Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (13)

Глава 12

Еден седи пред тоалетката си и гледа великолепното си отражение в огледалото. Носи сребърни обувки с високи токчета и евтина рокля, имитация на сребърно ламе. Реверите и маншетите на роклята са обшити с изкуствена кожа. Гримът превръща лицето й в красива, загадъчна маска.

Зад нея през единствения прозорец на стаята се вижда студен неонов надпис. Хари, очевидно притеснен, се разхожда нервно пред прозореца.

ХАРИ: Ченгетата мислят, че аз съм убил съпруга ти. Готвят се да ме арестуват.

ЕДЕН: Лоша работа.

ХАРИ: Как може да си толкова спокойна? Ще вляза в затвора с доживотна присъда, ако не ми помогнеш.

ЕДЕН: Малко съм заета в момента.

ХАРИ: За бога, Еден! Невинен съм. Знаеш го.

ЕДЕН: (Заглежда се замислено в огледалото.)

Невинен. Как се пише това? С едно или две „н“?

ХАРИ: (Спира да се разхожда и се вторачва в нея с недоверие и ужас.)

На кого, по дяволите, му пука как се пише невинен?

ЕДЕН: Вечно ми се налага да проверявам. Трудно е да запомниш как се пише някоя дума, когато не си сигурен какво точно означава.

 

 

Избухнаха бурни аплодисменти, когато краткият рекламен клип на филма свърши. Лампите осветиха четиримата участници в програмата, седнали до дългата маса в конферентната зала на хотела.

— Благодарим на Бърнард Астън, режисьора на „Мошеническа компания“, за това, че ни предостави този клип — каза водещият. — Главната героиня Еден е великолепен образ на съвременната фатална жена в черното криминале. За наша радост звездата на филма Виктория Белами ще участва в днешния ни разговор.

Последваха нови ръкопляскания. Елизабет се наведе към младата жена, която седеше до нея.

— Свършили сте чудесна работа с грима. Образът на Еден е идеален.

— Благодаря.

Отначало Кристи Барне изглеждаше стресната, а после се зарадва на комплимента.

Елизабет се бе запознала с младата гримьорка на приема на Доусън Холанд. Кристи бе на не повече от двайсет и три — двайсет и четири години, слаба, с остри черти и дълга червена коса. Тази сутрин Елизабет я забеляза да влиза в залата, където се провеждаше дискусия на тема „Фаталната жена в черното криминале“, и импулсивно реши да седне до нея.

Докато останалите участници, които освен Вики включваха писател, психиатър и филмов критик, бяха представяни на публиката, Елизабет бързо се огледа наоколо. Никъде не се виждаше дребен, плешив мъж с очила с рогови рамки. Да, бе прекалено оптимистично да се надява да види тук Тайлър Пейдж, макар че програмата включваше няколко клипа от „Мошеническа компания“ и една от звездите на филма.

— Главната женска роля в класическото черно криминале е жената-паяк — продължи водещият. — Опасната съблазнителка, загадъчната, сексуално агресивната жена, която заплашва всеки мъж. Тя манипулира, съблазнява и унищожава. Невъзможно е да я опознаеш. Тя е природна сила, която едновременно привлича и отблъсква.

Седнала на края на масата, Вики се усмихна и взе микрофона.

— А като актриса мога да ви кажа, че е много забавно да играеш тази роля.

Публиката се засмя одобрително.

Авторът се намръщи и грабна втория микрофон.

— Фаталната жена е в сърцето на черното криминале. В моята нова книга „Тъмни светове: историята на черното криминале“ посочвам, че фаталната жена унищожава патриархалния начин на живот. Тя използва силата на сексуалността си, за да подмамва мъжете към разрухата им. Когато говорим за фаталната жена, винаги си представяме кучката-богиня или черната вдовица.

Елизабет престана да слуша автора и си припомни мрачното настроение на Джак по време на закуската преди един час. Тъй като не можеше да седи спокойно и да чака търга, той заяви, че ще намери Тайлър Пейдж. Елизабет знаеше, че е бесен, защото искаха от него да плати, за да си възстанови откраднатия от „Ескалибур“ кристал. Не го обвиняваше, че е разгневен.

Но бе убедена, че лошото му настроение не се дължеше само на телефонното обаждане в четири и половина сутринта. Джак не бе приел леко отказа й снощи. Зачуди се дали сега я смяташе за кучка-богиня или за черна вдовица. Е, и двете бяха за предпочитане пред Ледена принцеса. Кучката-богиня и черната вдовица поне звучаха по-интересно.

Едно обаче бе съвсем сигурно. Джак никога нямаше да научи колко трудно бе за нея да се отдръпне след страстната целувка. Бе призовала на помощ всичките си сили, за да успее да изкачи стълбите към спалнята си.

Втори шанс? Наистина ли искаше това от нея? И какво, за бога, я бе накарало да му обещава тази възможност? В продължение на шест месеца си бе повтаряла, че никога вече няма да му се довери. Но онова, което откри, докато се ровеше из служебната му биография, я накара да се усъмни в някои от предположенията си за него. Обикновено безмилостната корпоративна акула, достатъчно умна, за да спаси фирма, заплашена от банкрут, съсредоточаваше усилията си върху големи компании. Консултанти със способностите на Джак натрупваха цели състояния, като работеха само за най-големите. Рядко си губеха времето в опити да спасят някоя малка фирма.

От месеци се чудеше защо той постъпва така. Точно по тази причина снощи се поддаде на изкушението да се опита да накара Джак да й обясни действията си. Е, трябваше да помисли малко повече. Джак не беше от хората, готови да разкрият и най-съкровените си тайни в една гореща вана.

Психиатърът грабна микрофона.

— Фаталната жена олицетворява заплахата на всевластната майчинска фигура.

Вики се усмихна и се наведе към микрофона си.

— Еден определено не е майчински настроена.

Публиката се засмя. Психиатърът гневно се вторачи във Вики.

Писателят с радост се възползва от предоставената възможност. Очевидно твърдо вярваше в рекламната максима: „Винаги, когато те интервюират, споменавай името на книгата си колкото се може по-често“.

— В моята нова книга „Тъмни светове: историята на черното криминале“ посочвам, че всевластната майчинска фигура е грубо опростяване на изключително комплексната роля на фаталната жена.

— Еден не е комплексна — дрезгаво провлече Вики. — Всъщност е съвсем семпла. Единственото, което я интересува, е собственото й оцеляване. Всичко друго е без значение.

Филмовият критик и психиатърът едновременно се устремиха към втория микрофон, но писателят категорично отказа да го пусне.

— В моята нова книга „Тъмни светове: историята на черното криминале“ съм посветил няколко глави на обяснението на различните роли на фаталната жена.

Психиатърът, ядосан, че не успя да се добере до микрофона, повиши глас:

— Важно е да осъзнаем, че фаталната жена произхожда от семейство с дълбоки проблеми. Очевидно тормозена сексуално като дете, тя иска да манипулира мъжете със секс.

— Не, не, не. Не разбирате ролята на прототипа — изкрещя критикът към микрофона, който все още се намираше в ръцете на писателя. — Проблемите й са много по-дълбоки от ограничените концепции на съвременната психологическа теория.

Елизабет погледна Кристи. Младата жена имаше отегчен вид.

Писателят изгледа филмовия критик с омраза.

— В моята нова книга „Тъмни светове: историята на черното криминале“ посочвам няколко примера за това как различни актриси са изиграли фаталната жена. Клер Тревър например…

Психиатърът най-после успя да изтръгне микрофона от писателя и заговори за влиянието на тежкото детство върху характера.

Елизабет се обърна към Кристи:

— Започна да ми писва. Искате ли да отидем да пием кафе? Имам голямо желание да си поговорим за техниките на гримиране.

Момичето се посъживи.

— Разбира се. Защо не?

След четирийсет и пет минути, седнала до прозореца на малко кафене, украсено с гъста папрат, Елизабет откри, че вече знае за гримирането много повече, отколкото бе възнамерявала да научи. Не й беше никак трудно да накара Кристи да говори за занаята си. Трудното беше да я спре.

— Според мен филм като „Мошеническа компания“ зависи изключително много от работата на гримьора — каза Елизабет, като погледна часовника си и се зачуди дали Джак имаше повече късмет от нея на събранието на продуцентите, на което бе отишъл.

— Почти никой обаче не разбира това — оплака се Кристи, като натопи бисквитата си в огромна чаша пълна с мляко и малко еспресо. — Всички смятат, че можеш да постигнеш ефекта само като използваш черно-бял филм, но това не е вярно. Извърших доста проучвания, за да успея да придам този вид на актьорите. Веждите са най-важното.

— Вики Белами изглежда родена за този стил.

Кристи завъртя очи.

— Дори повече, отколкото си мислите.

— Какво имате предвид?

— Беше ужасно досадна. Направо ме подлудяваше. Вечно ми се караше, че не съм успяла да постигна идеалната извивка на веждите й, или се оплакваше, че не съм й направила очите така както ги иска. А аз самата съм изучавала класическите филми.

— Е, актрисите са прочути с капризите си.

— Да, така е — намръщено се съгласи Кристи. — А заради това, че съпругът й финансираше филма, тя можеше да прави каквото си иска.

— Като говорим за финансирането на филма — предпазливо започна Елизабет, — случайно някога да сте срещали продуцента?

— Доусън Холанд? Разбира се.

— Не, онзи, чието име е отбелязано в надписите. Тайлър Пейдж.

— А, той ли. Нервният дребосък с вид на плъх, който вечно се мотаеше наоколо? Да, виждала съм го.

— Да, това е Тайлър — кимна Елизабет. — Аз съм негова приятелка. Откакто пристигнах в Мирър Спрингс, го търся, но не успях да го намеря.

— В тази тълпа е адски трудно да откриеш някого, освен ако не знаеш къде е отседнал.

— За съжаление не знам — каза Елизабет и замълча за момент. — Предполагам, че и вие не сте го виждали?

— Не.

— По време на снимките говорехте ли често с него?

— Шегувате ли се? Той трябва да е поне на петдесет-шейсет години. И е по-нисък от мен.

— Разбирам.

Кристи се ококори.

— Хей, вие да не сте Ангелско лице? Ако е така, ужасно съжалявам. Не исках да ви обидя.

Елизабет си пое дъх дълбоко.

— Ангелско лице?

— Така я наричаше. Веднъж го чух да говори с нея по мобифона си. Скри се зад гримьорната, за да й се обади, но стените там са ужасно тънки.

— Чухте ли разговора им?

— Да. Много ми беше неудобно. Той беше ужасно хлътнал — обясни Кристи и запита: — Не говореше ли с вас?

— Не. Аз съм приятелка на Тайлър, но не гадже. Защо смятате, че е хлътнал по Ангелско лице?

Кристи се намръщи леко.

— Ами заради начина, по който говореше с нея. Звучеше така, сякаш чете реплики от евтин филм.

— Какво й каза?

— Както вече споменах, наричаше я Ангелско лице. Уверяваше я, че би направил всичко заради нея. Обеща й да бъдат заедно завинаги, след като това свърши.

— Кое да свърши?

— Предполагам, че заснемането на „Мошеническа компания“ — отговори момичето като сви рамене. — Забравих останалото. Не беше особено интересно.

— Значи никога не сте виждали приятелката му?

— Не. Само веднъж го чух да говори с нея. Защо?

— Помислих си, че ако я открия, вероятно ще мога да намеря и него. Предполагам, че не знаете как изглежда Ангелско лице?

— Не мога да ви помогна. Но мога да ви кажа, че той беше луд по нея — отговори Кристи и се замисли за момент. — Спомням си обаче, че това ми се сторя малко странно.

— Кое?

— Това, че я наричаше Ангелско лице.

— Какво толкова странно има? Лигаво е, разбира се, но…

— Не, не, не разбирате — нетърпеливо я прекъсна Кристи. — Ангелско лице е заглавието на класически черен филм с участието на Робърт Мичъм и Джин Саймън. Един от онези филми, които проучвах внимателно, за да постигна идеалния грим в „Мошеническа компания“.

— И?

— Там Джин Саймън играе фаталната жена, която унищожава всички около себе си, включително и героя на Робърт Мичъм. Просто ми се стори странно за тип, който си пада толкова много по черния жанр като Пейдж, да нарича приятелката си Ангелско лице. Нали разбирате, това всъщност не е комплимент. Имам предвид, че дамата в онзи филм беше убиец-психопат. Той не може да не е знаел това.

 

 

Доусън Холанд насочи очи към публиката и се усмихна сдържано.

— Тази група направи всичко възможно да ви разкаже за рисковете, които поема човек, когато се захване с финансирането на независими филми. Когато става дума за сигурни начини да загубиш пари, финансирането на филм се нарежда до влизането в казино и хвърлянето на монети в ротативните машини — каза той и замълча многозначително за момент. — Но все пак забелязвам, че повечето от вас все още са тук.

Хората, запълнили почти всички места в залата, където се провеждаше семинарът на продуцентите, се засмяха. Застанал в задната част на помещението, облегнат на стената със скръстени ръце, Джак внимателно наблюдаваше Доусън, който обобщаваше коментарите на групата.

— Всеки филм е сериозен финансов риск. Това важи особено за малките, независими филми, защото при тях няма богати студиа, които да застанат зад вас и да поемат загубите — каза Доусън. — Изводът е: ако не можете да си позволите да загубите парите си, стойте далеч от бизнеса.

— Ами ако някое голямо студио хареса филма ви и го разпространи из цялата страна? — попита някой.

Доусън поклати глава.

— Това е прекрасна мечта, която обаче никога не се осъществява. Вярно е, че някой ден можете да откриете филма си в най-забутания ъгъл на местната видеотека или пък да го видите прожектиран на скромен фестивал като този. Понякога дори можете да изкарате малко пари на чуждите пазари. Но ако искаме да бъдем реалисти, трябва да признаем, че единствената отплата ще бъде да видите името си в надписите.

— Но нали в наши дни независимите продуценти се занимават с важна експериментална работа? — попита някой от публиката.

Един от участниците в семинара презрително изсумтя.

— Важната експериментална работа няма да ви купи дори чаша капучино. Ако се опитвате да влезете във филмовия бизнес го правите заради любовта си към филмите, а не защото очаквате възвръщане на инвестициите си.

— Колегата ми казва истината — обади се Доусън. — И един последен съвет — добави той като замълча за по-голям ефект. — Ако случайно филмът донесе някаква печалба, винаги помнете мантрата на този бизнес: в договора ви трябва да е отбелязано, че получавате процент от брутната печалба, а не от нетната. Защото както сте сигурни, че слънцето ще изгрее утре сутрин, можете да бъдете сигурни, че никога няма да има нетна печалба.

Публиката избухна в смях и весели аплодисменти. Според Джак никой не изглеждаше обезкуражен от проблемите на независимия филмов бизнес. „Всички обичат да правят филми“ — помисли си той, докато се приготвяше да напусне семинара. Ентусиазмът, вълнението и очакването, които изпълваха желаещите да станат продуценти, бяха почти болезнени.

Тайлър Пейдж бе заразен от същата болест. Вероятно смяташе да използва печалбата от продажбата на кристала, за да финансира нов филм. И това ако не е глупост!

Но пък като се имаше предвид начинът, по който се бе проявил като пълен глупак пред Елизабет снощи, той самият надали имаше право да се присмива на химерите на друг човек.

Джак излезе от залата и тръгна по широкия коридор, който водеше към фоайето на хотел „Мирър Спрингс“. Погледна часовника си и видя, че е закъснял с десет минути. Елизабет му бе обещала да се срещнат в дванайсет, за да обядват заедно.

— Е, Феърфакс? — усмихна се Доусън и тръгна с него. — Успяхме ли да ви обезкуражим?

Джак се отърси от мислите си и се обърна към продуцента.

— Свършихте чудесна работа с излагането на мрачната страна на производството на независими филми. Ако това е сигурен начин да загубиш парите си, как така сте все още в бизнеса?

Доусън пъхна ръце в джобовете на сакото си. Изглеждаше спокоен и уверен в себе си.

— Както вече ви казах, обичам да правя филми. Нищо не може да се сравни с това. А и да не забравяме Вики.

— Точно така. Вики.

— Жена ми е много важна за мен, Джак — заяви Доусън. — Бих направил всичко, за да се чувства щастлива. А най-голямото й желание е да играе във филми.

— Значи помагате за осъществяването на мечтите й?

— Това е малка цена за удоволствието от компанията й — отговори той. — Очарователната госпожица Кабът също ли е актриса?

— Не.

— Значи интересът ви към филмите е личен?

— Би могло да се каже.

— Тогава имате доста общи неща с останалите на този семинар. В реалния живот те са зъболекари, брокери и директори.

— И учени.

— Моля?

— Продуцентът на „Мошеническа компания“ Тайлър Пейдж работи в изследователска лаборатория в Сиатъл.

— О, да, Пейдж — разсеяно кимна Холанд. — Да, май спомена, че живее в Сиатъл. Но не говореше за професионалния си живот.

— Сигурно е инвестирал много пари в „Мошеническа компания“, за да види името си в надписите.

— Още в самото начало той заяви, че не желае да споделя лаврите с никой друг. Искал това да бъде негов филм. И бе готов да даде достатъчно пари, с които да заплати за тази привилегия.

— Ами останалите инвеститори?

Доусън сви рамене.

— Никой от тях не беше готов да вложи толкова много пари.

Професионалното любопитство на Джак се събуди.

— Е, кажете ми как се отразява партньорството в инвестициите на човека, осъществил сделката?

— Имате предвид човека в моето положение?

— Да. Нещо ми подсказва, че вие не поемате същите рискове като останалите инвеститори, нали?

— Получавам комисиона за работата — отговори Доусън. — Това е една от стандартните процедури в бизнеса.

Той замълча, когато пред него внезапно изскочи някакъв мъж.

Непознатият пристъпи неловко назад с вдигнати пред Джак ръце, сякаш за да се предпази от него. Мъжът беше среден на ръст. Главата му бе гладко обръсната. Носеше черен пуловер, черен панталон и ниски черни ботуши. На едното му ухо имаше сребърна обеца. Очите му бяха скрити зад стилни слънчеви очила, които бяха напълно излишни в слабо осветения коридор. Джак се зачуди дали мъжът носеше тъмни очила, за да подсили драматизма в мекото си закръглено личице.

— Бъдещият черен жанр — каза мъжът.

Джак не спря.

— Бъдещият черен жанр — повтори човекът, като продължи да се движи заднишком по коридора пред Джак. — Готически реализъм. Тъмната нощ на душите в тъмното бъдеще. Двойствен морал. Убийства от страст. Вечната фатална жена. И всичко това на черно-бял футуристичен фон.

— Имате ли нещо против да се разкарате от пътя ми? — попита Джак, като погледна часовника си. — Имам среща във фоайето.

Доусън се засмя.

— Позволете ми да ви представя Ленард Леджър. Като повечето хора тук и той търси някого, който да финансира следващия му филм.

— „Изгрява тъмна луна“ — обади се Ленард.

Джак го погледна любопитно.

— „Изгрява тъмна луна“?

— Това е работното заглавие — обясни Ленард. — Представям си класическа история от черния жанр, разказана на фона на черно-бяло бъдеще. Невероятни светлинни ефекти. Минимален декор. Ъгли, линии и сенки.

Джак кимна.

— И се нуждаете от пари.

Мъжът продължи да се движи като рак.

— Страхотна идея. Филмът ще е от онези, за които големите студиа се бият. Дори се избиват.

— Ще ви се обадя по-късно. — Джак погледна към Доусън: — Това е правилният израз, нали? Ще ви се обадя по-късно?

— Очевидно сте роден за този бизнес — весело се усмихна той.

Джак се обърна към Ленард:

— Извинете. Мисля, че вече споменах за срещата си, нали?

— Разбира се, разбира се — отвърна той и неохотно се отдръпна от пътя му. — Имам сценарий. Ще ви го дам. Ще го харесате.

Джак продължи напред. Постепенно гласът на Ленард замря.

— Свиквайте с това — посъветва го Доусън. — След като всички видяха във ваше лице потенциален източник на пари, ще се срещнете с доста хора като Ленард Леджър.

— Ще внимавам къде стъпвам — отвърна Джак.

Когато зави зад ъгъла и влезе в елегантното фоайе на хотела, веднага забеляза Елизабет, която стоеше до масивната каменна камина. Не беше сама. Мъжът, наведен интимно над нея, очевидно увлечен в разговора, беше Хейдън Шоу.

— Гадно копеле! — тихо промълви Джак.