Емили Брадшоу
Момичето от езерото (8)

Осма глава

Гизела чу, че Адалинда я повика, докато бягаше по каменните стъпала към двора, но се престори, че не я чува. Чувстваше, че старата жена си бе наумила нещо. Какво ли се бе надявала да стане, щом я изпращаше при Рутгар по време на къпането му? Да го омагьоса ли се надяваше, както някои вярваха, че Герсвинда е оплела в мрежите си Еркангар? Да изсмуче силата и ума му с някаква магия? Не можеше да прави такива неща, дори и да искаше. Винаги когато срещнеше Рутгар, самата тя се оказваше объркана и безпомощна като дете.

Гизела се отправи към лечебницата, но пътят й минаваше покрай двора за упражнения. Там разпозна няколко саксонци, които тренираха с франките. Спря се за малко да ги погледа. Обикновено не намираше нищо интересно в тези схватки, но сега тези действия на насилието бяха като отдушник за възбудата й. Нямаше да има нищо против да вземе един затъпен меч и да го пробва върху арогантния господар на Ардун.

След малко забеляза, че един от дуелите между франк и саксонец се бе превърнал в лична война и всички останали бяха спрели, за да го гледат. Беше се струпала и малка група зяпачи — ковачът, заедно с няколко коняри, момчето, което се грижеше за кучетата, един селянин, който водеше натоварен с дърва за огрев кон, и жена, стиснала за гушите по една тлъста кокошка.

Един от саксонците в двора дрезгаво изкрещя нещо окуражаващо към своя човек, който се биеше. Някакъв франк го изгледа свирепо, после изсвири доволно, когато биещият се стовари тежък удар върху шлема на саксонеца. Гизела чу, че ковачът Томас се хвана на бас със селянина, а конярчето Ролф плю на дланта си, за да запечата облога с кучкарчето.

Постепенно се струпаха още хора и Гизела си проправи път напред, за да вижда по-добре. Саксонецът донякъде възвръщаше изгубеното местно достойнство след победата на Рутгар над Лотар. Но този франк не беше Рутгар, а и противникът му не беше някакъв вял воин с религиозни наклонности. Сърцето на Гизела се изпълваше със задоволство, като гледаше как саксонецът отбива всяка атака и успява няколко пъти да пробие защитата на франка. Не си спомняше откога не бе изпитвала такова удоволствие от дуел. Щом франкът залитна и се спъна, тя тихичко се засмя.

Неколцина от хората на Рутгар се обърнаха към нея и намръщените им лица й подсказаха, че реакцията й е нежелана. Но бунтарката в нея надделя и тя не трепна. Франките са свикнали прекалено много с победите си, възмутено си мислеше тя. Трябва да понаучат нещо и за поражението.

Раздразнена, тя отново се загледа в двубоя, франкът изведнъж се катурна назад и се строполи на земята с болезнен вик. Кракът му беше извит под него под неестествен ъгъл. Саксонецът незабавно прекъсна атаката си.

— Магия! — викаше някакъв франк и сочеше с пръст Гизела. — Тя е омагьосала Гастон. Видях как в очите й блести дяволска светлина.

Човекът, който беше най-близо до девойката, се отдръпна предпазливо.

— Чух я да мърмори някакво проклятие!

Другарите на Гастон му помагаха да се изправи. Той гледаше гневно Гизела.

— Дяволска кучка! — изсъска франкът. — Някой трябва да ти плати, задето насочваш езическото си зло срещу добри християни.

— Аз ще платя на мръсницата! — Един друг франк запретна ръкавите на ризата си.

— Убийте я с камъни! — викна някой. — Вещиците трябва да бъдат убивани с камъни.

— Мога да намеря и по-забавен начин да се справя с нея!

Гизела започна да отстъпва.

Неочаквано Гунтар се озова до нея, изпъчил гърди и свил юмруци.

— Оставете я на мира!

— Разкарай се, момче! — замахна един франк и го отстрани от пътя си. — Това не е детска игра.

— Чакайте! — извика победителят от двубоя. Като свали шлема си, Гизела разпозна в него Анселм, сина на Галт. Той си проби път сред франките, все още с меч в ръка.

— Стой настрана от тази работа, саксонецо!

— Не пипайте Гизела! — настоя Анселм.

Гастон, нараненият франк, се намеси:

— Тя ми направи магия, за да се спъна.

— Ти нямаш нужда от магия, за да се спънеш, кьорчо такъв! — извика някой от тълпата.

— А аз нямам нужда от магии, за да се справя със слабите ти удари — добави Анселм.

— Магьосничеството се наказва със смърт! Така казва нашият крал!

— Върнете дяволската дъщеря на дявола!

Виковете на сърдитите франки бяха заглушени от саксонските защитници на Гизела. Вече я беше наобиколила цяла тълпа — нямаше как да избяга. Някой хвърли камък, който профуча само на педя от главата й. Втори камък полетя от тълпата, но нечия бърза ръка го хвана във въздуха.

И франки, и саксонци се свиха смирено, щом Рутгар вдигна камъка, за да го видят всички. Той се бе появил от тълпата незнайно как, изненадвайки и Гизела, и нейните нападатели. Тя едва устоя на инстинктивното си желание да се скрие зад широкия му гръб.

— Няма да позволя това! — заяви Рутгар. — Никой в Ардун няма да бъде замерян с камъни, бит с камшик, бесен или нападан по какъвто и да е начин, без да е чута моята дума! — Той огледа тълпата със студен поглед. — Разбирате ли? Всеки, който наруши реда, ще бъде сполетян от моя гняв.

Гастон и другарите му гледаха намръщено.

— Тази мръсница е вещица — измърмори един от тях. — Тя омагьоса Гастон и той си счупи глезена.

— По-вероятно е Гастон сам да се е омагьосал, като се е зазяпал по хубавото й лице. Не дрънкайте суеверни глупости, за да оправдаете собственото си неумение.

Гастон сведе глава, но преди това хвърли негодуващ поглед на Гизела.

— Залавяйте се с упражненията! — нареди Рутгар на воините и се обърна към тълпата: — А вие имате по-важни задачи от това да гледате как зрели мъже се правят на глупаци. Анселм, Антониус, заведете Гастон в лечебницата.

— Антониус ще ми намести глезена — измърмори Гастон. — Няма да отида в бърлогата на вещицата.

Рутгар тръсна презрително глава.

— Както искаш. Но сега всички се махайте!

Гизела побърза да се подчини. Не желаеше нищо повече, освен да изчезне от двора. Не можа обаче да стигне далече.

— Ти не! — изрева Рутгар, преди да беше направила и крачка.

Тя се обърна бавно и плахо се усмихна.

— Гизела, ти ми създаваш повече неприятности, отколкото трима саксонски воини, взети заедно. Какво да правя с теб?

— Нищо не съм сторила, милорд. Просто гледах.

— Няма значение, моите хора вярват на приказките на Адалинда за теб. А твоите саксонци, изглежда са нетърпеливи да рискуват живота си, както и мира между тези стени, за да защитят любимата си магьосница.

Гизела вдигна ръце безпомощно. Нямаше никакъв контрол над Адалинда или пък над хората, които искаха да осигурят безопасността й. Не беше поощрявала нито едната, нито другата страна.

— Отсега нататък ще прислужваш в къщата, където няма да те виждат толкова много хора.

— Ами лечебницата?

— В къщата има няколко празни стаи. Можеш да си избереш една от тях.

— Милорд, не е честно! Не съм направила нищо лошо.

— Опитвам се да въдворя ред и спокойствие, а ти разсейваш моите хора и караш франки и саксонци да се хващат за гушата.

Тя замълча, макар вътрешно да кипеше от гняв.

— Ще напускаш къщата само ако ти дам разрешение за това. И ще стоиш настрана от воините.

— Можеш и да ме заключиш в мазето отново — изстена тя.

— Щом го предпочиташ…

Гизела се вгледа в неумолимото изражение на лицето му и се запита защо съдбата бе избрала нея за вечна жертва на този мъж. И защо мозъкът й се помътваше всеки път, когато той я погледнеше, и тя изгубваше ума и дума и не знаеше как да се защити.

— Не, не предпочитам мазето. — Момичето въздъхна примирено.

— Тогава изпълнявай това, което ти наредих.

— Да, милорд.

Гизела го наблюдаваше как се отдалечава. Към хората на Ардун той винаги проявяваше търпение и справедливост. Защо нямаше и следа от тях в отношението му към нея?

 

 

Рутгар дръпна юздите на Дуумсейър и конят спря тъкмо когато последните отблясъци от потъналия зад хоризонта слънчев диск изчезнаха и нощта погълна света. Факлите хвърляха трепкаща червеникава светлина върху прясно нарязаните греди, с които бяха поправени повредените участъци от палисадата. Хората на Ардун тази вечер работеха до късно. Възстановителната работа беше почти свършена. Всички щяха да се чувстват по-сигурни, ако стената беше цяла. Имаха късмет, че Алран засега ограничаваше набезите си само до околните села и стопанства, макар че вредите, нанесени на реколтата и добитъка, се усещаха болезнено и в крепостта. Ако Рутгар хванеше този проклет бунтовник, щеше да смъкне кожата му заради всяка заклана крава, прасе, овца или коза. Но бунтовникът беше хитър син на сатаната. Въпреки че Рутгар бе пращал доста от своите хора да го заловят, засега му бяха довели само двама пленника. Но по-лошото беше, че редиците на бунтовниците непрекъснато растяха, тъй като доста младежи от стопанствата, уморени от непрекъснатите набези на Алран, бяха решили, че е по-добре да тръгнат с него.

Звездите постепенно започнаха да никнат в тъмното небе — сякаш ангелите палеха свещите си една по една. Рутгар се изненада от собственото си сравнение. Такива сантименталности не бяха присъщи за него. Напрегнатият живот, който водеше, не му даваше възможност да се пита защо греят звездите или защо луната се пълни и отново намалява. Обикновено оставяше такива безплодни размисли за свещениците, философите или жените.

Жените! Рутгар смръщи лице при самата мисъл за тях. Жена — това беше другото име на бедата. Особено една жена, при това магьосница! Той изпъшка презрително. Магьосница с лице на горска фея, тяло на сирена, усмивка на ангел и блестящи златисти очи на палав елф. Кой би предположил, че бедата ще пристигне в такъв очарователен образ?

Дуумсейър неочаквано вдигна глава и наостри уши. В края на гората, на около десет крачки от тях, изведнъж се материализира някаква фигура — блестящи очи, щръкнали уши, козина със сребристи оттенъци. Звярът изглеждаше като измамна игра на лунната светлина в сенчестия сивкав здрач. Рутгар извади меча си. Вълците обикновено не нападаха хора, а за човек на кон беше абсурдно. Но самото появяване на вълка беше също така абсурдно.

Съществото не проявяваше никакъв страх. Кехлибарените му очи гледаха втренчено, почти като човешки. По някакъв начин те му напомняха подобни очи, с които често го наблюдаваше една жена… Странното беше, че си мислеше за нея, когато се появи вълкът. Одо беше споменал, че някакъв вълк е бил забелязван от палисадата вечер, когато здрачът прелива в тъмнина. Дали бе същият, дето нападнал Едгар и Ноткер край вира? Същият, който бе побягнал, когато Рутгар бе налетял на Гизела в гората?

Всякакви фантастични представи се въртяха в ума му тази нощ. Малката магьосница не се бе превърнала във вълк, който броди из гората нощем. Нито пък дивият звяр бе някакъв познат дух… Нощният въздух съвсем объркваше ума му. А може би това се дължеше на странното въздействие на Гизела. Тя го караше да се смее и да ругае едновременно. Жена, която нито се свиваше страхливо пред него, нито се хвърляше на врата му, Гизела беше истинска новост. Тя наруши естественото му равновесие, като го караше да се мята между нечувана търпимост и достойно за презрение насилничество.

Вълкът подви хълбоци и седна. Без да откъсва поглед от Рутгар той отпусна долната си челюст в нещо като вълча усмивка. Рутгар почувства как Дуумсейър се отпуска под него и някак подсъзнателно разбра, че няма да стане нужда да използва меча си. Но имаше нещо във взора на животното, което бе почти разумно.

— Нали знаеш, че не трябва да се спотайваш наоколо — каза той на вълка. — Някой ще ти пусне една стрела и ще развали хубавата ти козина.

Дали вече беше полудял? Но да говориш на едно животно не бе чак толкова абсурдно! Вълкът наклони глава, сякаш разбираше думите му, а би трябвало да побегне при първия звук или движение на Рутгар.

— А ако се притесняваш за онази твоя малка магьосница, тя е в далеч по-голяма безопасност зад крепостните стени, отколкото ако бродеше из гората с теб.

Луната сигурно предизвикваше тази негова лудост… Но тя още не се бе издигнала, макар да изглеждаше, че светлината й се лее върху сребристата козина на вълка.

Рутгар пъхна меча си в ножницата и обърна Дуумсейър към крепостта. Не вярваше в магьосници — магията беше просто плод на въображението и човешките страхове. Вълците не излизаха от гората, за да започват разговор с господаря на тези земи. Вероятно той самият се нуждаеше от някоя от лечебните отвари на Гизела.

Когато Рутгар погледна назад към гората, вълкът бе изчезнал. Обаче златистите му очи, които го преследваха непрекъснато, оставаха.

 

 

Пръстите на ръцете я боляха от търкане и от силната луга. Гизела не можеше да не се ядосва, когато след вечеря дъските на масата изглеждаха така, сякаш воините на Ардун се бяха били с храната. Занаятчиите и прислугата, които се хранеха в залата, не бяха с по-добри маниери.

— Грудела от стопанството в Норт Пойнт дойде днес с две телета за краварника на господаря — каза Фределин, която също бършеше дъските. — Видях я в тъкачницата да говори с Драда. Мъжът й Уорт бил ранен в ръката от един от хората на Алран. Те им унищожили цяла нива с ечемик.

— Уорт говори ли с господаря? — попита Атруда, докато изцеждаше парцала си.

— Да, Грудела каза, че Рутгар им опростил рентата и върнал дори телетата. Скоро няма да има какво да ядем, освен онова, което си произведем тук.

— Алран естествено не е толкова смел, че да напада посевите на господаря пред самите стени на Ардун — каза Атруда.

— Може би не е. — Фределин погледна към Гизела. — Какво мислиш, ти си приятелка на Алран? Дали този човек ще реши да ни умори от глад само за да не се подчини на франкската власт?

— Съмнявам се, че Рутгар ще позволи да се случи това — отвърна Гизела.

Фределин я изгледа косо.

— Чух Адалинда да казва на стария Галт, че си направила магия на Рутгар, за да отслабиш оръжието му и да размътиш ума му. А също и никога да няма наследник. Джилън ми каза, че онази му работа била като варен праз.

Гизела вдигна вежди — тя поне не бе останала с такова впечатление.

— Разбира се, че Джилън ще каже така — изсмя се Атруда. — Тя неведнъж се опитва да се намъкне в леглото на Рутгар, но той не я иска. — Погледна Гизела с очакване. — Наистина ли си му направила магия?

— Бих направила магия на Адалинда, за да си затваря устата — отвърна тя.

— Нашата господарка е мъдра. — Фределин помогна на Гизела да нареди дъските за масата до стената. — Пред Рутгар тя е самата любезност, но щом му види гърба, започва да окуражава нашите хора със спомени за саксонското величие. Двамата с Алран ще ни върнат земята.

— По-вероятно е двамата с Алран да ни уморят по-бързо — троснато отвърна Гизела.

— Рутгар е по-добър господар от Алран — осмели се да каже Атруда. — Той не прекарва времето си в пиене и лов.

— Така е, защото Рутгар се страхува да иде в гората — със самодоволна усмивка каза Фределин, — нали гората е все още саксонско владение.

— Мисля, че се заблуждаваш, Фределин — тъжно каза Гизела. — Очакват ни единствено война и разруха, ако поддържаме Алран само защото е саксонец.

Фределин изсумтя високомерно.

— Няма нужда да криеш истинските си чувства, Гизела. Всеки знае, че се събираш с духове и си любимка на старите богове. Каквито и магии да правиш, за да разгромиш Рутгар, тайната никога няма да излезе от мен. — Тя стрелна с очи Атруда, която побърза да се закълне в същото.

— И от мен, Гизела. Наистина. Но не мислиш ли, че не е нужно да убиваш Рутгар? Той е много красив.

Гизела въздъхна отчаяно. Изпитваше неотложна нужда от усамотение и спокойствие. Усмихна се леко на другите жени и гребна канче медовина от съд, който още вреше на огнището.

— Ще поседна за малко отвън.

Никоя от жените не посмя да я последва, вярвайки, че тя ще се занимава с магически заклинания. Гизела се отпусна на каменните стъпала пред къщата. Всички приемаха уменията й много по-сериозно от самата нея. Вече пет дни работеше в къщата — сервираше, чистеше, подреждаше малката стая, която Рутгар й беше отделил за лечебница. В това време беше чула, че е омагьосала войската на Рутгар, че е направила хората на Алран невидими за франките, че е помолила духовете да поболеят онези, чиято вярност към Алран е съмнителна, и че скоро щяла да вдигне Еркангар от мъртвите, за да изгони франките от Ардун с цял легион демони зад гърба си.

Истината бе, че през тези дни капна от умора и откри, че къщата не беше кой знае колко по-добър затвор от мазето. И вместо да омагьосва Рутгар, тя се бе съсредоточила да търси начини да го отбягва — трудна задача, когато той, изглежда, непрекъснато се мотаеше наоколо и следеше всяко нейно движение.

Една вечер, когато сервираше на масата, Гизела се бе осмелила да поздрави Лотар. Рутгар беше се намръщил и се бе постарал да ги раздели, като я изпрати да налива пиво на хората на най-далечната маса. Преди два дни, докато чистеше огнището, беше поспряла да поиграе с една случайно озовала се в залата хрътка, но той така се бе загледал в нея, че тя бе отпратила хрътката навън с тайното желание да я последва. Адалинда обаче й бе заповядала да остане и да довърши работата около огнището, като се усмихваше и гледаше ту нея, ту Рутгар. После бе прошепнала на франка, но така, че да чуят всички останали, че кучето е водачът на хрътките на Алран и никой освен Гизела не може да се докосне до него.

Това не беше съвсем вярно, мислеше си Гизела, като гледаше звездите в тъмното небе. Старият Стагкилър бе доста раздразнителен и едно време беше нахапал някои от кучкарите. Но Гизела не му беше правила никаква магия. Просто му говореше и така с търпение, а не с магии, го бе спечелила.

Тя отпи от горещата медовина и се облегна на каменната стена. Топлината на напитката се разливаше приятно в гърдите й. Дните все още бяха топли, но през нощта въздухът ставаше остър и студен. Изтощена, Гизела притвори очи.

Тя се бе отпуснала в горския вир и топлата вода изсмукваше напрежението от тялото й. Неочаквано една фигура изникна плавно и набразди леко спокойната повърхност на водата, после отново се гмурна. Гизела не се уплаши и не помръдна. Дори когато другият разтвори краката й и се настани между тях. Заля я топла вълна и когато се отдръпна, той беше все още там — тъмен и огромен. Той я покри, обгърна я плътно, както и приятната вода. Кръвта й закипя и тя се уви около него. Отгоре я наблюдаваха сиви очи, сребристи като излят метал, и една усмивка — нежна и в същото време жестока — върху устни, които бяха твърде красиви, за да принадлежат на воин.

Тя гореше и потъваше в тези сиви очи. Дъхът му топлеше кожата й. Плътта му пареше там, където се докосваше до нея. Той се движеше и я изпълваше със сладък огън. Свещеният вир ги заливаше с вълните си, докато Гизела, топлата вода и любовникът й се разтопиха и се сляха в едно.

Девойката се стресна и отвори очи. Кожата й беше изстинала от хладния нощен въздух. Само звездите блещукаха над нея. Тя се задъхваше, кръвта все още бушуваше във вените й.

Сиви очи. Познати сиви очи. Очите на Рутгар.

Това беше само сън, каза си тя, но знаеше истината.