Пол Картлидж
Александър Македонски (16) (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alexander the Great: The Hunt for a New Past, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Пол Картлидж. Александър Македонски: Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност

Английска, първо издание

Превод: Диана Кутева, Стамен Стойчев

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Светлана Стефанова

Технически редактор: Димитър Тодоров

Художествено оформление на корицата: Елена Събева

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Персей“, 2005 г.

ISBN: 954-9420-04-3

История

  1. — Добавяне

Глава 11
Обожествяването на Александър

Александър бил един от първите гърци, почитани приживе като бог. Този удивителен факт повдига множество въпроси. Откъде произлиза идеята за обожествяването на смъртни хора приживе и как се вписва тя в общия контекст на гръцката религия? Дали самият Александър се е възприемал като истинско божествено създание? Дали сам е заповядал да бъде обявен за бог? И ако е било точно така, то защо? Именно с религията е бил обвързан както целият му жизнен път, така и особеностите в неговото личностно развитие. Дори може да се твърди, че дълбоката религиозна вяра е бил сред основните източници на вдъхновение за всичките или поне повечето от неговите действия. Истинският характер на религиозните вярвания на Александър (независимо от въпроса за неговото обожествяване) вече бяха разгледани, но само в светлината на изследването на Александър като човек. Макар и да изглежда парадоксално, проучването на темата как е бил възприеман Александър — като герой или бог, ще ни доведе до още по-задълбочено разбиране на неговата човешка същност.

За нас, възпитаните в монотеистичната традиция на религията и духовността вероятно няма нищо по-трудно от това да проумеем духовния свят на езичеството. Езическата религия винаги се е отличавала с две съществени черти: първо, при нея се е наблягало повече на култовите обреди, отколкото на догмите, вярата или убежденията; второ, според езическите жреци в света изобилствало от богове. По-конкретно, религията на древните се отличавала с преклонение пред езическите (предхристиянски) гръцки богове; с изграждане на храмове, култови статуи (амалгама) и свещени участъци (теменос); жертвоприношения на олтара (обикновено се принасяли в жертва животни); атлетически и/или музикални игри и състезания; пеене на пайен (химн, който се пеел обикновено в чест на олимпийските богове Аполон или Посейдон). Към името на някое от основните и „вездесъщи“ божества, примерно като Атина, дъщерята на Зевс, се добавяли най-различни епитети: Атина — богинята на занаятите и изкуствата, Атина Мъдрата, Атина Девственицата (Партенос на гръцки, затова нейният акропол в Атина се нарича Партенон), Атина Покровителката на града (в Спарта), Атина от Линдос (или от някъде другаде) и т.н. Макар че били представяни антропоморфно, боговете и богините не били личности в човешкия смисъл на това понятие. Всеки бог, както и всяка богиня, били по-скоро превъплъщение на някакви природни сили и стихии.

Антропоморфният характер на гръцките божества се проявявал под различни форми. Тяхната сила била неизмеримо по-голяма от тази на повечето смъртни, ала все пак било трудно да се прокара абсолютно ясна разграничителна линия между хората и боговете. Поради това за древните гърци било напълно естествено да допускат съществуването на създания с междинен статут, подреждани според способностите си някъде — по скалата на могъществото им — между боговете и хората. На единия полюс се нареждали онези, за които се предполагало, че са живели в далечното и неясно минало и поне единият от родителите им имал божествено потекло. Класическият пример за тази категория бил Херкулес, чийто култ — както вече отбелязахме — бил пряко свързан с историята на Александър. На другия полюс на спектъра се намирали човешките същества от историческата ера, които придобивали посмъртно статут на герои за сметка на техните необикновени постижения и подвизи — простосмъртни люде, примерно като спартанеца Бразидас. След смъртта му през 422 г. в град Амфиполис на полуостров Халкидики (който той наскоро бил освободил от властта на атиняните), той бил издигнат до статут на герой и основател на Амфиполис, поради което му се полагало съответното религиозно преклонение. Почитането на Бразидас изместило култа към действителния основател на Амфиполис — тъй като градът бил основан петнадесет години преди това от един атинянин. Това е особено красноречив пример за взаимното преплитане на чисто светските политически фактори и трансцендентално религиозните в рамките на традиционната езическа религия на древните гърци.

Херкулес многократно превъзхождал Бразидас, тъй като притежавал божествен произход благодарение на баща си Зевс и като такъв бил възприеман като герой по рождение. Благодарение на чутовните си подвизи в земното си съществуване той бил приет тържествено сред безсмъртните богове на върха на планината Олимп — най-високата планина в Гърция, издигаща се край южната граница на Македония. Обаче култът към героя Бразидас също имал двояко значение за Александър. Първо, той бил най-извисеният от всички смъртни хора, ала без помен от божествен произход или поне почетни прадеди, чиито геройства се опитвал да застигне и надмине. Второ, след по-малко от двадесет години друг един смъртен, също спартанец, наречен Лизандър, се изкачил още по-високо по стълбата на почестите. При него обаче можело да се говори за някаква връзка с безсмъртните богове, защото — също като Александър — той можел да претендира, че бил пряк потомък на Херкулес по бащина линия. Обаче нямало основания да се очаква, че за разлика от всички останали спартанци, които преди него също твърдели, че били сред потеклото на Херкулес (включително двама от спартанските царе), Лизандър е успял да постигне някаква форма на божественост.

Той командвал флота, който помогнал на Спарта да спечели триумфално Пелопонеската война (431–404 г.). Реакцията на Спарта спрямо Лизандър като личност в часа на неговия триумф била сдържана, типично по спартански. Но това не можело да се каже за върнатите от изгнанието олигарси (настроени крайно антидемократично) от островната държава Самос, близо до анадолския бряг на Мала Азия. Те не виждали никаква причина да сдържат възторга си от победите на Лизандър. В негова чест, като спасител и благодетел на Самос, от 404 г. те започнали да му посвещават олтари, светилища, хвалебствени химни, дори преименували своя най-важен ежегоден религиозен празник от Херея (в чест на покровителката на града — богинята Хера) на Лизандрея — както изрично се посочва в официалния надпис от остров Самос, датиран приблизително към 400 г. пр.Хр.

В обожествяването на Лизандър обаче нямало нищо богохулно. Гърците въобще не са използвали понятието богохулство (макар самата дума „бласфемия“ да има гръцки произход). Когато го вършели, те по принцип се стараели да отделят човешкото от божественото. Например за тях било нещо обичайно да порицават прекалено самонадеяните си съграждани чрез напомнянето да „мислят само като смъртни създания“, т.е. напомняли им, че били хора, а не богове. Но тъй като гръцката религия, както вече отбелязахме, била тясно обвързана с политиката, съвсем редно било за един гръцки град да реши за дадена личност какви религиозни почести са уместни. Тогава не са съществували църковни академии, синоди или други религиозни йерархични институции, представлявани от професионални експерти по религиозните тънкости, нито такива средновековни понятия като доктрини или догми. Освен това ласкателният епитет „богоподобен“, използван за изразяване на най-високата възможна степен на възхвала, пряко им напомнял за Омировия епос.

Следователно преминаването към почитане на някой смъртен и удостояването му с почетното прозвище „достоен да се равнява с боговете“ не представлявало прекалено голям скок. Но тогава защо именно Лизандър пръв бил удостоен с такава небивала чест? Вероятно в това решение са се примесили няколко фактора. Един от тях бил свързан с личната привързаност и политическата обвързаност между него и изгнаниците, насилствено върнати от него на власт след един особено драматичен, напрегнат и кървав сблъсък. Завърналите се изгнаници рискували, като нарушили баланса в разпределянето на почестите между смъртните герои и безсмъртните богове, като предпочели да честват своя кумир посредством култа на обожествяването приживе, вместо да отдават още по-дълбока почит посмъртно на обявения за герой Лизандър, което на свой ред би могло да се обясни единствено с неговата слава и личностни качества или както се казва още — с неговата харизматичност.

През 404 г. Лизандър бил почетен с включването на негова статуя сред внушителния комплекс от бронзови статуи, издигнати в Делфи — светилището на оракула на бога Аполон, най-свещеното място в Гърция. Това бил монумент, посветен по-скоро лично на него, отколкото на Спарта, защото тъкмо той донесъл на спартанците окончателната победа над Атина. Самият Лизандър съумял отлично да се възползва от факта, че по традиция статуите в древна Гърция носели особено ценен заряд. Тази скулптурна композиция била поставена на най-видното място — на входа към свещената пътека, водеща до храма на Аполон. Композицията включвала скулптурните изображения на една дузина олимпийски богове и притежавала по-скоро почетни, отколкото култови функции. И което било още по-важно: там се издигала и статуята на Посейдон, бога на моретата и океаните, изобразен в мига, в който коронясва Лизандър с венеца на победител. С други думи Лизандър несъмнено вярвал, че неговите подвизи са му извоювали достойно място сред Пантеона на боговете. Олигарсите от остров Самос явно възприели правилно посланието на своя герой и превърнали стремежа му към себеутвърждаване в недвусмислена реалност.

Така Лизандър поставил началото на една забележителна традиция, спазвана през целия IV век пр.Хр., водеща към утвърждаването на монархията като форма на управление и към укрепване на монархическото мислене в гръцкия свят. Историческите източници свидетелстват за нарастващ брой владетели, издигнали се благодарение на личностните си качества или чрез избора на управляващите кръгове, като за придаване на блясък на тяхното владичество и за укрепване на властта им започнали да се появяват теории, оправдаващи монархията като изцяло ползотворен режим на управление. Има сведения, според които тогава започнала сериозна смяна на концепциите за ролите на владетелите в развитието на света. Нека се спрем на случая с Клеарх от Хераклея на западния бряг на Черно море. Бивш ученик както на Платон, така и на Изократ, той дори външно се идентифицирал със Зевс както по дрехите си, така и по поведението си. Нещо повече: той нарекъл един от синовете си Гераунус („Гръмовержец“), тъй като именно мълниите били едни от най-известните атрибути на Зевс, с което изпреварил една от възникналите след Александър династични монархии — тази на Птоломеите в Египет, основана от пълководеца във войската на Александър Македонски — Птоломей Гераунус (наричан още Птоломей Сотер).

Обаче в сравнение с Лизандър или Клеарх много по-тясно свързан с разбиранията и светогледа на Александър бил примерът, който оставил собственият му баща — Филип. На Олимпия — седалище за провеждането на панелинските олимпийски игри и второто (след Делфи) най-свещено място за гърците — Филип издигнал структура, която без излишна скромност нарекъл на свое име (Филипеум). По форма тя била кръгла, като онова геометрично тяло, което гърците наричали толос (кошер). Тази форма обикновено се асоциирала по-скоро със свещени, отколкото със светски структури, като например най-известната от тях — Толосът от Мармария край Делфи, намиращ се под планината, където се помещавал главният комплекс от свещени сгради. Освен това Филип наредил да се издигне група от така наречени хризолефантинни статуи (т.е. от злато и слонова кост), представящи него и членовете на семейството му, включително и Александър. Този избор също притежавал своя символика, тъй като били използвани материали като злато и слонова кост, дотогава запазени само за скулптурите на боговете — най-известната от тях била обявена за едно от Седемте чудеса на света. Става дума за колосалната статуя на Зевс Олимпиеца и Гръмовержеца, изваяна от атинския скулптор Фидий през тридесетте години на IV век пр.Хр.

Още по-съмнителен е фактът, че през 336 г. в Егея Филип по някакъв повод решил да увековечи паметта на Лизандър, като издигнал статуя, на която обаче бил изобразен самият той (вероятно повече с почетно, отколкото с култово предназначение, въпреки че не можем да бъдем сигурни в това), която се носела по време на тържествената процесия заедно със статутите на Дванадесетте олимпийци. Осветяването им било проведено точно по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра — когато Павзаний извършил покушението срещу него. Сведенията от литературните източници и археологическите разкрития потвърждават, че Филип издигал статуи, които не представлявали паметници на хора, а по-скоро на богоподобни създания. Ние бихме могли да добавим, че в подкрепа на тази хипотеза говорят надписите от Филипи (град в Халкидийска Тракия), който наименувал или по-скоро преименувал на себе си. Това ни разкрива, че самите македонци при царуването на Филип се готвели да започват да го тачат като жив бог. Ето че отново навлизаме в друга област, в която най-важното явление се оказва примерът, оставен на Александър от баща му, който вероятно го е подтиквал да направи всичко по силите на един човек (или по-скоро свръхчовек), за да задмине постиженията и славата на баща си. Това поставя усилията на Александър да заслужи обожествяване приживе в съвсем нова светлина — като комбинация от преклонение пред религиозната традиция и съперничество с Филип.

Още два други писмени източника от онази епоха ни въвеждат директно в променящия се тогава климат на идеите за обожествяване, които са служели за подтик на Александър. Първият е третото писмо до Филип, съставено (и вероятно изпратено по някакъв начин до македонския цар) от Изократ, най-консервативния от всички атински педагози, ритори и памфлетисти. В това отворено писмо Изократ посочил, че ако Филип постигне успех в начинанието, придобило популярност като „лелеяния замисъл на македонския цар за покоряването на Азия“, то той, Филип, щял да заслужи признание като бог. Една от най-красноречивите фрази в този ярък пример за умението на античните ритори в раболепието пред могъщите владетели звучала по следния начин: „Ако ти завладееш Азия, то ти ще достигнеш предела на възможното за човека.“ Но независимо дали Филип е прочел или не това послание, да не говорим за това дали е последвал съвета на Изократ, синът му Александър може би е възприел указанието на атинянина изцяло в неговия буквален смисъл.

Друг гръцки писател, тясно свързан с македонския цар, също може да бъде цитиран като автор на прокламация, обявяваща божествеността на Александър. Аристотел писал в своята „Политика“ (съставена през тридесетте и двадесетте години на IV век пр.Хр.), че мъжът, който е цар в пълния смисъл на тази дума (буквално е написано „цар изцяло“) бил „като бог сред човеците“ и че нямало да бъде зле за другите да бъдат управлявани от него, тъй като той имал правото да претендира, че упражнява властта си по волята на Зевс. Наистина Аристотел не е написал буквално, че мъжът, който е цар в истинския смисъл на думата, е просто бог, а само че се явява като бог сред хората. Тази сложна езикова конструкция в творбата на Аристотел очевидно е имала само теоретично значение, защото на практика била неприложима. Ала тези бележки лесно можели да бъдат тълкувани по-буквално, отколкото възнамерявал техният автор. Напълно възможно е Александър също да се е придържал към подобни изводи, особено ако учителят му Аристотел ги е изразявал пред него (пряко или косвено), когато му е преподавал в Миеза в края на четиридесетте години от IV век пр.Хр.

 

 

При обсъждането на въпроса за божествеността на Александър три епизода се оказват от ключово значение, като всеки от тях е бил предмет на оживени спорове както в древността, така и в съвременността. Първият от тях е неговото посещение в оазиса Сива в либийската пустиня през зимата на 332/1 г.; вторият е опитът му в Бактрия през 327 г. да наложи персийския обичай за преклонение пред владетеля; а третият — заповедта, която вероятно била издадена от него в Суза през 324 г., призоваващ гърците да го почитат като божество.

Относно пътуването до Сива има три основни проблема. Първо, защо той предприел това рисковано пътуване, за да се консултира с оракула на Амон? Второ, какво точно е станало в светилището на оракула? Трето, какво е било влиянието на това посещение върху по-нататъшното му поведение, в смисъл на начало на промяната в начина, по който той възприемал себе си или се представял пред съвременниците си? За съжаление около този епизод от живота на Александър съществуват толкова много проблеми с източниците — дори би могло да се каже, че е най-заплетеният случай в неговия жизнен път — че ние не можем да бъдем уверени какво в действителност се е случило при срещата му с оракула на Амон.[1]

Очевидно са съществували редица необикновено важни причини, които са подтикнали Александър да предприеме едно толкова дълго и рисковано пътешествие, което означавало да предостави стратегическата инициатива в западните области на Азия изцяло в ръцете на Дарий и неговите военачалници. Тези причини може да са били по-малко или повече прагматични и рационални или съответно по-малко или повече романтични и символични. Все пак със сигурност може да се твърди, че една от тях е била свързана с неудържимия подтик на Александър да се сравнява и да се стреми да надмине постиженията дори на най-добрите от своите предшественици. В такъв случай въпросният най-могъщ съперник вероятно е могъл да бъде единствено Херкулес, далечният предшественик на македонския царски дом, отстъпващ по подвизите и геройството си единствено на Зевс. При разкопките на гробница на някой от по-богатите жители на македонския град Дервени бе открита сребърна монета на стойност от четвърт статер, изсечена в монетарницата в Амфиполис приблизително към 330 г. пр.Хр. На едната страна на монетата е изобразена главата на богинята Атина. На другата има надпис: „ALEXANDROU“ („От Александър“), придружен с три божествени символа: светкавица (символ на Зевс), лък (символ на Аполон) и тояга (символ на Херкулес). Тъй като става дума за четири божествени създания, според историческите източници това говори много за възгледите на Александър на този етап от неговите походи, както и за неговите духовни търсения.

aleksandyr_makedonski_img_23.jpgСребърна монета от епохата на Александър, на която той е показан с рогата на Амон — блестящо изображение на царствена особа и същевременно произведение на египетската култура.
aleksandyr_makedonski_img_24.jpgСребърна монета, сечена от Птоломей I. Александър е изобразен с шапка от скалп на слон — в чест на славния поход в Индия от 326/5 г. пр.Хр.

Друг мотив вероятно е бил обусловен от желанието му да узнае повече за своите предшественици. Обаче свидетелствата за това какво точно е научил в Сива Александър за своя произход (или дори какво е обявил, че е узнал там), са доста противоречиви. Във всеки случай абсолютно ясно е, че след посещението си в оазиса Сива Александър обявява, че произходът му бил тясно обвързан не със синкретичния или хибриден бог Зевс-Амон, а директно с Амон, като дори се е мълвяло, че е негов син. Както бе споменато по-горе, на една сребърна монета, сечена преди смъртта на Александър, той бил изобразен с рогата на Амон.

След смъртта му Птоломей I стига още по-далеч, като сече монети, на които е показан не само с рогата на бог Амон, но и с шапка от слонски скалп като символ на великата победа над раджата Пор край река Хидасп през 326 г.

Трябва да припомним също, че Александър изпраща пратеници през 324 г. именно при оракула на Амон в оазиса Сива, за да узнае отговора на въпроса, който най-силно го е вълнувал в момента — как точно да се отдават посмъртни почести на наскоро починалия Хефестион — като на бог или като на герой?

aleksandyr_makedonski_img_25.jpgРелеф от храм в Луксор, на който Александър е изобразен като фараон, отдаващ почит на египетския бог Мин. Не е сигурно дали той самият се е коронясал като фараон в Мемфис, но подобни изображения доказват, че е бил почитан като бог.

За гърците и македонците призивът да го признаят за син на бог, независимо дали ставало дума за син на Амон или син на Зевс, съвсем не се равнявал на това да бъде действително обявен за бог. Но опитите на Александър да получи одобрението на македонците за разбиранията му относно отричането му „от така наречения му баща“ (т.е. Филип) се оказали твърде неуспешни. Докато в Египет, където от много столетия се прекланяли пред Амон, ситуацията била напълно контрастна — никой не се възмущавал от решението на Александър да се обяви за син на Амон, особено така наречените елиномемфити (потомци на смесени бракове между гърци и египтяните, живеещи в Мемфис). Като примерен представител на тази група може да се посочи дамата от папируса от онази епоха от Сакара, наречена в този древен документ: „Артемизия [гръцко име], дъщеря на Амазис [елинизирана версия на египетско име]“. Тези египтяни просто приемали, че сега Александър е техен фараон (независимо дали е преминал или не през официалната церемония за коронясване в Мемфис), така че в Египет го почитали като жив бог. В тези локални прояви на почит той бил боготворен като син на Амон. Това обяснява, примерно, защо на един релеф от храма в Луксор Александър е изобразен като фараон в традиционния ритуал да отдава почит на бог Мин.

Преклонението пред Александър в Луксор според египтяните било осъществено мирно и недвусмислено. Обаче опитът за организиране на преклонение пред Александър в Бактрия през 327 г. преминало в съвсем друга тоналност. Както отбелязахме в Глава 8, това, което гърците наричали проскинеза, за персите било по-скоро социален обичай, задължителен белег при отдаване на почит или респект, дължими на владетеля от всички перси, независимо от техния ранг. За тях това не било религиозен ритуал. А Великият цар, дори и да бил признаван за наместник на земята на великия бог Ахура Мазда, не бил възприеман като свещен, подобно на египетския фараон. За гърците, от друга страна, а може би и за македонците, проскинезата била точно това — изключително само религиозен акт, акт на боготворене, който можело да се изпълнява единствено по отношение на боговете.

Така Александър се озовал в безизходица. За да получава полагащата му се почит от своите персийски придворни, той бил длъжен да се държи като равен на Великия цар или казано по-просто, да приема от тях проскинезата. Но ако поискал или налагал на своите македонски и гръцки придворни да му се кланят доземи също като персите, той рискувал да бъде обвинен, че смесва божественото със светското и прекрачва границите на позволеното на простосмъртните. А това вече го излагало на смъртния риск да си навлече завинаги завистта, омразата и отмъщението на боговете. Излишно е да се пояснява, че тъкмо на него, Александър — пламенния почитател на Омир, много добре било известно колко фатални можели да бъдат неминуемите последици, ако боговете се надигнат срещу него. Но Александър решил, че въпреки всичко е редно да получава почит под формата на проскинеза от македонците и гърците в своя двор. Това било вследствие на неговата ориенталска политика (както разгледахме в Глава 8), според която новият елит на персите заедно с македонците и гърците трябвало да се стреми към съвместно управление на новата империя.

Може би все пак искането на Александър за проскинеза било в резултат на съвсем практичната загриженост за смазване на зъбните колела на новосъздаваната имперска администрация. Ако се приемело, че за европейците в проскинезата не се съдържат косвени признаци за признаване на божествеността на Александър, то нямало да промени позицията на персите. Това може би е бил доста коварен начин да получи (все пак донякъде тактично) признанието на гърците и македонците за собствената си божественост, а също и от египтяните. Този извод не подлежал на дискусии, както бе споменато по-рано, макар че през 327 г. Александър все още не бил загрижен относно теократичната база в управлението си над гърците, македонците и персите.

Обаче според оцелелите до нас сведения Калистен се противопоставил на избора на Хефестион като оглавяващ церемониите, свързани с проскинезата, и изтъкнал именно този довод: ако Хефестион като грък приеме проскинезата, това ще означава, че признава Александър за бог приживе. Истинската причина за възражението на Калистен, разбира се, може би се дължала, от една страна, на нежеланието му да насърчава гръцките и македонските придворни, също като персийските, да отдават почит на Александър като на бог, а от друга — това би означавало за него, като грък, да деградира до предишния си статут, от което биха спечелили само персите. И в двата случая ние не можем да твърдим със сигурност дали епизодът с отдаването на почит на Александър в Бактрия не е бил случаен инцидент или е свидетелствал за значителна промяна в начина, по който Александър е възприемал себе си, или е било само желание да бъде почитан от македонците и гърците като бог преди смъртта си.

По-точни изводи могат да бъдат съставени въз основа на заповедта за обожествяването му, която (според предположенията ни) Александър издал в Суза през 324 г. Но съществуват множество съмнения относно нейната автентичност. Само двама от античните автори я споменават изрично, като и двамата са несериозни и ненадеждни. Освен това претенциите за божественост в древна Гърция (както и в древния Рим) често се възприемали като удобен повод за съчиняване на остроумни и насмешливи епиграми. Според Плутарх един иначе неизвестен спартанец — Дамий (възможно е грешно да е транскрибирано името на цар Евдамий I), заявил: „Ние допускаме, че Александър може да бъде наричан бог, ако той пожелае това.“ Тази предизвикваща насмешка сентенция изисквала Александър да изпрати заповед до Спарта, но ако става дума само за намерението на завоевателя, то вероятно не е била издавана подобна заповед. Другият източник е Аелиян, гръцки компилатор от II век след Хр., автор на „Различни истории“. Казано накратко, не разполагаме с необоримо историческо доказателство, че Александър е заповядал да бъде призната неговата божествена природа.

Но може ли да се заключава, че той все пак е издал тази заповед? Възможно ли е да съдим по някакви косвени признаци или с помощта на разсъждения от общ характер да си изясним основната му позиция като върховен владетел? Следният пасаж може би ще ни помогне да се справим с тази загадка. Той е взет от седмия том на „Анабазис“ от Ариан и се отнася до делата на Александър след завръщането му във Вавилон през лятото на 323 г.:

… представили се също официалните пратеничества от Гърция, като пратениците, носещи свитъците с церемониалните клетви, тържествено пристъпили към Александър и докоснали тези свитъци до златния венец на главата му, като че ли го коронясвали с ритуал, достоен за някой бог.

Тук езикът на Ариан е донякъде двусмислен; той записал буквално: „като че ли“, с което искал да подскаже, че лично той не бил убеден, че Александър бил бог. Ариан още повече усложнява това, като добавя: „Но въпреки всичко това неговият край приближавал.“ Боговете, истинските богове, никога не умират; те са, по дефиниция, безсмъртни или а-танатос[2]. Но Ариан, който в описанията си почти винаги преразказва доста точно и добросъвестно наученото от други източници, тук не отрича, че пратениците удостоили Александър с божествени почести.

Строго казано обаче, това не доказва, че Александър е заповядал да бъде обожествен, а само това, че гърците били готови да му признаят подобна небивала чест. При това не само те били склонни да отстъпят пред него. Почти сигурно е, че гърците от Мала Азия — онези, пред които Александър обявил, че ще ги освободи от персийското потисничество — също го боготворели приживе и то вероятно няколко години по-рано, т.е. преди 323 г. Причините за тази позиция на малоазиатските гърци била съвсем същата като основанията за отдаване на божествени почести пред Лизандър на остров Самос. Или пред Филип в град Филипи (при последния случай се добавяли известни националистически съображения): признаване на върховната власт, съчетано с молба да продължи да ги закриля от персите.

Но не всички гръцки градове-държави от континентална (европейска) Гърция споделяли позитивната мотивация на своите азиатски братовчеди. Някои от тях, като Атина и Спарта, имали основателни причини да не възприемат Александър като техен божествен благодетел. Те вече били повече или по-малко обвързани принудително с Коринтския съюз — или под натиска на Филип от 338 г. или под влиянието на Александър няколко години по-късно, като тяхната автономия вероятно е била гарантирана от тържествените клетви, които на практика били погазени от Александър. Това в края на краищата ми дава основание да допускам, че той вероятно е издал заповед да бъде почитан като бог от гърците в континентална Гърция. Така те биха се изравнили по права с останалото население на неговата наскоро основана империя, чийто център се намирал далеч на изток от Егейското море. Във всички случаи обаче провъзгласяването и признаването на Александър за бог представлявало по същество политически акт, а не духовна изява и религиозно признание.

Ако допуснем, че Александър наистина е издал заповед за своето обожествяване, то логично следва въпросът: защо го е сторил (като се абстрахираме от съображенията за хармонизация на управлението на империята)? Дали зад това решение той не е прикривал свои политически мотиви и цели? През 324 Г. Александър вече господствал над древната Персийска империя и освен това бил сюзерен на Гърция и островите в Егейско море. Но тогава — по този въпрос няма спорове — той започнал да действа по-автократично, дори деспотично. Освен това се усъвършенствал или поне променял в духовно отношение, обаче в каква насока? Според интригуващото предположение на австрийския учен Фриц Шахермайер (който разглежда Александър като титаничен персонаж, донякъде олицетворяващ представата за всемогъщ фюрер), духовният прогрес на Александър можел да се измерва според предпочитанията му към антични герои и божества, чиито подвизи се стремял да достигне или дори да надмине през последователните етапи от кариерата си. Прекланял се пред Ахил — увлечение, от което бил обсебен през първата фаза от похода си за завладяване на Азия (достатъчно е да си припомним посещението му в Троя, където бил придружаван от най-предания си спътник — Хефестион). След това обаче, преди и след битката при Гавгамела, той мислел единствено за Херкулес, докато накрая, по време на нашествието в Индия отвъд източните граници на Ахеменидската империя, в играта на въображението му най-после се намесил Дионис. И след като успешно се справил с всичките тези предизвикателства и постигнал повече дори от постигнатото от боговете, вече не оставал никой, нито човек, нито бог, с когото Александър да мери силите си. Шахермайер стига до предположението, че от този момент нататък Александър вече си бил разчистил пътя да се превърне в бог и да бъде почитан като такъв.

Може би Шахермайер е бил прав с тази своя хипотеза. Никак не е изключено Александър да се е подготвял именно за това. Посещението в светилището на оракула на бог Амон, издигането на тезата за божественото му осиновяване от Амон, ласкателните изображения на неговия лик по монети и медальони, както и в картини или скулптури, заобиколен от атрибутите на Зевс, Херкулес, Амон и така нататък — всичко това ни насочва към хипотезата, че той вече не е гледал на себе си само като на простосмъртно човешко създание. Ако се вземе предвид, че практически той се е оказал непобедим, подобна мисъл не ни се струва единствено като проява на мегаломания. И накрая трябва да изтъкнем един не толкова идеалистичен и много по-личен мотив: желанието да надмине постиженията на баща си Филип и с това окончателно да докаже способностите си пред духа на покойния си баща.

 

 

Както доказва нашето изследване, преклонението приживе пред Александър като божествен персонаж се дължало на щастливо съвпадение в търсенето и предлагането на героични образи. Днес може да ни се струва странно, но именно в безсмъртната слава на Александър е неговият най-мащабен и най-дълготраен успех. Посмъртният култ към Александър се оказал забележително плодоносен и устойчив срещу влиянието на времето. За разлика от Ленин и Мао, на които въпреки формално атеистичната идеология в действителност е бил признаван божествен статут, докато са били живи и малко след смъртта им, култът към Александър се оказал неизмеримо по-дълготраен и в известен смисъл е запазен до наши дни. В елинистичната Пела (столицата на Македония) той бил изобразен в мраморна статуя с по-особен вид — по-скоро игрив и развеселяващ, наподобяващ прочутия бог Пан, отчасти човек, отчасти звяр, с излъчване на несдържана сексуалност.

Много по-късно образът на Александър се затвърдил като светец в християнския календар на египетските копти, а още по-нататък във времето като пророк (в Корана). Но един от най-възвишените образи на Александър може да бъде открит много по-далеч на запад и на север: в катедралата в романски стил в швейцарския град Базел, където е показано как той се възнася към небесата. Това е християнска версия на едно по-ранно, езическо представяне на образа на Александър, разработвано отначало в легендарния епос, наричан „Александрова романтика“, на който ще се спрем в следващата последна глава.

aleksandyr_makedonski_img_26.jpgМраморна статуя от Пела. Александър е представен донякъде в сатиричен план като бог Пан.
Бележки

[1] Вж. Приложението, т. 58–68 — Б.ав.

[2] Т.е. освободени от смъртта — оттам името Атанасий/Атанас. — Б.пр.