Пол Картлидж
Александър Македонски (17) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alexander the Great: The Hunt for a New Past, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Пол Картлидж. Александър Македонски: Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност

Английска, първо издание

Превод: Диана Кутева, Стамен Стойчев

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Светлана Стефанова

Технически редактор: Димитър Тодоров

Художествено оформление на корицата: Елена Събева

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Персей“, 2005 г.

ISBN: 954-9420-04-3

История

  1. — Добавяне

Глава 12
Александър като вдъхновение

Факелът, който Александър запалил, дълго след това само тлеел; може би тлее още, до ден-днешен; обаче никога не е угасвал напълно и никога няма да загасне.

У. У. Тарн, „Александър Велики“

Актьорът Колин Фарел, който изигра ролята на Александър в забележителния филм на Оливър Стоун, красноречиво определя героя си:

В него имало всичко: и алчност, и ревност, и любов, и болка, и надежда, и отчаяние, и гордост, и приятелство, и предателство. Историята на живота му е удивителна и завладяваща. Като една страшна приказка.

Няма никакво съмнение, че Александър е постигнал удивително много в своя живот. Но той ни е оставил и многобройни посмъртни завещания и наследства, чийто отзвук е доловим дори и в наши дни, като някои от тях въобще не са страшна приказка. В тази глава ще се занимаем не с реалния Александър, а с безсмъртния герой от легендите и фолклора.

За да се придобие представа за многобройното му и разнообразно наследство, трябва да се прочете книгата на Даяна Спенсър: „Романът на Александър. Прочит на един културен мит“. Костюмът на героя на корицата е образ, сътворен от Анди Уорхол за неговите серии с лика на Александър (така както той пресъздаде лицето на Мерилин Монро в друга от прочутите си графични серии). Забележителното тук е в това, че Уорхол твърди, че в съвременния свят всеки може да се окаже забележителен, но само за петнадесет минути. Указателят на имената в края на книгата на Даяна Спенсър доказва, че Александър се е радвал на известността си много по-дълго от пределно краткия срок, отпуснат от Анди Уорхол на всяко човешко същество. В тази книга Александър се появява, между другото, като „емблематичен образ в християнството“, „пример за подражание за британския империализъм“, „пример за подражание за римския империализъм“, „хуманист като великите личности от ренесансовата епоха“, „величав образец на елинизма от втория софистичен период“, „стоическа фигура от поучителна легенда“, „еталон за рицарството“, „модел за поведение на президента Кенеди“ и „образец за подражание на Лорънс Арабски“. Но дори и в иначе внушителния азбучен указател в книгата на Даяна Спенсър не се намерило място за Андрю Дюкроу — един от най-известните циркови изпълнители във викторианска Англия, който се специализирал в пресъздаване на постановки, показващи как Александър опитомява Буцефал.

Макар посмъртното присъствие на Александър наистина да е вездесъщо, все пак се наблюдават пет области, в които той се радва на особено силно влияние и е обект на много спорове. Дори и в годините на най-неоспоримия му възход съществувал сложен политико-етнически проблем, изцяло или частично обвързан с понятието „гръцки“, с който той не можел да не се съобразява. За тази част от неговото наследство ние си припомнихме съвсем наскоро, в началото на деветдесетте години на XX век, когато вследствие разпадането на бившата Югославия от нейните руини изникна нова държава: бившата югославска република Македония. Това име обаче се използва и за провинция в границите на съвременната република Гърция, въпреки че в древността е била част от античната Македония. Гражданите на новата балканска държава, претендиращи да са потомци на древните македонци, се заеха да използват съответните най-важни символи, спадащи към наследството на Александър Македонски — истинско престъпление в очите както на официалните представители на гръцките власти, така и на останалите гърци. Например обявиха за своя икона Бялата кула (в Солун — град, основан малко след смъртта на Александър, макар че тази кула е била издигната от венецианците или турците през Средновековието) или звездата[1] с шестнадесет лъча, която се появи по един доста съмнителен начин на златния погребален саркофаг, открит в „Гробницата на Филип“ във Вергина.

Гърците, на свой ред, не закъсняха да реагират по съответния начин. На една монета от доскорошната национална валута на Гърция — драхмата (вече изместена от еврото) те изобразиха бюст на Александър Македонски. На тази монета, както и на античните монети от епохата на Александър той е показан със свещените рога на бог Амон, а ликът му е обкръжен от надписа „Μέγας Αλέξανδρος“ (Александър Велики) и „Βασιλεύς Μακεδόνων“ (Цар на македонците). На обратна страна на тази драхма се вижда същата шестнадесетлъчева звезда или сноп от слънчеви лъчи, заедно с два също толкова многозначителни надписа: „Ελληνική Δημοκρατία“ (Гръцка демократична република) и „Вергина“.

Това представлява само съвременна вариация на една много древна тема — използването на монетите като средство за политическа пропаганда. Но докато в античността монетите по принцип са били изработвани от благородни метали и са притежавали висока разплащателна стойност, то монетите от нашата съвременност са евтини, щанцовани от сплави с много примеси, при това много по-разпространени благодарение на оживената им циркулация като платежни средства. Все пак монетите за тези драхми са били само едно от средствата, използвани от гръцките правителствени ведомства, за да пропагандират елинистичното послание. Или както правилно отбелязва американският антрополог Лоринг Данфорт: „От гръцка гледна точка Александър е един от най-мощните символи на «гръцкото» в Македония, както в древната, така и в съвременната.“ Оказва се, че подобни монети с антични изображения и символи притежават много по-широко и пряко въздействие отколкото ефектът от един чисто исторически образ, за какъвто може да се приема образът на Александър, възприеман като — нека отново цитираме Данфорт: „основател на мултиетническа империя, вдъхновяван от копнежите на различни групи от хора, заедно живеещи в мир“.

Друго не по-малко политизирано наследство на Александър е вдъхновението, което той е бил за пъстрата сбирщина от древни царе, кандидати за царе и висши имперски военачалници. Всичките те са заимствали по нещо от могъществото му и символичните атрибути на това могъщество, за да оправдаят своите претенции за подчинение и покорство.

aleksandyr_makedonski_img_27.jpgСребърна декадрахма, сечена при царуването на Птолемей I (305–285 г. пр.Хр.), основател на династията на Птоломеите, който изобразявал своя лик на тези едри монети от осем драхми като подобие на лика на Александър, с който също били сечени монети.

Птоломей I, владетел на Египет и основател на династията на Птоломеите, и другите наследници на империята на Александър, които си поделили остатъците от нея, очевидно не били нищо повече от група имитатори[2]. Разбира се, конкретно Птоломей се ползвал с предимството — което обаче може да се разглежда и като недостатък — да познава прекалено отблизо своя образец за подражание и примерите, които той е завещал на поколенията. Именно Птоломей въвел широко имитираната практика за сечене на александрии — възпоменателни монети, изобразяващи завоевателя с един или друг от неговите най-отличителни атрибути — рогата на Амон или слонски скалп.

При доста по-различни обстоятелства, две столетия по-късно, Помпей официално бил удостоен с правото да отпразнува триумф в края на осемдесетте години пр.Хр. заради заслугите му в разгромяването на предполагаемите врагове на римската република (всъщност негови съперници за върховната власт). Тогава той добавил титлата Magnus („Велики“) към другите си две имена като свое или официално признато почетно прозвище: Помпей Велики. Алюзията с Александър не можела да се сбърка. Помпей тогава бил все още доста млад мъж, наскоро навършил двадесет години, така че имал основания да се надява, че ще извлече полза, ако се възползва от славата на македонския завоевател на света, записал завинаги името си в историята със стремителните си атаки в разгара на най-ожесточените битки. В опитите си да наложи имперско управление на римската република Помпей Велики разчитал на примера на Александър като автократ и монарх, доказал със силата на оръжието правото си да властва над себеподобните. Малко оставало да успее, но за негово съжаление се сблъскал с друг почитател на Александър — Гай Юлий Цезар (чийто живот според описанието на Плутарх много напомнял на живота на Александър).

aleksandyr_makedonski_img_28.jpgМраморна статуя. След като можело Александър да бъде представян като бог Пан, още по-лесно било да бъде изваян като римския бог на войната Марс.

Само въпрос на време било войнственият и обожествен Александър да бъде изобразен според римските представи като Марс — римския бог на войната.

Но ако се съди по оцелелите до нас описания на подвизите на Александър от римските автори (като Трогий, Юстин, Диодор, Курций, Ариан), в отношението към него както през републиканския период, така и по време на империята (след Август) не липсвали спорни моменти. Един от стандартните въпроси, предлагани по време на заниманията в римските школи по риторика, гласял: „Преплавал ли е Александър Велики океана?“ Сам по себе си този въпрос не съдържал някакъв по-значителен политически или военен подтекст. Но косвено се докосвал до темата за ненаситните амбиции на тираните, което и до днес звучи напълно съвременно.

В много по-късни епохи, както в Средновековието, така и в съвременността, могъщи автократи — някои от тях просто тирани — подозрително са изпадали под влияние на обаянието на Александър (или поне се опитвали да се възползват от него). По отношение на преклонението пред Александър в постантичните епохи никой не може да засенчи Наполеон Бонапарт. Неговият придворен художник Жак-Луи Давид владеел отлично традициите на класицизма в живописта, а освен това много добре знаел, че Александър бил въжделеният идеал на бъдещия кандидат за завоевател на света, обсебен от мисията да промени картата на Европа по свое усмотрение. Наполеон на кон с вдигнати предни крака — този сюжет незабавно събуждал сюблимни асоциации с Александър и неговия славен Буцефал. Като сравнил този портрет с друга творба на Давид, с несъмнено контрастираща композиция — посветена на спартанския цар Леонид в разгара на битката при Термопилите (сега се съхранява в Лувъра) — Наполеон просто не можел да си обясни защо този талантлив художник погубил толкова много от ценното си време за едно мащабно платно, посветено на не по-малко мащабно поражение.

aleksandyr_makedonski_img_29.jpgМраморен бюст на Александър от вилата на Адриан в Тиволи. Този така наречен бюст от Азара (открит е от посланика на Испания през XVIII век Хосе Азара) бил представен на Наполеон. Моделиран според оригинала на Лизип, този бюст има надпис „Александър, син на Филип Македонски“.

В античността визуалното представяне на Александър достигнало небивало широко разпространение. Самият той, според някои източници, позволил само един скулптор да го извае от мрамор — гъркът Лизип, така както допуснал в свитата си само един официален историк (Калистен) и един придворен художник (Апел). Всичките следващи версии на лика на Александър, както и „Александровите“ образи на другите царе и военачалници, били по някакъв начин повлияни от първообразния модел, представен от творбата на Лизип. Лъвската коса, наклонената на една страна глава, вдигнатия нагоре поглед — всичките тези признаци издавали „почерка“ на Лизип. Копия от този и други изображения били създадени в изобилно количество за сътворяването на подходящо харизматични портрети на царе и военачалници, които желаели да изпъкнат, макар и само със светлината, отразена от блясъка на славата на Александър.

Едно особено впечатляващо изображение на Александър от елинистичния период се издигало на хълма, надвесен над град Родос на едноименния остров. Родоският колос, висок над тридесет метра, бил излят от бронз по проект на скулптора Харес, роден в град Линдос на същия остров. Гигантската статуя била сътворена благодарение на средствата, спечелени от родоските търговци при продажбата на останалите като излишни стенобитни машини, изоставени от Деметрий Полиорсет („Обсадител“) след неуспешната обсада през 305 г. Статуята изобразявала Хелиос, бога на слънцето, който изглеждал като Александър на изключително прецизно изработените сребърни и златни монети, сечени от град Родос. Образци от тази монетна серия са оцелели до днес. Предполага се, че с лика на Александър е била и статуята на бог Хелиос на върха на Родоския колос, който за жалост не е оцелял. Тъй като Харес бил ученик на Лизип, внушението в никакъв случай не е било лишено от правдоподобност. Ако всичко това е вярно, то следва, че ликът на Александър е украсявал едно от прочутите Седем чудеса на света, с които античният свят е останал в паметта на поколенията.

През Средновековието изображенията на Александър се множали в поразителни мащаби — както сред илюстрациите на ръкописите, така и по каменните барелефи или други видове изображения. Сред барелефите бих искал да обърна внимание на удивителната мозайка от XII век, украсяваща пода на катедралата в Отранто, южна Италия. Изработена от многоцветни кубчета, предимно от варовика от местна кариера и наподобяваща богато избродиран молитвен килим, тя обхваща централния кораб (неф) и страничните кораби на катедралата, като се простира почти до олтарната апсида. Изобразената чрез тази мозайка тема е дървото на живота, като понятието „живот“ е интерпретирано доста свободно (поне според християнския светоглед). Макар в основата на дървото да се показани — както би могло да се очаква — Адам и Ева в сцена от „Битие“ — то се разклонява фантастично, като сред клоните могат да се видят не само образите на еврейския цар Соломон, но дори и такива изцяло не-библейски и всъщност езически персонажи като Александър Велики.

Друг античен образ на Александър, със забележително дълъг и интересен живот, било оригиналното пано от елинистичния период, известно с наименованието „Александровата мозайка от къщата на фавъна в Помпей“. На нея била изобразена срещата между Александър и Дарий III, и двамата на коне, в разгара на битката при Ис. Художникът избрал именно тази най-драматична сцена от ожесточеното сражение, като на преден план изпъквали царствените противници — точно в мига, в който Дарий се готвел позорно да побегне от бойното поле (на корицата на книгата). Друго, много по-късно създадено живописно изображение на същата битка ни отвежда около деветнадесет столетия напред във времето (от 333 г. пр.Хр. към 1529 г. след Хр.), когато германският художник от епохата на Ренесанса Албрехт Алтдорфер посветил едно голямо платно на същата тема.

aleksandyr_makedonski_img_30.jpgАлбрехт Алтдорфер, „Битката на Александър“. Нарисувана е през 1529 г. „Надписът“, който плува в небето, съобщава, че картината е посветена на победата на Александър, при която са пленени майката, жената и децата на Дарий — следователно това е битката при град Ис.

В древни литературни творби Александър е представен буквално като заклинател, като практикуващ загадъчни магии. Това е било само едно от многото духовни измерения, чрез които бил представян вечно търсещият Александър. „Александровата романтика“ е повече художествено, отколкото историческо произведение. Съчинено е още през III век пр.Хр. в Александрия, но за пръв път е било литературно обработено чак към края на първото хилядолетие пр.Хр. и началото на първия век след Хр. (като по всяка вероятност това е било осъществено пак в Александрия). От тази оригинална гръцка версия се разпространили преписи в целия Близък изток и станали толкова популярни, че по-късно били преведени на арменски. Аналогичен процес протичал и в Западна Европа, т.е. в западната половина на Римската империя, но в преводи на латински. Така до нас са достигнали три версии: гръцка, арменска и латинска. Ето един пасаж от гръцката версия, съдържащ някои изненадващи исторически „разкрития“:

Междувременно Александър израснал и когато навършил дванадесет години, вече придружавал баща си при прегледите на войската. Носел броня, марширувал с войниците и яздел кон, за което ни говори следната забележка на Филип: „Александре, синко, харесва ми твоя характер и твоето благородство, но по външен вид никак не приличаш на мен.“ Всичките тези подмятания много досаждали на Олимпия. Тя повикала Нектанебо при себе си и му казала: „Опитай се да разбереш какви са намеренията на Филип спрямо мен.“ Александър тогава бил при тях и когато Нектанебо взел таблиците си за хороскопите, за да провери какво вещаят звездите, му казал: „Татко, какво могат да ти подсказват звездите, нали те са на небето?“ „Разбира се, дете мое“ — отвърнал Нектанебо. „Мога ли аз да се науча да гадая по тях?“, запитал Александър. „Да, дете мое — гласял отговорът, — така че ако искаш, ела с мен тази вечер.“ Същата вечер Нектанебо извел Александър извън града в една пуста местност, където вдигнал взор нагоре към небето и се заел да показва звездите на Александър. Но Александър го хванал за ръката и го завел до една дълбока яма, след което го бутнал в нея. Нектанебо си ударил лошо врата при падането и изкрещял: „Скъпо мое дете, Александре, какво те тласна да сториш това зло?“ „Засрами се, нали си голям астролог“, отговорил Александър. „Защо, дете мое?“ „Защото си се заел да изучаваш небесните дела, а още не можеш да проумееш земните.“ Тогава Нектанебо рекъл: „Дете мое, аз съм лошо ранен. Но никой смъртен не може да превъзмогне това, което съдбата му е приготвила.“ „Какво искаш да кажеш с това?“ попитал Александър. „Аз сам — отвърнал Нектанебо, — се обрекох на такава злочеста участ — да бъда погубен от собствения си син. Явно няма да успея да избегна отредената ми участ, защото ще загина от твоята ръка.“ „Нима аз съм твой син?“ — удивил се Александър. Тогава Нектанебо му разказал цялата история за своето царство в Египет и как пристигнал тук, в Македония, в нейната столица Пела, за да посети Олимпия и да й състави хороскоп, и как се преоблякъл като бог Амон и как правил любов с нея. И след тези последни слова той издъхнал.

Разбира се, ние вече познаваме идеята Александър да е имал повече от един баща (или не само един тип баща). Но нито едно сериозно историческо изследване не признава като доказан факт твърдението, че Нектанебо (или Нектанебис), последният фараон на Египет е бил истинският баща на Александър. Тази измислица ни се струва доста странна, но не трябва да забравяме, че зад нея се крият много по-сериозни държавнически съображения. Ако в античността се признавало като неоспорим факт, че Александър е бил от фараонско потекло, то това било приемливо както за коренното население на Египет, така и за египтяните от гръко-македонски произход, макар че първите били потомци на древния Египет на фараоните преди гръко-македонското нашествие, а вторите пристигнали в страната много по-късно, заедно с наследниците на империята на Александър (династията на Птоломеите, които владеели Египет след края на владичеството на Ахеменидите). Възможно е източникът на това объркване или съзнателно подвеждане да е бил свързан с изглеждащото ни днес невероятно предположение, че балсамираното тяло на Александър е било съхранявано в продължение на три столетия в Александрия, при това в саркофага на Нектанебо. Но по-вероятно е тази легенда да е била съчинена по-късно с цел да се подчертае величието на Александър.

Благодарение на „Александровата романтика“ до нас са достигнали фантастичните легенди за негови пътешествия, които той не би могъл да осъществи, дори и ако се отдавал напълно на своята страст към завладяването на нови територии. В тях се разказва как той или се въздигал към небето в някакво подобие на огромен кош или се спускал надолу в морските глъбини чак до дъното, изолиран в нещо като стъклен батискаф. В една легенда извън свитъците от „Александровата романтика“, но очевидно изфабрикувана въз основа на подобни фантасмагории и предания, се разказвало как Александър се отправял на пътешествие в рая, което е донякъде уместно, защото самата дума „рай“ е от персийски произход. Тази легенда била включена от Ричард Стоунмен в превъзходно подбраната колекция „Легенди за Александър Велики“ заедно с други текстове като така наречените „Писма на Александър“ до Аристотел от Индия и „Писмото на Фарасман“ до римския император Адриан (117–138 г. след Хр.), в което се описват чудесата на Изтока.

Съвременните еквиваленти на античната „Александрова романтика“ и древните визуални представяния на образа на Александър са съответно историческите романи и филмите на историческа тематика. Романите, посветени на Александър, са многобройни и обхващат изключително широка гама в тематично и стилово отношение: от изключително сериозни представяния на Александър като хомосексуалист (от Клаус Ман, сина на Томас Ман) до комични и абсурдни трактовки като класическия роман на Том Холт. Именно Холт въвежда като действащ персонаж в своето описание внука на атинския поет Евпол, автор на комедии в стихове и го представя като главното действащо лице, което внушило на Александър идеята да се старае да повтори подвизите на героите от Омировата „Илиада“ като Ахил и Агамемнон (приписвана от други автори на учителите на Александър, сред които най-влиятелни били Лизимах и Аристотел). Но в своето повествование Холт изопачава историческите сведения, като в края на творбата си описва как тази внушителна личност, какъвто е бил за своята епоха Александър, завършва земния си път огорчен от живота, след като основал един от най-отдалечените градове с името Александрия — Ешатейската Александрия.

Романната трилогия на Мари Рено е превъзходен пример за творческо въображение. В сравнение с нея трилогията на Валерио Масимо Манфреди е по-суха и не толкова впечатляваща. Разликата в концепциите между двете може да се сведе до това на какво се набляга във всяка от тези две творби. Вторият роман от трилогията на Мари Рено изцяло е посветена на интимния живот на Александър, включително неговите сексуални отношения с едно персийско момче, който по-късно израства и се превръща във влиятелен и могъщ държавник, макар че физически си остава евнух. На свой ред Манфреди успява някак си да избегне споменаването на този факт (за чиято истинност няма съмнение) — според него Александър поддържал сексуални отношения само със сексуално зрели жени.

Но най-интересното е в това, че Мари Рено също е написала „праволинейна“ биография на Александър, озаглавена „Характерът на Александър“. Всъщност става дума за опит на Мари Рено да избегне анализа на обвиненията, повдигани срещу Александър както в античната епоха, така и в наши дни, сред които най-тежко е убийството на баща му. Поне едно нещо в книгата звучи особено правдиво:

Ако се отстранят слоевете, натрупани от измислиците, историческите несъответствия, влиянието на традициите и емоциите — които съпътстват живота на всяко живо или мъртво човешко същество — едва тогава ще се доберем до истинския образ на Александър.

Значително е и влиянието на Александър върху философията. Още отношенията между Аристотел и Александър като учител и ученик ознаменували началото на философските изследвания, посветени на Александър. Подобни размисли са занимавали различни членове на неговия най-тесен антураж още докато Александър е бил жив. Към този кръг се числял и Онезикрит, в чиито изгубени съчинения Александър бил описан като философ от школата на циниците.[3] Подобни мисли продължавали да занимават античните мислители чак до римския император Юлиан от късната епоха. Властвал от 361 до 363 г. след Хр., той се опитал да възпрепятства разпространението на християнството в империята и за тази цел използвал легендарния образ на Александър като образец, завещан от езическия свят. Тълкуванията на циниците и на Юлиан се отличавали с хвалебствия по адрес на Александър и представите за него, макар че в стилово отношение съществували различия. Но те били заглушавани от гласовете на философите, поддръжници на противоположната тенденция, която представяла Александър като класически пример за абсолютна корупция, причинена от абсолютната власт. Този процес бил широко разпространен и в много случаи се оказвал с тежки последици, защото се примесвал с прояви на ориенталски деспотизъм. Този възглед намерил силно отражение в запазената до наши дни история, написана от Ариан. Самият Ариан, като млад, се обучавал във философската школа, оглавявана от един освободен роб — философа стоик Епиктет, който живял приблизително от 55 до 135 г. след Хр. и преподавал в Никополис, Епир.

И накрая, вместо обобщение, трябва да се опитаме да отговорим на един от най-сложните въпроси, поставяни пред историците: с какво Александър е променил света, неговия собствен свят или света въобще, пряко или косвено, и как е повлиял на бъдещото развитие на човечеството от античността до наши дни? На този въпрос трудно може да се даде еднозначен отговор. Лично моят отговор е двузначен. В резултат на постиженията на Александър била подготвена основата за възникване на източната половина на могъщата Римска империя, която по същество представлявала елинизираният Близък изток — пряка последица от обширните завоеванията на Александър. В границите на същата тази Източна римска империя християнството процъфтявало и се разпространявало. Макар по произход да било източна религия, в някои от най-влиятелните си форми то се превърнало в израз на западния дух и дори стълб на западната цивилизация.

Именно образът (или може би миражът) на тази християнска цивилизация след фаталното съчетание с изопачения контраобраз на исляма като другото „аз“ на Ориента, е довел до многобройните конфликти между Изтока и Запада, последният от които е войната срещу Ирак от 2003 г. Този конфликт се водеше в буквалния и метафоричния смисъл за териториите, които Александър е завоювал след решителната битка при Гавгамела и където е умрял осем години след нея. Усложненията и последиците от този конфликт и свързаната с него терористична война ще ни съпътстват още много години занапред. Затова е ценно да си припомним, че в чисто религиозни измерения ислямът, също като християнството, са разновидности на монотеизма, създаден в лоното на юдаизма.

Древните евреи също поискали своя дял от наследството на Александър, при това толкова разгорещено, че дори били готови да го „поканят“ да посети Йерусалим, за да отдаде почит на единствения истински Бог. Тази измислица, съчинена вероятно с благородна цел, била втъкана в един от диалозите в пътеписа на Робърт Байрон от 1932 г., озаглавен „Пътят към Оксиана“:

— Ето — продължи нашият водач, — това е картината, показваща как Александър Велики посещава Йерусалим, и как бива приет от един от пророците — не мога да си спомня кой точно.

— Но нима Александър наистина е посетил Йерусалим?

— Сигурно. Аз говоря само истината.

— Съжалявам, но си помислих, че може би е само легенда.

Но ислямът се справил по-добре от юдаизма, като отредил на Александър почетно място в своя пантеон. Следователно може би вече е настъпило времето, когато всички ние, независимо от религиозните ни убеждения, можем да преоткрием Александър като символ на мирното мултиетническо съжителство.

aleksandyr_makedonski_img_31.jpgСкулптурна глава на Александър
Бележки

[1] Известна като „звездата на Вергина“; основен съставен елемент в герба на република Македония от 1991 г., когато бе приета Декларацията за суверенитета на страната и бе проведен референдум за независимостта й, след което бе изработи новата конституция на Македония. — Б.пр.

[2] След диадохите идва епохата на епигоните — още по-жалките имитатори на Александър Македонски. — Б.пр.

[3] Вж. Приложението, т. 22–23 — Б.ав.