Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Merchants of Venus, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Венериански търговци

Изд. Орфия, София, 1992

Биб. Фантастика №15

Художник: Димитър Янков

Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София

Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Офс. изд. Тираж: 20 200 бр. Страници: 175. Цена: 12.00 лв.

ISBN: 954-444-018-6


I

Казвам се Оди Уолтърс. Работя като пилот на въздухолет. Домът ми е на Венера, в някоя колиба на хичи през повечето време, а иначе където и да е, когато ми се доспи.

Докато не навърших двайсет и пет, живеех на Земята, главно в Централен Амарило. Баща ми беше заместник-губернатор на Тексас. Умря още докато учех в колежа, но ми остави достатъчно средства, за да завърша обучението си, да получа диплома по бизнес-администрация и да изкарам изпита за пътуващ машинописец. Животът ми бе уреден.

Но след като поработих няколко години, открих, че не ми харесва как съм се устроил. Не толкова поради общоприетите причини — носенето на предпазно облекло срещу смога не ме притесняваше, със съседите си се разбирах добре, дори когато бяха по 800 на квадратна миля, търпях шума, можех да се защитя от хулиганчетата. Онова, което не харесвах, не бе самата Земя, а това, което аз правех на нея. Така че продадох картата си за пътуващ машинописец, заложих спестените за пенсия пари и си купих еднопосочен билет за Венера. Дотук няма нищо странно. Това на практика е нещото, което всяко дете си казва, че ще направи. Но аз действително го сторих.

Предполагам, всичко щеше да е различно, ако имах шанса за Истински Пари. Ако баща ми беше самият губернатор, вместо чиновник. Ако средствата ми за издръжка включваха Неограничено Медицинско Обслужване. Ако бях на върха, вместо по средата, притиснат от двете страни. Но тъй като не бе така, избрах пътя на пионерите и стигнах дотам да преследвам терански балами във Вретеното.

Всеки е виждал снимки от Вретеното, Колизеума и Ниагарския водопад. Като всичко друго, което си заслужава да се види тук. Вретеното е останало от хичите. Досега никой не е разбрал за какво им е била на тях подземна зала с дължина триста метра и вретеновидна форма, но понеже тя съществуваше, ние я използвахме. Залата е най-близката забележителност до Таймс Скуеър или Елисейските полета на Венера. Всички терански туристи се отправят най-напред към нея. Затова и ги скубем там.

Работата ми с въздухолет под наем е съвсем законна, ако не се брои фактът, че в действителност на Венера няма нищо, заслужаващо си да бъде разгледано, което да не е останало там, под повърхността, при хичите. Другите туристически капани във Вретеното са доста измамни. Теранците не са против тях, макар навярно да разбират, че са лъгани. Всички те се изръсват за молитвени ветрила, куклени глави и преспапиета от прозрачна пластмаса, в която плува релефното кълбо на Венера — в оранжево-кафява снежна буря от фалшива летяща пепел, кървави диаманти и огнени перли. Нищо от това не си заслужава таксата за багаж до Земята, но за един турист, който е платил предварително цената на пътуването си дотук, този факт, предполагам, няма особено значение.

За хора като мен обаче, които нямат пари за нищо, подобни капани имат голямо значение. Ние живеем от тях. Не мислете, че получаваме някакъв солиден приход, с който можем да разполагаме. Но все пак успяваме да платим цената на храната, която ядем, и на подслона, където спим, а ако не успеем да го сторим, умираме. На Венера няма много начини за изкарване на пари. Начините, които биха донесли Истински Пари — печалба от лотарията, удар с някоя ценна находка, изкопана сред останките на хичите, случайно намиране на добре платена работа и въобще неща от този род — са само смътни мечти. За хляб и сол на Венера всички зависят от теранските туристи и ако не ги изцедим до последно, с нас е свършено.

Има туристи и туристи, разбира се. Делят се на три вида. Различията им са заложени още в небесната механика.

Първите са от типа „бързи и мръсни“. На Земята те са на границата на благосъстоятелността. Тук, на Венера, идват на всеки двайсет и шест месеца по време на хомановата орбита, като използват трасето от Земята, изискващо най-малко енергия. Поради критичния период на орбитата, те не могат да останат за повече от три седмици. Затова се включват в обиколките с екскурзовод, решили да видят възможно най-много забележителности срещу минималния по стойност билет от четвърт милион долара, който богатите им дядовци са им връчили като подарък по случай дипломирането, или те самите са спестили за втори меден месец, или каквото и да е друго там. Лошото при тях е, че нямат много пари, защото са похарчили всичките за билети. Хубавото е, че са в изобилие. Докато са на Венера, всички стаи под наем са пълни. Понякога се случва шест двойки да си поделят една-единствена кабина, като се редуват да спят по две заедно на смени от по осем часа. Тогава хора като мен трябва да нощуват в колиби на хичи на повърхността и да дават под наем собствените си подземни стаи, за да изкарат пари, с които ще преживеят няколко месеца.

Така обаче не може да се спечели достатъчно до следващия период на хомановата орбита, ето защо когато пристигнат туристите от втория тип, сме готови да си прережем гърлата, за да ги хванем.

Те са средно богати. Можете да ги наречете бедни милионери — такива, чийто годишен доход е едва седемцифрен. В състояние са да си позволят да дойдат по маршрут с разход на енергия, като пътуват около стотина дни, вместо да се носят по инерция по дългата и бавна хоманова орбита. Цената се движи около милион и повече, така че те не са много, но идват приблизително на всеки месец при достатъчно благоприятни орбитални връзки. А имат и пари за харчене. Същото се отнася и за другите средно богати, които пристигат четири или пет пъти за десетилетие, когато няколко от планетите се подреждат така, че разходите не са много по-високи, отколкото за директен полет Земя-Венера. Ако имаме късмет, попадат първо при нас, а после отиват на Марс. Ако се случи обратното, получаваме каквото е останало. Което никога не е особено много.

Но най-богатите… ах, най-богатите! Те идват, когато пожелаят, независимо от орбиталните периоди.

* * *

Когато информаторът ми от площадката за кацане съобщи, че пристига чартърен полет на „Юрий Гагарин“, носът ми, надушил пари, започна да потрепва. Беше период, през който не можеше да дойде никой, освен най-богатите. Единственият въпрос в главата ми бе колко от моите конкуренти биха се опитали да прережат гърлото ми заради тези пътници, докато аз режа техните.

Да се притежава въздухолет под аренда изисква доста повече начален капитал, отколкото да се отвори павилион за молитвени ветрила. Имах късмет и успях да купя въздухолета евтино, когато човекът, за когото работех, почина. В момента нямах много конкуренти, защото две от машините не бяха в състояние да работят поради ремонт, а други две бяха отлетели с клиенти, желаещи да копаят из останките на хичите за собствена сметка.

Така че на практика пътниците на „Гагарин“, каквито и да бяха, оставаха изцяло за мен. В случай, че проявяват интерес да се разходят извън тунелите на хичите.

Трябваше да се надявам, че ще се заинтересуват, защото изпитвах страшна нужда от пари. Имах, разбирате ли, малък проблем с черния си дроб. Скоро щеше изобщо да престане да функционира. Така, както ми го обясниха лекарите, съществуваха три варианта: можех да се върна на Земята и да поудължа още малко живота си с външна протеза или да събера пари за трансплантация. Можех и да умра.