Сол Дейвид
Най-големите гафове в света на военното дело (6)

Глава 5
Неуспех при акция

Не всички военни грешки са по вина на политиците и висшите командири. Някои от най-забележителните отстъпления се дължат на неуспех при изпълнение на задълженията си от обикновения войник. Това се изразява в недисциплинираност, липса на инициатива или липса на военна решителност и кураж.

Придържащите се към последната категория спадат към максимата: „Този, който се бие и бяга да се спаси, може още да живее, за да се бие и друг ден.“ Разбира се, че един от показателите за безгръбначно участие във военните действия е, когато пленниците от войната са повече от жертвите. Но капитулацията не винаги е най-безопасният курс на действие, както научили испанците в Мароко.

Ниският боен дух и неопитността са двете причини за слабия успех в битките. Качеството на опозицията е другата причина. Може би не е съвпадение, че в четири от шестте примера, дадени в тази книга, победители били немските войски. От друга страна, за разлика от всеобщото мнение, италианците не са най-лошите войници. Както ще бъде показано тук, французите, испанците, британците, новозеландците и американците са губили репутацията си на непобедими войски поради една или друга причина.

Креси

Френското поражение в Креси на 26 август 1346 г. срещу крал Едуард III и неговата по-малобройна английска армия се дължало главно на високата боеспособност и ефективност на британските стрелци, въоръжени с големи лъкове. Още по-важна се оказала лошата военна дисциплина на френските рицари и безгръбначното представяне на техните хора, въоръжени с арбалети, което били предимно генуезки наемници.

Едуард бил едва четиринадесетгодишен, когато станал крал на Англия на 15 януари 1327 г., два дни след лишаването от власт на неговия развратен баща, Едуард II. Следващата година неговият чичо по майчина линия, кралят на Франция Шарл IV починал и бил наследен на трона от своя братовчед Филип VI, който бил от рода Валоа, с мотива, че короната можела да се предава само по мъжка линия. Майката на Едуард, Изабела, незабавно протестирала, защото синът й бил пряк потомък на по-висшата родова линия на династията на Капетингите. Отначало претенциите на Изабела се изразявали само в разговори с французите, защото синът й още бил много малък и затова не можел да предприеме каквото и да било, по по-късно тези претенции се превърнали в законното основание да се започне тази сага, позната днес като стогодишната война.

Истинската причина за конфликта обаче била, че Едуард III, бил и дук на Аквитания, благодарение на женитбата на своя прадядо Хенри II с Елеонор Аквитанска и теоретически бил васал на Френската монархия. В този ред на мисли херцогство Аквитания, символично било владение на Британската корона. Но като пълноправен крал на Англия, Едуард III отказал да се държи като нискостоящ и подчинен. През 1336 г., след като Филип заплашил да се намеси на страната на временно лишения от права върху престола Дейвид II, крал на Шотландия, Едуард мобилизирал войските си и разпоредил да се съсредоточат към Канала. Той вече бил раздразнил своя сеньор, приемайки на гости Робер д’Артоа, мъжа, когото Филип VI прогонил в изгнание с обвинението, че отровил жена си, сестрата на краля. Затова сега Филип отговорил и на двете предизвикателства, изпращайки армия по границите на провинцията под британско владение Гийена, която била територия, от старото херцогство Аквитания, обявявайки я за конфискувана и лишена от права територия.

Едва тогава, според френския историк, професор Перой, Едуард „предприел позицията на официален претендент на трона на династията на Капетингите“, за да „трансформира феодалния конфликт, в който той бил нискостоящ, в династична битка, която щяла да го изравни с противника му“. Затова на 1 ноември 1337 г. той изпратил епископа на Линкълн в Париж с ултиматум до узурпатора на престола, а именно краля на Франция.

Завладяването на Кралство Франция било немислимо. То било много по-голямо и преуспяващо от английското, с население пет пъти по-многобройно. Освен това било заобиколено от няколко васални графства и държави, които отдавали необходимата почит на сеньора си и предоставяли войски на кралството по време на война. Затова Едуард решил да отвлече вниманието на Филип от Гийена, атакувайки Франция от север.

Понеже се нуждаел от съюзници, Едуард използвал пари и фамилни връзки, за да спечели на своя страна император Людвиг Баварски, дука на Бретан, граф Палатин от Рейн и владетелите на Хайнаут, Лимбърг и Брабант. Но мощният граф на Фландрия останал лоялен към Филип и за да го докаже, изпратил силен гарнизон на остров Кадзанд, за да попречи на английските комуникации. Когато английската армия акостирала на острова и пленила поста на 11 ноември 1337 г., Стогодишната война започнала.

Последвалите кратки набези били неубедителни. Но на двадесет и четвърти юни 1340 г. Едуард спечелил голямо предимство, когато корабите му разрушили френската флота извън пристанището Флемиш. Тактически по-наивни, французите останали в плътна маса, а най-предните им кораби били свързани помежду си с железни вериги. Това позволило на англичаните да ги отстраняват един по един. Стрелците с дълги лъкове ангажирали вниманието на бранителите, които защитавали горните крепости, обсипвайки ги с дъжд от стрели, докато въоръжените със саби войници завладявали корабите и с ръкопашен бой вземали контрола над тях. Французите загубили 166 кораба и много хора.

Никой не се осмелил да занесе лошите вести на Филип VI. Но неговият шут казал: „Ох, страхливите англичани, страхливите англичани!“ Попитан защо, той отговорил: „Те не скачат от борда на корабите, както нашите смели французи.“ Кралят веднага разбрал всичко.

Макар че Едуард не спечелил голямо предимство от тази съкрушителна победа, тъй като неговата безсмислена обсада над Торней трябвало да приключи след два месеца, защото нямало достатъчно пари да плаща на войските, тя му гарантирала контрола над Канала за повече от едно поколение. От друга страна, това дало нова сила на свадата му с Филип.

През юли 1346 г., две години след като Парламентът му гласувал достатъчно субсидии, за да приключи войната „със силата на меча“, Едуард бил готов за още една военна кампания срещу Филип. Моментът бил благоприятен, защото в отговор на пленяването на Бержерак от британците предишната есен, французите, командвани от сина на Филип, дука на Нормандия, се опитвали да отслабят мощния замък „Ажилон“ в Гийена. Затова бил напълно оправдан рискът британците да нападнат Нормандия, докато дукът и войските му отсъствали от района.

Направляван от Джефри де Харкорт, нормандски барон, прогонен от Франция, и придружен от най-големия си син, седемнадесетгодишният Едуард, принц на Уелс, крал Едуард III акостирал в Ла Хог, на полуостров Котантен на 12 юли. Били необходими 6 дни, за да дебаркира армията му, състояща се от 3000 тежковъоръжени конници, 5000 стрелци с лъкове и 1500 копиеносци, като включвайки и допълнителните хора, армията му се състояла общо от 10 000 души.

Разделена на три колони, армията напуснала Ла Хог на 18 юли, опожарявайки и плячкосвайки всичко по пътя си. Тя срещнала първата си съпротива в Кан след осем дни. Филип изпратил там своя управител на кралския двор, граф на Ю, заедно с една войска от рицари, които да организират отбраната на Кан. Но гражданите, които настоявали да се бият на открито, избягали щом видели първите британски редици, и незащитеният град бил безмилостно оплячкосан. Управителят на кралския двор заедно с голяма част от рицарите били пленени и изпратени в Англия.

Едуард наредил ранените и плячката да бъдат натоварени на флотата, която тогава се намирала при устието на река Орн, но екипажът се разбунтувал и отплавал обратно вкъщи. Това поставило армията в оскърбително и неприятно положение. Без комуникационни връзки тя не можела да остане, където била. Да се придвижи на юг, било немислимо, тъй като дукът на Нормандия, с неговата армия, бил на север на път за вкъщи. Единствената възможност, която им оставала, била да тръгнат на изток към Фландрия, където британците можели да си осигурят кораби.

Откривайки, че мостът в Руан бил разрушен, Едуард се придвижил нагоре по река Сена, търсейки място, където да пресече. През цялото време Филип и неговата увеличаваща се армия ги дебнели от отсрещния бряг. В Пойзи, на двадесет мили от Париж, мостът бил само частично разрушен и Едуард спрял там за пет дни, докато го построили отново. Филип не попречил на пресичането на реката, което било извършено на 16 август, като се върнал в Свети Денис, за да изчака подкрепление.

В Аран, на 10 мили южно от река Сома, Едуард получил съобщение, че всички мостове и фортове от Абевил нагоре по течението били или разрушени, или пленени. Тогава Филип вече бил в Амиен, близо до горния край на реката, докато армията му нараствала с всеки изминал ден. Нямало време за губене. Избавлението дошло чрез един затворник от Мон-е-Вимю, Гобин Агаш, който предложил на британците да ги заведе до форт над река Сома в Бланк Так („бялото петно“) на 10 мили под Абевил, ако в замяна на това получел свободата си.

Придвижвайки се нощем, Едуард достигнал форта сутринта на 24 август. След малко повече от час, щом приливът се оттеглил, армията му прегазила през реката, побеждавайки една френска войска на отсрещния бряг. Филип бързо се придвижвал от юг, само за да види, че англичаните са пресекли реката и че приливът пак приижда. Той се спуснал на изток към моста в Абевил.

Тази нощ Едуард спал в Нойел и продължил похода си на другата сутрин покрай гората и селото Креси-Ен-Понтьо в Пикардия. Там той казал на хората си: „Аз ще заема позиция тук и ще тръгна напред, докато не засека врага. Имам добра причина да го чакам тук, понеже съм на земя, която ми принадлежи по закон и по наследство по майчина линия, защото е била зестра при женитбата на майка ми. Аз ще защитавам претенциите си към тази земя срещу съперника ми Филип от рода Валоа.“

Но истинската причина била, че след като френската армия се нуждаела от еднодневен поход, за да пристигне, и понеже станало ясно, че битката била неизбежна, било логично британците да си изберат най-удобната позиция за битка. Предполагайки, че Филип щял да се придвижи по пътя Абевил-Хесдин, и знаейки, че рицарският етикет не предполагал нищо друго, освен фронтална атака, Едуард избрал тактически най-удобната позиция за армията си, която се разположила на широкия хълм между селата Креси и Вадикорт, постепенно спускащ се към селото Естре-ле-Креси, намиращо се на запад от пътя Абевил-Хесдин.

Едуард разположил две от трите си бойни дружини на предния склон на хълма, а другата — по-настрани, в тила, от пътя Креси-Вадикорт. Дясната предна дружина била от 800 тежковъоръжени мъже, без коне и хиляда копиеносци, командвани от принца на Уелс. Обаче същинските й командири били: Уоруик, дукът Маршал и графовете на Оксфорд и Харкорт. Лявата колона се състояла от 800 тежковъоръжени мъже, командвани от дука на Нортхамптън, управителя на кралския двор и дукът на Аръндел. Едуард лично командвал третата дружина, която била разположена в тила и се състояла от 700 тежковъоръжени конници, като щаба му се намирал при вятърната мелница на хълма при Креси.

От 5000 стрелци с лъкове, 3000 съставлявали фланговете на предните бойни дружини. Те изкопали окопи и канавки и преградили наоколо с набити в земята колове, за да защитават фронта си. Останалите 2000 стрелци с лъкове били изтеглени по двете страни в тила на бойните дружини. По-назад Едуард „заградил малък парк до дърветата“ и разположил „в него багажите, товарните коли и конете“. Английската армия наброявала 8500 души боеспособни мъже.

Щом като разполагането на войските приключило, Едуард обиколил на кон бойните редици, окуражавайки хората си. После им казал да обядват. След като заситили глада си, войниците възстановили бойния си строй и седнали на земята, „поставяйки пред себе си шлемовете и дългите си лъкове, за да се ободрят, преди врагът да пристигне“.

Армията на Филип се събрала в Абевил. В редиците на нейните първенци били включени: братът на краля Шарл граф Алансон, както и Луи граф Блоа, Рудолф Храбри херцог на Лотарингия, Луи Невер граф на Фландрия, Джон от Хайнаут, слепият крал на Бохемия — Джон^[1], и синът му Чарлз^[2] — крал на романите^[3]. Общо, там се намирали 8000 тежковъоръжени мъже, цветът на френските първенци. Защитен от бронирана ризница, от шлем със забрало и щит, въоръжен с кавалерийско копие, сабя с две дръжки, бойна брадва, боздуган и кинжал, рицарят от средните векове бил еквивалент на съвременния танк. Но ако бъдел отделен от неговия претоварен кон, той щял да бъде повлечен към земята от тежкото си въоръжение и щял да остане да лежи безпомощен на нея.

Тези рицари, като британците, били разделени на три бойни дружини. Първата била командвана от краля на Бохемия и дуковете на Алансон и Фландрия. Втората била командвана от дука на Лотарингия и дука на Блоа. Третата била командвана от крал Филип и краля на католиците^[4]. В подкрепление на тяхно разположение били 4000 пешаци, включително и генуезки стрелци с лъкове, командвани от Одон Дориа и Карло Грималди.

В неизвестност за местоположението на англичаните, Филип изпратил напред четирима рицари, за да разузнаят. Единият от тях, Ла Моа де Базел, докладвал, че Едуард бил на позиция до Креси и предложил на краля да спре авангарда, за да може останалата част от армията да го настигне. След това можели да атакуват с пълна сила на следващата сутрин. Филип се съгласил и издал заповед на знаменосците: „Спрете знамената по заповед на краля в името на Господ и Свети Денис.“

„При тази команда, — написал Фросар, — водачите спрели, но тези отзад продължили да напредват за да стигнат предните редици. Но щом водачите видели, че задните редици идват, те пак тръгнали. Така гордостта и тщеславието повлияли на последвалите събития. Всеки искал да блесне повече от останалите, независимо от съветите на Ле Моа.“

Понеже нито Филип, нито маршалите можели вече да ги удържат, защото „там имало толкова много господари и всеки от тях искал да докаже силата си, те яздели напред без строй и порядък“. Но когато техните водачи „видели англичаните, дръпнали поводите на конете си като един, но в такъв безпорядък, че тези, които идвали отзад, били изненадани и помислили, че вече се водела битката и те били в отстъпление“. Към объркването се прибавило и това, че много доброволци от района, които „препълнили пътищата между Абевил и Креси, пристигайки на 10 мили от врага, извадили мечовете си с вика «Убивай! Убивай!», без дори да са видели жива душа“.

Пристигайки в този хаос, Филип осъзнал, че битката не можела да бъде предотвратена, затова наредил на мъжете с тежките лъкове да тръгнат напред. Но изминавайки 18 мили, претоварени от тежките си доспехи и лъкове, те „по-скоро щели да отидат в ада, отколкото да се бият“ и заявили това на командирите си. Това вбесило дука на Алансон: „За какво се обкръжаваме с това простолюдие, което се предава точно когато имаме нужда от него!“

Било 4 часа следобед, когато накрая генуезците били склонени да тръгнат. Но щом изстреляли първите си стрели, „британските стрелци изстреляли срещу генуезките позиции своите стрели толкова плътно и ритмично, че заприличали на снеговалеж, — написал Фросар. — Когато почувствали стрелите да пробождат ръцете им, главите и лицата, генуезките стрелци изпаднали в объркване. Повечето отрязали кордата на лъковете си, а други ги захвърлили. Започнали да отстъпват.“

Като видял това, Филип извикал тежковъоръжените си мъже да се включат в битката: „Бързо, убийте тази сган. Те вече ни се пъхат в ръцете!“

После тези великолепно изглеждащи рицари яхнали своите коне и се спуснали в битката между бягащите генуезки стрелци, промушвайки копията си и посичайки с мечовете си всичко по пътя. Но англичаните продължили да стрелят със стрелите по тълпата, ранявайки коне и ездачи, „които падали на земята в голяма паника, неспособни да се изправят отново на крака“.

Вече започнала втората битка, която всяла още по-голямо объркване. Френските рицари предприели първата от последвалите атаки. Те не обръщали внимание на британските стрелци заради отбраната си и затова, че рицарският етикет им повелявал да се бият само с равни. Вместо това те започнали бой с рицарите без коне от предните бойни дружини и най-вече с тази на принца на Уелс. В един момент ситуацията там била толкова отчайваща, че Уоруик изпратил Томас от Норуик да помоли Едуард за помощ. Кралят попитал: „Мъртъв ли е синът ми, или е толкова сериозно ранен, че да не може да се бие?“

„Не, благодаря на бога, — отговорил сър Томас, — но той е под голямо напрежение и се нуждае от помощта ти.“

Кралят отвърнал: „Върни се при него и при тези, които те изпращат, и им кажи да не ме притесняват, докато синът ми е жив. Предай им заповедта да оставят момчето ми да завоюва победата, ако Господ така е наредил. Желая това да бъде неговият ден.“

Като предпазна мярка Едуард изпратил напред епископа на Дърам заедно с 30 рицари. Може би е щял да се разтревожи повече за сина си, ако не забелязал, че лявата бойна дружина, командвана от дука на Нортхамптън, се приближавала към дясната му страна, за да поеме атакуващите французи по фланговете им. Когато французите били отблъснати, Филип се появил с третата френска колона и атаката продължила.

Общо били проведени 15 атаки, като последните били по тъмно. Дотогава френската кауза вече била безнадеждна и много рицари били убити, докато търсели господарите си. Ранен във врата от стрела, Филип вече бил напуснал бойното поле, подкрепен от графа на Хайнаут, който му казал: „Сир, не се погубвайте доброволно!“

Придружен от графа на Хайнаут и други четирима сеньори, той приел временно убежище в двореца на Ла Брюе. Началникът на портала попитал: „Кой чука в този късен час?“

Филип отговорил: „Отвори портата бързо. Това е нещастният крал на Франция.“ На него не му било отказано гостоприемство, за разлика от Едуард II след битката при река Банок.

Нито веднъж Едуард не позволил на войските си да преследват отстъпващите французи. Според Фросар само „селяните, войниците от нередовната армия, жителите на Уелс и корнуолците, въоръжени с ножове“, имали право да преследват французите „и когато ги откриели, без значение дали били барони, графове, рицари или обикновени хора, ги убивали на място, без пощада. Много били посечени тази нощ, независимо от техния ранг. Това било голямо нещастие и кралят на Англия бил ядосан, че никой не бил взет за заложник.“

Повече от 1500 французи и техните съюзници били убити. Между тях били: дуковете на Алансон, Фландрия, Блоа и Санкер, дукът на Лотарингия, кралят на Майорка и слепият крал Йохан от Бохемия, който влязъл в битка с коня си, завързан за конете на другите рицари. Синът на слепия Йохан, Карл от Бохемия, бъдещият немски император, избягал. Хиляди войници били убити. Британците загубили по-малко от 100 човека.

От Креси Едуард тръгнал на север, към добре укрепената крепост „Кале“ и я обсадил на 4 септември. Крепостта издържала дълго и изчакала появата на войските на дука на Нормандия през юли 1347 г. Накрая синът на френския крал сметнал, че позициите на англичаните са стабилни, и не атакувал. Крепостта Кале паднала във владение на британците и останала в техни ръце повече от двеста години.

Поражението при Креси предизвикало страшни последствия за французите. Все пак то можело и да не се случи никога. Британските оръжия и тактика били по-усъвършенствани, но французите били по-многобройни и силни, биели се на собствена земя и можели да победят, ако били единни. Но благодарение на недисциплинираността и арогантността на френските рицари, битката приключила бързо. Стрелците с лъкове загубили бойния си дух и не повлияли на хода на битката, а конните атаки били спорадични и крайно неефективни.

Капорето

На 24 октомври 1917 г. австро-унгарските и немските войски направили пробив в италианската фронтова линия при Капорето в Истрия. За две седмици падналите духом италианци капитулирали и отстъпили земята си, а в резултат на това хиляди хора станали военнопленници.

Въпреки че била член на тристранния съюз с Австро-Унгария и Германия, когато избухнала Първата световна война в края на юли 1914 г., Италия запазила неутралитет с мотива, че никой не се допитал до нея относно австрийската атака в Сърбия. Но всъщност тя искала да види накъде ще задуха вятърът.

Понеже и двете страни ухажвали нейната намеса във войната, италианският премиер, Антонио Саландра искал да сключи най-изгодната за Италия сделка. Италия ще запази неутралитет и няма да застрашава южната й граница, казал той на Австрия, ако тя отстъпи Южен Тирол и територията при носа на Адриатическо море, давайки и автономия на Триест. Австрийският отговор бил кратък — Австрия предоставя на италианците само тази част от Тирол, в която преобладава население от етнически италианци. Саландра не бил удовлетворен и започнал да преговаря със Съюзниците.

През април 1915 г. срещу обещанието за значителни териториални отстъпки Саландра сключил таен договор, съгласно който Италия щяла да влезе във войната на страната на Съюзниците. Обещанието е след войната Италия да получи освен Истрия и целия Тирол, както и Далмация, част от Албания и Додеканските острови. В случай, че Турция бъде победена и разделена, Италия щяла да получи част от южната територия на Мала Азия, както и цялата територия на Либия. И най-накрая, след като Англия и Франция си поделели помежду си немските колонии, Италия щяла да бъде компенсирана с други територии в Африка. Официалната декларация, в която Италия обявила война на Австрия, била издадена на 23 май 1915 г.

Италианската граница с Австрия, представляваща новата фронтова линия, се простирала на 350 мили от швейцарската граница до река Исонзо, при носа на Адриатическо море. Само в долината на река Исонзо теренът не бил толкова планински и бил удобен за офанзивни операции. Между юни 1915 г. и септември 1917 г. италианците предприели там редица нападения. Но тези 11 битки спечелили малки територии и им стрували повече от 1 000 000 жертви.

И без това ниският боен дух на войските още повече се понижавал заради липсата на подкрепа от собствената им страна. През лятото на 1917 г. лозунгът, който мощната Социалистическата партия издигнала, бил: „Следващата зима без мъже в окопите“. Но все пак генерал Луиджи Кадорна, италианският началник-щаб, бил решен да поддържа напрежението. През септември 1917 г. той успял да убеди Англия и Франция да му заемат 200 тежки артилерийски оръдия, за да може да подкрепи следващата си атака. Тя била отменена, но повечето оръдия били върнати обратно на Западния фронт, където Кадорна получил доклад от разузнаването си, че Централните сили планирали там своя офанзива.

Тъй като англичаните постигнали малък напредък в Пашчандейл (Третата битка при Ипр), а руснаците били в отстъпление, Германия най-накрая се почувствала достатъчно стабилна, за да задоволи желанията на австрийците за военни подкрепления, с които да атакуват Италия. Генерал Фон Деломензинген, експерт в планинското военно дело, бил изпратен, за да изпълни плана, начертан от австрийците през 1916 г. Той включвал атаки през долината Исонзо от малко австрийско предмостово укрепление, в областта Толмино. Намеренията били италианските 2-ра и 3-та армии да се изтласкат обратно зад река Талиаменто, на около 30 мили встрани.

Основната атака щяла да бъде предприета от немската 14-та армия, командвана от генерал Ото фон Белов, която се състояла от 7 немски и 3 австрийски дивизии. Щели да ги подкрепят на север: част от 10-та австрийска армия, а на юг: 1-ва и 2-ра австрийски армии. Ключовият елемент на атаката се състоял в кратката и жестока бомбардировка с използване на газ. Само 14-та армия разполагала с повече от 1800 оръдия и тежки минохвъргачки. Първоначално насрочена за 20 октомври, атаката била отложена с четири дни заради проливния дъжд, който започнал да вали.

Първоначално Кадорна помислил, че атаката ще бъде проведена на запад, в района на Трентино, и на север от езерото Гарда. Но до началото на октомври неговото разузнаване идентифицирало 35 от 53 немски и австрийски дивизии, които били разположени на италианския фронт при река Исонзо. Срещу тях се намирали 34 дивизии на неговите италиански 2-ра и 3-та армии. Станало ясно, че атаката ще се проведе там.

Това предизвикало сериозен проблем за Кадорна. Генерал Капело, командващ неговата 2-ра армия, който трябвало да поеме основната тежест на офанзивата, настоявал да се придвижат нагоре по долината на Ур и от платото Баинсиза на юг към Капорето, за да могат да нападнат вражеския фланг. Вследствие на това Капело щял да концентрира там всичките си резерви, оставяйки лявото си крило без подкрепа. Когато Кадорна отказал да разреши тази атака, Капело пренебрегнал заповедта да промени разположението на войските си. Макар че бил болен по това време, той не се съгласил да бъде освободен. Когато Кадорна осъзнал, че фронтовата линия около Капорето била защитавана само от два батальона на една миля, той наредил на една дивизия веднага да тръгне от юг. Но дивизията все още била на път, когато атаката започнала.

Сутринта на 24 октомври австро-германската артилерия открила огън по фронт от 60 мили, северно от Адриатическо море. Около Толмино и Капорето, където била насочена атаката, бомбардировката продължила два часа и половина и включвала нападение с газови бомбички. Ефектът от това бил почувстван незабавно и силният италиански стрелкови отпор замрял. Четири часа по-късно започнала нова бомбардировка, този път насочена срещу щаба, складовете с амуниции, близките пътища и артилерийските позиции.

Атаката започнала подкрепена от дъжда и мъглата. Най-грандиозният пробив бил направен в слабо охранявания сектор на Капорето. Установявайки пробив в италианската фронтова линия и пленявайки Капорето, немската 12-та дивизия завила надясно и се придвижила на север на около пет мили зад италианските 46-та и 43-та дивизии. След това тя отново тръгнала надясно и излязла в тила на италианската 19-та дивизия, която била атакувана от австрийската 50-та дивизия. Резултатът бил пълна катастрофа, която оставила невероятна пролука в италианския фронт. Най-накрая 12-та дивизия се обърнала и тръгнала на запад. До вечерта тя са придвижила напред с повече от 15 мили и взела за военнопленници повече от 15 000 души.

По-малък напредък бил направен от съседните 50-та австрийска дивизия и Немски алпийски корпус, както и от 1-ви корпус, командван от генерал Краус, намиращ се още по на север. Още по-скромен прогрес бил постигнат на юг от останалите два корпуса на 14-та армия, докато под тях срещу австрийската 2-ра армия била предприета контраатака, и тя била върната на стартова позиция. Все пак денят им донесъл огромни придобивки. Кадорна се опитал да спре лавината от двете страни на Капорето, укрепвайки обкръжената 2-ра армия с войски от 10-та и 3-та армии. Но положението било безнадеждно. Нещата се влошили заради липсата на желание за битка, показана от италианците, като цели италиански войскови части или капитулирали, или хуквали да бягат в отстъпление.

На следващия ден австро-германците продължили своето придвижване. Капело бил принуден заради болестта си, да предаде командването на генерал Монтуари. Но преди да влезе в болница, той посъветвал Кадорна да започне оттегляне към страшната бариера на река Талиаменто, разположена на повече от 30 мили зад първоначалния фронт. Кадорна първоначално бил изкушен от това предложение, но по-късно го отхвърлил като крайна мярка. Това решение било ужасна грешка.

Италианските военни части вече бягали в безпорядък обратно към река Талиаменто; други, като грохналите алпийци, се подчинили на заповедите и останали по местата си. Но било само въпрос на време преди да капитулират. В една такава акция капитан Ервин Ромел, млад ротен командир във Вюртембергския планински батальон, пленил 12 офицери и 500 войника.

На 25 октомври италианската 2-ра армия била в абсолютен безпорядък. „Резервните войски, пристигащи да изпълнят бойния си дълг, били посрещани с псувни и крясъци: «Стачкоизменници!», — написал Сирил Фолс, автор на книгата «Капорето 1917 г.». — Войските на Краус срещнали италиански бойни части, които под строй марширували към плен, крещейки «Да живее Австрия!» и «За Рим!». Естествено тази картина на обща деморализация не била присъща за всички италиански войски, но тя дълбоко нарушавала целостта на италианската армия.“

Ситуацията от лоша скоро станала фатална. На 26 октомври, Монте Магори, една от междинните позиции, предложена от Капело, била пленена от немския алпийски корпус, освен това били пленени и върховете Кук и Матажур, западно от Толмино. Ромел бил инициатор и изпълнител и на двете последни акции. На едно място той преминал с войската си покрай огромна група италианци, които ги призовавали да ги пленят.

„Изведнъж аз бях заобиколен и покачен върху италиански рамене — спомня си той. — «Да живее Германия!» звучеше от хиляди гърла. Един италиански офицер, който се колебаеше дали да се предаде, беше застрелян от собствените си войници.“ Ромел пленил 1500 души от 1-ви пехотен полк на бригадата „Салерно“. До края на деня били пленени 150 офицери и 9000 души. За тази забележителна бойна служба Ромел бил награден с „Блу Макс“ — най-високата императорска награда, за храброст.

До 27 октомври немската 14-та армия се придвижила още петнадесет мили навътре в Италия, макар че 2-ра австрийска армия успяла да се придвижи едва на 4 мили. Тъй като целият му североизточен фронт бил пред заплахата да бъде унищожен изцяло, Кадорна най-накрая наредил да се предприеме отстъпление зад река Талиаменто. Почти непокътната, 3-та армия тръгнала в боен ред, под строй. Но скоро настъпило пълно объркване в редиците, защото те били задръстени от огромен брой военни и цивилни бегълци.

За да осигури изтеглянето на 3-та армия, италианската 2-ра армия получила нареждане да подсигури и укрепи междинна позиция по река Торе поне до 29 октомври. Но нейните деморализирани бойни части осигурили едва частична и крайно неорганизирана съпротива, в резултат на което немските войски пресекли река Торе и тръгнали към щаба на Кадорна в Удине сутринта на 27 октомври. Разделена на две части, 2-ра армия бързо се разпаднала.

Започнала коридата към река Талиаменто, заедно с победоносните австро-немски войски, вече безкрайно изтощени. В резултат на това и коридата била почти спечелена от италианците. Но те вече загубили 180 000 войници. „В някои от секторите, — написал Фолс, — италианското командване почти изчезнало и цели дивизии изчезвали по пътя, отнасяйки със себе си цялото си артилерийско снаряжение.“ Следвоенната комисия, която трябвало да разследва този въпрос, стигнала до заключението, че много артилерийски батареи, начело с офицерите си, „избягали презглава, дезертирайки от полковете си“.

Независимо че целта на офанзивата била постигната, австрийците имали голямо желание да продължат нататък. Генерал Ерик фон Лудендорф, немският началник-щаб, се съгласил да увеличи заема от войски към австрийските си съюзници, но само докато достигнат до река Пиаве. На 31 октомври и през следващите два дни австро-немските войски се опитвали безуспешно да пресекат река Талиаменто. По всичко личало, че италианците ще удържат на натиска при укрепените си там позиции и Кадорна заявил на англичаните и французите, че той няма нужда от двадесетте дивизии, за които помолил. Шестте дивизии, които вече били изпратени, щели да бъдат достатъчни.

Но всичко се променило през нощта на 2 ноември, когато немската 55-та дивизия пленила предмостовото укрепление близо до Корнинхо. Двете италиански дивизии (36-та и 63-та), били пленени откъм фланговете и хиляди техни войници се превърнали във военнопленници. Следобед на 3 ноември, информирайки италианското правителство, че има опасност фронтовата линия при река Талиаменто да бъде разрушена, Кадорна поискал разрешение да се оттегли към река Пиаве. По същото време той помолил съюзниците си да му изпратят 15 дивизии, за да укрепи отбраната си. Те се съгласили и му изпратили 12 дивизии (6 френски и 6 английски), но дали ясно да се разбере, че промяна в командването не трябва да има.

На 7 ноември, точно след като издал заповедта към войниците си да „умрат, но да не се предават“, Кадорна бил информиран за освобождаването си от поста. До обяд на 9 ноември, когато неговият заместник, генерал Армандо Диаз, поел командването, последната италианска войска пресякла реката, а малко след това останалите мостове били взривени.

Времето на немско-австрийските войски вече изтичало. Независимо от факта, че разполагали с числено превъзходство от 53 дивизии срещу 33 италиански, голяма част от тях разчитали едва на една трета част от мощта си заради преумората, докато италианските дивизии били в пълна бойна сила. Още повече, че италианците били на родна почва и скоро щели да бъдат подкрепени от пристигащите 4 френски и 5 английски дивизии.

До 15 ноември били направени още няколко опита, да се пресече реката, при които били спечелени минимални позиции, но като цяло опитите били пълен провал. Австро-немските линии на доставка били изчерпани, дори нямало достатъчно кораби, които да донесат материали, за да подпомогнат с тях пресичането на реката. Наближавала зимата и австрийците решили да отложат по-нататъшните офанзиви до следващата пролет.

Все пак, главно по стандартите на Първата световна война, поражението при Капорето било едно от най-големите за италианците. Само за две седмици австро-немските войски ги отблъснали навътре в Италия на 50 мили, като пленили междувременно 3000 оръдия и огромно количество друго снаряжение. Освен това причинили повече от 300 000 жертви. А фактът, че осемдесет и пет процента от тези жертви били военнопленници, показва до каква степен италианците били загубили бойния си дух по онова време.

Битката на Кайзера

На 21 март 1918 г. немците направили последен опит да излязат победители от Първата световна война, когато атакували фронт от 50 мили по английската граница между Арас и река Ойз. До падането на нощта те завзели общо 100 мили. Това бил един от най-грандиозните успехи, постигнати във войната, който до голяма степен се дължал на слабата английска отбрана.

Решението за тази пролетна офанзива било на генерал Лудендорф, немския началник-щаб и влязло в сила още от предишния ноември. Времето вече работело срещу немците. Съединените американски щати се присъединили към съюзническите сили предната година и американските войски пристигали във Франция. Блокадата на Германия, наложена от страна на Съюзниците, предизвиквала голям недостиг на суровини за немците, особено на вода, хранителни продукти и материали. Немските съюзници, и най-вече Австро-Унгария, изчерпвали силите си. Пред немските управляващи стоял въпросът сега или никога, ако те все пак искали да избегнат катастрофалните последици от договорения мир.

В полза на Германия бил и фактът, че в момента, в който болшевиките спечелили властта в Русия през октомври 1917 г., те дали ясно да се разбере, че ще искат мир. Това довело до сключването на примирие с Германия в началото на декември 1917 г., като след трудни и продължителни преговори бил подписан и мирният договор от Брест-Литовск на 3 март 1918 г. Най-накрая Германия била освободена от бремето да се бие на два фронта. До края на март 1918 г. на Лудендорф прехвърлили 52 немски дивизии от Русия към Западния фронт. Това и факта, че Германия не била провеждала офанзиви по западния фронт от 1916 г., също дало на армията й числено превъзходство от 192 немски дивизии срещу 169 дивизии на Съюзниците.

Но численото превъзходство не било гаранция за победа за която и да е страна. Лудендорф се надявал да излезе от положението, като използва революционно новата техника на изненада, хващайки врага натясно. Той смятал да проведе обучение по цялата територия на фронта, за да може да замаскира атаката, докато през това време атакуващите войски щели да се придвижат на позициите си през нощта. Трябвало да има една кратка предварителна бомбардировка, а самата атака да бъде проведена от малки отряди, които да проучат слабите места във вражеската фронтова линия.

Както и Хейг в Пашчандейл, Лудендорф установил, че Фландрия е ключът към фронта, особено в района, намиращ се южно от Ипр. Но атаката там щяла да бъде вторият етап от неговата офанзива. Първоначалното нападение трябвало бъде срещу масивната, широка 50 мили фронтова линия, част от британския фронт, и се простирала от Ла Фере на юг близо до мястото на пресичане с французите, разположени северно до Арас. Там отбранителните сили били значително по-слаби. Когато трябвало да се извърши пробивът, немските войски щели да обградят британския фронт от юг, докато останалите немски войски предприемат втората атака на север. По-голямата част от английската армия щяла да бъде или разбита на малки групи, или изтласкана до пристанищата, разположени по канала.

В чест на имперския си господар, кайзер Вилхелм II, чието политическо бъдеще зависело от изхода на тази пролетна офанзива, Лудендорф я нарекъл на негово име: „Битката на Кайзера“.

Секторът, избран за първоначалната атака, се простирал от Сома на юг до Артоа — на север. Неговата по-ниска граница била блатистата долина на река Ойз, а крайната му горна граница била долината на река Скарпе, близо до Арас. Между тези две речни долини се простирало широко плато.

През войната тази площ била зад немската фронтова линия. Но в началото на 1917 г., след като били изтласкани от стабилните си позиции на запад по време на битката при Сома, немците заели тази нова отбранителна позиция — от Арас до Сосоа. Те я нарекли „Зигфрид Лайн“ (т.е. линията Зигфрид); докато Съюзниците — „Хинденбург Лайн“ (линията Хинденбург), на името на немския главнокомандващ, фелдмаршал Пол фон Хинденбург. През 1917 г. тази позиция била разколебана от две британски офанзиви — от битката при Арас под британско владение останал малък военен клин в Булкорт, а от танковата офанзива при Камбри, още по на юг, в британски ръце останал по-голям военен клин, познат като клина Флескер.

Първоначално британският фронт се простирал на юг до пленения от немците град Свети Куентин. Но през януари 1918 г., по настояване на французите, британците предприели две нови разширения на този фронт. В резултат на това новата пресечна линия между съюзниците била близо до село Баризис, на 5 мили южно от река Ойз. Първоначално немците имали намерение да атакуват старото място на пресичане между съюзническите сили, но при това положение те трябвало да атакуват само британците.

Фелдмаршалът, коронованият принц Рупрехт, разположил командвания от него баварски армейски отряд по целия фронт, от който щяла да започне атаката. Но Лудендорф искал синът на Кайзера, коронованият принц Вилхелм, командващ друг армейски отряд, също да бъде въвлечен в атаката, като на него трябвало да се падне отговорността да проведе южната част от нея. Като цяло в нападението трябвало да участват три армии от двата армейски отряда.

В северната част и в центъра Рупрехт разполагал със 17-та армия, командвана от Фон Белов и 2-ра армия, командвана от генерал Фон Марвиц. Тези двама генерали имали забележителни военни постижения. Именно затова на тях били възложени най-отговорните задачи. Фон Белов трябвало да направи пробив при Бапом, а Фон Марвиц да се отправи към Перон. След това те заедно трябвало да се обърнат надясно и да обградят британската фронтова линия на север.

Атакуваща в южния сектор щяла да бъде 18-та армия от армейския отряд на коронования принц Вилхелм, под командването на генерал Оскар фон Хутие. Той бил още едно от протежетата на Лудендорф, но от Източния фронт, и основно наблюдавал победата срещу руснаците в Рига през 1917 г. Неговата задача била да пробие британските позиции близо до Свети Куентин, да се придвижи към Хам и след това да организира флангова защита, докато другите две армии се обръщали на север.

Отбранявайки фронта, немците планирали да атакуват там, където се намирали двете английски армии — 5-та и 3-та. Командващ 3-та английска армия, която щяла да се изправи срещу северното немско нападение, бил генерал Джулиан Бинг, известен предимно с това, че командвал канадския корпус и пленил платото Вими по време на битката при Арас през 1917 г. Неговият сектор се простирал на 3 мили северно от Арас, надолу по южния край на клина Флескер. Хейг поискал той да се оттегли от клина, аргументирайки се с факта, че е бил опасно открит, но Бинг държал на своето. Това решение по-късно му струвало прекалено скъпо.

Начело на 5-та армия, срещу която трябвало да се проведе южното немско нападение, бил генерал-лейтенант Хюбърт Гоф, човекът, който командвал кавалерията на резервната армия (по-късно станала известна като 5-та армия при Сома). На следващата година Гоф изиграл главна роля в поредицата изключително успешни атаки около Ипр, станали известни като Пашчандейлските атаки. Толкова големи били жертвите, че той от „Човекът, който се бута напред“ бил прекръстен на „Агресивният грубиянин“. Премиерът Лойд Джордж настоявал за отстраняването на Гоф, но Хейг застанал на негова страна. Когато британският фронт бил разширен, Хейг го изпратил да командва новосъздадения сектор, защото не очаквал там да има голяма акция.

От четирите британски армии 5-та армия била най-слабата. Тя разполагала само с 12 пехотни полка и три кавалерийски дивизии, за да защитава фронт, простиращ се на 42 мили. При това кавалерията можела да проведе само битка от окопите. 3-та армия за сравнение разполагала с 14 дивизии, за да защитава фронт от само 28 мили, докато останалите две британски армии, разположени още по на север, притежавали същата мощ. Хейг нарочно концентрирал силите си в центъра и на север по фронта, защото се притеснявал от немски пробив в едно от двете места. В случай на атака към едното от тях армията му щяла да бъде разцепена на две, а при атака от другото място щели да бъдат прекъснати комуникационните му връзки с пристанищата по канала.

Въпреки че било малко вероятно, ако 5-та армия бъдела атакувана, Хейг инструктирал Гоф да остане твърдо на позициите си, докато може, и само в краен случай да отстъпи. Французите били обещали шест допълнителни дивизии в случай на нужда.

Дългата почти четири години война демонстрирала, че единичната линия на окопна защита е непревземаема, британците основали своята отбрана на принципа на „еластичността“. Предната окопна линия, позната като „предната зона“, щяла да бъде използвана за аванпост, подкрепен от достатъчна бойна мощност, за да нанесе колкото се може повече поражения на атакуващите.

Основните отбранителни позиции, формиращи това, което било известно като „зоната на битката“, били разположени на най-доброто тактическо място и достатъчно назад, за да не бъдат разрушени при първоначалното нападение. Тези отбранителни позиции били последните в британския фронт и трябвало да бъдат защитени на всяка цена. Двете зони били на разстояние 3000 ярда една от друга, като „зоната на битката“ била на същото разстояние и в дълбочина.

Още по-назад били разположени резервните войски, готови да започнат контраатака във всеки един сектор на фронтовата линия, в случай на заплаха. „Корпусната линия“ била третата отбранителна система, но все още недостатъчно изградена и довършена, когато бил нанесен ударът.

Отбраната, изградена в сектора, в който била разположена 5-та армия, била на най-ниско ниво. Там британците пристигнали най-късно, фронтът, бил най-дълъг, а хората крайно недостатъчни. Въпреки защитата от бодлива телена мрежа, предната отбранителна окопна линия даже не била непрекъсната. Вместо това съществували разпръснати аванпостове и предни стражи, понякога охранявани от малки групи хора, които имали за цел да наблюдават фронта, надявайки се да покрият празната земя от всяка страна само с помощта на картечници. Точно зад фронтовата линия, в тила на „предната зона“, били разположени няколко редици от редути, като цялостната отбранителна позиция била съобразена единствено с природните особености на терена. Обикновено те били разположени доста далече, за да им се подсигури ефективна стрелба в подкрепление. „Зоната на битката“ не била усъвършенствана, а „корпусната линия“ въобще не съществувала.

Повечето сектори от 5-та бригада разполагали с по един батальон в „предната зона“, един в „зоната на битката“ и един в резерва. Половината от предните батальони щели да бъдат на аванпостовете, а другата половина — разположени на редутите. Затова, щом битката започнала, много от войските щели да бъдат отрязани от батальонните си щабове и трябвало да разчитат на собствената си инициатива.

„Аз бях много притеснен от оскъдния начин, по който бе защитена фронтовата линия — спомня си един капитан от 2-ри пехотен полк. — Окопите бяха твърде малки и много плитки, а покритието с телена мрежа пред тях се състоеше от единична нишка от бодлива тел, прикрепена с железни болтове към колове, разположени тук и там, прострени наоколо: това всъщност не беше никаква отбрана.“

Изобщо не било изненада, че участието в тази битка било под нужното ниво.

25 английски дивизии от 3-та и 5-та армии трябвало да участват в първия ден на битката. Три били редовни, шест били териториални, а петнадесет били дивизиите от новата армия. Само една от тях, 63-та дивизия, била морска, съставена от войски от Кралската флота и Кралските военноморски сили. Военните формации на новата армия били необучени и лошо командвани. За лош късмет Гоф разполагал с по-голямата част от войските на новата армия, като в бойните му редици нямало нито една военна част от редовните войски.

През нощта на 17 март 1918 г. — празника на Свети Патрик, двама немски офицери напуснали окопите си, южно от Свети Куентин, пресекли през ничия земя и се предали. Офицерите били от Елзас, френска провинция, присъединена към Германия през 1871 г. и не били готови да умрат за отечество, което не признавали. След подробен разпит те признали, че били от минна рота, чиято задача била да взривява британската бодлива телена мрежа пред окопите, за да подготви терена за пълномащабната атака. Тя щяла да започне след шестчасови бомбардировки, по време на които щели да бъдат изстрелвани и снаряди със силен киселинен газ. Тази информация пристигнала до щаба на Гоф, а оттам била препратена до генералния щаб на Хейг в Монтрьо.

Сутринта на 19 март разузнавателният щаб на Хейг имал вече ясна картина по отношение на това какво щяло да се случи. Те знаели, че немските тилови райони са пълни с войски, че огромно количество амуниции било стоварено на предния фронт и че голям брой артилерийски части били придвижени точно зад немската фронтова линия. Освен това установили, че били поръчани нов вид немски газови маски и че в атаката щял да бъде включен голям брой танкове. Според тях британските 3-та и 5-та армии щели да бъдат атакувани на 20 или 21 март след кратка бомбардировка, по време на която щяла да бъде използвана голяма концентрация от киселинен газ.

Предупреждението било разпратено до всички военни части, а на артилерията било разпоредено да се подготви за „контрастрелба“ през нощта.

Само генерал Гоф приемал сериозно заплахата от атака. Вечерта на 19 март той поискал разрешение да придвижи напред двете резервни дивизии на своята главна щабквартира на по-близо разстояние до фронтовата линия. Генерал-лейтенант Хърбърт Лоуренс, началник-щаб на Хейг, отказал да даде такова разрешение.

Същата вечер хиляди немци, които трябвало да участват в атаката, се придвижили към предната си зона и се прикрили в големия брой убежища — окопи, канавки, бараки, навеси и специално изкопани за тази цел дупки точно зад фронтовата линия. Те останали скрити там през целия следващ ден. Веднага щом се свечерило, под прикритието на нощта, те се придвижили към стартовите си бойни позиции.

Призори половината немска артилерия на Западния фронт (6473 оръдия) открили огън срещу британския фронт, простиращ се на 50 мили. В акцията били включени и 3532 минохвъргачки, изстрелващи бомби по 100 килограма. По време на петчасовата бомбардировка оръдията изстреляли около 1 160 000 снаряди за сравнение британците, изстреляли 1 500 000 снаряда в продължение на седем дни при Сома. Това било най-концентрираната артилерийска бомбардировка по време на война.

„Бях на обиколка да проверя постовете — спомня си един лейтенант, — когато просто се случи така, че застанах на огнева стълба, като главата ми беше точно над нивото на парапета й, гледайки към ничия земя. След това видях колосална светкавица. Докъдето погледът ми се простираше, виждах и отляво, и отдясно запалени светлини… Мисля, че успях да чуя изстрел от пушка, преди да видя експлозиите, докато снарядите летяха към нас и около нас.“

Когато стоманената буря намаляла, британците се прикрили, доколкото могли. Някои се скрили в окопите, в безопасност от всичко, освен от тежките снаряди, макар че стените на окопите вибрирали, а сухата земя се процеждала през дървените им покриви. Но повечето от войниците се скрили в открити окопи. Снарядите експлодирали около тях, все едно, че „милиони тенджери под налягане кипели близо до тях“. После те с ужас установили, че повечето от тях съдържали газ — хлор, фосфат и сълзотворен газ. Дори и късметлиите, които успели да си сложат газовите маски навреме, загубили рязко подвижността си. Дишането през примитивните филтри било затруднено, а видимостта намалена през лошите стъкла на маските.

Към 10 часа сутринта бомбардировките спрели и щурмовите войски на 32-ра немска дивизия започнали да настъпват. Те били подпомогнати и от гъстата мъгла. „Единият от пехотните командири извика «Напред!» и ние се спуснахме — спомня си един немски войник. — Но къде е очаквания вражески огън! Почти нямаше такъв… След това стигнахме до бодливата телена мрежа, нашата цел. Но там нямаше нищо, което да правим. Телта беше напълно унищожена. Нямаше останали окопи, само кратери и кратери… Само няколко души от врага бяха оживели в щурма. Някои бяха ранени. Те стояха прави с вдигнати ръце.“

Този разказ бил типичен. Немската артилерия и минохвъргачките чудесно изпълнили задачата си. По-голямата част от телената мрежа била взривена, а предната окопна линия представлявала кратери и развалини. Все пак на много места британците нарочно евакуирали предните окопи, дори и без заповеди. Малкото, които останали, били или ранени, или мъртви, или толкова шокирани и обгазени, че било невъзможно да окажат каквато и да било сериозна съпротива. „Няма да бъде преувеличено, — написал Мартин Мидълбрук, авторът на книгата «Битката на кайзера», — да се каже, че девет десети от британската предна фронтова линия паднала в немски ръце без съпротива.“

Но немците се концентрирали да правят пробиви в различните британски сектори, оставяйки отделни постове, за да ги пленят по-късно. Някои се биели смело, други бързо капитулирали. Само няколко от тях успели да достигнат до втората окопна линия назад. За един час немците завладели 50 мили от британската фронтова линия, южно от Арас, до река Ойз. Единственото изключение бил клинът Флескер, който не бил атакуван, както и няколко разпръснати аванпостове.

Следващата фаза на битката била проведена на основните позиции на „предната зона“. 3-та армия имала подкрепление и резервни окопи, докато 5-та армия трябвало да се справи само с наличните си редути и малки аванпостове. Все пак тези позиции били значително по-стабилни, защото имали артилерийска подкрепа, за разлика от позициите на предния фронт. Там защитниците били по-добре обучени и се очаквало да се бият по-добре. Но не след дълго те започнали да се огъват, особено на юг от фронта на 5-та армия, където защитниците били най-слаби и мъглата била най-гъста.

В село Файет, северно от Свети Куентин, териториалният батальон, който бил част от 8-ми уорчестърширски пехотен полк, бил атакуван от немския 109-ти лейбненски гренадирски пехотен полк. „Ние последвахме пълзящия бараж бързо, — си спомня един немски редник, — но в момента, в който се появихме, британците захвърлиха оръжията си на земята и капитулираха. Наистина нямаше битка във Файет.“

Съдейки по жертвите, които оставил 7-ми шеруудски планински териториален батальон, който претърпял сериозно поражение в Гомекорт през първия ден при Сома, трябва да е дал сериозен отпор срещу немците. Но немците превзели цялата „предна зона“ за по-малко от час, като само двама ранени офицери и дванадесет британски войници се върнали обратно в „зоната на битката“. От останалите 12 офицери и 470 войници повечето били ранени и взети в плен, а други 12 офицера и 159 души били убити.

До сутринта само една шепа редути все още се държали на основните си позиции в британската „предна зона“. В действителност на 11 мили северно от клина Флескер и на 38 мили южно британската отбранителна фронтова линия престанала да съществува.

Един от няколкото острови на съпротива, бил Ефи, северно от сектора на 5-та армия, който бил защитаван от по-малко от три батальона от Лейчестърширския пехотен полк. Там дивизионният командир благоразумно наредил фронтовата окопна линия да бъде евакуирана преди зазоряване, оставяйки хората си да се концентрират в редутите отзад. Те били допълнително подпомогнати, когато мъглата започнала да се вдига, оставяйки големите немски военни формации на открито. „Картечниците «Луис» (леки картечници) започнаха да стрелят и вражеските отряди се разпръснаха — спомня си ефрейтор Норт от 7-ми лейчестърширски пехотен полк. — Те имаха минимално прикритие и незначителен шанс да оцелеят.“

Но такива геройства не били от полза, като се има предвид, че немците можели да направят пробив във всяка една от тези стабилни позиции. „На около миля и половина надясно от нас, — написал Норт, — ние можехме да видим как немците се придвижват в единична редица и много голяма част от тях вече се намираха точно зад нас. А все още не беше станало обяд. Джери се движеше така, все едно нямаше проблеми и ние предположихме, че бяхме в голяма опасност откъм фланговете си.“

В същото положение били и останалите редути, които все още държали позициите си по „предния фронт“ на британците. Никой нямало да оцелее след нощта на 22 март. Повечето били принудени да капитулират, а някои от тях, включително и защитниците на Ефи, успели да се оттеглят.

Някои от немските щурмови войски проникнали през предните британски защитни позиции на 21 март, влезли в битка със защитниците и пробили през част от „зоната на битката“ още в началото на атаката си, дори още преди мъглата да е успяла да се вдигне. Но имайки предвид, че дълбочината на зоната била 2000–3000 ярда, успешната немска атака срещу предната линия на „зоната на битката“ и пленяването на няколко позиции, разположени навътре в нея, далеч не гарантирали пълния успех. Защото все още имало отбранителни позиции отзад, както и окопите в тила, известни като „кафявата линия“.

Все пак в късния следобед немците постигнали успехи. От четирите британски дивизии, които трябвало да отблъснат атаката в сектора на 3-та армия, над клина Флескер, две и част от третата били отблъснати назад в периферията на тила на „зоната на битката“. 6-та дивизия все още държала позицията си в „зоната на битката“, но тъй като фланговете й били открити, тя била принудена да се оттегли още същата нощ.

Клинът, който бил защитаван от четири британски дивизии, все още не бил атакуван, но било сигурно, че трябвало да се предаде, за да не обградят защитниците му.

От клина надолу по канала на река Сома, точно пред Свети Куентин на фронт от 19 мили, само една дивизия (16-та ирландска дивизия) била принудена да се оттегли към тила на „зоната на битката“. Останалите пет, а именно: 21-ва, 66-та източноланкска, 24-та, 61-ва южна, и 30-та дивизии, заедно с южноафриканската бригада все още държали фронта при „зоната на битката“.

Южно оттам, по протежението на фронта, командван от французите осем седмици по-рано, станала най-голямата катастрофа. Всичките три дивизии, както и една бригада от 58-ма лондонска дивизия били отблъснати от „зоната на битката“ и между останалите там батальони се появили огромни пролуки.

Станало ясно, че британските войски или се предавали, или отстъпвали, без да имат основателни причини за това. „Ефектът от подобни отстъпления, — написал Мидълбрук, — бил, че още от самото начало на битката се развило чувство на несигурност по отношение на защитата, изразяващо се в тенденцията дори мъже, намиращи се на доста добри отбранителни позиции да поглеждат зад гърба си и да се чудят дали и те не трябва вече да отстъпват.“

До полунощ немците завзели големи територии. Освен това през нощта на 21 март британците доброволно се оттеглили от още 40 квадратни мили, за да не позволят на войските си да бъдат обградени.

Немските жертви от битката през този ден били: 10 900 убити, 28 000 ранени и 300 пленени. Британските жертви били: 7500 убити, 10 000 ранени и 21 000 души взети в плен. Общият брой на жертвите се разпределя по равно между двете страни, което е показателно за слабата отбрана на британските войски, тъй като атакуващите винаги дават повече жертви от защитниците.

През следващите дни Лудендорф изпращал още и още войски в южния сектор, където коронованият принц Вилхелм спечелил най-грандиозните немски победи през първия ден. Това довело до още по-голямо придвижване и допълнително обстрелване срещу 5-та армия на Гоф. Но немците се провалили в опита си да направят решителния пробив. Вместо това те отслабили напрежението срещу британските сили и принудили французите да се сблъскат със заплахата по фланга си.

Повратният момент в битката настъпил на 26 март, когато по време на конференция на Съюзническите сили в Дюлен Хейг се съгласил да застане под командването на генерал Фердинанд Фох, френски командир. Фох най-накрая разположил 14 френски дивизии в помощ на британците, като смятал да ги използва главно за контраатака. На 5 април офанзивата на Лудендорф изчерпала енергията си точно на 10 мили от Амиен. Немците се придвижили още 40 мили и пленили хиляда квадратни мили земя. Но те все още се намирали на петдесет мили от морето и на същото разстояние от Париж.

Битката на Кайзера по време на Първата световна война представлявала последното хвърляне на зара за немската войска. Всичко, което било по-малко от абсолютна победа, се равнявало на тотално поражение. Това и станало на 11 ноември, когато последвала безусловната капитулация на немците. Все пак 21 март 1918 г. остава един от най-черните дни в британската военна история. Немската тактика, неадекватната и крайно недостатъчна защита и мъглата изиграли своята роля. Но мащабът на катастрофата се дължи до голяма степен на ниската бойна готовност и слабото представяне на британските войски във военните действия.

„Бойният дух въобще не беше на ниво — написал един лейтенант от 2-ри манчестърски пехотен полк. — Но ако ни беше останала поне част от издръжливостта, която имахме осемнадесет месеца по-рано, немците никога нямаше да ни изтласкат толкова далече от фронтовата линия. Чух по-късно, че голяма част от батальоните станали военнопленници, без да окажат почти никаква съпротива на немците… След войната срещнах някои от офицерите, които също са били пленници, и почувствах, че те по-скоро се срамуваха от това, което се бе случило.“

Ануал

На 22 юли 1921 г. в Ануал, в североизточно Мароко, една голяма испанска армия била разгромена от местното племе риф, което по численост се равнявало на една малка част от нея. Това било едно от най-ужасните поражения, което модерна армия преживявала срещу необучени вражески войски. Голяма роля в него изиграло унизителното пораженство на испанските офицери и обикновени войници.

В началото на двадесети век и Франция, и Испания отправили алчни погледи към Мароко, една от малкото африкански държави, избегнали колониализма. Но Франция имала голямо предимство, защото още била голяма сила, докато Испания отдавна не била такава. Това било потвърдено и от англо-френската антанта от 1904 г., която давала на французите свободата да се разполагат в Мароко, докато в замяна Англия имала свободата да прави каквото си поиска в Египет. Испанското съгласие било получено, щом Франция им обещала, че със Северно Мароко щели да се отнасят като към сфера на испанско влияние.

Когато Мароко станало френски протекторат през 1912 г., този договор между испанците и французите бил потвърден. В резултат Испания получила правото да наложи свое административно управление в северната част на Мароко, която била една десета от територията на цялата държава. Испанската сфера на влияние включвала средиземноморските пристанища Кета и Мелила, които тя владеела от векове, както и железните мини в планините Риф. Испанската столица се заинтересувала от мините и пожелала да експлоатира тези природни ресурси. Но първото нещо, което трябвало да се направи в този скалист район, населен с жестоки и независими племена, било да се възстанови мирът.

Човекът, който получил задачата да наложи трайно испанското господство в района на централен Риф, бил генерал-майор Мануел Силвестре, мъж на жена си и любимец на крал Алфонсо XIII. Напускайки Мелила с армия от 20 000 испански войници и 5000 местни редовни войници в края на 1919 г., той успял да завоюва за 18 месеца толкова голяма територия, колкото била завоювана последните дванадесет години.

През май 1921 г. Силвестре избутал напред своите постове на 80 мили западно от Мелила. Те се простирали от Сиди Дрис по брега, по планините, през Ануал и накрая южно до Зоко ал Телата, на 35 мили навътре в територията. Основната маса от армията му от 14-хиляди души била настанена в лагер във форта Ануал, в една долина с буйна растителност, заобиколена от планини. Останалите войски били настанени във верига от фортове и малки военни укрепления, простиращи се назад към Мелила.

Ранният успех на Силвестре се дължал и на това, че годината била неплодородна и повечето хора от племето риф тръгнали да търсят работа в Алжир. Обаче те се върнали и се присъединили към племената, желаещи да ограничат придвижването на Силвестре. Нито едно племе обаче не било така непреклонно в преследването на тази цел, както племето бени уриагуел, командвано от Абд ал Карим.

Роден в голямото племенно селище Агадир през 1882 г., Абд ал Карим бил син на учител. Затова той учил в испанското училище в Мелила. По-късно станал издател на „Ел телеграма дел Риф“, местния вестник. Освен това Абд ал Карим известно време работил и в Отдела по местните въпроси. Оттам научил за плановете на испанците да експлоатират минералните запаси на Риф. Достатъчно глупав, за да предположи, че испанците трябва да постигнат някакво споразумение с новата Рифийска държава в това отношение, той бил вкаран в затвора през август 1917 г.

Когато го освободили в края на 1918 г., Абд ал Карим се върнал при племето си, за да създаде военна сила, която да победи испанците. Това не било лесна задача, особено като се има предвид, че рифийците никога не са се били заедно като обща военна сила. Те по-често се биели един срещу друг. Все пак до пролетта на 1921 г. Абд ал Карим успял да създаде една ефикасна и мощна военна машина. Въпреки че повечето воини били от племето бени уриагуел, съседните племена също се включили в бойния й състав.

„Рифийските воини, — написал Дейвид Уулман в книгата си «Рифийските войни», — били твърди, здрави, храбри и сърцати, надеждни бойци и точни стрелци, чиято издръжливост им осигурявала невероятна подвижност. Те можели да извървят повече от тридесет мили през нощта по планинските пътеки и на сутринта да бъдат в превъзходна кондиция, за да атакуват през деня. Всеки мъж носел пушка, дълго право копие, патрони, хляб и плодове. Те спели, където заварели, поставяйки само качулката на пелерината над лицето си.“

Мюсюлманите-рифийци също щели да имат изгода от каузата. Те щели да водят джихад (свещена война) срещу неверниците нашественици. Испанците обаче нямали такава мотивация. Войници, извиквани на задължителна военна служба, се славели с най-ниските бойни качества и успехи в цяла Европа, осемдесет процента от тях били и неграмотни. Те били лошо обучени и зле оборудвани, като повечето от пушките им били на двадесет години. Заплащането на испанските войници било една трета от това, което племенните воини вземали да строят пътища например, а местните редовни войници трябвало да преживяват с кафе, боб, ориз и хляб. Бараките и болниците били мръсни, а маларията причинявала големи загуби. Затова не е за учудване, че испанските войници и тези от местната редовна войска се опитвали да избегнат военната служба, като за това дъвчели тютюн, за да си причинят жълтеница или нажулвали с коприва малки рани, за да ги възпалят.

Офицерите им не правели нищо, за да облекчат положението им. Некомпетентни, некадърни и недисциплинирани, повечето от тях разпродавали всичко от военните складове, за да допълнят оскъдното си заплащане, като прекарвали времето си извън гарнизоните, в казината и нощните барове в Мелила, отдавайки се на „залагания и коцкарлък“. Затова не било изненада, че бойният дух на испанската армия в Мароко бил на ниско ниво.

Силвестре изглеждал в блажено неведение относно слабостта си. Затова, щом му съобщили за предупреждението на Ал Карим, че всеки опит на испанците да пресекат река Амекрам, щял да бъде посрещнат със съпротива, той отбелязал: „Няма да приема насериозно заплахите на едно момче, което се радваше доскоро на благоволението ми. Неговата безочливост заслужава ново наказание.“

Осигурявайки си канал за доставки, Силвестре имал намерение да пресече реката и да тръгне на запад, през дефилето, под хълма Абаран. Но, за да гарантира сигурното преминаване през дефилето и безопасното навлизане в долината, той построил форт на Абаран и поставил в него на стража 500 войници. Именно това провокирало Абд ал Карим да атакува. През нощта на 31 май, придружен от малък отряд хора, той се изкатерил до върха на хълма и превзел форта с щурм.

„Рифийците… се изсипали през бруствера, — написал Рупърт Фурно, автор на книгата «Абд ал Карим», — с пушка в едната ръка и дълъг извит нож — в другата. Където можели, те използвали ножовете си, понеже амунициите били ценни. Те се спуснали срещу испанците, крещейки, кълцайки, промушвайки и посичайки. Отвсякъде се чували виковете на ранените и стоновете на умиращите.“

Всичко свършило за половин час. Щом испанците в Ануал осъзнали какво се е случило, те изпратили подкрепление. Но то било отблъснато с огън от пленените испански оръдия.

Научавайки това, генерал Беренгуер, висш комисар, отплавал от Кета, за да се срещне със Силвестре на борда на кораба си до Сиди Дрис на 5 юни. Там Силвестре се опитал да го убеди, че загубата на форта било само минимално отстъпление за испанците. Но Беренгуер се страхувал да не избухнат масови въстания и казал на Силвестре да не настъпва навътре в територията на Риф. Избухнал спор, при който Силвестре се опитал да удуши висшия комисар, но бил обуздан от офицерите му. Останалият без въздух Беренгуер напуснал, като сметнал, че заповедите му щели да бъдат изпълнени.

Междувременно Ал Карим насърчавал и останалите племена риф да се включат към въстанието. „О, мюсюлмани — казал им той, — ние искахме мир с Испания, но тя го отхвърли. Тя желае само да заграби нашите земи, да завземе пашата собственост и нашите жени и да ни накара да се отречем от религията си. Не очаквайте нищо добро от Испания… Коранът казва: «Който загине в Свещената война, е обсипан с вечна слава!»“

В резултат на тази реч съседните на риф племена се присъединили към бунта, увеличавайки войската на ал Карим до над три хиляди души. На петнадесети юли тези воини заели позиции по протежението на високите земи в югозападната периферия на долината Ануал. Силвестре в отговор изпратил войски да окупират Игуерибен, нисък хълм на четири мили южно от Ануал. Това бил нещастен избор. Той бил на три мили от най-близкото място, където имало вода. За да вземат вода оттам, хората му трябвало да преминават по скалист терен, през който се спускало стръмно дере.

На 18 юли хората на Ал Карим се окопали във високите земи между двата испански аванпоста. На следващия ден майор Бенитес, командващ при Игуерибен, съобщил по хелиографа, че има недостиг от вода. Двата опита да се стигне до реката в дерето безславно пропаднали, тъй като племената от риф, които обграждали аванпоста, ги избутвали назад. На Бенитес му съобщили, че подкреплението щяло да дойде на следващия ден.

Призори на 19 юли три военни колони от по 1000 души напуснали Ануал. Окопаните рифийци позволили на испанците да се придвижат на 200 ярда навътре в техните позиции преди да открият стрелба. „Куршумите летяха като град“, написал Ал Карим в спомените си. Първоначално испанците се разколебали, после пак тръгнали. Но силата на огъня била такава, че накрая те отстъпили, загубвайки сто петдесет и двама души за два часа.

Този следобед Силвестре, който бил пристигнал в Ануал от Сиди Дрис, се свързал по радиото с Беренгуер, за да поиска подкрепления. Отговаряйки му, че нямал подкрепления, Беренгуер го посъветвал да заеме отбранителни позиции. Гарнизонът Игуерибен направил още два опита да стигне до реката в дерето на 20 юли, но те били неуспешни. Мъчени от жажда, мъжете започнали да пият доматен сок от кутийки, после оцет, одеколон, мастило и накрая подсладена урина.

На 21 юли Силвестре направил последен опит да достигне Игуерибен с военна сила от 3000 души. Но огънят на рифиийците пак бил непреодолим. Испанците се спуснали в непрекъснат поток от хора покрай долината Ануал, като голяма част от тях пътьом захвърляла оръжието. Наблюдавайки разгрома от бруствера на форта в Ануал, Силвестре сякаш загубил ума си. Отначало той изпратил съобщение по хелиографа, нареждайки на Бенитес да капитулира с гарнизона. Но Бенитес отказал, като заявил, че по-скоро ще умре. След това Силвестре изпратил последно съобщение: изостави поста и се върни обратно в Ануал. В опита си да направят това, Бенитес и голяма част от гарнизона му били накълцани до смърт. От двадесет и петимата души, които се върнали обратно в Ануал, 16 починали от обезводняване и умора.

Силвестре изпаднал в паника. Лагерът в Ануал имал лошо местоположение, като срещу него гледали заобикалящите го хълмове, а хората му вече нямали нерви, да се бият. Следобед на 21 юли, щом рифийците насочили вниманието си към Ануал, Силвестре събрал офицерите си на военен съвет. Амунициите били недостатъчни и повечето смятали, че е безсмислено да останат на тези позиции. Силвестре се съгласил да изпрати последна телеграма в Мелила сутринта на 22 юли, съобщавайки за намерението си да се оттегли към Бен Тиеб. После наредил всеобщо отстъпление.

Но шокът от тази заповед съвсем сломил бойния дух на войските. Вместо да отстъпват под строй, те хукнали да бягат, захвърляйки оръжия, чанти и оборудване. Стотици били застреляни или накълцани от причакващите ги рифийци. Силвестре, който в последната минута решил да не изоставя Ануал, започнал да стреля след отстъпващата си войска с думите: „Тичайте, тичайте, страшилището идва!“

Накрая фортът бил пленен и повечето хора в него били посечени, включително и Силвестре. 800 души били взети в плен. Една рифийска легенда разказва, че нарязали тялото на Силвестре на парчета и го разпръснали по вятъра. Другата версия е, че лично Ал Карим му отсякъл главата и я носил през планините, като доказателство за победата на рифийците. Която и версия да е вярна, тялото на Силвестре никога не било открито.

Едва шепа хора стигнали живи до постовете си в тила, но когато новината за катастрофата се разпространила, още племена от Риф се присъединили към бунта и испанските фортове започнали да падат в ръцете им като парчета от домино. Повечето испанци били евакуирани още преди заплахата да надвисне над главите им. Тези, които се опитали да удържат позициите си, били разгромени от рифийските въстаници, както и от собствените им дезертьори. Всеки, който можел, избягал в Мелила, оставяйки ранените и болните в ръцете на кръвожадните племена.

Едва 3000 оцелели били събрани в Дар Дриус от генерал Наваро, заместник-командира на Силвестре. Толкова лошо било физическото им състояние и толкова нисък бойният им дух, че той ги изпратил директно в Мелила. Тормозен от бунтовниците, докато отстъпвал по един мръсен и прашен път, той не изоставил ранените и бил принуден да се подслони в стария испански форт в Монте Аруит. Но водните запаси пак не достигали и жаждата взела да мъчи защитниците. Липсата на медикаменти предизвикала смъртта на 167 души, които починали от гангрена. Самолет, изпратен от Мелила, се опитал да спусне доставки, но повече от тях били разграбени от рифийците.

На 9 август Монте Аруит, последният борещ се испански форт извън Мелила, паднал в ръцете на племената. Наваро се съгласил да капитулира официално, но веднага щом отворили портите, рифийците се спуснали навътре и изклали защитниците. 600 души заедно с Наваро били пощадени.

Въпреки че бил едва на 20 мили от Мелила, местният гарнизон не подкрепил Монте Аруит. Пък и една войска от 1800 души, със съмнителни бойни качества едва ли щяла да постигне много. Хълмовете Гуругу, които преобладавали в града, изобилствали от въстаници. Рифийците накрая проникнали в покрайнините на града, карайки 40 000 души местно население да избягат в панически ужас към лодките или към старата укрепена крепост на града. Но рифийците спрели дотам. Без оръдия, атаката срещу старата градска крепост щяла да им струва скъпо. Но племената били гладни и искали да се връщат обратно на територията си. В средата на август армията на Ал Карим се разтопила във вътрешността на страната.

Научавайки за катастрофата, Беренгуер казал на пресата: „Всичко е загубено, включително и нашата чест.“ Последният доклад към „Кортес“ (испанския парламент) съобщавал за: 13 000 убити войници, докато други източници посочвали, че жертвите били 19 000. От испанското въоръжение и оборудване били изгубени около 20 000 пушки, 400 картечници и 129 артилерийски части, освен това голямо количество амуниции и консервирана храна. Освен това испанците отстъпили и били лишени от инвестициите си в Северно Мароко: железопътни линии, мини, селскостопанско оборудване, училища, военни бази и складове. Дванадесет години на къртовски труд били унищожени само за двадесет дни от банда местни племена. Невероятно е, че рифийците, атакували Ануал, били само 3000 души.

След победата Ал Карим прокламирал Република Риф. Тя просъществувала само пет години. Но била необходима френско-испанска военна сила от 250 000 души, за да покорят Ал Карим. През май 1926 г. той капитулирал пред французите и бил изпратен в изгнание. Испанското господство в района продължило, докато французите върнали независимостта на Мароко през 1956 г.

Както повечето военни катастрофи, тази в Ануал се случила в резултат от няколко фактора: политически натиск, некомпетентно водачество, липса на стратегия, само слабото участие на испанските офицери и войски може да обясни невероятния мащаб на тази катастрофа.

Крит

През май 1941 г. немските военновъздушни сили изтръгнали от ръцете на британците стратегическия остров Крит и гарнизона на доминиона, независимо че британците ги превъзхождали по численост четири пъти. Рискът, който немците предприели, се оказал сполучлив благодарение на глупостта на защитниците и най-вече на новозеландците.

Събитията започнали през април 1939 г., когато след италианското нашествие в Албания Англия гарантирала гръцката независимост. След 18 месеца, докато англичаните в Средния изток били заети от нахлуването на Грациани в Египет, италианците атакували Гърция. Единственото, което Чърчил можел да направи, било да изпрати бомбардировачи от военновъздушните сили, но едва ли това щяло да бъде необходимо, защото гърците изтласкали италианците обратно в Албания.

През януари 1941 г. обаче Чърчил получил потвърждение за наличието на вражески кодирани сигнали, от които станало ясно, че укрепените немски войски в Румъния представлявали сериозна опасност за Гърция. Генерал Уейвъл, тогава главнокомандващ силите в Средния Изток, бил инструктиран да предложи на гърците подкрепление от три дивизии. Предложението било отхвърлено от генерал Метаксас, гръцкия премиер, защото тази войска била достатъчно голяма, за да даде коз на немците да атакуват Гърция, но достатъчно малка, за да спре евентуалната немска атака.

Обаче Метаксас починал от рак на гърлото на 29 януари, а на неговия заместник Коризис изцяло липсвала политическа далновидност. Новото гръцко правителство бързо дало да се разбере, че британската помощ щяла да бъде добре дошла. Чърчил бил възхитен и накрая решили да изпратят „W-войската“, която се състояла от три пехотни дивизии, една пехотна бригада и една бронирана бригада, за да защитават Гърция. Но в крайна сметка в Гърция били изпратени само две пехотни дивизии и една бронирана бригада. В последния момент генерал Уейвъл решил да задържи останалите войски в Северна Африка, за да посрещнат новата заплаха от страна на новопристигналия африкански корпус, командван от Ромел. Добре, че станало така.

На 6 април немците предприели едновременни нашествия в Гърция и Югославия. Защитавайки „Фронта на Метаксас“ от реката Нестос в Трас по българската граница до Югославия, гърците се биели здраво. Но след три дни немските моторизирани сили ги обградили, пробивайки мястото, където се съединявали армиите на Югославия и Гърция и напредвайки по долината на Вардар към Солун. Втората гръцка армия в Трас, била принудена да капитулира, а междувременно съпротивата на Югославия се сгромолясала.

Вместо да продължат да напредват от Солун към планината Олимп, където била разположена по-голямата част на британската „W-войска“, немците решили да използват сгромолясването на югославската съпротива с второ нападение през Манастирското дефиле и надолу към западния бряг на Гърция. Това нападение щяло да попречи на гръцките дивизии да се изправят срещу италианците в Албания и заплашвало да обгради британската „W-войска“. На 18 април, като видял, че поражението е неизбежно, гръцкият премиер Коризис се застрелял. А след два дни Уейвъл взел решение да евакуира британската „W-войска“ към Крит, оставяйки германците да завладеят Гърция.

Още през октомври 1940 г. генерал Халдер, началник-щаба на Хитлер, намекнал, че „господството над Източното Средиземноморие зависело от пленяването на остров Крит, а това би могло да се постигне само с въздушен десант“. Понеже Гърция скоро щяла да капитулира, генерал-лейтенант Курт Щудент, командващ 11-ти военновъздушен корпус, предложил на своя началник Гьоринг точно такъв план с кодовото название „Операция Живак^[5]“. След това била организирана среща с Хитлер.

Предложението на Щудент било да се използват Крит и Кипър като трамплин към Средиземноморието. Първият остров, обяснил той, щял да бъде идеалната база, откъдето да се предприемат парашутни атаки срещу Суецкия канал, които да съвпаднат с пристигането на Ромел в покрайнините на Александрия. Дали Малта нямало да бъде по-подходяща мишена от Крит? — поинтересувал се Хитлер. Не, отговорил Щудент, Малта бил малък остров с правилна форма, което означавало, че островният гарнизон много по-бързо щял да разположи войските си и да организира контраатака срещу десантните позиции. От друга страна, Крит бил дълъг и тесен остров, с лоши вътрешни комуникации. Хитлер не бил убеден и предсказал тежки жертви.

След няколко дни Гьоринг осигурил одобрението на Хитлер за плана. Според Мартин ван Кревелд, автор на книгата „Стратегията на Хитлер“, „понеже съвсем не била част от някаква последователна стратегия“, операцията била „вид компенсация за Гьоринг, тъй като на военновъздушните сили, командвани от него, им била определена второстепенна роля в наближаващата руска кампания“. С директива на Фюрера от 25 април „операцията трябвало да бъде подготвена, за да се проведе въздушна война срещу Англия в Източното Средиземноморие“.

Планът на Щудент, предаден на старшите му офицери в Атина на 15 май, трябвало така да раздели въздушните сили, че те да се целят по трите военни летища на северния бряг на Крит. Всяко летище било разположено близо до пристанище, откъдето щели впоследствие да се снабдяват със запаси и подкрепления, ако въздушните десанти преминели успешно. Първоначалното нападение щяло да се извърши от 8000 души от елитната 7-ма парашутна дивизия, единствената, с която немците разполагали. Най-голямата им бойна част — щурмовият полк, щял да извърши десант близо до летището Малеме, разположено на запад в острова. 3-ти пехотен полк и инженерният батальон щели да извършат десант близо до долината Ая югозападно от Кания, за да пресекат пътя за резервните части на съюзниците. По-голямата част от 2-ри пехотен полк щяла да извърши десант при летище Ретимнон, намиращо се на 40 мили на изток. 1-ви пехотен полк щял да направи десант и да плени столицата Хераклион и летището й, намиращи се на още 50 мили на изток.

Веднага щом всички летища били захванати в първия и втория ден от атаката, транспортните самолети щели да докарат на острова 5-та планинска пехотна дивизия. Моторизираните войски, артилеристите и инженерите щели да ги последват. 14 000 души се очаквало да пристигнат на острова по този начин. Освен това през втория ден щели да дойдат и две групи от леки кораби, от които щели да докарат на брега два батальона от планинските войски, противовъздушни батареи и допълнителни доставки. Леките танкове и моторният транспорт щели да дойдат веднага, щом „бъдели установени комуникациите между основната суша (Гърция) и острова Крит“. Този морски елемент в плана бил прибавен по настояване на Хитлер.

Главната слабост на плана била, че той разпръсквал ограничената сила на парашутните войски, вместо да я концентрира на едно място. Това правело превземането на всяко летище много трудно. Но Щудент бил готов да рискува, защото неговите разузнавателни доклади го подвели относно броя на вражеските войски на острова. В един от докладите от 19 май, в навечерието на битката, се казвало, че британският гарнизон разполагал с 5000 души, само 400 били британците в Ретимнон, а в Хераклион въобще нямало британци. Всички новозеландци и австралийци се придвижили към Египет, продължавал докладът, докато въобще нямало гръцки войски в Крит. Всъщност британският гарнизон от една пехотна бригада се увеличил от новопристигналите оцелели войници от „W-войската“, като острова вече бил защитаван от 42 000 военнослужещи, включително и 9000 гърци.

Освен това разузнаването на Щудент се самозалъгвало, че критяните щели да посрещнат немците благосклонно. Вместо това по-добре да били прочели общия военен инструктаж за нападението срещу Гърция, в който се казвало: „Критяните се считат за хора интелигентни, с гореща кръв, храбри, мъжествени и въодушевени, както и трудни за управление… При нападение може да се очаква невероятно твърда съпротива от страна на местното население.“

За късмет на немците, защитниците на Крит се оказали по-некадърни и от разузнавачите на Щудент. Откакто пристигнали през миналия ноември, британските и другите военни сили имали не по-малко от седем командира. Седмият бил генерал-майор Бърнард Фрайбърг. Дотогава той бил командир на новозеландската дивизия и бил назначен за главнокомандващ в Крит по настояване на Чърчил на 30 април, ден след пристигането му на острова. Фаворит на британския премиер, Фрайбърг дължал славата си на смелите геройства, които извършил през Първата световна война. Той бил награден с Кръста Виктория за службата му по време на битката при Сома. Чърчил веднъж го накарал да се съблече в къщата му, за да преброи неговите двадесет и седем рани. За това Фрайбърг изглеждал идеалният избор за тази цел. Всъщност той не бил талантлив генерал, защото бил твърдоглав, не бил в състояние да концентрира своите мисли, освен това не обичал да го критикуват некомпетентни подчинени.

На 30 април Уейвъл отлетял към Крит да информира недоволния Фрайбърг за назначението му. Той му занесъл посланието от Чърчил: „От информацията, с която разполагаме, е ясно, че здрава военновъздушна атака от немските войски и бомбардировачи скоро ще бъде извършена в Крит. Моля те да ме уведомиш с какви сили разполагаш на острова и какви са плановете ти. Това би трябвало да е чудесна възможност да унищожим немските парашутни войски. Островът трябва да бъде защитен.“

Уейвъл добавил, че „мащабът на атаката се предвиждал да бъде от пет до шест хиляди военновъздушни парашутни войски, плюс възможна морска атака.“ „Основните цели“ се считало, че ще да бъдат летищата Хераклион и Малеме.

Вместо да се въоръжи с тази невероятно точна информация, Фрайбърг паднал духом. Остров Крит, с неговите южни планински брегове можел да бъде снабдяван единствено чрез северните си пристанища, които били уязвими по отношение на атака от страна на немските самолети, разположени в Гърция. Единственото решение било подсигуряването на стабилно въздушно покритие, но въздушните сили от Кралските военновъздушни войски на острова се състояли само от 6 изтребителя „Хърикейн“ и 17 остарели самолети. На 30 април Фрайбърг сигнализирал на Уейвъл: „Силите, които имам на разположение, са недостатъчни, за да посрещна предвидената немска атака. Освен ако не се увеличи достатъчно броят на изтребителите, които имам, и не получа допълнително морско подкрепление, което да ми позволи да посрещна евентуалната атака по море, не мога да гарантирам, че ще отблъсна военновъздушната атака, особено с войските, с които разполагам на сушата, освен това в резултат на кампанията срещу Гърция те изпитват остра липса на артилерийски части, инструменти за копаене на окопи, ограничен транспорт и безкрайно недостатъчни военни запаси от снаряжение и амуниции.“

След четири дни, щом Уейвъл го уведомил, че Кралската военноморска флота щяла да му предостави необходимата подкрепа, песимизмът на Фрайбърг незабавно изчезнал. „Не мога да разбера нервността, — изпратил той съобщение в Лондон, — тъй като аз не съм притеснен от предстоящата военновъздушна атака. Направих разпределенията на моята войска и чувствам, че мога да се справя с войските, с които разполагам. Комбинацията от военновъздушна и военноморска атака е нещо различно. Ако това се случи, преди да получа оръдията и транспорта, ситуацията ще бъде трудна. Но дори така, имайки предвид, че флотата обеща подкрепление, вярвай ми, всичко ще приключи чудесно.“

И двата сигнала показват загрижеността на Фрайбърг за допълнителната военноморска атака, отколкото за въздушната атака. Това убеждение пуснало корени при срещата му с Уейвъл и после било потвърдено от Лондон, който се основавал на вражеските ултрасигнали^[6]. На 13 май например на него му било съобщено, че „нахлуващата сила… щяла да се състои от 30–40 хиляди души, от които около 12 000 щели да са десантни парашутисти, а 10 000 от тях щели да бъдат транспортирани по море.“

Всъщност военното разузнаване в Лондон сгрешило, че немската формация щяла да бъде използвана основно за подкрепа на парашутистите, имайки предвид, че 22-ра военновъздушна дивизия още била намесена в атаката. Това ги накарало да направят извода, че 5-та планинска дивизия била допълнителна военна сила, която щяла да бъде докарана по море. Но дори с това грешно предположение, е удивително, че Фрайбърг не забелязал, че главната атака щяла да дойде по въздуха. Още на 6 май дошъл сигнал от Лондон, че атаката щяла да започне на 17 май, като военновъздушната сила щяла да се състои от две дивизии. Дори на 13 май станало още по-ясно, че повечето от атакуващите щели да се придвижат по въздуха. И все пак по-късно Фрайбърг щял да признае: „Ние се притеснявахме повече за морето, а не за заплахата от въздуха.“

Според Антъни Бийвър, автор на книгата „Крит“, „неправилното тълкуване на заплахата от Фрайбърг неизбежно довело до излагане на риск както при разположението на войските, така и при изпълнението на заповедите му, което объркало приоритетите“. Преди шест месеца бригаден командир Тибъри, първият британски командир в Крит, предвидил „Операция Меркурий“, съставя плана срещу немските военновъздушни атаки на трите летища, разположени на северния бряг в Крит и в долината Ая, югоизточно от Кания. Щабът на Фрайбърг го пригодил към Малеме и Кания, за да отблъсне контраатака по море.

Последното разположение на войските било, както следва: в Хераклион били разположени три редовни батальона от 14-та пехотна бригада и Ланкастърския пехотен полк, подкрепени от един австралийски и три гръцки батальона. Те също били подкрепени от среден артилерийски полк, шест леки танка и два тежки танка „Матилда“.

Летището Ретимнон, намиращо се почти на петдесет мили на запад, било защитавано от два австралийски и два гръцки батальона, докато самият град бил защитаван от силна критска жандармерия. Резервните войски, състоящи се от два австралийски батальона с почти изцяло моторен транспорт, били разположени на двадесет мили от Георгиополис, намиращ се на половината път за Кания. Основната резерва, т.е. 4-та новозеландска бригада и 1-ви уелски пехотен полк, била разположена до щаба на Фрайбърг в една каменоломна в планините на запад от Кания.

Но покрай най-важния сектор от единадесет мили между Кания и Мелеме Фрайбърг разположил останалата част от новозеландската дивизия, за да покрива общо брега, Малеме и долината Ая. Това означавало, че отбраната им имала малка дълбочина. За да усложни допълнително тази грешка, той изпратил и дивизионна резервна войска по-скоро близо до Кания, вместо до летището Малеме, което било очевидната мишена за врага. Още по-странно било, че отбраната свършвала при далечния край на летището, оставяйки фланга му абсолютно уязвим срещу евентуална атака. Осъзнавайки това, бригадният командир Путик, който сменил Фрайбърг на поста му дивизионен командир, когато последният поел цялото командване в Крит, помолил за подкрепление, за да покрият и коритото на река Тавронитис откъм запад. Но на 30 май, когато гръцките власти накрая се съгласили да преместят техния първи полк от замъка Кисаму, Фрайбърг отменил тази заповед. Понеже нападението и без това било неизбежно, той не смятал, че имали достатъчно време за походи и изграждане на адекватни отбранителни съоръжения.

Все пак духът му бил висок. „Изпълних плана за отбрана на Крит, — съобщил той на Уейвъл на 16 май. — Току-що се връщам от последната обиколка покрай отбранителните съоръжения. Всички в редиците са строени, а духът е висок. Отбранителните линии са разширени, а позициите са възможно най-добре защитени с телена мрежа. Имаме 44 полеви оръдия на позиции и достатъчно снаряди за тях. По два пехотни танка сме разположили на всяко летище… Не искам да съм прекалено уверен, но чувствам, че се справихме добре.“

Във вторник на 20 май 1941 г. немската въздушна атака срещу северния бряг на Крит започнала по-рано от обикновено, в 6 часа сутринта. Дневната „ненавист“ продължила час и половина и след това самолетите изчезнали обратно към морето. След половин час бомбардировачи и изтребители започнали втората атака, направена главно срещу противовъздушната отбрана. Щом тя приключила, се появили безмоторни самолети над летището в Малеме и 40 от тях се приземили в каменното корито на река Тавронитис. Те докарали 1-ви батальон от щурмовия пехотен полк, пехотният щаб и част от 3-ти батальон. Минути по-късно пристигнали транспортни самолети Юнкерс и от тях се приземили 2-ри 4-ти батальони отвъд река Тавронитис така, че да можели да използват „мъртвата“ земя при коритото на реката за прикритие. Макар и лошо поразени от стрелбата, нанесена им от рота Д на новозеландския 22-ри батальон, окопал се покрай Тавронитис, немците се прегрупирали и се отправили да пленяват летището Малеме и хълм 107, основен белег на юг, защитавани съответно от роти С и А.

Останалата част от 3-ти батальон на немския 3-ти щурмови пехотен полк нямала голям късмет. Щом се приземили на около миля и половина на изток от летището, те попаднали точно на добре прикритите позиции на новозеландската инженерна бригада и на новозеландския 23-ти батальон. Попадайки в мъртвешки кръстоносен огън, повечето от тях били убити още преди да стигнат до земята, а останалите били безмилостно преследвани. Командирът, адютантът му и трима от четиримата командири на роти били убити, заедно с още 400 души. Стотици били ранени.

Голяма част от 3-ти парашутен полк на 3-ти батальон я застигнала същата участ, щом извършила десант на 18 май, а 19-ти новозеландски батальон от 10-та бригада на полковник Кипенбъргър се групирал при нос Галата, разположен в началото на долината Ая. Останалите парашутисти се приземили около 6-ти гръцки полк, чиято позиция се простирала от Галата по протежение на долината Ая. Но понеже гърците още не били снабдени с амунициите, които полковникът им получил предишния ден, те избягали. По-твърда съпротива оказал гръцкият 8-ми пехотен полк, когато военни части от инженерния батальон пристигнали в периферията на техните позиции, разположени отвъд езерото Ая, на три мили нагоре по долината. Останалата част от 3-ти пехотен полк се приземила безпрепятствено в долината между езерото Ая и един изоставен затвор, който бързо окупирали. Кипенбъргър настоявал да бъде извършена незабавна контраатака и изискал освобождаване на 20-ти батальон, който бил дивизионна резерва, за да проведе маневрата. Но Путик, подкрепен от Фрайбърг, спрял тази инициатива, защото според него приоритет имала морската заплаха срещу тях.

В Малеме полковник Андрю, командващ 22-ри батальон, изгубил контакт с предните си роти и започнал да се опасява от най-лошото. Следобед, той изпратил бели и зелени ракети, като сигнал за тревога към съседния 23-ти батальон, за да контраатакуват. Но тези сигнални ракети не били засечени. В 5 часа следобед Андрю накрая успял да се добере до щаба на бригадата, който, странно защо, бил разположен чак на 4 мили надолу по брега на срещуположния край на бригадния сектор. Отговорът на бригадир Хардест на спешната молба на Андрю за подкрепление бил, че 23-ти батальон вече се заел с парашутистите, което не било вярно. Хардест бил или дезинформиран, или просто съзнателно дал този отговор, защото отначало 23-ти батальон бил предназначен за брегова отбрана.

Отчаян, Андрю изпратил напред двата си танка „Матилда“, придружени от резервен пехотен взвод. Единият танк се върнал, след като екипажът установил, че не били взели правилните амуниции и не можели да насочват правилно в хоризонтална позиция бойната му кула. Другият танк заседнал в коритото на река Тавронитис и трябвало да го изоставят, докато останалата на открито пехотна рота отстъпвала, давайки междувременно няколко жертви.

Около 6 часа следобед Андрю отново се свързал с Хардест с безжично съобщение, в което му казал, че ако не получел скоро подкрепление трябвало да се оттегли. „Щом трябва, трябва“, отговорил Хардест, допълвайки, че му изпраща две роти в подкрепа. Но до 9 часа вечерта тези роти така и не се появили, а Андрю все още нямал вести от предните си роти. Страхувайки се, че ще бъдат обградени, Андрю наредил оттегляне към платото, намиращо се на югоизток от хълм 107. Били изпратени вестоносци да информират хората, но те не стигнали до роти С и Д. Междувременно една от ротите, изпратена от Хардест, пристигнала на разстояние от 200 ярда от командния пост на рота С на летището, но решила, че рота С вече била обградена, и се върнала обратно.

Другата рота намерила новото местоположение на Андрю. Но след известно колебание Андрю решил, че те били прекалено изложени на открито, и наредил да се оттеглят до позициите на 23-ти батальон. През нощта и двете предни роти открили, че останалата част от батальона се е оттеглила, и затова последвала примера им. Призори на 21 май, благодарение на цялата поредица от грешки, немците вече владеели летището Малеме.

Втората вълна от атаки закъсняла и не започнала до 4 часа следобед на 20 май. В Ретимнон само две роти от 2-ри парашутен полк извършили десанта си на предвиденото място. Останалите или паднали в морето, или се приземили точно върху австралийските позиции. Една от бойните групи, командвана от майор Крох, успяла да превземе хълм А, на югоизток от летището. Но 2-ри полк на 1-ви австралийски батальон контраатакувал и ги отблъснал до следващата сутрин. На отряда, командван от полковник Щурм, състоящ се от 200 души, обаче не му провървяло. Приземявайки се пред 2-ри полк на 11-ти австралийски батальон на хълм Б, намиращ се на запад от летището, те се превърнали в лесни мишени. До сутринта повечето тях били или убити, или пленени. Само бойната група на капитан Вейдеман, която се приземила до град Ретимнон, избегнала тежките жертви, докато още били във въздуха. Но те скоро се изправили срещу критската жандармерия и въоръжените граждани и трябвало да се подслонят в крайбрежното село Периволия.

При Хераклион 2-ри батальон от 3-ти немски парашутен полк се приземил между града и летището на изток, на територия, охранявана от не по-малко от три пехотни батальона, и бил разбит на парчета. До падането на нощта били убити над 300 души, 100 били ранени и много отведени в плен. Спускайки се на юг и на изток от града, повечето хора на 3-ти батальон били убити, докато се приземявали, от цивилни граждани и гръцки войници от три необучени гръцки пехотни полка. Останалите се прегрупирали и си проправили с бой път през града от две посоки. Но изправяйки се срещу подкрепленията от 2-ри лейчестърски и 2-ри йоркски и ланкастърски батальон, те се оттеглили назад. 3-ти парашутен полк на 1-ви батальон дал най-малко жертви, приземявайки се на 5 мили на изток, когато пленявал оскъдно защитената радиостанция в Горнес. През следващите дни обаче те загубили над 200 души в битка срещу критските партизани.

Първото денонощие от операция „Меркурий“ не било успешно за немците. С цената на 2000 убити парашутисти и пилоти на безмоторни самолети била постигната само една цел — пленяването на летището Малеме, и то само заради глупостта на защитниците му. Но дори там щурмовият полк останал с толкова малко души и амуниции, че всяка една евентуална контраатака срещу него щяла да бъде успешна. Но такава не била предприета, независимо, че новозеландските батальони били разположени на две мили оттам.

Путик накрая дал заповеди за контраатака на 20-ти и 28-ми новозеландски батальони следобед на 21 май. Но Фрайбърг още се страхувал да не го атакуват в Кания откъм морето и не искал да освободи 20-ти новозеландски батальон, докато не бъдел заместен от австралийските резервни дивизии в Георгиополис. Затова атаката не започнала до ранните часове на 22 май, докато немските отбранителни позиции били подсилени от пристигането на планински войски, приземили се с транспортни самолети в летището Малеме, предишната вечер.

Все пак с присъединяването на 21-ви батальон към атаката новозеландците още имали числено превъзходство, а освен това били подкрепени и от три танка. Но това не променило нещата. Един от танковете бил изваден от строя от пленено противовъздушно оръдие „Бофорс“, докато другият танк се развалил и командирът на третия танк отказал да продължи сам по пътя. Само една рота от 20-ти батальон достигнала до периферията на летището, но тя била изключение. Повечето новозеландци не достигнали дори и на миля от целите си. Следобед атаката постепенно изчезнала.

Още два немски планински батальона се приземили този ден, накланяйки везните в полза на немците. Бригадир Хардест бил доста самозаблуден, за да докладва на дивизионния щаб следното: „Постоянен поток от вражески самолети, които идват и си отиват. Може би се опитват да изведат войските си оттук. Все още разследваме.“

Междувременно гарнизоните в Ретимнон и Хераклион продължавали да се самозаблуждават, че нахлуването нямало да бъде успешно без допълнителни доставки. Те не знаели, че събитията в Малеме решили съдбата им.

Страхът на Фрайбърг от морска атака никога не се оправдал. Една флотилия, предназначена за Малеме, състояща се от един италиански разрушител, два парахода и деветнадесет каяка, които возели на борда си един батальон от планинските дивизии и допълнителни доставки, била разрушена от отряд със специална мисия от Кралската флота на 18 мили от северния бряг на Крит през нощта на 21 май. Втората флотилия се върнала на следващия ден, след като срещнала отделен отряд със специална мисия. Но Кралската флота платила скъпо, когато нейните кораби били изненадани през деня от немски бомбардировачи. Един крайцер и два унищожителя били потопени, а два бойни кораба, два крайцера и още няколко унищожителя били разрушени.

До 25 май бригадата на Хардест изоставила сектора си в Малеме и се оттеглила зад новата фронтова линия, от Галата до морето. Защитавана от 18-ти новозеландски батальон и смесена войска от артилерийски и транспортни сили, тя била атакувана следобед от парашутисти и един планински батальон. 18-ти батальон първи рухнал, последван от смесената войска. „Назад, назад! — извикали няколко души. — Прииждат към нас с хиляди!“

Кипенбъргър се опитал да задържи потока от бягащи войници, крещейки: „Дръжте се в името на Нова Зеландия!“, но това не променило нещата. Само една отчаяна контраатака в Галата предотвратила тоталния крах. Оцелелите през тази нощ отстъпили към позициите, защитавани от два австралийски батальона, разположени в периферията на долината Ая. На следващата сутрин Фрайбърг съобщил на Уейвъл, че войските му били стигнали „до края на силите си“ и „нашата позиция тук е безнадеждна“.

Евакуацията започнала на 28 май. Под прикритието на тъмнината войските в Хераклион били взети от морски разрушители без инциденти. Но при пътуването им до Александрия, вражески самолети потопили един от разрушителите и повредили лошо други два, убивайки над 700 души (една пета част от тези, които успели да се спасят). В Ретимнон двата австралийски батальона никога не получили заповед за евакуация и били принудени да капитулират сутринта на 30 май.

Повечето от оцелелите в секторите на Малеме и Кания били евакуирани от Кралската флота в Сфакия на южния бряг, преживявайки преди това кошмарен поход през планините на Централен Крит. Но когато заради големите флотски загуби евакуацията била прекратена сутринта на 1 юни, все още 5000 войника чакали спасението си.

Общите загуби за британците и доминиона били ужасяващи и се изразявали в 1700 убити, 1700 ранени и над 12 000 пленени. Още 1800 души от Кралската флота загубили живота си, докато 3 крайцера и 6 унищожителя били потопени, а 13 кораба били непоправимо разрушени, включително и един самолетоносач, намиращ се в Средиземноморието. Немските жертви, макар и тежки, били незначителни в сравнение с британските: 4000 убити (три четвърти от убитите били от парашутните войски) и 2500 ранени.

И все пак през първите дни на битката били въвлечени не повече от 8000 войници (като към края числото им нараснало до 22 000 души), докато защитниците били повече от 40 000 души. Само това можело да гарантира британската победа. Но битката при Крит приключила с унизително поражение за британците основно заради глупостта на защитниците: Фрайбърг с нелогичното си притеснение, че атаката щяла да бъде извършена по море; Путик и Хардест с провалената си спешна контраатака в Малеме; Андрю с преждевременното му изтегляне от летището, дори на обикновените войници, които не представлявали сериозна заплаха за парашутните бригади.

Касеринският проход

На 14 февруари 1943 г. силите на Оста предприели офанзива с две остриета срещу американските сили, които защитавали планинските проходи в Централен Тунис. За една седмица те отблъснали разтрепераните от страх американци през Касеринския проход, пленявайки хиляди войници. Това била зашеметяваща тактическа победа, която се дължала най-вече на нещастната защита, издигната от неопитните американци.

Четири месеца по-рано, в битка при Ел Аламейн в Северна Африка, везните се наклонили в полза на Съюзническите сили. Щом съпротивата й била преодоляна от превъзхождащата я по численост 8-ма армия, командвана от Монтгомъри, италианско-немската танкова дивизия, командвана от Ромел, започнала да отстъпва на запад покрай брега. До средата на декември тя била отблъсната чак до Ел Аджелия в Либия.

На 8 ноември британците и американците започнали съвместна операция под кодовото наименование „Операция Факел“, при която акостиралите в Алжир войски трябвало да нападнат в гръб отстъпващите сили на Оста. Но докато те напредвали към Тунис, немците и италианците превели войските си през Средиземноморието към отбранителните си позиции там. Командвана от генерал Юрген фон Арним, тази нова смесена военна формация станала известна като 5-та танкова армия.

До Коледа 1942 г. лошата комбинация, състояща се от: неопитните войски на Съюзниците, дългите линии за доставка, превъзходството на бронираната войска, командвана от Фон Арним, както и лошото време, спряла силите на Съюзниците по пътя им. „Господа, — казал генерал Айзенхауер, който тогава бил висш командир на съюзническите сили, на своите старши офицери, — ние изгубихме надпреварата в Тунис.“

Тунис е държава на две нива. Едното ниво на изток, се състои изцяло от брегова ивица, а нивото на запад е предимно от планини. В началото на 1943 г. 5-та танкова армия била във владение на бреговата линия, докато Съюзниците заемали позиции, разположени покрай Гренада или Източен Дорсал — планинската верига от северното крайбрежие до солните блата на юг. Единственият начин за пробив на съюзническите позиции бил покрай южния край в Гафса или чрез проникване през планинските проходи в Пишон, Фондук, Фаид или Макнаси.

Съюзниците били във владение и на Петит или Западен Дорсал. Той бил по-малка верига от планини, свързваща се с Източен Дорсал на север, но се разклонявала на юг така, че двете разклонени планински вериги образували форма на обърната наопаки буква „V“. Тази верига имала планински проходи в Мактар, Сбиба, Касерин и Фериана. В резултат на това Съюзническите сили имали двойна отбранителна позиция по планините. За да достигне тила им, атакуващият трябвало да проникне през проходите на Източен и Западен Дорсал — крайно обезсърчаваща задача.

В края на януари 1943 г. армията на Ромел пресякла туниската граница и се присъединила към танковата бригада на Фон Арним. Позицията на Оста вече се простирала през територията на държавата от север на юг, като Ромел защитавал по-долния край. Освен това той разполагал с войски точно срещу Монтгомъри, зад верига от фортове, позната като линията Марет. Но понеже Монтгомъри бил възпрепятстван от неговата увеличаваща се линия за доставки и нямало да може да атакува за известно време, Ромел решил да се възползва от това предимство. Затова той предложил на висшето италианско военно командване да предприемат съвместна атака заедно с Фон Арним срещу силите на Съюзниците в Тунис. Веднага след като съюзническите армии претърпели разгром, двете немски армии щели да атакуват и Монтгомъри.

Трите съюзнически корпуса в Тунис били командвани от генерал-лейтенант Кенет Андерсън, който бил командир на първа британска армия. Те били разположени от север на юг по следния начин: 5-ти британски корпус, командван от генерал Алфри; френски 19-ти корпус, командван от генерал Кьолц; 2-ри американски корпус, командван от генерал-майор Лойд Фредендал. Планът на Ромел бил да атакува през южните планински проходи в гръб 2-ри американски корпус при Тебеса в Алжир.

На 28 януари италианското висше военно командване одобрило плана на Ромел, но поставили Фон Арним начело на операцията. Начело на 10-та танкова дивизия и 21-ва танкова дивизия, Фон Арним бил инструктиран да си пробие път през Източен Дорсал в дефилетата на прохода Пишон на север и през прохода Фаид в центъра. Той решил да концентрира основната си атака в Пишон, като преждевременното нападение във Фаид щяло да е само за заблуда.

След два дни танковете и пехотата на 21-ва танкова дивизия надвили 1000 френски защитници при прохода Фаид. Опитът на два американски батальона да си възвърнат обратно прохода на следващия ден се превърнал във фиаско. Дезориентирани от шума и пушека, хората се загубили и започнали да се лутат в различни посоки. Объркването се разраснало, когато пикиращите бомбардировачи „Щука“ и изтребителите Me-109 бомбардирали и обстрелвали жестоко атакуващите. Това накарало повечето от тях да започнат отстъпление без заповеди. Междувременно 10-та танкова дивизия пробила френската отбрана в Пишон. Но притеснен да не разпръсне прекалено много войските си, Фон Арним им наредил да застанат на отбранителна позиция.

Тези последни отстъпления разтревожили Андерсън. Опасявайки се, че французите били много зле екипирани и имали лошо снаряжение, а американците били прекалено необучени, за да издържат на евентуална масирана атака от страна на Оста, той решил да обърне силите си на юг и към центъра, за да укрепи позициите си на север. В случай, че ги атакуват, казал той на Кьолц и Фредендал, те щели да отстъпят в Западен Дорсал. Фредендал обаче разбрал, че преместването било неизбежно и започнал да издава необходимите заповеди.

Немците открили своя шанс. На 9 февруари, щом долетял от Рим в Тунис, фелдмаршал Албърт Кеселринг, главнокомандващ силите на Оста в Средиземноморието и Италия, се срещнал с Фон Арним и Ромел в базата на Луфтвафе в Ренох. „Ние трябва да унищожим напълно американците — казал им Кеселринг. — Те изтеглиха повечето от войските си към Сбейтла и Касерин… Трябва да се възползваме от ситуацията и бързо да ударим.“

Той обяснил, че Ромел трябва да атакува американците на юг, в оазиса на град Гафса, докато Фон Арним трябвало да направи същото на север в Сбейтла. Веднага щом преминели през планинските проходи, двете немски танкови дивизии, подкрепени от бронирани италиански войски, щели да тръгнат на север покрай алжирското пристанище Бон, отрязвайки така линиите за доставка на 1-ва британска армия.

„Господа — казал остро Кеселринг, — след Сталинград нацията ни спешно се нуждае от триумф.“

Фон Арним бил ентусиазиран, но отбелязал, че нямало достатъчно петрол за такава амбициозна схема. Но все пак можели да нанесат огромни щети върху американците и французите, като ги принудят да се оттеглят. Ако Кеселринг бил съгласен, той би могъл да атакува на 14 февруари.

Ромел бил щастлив да се съгласи, въпреки личната си ненавист към Фон Арним, който според него бил пруски аристократ с вид на покер-играч, но всъщност Фон Арним бил барон от старата школа. „Това, което има значение — казал Ромел, — не са териториалните придобивки, а загубите, които ще нанесем на врага.“

Кеселринг се съгласил с Ромел, казвайки му, че ако атаката преминела успешно, той щял да бъде назначен за командващ на цялата армия в Тунис, като презреният от него Фон Арним щял да бъде негов подчинен. Но това всъщност не е било истинското намерение на Кеселринг, защото после той говорил с личния доктор на Ромел. Докторът препоръчал боледуващият му шеф да бъде върнат в Германия, за да се доизлекува, и то най-късно до 20 февруари. „Нека дадем на Ромел този последен шанс за слава, — казал фелдмаршалът на възхитения Фон Арним, — преди да си тръгне от Африка.“

До 13 февруари били съставени последните планове за атаката. Операцията на Фон Арним с кодовото название „Пролетен бриз“ трябвало да постигне две цели с един удар, а именно: да плени селцето Сиди бо Зид и хълма Джебел Лесуда, от двете страни на основния път, от Фаид до Сбейтла в Западен Дорсал. Под командването на генерал Зиглер, заместник на Фон Армин, две бойни групи от 10-та танкова дивизия щели да се промъкнат през прохода Фаид и да се придвижат от двете страни на Лесуда. Пехотата щяла да ги последва плътно и да атакува Сиди бо Зид. През това време две бойни групи от 21-ва танкова дивизия щели да преминат през прохода Мейзила на юг и да се приближат към Сиди бо Зид от две посоки. Повече от двеста танка, бронирани коли и оръдия щели да бъдат намесени в боя.

Операцията на Ромел с кодовото наименование „Сутрешен полъх“ се състояла в това смесен военен отряд от африканския корпус и италианската сентаурска дивизия да атакува град Гафса. Бойната им сила се изразявала в 160 танка, бронирани коли и оръдия, подсилени от подкрепление от 21-ва танкова дивизия. Атаката на Ромел щяла да започне след един ден.

Независимо че разузнавателните групи предсказвали атака откъм проходите, Фредендал не подсилил отбраната там. Нито били поставени мини, нито били изкопани окопи. Нещо повече, войските от неговите три дивизии били смесени и поставени на произволни позиции. Причината е, че Фредендал нито веднъж не напуснал командния си пост, скрит в усамотен и откъснат от света каньон, на 70 мили зад фронтовата линия. В резултат на това всички разположения на войските му били направени въз основа на карти със съмнителна точност.

Военната формация, защитаваща района, който се очаквало да бъде атакуван от танковете на Фон Арним, била боен отряд А. Той бил предна бойна част на 1-ва американска бронирана дивизия и бил командван от бригаден генерал Маккилън. Окопан в Джебел Лесуда, на пет мили северно, и командван от полковник Уотърс бил смесеният отряд, състоящ се от 2-ри батальон от 168-ми пехотен полк, една танкова рота, един взвод от танкови унищожители и една батарея от самоходни гаубици. Когато било светло, военна сила от танкове и пехота, наблюдавала хълма, имайки на разположение хора, в една редица от постове, в ивицата до прохода Фаид.

Според схемата на Фредендал, Уотърс трябвало да задържа дълго всяка немска атака от прохода, за да може през това време да пристигне от Сиди бо Зид полковник Хайтауър и да контраатакува с командваната от него мобилна резервна бронирана войска, състояща се от 50 танка „Шърман“ и 2 артилерийски батальона. Същият план бил подготвен и за Джебел Ксайра, който бил хълмът, защитаващ южния подстъп към Сиди бо Зид откъм прохода Мейзила. Последният бил защитаван от 3-ти батальон на 168-ми пехотен полк, няколко инженерни и няколко артилерийски части. Къде точно Хайтауър трябвало да контраатакува, в случай че немците преминели и през двата прохода едновременно, още не било решено.

В Сбейтла, на двадесет мили западно от Сиди бо Зид, бил разположен боен отряд С, дивизионната резерва. Близо до Тебеса се намирал щабът на Фредендал и резервният корпус от ограничено количество артилерийски и противотанкови батальони и един пехотен полк.

Атаката започнала призори, на 14 февруари 1943 г., когато двете бойни групи от 10-та танкова дивизия се промъкнали през прохода Фаид и накарали малката покриваща военна сила от американската пехота и артилеристите да хукнат назад. За да забави немците, полковник Уотърс изпратил напред 15 леки танка „Хъни“. Но техните снаряди оказали слабо въздействие срещу бронираните немски танкове „Тигър“ и срещу танковете „Марк IV“ и един по един били извадени от строя. Не след дълго цялата позиция на Уотърс, разположена на Джебел Лесуда, била отрязана.

Изпратена да помогне на Уотърс, мобилната резервна войска, командвана от Хайтауър, излязла в битката срещу двата бойни отряда на 10-та танкова дивизия. Танковете „Шърман“ се справили добре, но те привличали върху себе си огъня дори от косвените снаряди и не били достоен противник за немските танкове „Тигър“. Само 7 танка „Шърман“ от общо 51 успели да избягат. Безгръбначното представяне на подкрепящите ги войски не им помогнало. Разузнавателната рота масово капитулирала, докато двата артилерийски батальона хвърлили пушките си. „Швабите пристигат!“, крещели те, докато препускали през постовете, защитавани от 168-ми пехотен полк.

Един или двама офицери с извадени пистолети се опитали да се намесят. Но това не променило нищо. С разширени от страх очи те побягнали надолу. Полковник Дрейк, командващ 168-ми пехотен полк наблюдавал разгрома от командния си пост, намиращ се на две мили източно от Сиди бо Зид. Той незабавно се свързал с Маккилън. „Те бягат, генерале! — казал му той. — Твоите хора бягат!“

„Ти не знаеш какво говориш — прошепнал Маккилън невярващо. — Те само си сменят позицията!“

„Сменят позицията друг път! — извикал Дрейк. — Аз познавам паниката, когато я видя!“

Но Дрейк вече си имал собствени проблеми. Двете бойни групи от 21-ва танкова бригада си пробили път през прохода Мейзила и били на път да обградят неговите войски, разположени при Джебел Ксайра. В 11 часа сутринта Маккилън се обадил на Уорд, неговия дивизионен командир, и му казал, че имало опасност целия му отряд да бъде отцепен. Фредендал също бил информиран, но отговорил, че всеки трябвало да се държи здраво на своите позиции. „Продължавай мисията си!“, казал Уорд на Маккилън.

В 2 часа следобед, щом като вече Маккилън изоставил позицията си в Сиди бо Зид и поставил командния си пост на 5 мили по̀ на запад, Дрейк поискал разрешение да оттегли мъжете си от бойното поле. Фредендал пак отказал. Те трябвало да се държат.

На следващата сутрин Уорд придвижил резервите си от Сбейтла, за да контраатакува немците в Лесуда. Състояща се от 54 танка, една противотанкова рота, две батареи от самоходна артилерия, както и 6-ти брониран пехотен полк, придружен от камиони и бронирани коли, тя представлявала страховита бойна сила. Но танковете се отправили в засада и скоро били атакувани от танкови оръдия от три страни. Артилерийският огън и оръдията „Щука“ съвсем увеличили объркването.

В 6 часа следобед на цялата военна сила било наредено да се откъсне от противника. Пехотният полк бил недокоснат, както и артилерията, но танковият батальон бил унищожен. Само 4 танка се спасили. За два дни 1-ва танкова дивизия загубила 98 танка, 57 бронирани коли и 29 артилерийски оръдия, които били унищожени или пленени.

Андерсън наредил да започне евакуация на гарнизона в Гафса, като така позволил на Ромел да го окупира без бой следобед на 15 февруари. Той вече казал на Фредендал да изтегли всичките си предни войски до Сбейтла. Съобщенията, които трябвало да приведат в сила тези разпоредби, накрая били изпратени по въздуха до двата обсадени батальона от 168-ми пехотен полк в Лесуда и Ксайра. Но вече било прекалено късно да ги спасят. Освен 1000 души, Дрейк имал под командването си и още 600 допълнителна войска. Почти всичките били убити или пленени. От 600 души в Лесуда от 2-ри батальон на 168-ми пехотен полк само половината се спасили.

На 16 февруари Андерсън инструктирал Кьолц да изтегли десния си фланг от Източен към Западен Дорсал. В резултат на това 34-та американска дивизия под френско командване била преместена в дефилето Сбиба, на 20 мили северозападно от 1-ва бронирана дивизия в Сбейтла.

Следобед 60 тежки танка атакували предните редици на 1-ва бронирана дивизия на кръстовището, 11 мили източно от Сбейтла. Постепенно американците били изтласкани обратно на позициите си в периферията на стария град, като за първи път отстъпвали без паника.

Това се променило, когато немците започнали мащабна атака с три танкови колони същата нощ. До един час изпадналите в паника защитници вече се „изпарявали“. „Несигурни и нервни, — написал Мартин Блуменсън, автор на книгата «Последната победа на Ромел», — изтощени и объркани, обкръжени от постоянно разрастващата се стрелба, която ги заобикаляла отвсякъде, вярвайки, че немците са вече в Сбейтла, обезверени от разбърканите си задължения и смесвайки се в малки групи… много мъже загубили увереността си и самодисциплината си.“

Улиците скоро били задръстени от коли, насочени към тила. „Просто загубихме главите си“, признал един офицер.

Виждайки, че дивизията на Уорд вече щяла да бъде разгромена — въпреки че нейните предни войски оказвали жестока съпротива — Андерсън разрешил отстъплението й, но не преди 11 часа сутринта на следващия ден. Това дало на французите време да се върнат в Сбиба. Щом научил, че Ромел се придвижвал от Гафса покрай прохода Фериана, Уорд наредил всеобщо отстъпление.

Призори на 17 февруари Фредендал издал редица заповеди. Дивизията на Уорд трябвало да напусне Сбейтла и трябвало да го направи през прохода Касерин покрай Тала. Отстъплението трябвало да бъде покривано от инженерен полк, който да се отдръпне в прохода и да организира отбраната. Ако бъдели притиснати, смесената военна сила във Фериана, командвана от полковник Старк, трябвало да се придвижи обратно в Тебеса. Веднага щом тези действия бъдели изпълнени, новият отбранителен фронт щял да гледа на юг, покрай фронта от Тебеса в източна посока през прохода Касерин към Сбиба.

За съжаление събитията не се осъществили според плана. Когато танковете на Зиглер атакували на юг от Сбейтла рано следобед, американският противотанков батальон удържал на позициите си само половин час. После се оттеглили за нова атака, но намирайки го под обстрел, продължили да бягат към града. Междувременно към тях се присъединила една объркана маса от транспортни войски, насочила се към Касерин. Бомбардирани от оръдия „Щука“, много шофьори изгубили контрол над управлението на автомобилите си и се блъснали в канавките, докато други просто ги изоставяли и продължавали да бягат пеша. Само няколко военни части от дивизията се оттеглили под строй. До 5 часа следобед градът бил изоставен на немците. По̀ на юг войските на Ромел превзели прохода Фериана.

Немските операции „Пролетен бриз“ и „Сутрешен полъх“ изпълнили всички очаквания. Но вместо да продължи напред, Фон Арним решил да разформирова отряда на Зиглер. Оставяйки 21-ва танкова дивизия в Сбейтла, той изпратил боен отряд, придружен от танкове, в Сбиба, а останалата част от 10-та танкова дивизия разположил на бивак зад проходите Пишон и Фондук, към които още таял амбиции.

Ромел искал да се възползва от спечелените до момента позиции. Ако всичките налични бойни сили се съсредоточали в Тебеса, Съюзниците щели да загубят основен център за доставки и комуникации. Това щяло да направи възможно масирано нападение дълбоко в тила и щяло да принуди Съюзниците „да върнат в Алжир основната част от армията си, което щяло да забави техните евентуални офанзивни операции“. Затова вечерта на 17 февруари Ромел телефонирал на Фон Арним и му казал, че силите му били прекалено слаби, за да плени сам Тебеса. Трябвало му подкрепление от 10-та танкова дивизия и 21-ва танкова дивизия, както и допълнителна атакуваща сила на север, която да държи силите на Съюзниците под напрежение. Фон Арним отказал да му помогне, защото също не разполагал с достатъчно доставки за по-дълбоко проникване.

На следващия ден, след като не успял да промени мнението на Фон Арним, Ромел се обърнал към италианското висше военно командване в Рим. Той разчитал на нуждата на Мусолини от победа „която да подкрепи неговата вътрешнополитическа позиция“. Било почти полунощ, когато Ромел получил сигнал от Рим, упълномощаващ го да проведе атаката заедно с двете танкови дивизии, които щели да бъдат в негова подкрепа и под негово командване. Но вместо да се придвижва на северозапад през Тебеса, Мусолини му наредил да удари на север покрай Тала и Ле Кеф. Според Ромел тази промяна в плана била израз на „ужасяващо късогледство“, понеже посоката на атаката била „прекалено близо до фронта и щеше да ни изправи пред стабилните вражески резервни войски“.

Двойно по-неприятно било обстоятелството, че генерал Харолд Александър (заместник на Айзенхауер) наредил на Андерсън в района да „се концентрира бронирано оръжие за успешната отбрана на Тала“. Александър погрешно предположил, че Ромел се стремял към тактическа победа, а не към стратегическа. Но благодарение на италианското висше командване Андерсън щял да разположи войските си точно там, където щял да атакува Ромел. Ако Ромел все пак атакувал по своя предвиден начин, Съюзниците щели да бъдат в голяма беда, тъй като по-голямата част от подкрепленията им били изпратени в Тала и източно в сектора на Сбиба, докато Тебеса била покрита основно от остатъците от 1-ва американска танкова дивизия.

Планът на Ромел за атаката, насрочена за 19 февруари, бил: бойният отряд от африканския му корпус щял да напредва към Тала и накрая към Ле Кеф през Касеринския проход, разположен на половината път между Сбейтла и Фериана. 21-ва танкова дивизия щяла също да тръгне към Тала през Сбиба. Ако не успеела да пристигне навреме, за да се включи в първоначалното нападение, 10-та танкова дивизия щяла да бъде на разположение, за да помогне на който и да е от двата пробива.

До 16 февруари по заповед на Фредендал 16 инженерен полк, командван от Мур поставил 3 000 мини от двете страни на пътя между село Касерин и Касеринския проход. Мур след това изтеглил мъжете си през прохода и ги поставил на позиции, защитаващи го отзад. Неговите инженери били от дясната страна на изхода, докато един пехотен батальон бил от лявата му страна. Общо 2000 души охранявали фронт, дълъг 3 мили. Освен това те били подкрепени от 3 батареи и противотанков батальон. Намерението било да унищожат немците в момента, в който те се съберели всички в прохода.

Но инженерите на Мур били със съмнителна бойна способност. Те не били обучавани да удържат отбранителни позиции, като само един техен офицер имал боен опит. Когато немското разузнаване изпробвало отбранителната мощ на прохода на 18 февруари, ранявайки един човек, повечето инженери избягали в тила. Някои били събрани, но много други въобще не били открити. Имайки предвид неопитността на инженерната бригада, Фредендал поставил полковник Старк, командващ 26-ти пехотен полк, начело на цялото командване.

Немската атака срещу Касеринския проход започнала на 19 февруари, в 7.30 часа сутринта с поредица от проби на отбранителната мощ, извършени от ветераните от африканския пехотен корпус. Срещайки твърда съпротива в края на прохода, повечето от тях започнали да се катерят по хълмовете. После дошли танковете, за да подкрепят пехотата, но комбинираният опит да преминат през прохода бил пресечен от огъня на артилерията и картечниците.

През цялото време Старк добивал увереност, особено щом дошло подкреплението от 39-ти пехотен полк и няколко британски минохвъргачки, както и от разузнавателни войски. Той станал по-силен от атакуващия го боен отряд на африканския корпус.

За да подсили позициите си, Старк разположил по една рота от 39-ти пехотен полк на всеки фланг. Но немците продължавали да се промъкват през хълмовете и зад защитните позиции, пленявайки в тъмнината над 100 души от ротата, охраняваща инженерния фланг. Инженерите изоставили позициите си и немците незабавно ги окупирали.

Междувременно атаката на 21-ва танкова дивизия в Сбиба била отблъсната от силната съюзническа войска, която се състояла от 11 пехотни батальона срещу 2 вражески и разполагала с повече танкове и пушки от врага. Вярвайки, че Съюзниците били по-слаби при Касерин, отколкото при Сбиба, Ромел фокусирал атаката си там, изпращайки 10-та танкова дивизия на следващия ден. За съжаление Фон Арним задържал за себе си повече от половината от нея и Ромел я подкрепил с един моторизиран батальон и още две танково-гренадирски батальона.

Атаката се засилила от средата на деня. Накрая всички танкове, заедно с ракетните оръдия „Небелверферс“ били изкарани напред в боя. Инженерите първи се предали и до 5 часа следобед отбранителната линия се разпаднала и раздробила. Стотици капитулирали, докато останалите избягали в тила. Единствената ефективна съпротива била оказана от един отряд на 6-та английска бронирана дивизия. Съставен от танков ескадрон, пехотна рота и полева батарея, той покривал пътя, намиращ се точно зад прохода. Краят настъпил, когато ветераните от 8-ми немски танков пехотен полк изблъскали единадесет танка от британския ескадрон назад в планините, където ги унищожили. Свидетели на всички тези събития, оцелелите изоставяли моторните си превозни средства и бягали към хълмовете. Общо 11 танка били унищожени, а 30 бронирани транспортни коли, превозващи войските, били пленени, карайки Ромел да се възхищава колко „фантастично добре били въоръжени“ вече те.

Тази нощ Ромел изпратил разузнавателен отряд на север покрай пътя от Касерин до Тала и на запад покрай Тебеса. Но те не установили контакт с врага. Очаквайки контраатака, Ромел прекарал сутринта в отбранителна позиция. Когато врагът не се появил, той тръгнал към Тала с останките от 10-та танкова дивизия.

На десет мили от Касерин, прегазвайки британската противотанкова рота, немците се изправили срещу британска 26-та бронирана бригада, която се състояла от два бронирани полка и два пехотни батальона. Танковите войски пак взели надмощие, принуждавайки британците да отстъпят. Били направени опити да бъдат задържани хълмовете, но всеки път британците били обстрелвани от своя числено по-малък враг. Когато се стъмнило, докато британците се оттеглили в подготвените си позиции в Тала, бронираната сила на Ромел още здраво стояла на краката си. Предвождани от пленен танк „Валентин“, немските войски били помислени за изостанали британски войски и им позволили да навлязат в британските позиции. Там те предизвикали паника и объркване, унищожавайки транспортни превозни средства и пленявайки 700 войници, преди да ги отблъснат назад. Само с 12 загубени танка, те извадили от строя близо 40.

Тала била по-нататъшната немска цел. Понеже въздушното разузнаване вече докладвало, че пристигали мощни съюзнически подкрепления и Африканският корпус вече бил загубил голяма част от силата си в битката с 1-ва американска бронирана дивизия и 1-ва пехотна британска дивизия, Ромел осъзнал, че не може да спечели повече териториални придобивки и прекратил атаката. 8-ма армия, командвана от Монтгомъри, бързо се придвижвала откъм изток и той трябвало да се справи първо с нея.

Само за осем дни немците напреднали повече от 80 мили, пленили повече от 4000 войници и унищожили 200 танка. Техните загуби били от около 1000 души и по-малко от 50 танка. За атакуващи войски този коефициент на загуба бил безпрецедентен и бил резултат от срамната липса на съпротива, от необучените съюзнически войски, особено американските.