Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Arena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012 г.)

Издание:

Марио Пузо. Тъмната арена

Американска. Първо издание

ИК „Петекстон“, София, 1993

Редактор: Бонка Вълчева

Коректор: Анна Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната арена от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната арена
Dark Arena
АвторМарио Пузо
Първо издание1955 г.
САЩ
ИздателствоРандъм Хаус
Оригинален езиканглийски език
Жанркриминален роман
Видроман
ISBNISBN 0345441699

Тъмната арена е първият роман на Марио Пузо и е издаден през 1955 г.

Сюжет

След завръщането си у дома от фронта на Втората световна война, Уолтър Моска става твърде неспокоен от живота си като цивилен американец. Затова се завръща в Германия, за да намери жената, която обичал и да започне битието си в опустошената от войната страна. Но пред Моска се простира тъмен пейзаж на поражение и интрига, докато бива погълнат от покваряващите влияния на враждебната обстановка. Сега той навлиза в друг тип война, в която трябва да вземе съдбоносно решение – да избере между любовта и амбицията, страстта и алчността, живота и смъртта.

Край на разкриващата сюжета част.

Външни препратки

„Отци и учители, аз размишлявам — «Какво е адът?» Аз мисля, че това е страданието да си неспособен да обичаш.

О, има хора, които са горди и свирепи дори в ада, въпреки техните безспорни познания и размишления за абсолютната истина; има свирепи, които са се отдали на сатаната и неговия горд дух изцяло. За тях адът е доброволен и всепоглъщащ: те са мъченици по собствено желание. Те сами са се проклели, проклинайки Бога и живота. Те живеят от своята отмъстителна гордост така, както гладен човек в пустинята смуче кръв от собственото си тяло. Но те никога не са задоволени и отхвърлят прошката и проклинат Бога, който ги зове. Те не могат да съзерцават живия Бог без омраза и крещят, че Богът на живота трябва да бъде унищожен, че Бог трябва да погуби сам себе си и собственото си творение. И те вечно ще горят в огъня на своя собствен гняв и ще копнеят за смърт и унищожение. Но никога няма да се доберат до смъртта.“

„Братя Карамазови“ Феодор Достоевски

1.

Уолтър Моска чувстваше възбуда и съкрушителна самота, преди да се прибере вкъщи. Няколкото развалини извън Париж му бяха напомнили познати сгради и сега, при последната крачка от пътуването, едва можеше да дочака да дойде до предназначението си в сърцето на разбития континент, в разрушения град, който той никога не беше си представял, че ще види отново. Границите до Германия му бяха много по-добре познати, отколкото пътищата към собствената му страна, към родния му град.

Влакът се тресеше от скоростта. Той беше военен влак със смяна за Франкфуртския гарнизон, но половината вагон беше зает с цивилни доброволци от Щатите. Моска докосна своята копринена вратовръзка и се усмихна. Изглеждаше му странно. Чувстваше се повече вкъщи с редовните войници в другия край и смяташе, че така е и с около двадесетте цивилни заедно с него.

Имаше две мъждиви светлини, по една от всяка страна на вагона. Прозорците бяха заковани с дъски, като че ли вагонът е бил построен така, че неговите пътници да не могат да видят огромните развалини, през които ще пътуват. Седалките бяха дълги дървени пейки с една много широка пътека от едната страна.

Моска се опъна на своята пейка и постави синята си спортна торба под главата за възглавница. На лошата светлина можеше трудно да разпознае другите цивилни.

Те всички пътуваха заедно в един военен кораб и всички изглеждаха възбудени и нетърпеливи да стигнат до Франкфурт. Говореха високо, за да надвикат шума на влака, и Моска чуваше гласа на господин Джералд, който доминираше. Господин Джералд имаше най-висок ранг от пътуващите цивилни. Той носеше със себе си комплект за голф и на борда на кораба искаше всеки да знае, че неговата цивилна степен се равнява на ранг полковник. Господин Джералд беше щастлив и весел и Моска си го представяше как играе голф върху развалините на някакъв град, за поле му служат изравнени улици, доближаващи се до кръгла купчина отломъци, а той цели внимателно върха на разлагащ се череп.

Скоростта на влака намаля, когато спряха на малка безлюдна гара. Навън беше нощ и в слепия вагон беше много тъмно. Моска дремеше и смътно чуваше гласовете на другите. Но когато влакът набра скорост, бързо се събуди.

Цивилните говореха по-тихо сега и Моска седна, за да наблюдава войниците от другия край на вагона. Някои бяха заспали върху дългите пейки, но имаше три кръга от светлина, които осветяваха групи картоиграчи и придаваха приятелски уют в този край на вагона. Той усети известна носталгия към живота, който бе водил преди и който напусна само преди няколко месеца. При светлината на техните свещи можеше да види как пият от манерките си не вода, сигурен беше, и как дъвчеха шоколад от военната дажба. Войникът беше винаги готов, мислеше си Моска, като се ухили. Одеялото на гърба, свещи в торбата, вода или нещо по-добро в манерката и презерватив за всеки случай. Готов за добро или лошо.

Моска се протегна отново на пейката и се опита да спи. Но неговото тяло беше сковано и схванато като твърдата дървена пейка. Влакът бе засилил скоростта и се движеше много бързо сега. Погледна часовника си. Наближаваше полунощ и имаше още цели осем часа до Франкфурт. Той седна, извади бутилка от малката синя спортна торба, облегна главата си на затворения прозорец и пи, докато тялото му започна да се отпуска. Сигурно беше заспал, защото, когато погледна към войнишката страна на вагона, само една свещ гореше; но в тъмнината отзад все още се чуваше гласът на господин Джералд и други цивилни. Те може би бяха пияни, гласът на господин Джералд беше покровителствен, снизходителен и той се хвалеше с властта, която ще има, когато построи хартиената си империя върху надеждна основа.

Две свещи се отделиха от кръга в другия край, техният пламък трепкаше неспокойно по пътеката. Когато минаха покрай него, Моска се сепна. Войникът със свещите имаше злобен и тъп израз. Светложълтият пламък оцветяваше вече пиянски пламналото му лице в тъмночервено и придаваше на смръщения поглед заплашителен и безчувствен пламък.

— Хей, войник — се чу гласът на господин Джералд, — ще ни оставиш ли една свещ?

Свещта покорно се приближи до господин Джералд и неговата група от цивилни и шумът от гласовете им се засили, като че ли те добиха кураж от трепкащата светлина. Опитаха се да включат войника в разговора, но като остави свещите на пейката, той остана в тъмнината и отказа да отговори. Те забравиха войника и заговориха за други неща; само господин Джералд, наведен към светлината на свещта, като че да покаже добронамереност, се обърна снизходително, но с истинско уважение към войника:

— Знаеш, ние всички сме се били също в армията. — И после със смях към другите: — Благодарим на Бога, че всичко свърши.

Друг цивилен добави:

— Не бъди толкова сигурен, все още има руснаци.

Те отново забравиха войника, но изведнъж сред гласовете и шума от влака, който се носеше сляпо през континента, мълчаливият войник извика високо, с пиянска арогантност и в паника:

— Млъкнете, млъкнете, не говорете толкова много, затворете си шибаните уста.

Последва моментна изненада, конфузна тишина и тогава господин Джералд обърна главата си към свещта и каза тихо:

— По-добре е да отидеш в своя край на вагона, синко.

Не последва отговор и господин Джералд продължи, откъдето беше прекъснал.

Изведнъж той стана, напълно осветен от пламтящите свещи, гласът му секна. И тогава каза тихо, без тревога, но с недоумение, ужасен:

— Боже мой, ранен съм. Този войник ми направи нещо.

Моска седна, а другите тъмни фигури се надигнаха от пейките, един от тях загаси свещта, като я събори на пода. Господин Джералд бе все още прав, но не толкова ясно осветен. Каза стих, уплашен глас:

— Този войник ме наръга — и падна върху пейката извън обсега на светлината.

Двама души от войнишкия край на вагона се забързаха по пътеката. При светлината на свещите, които носеха, Моска видя офицерските им знаци.

Господин Джералд повтаряше:

— Наръган съм, този войник ме наръга.

Ужасът в гласа му беше изчезнал, той беше изненадан, недоумяваше. Моска го видя седнал на пейката и при светлината на трите свещи се виждаше разсеченият крачол високо при бедрото и тъмното петно, което се увеличаваше около него. Лейтенантът държеше свещта си ниско и даде заповед на войника с него. Войникът изтича към другия край на вагона и се върна с одеяла и с медицинска чанта. Те постлаха одеялата на пода и поставиха господин Джералд върху тях. Войникът започна да реже крачола, но господин Джералд се възпротиви:

— Не, навий го, мога да го закърпя.

Лейтенантът погледна раната.

— Няма нищо страшно — каза той. — Увий го в одеялото.

Нямаше съчувствие в младото му, безизразно лице, нито в гласа му, само студена любезност.

— Ще има една линейка във Франкфурт за всеки случай. Ще телеграфирам на следващата спирка. — Тогава той се обърна към другите и попита: — Къде е той?

Пияният войник беше изчезнал. Моска се взря в тъмнината, видя фигура, свита в ъгъла на пейката. Нищо не каза.

Лейтенантът отиде до своя край на вагона и се върна препасан с колана и своя кобур. Освети с фенерче наоколо и видя свитата фигура. Ръгна го с фенерчето и в същото време извади пистолета и го скри зад гърба си. Войникът не мръдна.

Лейтенантът го мушна грубо:

— Ставай, Мълруни.

Войникът отвори очи и когато Моска видя тъпия, намусен, животински поглед, изведнъж почувства жал.

Лейтенантът държеше лъча от фенерчето си право в очите на войника и го ослепяваше. Накара Мълруни да стане. Когато видя, че в ръцете му няма нищо, прибра пистолета си в кобура. След това грубо завъртя войника и го обискира. Не намери нищо и освети пейката с фенерчето. Моска видя окървавения нож. Лейтенантът го прибра и бутна войника пред себе си към другия край на вагона.

Влакът започна да намалява скоростта и постепенно спря. Моска отиде до края на вагона, отвори вратата и погледна навън. Видя лейтенанта, който отиваше към гарата да телеграфира за бърза помощ, иначе нямаше никой. Френският град зад гарата беше тъмен и тих.

Моска се върна на пейката. Приятелите на господин Джералд бяха се скупчили около него, като го успокояваха, а господин Джералд говореше нетърпеливо:

— Знам, това е драскотина, но защо го направи, защо направи такова шантаво нещо?

И когато лейтенантът се върна във вагона и му съобщи, че бърза помощ ще го чака във Франкфурт, господин Джералд му каза:

— Вярвайте ми, лейтенант, аз с нищо не съм го провокирал. Питайте всеки от приятелите ми. Не съм направил нищо, та той да направи това.

— Той е откачен, това е всичко — каза лейтенантът и прибави: — Вие сте късметлия, господине, доколкото познавам Мълруни, той се е целел във вашия орган.

Поради неизвестна причина това, изглежда, ги ободри, като че ли сериозността на намерението направи случая по-интересен, придаде важност на одрасканото бедро на господин Джералд. Лейтенантът донесе своя спален чувал и постави господин Джералд върху него.

— В известен смисъл вие ми направихте услуга. Опитвам се да се отърва от Мълруни още от първия ден, когато дойде във взвода. Сега той ще бъде на топло за няколко години.

Моска не можеше да спи. Влакът тръгна и той отново се разходи до вратата, застана там и се загледа в тъмния пейзаж навън. Спомняше си същото, пейзажът толкова бавно се изменяше, гледан от камиони, танкове, пеша, пълзящ по земята. Той смяташе, че никога няма да види тази страна отново и сега се чудеше как всичко се завъртя толкова лошо. Толкова дълго си беше мечтал да се върне вкъщи, а сега пак напусна дома си. В тъмнината си спомни първата нощ вкъщи.

На големия квадрат, залепен на вратата, се четеше „Добре дошъл у дома, Уолтър“ и Моска забеляза също такива, залепени на две други врати, само че с други имена. Първото нещо, което видя, когато влезе в апартамента, беше неговата снимка, направена точно преди да замине. Майка му и Глория се суетяха около него, а Алф му разтърсваше ръката.

Те всички стояха на разстояние един от друг и имаше един момент на неловко мълчание.

— Ти си остарял — каза майка му и всички се засмяха. — Но аз имам предвид остарял с три години.

— Той не се е променил — каза Глория. — Никак не се е променил.

— Победителят герой се върна — каза Алф. — Вижте всички тези ленти. — Направи ли нещо супер, Уолтър?

— Обикновени работи — отговори Моска. — Повечето от женския корпус имат същите. — Той свали своето бойно яке и майка му го взе.

Алф отиде в кухнята и се върна с поднос с напитки.

— Господи — рече Моска учуден. — Мислех, че нямаш един крак.

Беше изобщо забравил какво му писа майка му за Алф. Но брат му очевидно чакаше този момент. Вдигна крачола си.

— Много е хубав — каза Моска. — Лош късмет, Алф.

— По дяволите — бих искал да имам два такива. Без гъбички по пръстите, без сраснали нокти, нали разбираш?

— Разбира се. — Той докосна брат си по рамото и се усмихна.

— Сложи го специално заради теб, Уолтър — каза майка му. — Обикновено не го носи вкъщи, въпреки че знае как мразя да го виждам без него.

Алф вдигна чашата си.

— За побеждаващия герой — каза той и с усмивка се обърна към Глория: — За момичето, което го чакаше.

— За нашето семейство — каза Глория.

— За всичките ми деца — рече майка му с обич. Нейният поглед включваше и Глория. Всички гледаха Моска с очакване.

— Нека изпия тази чаша и тогава ще мога да мисля.

Всички се засмяха и пиха.

— Сега на вечеря — каза майка му. — Помогнете ми да приготвя масата, Алф.

Двамата отидоха в кухнята. Моска седна ведно кресло:

— Дълго, дълго пътуване.

Глория отиде до камината и взе снимката на Моска. С гръб към него тя каза:

— Всяка седмица идвах тук и гледах снимката. Помагах на майка ти да приготви вечерята, ядяхме заедно и после сядахме тук в тази стая, гледахме снимката и говорехме за теб. Всяка седмица за три години, както хора, които посещават гробищата, и сега, когато ти се върна, тя никак не прилича на теб.

Моска стана и отиде при Глория. Прегърна я и погледна към снимката, чудейки се защо го дразни.

Главата беше отхвърлена назад със смях и той стоеше очевидно така, че черните и белите диагонални ленти на неговата дивизия да се виждат ясно. Лицето беше младежко и изпълнено с невинност. Униформата му стоеше отлично. Както стоеше там, в топлината на южното слънце, той беше типичен войник, който се снима за семейството, което го обожава.

— Какво тъпо хилене — каза Моска.

— Не се смей на това. Това само имахме дълго време. — Тя замълча за момент. — О, Уолтър, — как сме плакали над нея понякога, когато ти не пишеше, когато чувахме слухове за потопен военен кораб или за голямо сражение. В деня „Д“ ние не отидохме на църква. Майка ти седеше на кушетката, а аз седях тук до радиото. Така седяхме цял ден. Аз не отидох на работа. Въртях радиото на различни станции за новините и се опитвах да намеря друга станция с новини, въпреки че знаех, че са същите. Майка ти само седеше там с кърпичка в ръка, но не плачеше. Аз спах тука тази нощ, в твоята стая, в твоето легло, и взех снимката ти с мене. Сложих я на бюфета и й казах лека нощ и после сънувах, че няма да те видя никога. И сега ето те тук, Уолтър Моска, от плът и кръв и не приличаш много на този от снимката. — Тя се опита да се засмее, но започна да плаче.

Моска беше объркан. Целуна внимателно Глория.

— Три години е много време — каза той и си спомни: „В деня «Д» бях пиян в един английски град. Бях дал на една малка блондинка това, което искаше — да пие за първи път уиски и за първи път да бъде с мъж. Празнувах деня «Д», но повече празнувах за това, че не участвах в него.“

Имаше силно желание да каже на Глория истината, че той не е мислел за тях този ден или за нещо, за което те са мислили, но само каза:

— Не ми харесва снимката. И освен това, когато влязох, ти каза, че не съм се променил никак.

— Не е ли смешно — каза Глория, — когато ти влезе, изглеждаше точно като на снимката. Но когато се вгледах в тебе, изглежда, че цялото ти лице се промени.

Майка му извика от кухнята:

— Готово е.

И те влязоха в трапезарията.

Всичките му любими ястия бяха на масата: недопечена пържола с малки печени картофки, зелена салата и нарязан кашкавал. Покривката беше снежнобяла и когато той свърши, забеляза салфетките непипнати до неговата чиния. Това беше добре, но не толкова, колкото той си беше мечтал.

— О — каза Алф, — голяма разлика от войнишката манджа, нали, Уолтър?

— Да — отвърна Моска. Взе от джоба на ризата си къса, дебела, тъмна пура и щеше да я запали, но забеляза, че го гледат с учудване Алф, Глория и майка му.

Той се ухили:

— Вече съм голямо момче — и запали пурата, като преувеличаваше удоволствието си.

Четиримата избухнаха в смях. Изглеждаше, че последното неудобство, странността, че се е върнал вкъщи, така различен в лицето и маниерите, изчезнаха. Изненадата им и после учудването, че са се изненадали, когато искаше да запали пурата си, бяха счупили бариерата между тях. Те отидоха в хола, двете жени прегърнали Моска през кръста, Алф носеше подноса с уиски и джинджърова бира.

Жените седнаха до Моска на канапето, а Алф им поднесе питиетата и после седна срещу тях на едно от меките кресла. Настолната лампа излъчваше мека жълта светлина в стаята и Алф каза с великодушен и шеговит тон, какъвто имаше през цялата вечер:

— Сега ще бъде разказана историята на Уолтър Моска.

Моска отпи.

— Първо подаръците — каза той. Отиде до своята синя спортна торба до вратата, извади три малки кутийки, увити в кафява хартия, и подаде по една на всеки. Докато те отваряха пакетите, той взе нова напитка.

— Исусе — извика Алф, — какво, по дяволите, е това?

Той държеше четири огромни сребърни цилиндъра. Моска се засмя.

— Четири от най-добрите пури на света. Специално направени за Херман Гьоринг.

Глория отвори своя пакет и после ахна. В черна кадифена кутия лежеше един пръстен. Малки диаманти обграждаха квадратен тъмнозелен изумруд. Тя скочи и го прегърна, после се обърна към майка му да покаже пръстена.

Но майка му беше омагьосана от рулото внимателно опакована виненочервена коприна, която падаше на пода на големи гънки. Тя я вдигна.

Беше едно огромно квадратно знаме и по средата на бял кръгъл фон стоеше паяково черната свастика. Всички замълчаха. В тишината на стаята виждаха за първи път символа на врага.

— По дяволите — каза Моска, като наруши тишината, — това е само шега. Трябва да видите това.

Той взе малката кутия, която лежеше на земята. Майка му я отвори и като видя бяло-синия диамант, го погледна с благодарност. Тя сгъна голямото знаме на малък квадрат, после се надигна, взе синия сак на Моска и каза:

— Ще го разопаковам.

— Чудесни подаръци — каза Глория, — откъде ги взе?

Моска се засмя и каза:

— Плячка. — Наблегна на думата комично, за да се разсмеят.

Майка му се върна в стаята с голям пакет снимки.

— Това беше в чантата ти, Уолтър. Защо не ни ги показа? — Тя седна на канапето и започна да ги разглежда една по една. Подаваше ги на Глория и Алф. Моска се самообслужи с питие, докато те възклицаваха на всяка снимка и питаха къде е правена. След това видя, че майка му пребледня, като гледаше една от снимките. За момент Моска се паникьоса, като се чудеше дали все още неприличните снимки, които беше взел, бяха там. Беше сигурен, че всичките ги е продал на кораба. Видя, че майка му подава снимките на Алф, и се ядоса на себе си, че за момент се уплаши.

— Охо, какво е това? — попита Алф.

Глория се приближи и погледна.

Той видя три чифта очи обърнати към него в очакване.

Моска се наведе над Алф и когато видя какво беше, почувства облекчение. Сега си спомни. Той се возеше на гърба на танка, когато това стана.

На снимката беше свитата фигура на германски картечар, легнал в снега. Черна линия минаваше през тялото му до края на снимката. Над тялото стоеше самият Моска, облещен точно срещу фотоапарата. Неговият М-1 беше преметнат през рамото му. Той, Моска, изглеждаше странно безформен в зимната си униформа.

Одеялото, на което беше отрязал дупки за главата и ръцете, висеше като рокля под военното му яке. Той стоеше там като успял ловец, готов да занесе вкъщи падналата плячка.

Но на снимката не бяха горящите танкове, покрили равнината. Нямаше ги също обгорелите тела, разпръснати по бялото поле като боклук. Германецът беше добър картечар.

— Приятелят ми направи тази снимка с Лайката на този фриц. — Моска се върна към питието си и като се обърна пак към тях, видя, че те все още очакват някакъв отговор.

— Първата ми жертва — каза той, като се опитваше да прозвучи като шега. И накрая прозвуча, като че ли беше казал Айфеловата кула или пирамидите като фон, на който той стоеше.

Майка му разглеждаше друга снимка.

— Къде е направена? — попита тя. Моска седна до нея и каза:

— Това беше в Париж при първата ми отпуска. — Той я прегърна през кръста.

— А тази? — попита тя.

— Това беше във Витри.

— А тази?

— Това беше в Аахен.

А това? А това? Той казваше имената на градовете и разказваше малки смешни истории. Алкохолът му повдигна настроението, но той си мислеше: „Това беше в Нанси, когато чаках два часа, за да си намеря легло, това беше в Домбазел, където намерих умрелия гол германец с неговия член, надут като пъпеш. Афишът на вратата гласеше «Вътре има мъртъв германец». И това не беше лъжа. Той се чудеше дори и сега защо някой си беше направил труда да го напише, макар и на шега. А това се случи в Хем, където беше за първи път от три месеца с мацка и където взе първата си доза наркотик. А това беше безкрайна поредица от градове, където германци — мъже, жени и деца — лежаха в безформените си, разрушени гробове и издаваха непоносимо зловоние.

И на целия този фон той изглеждаше като човек, фотографиран в пустиня. Той, победителят, стоеше над сплесканите, превърнати в прах фабрики, къщи, човешки останки — развалините се простираха надалече като вълнообразни пясъчни дюни.

Моска седна пак на канапето. Пушеше пурата си.

— Какво ще кажете за кафе? Аз ще го направя. — Той влезе в кухнята, Глория го последва и заедно наредиха чашите, нарязаха сметанова торта, която тя извади от хладилника. И докато кафето заври, тя се долепи до него и каза:

— Мили, обичам те, обичам те.

Те занесоха кафето в хола и сега беше техен ред да разказват на Моска. Как Глория никога не е ходила на среща през тези три години, как Алф загуби крака си в катастрофа с камион във военен лагер на юг и как майка му се върнала на работа, служителка в един голям универсален магазин. Те всички имаха свои приключения, но слава богу войната беше свършила, Моска се беше върнал здрав, един крак загубен, но както казваше Алф, със съвременния транспорт какво означават краката, и сега всички те са тука, здрави и читави в тази малка стая.

Врагът е толкова далече, напълно унищожен, та никога вече няма да ги плаши. Врагът беше обграден, окупиран, умиращ и се топи от болести, без физическа и морална сила да ги заплашва пак. И когато Моска задряма на стола, те, които го обичаха, го гледаха няколко минути тихо, почти просълзени, като едва вярваха, че той е пътувал толкова време, че е бил на толкова далечни места и като по някакво чудо се е върнал невредим.

Беше третата вечер, когато Моска остана с Глория насаме. Втората вечер прекараха в нейната къща, където майка му, Алф, сестрата на Глория и баща й обсъждаха детайлите на сватбата не от натрапчивост, а защото бяха доволни и очаровани, че всичко излезе добре. Решиха, че сватбата трябва да бъде колкото е възможно по-скоро, но трябва да се чака, докато Уолтър намери постоянна работа. Моска с готовност възприе тази идея. А Алф имаше изненада за Моска. Плахият Алф беше станал уверен, разумен човек, който играеше ролята на глава на семейството отлично.

През тази трета нощ майка му и Алф излязоха и Алф ухилено му каза:

— Гледай часовника, ще се приберем в единайсет.

Майка му избута Алф навън и каза:

— Ако излизате с Глория, не забравяй да заключиш вратата.

Моска се развесели от нотката на съмнение в гласа й, като че ли мисълта да го остави само Глория вкъщи беше против нейните принципи. «Добри ми, Исусе», мислеше той и се опъна на канапето.

Той се опита да се отпусне, но беше много напрегнат и стана, за да си сипе едно питие. Стоеше до прозореца и се усмихваше, като се чудеше какво ще стане. Той и Глория бяха прекарвали вечери заедно в малка хотелска стая няколко седмици преди да замине, но не можеше добре да си спомни сега. Отиде до радиото, включи го и после влезе в кухнята да погледне часовника. Беше близо осем и половина. Кучката закъсня с половин час. Той отиде пак до прозореца, но сега беше тъмно и нищо не се виждаше. Докато се обърне, се чу почукване на вратата и Глория влезе в апартамента.

— Здравей Уолтър. — Моска забеляза, че гласът й малко трепереше. Тя си свали палтото. Беше с блуза само с няколко големи копчета и с широка плисирана пола.

— Най-после сами — каза той, хилейки се, и се опъна пак на канапето. — Направи две питиета. — Глория седна на канапето и се наведе да го целуне. Той сложи ръцете си на гърдите й и те дълго се целуваха.

— Питиетата идват — каза тя и се дръпна от него.

Пиха. По радиото се чуваше тиха музика и настолната лампа излъчваше мека жълта светлина в стаята. Той запали две цигари и й даде едната. Те пушеха и когато той си загаси цигарата, видя, че тя още държеше своята. Той я взе и внимателно я загаси в пепелника.

Моска придърпа Глория, така че тя легна върху него. Той разкопча блузата й така, че да може да пъхне ръцете си в сутиена, и после я целуна. Сложи ръката си долу, под полата й.

Глория седна и се дръпна от него. Моска беше изненадан и нащрек.

— Аз не искам да отидем до края — каза Глория. Момичешката фраза го ядоса и той се протегна към нея нетърпеливо. Тя стана и се отдалечи. — Да, аз наистина мисля така — каза тя.

— По дяволите — каза Моска, — двете седмици, преди да замина, бяха чудесни. Какво има сега?

— Знам. — Глория му се усмихна нежно, а той изпита внезапен гняв. — Но сега е друго. Ти заминаваше и аз те обичах. Ако сега го направя, ти ще си помислиш нещо лошо за мен. Не се ядосвай, Уолтър, но говорих с Еми за това. Ти беше толкова различен, когато се върна, че аз трябваше да говоря с някой. И ние двете мислим, че така ще бъде най-добре.

Моска запали цигара.

— Сестра ти е глупава.

— Моля те, не говори такива неща, Уолтър. Няма да направя каквото искаш, защото наистина те обичам.

Моска се задави с чашата и му беше трудно да не се изсмее.

— Виж — каза той, — ако ние не бяхме спали заедно тези последни две седмици, аз нямаше да си спомням за тебе, нито да ти пиша. Ти нямаше да означаваш нищо за мене. — Той видя, че тя се изчерви, отиде до креслото и седна.

— Аз те обичах преди това — каза Глория.

Моска видя, че устните й трепереха, и й подхвърли пакета с цигари, отпи от чашата си и се опита да премисли всичко. Желанието му се изпари и усети облекчение. Защо, той не знаеше. Нямаше съмнение, че можеше да уговори или заплаши Глория, да направи това, което той искаше. Знаеше, че ако каже: «Така трябва да стане или…», тя ще отстъпи. Знаеше, че е бил доста прибързан и с малко повече търпение и финес вечерта щеше да завърши приятно. Но откри с изненада, че усилието не си заслужава. Нямаше абсолютно никакво желание за това.

— Добре. Ела насам.

Тя се приближи покорно.

— Не си ядосан, нали? — попита тихо.

Той я целуна и се усмихна.

— Не, няма значение — каза и това беше вярно.

Глория сложи главата си на рамото му.

— Нека да си поседим така тази вечер и да си поприказваме. Не сме имали възможност да си говорим, откакто се върна.

Моска освободи рамото си и отиде да й вземе палтото.

— Отиваме на кино — каза той.

— Искам да останем тук.

Моска каза с брутална лекота:

— Или ще отидем на кино, или ще се любим.

Тя се изправи и го погледна в упор.

— И все ти е едно кое.

— Точно така.

Очакваше Глория да си облече палтото и да излезе от апартамента. Но тя изчака покорно, докато си среши косата и завърже вратовръзката. Отидоха на кино.

 

 

Беше почти обед, един месец по-късно, когато Моска влезе в апартамента и завари Алф, майка си и сестрата на Глория — Еми — да пият кафе в кухнята.

— Искаш ли кафе? — попита майка му.

— Уха, нека само да се измия. — Моска отиде в банята и мрачно се усмихна, като си избърса лицето, преди да отиде в кухнята.

Всички сърбаха кафе и тогава Еми започна атаката:

— Не се отнасяш добре към Глория. Тя те чака три години, не се е срещала с никого и пропусна много шансове.

— Много шансове за какво? — попита Моска. После се изсмя. — Ние добре се разбираме. Нужно е време.

Еми каза:

— Снощи имахте среща с нея, но не си отишъл. Сега си идваш вкъщи. Което правиш, не е редно.

Майка му видя, че Моска се ядоса, и каза успокояващо:

— Глория чака тук до два сутринта, трябваше да се обадиш.

— Всички знаем какво правиш — каза Еми. — Ти остави едно момиче, което те чака три години, за да излизаш с махленската курва, момиче с три аборта и какво ли още не.

Моска сви рамене.

— Не мога да се виждам със сестра ти всяка вечер.

— Не, и си много горд от това.

Той видя с учудване, че тя всъщност го мрази.

— Мнението на всички беше да чакаме, докато си намеря стабилна работа — припомни й Моска.

— Не знаех, че си станал такова копеле. Ако не искаш да се ожениш, кажи на Глория. Не се тревожи, тя ще си намери някой друг.

Алф проговори:

— Та това е глупаво. Разбира, се, че Уолтър иска да се ожени за нея. Нека бъдем разумни. Нещата му се изглеждат още странни, той ще свикне. Трябва да му помогнем.

Еми каза саркастично:

— Ако Глория спи с него, всичко ще бъде чудесно. Ще се приспособиш, нали, Уолтър?

— Става глупаво — каза Алф. — Хайде да се заемем с главното. Ти си ядосана, защото Уолтър има връзка и не се старае да я крие, което е най-малкото, което може да направи. Добре. Глория е луда по Уолтър и не може да му даде толкова много свобода. Мисля, че най-доброто нещо е да се определи дата за сватбата.

— А сестра ми продължава да работи, докато той тича насам-натам с всички малки курви, както е правил в Германия.

Моска погледна майка си студено и тя отмести очи от него. Последва тишина.

— Да! — каза Еми тихо. — Майка ти разказа на Глория за писмата, които получаваш от това момиче в Германия. Трябва да се срамуваш, Уолтър, наистина трябва.

— Тези писма нищо не значат — каза Моска. И видя израз на облекчение и вяра, изписани на лицата им.

— Той ще си намери работа — каза майка му. — И могат да живеят тук, докато си намерят апартамент.

Моска си сърбаше кафето. Беше се ядосал за момент, но сега копнееше да излезе от стаята. Всички тези глупости бяха отишли твърде далеч.

— Да, но той ще трябва да престане да тича насам-натам с тези малки курвички — каза Еми.

Моска внимателно се намеси:

— Има само едно нещо, дявол да го вземе. Не съм готов да определя дата.

Всички го погледнаха с изненада.

— Не съм сигурен, че искам да се оженя — добави той, като се ухили.

— Какво? — Еми крещеше несвързано. — Какво? — Тя беше толкова ядосана, че не можеше да говори.

— Не ми пробутвай глупостите за трите години. Какво, по дяволите, значение има за мене, че тя не е спала с някой през тези три години. Мислиш ли, че това ме държи буден и притеснен цяла нощ. Какво, по дяволите, да не би да й е станала златна, защото не я е използвала. Имаше по-важни неща, които да ме тревожат.

— Моля те, Уолтър — каза майка му.

— О, по дяволите — отвърна Моска.

Майка му напусна масата, отиде към печката и той разбра, че тя плаче. Изведнъж всички се изправиха и Алф, като се подпираше върху масата, се развика ядосано:

— Добре, Уолтър, твоите глупости за адаптация са прекалени.

— Мисля, че доста са те разглезили, откакто си се върнал вкъщи — каза Еми пренебрежително.

— Можеш да ме целунеш отзад — отвърна Моска и въпреки че говореше на Еми, бързият му поглед включваше всички.

Той стана да излиза, но Алф, който се държеше за масата, му се изпречи на пътя и се развика ядосано:

— Да те вземат дяволите, това е твърде много. Извини се, чуваш ли, извини се.

Моска го бутна от пътя си и твърде късно видя, че изкуственият крак на Алф не беше на мястото си. Алф се строполи и си удари главата в пода. Двете жени изпищяха. Моска се наведе бързо, за да го вдигне.

— Добре ли си? — попита той.

Алф кимна, но продължи да държи ръцете си върху лицето и остана да седи на пода. Моска излезе от апартамента. Винаги си спомняше след това майка си как стои при печката, плаче и кърши ръце.

Последния път, когато Моска влезе в апартамента, намери майка си да го чака — изобщо не беше излизала този ден.

— Глория те търси — каза тя.

Той кимна.

— Сега ли ще си приготвиш багажа? — попита го боязливо.

— Да — каза Моска.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не.

Той отиде в спалнята си и извади два нови куфара, които беше купил. Пъхна една цигара в уста и започна да бърка по джобовете си за кибрит, но не намери и отиде в кухнята, за да потърси.

Майка му все още седеше на стола. Държеше кърпичка към лицето си и тихо плачеше. Той взе кибрита и понечи да излезе.

— Защо се държиш така с мен? — спря го майка му. — Какво съм направила?

Моска не почувства жал и сълзите не предизвикаха емоции у него, но не искаше истерии. Опита се да говори тихо, за да не проличи раздразнението в гласа му.

— Ти нищо не си направила, аз просто напускам, нищо общо няма с тебе.

— Защо винаги говориш така с мен, като че ли съм чужда.

Думите го засегнаха, но той не можеше да изрази никакви чувства.

— Просто съм нервен — каза. — Ако няма да излизаш, помогни ми да си приготвя багажа.

Тя отиде в спалнята с него и внимателно започна да сгъва дрехите му, преди той да ги сложи в куфара.

— Трябват ли ти цигари?

— Не, ще си взема на кораба.

— Аз ей сега ще сляза долу и ще купя, нищо не се знае.

— На кораба има пакети само по пет цента — каза той. Не искаше тя да му дава нищо.

— Винаги можеш да купиш цигари «екстра» — каза майка му и излезе.

Моска седна на своето легло и се втренчи в снимката на Глория, която висеше на стената. Не почувства нищо. «Нищо няма да излезе» — мислеше той. — Жалко.“ И се чудеше на тяхното търпение, като установи колко усилия бяха положили и колко малко усилие беше направил той. Чудеше се какво да каже на майка си, за да я убеди, че тя не може да помогне, че неговите действия имат други корени, които нито тя, нито той могат да контролират.

От хола телефонът иззвъня и той отиде да се обади. Беше Глория. С безличен, но все още приятелски тон му каза:

— Чух, че заминаваш утре. Да дойда ли довечера или ще се сбогуваме сега по телефона?

— Както ти е удобно — отговори Моска, — но аз трябва да изляза около девет.

— Ще дойда по-рано тогава. Не се притеснявай, само ще ти кажа сбогом.

И той знаеше, че това е така, че тя вече не се интересува от него, че той не беше този, когото обичаше, че тя иска да му каже сбогом приятелски, което беше наистина учудващо.

Когато майка му се върна, вече го беше намислил:

— Мамо, аз тръгвам сега. Глория се обади. Тя ще дойде тази вечер, а аз не искам да я виждам.

— Имаш предвид сега. Тази минута?

— Да — каза Моска.

— В края на краищата ти можеш да прекараш последната си вечер вкъщи. Алф ще се върне скоро, можеш все пак да почакаш брат си, за да се сбогувате.

— Сбогом, мамо. — Наведе се и я целунало бузата.

— Чакай — промълви майка му. — Забрави спортната си торба.

И както беше правила толкова много пъти преди, когато той излизаше от къщи, за да отиде на баскетбол, и когато замина във войската, тя донесе малкия син сак и започна да го пълни с неща, които ще му трябват. Само че сега вместо сатенените гащета, кожените наколенки и гуменките сложи бръснарските му принадлежности, чисто бельо, пешкир и сапун. После взе парче канап от едно чекмедже на бюрото и завърза сака за дръжката на куфара.

— О, боже, не знам какво ще кажат хората. Ще си мислят, че грешката е моя, че не успях да те направя щастлив. И след като се отнесе така грубо с Глория, можеше да я видиш довечера, да й кажеш сбогом, да бъдеш добър към нея, така че да не се чувства много зле.

— Този свят е груб за всеки — каза Моска. Той я целуна пак, но преди да може да излезе от апартамента, тя се хвана за него.

— Заради момичето ли се връщаш в Германия?

И Моска разбра, че ако каже „да“, нейната суета ще бъде задоволена, тя ще знае тогава, че не е нейна грешка, загдето той заминава. Но не можеше да лъже.

— Не. Тя може би си има вече друг войник. — Каза това на висок глас, съвсем искрено, но се учуди, че звучи толкова фалшиво, като че ли истината, която каза, беше лъжа, за да нарани майка си.

Тя го целуна и го изпрати. На улицата Моска погледна нагоре и я видя зад затворения прозорец едно бяло петно от носната й кърпа на лицето. Остави куфарите на земята, помаха й и видя, че се беше дръпнала от прозореца. Уплашен, че може да слезе долу и да се разплаче на улицата, той си взе куфарите и бързо изтича, за да вземе такси.

Но майка му седеше на канапето, плачеше от срам, мъка и унижение. Дълбоко в себе си тя знаеше, че ако синът й беше умрял на непознат бряг, заровен в чужда земя, и белият кръст на неговия труп бе смесен с хиляди други, нейната скръб щеше да бъде по-голяма. Но нямаше да се срамува и щеше по-късно да се примири с известна гордост.

Нямаше да съществува тази разяждаща тъга, съзнанието, че той безвъзвратно си е отишъл, че ако умре, тя никога няма да плаче над трупа му, да го погребе, да занесе цветя на гроба му.

Във влака, който го возеше към земята на врага, Моска дремеше, като се люшкаше от една страна на друга. Сънлив отиде на пейката и се опъна на нея. Но както лежеше, чу стенанията на ранения човек, потракването на зъбите, спящото тяло, което протестираше срещу ненормалното озлобление на света. Моска стана и отиде в другата половина на вагона. Повечето от войниците спяха и имаше слабо сияние от светлината на три близко сложени свещи.

Мълруни, свит на пейката, хъркаше и двама войници, чиито карабини лежаха до тях, играеха на карти и пиеха от една бутилка.

Моска попита тихо:

— Може ли някой от вас, момчета, да ми даде одеяло? На този приятел му е студено.

Един от войниците му подхвърли одеяло.

— Благодаря — каза Моска.

Войникът повдигна рамене.

— Аз трябва да стоя и да пазя този шегаджия така или иначе.

Моска хвърли един поглед на Мълруни. Лицето му беше безизразно. Очите, леко отворени, го гледаха втренчено като нямо животно и преди да си затвори очите, Моска си помисли: „Горкото тъпо копеле.“

Той се върна обратно на мястото си във вагона, хвърли одеялото върху господин Джералд и се намести отново на пейката. Този път заспа много бързо и лесно. Спа дълбоко, докато влакът пристигна във Франкфурт и някой го бутна, за да се събуди.