Ичийоо Хигучи
Съзряването (2)

2

Празникът щеше да се състои на двадесети август. Платформи и естради на колела щяха да се заточат бавно нагоре по насипа, те можеха дори да нахълтат в квартала. Младата кръв кипваше при мисълта за това. Човек не можеше да бъде сигурен кой чут-недочут разговор е запалил тези деца, но плановете, които те обмисляха, бяха наистина смели. Еднаквите кимона за всяка улица бяха само началото.

Едната от глухата улица, както тя обичаше да се нарича, имаше за главатар Чокичи, сина на началника на пожарникарите. Петнадесетгодишен и буен, Чокичи беше малко прекалено самоуверен, откакто зае мястото на баща си и помагаше на полицията през Йошиуарския карнавал. Той носеше пояса си ниско около бедрата по маниера на градските храбреци, отговаряше през нос, когато си дадеше труд да отговори изобщо. „Ако това момче не беше на началника…“ — мърмореше жената на един от пожарникарите.

В лицето на Шота от главната улица обаче Чокичи смяташе, че вижда този, който ще отвърне на удара с удар. Шота бе три години по-малък, но имаше пари и беше привлекателно момче, което се харесваше на всички. Посещаваше прочуто учебно заведение, докато Чокичи трябваше да се задоволи с „Икуейша“ — дори когато двете училища пееха едни и същи песни, изпълнението на „Икуейша“ звучеше някак сконфузено като думи на беден роднина. Миналата година, а също и по-миналата главната улица разцъфтя по-богато за празника, отколкото глухата. Имаше дори младежи, натоварени със задачата да бдят над Шота и последователите му, което доста затрудни идеята на момчетата от глухата улица да започнат битка. Още една такава година, Чокичи не се съмняваше в това, и наперените му думи: „Кой мислиш, че съм аз? Аз съм Чокичи, ето кой съм“ — щяха вече да звучат малко кухо. И навярно не ще може да образува дори отбор за прилично състезание по Бентенския канал. Ако се отнасяше само до мускули, Чокичи бе, разбира се, по-силният; но Шота имаше измамно благ вид и всички малко се бояха от начетеността му. Две-три момчета от глухата улица дори тихомълком преминаха на негова страна. А това най-много дразнеше Чокичи.

Два дена до празника. Ако се очертае тенденция Чокичи отново да загуби, хм, той ще се бие при всички случаи. Ами ако изгуби око или крак? Пак ще се е отървал евтино, стига да успее да остави на Шота няколко синини. Чокичи няма лесно да победи с Уши, сина на водача на рикша, с Бунджи, сина на бръснаря, и Ясуке от магазина за играчки. Но по-добър от всички тях — трябваше да се сети за него по-рано — ще бъде Нобу от храма „Рюгеджи“. Ако успее да привлече Нобу на помощ, и на негова страна ще има малко повече ум.

Привечер на осемнадесети Чокичи се прокрадна през бамбуковите гъсталаци до стаята на Нобу, като пъдеше отчаяно комарите от лицето си.

— Нобу, Нобу, искам да поговоря с теб. Казват, че съм бил побойник. Е, може би наистина съм такъв. Но какво стана миналата година? Чуй, Нобу: онзи завързак Шота налита на малкия ми брат, ето какво. И после те всички се нахвърлят върху него. Как ти изглежда това — всички те срещу малкия ми брат! И това не е всичко. Онзи, дето му викат Северния Елен от Дангоя — той е толкова едър, та си мисли, че може да се разнася като голям навсякъде, — като ме види, почва да вика: „Свинската Опашчица, Свинската Опашчица!“ Баща ми бил началник, но аз съм бил краят на опашката, ето какво ми вика. Как ти се струва това? Аз тегля самичък платформата и много ми се иска да им дам да разберат, като ги чувам да ми викат така, само че баща ми почва да крещи по мен и трябва да преглътна обидата. А пък миналата година? Чул си за това, Нобу. Всички те събрани в книжарницата и когато минавам там да надзърна, казват ми да си вървя при своите. Как ти се струва това? Като че ли на света има само един-единствен Шота. Не ме интересува, че има пари, той е само една разсипана лихварска акула, ето какво е. Ще видят хората добро, ако я убият. Но този път ще си уредим сметките. Как мислиш, Нобу? Направи го за приятеля. Ти не обичаш да се биеш, но помисли. За нашата улица. Виждаш как онзи ни гледа отвисоко. Да му отмъстим. Не съм кой знае колко умен, но ти също ходиш в „Икуейша“. Какво ще кажеш? Само носи фенера, това ще бъде достатъчно. Ако този път не им го върна, ще трябва да се измитам от града. Хайде, съгласи се, Нобу. — Едрите рамене на Чокичи потрепваха от яд.

— Но нали знаеш, че не ме бива за бой.

— Нищо от това.

— Дори не зная как да нося фенера.

— И това не е беда.

— Ами ако изгубим?

— И така губим. От тебе се иска само да вървиш с нас. Нека видят на чия страна си, това е достатъчно. Аз не съм кой знае колко учен, но ако те почнат да ни се фукат с лафове, ти ще можеш да им отвърнеш със същото. Нека и те си поблъскат главите. Сега съм вече по-спокоен. Ти не си по-лош от всичките тях заедно. Благодаря ти, Нобу. — Тонът на Чокичи рядко биваше толкова благ.

Единият с груб пояс и шляпащи сламени сандали на работник, другият дребен свещеник със синьо-черно наметало и пурпурен пояс — техните начини на мислене бяха тъй различни, както облеклото им, и рядко целите им не се оказваха противоположни. Ала бащата на Нобу, негово преподобие свещеникът, и майка му много обичаха Чокичи. („Ами че той изплака за пръв път точно тук, пред нашата врата!“) И двете момчета ходеха в „Икуейша“ и страдаха от високомерието на училищата-фондации. При това Чокичи беше непривлекателно момче съвсем без приятели, докато Шота имаше зад себе си дори младежите от своята улица. Почти сигурно беше, че Чокичи отново ще изгуби, и съвсем чистосърдечно трябваше да се признае, че по-голямата част от вината за буйността му падаше върху Шота. Помолен така, чисто по мъжки, какво можеше да отвърне Нобу?

— Добре, ще дойда с вас. Ще дойда, но не се бийте, ако това е възможно. В случай че Шота започне нещо, ще се разправя с него просто с кутрето си. — Плахостта на Нобу някак се бе изпарила. Той отвори едно чекмедже и извади хубав нож кокаджи, който някой му бе донесъл от Киото.

— Можеш като нищо да заколиш някого с него — каза Чокичи. — По-кротко, по-кротко — така ли се размахва нож като този?