, че има толкова много чудеса, които чакат да ги откриеш и ти остават толкова много моменти, на които да се насладиш. Пияният шофьор, който уби дъщеричката ми през онзи слънчев октомврийски следобед, не отне само един скъпоценен живот — той отне два. След нейната смърт животът ми се разпадна. Започнах да прекарвам всяка минута в кантората, като глупаво се надявах, че адвокатската кариера може да излекува болката на разбитото сърце. Понякога дори оставах да спя на канапето в офиса, защото се страхувах да се върна вкъщи, където бяха погребани толкова много скъпи спомени. И докато кариерата ми процъфтяваше, вътрешният ми живот беше в трагично състояние. Жена ми, мой постоянен спътник още от университета, ме остави и при развода посочи като причина маниакалната ми отдаденост на работата — последната капка, която преля чашата на търпението й. Здравето ми се влоши и се завъртях във вихъра на скандалния живот, който водех, когато се запознахме. Вярно е, че имах всичко, което може да се купи с пари. Но срещу това продадох душата си, наистина я продадох — каза Джулиан със сподавен от вълнение глас.

— Значи, когато казваш „изживей детството на децата си“, всъщност ми казваш да намеря време да наблюдавам как те растат и разцъфтяват? Така ли?

— Дори днес, двайсет и седем години откакто тя ни напусна — водехме я на рождения ден на най-добрата й приятелка — бих дал всичко, само за да чуя пак смеха й или да си поиграем на криеница в градината. Как бих искал да я взема в ръце и нежно да галя златната й коса. Когато си отиде, тя отнесе със себе си част от сърцето ми. И въпреки че животът ми се изпълни с нов смисъл, откакто в Шивана намерих просветление и придобих умението да бъда свой собствен лидер, не минава ден, без да видя розовото личице на моето мило момиченце в безмълвния театър на съзнанието си. Ти имаш страхотни деца, Джон. Не пропускай най-важното заради дреболиите. Най-големият подарък, който можеш да дадеш на децата си, е да ги обичаш. Помъчи се да ги опознаеш отново. Покажи им, че за теб те са много по-важни от мимолетните награди на професионалната ти кариера. Много скоро те ще напуснат дома, за да изградят свой собствен живот и семейство. Тогава ще е прекалено късно. Времето ще е пропуснато.

Думите на Джулиан дълбоко ме трогнаха. От доста време усещах, че поведението ми на работохолик бавно, но сигурно руши семейния ми живот — точно както тлеещите въглени незабележимо горят и бавно набират енергия, преди да покажат цялата си разрушителна сила. Знаех, че децата ми имат нужда от мен, макар да не ми го казваха. Нужно ми беше да го чуя от Джулиан. Времето минаваше неусетно и те растяха толкова бързо. Преди време двамата със сина ми Анди обичахме да се измъкнем тихо от къщи в някоя ясна съботна сутрин и цял ден да ловим риба на езерото — на любимото място за риболов на дядо му. Вече не помнех кога за последен път се беше случило това. Имаше време, когато ходехме всяка събота. Сега този стар ритуал изглеждаше като нечий чужд спомен.

Колкото повече мислех за тези неща, толкова по-ясно разбирах какво се е случило. Училищните концерти, коледните пиеси, футболните мачове — всичко беше пожертвано в името на напредъка ми в кариерата.

„Какво правя?“ — помислих си аз. Сигурно наистина бях тръгнал надолу по хлъзгавия път, който Джулиан описваше. И в същия този момент твърдо реших да се променя.

— Щастието е пътуване — продължи Джулиан и в гласа му отново прозвуча същата дълбока увереност.

— То е и избор, който ти правиш. Можеш да се наслаждаваш на диамантите по пътя или да продължиш да тичаш до края на живота си в преследване на вечно изплъзващото се гърне със злато, което накрая се оказва празно. Радвай се на специалните моменти, които всеки ден предлага, защото днешният ден е всичко, което имаш.

— Всеки ли може да се научи да живее в настоящето?

— Абсолютно. Каквито и да са обстоятелствата в момента, животът е дар и трябва да се научиш да му се радваш и да изпълниш съществуването си със скъпоценните камъни на ежедневието.

— Но не е ли това малко прекалено оптимистично? Какво ще кажеш например за човек, който поради неуспешна сделка току-що е загубил всичко, което има? Да речем, понесъл е не само финансов, но и емоционален банкрут.

— Размерът на банковата ти сметка и размерът на къщата ти нямат нищо общо със способността да се радваш и наслаждаваш на живота. Светът е пълен с нещастни милионери. Мислиш ли, че мъдреците, които срещнах в Шивана, бяха особено загрижени как по-добре да балансират финансовото си портфолио и как да си купят вила в Южна Франция? — попита Джулиан с лека ирония.

— Естествено, че не.

— Има огромна разлика между печеленето на много пари и печеленето на много живот. Когато почнеш да прекарваш поне пет минути на ден, за да практикуваш изкуството на благодарността, ще изградиш онзи богат живот, който търсиш. Дори човекът от твоя пример може да намери хиляди неща, за които да бъде благодарен, независимо от трагичното си финансово положение. Попитай го дали все още е здрав, дали все още има любящо семейство и дали е запазил доброто си име сред хората. Задай му въпроса дали е щастлив, че е гражданин на тази велика страна и че все още има покрив над главата си. Възможно е да не притежава нищо друго, освен способността да работи усилено и способността да мечтае за прекрасни неща. Това също са ценни качества, за които трябва да е благодарен. Ние всички притежаваме много неща, за които да бъдем благодарни. Дори птиците, чиято песен долита отвън, в този, както се очертава, прекрасен летен ден, са дар за мъдрия човек. Помни, Джон, животът невинаги ти дава каквото искаш, но винаги ти дава каквото ти е нужно.

— Значи, ако всеки ден отдавам благодарност за всичко, което имам, независимо дали е материално или духовно, ще изградя навика да живея в настоящия момент?

— Да. Това е ефективен метод да внесеш много повече живот в живота си. Когато се наслаждаваш на настоящия момент, разпалваш огъня на живота, който ще ти позволи да отгледаш съдбата си.

— Да отгледам съдбата си?

— Да. Вече ти казах, че на всеки от нас са дадени определени дарби. Всеки човек на планетата е гений.

— Говориш така, защото не познаваш някои адвокати, с които работя — засмях се аз.

— Всеки, без изключение — заяви категорично Джулиан. — Всеки от нас има нещо, което му е предопределено да извърши. Гениалността ти ще изгрее и животът ти ще се изпълни с щастие в мига, в който откриеш висшата си цел и насочиш цялата си енергия към нея. След като веднъж осъзнаеш тази мисия, все едно дали тя е да станеш прекрасен учител или вдъхновен художник, всичките ти желания ще се сбъднат. Изобщо не е нужно да полагаш усилия. Всъщност колкото повече усилия полагаш, толкова по-дълго време ще е нужно, за да постигнеш целите си. Вместо това само следвай пътя към мечтите си и бъди сигурен, че ще си богато възнаграден. Той ще те отведе до божественото ти предназначение. Ето какво имам предвид, като казвам, че трябва да „отгледаш съдбата си“.

Когато бях малък, баща ми обичаше да ми чете една приказка. Казваше се „Питър и вълшебната нишка“.

„Питър бил много весело момченце. Всички го обичали: и родителите, и учителите, и приятелите му. Но имал един недостатък…

— Какъв бил той?

— Питър не можел да живее в момента. Не се бил научил да се радва на нещата, които се случват в настоящето. Когато бил на училище, си мислел колко хубаво би било да си играе на двора. Когато играел на двора, си мислел за лятната ваканция. Все си мислел за нещо друго и никога не отделял време да се наслади на специалните моменти, които изпълвали дните му. Една сутрин той се разхождал в гората недалеч от дома си. Почувствал умора, решил да си почине на една полянка и след малко заспал. Дълбоко в съня си чул как някой го вика по име. «Питър! Питър!» — повтарял някакъв писклив глас над него. Той бавно отворил очи и с изненада видял стара жена с поразителна външност. Изглеждала на повече от сто години, а снежнобялата коса покривала раменете й като сплъстено вълнено одеяло. В сбръчканата си ръка старицата държала вълшебно топче с дупчица в средата, а от дупчицата се подавала дълга златна нишка.

«Това е нишката на твоя живот, Питър — казала тя. — Ако я дръпнеш съвсем лекичко, цял час ще отлети за секунди. Ако дръпнеш малко по-силно, цели дни ще отлетят за минути. А ако дръпнеш с цялата си сила, месеци, дори години ще изминат само за няколко дни».

Питър много се развълнувал от това откритие.

«Може ли да ми го дадеш?» — помолил той.

Старата жена бързо протегнала ръка и дала топчето с вълшебната нишка на момчето.

На другия ден Питър седял в класната стая, но му било много скучно и не го свъртало на едно място. Изведнъж си спомнил за новата си играчка. Подръпнал лекичко златната нишка, в същия миг се озовал вкъщи и започнал да си играе в градината. Питър осъзнал силата на вълшебната нишка. Скоро му омръзнало да бъде ученик и закопнял да бъде тийнейджър с всички вълнуващи неща, които носи тази фаза от живота. Затова пак извадил топчето и този път дръпнал златната нишка по-силно.

Изведнъж Питър се превърнал в тийнейджър и сега си имал много красива приятелка — казвала се Елизе. Но той пак не бил доволен, защото не се бил научил да се наслаждава на момента и да изследва простите чудеса на всеки етап от живота си. Вместо това почнал да си мисли колко хубаво ще е да бъде възрастен. Затова пак дръпнал нишката и много години се изнизали само за миг. Този път видял, че се е превърнал в мъж на средна възраст. Елизе вече била негова жена и двамата били заобиколени от много деца. Забелязал обаче и друго. Някога черната му коса вече почнала да побелява. А някога младата му майка, която обичал толкова много, сега била стара и немощна. Но Питър пак не можел да живее в момента. Той така и не се научил да живее в настоящето. Затова отново дръпнал вълшебната нишка и зачакал промяната.

Този път видял, че е деветдесетгодишен старец. Косата му била бяла като сняг, а красивата му млада жена Елизе била умряла преди няколко години. Прекрасните му деца били пораснали и напуснали дома си, за да водят свой собствен живот. За пръв път Питър осъзнал, че не е имал време да се порадва на чудесата на живота. Той така и не отишъл на риба с децата си и нито една вечер не излязъл с Елизе на разходка под лунната светлина. Не успял да засади нито едно цвете, нито да прочете онези прекрасни книги, които майка му толкова обичала. Вместо всичко това, той препускал през живота, без да спре и да погледне всички онези хубави неща по пътя.

При това откритие Питър много се натъжил. Той решил да отиде в гората, където като малко момче обичал да се разхожда, за да се поразведри и да проясни ума си. Когато стигнал там, видял, че дръвчетата, които помнел от детството си, се били превърнали във величествени дъбове. Сега гората била приказно красива. Той легнал на една полянка и потънал в дълбок сън. Само след минута чул, че някой го вика: «Питър! Питър!». Отворил очи, погледнал нагоре и с изненада видял, че това е същата старица, която преди много години му дала топчето с вълшебната златна нишка.

«Хареса ли ти моят специален подарък?» — попитала го тя.

Питър й казал истината:

«Отначало беше забавно, но сега много съжалявам. Целият живот мина пред очите ми, без да мога да му се порадвам. Сигурно е имало и тъжни, и прекрасни моменти, но нямах възможност да изпитам нито едното, нито другото. Чувствам се празен. Пропуснах да живея живота, който ми беше даден».

«Ти си много неблагодарен — казала старицата. — Все пак ще изпълня едно твое последно желание».

Питър се позамислил за секунда и бързо казал:

«Искам пак да съм ученик и да изживея живота си още веднъж».

После той пак потънал в дълбок сън и пак чул, че някой го вика и отворил очи. «Кой ли може да е този път?» — зачудил се той. Когато отворил очи, с огромна радост видял, че до леглото стои майка му. Тя била млада, здрава и лъчезарна. Питър разбрал, че необикновената жена от гората е изпълнила желанието му и се е върнал към предишния си живот.

«Побързай, Питър. Спиш прекалено много. Ако не станеш в същата минута, ще закъснееш за училище» — казала строго майка му. Питър веднага скочил от леглото и от този ден започнал да живее така, както искал. Изживял живот, пълен с удоволствия, радости и победи. А всичко това почнало, когато престанал да жертва настоящето в полза на бъдещето и заживял в настоящия момент.“

 

 

— Страхотна приказка — казах тихо аз.

— За съжаление, Джон, „Питър и вълшебната нишка“ е точно това — само приказка. За нас тук, в реалния свят, няма втори шанс за пълноценен живот. Днес е твоят шанс да се пробудиш и да осъзнаеш какъв дар е животът — преди да е станало много късно. Времето изтича през пръстите ти като ситен пясък. Нека днешният ден бъде решаващият момент в твоя живот, денят, когато веднъж завинаги си решил да насочиш цялото си внимание върху наистина важните за теб неща. Вземи решение да прекарваш повече време с онези, които придават смисъл на живота ти. Наслаждавай се на специалните моменти, на тяхната сила. Прави нещата, които винаги си искал да правиш. Изкачи планината, която винаги си искал да изкачиш, или се научи да свириш на тромпет. Танцувай под дъжда. Научи се да обичаш музиката, научи чужд език и разпали отново детския си възторг. Престани да отлагаш щастието за сметка на постижението. Наслаждавай се на пътуването. Защо не? Съживи духа си и започни да се грижиш за душата си. Това е пътят към Нирвана.

— Нирвана?

— Мъдреците от Шивана вярваха, че крайната точка в пътуването на истински просветлените души е една страна, наречена Нирвана. Всъщност тя не е страна в географския смисъл. Мъдреците вярваха, че Нирвана е състояние — състояние, надхвърлящо всичко, което са познали до този момент. В Нирвана всички неща са възможни. Там няма страдание, а танцът на живота се изпълнява с божествено съвършенство. Мъдреците смятаха, че когато стигнат до Нирвана, ще влязат в рая на Земята. Това беше крайната цел на живота им — отбеляза Джулиан и на лицето му се изписа сияйно, почти ангелско спокойствие.

— Всички ние сме тук поради някаква специална причина — продължи той с глас на пророк. — Отдай се на размисъл, открий какво е истинското ти призвание и как можеш да дадеш част от себе си на другите. Престани да бъдеш пленник на гравитацията. Запали днес искрата на живота си и нека тя гори с ярък пламък. Започни да прилагаш принципите и стратегиите, които споделих с теб. Бъди всичко, което можеш да бъдеш. Ще дойде време, когато и ти ще вкусиш плодовете на онази страна, наречена Нирвана.

— По какво ще позная, че съм достигнал състояние на просветление?

— Ще се появят дребни признаци, потвърждаващи приближаването му. Ще започнеш да забелязваш колко свещено е всичко около тебе — колко божествена е лунната светлина, колко примамливо е ясното синьо небе в горещ летен ден, как ухаят цветята и колко прекрасен е смехът на палавите малки деца в градината.

— Джулиан, обещавам ти, че времето, което прекара с мен, няма да е загубено. Ще посветя всички сили, за да живея според правилата на мъдреците от Шивана и ще изпълня обещанието си да споделя с други хора всичко, на което ме научи, за да имат и те полза от твоето учение. Говоря най-чистосърдечно. Честна дума — казах искрено аз и почувствах, че силно се вълнувам.

— Разпространявай богатото наследство на мъдреците сред хората около теб. Те бързо ще усетят ползата от него и ще подобрят качеството на живота си, както и ти ще подобриш качеството на своя. И помни, че трябва да се наслаждаваш на пътуването. Пътят е не по-малко приятен от целта.

Не казах нищо и Джулиан продължи:

— Йоги Раман беше голям разказвач, но има една история, която ми направи особено впечатление. Искаш ли да ти я разкажа?

— Абсолютно.

— Преди много години, в древна Индия, един махараджа искал да построи величествен паметник на жена си в знак на дълбоката си любов и признателност към нея. Този човек искал да издигне такава сграда, каквато дотогава никой в света не бил виждал, творение, което да трепти на лунната светлина и хората завинаги да му се възхищават. И така, всеки ден, тухла по тухла, работниците му се трудели под палещото индийско слънце. И с всеки изминат ден сградата придобивала форма и започвала малко по малко да прилича на паметник, на фар на любовта, издигащ се на фона на лазурното индийско небе. Всеки ден строежът напредвал по малко и накрая, след двайсет и две години, този дворец от чист мрамор бил завършен. Сещаш ли се за какво говоря?

— Нямам представа.

— Тадж Махал. Едно от седемте чудеса на света — отвърна Джулиан. — Искам да ти кажа нещо съвсем просто. Всеки човек на тази планета е едно от чудесата на света. Всеки от нас по един или друг начин е герой. Всеки от нас има потенциал за необикновени постижения, за щастие и реализация. Необходимо е само да правим малки стъпки към осъществяването на мечтите си. Също като Тадж Махал, животът, преливащ от чудеса, трябва да се гради ден след ден, тухла по тухла. Малките победи водят до големи победи. Дребните промени, дребните подобрения, като тези, за които ти разказах, създават позитивни навици. Позитивните навици носят резултати. А резултатите те вдъхновяват да извършваш още по-големи лични промени. Започни да живееш всеки ден така, сякаш е последен. Започни още днес, научи повече, смей се повече и прави това, което най-много обичаш да правиш. Не се отричай от съдбата си. Защото онова, което е зад теб и онова, което е пред теб, не означава нищо в сравнение с онова, което е в теб.

Без да каже повече нито дума, Джулиан Мантъл, адвокатът милионер, превърнал се в просветлен монах, стана, прегърна ме като роден брат, излезе от къщата и си тръгна в утрото на този горещ летен ден. Останах сам, като се мъчех да събера мислите си. Изведнъж забелязах, че единственото доказателство за необикновеното посещение на този пратеник на мъдреците стои безмълвно на масичката пред мен. Беше празната му чаша.

Глава 13: План за действие. Мъдростта на Джулиан в резюме

СИМВОЛ

monahyt_kojto_prodade_svoeto_ferari_svetlini.png

ДОБРОДЕТЕЛ

Прегърни настоящето.

МЪДРОСТ

Живей в сегашния момент. Усети какъв дар е настоящето.

Никога не жертвай щастието заради постиженията.

Наслаждавай се на пътуването и живей всеки ден така, сякаш е последен.

ТЕХНИКИ

Изживей детството на децата си.

Практикувай благодарност.

Отгледай съдбата си.

ДУМИ, КОИТО ТРЯБВА ДА ПОМНИШ

Всички ние сме тук поради някаква специална причина. Престани да бъдеш пленник на миналото си. Стани архитект на своето бъдеще.