Джанел Тейлър
Твърде лично

Пролог

Санта Фе, Мексико

Оби Логърфийлд представляваше противна гледка… особено отблизо. Детектив Хънтър Калгари се опита да не диша през носа. Едно беше сигурно — Оби не се беше къпал десетилетия. Мръсотията, смесена с пот, се беше превърнала в черен пласт, покриващ всеки сантиметър плът, и запълващ дълбоките бръчки на лицето му.

Хънтър знаеше, че единственият допир с водата на пияницата е, когато вали дъжд, а дори и тогава бродягата се стараеше да го избегне. Ето защо по време на днешната буря беше потърсил убежище на стъпалата на полицейското управление, а Хънтър го беше пуснал да влезе.

Оби определено не беше реклама на живописния югозапад, наричан още „Магическата земя“. За щастие на туристите и на местните жители тук валежите от дъжд бяха рядкост, а палатката на Оби беше северно от града, далеч от погледите на любопитните, полегнала в сянката на назъбени скали от червеникав пясъчник.

Бродягата се настани удобно на креслото и лукаво изгледа детектива:

— Ще ме осиновиш ли, ченге.

Вонята, лъхаща от него, бе неописуема — смес от толкова много миризми, че богатият речник на Хънтър не му беше от помощ; всичко се свеждаше до една дума — отвратително.

— Ще те закарам до… жилището ти. Иначе има опасност да попаднеш в затвора.

— Килиите са топли и сухи… — подхвърли старецът.

През отворената врата се чу сумтенето на сержант Ортега.

— Дори не го и помисляй! — тросна се сержантът, а Оби взе да се почесва. — Килиите са за престъпници, не за незаконно пребиваващи.

— Не съм незаконно пребиваващ.

Хънтър вдигна ръка да скрие усмивката си. Всъщност изявлението на стареца отговаряше на истината — Оби наистина имаше постоянно местожителство.

Отговорът на стареца накара сприхавия сержант да избухне:

— Ще ти кажа какво си, Логърфийлд! Смотан досадник! Който искам вън от тук! И то по-скоро. Задушавам се от вонята ти. Калгари, разкарай го!

Хънтър посегна за ключовете на джипа:

— Хайде, Оби. Да те водя вкъщи.

Преди да излязат, на пътя им се изпречи кльощав мъж с побеляла коса и нервен тик. Стискаше куфарчето си така, сякаш животът му зависеше от това, ала гласът му беше спокоен и овладян:

— Вие ли сте детектив Хънтър Калгари?

Хънтър настръхна, за миг мълчаливо се втренчи в непознатия. Що за птица бе този? Може би адвокат или нечий агент. Във всеки случай човек с пари, ако се съдеше по скъпия костюм и обувките, излъскани до блясък.

— Да речем, че съм аз — каза накрая с провлечен южняшки акцент.

Оби любопитно огледа новодошлия. Ноздрите на непознатия се разшириха, докато оглеждаше пияницата, а Хънтър едва скри усмивката си.

— Казвам се Джоузеф Уесвър от адвокатската фирма „Уесвър, Мур, Тейт и Макнийл“. Тук съм по молба на Алан Холоуей. Господин Холоуей желае да се възползва от услугите ви.

Хънтър не продума, но не отмести поглед от него. Не се налагаше да пита кой е Алан Холоуей. Собственикът на едноименната могъща компания притежаваше повечето земи в Санта Фе, както и в много градове в Ню Мексико, Аризона и Тексас. Започнал беше с един мексикански ресторант в Далас, наречен „Ранчо дел Сол“, след което бе създал верига от едноименни заведения, ползващи се с голям успех. Вложил беше парите от печалбата в земи и акции, а сега беше един от най-богатите хора в страната. Развиваше активна благотворителна дейност, името му не слизаше от първите страници на вестниците. Притежаваше обществени сгради и старчески домове, финансирал беше няколко филма на независими компании, които бяха прожектирани в Санта Фе. Накратко, принадлежеше към обществена класа, която Хънтър не познаваше и към която не желаеше да принадлежи.

Въпросът бе какво би могъл да иска от него човек като Алан Холоуей. Действително двамата бяха свързани, ала той се съмняваше, че този факт е известен на Алан. Но дори да го знаеше, защо не го беше потърсил толкова дълго време?

Уесвър се намръщи, сякаш същият въпрос беше хрумнал и на него.

— Съобщено ми беше, че сте напуснали службата си. В полицията ли работите сега?

— Не. — Хънтър се поколеба дали да даде по-подробни обяснения, но реши, че случилото се засяга само него.

— Разбирам — промърмори адвокатът, макар че изражението му говореше за обратното. Отново погледна Оби и се покашля. Вонята, лъхаща от местния пияница, наистина беше нетърпима. Уесвър пъхна пръсти под реверите на шлифера си — искаше му се да скрие глава в пазвата си, за да не усеща миризмата. — Възможно ли е да поговорим насаме? — добави.

Детективът въздъхна. Винаги, абсолютно винаги знаеше кога ще му се случи нещо неприятно.

— Ще закарам Оби до… дома му — промърмори уморено. — Ще се върна след около час. Почакайте ме или си оставете телефона. Ако желаете, може да ни придружите…

— Ще почакам — прекъсна го адвокатът.

Хънтър се поусмихна, потупа Оби по рамото, при което от дрехата на стареца се вдигна облак прах. После двамата тръгнаха към вратата.

 

 

Смрачаваше се, когато Хънтър се върна. Паркира пред участъка, изключи двигателя, но остана в джипа, вслушвайки се в звука, издаван от охлаждащия се мотор. Дъждът беше спрял, мънички звезди обсипваха притъмняващото небе. Той изпъна рамене, облегна се на скъсаната седалка.

Харесваше безбрежните незаселени местности в Ню Мексико, с удоволствие вдишваше чистия въздух. Прекалено дълго беше живял в Лос Анджелис, ала след смъртта на Мишел започна да изпитва отвращение от шума и мръсотията на големия град. Напусна го завинаги и през изминалите шест години нито веднъж не съжали за решението си.

Времето наистина лекуваше — постепенно гневът му към лосанджелиската полиция, областния прокурор и всички, въвлечени в злощастната случка, премина, ала той престана да вярва в правосъдието. Като се премести в Санта Фе, се помъчи да възобнови всеотдайността си към полицейската работа, ала разочарованието му беше прекалено силно.

Като професионалист с него беше свършено — нямаше смисъл да си затваря очите за горчивата истина.

Въздъхна, слезе от джипа и се изкачи по стъпалата към участъка. Преди месец беше напуснал полицията в Санта Фе и се беше затворил в усамотеното си ранчо, опитвайки се да възвърне душевното си равновесие, ала от време на време се отбиваше при бившите си колеги, най-вече да поговори с Ортега. Сержантът така и не му прости, задето беше напуснал. Като му връчи фиша за последната заплата, намръщено предрече:

— Ще се върнеш. И то по-скоро, отколкото предполагаш.

Хънтър тръгна по коридора към помещенията в дъното на сградата, но никъде не видя Ортега. Вратата на кабинета му беше затворена и може би заключена. В участъка нямаше никого, освен господин Уесвър, който седеше на дървената скамейка, притискайки към гърдите си дипломатическото си куфарче. Като видя Хънтър, побърза да се изправи:

— Колата ми е отвън. Ако не възразявате, предлагам да продължим разговора в „Ранчо дел Сол“, ресторанта на господин Холоуей. Той държи да вечеряте заедно… независимо какво ще бъде решението ви.

Хънтър безмълвно кимна и последва адвоката до тъмнозеления му лексус.

Ресторант „Ранчо дел Сол“ в Санта Фе се помещаваше в ниска сграда с тухлени арки и беше известен с автентичната си местна кухня. Хънтър обикновено си поръчваше бифтек и никога не беше разочарован. Както винаги и тази вечер първата хапка сякаш се стопи в устата му. За кой ли път съжали вегетарианците — не знаеха какво пропускат в живота.

Джоузеф Уесвър избра виното; Хънтър, който не беше познавач, отпи от мерлото — допадна му също като телешкото. Едва след като преполови втората чаша, забеляза, че адвокатът не пие, и реши, че е време да преминат към същината на въпроса.

— Какво иска от мен господин Холоуей? — попита и се понамести на стола. От неудобната поза краката му се бяха схванали, повече от всичко на света искаше да стане и да се поразтъпче. Носеше черни джинси и сива риза. Не му пукаше, че може би не е достатъчно добре облечен според стандартите на адвоката. В Санта Фе никой не обръщаше внимание на подобни подробности.

— Да охранявате дъщеря му.

— Дъщеря му ли? — Хънтър свъси вежди, дори си позволи да протегне краката си, доколкото можеше, без да ритне нервния Уесвър. — От кого да я пазя?

— От бившия й съпруг. — Адвокатът се поколеба и намръщено го изгледа.

Детективът се вцепени. Вече се досещаше накъде бие онзи.

Уесвър продължи:

— Дъщеря му Джинива… между другото, приятелите й я наричат Джени… та тя беше омъжена за кратко време за човек, който се интересуваше само от парите й, по-точно — от парите, които след време Джени ще наследи. Баща й се погрижи разводът да се уреди без много шум, като и онзи човек да не й досажда.

— Преди колко време се е случило? — попита Хънтър.

— Петнайсет години.

Детективът отпи още една глътка от чашата си, без да отделя поглед от сериозното лице на събеседника си.

— Да разбирам ли, че бившият съпруг внезапно се е появил в живота й?

— Точно така. — Уесвър дълбоко си пое дъх и замълча, подсилвайки напрежението.

— Каква е моята роля? — попита Хънтър.

— Познавате въпросния човек.

Тръпки попиха детектива, косъмчетата на тила му настръхнаха. Зачака, докато адвокатът наруши мълчанието:

— Става въпрос за Трой Ръсел.

Лицето на Хънтър остана безизразно. Уесвър едва сдържа усмивката си — тъкмо такава реакция беше очаквал.

— Да продължавам ли?

Хънтър отривисто кимна. Сърцето запърха в гърдите му. Трой Ръсел беше виновникът за смъртта на сестра му Мишел.

Първа глава

— Мъжът от маса четиринайсет те наблюдава.

Джени Холоуей вдигна поглед от сметките в ръцете си. Тя се опитваше да поддържа разговор с приятелката си Каролин Робъртс, която се движеше между масите с грацията на балерина, понесла препълнена табла с димящи италиански блюда:

— Какво?

— Мъжът от маса четиринайсет. — Каролин кимна към задната част на г-образната зала на „При Рикардо“. Там каменна арка водеше до по-малък салон, боядисан в бяло. Въпросната маса беше зад ъгъла. Всичко, което Джени можеше да види, бяха потрепващите сенки върху каменната стена, хвърлени от кристалните свещници.

— Вярвам ти, но оттук не мога да видя масата — отвърна Джени, отправяйки се към кухнята на заведението и канцелариите. Потръпна от ужас. Някой я наблюдаваше? Тя имаше това странно усещане през последните няколко седмици, но го отдаваше на напрежението. Беше обезпокоена, не — развълнувана, от взетото решение за парите, които щеше да наследи.

Очите й все още се насълзяваха при спомена за думите на майка й. „Запазила съм нещо за теб, Джинива — й беше прошепнала Айрис Холоуей от болничното легло, — но то няма да стане твое, докато не навършиш трийсет и пет. Просто знай, че е твое, и ти го давам от сърце.“ Но измъчената и съмняваща се в себе си тийнейджърка Джени, скована от страх пред неизбежната смърт на майка си, не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за собствената си мъка. Тя яростно плачеше, сърдита на майка си, че умира твърде рано, и на баща си, чиято връзка с жена почти на възрастта на Джени — както и последвалият брак — отчуждиха баща и дъщеря завинаги.

Сега, години по-късно, виждаше колко мъдра и далновидна е била майка й. Ако бе получила наследството си тогава, можеше да го е прахосала. Самата тя вече имаше голям син и немалък опит и ето че беше готова да инвестира парите си в бизнеса, който нейното семейство владееше най-добре — ресторантите.

Имаше достатъчно причини да бъде раздразнителна. Но какво от това? Не беше параноичка. Просто бе предпазлива.

— Знам, че маса четиринайсет е зад ъгъла — каза Каролин, настигайки я пред вратата на канцеларията й, — само иди да погледнеш! Той е горещ с главно „Г“!

Джени изсумтя и се засмя. Това не беше толкова зловещо, колкото си въобразяваше. Каролин описваше всеки мъж със симпатично лице и могъща физика като „горещ“. През последните пет години в „При Рикардо“ Джени се бе научила да не обръща внимание на това, което дребничката руса сервитьорка говореше за мъжете. Каролин непрекъснато търсеше Истинския мъж — нещо, от което Джени вече се бе отказала.

— Добре, ще мина да го видя — каза тя.

— Ще съжаляваш. Той ще си тръгне след няколко минути и ще изпуснеш мъжа на живота си.

— Ще поема този риск.

Каролин поклати глава. Знаеше, че Джени достатъчно е изстрадала от егоистичния си и груб съпруг и това я бе отблъснало от мъжете.

Джени потърси с поглед шефа си — Алберто Молини, собственика на „При Рикардо“. Каролин изстена:

— Не прави Алберто единствения мъж в живота си.

— Твърде късно е — пошегува се Джени и се провикна към пълничкия човек. Приятелката й вдигна ръце от нея и отиде да вземе друга поръчка.

— Belia! — извика Алберто, като разтвори ръце да прегърне Джени. Както винаги я посрещна възторжено.

Тя се изплъзна от брашнената му прегръдка, като се сети за черния си пуловер и полата.

— Да не си посмял — скара му се тя. — Не мога да си позволя сметка за химическо чистене.

— Тогава ще те целуна оттук — заяви той, млясвайки върховете на пръстите си.

Джени се засмя. Алберто беше внук на истинския Рикардо — първия собственик на известния ресторант „Хюстън“. Преди пет години, когато тя дойде да търси работа тук, Алберто обърна взор към небесата и обяви, че молитвите му са чути. „Ти си моята дъщеря!“ — извика щастливо, притискайки я в прегръдките си, сякаш наистина бе отдавна изгубеното му дете. Озадачена от неговия неочакван ентусиазъм, тя стоеше смаяна, чудейки се какво е прихванало този човек.

— Bella! — провъзгласи той. — Ти си дар! Божи дар! Молех се точно за теб!

— Наистина ли? — Джени си спомняше, че се питаше дали това не е някакъв странен ритуал на приветствие.

— О, да. И ето те! Господ е погледнал надолу към бедния Алберто и е казал: „Ти работи усилено и заслужаваш награда“. И ето че ти се появи.

Тя бързо научи, че Алберто е прекалено емоционален. Той беше нежен и великодушен, но и придирчив, и тираничен, поне що се отнася до кухнята на Рикардо.

Сега, докато изчезваше в малката си канцелария, Джени се усмихна. Тя наистина се чувстваше като негова дъщеря. А той със сигурност за нея бе любещ баща повече, отколкото нейният някога е бил. Когато му съобщи новината, че смята да се премести в Санта Фе и да открие собствен ресторант — „При Джинива“ — Алберто се опита да я спре.

— Остани с мен. Стани ми партньор! Можем да се разширим. Не напускай! — молеше я той.

— Съжалявам, Алберто — внимателно бе отвърнала тя, — но за мен е време да напусна Хюстън. Да започна нов живот.

— С какъв вид кухня? Какво ще правиш?

— Смятам да е югозападна — бе отговорила. „За да се конкурирам с баща ми…“

Джени все още не беше сигурна, че решението й е правилно. През изминалите години взаимоотношенията й с Алан Холоуей не се бяха подобрили много. Тя бе щастлива да бъде протеже на Алберто и въпреки че животът й минаваше в ресторантите „Ранчо дел Сол“, Алберто бе този, който я въведе в бизнеса. Да го приеме за свой наставник бе първият добър избор след цяла поредица от наистина несполучливи решения. А бившият й съпруг Трой Ръсел беше начело на този списък.

Сега обаче не искаше да мисли за него. Омъжи се за Трой, за да избяга от баща си и неговата глупава, кльощава като анорексичка жена Натали. Но поне от този кратък и нещастен брак й остана един прекрасен подарък — синът й Роули. Той беше единственото нещо, което имаше значение за нея сега, и тя се надяваше, че преместването в Санта Фе ще бъде от полза и за двамата. Алберто можеше да скърби, но тя знаеше, че е направила правилния избор.

Властният й баща можеше да не одобри преместването й от Хюстън, но Джени не я беше грижа. Така или иначе тя го виждаше рядко. Той беше студен и егоистичен, за разлика от любещия и щедър Алберто. След смъртта на майка й и повторната женитба на баща й Джени вече не беше малкото момиченце на татко. А не беше и преданата съпруга на Трой. Тя бе трийсет и пет годишна разведена жена и майка, готова да посрещне предизвикателствата на съдбата.

Замислена, Джени съвсем забрави сметките. Щом излезе от канцеларията, и се разнесе гласът на Алберто, който както винаги я дебнеше:

— Bella!

Джени се засмя. Този ритуал се бе превърнал почти във фарс, на който готвачите и сервитьорите реагираха с усмивки.

— Аз почти успях да разгадая това тук. — Посочи сметките, украсени вече с въпросителни и подчертавания. Сметките от доставчика никога не бяха точни. „Гейнс Продюс“ също беше частна фирма и всъщност хората й не се опитваха да мамят Алберто. Просто работата им вървеше на приливи и отливи. Ако беше на мястото на Алберто, отдавна да ги е сменила, но той упорито си работеше с тях. Приятелството им беше от много години. На нередовните доставки Алберто реагираше с пренебрежително махване с ръка и оставяше Джени да се оправя. Това бе едно от нещата, които тя смяташе да не допуска в ресторанта си.

— Добре е, добре е. — Алберто оглеждаше риболитата, много вкусно според Джени ястие, подобно на пълнеж за коледна пуйка. То бе приготвено от най-новия готвач. Премлясвайки, Алберто направо го избута от пътя си, като пренебрегна оплакванията на останалите от грешките на неопитния младеж.

Джени намигна на останалите в кухнята. Всички работници уважаваха прецизността на Алберто. Новите или се научаваха, или напускаха. В „При Рикардо“ не се правеха компромиси.

Тя се върна в канцеларията и се отпусна отново на стола си, заслушана в обичайните шумове. Така или иначе трябваше да оправя финансовите бъркотии, затова седна удобно. Алберто не се интересуваше от тях. Джени заработи бързо и задълбочено.

Тя бе израснала покрай ресторантите от веригата „Ранчо дел Сол“ — едни от най-добрите. Умът и финансовата мощ на Алан Холоуей стояха зад успеха, а Джени беше схватлива ученичка. Той смяташе да й прехвърли бизнеса, или поне така твърдеше. Но впоследствие обстоятелствата се промениха и тя престана да обожава баща си.

 

 

Каролин отново влетя в кухнята.

— Е, какво стана?

— С кое?

— Видя ли го?

— Кого? — Джени изцяло беше погълната от счетоводните документи.

— Горещия! И таз добра! Ти дори не си го погледнала! Напълно ли си се отказала от мъжете? Боже, какво да направя, че да привлека вниманието ти! Ако не го харесаш — прати го насам. Айде, тръгвай веднага!

— Аз…

Но приятелката й я издърпа за ръката и я поведе през кухнята към ресторанта.

— Отивай — нареди й тя. — И да знаеш, че не мога постоянно да се грижа за теб! Имам си и друга работа!

— Как изглежда той? — попита Джени. — Може да го познавам.

— Висок, мургав и красив.

Висок, мургав и красив. По същия начин Джени бе описала Трой на приятелките си, след като се запознаха. Тогава тя бе зашеметена, че този „по-възрастен мъж“ си е паднал по нея. Едва по-късно разбра, че е харесвал само парите й — много след като изпита на гърба си грубостта му…

Тя въздъхна. Трой вече беше минало. Баща й му плати добре, за да се разкара и никога повече да не се връща в живота й. Тя не беше съвсем съгласна с начина, но беше благодарна заради жеста, щом разбра, че е бременна с Роули. Любовта на Трой към парите й вдъхваше увереност, че той ще спази уговорката.

— Джени! — извика Каролин с раздразнение. — Отивай да го видиш! Хайде, хайде! Кълна се, че ако го изпуснеш, ще изпадна в истерия!

— Добре де, добре!

— Добре ли каза? — Тя я погледна изпитателно.

— Да, добре, предавам се!

— Чудесно! — Каролин се върна към масите си.

Джени постоя за момент, наслаждавайки се на аромата на доматен сос и чесън, на босилек и лук, заслушана в приглушените разговори и смехове. Отдясно един от келнерите наливаше червено вино на белокос господин. Усетил погледа й, той мълчаливо вдигна чаша за поздрав.

Джени забави крачка, като наближи малкото сепаре. Не й се искаше внезапно да се изправи пред някого, който вероятно я наблюдава. Ситуацията не й харесваше. Тя събираше мъжките погледи още от момиче. Имаше сини очи, буйна кестенява коса и стройно тяло. След развода рядко носеше грим и предпочиташе по-строгото облекло. Причината за това бе ясна и без анализ на психотерапевт: не желаеше да привлича мъжкото внимание. Стигаше й толкова.

Погледна неуверено в сепарето. Каменните стени нагоре бяха гладки и боядисани в кремаво. От високия таван висяха тежки кристални полилеи. Беше топло и уютно, но Джени неволно потръпна. Стресна я младежки глас с лош италиански акцент.

— Мадам, на моята италианска салата нещо й липсва и освен това ми се струва, че по-ароматен зехтин ще е по-подходящ.

Джени отвори уста от изненада, примигна и погледна строго към човека. Този глас й беше познат. Скрит зад менюто, седеше тъмнокос привлекателен младеж — синът й Роули.

Значи това беше тайнственият наблюдател! Изпита облекчение и задоволство.

— Какво правиш тук? — попита тя, изненадана, че той се е сетил да дойде. Петнайсетгодишният Роули беше доста буен.

Той също имаше сини очи, които в момента я гледаха закачливо. Понякога й напомняше за баща му и сърцето й се свиваше от мъка. Трой беше роден грубиян. За няколкото месеца съвместен семеен живот Джени започна да се страхува от него. Беше й необходима цялата й смелост, за да се реши да го напусне.

Окончателен удар по гордостта й нанесе натякването на баща й: „Аз ти казах“. На всичкото отгоре тя дължеше свободата си на него и това унижение дори я караше да забравя подробностите по раздялата.

Всичко това вече беше минало. Трой си беше отишъл. Понякога я мъчеше съвестта, че синът й не познава баща си, но тя знаеше, че така е по-добре. На Роули не му трябваше такова бреме.

— Аз само имам няколко забележки по отношение на салатата — заяви момчето, сякаш беше познавач на италианската кухня.

— Говориш като Алберто — подразни го тя. Знаеше, че трябва да е по-внимателна с него. В последно време настроенията му непрекъснато се меняха.

Той я дари с една от неустоимите си усмивки, с които запленяваше момичетата. За съжаление и това й напомняше за Трой. Навремето тя бе заслепена от неговата привлекателност и пренебрегна проявите на незрялост и зле прикрита жестокост. Баща й естествено от самото начало бе против тази връзка. Факт, който я бе настроил моментално срещу него.

— Първо, това не е италианска салата и всичко си й е наред. Ти си поръчал най-обикновена салата, приятелче. Всъщност единствената, която изобщо ядеш. За твое сведение италианската салата се приготвя от домати, моцарела и пресен босилек. Последния път, когато ти я предложих, ти започна така да сумтиш, че успя да отвратиш мен и нашия гост Бенджамин.

— На Бенджамин изобщо не му пука — ухили се в отговор Роули.

Джени скри усмивката си. Бени беше мърлявото куче на съседите, което за секунди помиташе всичко от масичката за кафе с огромната си опашка. Тя постоянно го гонеше, а Роули издебваше всеки удобен момент, за да го примами в къщата.

— Мислех, че ще бъдеш с Джанис и Рик тази вечер.

Той сви рамене:

— Играх футбол в три следобед. Рик дойде да гледа, а след това аз просто реших да си тръгна.

Изглежда, че той възприемаше техния съсед Рик Фъргюсън като втори баща. Отдавна имаше желание да бъде нечий син. Тя го разбираше напълно, но все още не беше готова да му разкаже за истинския му баща. Преди няколко месеца намери снимка на Трой, скрита сред колекцията му от снимки на бейзболни звезди и лични вещи. Въпреки че не разпитваше, беше очевидно, че мисли за него и скоро щеше да дойде моментът, когато Джени трябваше да му разкаже всичко.

Джени често се чудеше какво ли си мисли Роули. Той знаеше, че Трой никога не се е опитвал да го види. Беше му трудно, защото бащите на неговите приятели редовно ходеха на футболни мачове и на други спортни и училищни събития. Тя имаше чувството, че всеки момент потиснатите чувства на Роули могат да избухнат. И беше безсилна да го предотврати.

— Казах на Джанис, че имаш нужда от мен в ресторанта — каза той, — и Алберто ми позволи да си поръчам каквото искам.

— Типично за него — промърмори Джени. — Как ще се прибереш? Джанис ли ще те вземе?

— Мога да се прибера и пеша.

Джени се разтревожи. Апартаментът им беше далеч и до него се стигаше по магистрала, която не беше подходящо място за разходка, особено по тъмно. Но Роули нямаше нужда от бавачка. Той беше в опасните години на пубертета, когато всяка погрешна дума на Джени можеше да отвори пропаст помежду им. Засега той не протестираше срещу преместването им в Санта Фе. Ако можеше да задържи това състояние на нещата, всичко друго щеше да се нареди от само себе си.

— Бих искала да те закарам. По-безопасно е — каза тя, като вдигна ръка, за да възпре протестите му.

— Всичко ще бъде наред.

— Знам, но…

— Ще се оправя! Ти ми нямаш доверие.

— Въпросът не е в теб, а във всички останали! Много добре знаеш как се кара в Тексас! Не мога да понеса мисълта, че ще се прибираш сам вкъщи. Това е свързано с мен, а не с теб.

— Не съм на пет години! — с досада каза Роули.

— Ох, знам. — Тя се огледа безпомощно. Не й се искаше да продължава спора. — Виж, трябва да се връщам на работа. Аз ще те закарам, ако Джанис не успее.

Ядосан, Роули се скри зад менюто. Джени въздъхна. Само до миналата година двамата бяха много добри приятели. Другите майки я предупреждаваха какво ще стане, но тя сляпо вярваше, че нейният добре възпитан Роули няма да се поддаде на пубертетския нихилизъм. Беше изненадана от настъпилите промени.

Джени се върна в канцеларията и позвъни на Джанис — нейна съседка и приятелка. Джанис и Рик живееха в удобна двуетажна къща до оградата, в която се намираше апартаментът на Джени. Те бяха собствениците на Бени и затова проявяваше такава толерантност към него. В резултат кучето прекарваше при нея толкова време, колкото и при тях.

— Ало. — Гласът на Джанис прозвуча напрегнато. До ушите на Джени достигна глъчка.

— Лош момент ли уцелих? — предположи тя.

— О, здравей Джени. Това са близнаците. Те очевидно не могат да си играят заедно. Беки мами, а Томи я замерва със зарчето и пионките.

— А, ясно… — Седемгодишните деца на Джанис минаваха през труден период — поне според родителите им. Джени се гордееше, че нейният Роули никога не се е държал така. Боже, боже, как се променяха нещата!

— Случило ли се е нещо? — попита Джанис внезапно. — Не си ли на работа?

— Да, на работа съм. Роули е тук. Просто се обаждам да видя как е при теб.

— Той каза, че няма да имаш нищо против. — Чуха се пронизителните писъци на Беки. — Джени, ще можеш ли да се обадиш по-късно? Отивам да оправя тази бъркотия и после ще можем да си поговорим.

— Не се притеснявай. Всичко е наред. Ще ти звънна по-късно. Благодаря, че наглеждаш Роули.

Тя затвори и изпъшка. Ставаше й все по-трудно да иска услуги от семейство Фъргюсън. Близнаците бяха ужасни, а и големият им син Брандън, който беше на възрастта на Роули, не беше цвете за мирисане. Толкова удобното в миналото разпределение на времето вече не вършеше работа. Но какво можеше да направи? Роули беше твърде голям, за да има бавачка, и прекалено твърдоглав, за да го остави сам.

А какво ще прави в Санта Фе?

— Ще започна отново — каза тя високо, като че ли някой й бе задал въпроса.

Дано наближаващата ваканция, която щяха да прекарат заедно, да улесни преместването. Приятели ги бяха поканили да отидат заедно на вилата им в Пуерто Валарта. Това беше невероятно имение, разположено на хълмовете, до което можеше да се стигне само по живописен криволичещ път. То разполагаше с всички удобства — персонал, включващ готвач, прислужнички и градинари; имаше осем спални, всяка с баня, басейн, приказна гледка и джип, нает за цялата седмица.

Време за сплотяване на семейството. Време за забавления. Време за уреждане на нещата.

Тя се върна при Роули, който ровеше в чинията си с равиоли и италиански наденички. Той я погледна.

— Обадих се на Джанис, но тя си играеше на рефер в мача на близнаците. — Момчето изсумтя с разбиране, което я окуражи да продължи: — Аз ще те закарам до вкъщи. Почти съм привършила за днес — излъга Джени.

— Мога да се прибера и пеша. Имам си цели два крака.

— Хайде да не спорим, моля те.

— Кога смяташ да ме оставиш на мира?

Тя едва не прихна от смях:

— Че кога не съм го правила?

— Например сега!

— Шшшт! Алберто ти дава безплатно храна, защото те харесва. Дръж се прилично в ресторанта му.

— Аз това и правя. Между другото Ромео каза, че не иска да гладувам, и настоя да си поръчам две наденички.

Роули наричаше Алберто „Ромео“. Той виждаше как Алберто прилага италианското си очарование на всяка постоянна клиентка. Безсрамното му флиртуване безкрайно го забавляваше, въпреки че и Джени, и набелязаната жертва знаеха, че всичко е на шега.

— Той те харесва — каза майка му.

— Знам — ухили се Роули в отговор.

— Време е наистина да престана да се възползвам от добрината му.

Този път той не започна да спори. Джени таеше някаква надежда, че не всичко е загубено по отношение на войнственото държание на сина й. Той добре съзнаваше, когато се държи отвратително, въпреки че от време на време се налагаше да му се напомня.

Погледна през рамо. Имаше още толкова много работа. Дали наистина можеше да си позволи да си тръгне по-рано? Може би. Сигурно утре щеше да успее да отдели няколко часа, нищо, че е неделя. Рожденият й ден…

— Готова съм да тръгна веднага щом се нахраниш — заяви тя категорично.

Той кимна. С учудване го изгледа как натъпка почти половин наденица в устата си.

Докато вървеше към кухнята, Джени отново изпита ужас. Определено нещо ставаше с нея. Тя не беше човек, който се поддава на настроения и предчувствия.

Като видя Алберто, тя му каза извинително:

— Ще трябва да си тръгвам. Ще закарам сина си до вкъщи, а и мисля, че ще е добре да прекараме известно време заедно. — Тя обвинително размаха пръст. — А ти не бива да му позволяваш да те върти на малкия си пръст.

— Но той ми е като внук. Което е мое, е и негово! — Алберто беше напълно искрен и не се разкайваше ни най-малко за своята мекушавост.

— Хъм. — Джени направи подигравателна гримаса.

— Това момче има нужда от храна, за да стане силен, да може да се грижи за майка си. — Алберто демонстративно стегна бицепс.

— Добре, добре — измърмори тя.

Алберто гръмко се засмя, а Джени поклати глава. Беше безсмислено да се говори с него по тези въпроси. Той имаше негласно споразумение с Роули — мъжка солидарност — и тя не можеше да промени този факт.

Пет минути по-късно беше готова за тръгване. Спря се за малко в кухнята — сърцето на ресторанта. Там се приготвяха всевъзможни морски деликатеси и специалитети. Тя обожаваше аромата на подправки и екзотично звучащите имена на ястията. Това беше като музика за всички сетива.

Скоро, съвсем скоро щеше да бъде отдадена само на ресторанта си „При Джинива“. Беше си намерила фантастична готвачка, готова да започне веднага след откриването. Казваше се Глория. Тя бе една от основните причини Джени да се спре именно на Санта Фе. Глория беше наполовина мексиканка, родена и израсла в Санта Фе, а в кухнята бе вълшебница. И тя като Алберто беше перфекционистка и в резултат ястията й бяха много вкусни. Бе работила за бащата на Джени, който безуспешно се опита да вкара кулинарната й фантазия в рамките на кухнята на „Ранчо дел Сол“. Скандалът беше невероятен. Глория не искаше и да чуе да работи отново за някого от фамилията Холоуей. По-късно Джени й изясни взаимоотношенията си с баща си и готвачката се съгласи, доволна, че ще може да натрие носа на този „нищо неразбиращ от храна“ човек. Трябваше да е щастлива, че има на своя страна някого с такава силна воля и талант.

Джени отново се усмихна. Само след няколко седмици двете с Глория щяха да са затънали до гуша в работа, но преди това я чакаше почивката в Пуерто Валарта. Щеше да се отдаде и на кулинарни проучвания. Ако откриеше нещо с впечатляващ вкус и вид, възнамеряваше да накара Глория да го приготви.

Алберто се караше на готвача, когото беше скастрил и малко преди това. Младежът бе готов да избухне. Но като никога Алберто сдържа гнева си. За момента въпросът, който той искаше да реши, остана скрит сред шума на врящи тенджери и цвъртящи тигани.

Джени каза:

— Всеки път, когато ти потрябва помощ в кухнята, не се притеснявай да повикаш онзи допълнителен клиент да отработи обяда си.

— О, bella! Толкова си жестока! — Алберто безпомощно разпери ръце и се отдръпна от готвачите. Поне за малко мирът беше възстановен. — Той е толкова слабичък. Има нужда от моите спагети, за да стане голям.

— О, виждам, че и ти си станал голям — посочи Джени шкембето му.

— Ох, колко си смешна. — Той я целуна по брадичката и й махна да тръгва.

Джени заключи вратата на канцеларията си.

Каролин я пресрещна в голямата зала.

— Видя ли го?

— О, да. Видях го. — Тя се усмихна на приятелката си. — Много е красив наистина. Е, малко е младичък, но какво са някакви си двайсетина години в днешно време.

Другата жена се ококори.

— Ти за кого говориш?

— За Роули. Намерих го. И ти казвам, че го очакват неприятности, независимо дали в момента го съзнава или не. Не може току-така да идва и да го хранят само защото аз работя тук. Той много добре знае как работи системата.

— Роули?

— Да, Роули… — Джени се стъписа. Изведнъж осъзна, че синът й не седеше на маса четиринайсет. Той беше на единайсета!

— Не него имах предвид! Онзи беше наистина огромен мъжага. Иди погледни отново. Може би все още е там. Настоявам да го видиш. Ако знаеш само как те гледаше още с влизането си… А и после, докато му взимах поръчката, ти мина случайно и той не откъсна поглед от теб — огледа те цялата.

— Така ли?

Тя кимна.

— Казвам ти, той направо си водеше записки наум. Не мога да си представя, че не си усетила.

— Тръпки ме побиват, като те слушам, Каролин.

— А, не. Уверявам те, че нямаше нищо заплашително. Не бих имала нищо против и мен да ме гледа по този начин.

— Е, аз не съм ти.

— Слушай. Той е секси. Това е всичко, което имам да ти кажа. Отивай. Маса четиринайсет…

Изпълнена с трепет, Джени отново бавно тръгна към каменната арка. Погледът й мина през масата на Роули и се отправи към вече свободната четиринайсета маса. Сърцето й щеше да изскочи, а дишането й се учести. Масата беше празна! Нямаше нужда от толкова емоции.

— Хайде да си тръгваме — каза тя на сина си, като за всеки случай огледа сумрачното сепаре.

 

 

Тънкият сърп на луната се издигаше над гора от сгради, жици и паркинги — грозният белег на съвременната цивилизация. Хънтър чакаше в джипа си. Той беше изморен. Беше карал без почивка по целия път от Санта Фе до Хюстън, а и след това не беше успял да се наспи на твърдото хотелско легло.

Но умората му беше далеч по-дълбока. Тя произлизаше от безкрайно дълги часове и изгубени надежди. Последните шест години в Санта Фе успя да потисне мъката си, но откакто Джоузеф Уесвър му припомни за Трой Ръсел, жаждата за отмъщение го завладя с нова сила. Част от него със сигурност искаше да хване Ръсел, надежда, която отказваше да умре, независимо от категоричната формулировка „липса на доказателства“.

За него Трой Ръсел бе убил Мишел Калгари — все едно бе опрял пистолета до главата й и бе дръпнал спусъка. Онази Мишел, която скочи от покрива на пететажната сграда в Лос Анджелис, нямаше нищо общо с Хънтър. Той знаеше, че Ръсел носи отговорността за това, и в крайна сметка Хънтър напусна работата си като полицай.

Не успя да убеди никого, че Мишел, която се страхуваше от високото, никога не би се решила да се самоубие по този начин. Трой Ръсел я бе блъснал от покрива, след като години наред я малтретираше душевно и физически. Това беше теорията на Хънтър. Тя му беше разказала, че ще избяга, ще го напусне, ще свидетелства срещу него и е готова да направи всичко, за да го види зад решетките. Всичко това обаче не беше достатъчно доказателство, че Трой Ръсел е бил с нея на покрива през фаталния ден.

Но Хънтър беше сигурен…

Той затвори очи и усети как го обзема позната рутина. Такива неща не се забравят. Крайно изтощение. Труден случай. Липса на желание, за каквото и да е. Той се опита да се възстанови донякъде в Санта Фе, но когато се появи истински случай, установи, че вече е изчерпан.

Съгласи се да охранява дъщерята на Алан Холоуей. Да й бъде бодигард. Да я опази от бившия й съпруг Трой Ръсел.

Този случай го заинтересува.

Хънтър се замисли за срещата си с Уесвър, както и за тази със самия Холоуей. Той научи много за него, за дъщеря му и за техните взаимоотношения с човека, когото Хънтър искаше повече от всичко друго на света да види зад решетките. И така, той се съгласи да охранява Джени и установи, че тя не подозира за заплахата, която я дебне.

— Тя няма да одобри намесата ми — беше казал Алан Холоуей. — Ако само й споменеш името ми, повече няма да можеш да я доближиш. Но за мен е важно да знам, че е в безопасност. Особено сега, когато Ръсел се навърта наоколо. Той е психопат, който иска да се докопа повече до дъщеря ми, отколкото до парите й.

— Това той ли ти го каза? — попита Хънтър.

— Не. Той каза, че иска да вдигне мизата. Иска още пари. И ако беше само това, щях с радост да му ги дам. Това за мен не е проблем. Но ми се струва, че не е само това. Може да знае за момчето, въпреки че Джени води доста затворен живот. След развода той се махна от Тексас, но ето че сега се е върнал. Обади ми се от скъп хотел. Живее разточително. Търси си жена.

Всяка дума на Холоуей пробождаше Хънтър право в сърцето. Мишел се беше влюбила в хубавеца Трой заради страхотния му чар и несекващия поток от пари — парите на Холоуей.

— Искам да е в безопасност. След седмица заминава за Пуерто Валарта. Заповядай… — Подаде на Хънтър самолетен билет. — Дръж я под око. Предпочитам да плащам на теб, отколкото на Ръсел.

И така, той се озова в ролята на бодигард. Не го правеше за пари, а заради Мишел, заради себе си и, разбира се, заради спокойствието на Джени. В процеса на работата той се заинтригува от живота й. Вечер оставаше пред апартамента й много след изгасването на лампите. Това, което започна като служебен ангажимент, се превърна в увлечение.

Беше чиста лудост, но той имаше нужда от вдъхновение. От цел. Бягството му от действителността в малкото и прашно ранчо бе добро решение за времето си. Но си даваше ясна сметка, че не може без полицейската работа.

Чу гласове, които го изтръгнаха от мислите. Тя излезе от задната врата на ресторанта и се отправи към колата си, придружена от висок тийнейджър. Джинива Холоуей Ръсел — той знаеше, че тя се беше отказала от фамилията на съпруга си още преди да приключи разводът. Момчето й беше син — Роули Холоуей. Той не беше свързан дори и по фамилия с баща си. Това донякъде улесняваше работата на Хънтър.

Проследи ги с поглед как се качиха в синьо волво и потеглиха. Изчака да се скрият зад завоя и ги последва.

Джени паркира пред апартамента си, а Хънтър направи една обиколка на блока и се върна точно когато светнаха лампите в спалнята. Той спря от другата страна на улицата и изгаси двигателя.

Сградата беше двуетажна. Обзеха го мрачни мисли — човек би могъл да оцелее при падане от покрива.

Една кола отмина, като намали, а след това отново ускори. Хънтър запомни регистрационния номер — изглеждаше като взета под наем. Колата не се появи отново, но за всеки случай той си записа номера й. Може би тази вечер не беше единственият наблюдател на къщата.

Накрая светлината в спалнята угасна. Часовете минаваха, но нищо необичайно не се случваше. На зазоряване Хънтър потегли към мотела си. Стаята му беше студена, неприветлива и миришеше на мухъл. За момент изпита желание да се върне в самотата на ранчото си.

Трябваше да си взема куче.

Хънтър се изненада, че една толкова нормална мисъл е успяла да се прокрадне в съзнанието му.

Запали лампата на бюрото и се вгледа в самолетния билет на негово име и яркочервената брошура на хотел „Роса“.

— Хотелът се намира на самия бряг — му бе казал Холоуей. — Има голям ресторант и бар на открито с тръстиков навес. Кухнята е мексиканска и невероятно добра. Няма начин Джени да не дойде да я опита. Навъртай се наоколо и накрая ще се засечете. Всички ходят там. Тя се възприема като човек от бизнеса — разбрах, че прави ремонт на едно помещение в Санта Фе.

— В Санта Фе ли? — реагира Хънтър леко разтревожен.

— Да, ще бъдете почти съседи — отвърна баща й с нотка на неодобрение. — Тя ще открива ресторант в една от малките улички с галериите. Кръстила го е „При Джинива“ — на името на баба си. Както виждаш, знам за нея повече, отколкото тя си мисли, но искам от теб да научиш още.

Хънтър погледна още веднъж билета и брошурата. В цялата история имаше нещо гнило, което при нормални обстоятелства би го разтревожило повече. Но Алан искаше да спре Трой Ръсел.

Такова бе и съкровеното желание на Хънтър.

Втора глава

Толкова много работи трябваше да направи…

Джени си беше съставила списък от над двайсет неща за вършене. Тя с въздишка задраска първото от тях. Оставаше една седмица до заминаването й за Пуерто Валарта и беше претрупана с работа.

От стаята на Роули се носеше невъобразим шум на барабани. Цялата сграда се тресеше. Прекосявайки стаята, Джени задумка по вратата му:

— Роули! Роули!

Тя не си въобразяваше, че той ще я чуе. Необходими бяха инстинкти на преследвано животно, за да може да се възприеме каквото и да било друго, освен ужасния грохот. Джени блъска по вратата, докато ръката я заболя, после се престраши и я открехна.

— Ей! — развика се Роули. — Нямам ли право на малко уединение?

— Не и когато музиката ти ще срути половината Хюстън. — Тя влезе и намали звука, придружена от възмутения поглед на сина си. — Съществуват правила, които не съм измислила аз. От мен се изисква само да ги спазвам, защото го пише в договора за наем. Нямам желание да ни изритат две седмици преди заминаването ни.

Бени се разлая от другия край на стаята. Той заподскача радостно около нея и успя да я изцапа с калните си лапи.

Страхотни усилия й струваше да сдържи гнева си. Хвана Бени за нашийника, задърпа го към външната врата и го изхвърли навън. Кучето моментално се обърна и се опита да влезе, но тя му препречи пътя с крак.

— Махай се оттук! — развика се.

Затръшна входната врата и се върна при Роули. Звукът беше малко по-висок, отколкото го бе оставила, но все пак се понасяше.

— Има кални стъпки по целия килим. Да ги изчистиш — каза тя с тон, обещаващ сериозни последствия, в случай, че заповедта й бъде пренебрегната.

Джени излезе от стаята и тихо затвори вратата. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. „Чудесен рожден ден!“ — помисли си. Сети се за наследството, което щеше да получи, и се зачуди защо това не я радва. Единственото, което й се искаше в момента, беше да си поплаче.

Роули беше забравил за рождения й ден.

А и защо трябваше да си го спомня? Тя не му беше споменала нищо, а и младежите в днешно време си бяха егоисти. Дали и тя е била такава като млада? Толкова погълната от себе си, че да не помни рождените дни на родителите си? Не — тя никога не забравяше рождения ден на майка си. Той имаше особена стойност за нея.

Докато почистваше ризата си от лапите на кучето, Джени се унесе в спомени. Майка й дълго боледува, а Джени се разкъсваше от противоречиви чувства — едновременно на гняв и отчаяние. Когато Айрис почина, тя го понесе тежко. През деня горе-долу се държеше, изглеждаше, че е успяла да се примири. Истинският кошмар настъпваше в тишината на нощта, когато горчиво плачеше в самотата на стаята си.

Почти по същото време се влошиха иначе прекрасните им отношения с баща й. Четири месеца след смъртта на Айрис той се ожени за едва навършилата двайсет и една години Натали. От останалите години от гимназията почти нищо не си спомняше. После се появи Трой Ръсел.

Господи, каква грешка беше това! На осемнайсет години тя избяга и се омъжи за него. Брак, който баща й се опита да предотврати по всякакъв начин. Тази история приключи, когато тя избяга от Трой след последния жесток побой.

Неволно потръпна. През последните петнайсет години бе успяла да изгради нов живот за себе си и Роули. Опитваше се да не мисли за отминалите мрачни години. Джени беше преминала почти незасегната през самия ад. Със сигурност имаше късмет.

Тя се сети за петната по килима и тръгна да търси почистващ препарат. Джени предпочиташе сама да свърши работата, вместо да спори с Роули.

След като изчисти най-мръсните петна, остави препарата на кухненския барплот и се зае да си приготвя чаша чай. И тя на младини бе правила огромни грешки, но със сигурност не се противопоставяше на абсолютно всичко като Роули. Не знаеше дали това се дължи на факта, че е момче, на трудните времена или пък беше характер. Каквато и да беше причината, синът й днес направи доста шумно изявление за независимост.

Замисли се. Припомни си първата си среща с Трой. Беше през лятото, след като завърши гимназия, и се предполагаше, че се подготвя за колежа. Но единственото, за което мислеше, беше Натали — как си държат ръцете с баща й; как крещя от удоволствие, когато Алан й подари диамантена огърлица; как взима уроци по тенис с частен учител, който открито сваляше Джени. Беше отвратително и тя прекарваше дълги часове в обикаляне с колата си — син „Мерцедес кабрио“, надявайки се да се случи нещо интересно.

И така, един ден, ядосана и бягаща от себе си, тя буквално налетя с колата си на очукания додж на Трой. Той тъкмо спираше на служебния паркинг на ресторант „Ранчо дел Сол“ в Хюстън. Нямаше намерение да го блъска, но беше толкова разсеяна, че вместо педала на спирачката, натисна този на газта и се вряза в задницата на пикапа. Ужасеният му израз беше почти комичен и Джени изскочи от колата да му се извинява.

— Толкова много съжалявам! — бе казала тя за стотен път. — Ще платя за ремонта.

— Не се притеснявай — бе отговорил той накрая, — не биваше да спирам на твоето място.

— О, не! — Джени настояваше да поеме отговорността си. — Аз съм виновна. Елате вътре. Аз нося застраховката си и…

Така Трой се запозна с Алан Холоуей. Постъпвайки съвсем по детски, Джени остави баща й да уреди формалностите. Стана ясно, че мъжът си търси работа. Оказа се, че има икономическо образование и диплома от Бъркли (или поне така твърдеше) и мечтае да работи в управата на ресторант. Всичко това беше лъжа, но той имаше достатъчен брой фалшиви препоръки, които да подкрепят твърденията му. Алан, доволен от възможността толкова лесно да уреди инцидента на дъщеря си, го назначи веднага.

Трой играеше ролята на всеобщ любимец. Не се влияеше дори и от най-яката хюстънска жега — черта, от която Джени първоначално се възхищаваше, а впоследствие посрещаше с недоверие. Някой беше казал, че съществуват два вида насилници — едните изпадат в сляпа ярост и губят контрол, а другите карат сърцата на жертвите буквално да спират от ужас само в очакване на побоя. Спокоен и студен, но изпълнен със силата и бързината на кобра — такъв беше Трой Ръсел.

Изглеждаше като филмова звезда. Джени бе направо омагьосана, независимо от неодобрението на Алан. Когато веднъж той ги хвана да се прегръщат, тя неочаквано осъзна, че е открила толкова дълго търсеното оръжие срещу баща си. Той я изблъска в кабинета си и й постави ултиматум — да контактува с Трой Ръсел само служебно.

На следващата пролет тя избяга с любимия си. За пръв път усети, че с него е в беда на сватбената церемония, когато той я целуна и й се усмихна. Това не беше влюбената усмивка на младоженец, а усмивка на завоевател… Тържеството на посредствен актьор, току-що спечелил голяма награда.

— Мамо?

Гласът на Роули я върна към реалността. Той стоеше до барплота и я гледаше разтревожено. Погледът му се спря върху препарата за премахване на петна.

— А, да — промърмори тя и посегна за парцал, — ето. Може би ще почистиш в стаята си.

Той попита:

— За какво се беше замислила?

— За нищо особено.

— Нима?

— Само за работата, която ми предстои, преди да заминем на почивка.

Той кимна.

— Отивам за малко до Брендън. После ще се оправя с това.

— Чакай малко. Не отивай.

— Защо?

— Днес имам нужда от тебе тук. Следобед…

— Какво ще правя?

Какво наистина? Ще отпразнуваш рождения ден на майка си?

— Не знам. Няма значение — тя се усмихна измъчено, — приятно прекарване.

Сълзите, които сдържаше от толкова време, изведнъж замъглиха погледа й. Роули я изгледа втрещено.

— Мамо!…

— Добре съм… наистина… просто съм изморена. — Сви се на високото столче, опитвайки се да се овладее.

Чу се звънецът на външната врата и Бени, който все още беше на верандата, се разлая. Роули скочи, отвори с трясък вратата и хвана кучето за нашийника.

— Ъ-ъ, здрасти — каза той на посетителя.

— Привет. Виждам, че си пораснал от последния път, когато те видях. Скоро ще си търсиш работа в „Ранчо дел Сол“!

Джени избърса сълзите си и зашеметена се отправи към вратата. Баща й… самият Алан Холоуей стоеше на прага.

Роули се усмихна неловко, борейки се с Бени.

— Да, предполагам…

— Здравей — поздрави го и Джени престорено безгрижно. Баща й никога не беше стъпвал в апартамента й. Никога не го беше канила и дори нямаше представа, че той знае адреса.

— Ще ме поканиш ли да вляза или ще ме държиш тук цял ден? — Алан се опита да се пошегува.

— Разбира се. Заповядай. — Тя прекоси стаята, минавайки покрай Роули, който още държеше кучето. — Какво, за бога, правиш тук?

Той беше облечен така, както ходеше през почивните дни в клуба — в сив костюм, поло и двуредно палто. Ако се беше замислила, щеше да се досети за причината за посещението. Но бе толкова изненадана и разтревожена, че съвсем забрави.

— Днес е рожденият ти ден, нали?

Роули я погледна поразен.

— Е, да, така е — каза тя, като й се искаше Алан да бе забравил, а не синът й.

— Честит рожден ден, скъпа. — Той непохватно я прегърна и тя се постара да му отвърне. В главата й нахлуха хиляди спомени, спомени за отминали рождени дни и празници и за часовете, прекарани заедно. Той обикновено я тормозеше с планове за бъдещето, а тя упорито мълчеше. Дори и след като Трой се махна от живота им, баща й едновременно я молеше и настояваше да започне работа при него.

Нейната упоритост и категоричен отказ от всякаква помощ направо го вбесяваха.

Джени хвърли поглед към разпръснатите върху масичката за кафе списания и изостанала поща. Мислено се поздрави, че предната вечер изхвърли празната бутилка от червено вино, която бяха започнали преди няколко дни с Джанис. Не й се искаше отново да търпи критика и натяквания, че не може да се справи сама, но видя едно недобре изчистено петно. Всъщност какво значение имаше?!

— Е, как се чувстваш на трийсет и пет? — попита Алан.

Тя се усмихна. Баща й винаги намираше начин да я засегне.

— Не по-различно отколкото на трийсет и четири.

Смехът му прозвуча изкуствено. Тя мерна отражението си в огледалото отсреща. Буйната й кестенява коса стърчеше. Откъде можеше да знае, че точно баща й ще се появи. Някои неща си бяха предопределени.

Роули издърпа Бени отвън на площадката, за да може Алан да влезе. С изписано на лицето леко отвращение той мина покрай кучето, като внимаваше панталонът му да не се полепи с косми. Това накара Джени да се усмихне.

— Надявам се, че това куче не е ваше — измърмори Алан.

— На съседите е.

— Мамо?… — Роули запристъпва от крак на крак.

— Тръгвай — отпрати го тя развеселена — и вземи Бени.

Той направо се изстреля през вратата. Само след секунди те вече бяха далеч.

— Само едно „здрасти“ ли ще получа от внука си? — обидено изрече Алан.

— Имаш късмет, че въобще проговори — защити го Джени. Не искаше да получава съвети от баща си как да възпитава собствения си син, нищо че понякога момчето я докарваше до лудост.

Алан пропусна това покрай ушите си.

— Донесох ти подарък — каза, като й подаде с театрален поклон запечатан плик. Джени го пое с нежелание. Не искаше да го отваря. Много добре знаеше, че вътре има пари. Поредният му опит да я накара да се включи в семейния бизнес.

— Няма ли да го отвориш? — настоятелно попита той и приседна на дивана.

Тя седна срещу него на възстаричък люлеещ се стол. Джени не беше бедна, но спестяваше от години, а за някои маловажни неща все не оставаше време.

— Днес получавам парите, които мама ми завеща.

— Знам това. Просто искам да имаш достатъчно.

— Достатъчно ли?

— Знам, че откриваш ресторант в Санта Фе.

Джени усети примката да се затяга около врата й. Ето така започваха винаги разправиите с баща й. Тя внимателно отвори плика. Хвърли поглед на многото нули върху чека, сгъна го и му го подаде. Той не помръдна.

— Оценявам жеста, но не мога да го приема.

— Джинива, моля те…

— Не — отсече тя, — ти очевидно си добре запознат с живота ми.

— Разбира се, че съм! Ти си ми дъщеря.

— Това, което съм спестила, заедно с парите на мама ще ми бъде достатъчно.

— Имаш нужда от тези пари — възрази той. — Вземи ги. Ако не искаш ти самата да ги използваш — запази ги за сина си. Това все пак е подарък за рожден ден — не можеш да го откажеш.

„Това си е подкуп…“ — искаше й се да отвърне, но не го направи.

— Чух, че си кръстила ресторанта „При Джинива“ — каза той, като се правеше, че не забелязва подадения му плик. Накрая Джени отпусна ръка.

— Да, на името на баба.

— Досетих се. Не е лесно да се успее в този бизнес.

— Прекарах доста години в обучение — отбеляза тя.

Той не оспори думите й. А и за какво да го прави? Сигурно познаваше миналото й точно толкова добре, колкото и самата Джени. Това беше типично в негов стил.

— А знаеш ли, че ще се предлага само мексиканска кухня?

— Да — той се изправи и вдървено закрачи из стаята — и си мисля, че е доста смело от твоя страна. Ти не би работила за нищо на света в „Ранчо дел Сол“, но решаваш да откриеш свой ресторант, без да си напълно наясно с трудностите. И не ми разправяй за опита, натрупан при онзи италианец. Изобщо не е същото.

— „Онзи италианец“ е собственик на „При Рикардо“, а това е един от най-добрите ресторанти в града — отговори му тя студено. — Освен това той си има име. Казва се Алберто Молини.

Не обърна внимание на гнева й.

— Ти така или иначе няма да ме изслушаш.

— Не и когато съм сигурна, че грешиш.

Той поклати глава. Започваше да се ядосва. Той наистина ужасно мразеше да му се противопоставят.

— Няма да приема чека ти. — Тя остави сгънатото листче на масичката.

— Добре. Тогава ще прехвърля парите на сметката на Роули.

— Роули няма открита сметка.

Той си позволи още една усмивка.

— Напротив, има.

Джени се възмути до дъното на душата си. Това високомерно поведение бе толкова типично за него.

— Каква сума си депозирал? — попита тя настоятелно.

— Достатъчна, че да покрива бъдещите му грешки.

Сега вече я вбеси.

— Какво искаш да кажеш?

— Струваше ми немалко пари да те измъкна от авантюрата с Трой Ръсел.

Все едно й удари шамар. Баща й никога не беше споменавал за проблема с Трой. И той се чувстваше не по-малко облекчен, когато всичко приключи.

Алан почувства, че е прекалил, и каза примирително:

— Просто ще се опитам да го предпазя от подобни грешки. Съжалявам, че още навремето не ти дадох поне малко финансова самостоятелност. Трябваше да ти открия сметка. Може би тогава нямаше да се омъжиш толкова рано.

Джени го изгледа изумено:

— Но аз не се омъжих за Трой заради пари! Семейството ни имаше предостатъчно средства. Ти си богат! Точно затова Трой се ожени за мен!

— И все пак… Бих искал Роули да бъде в безопасност.

— За какво говориш? — Нещо в тона му я обезпокои.

Алан осъзна, че се е изпуснал. Той въздъхна.

— Рожденият ти ден не е единствената причина за посещението ми.

— Така ли? — Буца заседна в гърлото й. Най-после стигаха до същината — определено нямаше да й хареса.

— Понякога събитията просто така се подреждат, че нищо друго не може да се направи, освен да се действа — започна той предпазливо. — Разбрах, че ще ходиш с приятели в Пуерто Валарта, преди да се преместиш в Санта Фе. Роули ще дойде ли с теб?

— Да. — Тя се напрегна в очакване.

Той изглеждаше облекчен.

— Това е добре — кимна и потри ръце.

— Какво се е случило?

— Просто исках да си изясня този въпрос.

— Не, има и нещо друго. Щом не си тук, за да ме уговаряш отново да работя за теб, значи има някаква друга причина. Честно казано, плашиш ме.

Алан се вгледа в нея или по-точно през нея. Сякаш виждаше нещо друго, което никак не му харесваше.

Безпокойството завладя Джени изцяло. Сърцето й се сви — беше свързано с Трой.

Баща й потвърди догадката й:

— Бившият ти съпруг ми се обади.

Тя пребледня.

— Намери ме вкъщи. Каза ми, че съжалява и иска да се реваншира за всички беди, които е причинил.

— Не може да бъде — промълви Джени.

— Истина е.

Тя поклати глава:

— Не че не ти вярвам, просто не мога да си представя, че това се случва отново. Трой не е способен да изпита разкаяние. Той живееше в Калифорния, нали? За какво е дошъл?

— Не знам. — Сериозният му тон отразяваше чувствата и на двамата. — Определено не му вярвам. Нямам намерение да му позволя да навлезе в живота ти отново.

— Нито пък аз.

— Сигурна ли си? Веднъж вече се подлъга от лъжите му.

— Да, но сега съм по-стара и по-мъдра.

— Знаеш, че е умен. Всички ни беше направил на глупаци.

— Този път няма да успее да ме измами.

— Добре тогава — кимна той. — Щях да ти предложа Роули да остане при мен и Натали.

„О, той ще бъде очарован!“ — помисли си Джени, но нищо не каза.

— Страхувам се, че Трой ще се опита да се свърже с него.

Сърцето й се сви от страх.

— Досега не го е правил!

— Не се беше появявал и наоколо. Бяхме сключили сделка, Джинива. И въпреки това той сега има наглостта да ни се присмива. Ако зависеше от мен, щеше да е зад решетките.

Джени хвърли поглед към стаята на сина си.

— Роули има съвсем различна представа за него.

— Само защото не го познава — изсумтя Алан. — Това е толкова сигурно, колкото и че Ръсел е престъпник.

— Знаеш, че никога не е осъждан и следователно не е престъпник — напомни му Джени.

— Бандитът си е бандит — отговори Алан. Неочаквано се приближи до нея и я хвана за ръката. — Никога няма да му простя!

Джени преглътна с мъка напиращите сълзи. Потрепери от ужас само при мисълта, че може да види Трой отново. Никога не беше споделяла за душевното и физическо насилие, на което беше подложена от бившия си съпруг, но баща й сигурно се беше досетил.

— Не мога да понеса дори мисълта да го срещна пак.

— Копелето не просто имаше наглостта да се срещне с мен, но дори се опита да ми подаде ръка, сякаш сме стари приятели! — Алан стисна зъби. — Отказах, разбира се.

Изведнъж ярък спомен нахлу в съзнанието на Джени. Трой два пъти я беше удрял, и то с такава сила, че я запращаше в другия край на стаята. И двата пъти нямаше никаква причина. Тя бе шокирана от огромната му сила. Наложи й се да се крие от всички няколко седмици, докато изчезнат синините. Така и не можа да си обясни защо тогава не сподели с никого. Едно бе сигурно — и сега нямаше намерение да говори за миналото.

Тя беше толкова наивна! Само за няколко месеца Трой успя да разруши детските й мечти за смелия принц и за достойни рицари. Илюзиите й за щастлив семеен живот се бяха изпарили набързо.

— Ти как мислиш — какво иска той в действителност? — попита тя. Гласът й прозвуча равнодушно.

Алан се замисли:

— Нямам никаква представа.

Когато Трой я удари за втори път, тя току-що беше разбрала, че е бременна. Никога не му каза за Роули. Малко след това баща й се бе появил отново да я убеждава да напусне съпруга си. Този път тя с радост се беше съгласила и прие помощта му. Така и не му обясни за причините, но не се и налагаше — баща й беше човек, който умееше да предвижда събитията.

— Няма да се измъчвам с този проблем, докато съм в Пуерто Валарта — каза Джени, разсъждавайки на глас. — После ще сме тук само няколко дни, преди да заминем окончателно за Санта Фе.

— Не съм вярвал, че ще се радвам да напуснеш Хюстън, но ето че е факт. — Той я погледна. — Това не означава, че мисля, че ще успееш в ресторантьорския бизнес.

— Господ ще ти прости! — Джени иронично повдигна вежди, с което си спечели още една от редките му усмивки.

— Задръж парите — каза той, като понечи да си ходи и тя посегна към чека. — Моля те!

Никога не го беше чувала да казва „моля“ и сега изненадана се подчини.

— Позволих си да предприема някои действия, осигуряващи твоята безопасност — добави той.

— Какво имаш предвид? — попита Джени разтревожено.

За момент баща й се спря нерешително и после отговори:

— Наел съм човек да провери копелето — с какво се е занимавал през последните години. Искам да разбера какво е намислил.

Джени тежко въздъхна.

— Аз също бих искала да знам.

— Честит рожден ден, скъпа — отново каза той леко разчувстван.

— Благодаря — тя почти добави „татко“, но така и не можа да го изрече.

— Ако имаш нужда от нещо — обади ми се.

— Дадено.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, нали знаеш?

— Да.

Затвори вратата след него и се сви на прага. Как би могла да забрави, че може да разчита на него! Но любовта на баща й си имаше цена. Тя отново погледна към чека и изпъшка. Реши да послуша съвета му и да прехвърли парите в сметка на Роули. Така поне можеше да се самозаблуждава, че не е попаднала пак под бащината опека.

 

 

Скърцането на входната врата я изтръгна от следобедната й дрямка. Тя скочи на крака и видя сина си да се промъква на пръсти към стаята си.

— Какво правиш? — настоятелно попита тя, докато се опитваше да се успокои. — Изплаши ме до смърт.

— Извинявай. Аз само исках да… — Безуспешно се опитваше да намери правдоподобно обяснение. — Дядо отиде ли си?

Дядо… Тя отново потръпна, усещайки как нещата й се изплъзват от контрол.

— Той си тръгна преди малко.

— Не ми се говореше с него. — Роули запристъпва притеснен от крак на крак и едва намери сили да промърмори: — Заповядай. — Той й подаде малко пакетче, увито в червена хартия. Личеше си, че го е опаковал сам. — Извинявай, че забравих.

— Няма значение.

— Ти никога не си забравяла рождения ми ден.

— Е, има разлика — аз съм ти майка.

Тя беше трогната от вниманието на сина си. Отвори кутията и откри герданче от розовеещи имитации на перли.

— Роули, толкова е красива!

— О, не е кой знае какво — промълви, загледан в пода.

— Напротив. — Тя си сложи гердана на врата. — Това е най-хубавият подарък, който съм получавала.

Изглеждаше развълнувана и Роули я погледна изпод вежди.

— Да, бе, как пък не.

— Това наистина е най-милият подарък на света. Нямаше да го твърдя, ако не го мислех наистина.

Роули беше почервенял. Мърморейки нещо неразбираемо, той влезе в стаята си и малко след това децибелите от уредбата му затресоха къщата. Този път Джени не му се скара.

Докосна герданчето и се усмихна. Погледна часовника и изпъшка. Имаше още толкова много неща за вършене в ресторанта — нямаше за кога да ги отлага. Просто грабна чантичката си и изхвърча навън.

Завари Алберто в кухнята да се мръщи на един от помощник-готвачите.

— Bella! — извика той и горещо я прегърна.

Джени му отвърна по-емоционално от обикновено. След срещата с баща си почувства Алберто по-близък от всякога… а и скоро щяха да се разделят.

Набързо прегледа оставения за днес списък със задачи. Неочаквано бе обзета от носталгия. Мисълта за всичко любимо, което оставя зад гърба си, я накара да се просълзи. Вярно, че вече беше време да поеме по пътя си. Тук се беше научила да се грижи за себе си, беше имала време да анализира грешките си от миналото.

Два часа по-късно тя затвори вратата и се вгледа в ключа. Новият счетоводител трябваше да започне на другата сутрин.

— Това сигурно ще ти потрябва. — Подаде ключа на Алберто, който печално заклати глава.

— О, не! Не може да бъде!

— Ще бъда извън града за около седмица, но после ще бъда тук още известно време, в случай че имаш нужда от помощта ми.

Той скръсти ръце на корема си и се втренчи в ключа. Изглеждаше толкова отчаян, че Джени се постара да не го гледа, за да не се разчувства. Нежно сложи ключа в ръката му и го целуна по бузата. После побърза да излезе, преди някой от тях да избухне в сълзи.

Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Отключи колата с дистанционното и бързо се огледа, преди да влезе. Имаше чувството, че някой я наблюдава. Тръпки я побиха. Щом влезе във волвото, се заключи, но това не я успокои. Сърцето й щеше да изскочи. Тя поседя неподвижно в очакване нещо да се случи.

Всичко изглеждаше нормално. Няколко човека излязоха от задния вход на ресторанта. Един спря до колата й и запали цигара. Тя го огледа — беше непознат. Отдясно мина кола и влезе в паркинга. От нея слезе млада двойка с три-четиригодишно момиченце. Отправиха се към входа, като я люлееха помежду си.

Нямаше промъкващи се и дебнещи непознати.

Джени запали колата и потегли към къщи. През целия път се оглеждаше дали някой не я следи. Дори направи една обиколка на квартала, преди да паркира на обичайното си място. Тичешком изкачи по стълбите и се втурна вкъщи.

— Мамо, ти ли си?

Тя подскочи.

— Роули! — извика с облекчение и се облегна усмихната на вратата.

— Случило ли се е нещо? — Той стоеше разтревожен на вратата на кухнята.

— Нищо особено. Просто си въобразих, че някой ме следи. Ама че глупост.

Роули кимна, но все още беше неспокоен.

— Направих пуканки — каза.

— Чудесно. — Тя седна на дивана. Ядоса се на себе си. Самото споменаване на името на Трой я уплаши. Нямаше причина за паника. Дори да го срещнеше очи в очи, можеше да се справи. В крайна сметка той не беше демон, а просто човек — болен, безсърдечен. Тя си позволи иронична усмивка — никой не е съвършен.

— Какво смешно има? — попита Роули, като се настани до нея и й подаде купата с пуканки.

— И аз не знам. Смея се на себе си — колко е глупаво да се плаша без причина. А и се радвам на рождения си ден, и на страхотния си син.

Той я погледна неразбиращо. Джени се наведе към него и бързо го целуна по бузата. Той се изкашля и каза:

— Отдавна искам да те попитам нещо, но не съм сигурен, че моментът е подходящ.

— Давай… — Тревогата отново изпълни сърцето й.

— Трябва ли да идвам с теб в Пуерто Валарта? През пролетната ваканция футболният отбор ще провежда редовни тренировки. Ще ми се да ходя на тях с Брендън. Семейство Фъргюсън нямат нищо против да остана у тях. Честно казано, изобщо не ми се заминава на онази вила. Скоро напускаме Хюстън и това е последната възможност да бъда с Брендън. Имаш ли нещо против? Ама честно. Можеш ли да ме оставиш тук и да заминеш за Пуерто Валарта с приятелите си?

Това беше толкова неочаквано за нея, че тя дълго време не можа да каже нищо. Шепата й беше пълна с пуканки, но тя я отпусна в купата, борейки се с напиращите чувства. Разбира се, че беше против. Идеята беше направо ужасна! Как може той да й откаже такова пътуване! Толкова приготовления… На всичкото отгоре и Трой се навърташе наоколо…

— Наистина ли не искаш да заминеш?

Той кимна бързо — очевидно се страхуваше, че тя ще каже „не“. О, колко много й се искаше действително да му откаже.

— И ти вече си взел съгласието на Джанис и Рик?

— Да, няма проблеми. Можеш да им се обадиш — те го очакват.

Джени въздъхна отчаяно и отново посегна към пуканките. По дяволите калориите!

— По всичко изглежда, че ще трябва да пътувам сама.

Роули я прегърна толкова силно, че тя още се опитваше да си поеме дъх, докато той подскачаше от радост на дивана. После хукна към телефона.

— Брандън — изкрещя в слушалката, — мога да остана!

Джени само примигна и си взе още една шепа пуканки.

Трета глава

Пътят, който водеше до вилата, беше стръмен, с много завои и предлагаше изживяване, подобно на влакчето на ужасите, а откритият джип на Магда Монтгомъри приличаше на едно от вагончетата. Джени се мяташе безпомощно на седалката и щеше да продъни пода с десния си крак в опит да натисне въображаема спирачка. Пътят се виеше на сантиметри от оранжевите покриви на къщите, а далеч надолу се пенеха водите на Тихия океан.

— Не е ли страхотно! — Магда се опитваше да надвика рева на двигателя и писъка на гумите по каменната настилка.

— Страхотно е — заекна Джени.

С едната си ръка тя придържаше шапката си, а с другата стискаше ниската вратичка. По принцип не се страхуваше от високото, но не беше и безумно смела. С нетърпение очакваше да пристигнат. Опитваше се да не мисли за всички причини да си остане вкъщи. Първата и най-важната — решението на Роули да не идва. Джени бе започнала да обмисля да отмени пътуването.

Макар че се съгласи той да не идва, тя се опитва да го разубеди.

— Имаме закупени самолетни билети и резервация в къщата. Пазят ни стая.

Той само я погледна с големите си сини очи.

— Но аз никога не съм имал желание да идвам с теб. Само се преструвах, за да си доволна.

Накрая тя се предаде. Трябваше да се досети, че възражения в последната минута няма да помогнат. А и беше разбираемо, че Роули иска да прекара последните си дни в Хюстън сред приятели. Тя трябваше да бъде благодарна, че той не се противопостави на преместването им в Санта Фе.

— Пристигнахме — извика Магда и така удари спирачките, че Джени за малко не изхвърча през предното стъкло.

Тя отпусна хватката си и погледна къщата. Решетки от ковано желязо украсяваха прозорците, а едри ярки цветя се спускаха покрай стените от саксиите. С пристигането им се отвори тежката дървена врата и на прага ги посрещна с поднос с коктейли съпругът на Магда — Фил. На главата си носеше бял каскет, закачливо килнат на една страна.

— Добре дошли в Пуерто Валарта — каза той и целуна Джени по бузите.

— Привет, Евро-Фил. — Магда се отърка в него гальовно. Фил беше роден актьор, който по ирония на съдбата си изкарваше хляба с продажбата на недвижими имоти в Санта Фе. Джени ги познаваше от ресторанта. Семейство Монтгомъри винаги се хранеха в „При Рикардо“, когато минаваха през Хюстън. Подобно на Алберто, те почти бяха осиновили Джени.

Всъщност Магда беше тази, която накара Джени да се премести в Санта Фе и откри подходящо помещение за ресторанта. Тя бе много талантлив бижутер — изработваше уникати. Имаше щанд в магазинче на търговската улица на Санта Фе, известна с многото си галерии и бутици.

Семейство Монтгомъри бяха много мили с Джени още от самото начало.

Евро-Фил им поднесе запотените чаши. Джени вдигна своята „Маргарита“ за наздравица. Време беше да се отпусне, да забрави проблемите и да се наслаждава на престоя си.

— Как е шефът? — попита я Фил, докато вадеше чантите от багажника.

— Май Алберто най-после проумя, че действително напускам, когато му дадох указания да внимава с доставките. Започна да се тръшка и да умолява и този път не преиграваше.

— Ще бъде съсипан без теб — предрече Магда.

— Ами, все някак ще се оправи — усмихна се Джени. — И той като всички мъже иска да е неговото.

— О! — възкликна Фил.

— С изключение на теб, Евро-Фил!

— Tres bien.

— De nada.

Със смях те влязоха в къщата и Магда ги поведе по вита стълба към апартамента на втория етаж. Оттам далеч в ниското се виждаше заливът. Джени излезе на балкона, затвори очи и вдиша с пълни гърди. Колко е хубаво поне за малко да забрави за грижите! Може би беше по-добре, че Роули не дойде. Тя вече се виждаше как плува в басейна, пие коктейли и мързелува.

След като я оставиха да се настанява, Джени си облече бански, а на кръста си върза светлосин саронг. Лежа на терасата, отпивайки от коктейла, докато слънцето не доближи хоризонта. Когато слезе при покрития с жълти и сини керемиди бар, тъкмо поднасяха предястията. Застланата с бяла покривка маса блестеше от сребро и стъкло. Отнякъде се носеше апетитна миризма.

Фил и Магда все още се изтягаха на шезлонгите, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи.

— Същински рай, нали? — провикна се Магда.

— Абсолютно!

— Останалите гости ще се върнат от обиколката си малко по-късно. Вечерята е в осем.

„Останалите“ бяха приятели на Магда и Фил, които Джени не познаваше. Знаеше само, че са две семейни двойки, две жени и един мъж. Тя беше дошла на мястото на една двойка, която се отказа в последния момент. Доста се колебаеше дали да приеме, защото гледаше да не прави излишни разходи, но Монтгомъри й направиха такава отстъпка, че щеше да е лудост да им откаже.

Джени се разположи на един шезлонг, намаза се с плажно масло, отпусна се между възглавничките и моментално заспа. Стреснаха я възбудените гласове на другите гости.

Том и Алисия Саймънс бяха от Санта Фе, а Сам и Кери Брикман — от Далас. Двете жени се казваха Лиза и Джаки и бяха приятелки на Кери Брикман от колежа. Всички те познаваха или Магда, или Фил, било от работата, било чрез общи познати или по други странни пътища, които Джени на секундата забрави. Единственият самотен мъж — Мат някой си, не дойде с групата, защото бил решил да се посвети на нощния живот на Пуерто Валарта и като начало разучавал баровете. Бяха решили след вечеря да ходят на танци, но Джени нямаше желание.

— Там ходят предимно млади хора, но е много забавно — отбеляза Магда, докато останалите поглъщаха своите енчилади, тортили, порции запържен боб и ориз и всякакви други специалитети.

— Много съм изморена, няма да мога тази вечер — каза Джени, а останалите запротестираха.

— Утре ще си починеш! — настоя Магда и я сграбчи за рамото, като че ли ще избяга. — Тази нощ е за танци!

— Трябва да дойдеш с нас — възкликна Лиза, а може би беше Джаки? — Ще бъде весело!

Кери Брикман също се включи:

— Тук така се живее. По цял ден се излежаваш и се печеш на слънце, а после купон до зори!

— Да, но аз в полунощ ще се превърна в жаба — засмя се Джени.

— Няма проблеми. Нямаме нищо против жабите — вметна Том Саймънс с усмивка. Той беше започнал да оплешивява и затова си бръснеше главата. За сметка на това имаше огромни рижи мустаци.

Накрая Джени се предаде. Тя тръгна без ентусиазъм, с леко главоболие и изгаряния на места, които беше пропуснала да намаже. Докато се усети, пътуваше в претъпкано такси за града и после се озова в претъпкан клуб на крайбрежието. Дънковата й рокля бе залепнала за тялото и болезнено търкаше зачервената кожа. Беше абсолютно невъзможно да се обърне, без да се отърка в нечие тяло. Чувстваше се стара за цялото това блъскане, кълчене и крещене на тълпата.

Това беше пълна противоположност на нейното ежедневие. Купон и половина! Започна се и с традиционното пиене на текила на екс с лимонче и близване на сол от нечия ръка. Тя ясно осъзна, че отдавна е надраснала този вид забавления. Къде останаха тихите вечери на чаша вино в „При Рикардо“. Виж, ако Роули беше с пет-шест години по-голям, със сигурност щеше да е щастлив тук.

— Добре, че Роули не дойде! — изкрещя Джени в ухото на Магда.

— Че защо?

— Защото е само на петнайсет и в суматохата щеше да се изкуши от коктейлите и мексиканската бира!

— О, едва ли щяха да му сервират.

Тя сигурно се шегуваше! Беше отминало времето на добрите стари Съединени щати и Джени се съмняваше, че тук възрастовите ограничения се съблюдаваха стриктно. Както и да е — в момента се радваше, че синът й остана при семейство Фъргюсън въпреки тревогата й около появата на Трой.

Към единайсет часа Джени беше изтощена до смърт, а Магда, Фил и останалите не намаляваха темпото. Тя реши да си вземе такси, но топлият нощен бриз я примами да се разходи по брега. Баровете в Пуерто Валарта затваряха късно и навсякъде беше пълно с народ. Въпреки че леглото я зовеше, не й се прибираше сама. Имаше нужда от компания, от присъствието на хора.

Забеляза наблизо входа на привлекателен хотел. Мина през арка, покрита със сини керемиди, и се озова в уютен вътрешен двор. Посетителите обърнаха погледите си към нея, но тя не им обърна внимание. Намери си място до бара и се загледа в нощното небе. Беше твърде красиво и спокойно, за да се притеснява за каквото и да било.

Барът беше претъпкан, но за щастие липсваха шумът и блъсканицата на другите нощни клубове. Хората седяха около масите и разговаряха. Тя със задоволство отбеляза, че бяха на нейната възраст. Поръча си газирана вода и се вгледа във фирменото кибритче.

Намираше се в хотел „Роса“. Съвсем случайно бе попаднала на мястото, известно с великолепната мексиканска кухня. Тя се зачуди дали да не се възнагради с нещо по-екзотично за пиене и посегна към листа с напитките. Вниманието й привлече коктейл „Вулкан“ — кой ли би си поръчал такова нещо!? Сред съставките имаше табаско, ром и лют пипер. Тя потръпна.

Трима души й предложиха да я почерпят, но тя им отказа и накрая си поръча мексиканска бира. Традиционната „Корона“ пристигна бързо с резенче лимон. Тримата й обожатели се навъртаха наоколо. Бяха професионалисти. Това не го беше предвидила. Въздъхна и се зачуди дали все пак да не си вземе такси до вилата.

Единият ухажор се премести до нея. Джени въздъхна. Той беше млад и наперен. Притежаваше онзи подход „Аз знам какво иска една жена“, който толкова я отегчаваше.

— Често ли идвате тук? — попита той, хилейки се глупаво. Посетителят от другата му страна се изправи със сумтене, изгледа го презрително и излезе.

— Не. — Едва се сдържаше да не го отпрати грубо.

— С корабчето ли пътувате?

— Не.

— А, значи сте на почивка?

Тя кимна.

— Отседнала съм при приятели.

— О, така ли? — Той се огледа. — И къде са те?

Може и да изглеждаше добре сложен, но си личеше, че започва да оплешивява и безуспешно се опитва да го прикрие. Джени почти го съжали въпреки неприязънта, която изпитваше. Подходът на Том към този проблем изглеждаше доста по-здравомислещ.

— Ще дойдат всеки момент — отговори тя и кимна към вратата.

— Тук ли ще се срещнете?

— Надявам се.

— Имате ли нещо против да ви правя компания, докато дойдат?

Усмивката й се стопи. Искаше й се да му изкрещи да се разкара, но вместо това се чу да казва:

— Не, разбира се.

Погледна се ужасено в огледалото зад бара: „Какво правя тук?“.

 

 

„Какво, по дяволите, прави тя?“ — запита се Хънтър, разтревожен заради наивността й. За пореден път се убеждаваше, че жените си подбират мъже, както прибират бездомни кученца. Какво я привличаше в този полуплешив сваляч. А човек би си помислил, че точно Джени Холоуей се е опарила достатъчно.

Той си допи бирата и избърса уста с опакото на ръката. Не очакваше тя да се появи тук още първата вечер, вместо да купонясва с приятели.

Хънтър пристигна преди ден и имаше възможност да опознае района, особено около вила „Буена Виста“. Като се прибра в хотела, се просна в двойното легло, заслушан в шума на океана. Не се усети кога изпадна в мъртвешки дълбок сън.

Събуди се стреснат, замаян и объркан. Беше чувал, че дълбоко депресирани хора спят понякога с дни, защото искат да се скрият от проблемите на ежедневието. От друга страна, отдавна не беше спал толкова добре, така че можеше да го тълкува и като възвръщане на психичното равновесие. Имаше късмет, че не се налагаше да обяснява на някой психоаналитик нещо, за което и пет пари не даваше.

В крайна сметка се разсъни окончателно и слезе да хапне. Алан Холоуей беше напълно прав за качеството на кухнята. Ястията бяха великолепни. Той с наслада отхапа от чушката бюрек. Ако Джени се канеше да разучава специалитетите, той с радост би й помогнал. Изведнъж започна да гледа на идеята й да отвори ресторант в Санта Фе със съвсем други очи.

Но засега…

Досадният ухажор се беше приближил съвсем до нея. Седеше облегнат изцяло на барплота с глава наведена към нея.

Този жалък неудачник наистина заслужаваше да го стисне за врата и да го изхвърли навън. Тя да не би да го разсмиваше! Начинът, по който му се усмихваше и любезно му отговаряше на тъпите въпроси, го нервираше. Цялата планета беше претъпкана с такива типове! Нямаше ли да се научат тези жени най-после! Никога не би си помислил, че състоятелна дама като Холоуей би обърнала внимание на това жиголо, но тя се държеше толкова приятелски, че той не знаеше какво да мисли.

Свалячът вече неприкрито заглеждаше закръглените й гърди. Хънтър сграбчи бирата си. Бутилката се оказа празна и той стисна юмруци.

„Стой, стой, стой…“ — възпря желанието си да се нахвърли върху гнусния тип. Отпусна се и започна да брои наум. Не биваше да привлича вниманието върху себе си!

Джени изобщо не изглеждаше разтревожена. Той се вгледа по-внимателно в изражението й и безпогрешно разпозна досадата. Това го успокои — тя просто се е опитвала да се държи любезно. Личеше си, че контролира ситуацията, и ако този донжуан прекалеше, можеше да го разкара сама.

Хънтър с облекчение си поръча друга бира. Масата му беше в дъното на заведението, наполовина скрита от ствола на голямо дърво. Корените му вече бяха надигнали няколко плочки. Собствениците неминуемо щяха да си имат проблеми с него в бъдеще, но за целите на наблюдението беше идеално.

Предната вечер Хънтър се беше заел да опознава нощните клубове, пи текила и наблюдава поклащащите се в ритъм оскъдно облечени курортисти по плажа. А днес си беше наел джип „Вранглер“ — най-предпочитания от туристите, но също и негов любим модел.

С него отиде на летището да посрещне самолета на Джени. Интересно беше да се види как тръгнаха към вилата с червенокосата й и напълно откачена приятелка. Той потръпна от болка, когато колата им потегли. Нито една кола не заслужаваше подобно отношение.

Отново с интерес погледна към Джени. Тя разговаряше с ухажора си, без да го окуражава. Нямаше и нужда. Беше достатъчно привлекателна и без да прави нищо. Буйната й коса падаше на вълни покрай гладката й шия и на гърба. Имаше красива фигура — слаба, но със заоблени форми, където трябва — не като на другите богати жени, които превръщаха слабостта в мания.

Да, тя определено беше богата. Все пак беше единствената дъщеря на Алан Холоуей. Хънтър бе проучил човека, преди да поеме случая. Това, което научи, само потвърди горчивата истина: Холоуей притежаваше половината Тексас и по-голямата част от Ню Мексико.

Е, добре. Може би малко преувеличаваше. Но този човек беше изключително богат. Хънтър си беше патил от богати хора — бившата му съпруга разполагаше с твърде много пари и нейната зависимост към негово величество Долара бе една от основните причини за провала на брака им.

Е, неговото отрицателно отношение също помогна значително. Това си беше ясно, ама и Катрин бе една кучка… Поначало той се ожени за нея по три погрешни причини — секс, глупост и сантименталност.

Но… веднъж глупак — глупак завинаги!

Грешките на младостта вече бяха зад гърба му. Разочарованието му с Катрин не можеше да се сравни със смъртта на сестра му Мишел. Той почти не се беше сещал за бившата си жена през последните няколко години. Тя му се беше обаждала няколко пъти, въпреки че той не й обръщаше никакво внимание. Информацията, която достигаше до него, го караше да се радва, че се е отървал от нея. Беше се омъжила повторно, после се бе развела и накрая се бе вманиачила така на тема фитнес, че бе заприличала на скелет. Не като Джени…

Той се сепна. Дали мазникът не плъзна ръка по бедрото й? Тя сякаш го очакваше и с бързо извъртане слезе от столчето. Сбогува се с наведена глава, за да прикрие изражението си, и се отправи към изхода. Хънтър искаше да извие врата на онова нищожество, заради което пропадна такава добра възможност за наблюдение. Сега му се налагаше да мисли бързо, а това никак не беше лесно след изпитите бири.

Неочаквано съдбата се намеси в негова полза. Приятелите на Джинива, доста пийнали, се изсипаха шумно в бара. Токчето на една от жените се заклещи в разместените плочки, тя се завъртя, удари лакътя си в дървото и се стовари върху Хънтър.

— О, г-г-господ-д-ди! — изломоти тя, опитвайки се да се изправи. Хънтър с мъка се стараеше да я придържа. Не че беше тежка, но пък беше пияна.

Джени се втурна към тях.

— Магда, добре ли сте?!

Червенокосата й приятелка извика в отговор:

— Оле! — И се закиска. Хънтър само се усмихна, а Магда се извърна и се опита да го огледа: — Леле-мале! Какво имаме тук? О, небеса — колко симпатичен човек! Джени, виж какво открих! — Отново се затресе от смях.

Джени погледна Хънтър с благодарност и с леко подозрение.

— Добра реакция — каза тя меко.

Хънтър помогна на Магда да се изправи. Тя изстена отчаяно, като видя скъсаната каишка на сандалите си.

— Никога не давайте повече от сто долара за чифт обувки. Не си заслужава!

Хънтър изглеждаше шокиран. „Над сто долара за няколко кожени ремъчета!“ — помисли си той. Всъщност нямаше защо да се стряска от нещата, които вършеха богатите. За нещастие той бе доста добре запознат със странностите им.

— Познаваме ли се? — попита го Джени с любопитство и сърцето му спря за момент.

Той я погледна, като се опитваше да изглежда спокоен. Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо изведнъж така се развълнува? Отдавна не му се беше случвало да се впечатлява и сега замря учуден за момент. Реши да пренебрегне чувствата си и отговори:

— Не мисля.

— О, така ли? Просто ми се сторихте… познат. Извинете — тя го дари с мимолетна усмивка, — не знам какво си бях въобразила.

Мазникът се възползва от момента и предложи:

— Ако имате нужда, мога да откарам цялата компания.

— Не, благодаря.

— Надявам се, че не разчитате на тях да ви закарат — каза той, като посочи приятелите й, които се заклатушкаха към бара.

— Не, ще си хванем такси — хладно отвърна тя.

Хънтър развеселен наблюдаваше промяната на отношението й. От вежлива и търпелива Джени стана рязка. Само че този тип май не разбираше.

— Ако имате нужда от шофьор, аз съм на вашите услуги.

Започна да рови из портфейла си в търсене на визитка.

Хънтър забеляза, че досадникът не е чак толкова трезвен, колкото претендираше.

— Може би и вие не бива да шофирате в това състояние.

— Така ли мислите? — предизвикателно отговори непознатият.

— Да. Извадили сте кредитната си карта.

Онзи погледна ръката си, изруга и продължи да търси.

Джени му каза твърдо:

— Благодаря ви, но ние ще се оправим. Връщам се при приятелите си.

Той изруга отново, прокара ръка през косата си и се заклатушка навън.

— Ей, хубавецо! — Магда махна на Хънтър от бара. — Ела при нас.

Той се стъписа. Имаше свободно място точно до Джени Холоуей. Взе преполовената си бира и се отправи към тях. Тайното наблюдение току-що приключи.

 

 

Джени не беше сигурна дали да извие врата на Магда, или да я разцелува. Единственият привлекателен мъж в бара беше същият този тъмнокос непознат, който помогна на приятелката й. Но Джени беше предпазлива. В момента просто й се искаше да се прибере.

И все пак този човек с ненатрапчивото си поведение успя да разпали женското й любопитство. Тя го огледа, докато той се приближаваше — имаше стройно и атлетично тяло, носеше дънки и фланелка. „Не, не, не!“ — напомни си Джени да внимава. Номерът с физическото привличане не можеше да мине втори път.

— Как се казваш, каубой? — попита Магда, като го оглеждаше съвсем безочливо.

— Хънтър.

— Това малкото ти име ли е или фамилното?

Джени потисна усмивката си — трябваше да й се признае на Магда — нямаше никакви задръжки.

— Малкото — отговори той и подаде сигнал на бармана за нова бира.

— Е, добре, Хънтър, какво те води насам?

— Разигравам филма „Нощта на игуаната“.

Джени му хвърли замислен поглед.

— Снимаха го в Пуерто Валарта, нали?

— Да. — Той отпи, завъртя се на стола към нея и я погледна така, че странни вълни се разляха по тялото й.

— Вие фен ли сте?

— Фен ли?

— На филма имам предвид. — Джени изведнъж се притесни, а сърцето й така се разтуптя, че имаше чувството, че всички ще го чуят.

— Всъщност не съм го гледал. Хубав ли е?

— Нямам представа — засмя се тя. Усети, че започва да флиртува, и сърцето й се сви тревожно. Трябваше да се махне оттук. — И аз не съм го гледала. Предполагам обаче, че е хубав. Хотелът, в който е сниман, се намира в южната част на града, нали?

Усещаше, че започва да говори празни приказки. Решително махна на келнера и посочи бирата на Хънтър:

— Може ли една и за мен, моля. — Това поне щеше да ангажира вниманието й с нещо друго.

— За какво се разказва? — попита я Хънтър.

— Моля?

— В „Нощта на игуаната“.

Тя отпи от бирата и приятно се изненада от леко горчивия пенлив вкус.

— Ами струва ми се за откровения и изгубени души.

Той въпросително повдигна вежди.

— Може би трябва да го гледам.

Тя се вгледа по-внимателно в лицето му. Реши, че е красив. Притежаваше някаква първична привлекателност, която говореше за сила и енергичност. Личеше си, че носът му е чупен — може би повече от веднъж. Имаше малък белег на брадичката, което го оприличаваше на Харисън Форд.

— И твоята душа ли е изгубена?

— Мисля, че да. — Само за миг проблесна широката му усмивка и после изчезна, но тя остана поразена.

— А как е цялото ти име?

Настъпи мълчание. Тя се зачуди дали не е решил да премълчи тази информация, когато той й протегна ръката си.

— Хънтър Калгари. А вие сте?

— Джени Холоуей — представи се и тя, останала почти без дъх след здрависването. Дланта му беше суха, силна и топла — притежаваща цялата мъжественост на света. Главата й се замая. Какво й ставаше, по дяволите! Държеше се като празноглава ученичка.

— Джени на галено ли ти казват?

— Ъ-ъ, да. Но не е от Дженифър… от Джинива. Кръстена съм на баба ми.

— Джинива — произнесе бавно той, сякаш опитваше името на вкус.

Джени хипнотизирано наблюдаваше устните му. После с мъка се съсредоточи и се обърна към Магда, която за пореден път оплакваше съсипаните си сандали.

— Трябва да си тръгвам — й каза Джени разтреперана. — Наистина! Късно е и съм много изморена.

— Сериозно ли? — Магда се обърна към нея умолително.

— Напълно.

— О, няма да те оставим да си тръгнеш — категорично заяви Фил. — Ще танцуваме!

— А, не. Съжалявам. — Джени грабна чантата си и се смъкна от столчето. Отчаяно й се искаше да си върви.

— Само един танц. — Фил я грабна в прегръдките си и я завъртя в нежния латиноритъм. Джени внимаваше да не си изкълчи глезен или да си повреди обувките в разместените плочи.

Щом свърши песента, тя поклати глава и се отдръпна.

— Продължавайте купона — каза на Магда и останалите. Хънтър Калгари не се виждаше никъде. Това я разочарова.

Прегърна Магда и Фил и едва се измъкна от всичките прегръдки, целувки и молби. Беше решила да си хване такси до вилата.

Отвън обаче я причакваше ухажорът й.

— Колата ми е ето там — каза той, сочейки надолу по улицата.

— Не, благодаря — отвърна Джени вежливо, но категорично.

— Хайде, де. Няма да ви изям.

Тя продължи да върви цялата нащрек. Усети, че той я последва.

— Ей, почакай! — извика мъжът раздразнено.

Джени ускори крачка.

Тогава от един паркиран джип слезе Хънтър Калгари, сграбчи натрапника за ръката и го разтърси.

Онзи изсумтя и наведе глава, сякаш щеше да атакува. Хънтър го чакаше подготвен — ръцете вдигнати за удар или отбрана, тежестта разпределена равномерно върху краката, готов да отскочи във всеки следващ момент. Беше му се случвало толкова пъти в миналото, че не можеше да позволи да го изненадат.

Свалячът се препъна. Беше по-пиян, отколкото си мислеше.

— Пусни ме! Махай се! — изръмжа той на Хънтър.

— Внимавай — Хънтър не сваляше поглед от очите му, — остави я на мира или ще се наложи да се обади в полицията. Не ти трябва да се забъркваш в неприятности в Мексико.

— Просто исках да я закарам! — поясни той.

— Връщай се в хотела си. Вземи си такси.

— Отседнал съм в този хотел!

„Като че ли не знам“ — помисли си Хънтър и проследи с поглед как „хубавецът“ се обърна и тръгна към бара, ругаейки под нос.

Хънтър се огледа и видя Джени, която вървеше забързана надолу по улицата. За момент се поколеба дали да я последва, но реши да не й досажда. Доста внимание й се беше насъбрало за една вечер. С въздишка се върна при джипа, но продължи да я наблюдава. На няколко пъти тя се опита да спре такси, но беше пълно с прибиращи се туристи по това време на нощта. След известно време той размисли, включи на скорост и се приближи. Тя се правеше, че не го забелязва, но после го разпозна.

— Съзнавам, че сигурно ще откажеш, но все пак да те попитам — би ли искала да те закарам? — попита той.

— О! — Джени спря объркана за момент, после рязко отвори предната врата, преди Хънтър да успее да реагира. — Всъщност много бих искала, благодаря!

— Оня тип май не приемаше „не“ за отговор — подхвърли Хънтър и плавно се включи в потока коли.

— Без майтап?! — въздъхна тя и полуусмихната отпусна глава на облегалката. — Не мога да разбера на какво се дължи това. На алкохола ли? Или просто беше твърдоглав?

— Предполагам, че и на двете.

— Не успях да си хвана такси и да спася душата си.

— Накрая все някой щеше да спре.

— Както и да е — радвам се, че беше там.

Изведнъж ужасно му се допуши. Отказа цигарите, когато стана ченге. Реши, че ще си има достатъчно други грижи на главата, въпреки че неговите колеги смятаха обратното. Но сега, когато се усещаше да навлиза в съвсем непознати територии, страшно му искаше да се скрие зад дима.

Те се задрусаха по неравната улица, после поеха по магистралата и накрая нагоре по разбитите каменни пътеки, които по време на дъждовния сезон се превръщаха във водопади. Вилата на Джени бе кацнала на ръба на скалата, както и повечето къщи в тази хълмиста местност. Хънтър внимателно отби и спря.

— Благодаря. — Тя отново побърза сама да си отвори вратата.

Той само кимна, загледан в извивката на прасеца и в съвършения й глезен, мярнали се, докато слизаше. Беше напрегнат както от сексуалното привличане, така и от задаващата се потенциална опасност.

Мислено се наруга. Чувството за предопределеност бе по-силно от всякога.

Джени се облегна на рамката на портата и го попита:

— Дълго ли ще останеш в Пуерто Валарта?

— Само за известно време.

— Тогава може би отново ще се видим? — каза тя обнадеждено.

— Отседнал съм в хотел „Роса“.

— Наистина ли? Значи не е трябвало да си тръгваш, за да ме докараш.

— Няма проблеми. Нямах желание да налитам на общия ни „познат“, особено сега, като знам, че е един от гостите.

— Може би той ще си намери друга жертва около бара. В такъв случай побързай, защото отново ще има нужда от рицарските ти способности.

— Това не е най-добрата ми роля — усмихна се той с усилие. Защо трябваше да го заговаря отново? Беше му непонятно и усещаше, че това може да провали плановете му, ако в самото начало не наложи ясна дистанция.

— Наистина ли? Изглеждаше така, сякаш често го правиш.

Тя погледна към входната врата, изпълнена с нерешителност. Той изведнъж се уплаши, че тя ще се отдаде на обзелото я увлечение и ще вземе да го покани вътре, затова бързо предложи:

— Защо не минеш през хотела утре вечер. Ще те черпя една „Маргарита“ и безплатен тортила чипс.

Тя се засмя, зарадвана, че й се предлага изход от ситуацията.

— Добре, с удоволствие ще дойда, Хънтър Калгари. Още веднъж благодаря.

С тези думи Джени се обърна и влезе през осветената от луната врата. Хънтър изчака да се увери, че нищо не я заплашва, обърна и потегли обратно. Изведнъж го обля гореща вълна. При нормални обстоятелства той би се отдал на възбудата си, но с Джени Холоуей не биваше по хиляди причини. По-добре бе да побърза да изпие една студена бира, отколкото да позволи да го завладеят мислите за това къде и как биха могли да се забавляват двамата.

Идеята с бирата беше добра. В бара той отново видя същия тип да си пробва късмета. Мъжът го изгледа с омраза, но Хънтър само го подмина и надигна бутилката си. Пенливата ледена течност трябваше да угаси сексуалния му плам. Май имаше ефект, помисли си той, когато се просна на леглото си. Втренчи се в бавно въртящите се перки на вентилатора, които едва успяваха да раздвижат лепкавия въздух.

Катрин му беше влязла под кожата по същия начин. Имаше дълги крака, идеални гърди, неосъзнат сексапил — или поне така изглеждаше, докато я опозна и разбра, че е пресметлива и лицемерка. Но вместо да мисли, се бе ориентирал по компаса между краката си. Ожени се за Катрин веднага щом установи, че сексът с нея е толкова чудесен, колкото си беше представял.

Каква грешка.

Животът с жена му беше истински ад. Той много бързо разбра, че вълшебните нощи не бяха нищо друго, освен изкусно заложен капан. Тя се оказа великолепна актриса и дори не го обичаше. Освен това беше капризна, разглезена принцеса, решена да го превърне от детектив в търговец на недвижими имоти и свой придружител. Хънтър я напусна шест месеца след сватбата, а след година и половина се разведоха. Тя така и не му прости и продължаваше да му се обажда всеки път, щом скъсаше с поредния любовник. Той обаче никога не откликна. Радваше се, че успя да се измъкне невредим от лапите й. Оттогава отдалеч разпознаваше такива жени.

Но Джени беше различна…

Затвори очи и въздъхна. Дали не си въобразяваше, че между тях се зароди нещо? Може би тя не чувстваше нищо? Може би просто му беше благодарна за помощта?

Той беше потънал дълбоко в състоянието на сладка болка, когато телефонът иззвъня. Сепна се, вдигна слушалката и остана така заслушан за момент.

— Ало — предпазливо изрече накрая.

— Как е моето момиче? — запита Алан Холоуей. — Откри ли я вече?

Гласът му подейства на Хънтър като студен душ. Ето защо не биваше да си позволява дори да мисли за нея. Това му беше работата! Такова увлечение не водеше до нищо добро.

— Аха.

— С онези глупаци Монтгомъри ли е?

Нищо чудно, че тя не приемаше намесата на баща си. Този човек, който непрекъснато слагаше етикети на хората и обиждаше всички.

— Тя е във вила „Буена Виста“ — отвърна Хънтър.

— Ръсел не се ли е появявал?

— Не съм го забелязал. — Не че го беше търсил. Не че изобщо беше правил друго, освен да си представя Джени без рокля.

— Добре, отваряй си очите.

— По-добре не ми се обаждай повече. Не искам да проличи връзка помежду ни. Аз ще те търся.

— Смяташ ли, че това е необходимо?

— Да — отговори искрено Хънтър, — за да има смисъл от парите, които харчиш.

Това, изглежда, го убеди. Холоуей би продължил да спори, но в крайна сметка резултатите бяха по-важни.

— Искам пълен доклад, като се върнеш в Щатите.

— Чувал ли си нещо повече за него?

— За Ръсел ли? Не.

— Дори и да чуеш не ми се обаждай, а изчакай.

Алан Холоуей не беше от хората, които позволяваха да им се казва какво да правят. Рязко заяви на Хънтър, че трябва да получава редовни и навременни доклади.

— Може би — промърмори Хънтър и затвори. Сексуалните фантазии се бяха изпарили напълно от съзнанието му.

А когато се загледа отново в тавана, пред погледа му изплуваха единствено студените очи на Трой Ръсел и безизразната му физиономия.

Четвърта глава

Чар. Това беше всичко, от което се нуждаеше един мъж — от чар. Добрият външен вид помагаше, но той се беше убедил, че и най-грозният човек на света постигаше желаното само с мъничко чар. А жените се влюбваха от пръв поглед. На секундата разтваряха крака и бяха готови да те обсипят със злато. Той беше овладял това изкуство до съвършенство — от него живееше.

Трой барабанеше с пръсти по волана на взетия под наем форд. Колата беше с цвят, наричан обикновено „шампанско“ — някакво неописуемо златистокафяво. Никой не би обърнал внимание на такава кола. По тази причина се спря на нея. Когато човек искаше да бъде незабележим, му трябваше нещо, което да не бие на очи. Щеше да му помогне да остане незабелязан, ако Джени станеше неспокойна.

Вече се беше случвало една вечер пред ресторанта. Тя бе ужасно изплашена и се озърташе непрекъснато, така че той се беше смъкнал на седалката и не посмя да мръдне чак докато не чу потеглянето на колата й. Дори в един момент реши, че го е видяла. Изчака известно време и бавно потегли след нея. Тя даже подмина апартамента си, повъртя се из квартала и едва тогава паркира на обичайното си място. Трой изостана, но понеже знаеше къде отива, това нямаше значение. Нейната предпазливост го изненада. Не можеше да се измъкне от него.

Той се усмихна със задоволство. Глупава кучка. Всички бяха глупави кучки. Бяха уличници по душа — дори и добрите момичета като скъпата Джени. Всички тайничко копнееха някой мъжкар да им разкъса дрехите и яката да ги опъне. Той не беше съвсем наясно с това, докато беше с Джени, но през годините научи това-онова. Сега беше нетърпелив да сподели с нея опита си.

Все още не беше влизал в дома й… Но бе успял да разбере коя е нейната стая и коя — на момчето. Хлапето изглеждаше приблизително на тринайсет, но беше буйно и почти неуправляемо. Трой беше същият на неговите години, въпреки че израсна в друга среда. „Кой ли е бащата?“ — чудеше се той. Беше вбесен от факта, че Джени не само го заряза, а и малко след това е забременяла. Алан Холоуей му подхвърли някаква сумичка, за да го разкара. Би дал всичко, за да отърве скъпоценната си дъщеря от злия зет.

Добре де, но кой я беше оправил? Алан не беше споменал на срещата им за момчето. Всъщност той не беше казал кой знае какво. Само настояваше и изискваше — за това го биваше. Дори не успяваше да прикрие страха си от Трой.

— Това е добре — каза си той и погледна към портите от ковано желязо, които водеха до имението на Холоуей. Старецът живееше тук заедно с красивата си и глупава съпруга. Трой се беше постарал да изучи и нейните навици. Беше я засякъл в един от скъпите магазини, в които продават само екологично чисти храни и неща от естествени материали. Тя тъкмо разглеждаше някакъв бекон без нитрати, когато той я блъсна уж неволно, а после започна да й се извинява. Натали — така се казваше. Той се съмняваше, че би могла да го познае. Не се бяха виждали кой знае колко през онези отдавна отминали дни. Тя присъстваше на сватбената церемония на Трой и Джени, организирана по настояване на Алан, след като се завърнаха от бягството, но беше толкова загрижена за собствения си външен вид, че едва ли би си спомнила как е изглеждала булката. След това така се напи с шампанско, че се наложи да я откарат.

На практика Трой почти не я беше виждал след това. Алан нямаше навика да ги кани на гости. И все пак знае ли човек…

Натали въобще не направи връзка. Прие извиненията му и се усмихна по характерния си отсъстващ начин. При други обстоятелства Трой би сметнал това за предизвикателство и би започнал да я ухажва. Всяко ненадейно сексуално завоевание бе добре дошло. Но сега имаше други планове и Натали Холоуей не се вписваше в тях.

Джени обаче беше съществена част.

Тя беше там, където са парите.

Трой беше казал на Алан, че иска да поправи миналите си грешки. Ама че глупост! Няма човек, който да иска да се поправи, освен ако не става въпрос за пари или не е имал директен разговор с Господ. Трой Ръсел със сигурност не беше получил неочаквано просветление. За сметка на това можеше да се преструва. Ролята беше лесна — просто включваше друг вид чаровност.

— Какво искаш? За какво си дошъл? — грубо го посрещна Холоуей.

— Имах доста време да премисля миналото си. Просто искам да постъпя правилно.

— Платих ти предостатъчно, за да стоиш далеч от Джени.

— Толкова години изминаха оттогава — съгласи се Трой, — тук съм, за да изкупя грешките си.

— Ако я доближиш, ще те накарам да съжаляваш!

Само страхливците поставяха ултиматуми. Думи, думи, думи. Празни заплахи. Трой се беше научил да не им обръща внимание и да овладява собствения си гняв. Холоуей беше една скръндза. Държеше парите си в акции и недвижими имоти. Не се беше погрижил за дъщеря си, която се бе заробила в онзи ресторант и живееше в мизерния си апартамент. Може би мразеше бащата на момчето дори повече, отколкото ненавиждаше Трой.

Това вече нямаше значение. Джени щеше да получи всичко след смъртта на баща си. Натали не беше нищо повече от украса — непотребен израстък, който щеше да бъде отстранен. Джени беше наследницата.

Трой се намръщи. Навремето наистина се прецака. Беше твърде млад и не знаеше как се играе тази игра. Остави се на гнева да го води. Вече не беше така. Като побеснееше сега, си намираше начин как да изпусне парата. Беше толкова дяволски лесно да правиш хората на глупаци.

Той се усмихна и си взе дъвка. Беше отказал цигарите. Не можеш да спечелиш сърцето на кльощава богата жена, ако държиш цигара. Самите те пушеха като комини, но кавалерите им трябваше да са чисти като сълза. Харесваше му да ги оправя, но винаги държеше под око портмонетата. Понякога ги напиваше и им задигаше парите. Но това ставаше рядко. Обикновено ги използваше, за да научи имената на техните приятелки, после на следващите приятелки и т.н. На два пъти попадаше на жени с много пари, които се натискаха да го обсипят с грижите си, но и двата пъти се появяваше някаква пречка. Мишел Калгари. Само като си спомнеше за нея, и го обземаше гняв. Беше допуснала да забременее и ревеше по цял ден. Той не можеше да го понесе.

Сега беше в период на изчакване. А как можа да забрави Патриша — но парите й не му бяха достатъчни. Той искаше своя дял и това й струваше милиони. От време на време се появяваше и я правеше щастлива, но след като проучи финансовото й състояние, разбра, че то е далеч под това на Алан Холоуей. За късмет на Пам той не смяташе да се продаде толкова евтино.

Потегли към апартамента на Джени. Отново беше тъмен. Така беше от няколко дни. Изведнъж му дойде наум, че сигурно е заминала.

Вероятно Алан я бе предупредил за неговата поява.

Обзе го леден гняв и той така стисна волана, че кокалчетата му побеляха. Обърна колата обратно към имението. После размисли и тръгна към ресторанта й. Изскочи от колата почти в движение.

— Шибано копеле! — просъска през зъби. Щеше да убие Холоуей. Както беше сигурен, че утре слънцето ще изгрее, така бе сигурен в решението си.

— Добре дошли „При Рикаро“. Единична маса ли ще искате? — посрещна го закачливо момичето на входа.

„Майната ти!“ — помисли си Трой, но на лицето си беше лепнал усмивка.

— Освен ако не поискаш да ми правиш компания…

Тя му се ухили дяволито и го поведе към една маса до стената, след което се отдалечи, поклащайки бедра.

„Чар“ — напомни си той и се огледа да види сервитьорката, която предишния път така приятелски разговаряше с Джени. Той ги бе наблюдавал от ъгловата маса, но си тръгна, преди Джени да го забележи. Не очакваше да е на работа онази вечер и доста се стресна, когато тя мина на десетина крачки от масата му, без да го забележи. Веднага след това си тръгна, като остави и доста добър бакшиш. Не искаше да бъде запомнен като посетител, измъкнал се, без да плати. Трябваше да бъде незабележим.

Ето че я откри. Установи, че не е на нейна маса, и се премести.

— Здравейте! — изрече тя. — Не идвахте ли и преди няколко дни?

— Явно това място ми липсва — отвърна той леко стреснат.

— А-ха-а. — Тя се дръпна леко назад. — Разгледахте ли вече менюто?

— Какво ще ми препоръчате?

— Всичко е толкова вкусно. Ако обичате италианската кухня, сте попаднали на подходящото място.

Накрая той се спря на някакъв морски специалитет. Тя му го поднесе с чаша кианти, след което повторно го изненада, като му прошепна:

— Тя не е тук тази вечер. Замина на почивка.

Значи бе забелязала, че наблюдава Джени. Направо се вбеси, че беше проявил немарливост.

— Заедно със сина си ли?

— С Роули ли? Така мисля, а може би не. Познавате ли се? — попита тя с леко съмнение.

Трой внимателно подбра думите си.

— Бегло.

— Тогава по-добре действайте, като се върне, защото ще се задържи само няколко дни. Нали се премества. Даже не съм сигурна, че ще мине през ресторанта, преди да замине.

Трой сви юмруци под масата, но спокойно изрече:

— О, да. Тя спомена, че напуска Хюстън. Накъде се е запътила този път?

Тя го огледа, като че ли се колебаеше доколко може да му се довери. Трой сви рамене, опитвайки се да изглежда безобиден, и безгрижно подхвърли:

— Не е нужно да ми казвате. Аз ще й се обадя.

— Отива в Ню Мексико — отговори тя. — Кажете ми името си, за да й предам, че сте се отбили.

— Казвам се Майк Конрад. — Той се престори на разочарован. — Страхувам се обаче, че ще я изпусна. Утре се връщам в Синсинати.

— Е, добре, Майк Конрад, ще й предам, че е изпуснала една чудесна възможност.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас.

Докато я гледаше как се отдалечава, Трой се изпълни със задоволство. Ню Мексико беше голям щат, но единственото, което трябваше да направи, бе да я последва и пъзелът щеше да се подреди. И този неин син… Роули.

В крайна сметка вечерта се оказа успешна.

 

 

Джени лежеше със затворени очи на белия шезлонг, печеше се на слънце и се потеше. Всъщност направо се изпаряваше под безмилостното мексиканско слънце. Като отвори очи, видя само червени танцуващи дяволчета. Въздъхна и отново затвори клепачи. Много й се искаше да успее да се наслади на почивката си.

Приятелите й вече подгряваха с маргарити, нищо че беше едва следобед — време, което всеки уважаващ себе си мексиканец прекарваше в сладка дрямка. Джени бе решила да се скрие от жегата и да атакува живота едва привечер, когато сенките се издължат. Вместо това се печеше на слънце! Е, вярно, че нейната сиеста в прохладната стая бе прекратена от климатика, който изхвърли локва вода около леглото й. Хуакин, прислужникът, в момента се опитваше да оправи нещата.

Мислеше си за Хънтър Калгари и за Трой. Тя толкова решително го бе изхвърлила от живота си, че през последните петнайсет години той се бе превърнал в далечен спомен. Но след появата на Алан само преди броени дни, я обзе силна тревога. Понякога й се искаше да разкъса пашкула на мнимото си спокойствие и да закрещи.

Върна се в стаята, взе си душ, избърса се, изсуши си косата, прибра я на тила и се взря в огледалото. Оттам ясните й сини очи я гледаха иронично.

— Нищо не можеш да ми направиш, Трой — каза тя сериозно на отражението си.

Междувременно Магда, Фил и останалите се опитваха да се напият. Разговорът се въртеше около стойността на таксиметровите услуги. Никой не искаше да рискува да шофира в такова състояние. На Джени й се прииска да се скрие обратно в стаята си. Не беше против алкохола, но те бяха в такова състояние, че тя отново се почувства не на място.

— Джени, любов моя! — възкликна Магда и размаха ръце към нея, разливайки част от коктейла си по пода.

— Нека ти приготвя питието. — Фил пак носеше смешната си барета. Джени се усмихна и кимна. До гуша й беше дошло да бъде госпожица Отговорност, госпожица Благоприличие и госпожица Скука. Всяка грешка от младите си години беше изкупила стократно. Беше време да се позабавлява. Още повече, че Роули е в безопасност при семейство Фъргюсън и нямаше за какво да се притеснява.

Костваше й огромни усилия да забрави проблема „Трой“. Погледна към телефона, но за да се свърже с Фъргюсън, й трябваха по-добри познания по испански и кредитна карта. Сигурно Роули прекарваше чудесно на лагер, но тя се безпокоеше. Може бе още една „Маргарита“ щеше да й помогне.

Беше време да отиде при останалите.

— Заповядай, скъпа! — Фил й поднесе чашата с поклон.

— Благодаря.

Един човек се отдели от групата и се приближи. Това бе свободният мъж — Мат някой си. Джени отчаяно се опита да измисли нещо оригинално, но накрая само любезно се усмихна. Той цял следобед се бе шегувал с Лиза и Джаки, но явно сега бе неин ред да сподели чудесната му компания. Май ставаше цинична. Е, през последните петнайсет години това й вършеше работа…

— Привет — каза той и се отпусна до нея на шезлонга.

— Здрасти — отвърна Джени. Напомняше й на пораснал тийнейджър — поне жаргонът беше същият.

— Често ли се отбиваш тук? — ухили се той.

— Всеки ден през следващата седмица.

— Аз се казвам Мат. А ти си Джени.

Тя вдигна чаша за поздрав. Искаше се й се да каже нещо умно, но без успех. Ама че работа! Животът беше твърде кратък, за да се пилее в опити за постигане на съвършенство.

— Майка ми се казва Дженифър.

— О?

— А баща ми — Тед — ухили се той отново. — Отегчавам те до смърт, нали?

Тя поклати отрицателно глава. Колко ли часове трябваше да минат, за да може да се измъкне? Хънтър й беше обещал „Маргарита“. Чудеше се дали не може да пропусне вечерята и да изчезне още сега. Добре, но какво щеше да прави? Да го чака на бара? Да се опита да му позвъни в стаята?

Решението бе толкова очевидно, че се изненада как веднага не й е хрумнало. Още преди Мат да отвори уста, за да пробва друг подход за сближаване, тя си погледна часовника и скочи:

— Леле, колко късно е станало! Трябва да тръгвам за хотел „Роса“. Ще вечерям там.

— Така ли? — Магда размаха ръка, украсена със сребърна гривна с тюркоази — собствено производство.

— Да, заради ресторанта — поясни Джени. — Чух, че кухнята им е страхотна. Бих могла да ползвам някоя идея. — Тя се усмихна: — Заимствам само от най-добрите.

— Ще дойда с теб — самопокани се Мат.

— А-а, не, Мат — смъмри го Магда. — Не можем да изхвърлим тази храна! Какво ще си помисли персоналът? Страшно ще ги обидим!

— Вие останете тук, а ние с Джени ще пробваме ресторанта. — Той намигна на Джени. — Ти ще поръчваш, а аз ще плащам!

Джени се втренчи в него, ядосана на себе си, че не може да отвърне със същата безпардонност. Сви рамене и отиде да се преоблича. Лиза и Джаки само се спогледаха. Докато я нямаше, Мат бе повикал такси. Беше се издокарал в тесни дънки и черна риза, разкопчана до пъпа.

„Ама че работа!“ — с досада въздъхна Джени на тръгване.

 

 

Само Мат й липсваше! От момента, в който й отвори вратата на таксито, беше започнал да се държи собственически. В последния момент Джени се опита да покани Лиза и Джаки, но те й отказаха, като хвърляха сърдити погледи към бившия си кавалер.

Той изобщо не забелязваше какво става. Когато таксито се спусна от хълмовете и навлезе в града, той я прегърна през раменете.

— Не съм се надявал, че ще излезеш с мен — сподели той със самодоволна усмивка. — Ти си направо „Желязната лейди“, ако се сещаш какво имам предвид.

— Да излизам с теб ли?! — изненада се тя.

— Знам, че хотел „Роса“ предлага добра храна, но наоколо има и други местенца, които да пробваме — по-подходящи за музика и танци.

— Интересува ме само храната, Мат. Затова отивам в хотел „Роса“.

— Е, добре — намръщи се той.

Възпитанието на Джени не й позволяваше да го наругае.

Толкова години самоконтрол си казваха думата. Но той наистина й досаждаше. Трябваше да направи нещо. Все пак имаше среща с Хънтър Калгари.

Щом Мат й отвори вратата на таксито, тя каза:

— Не бях съвсем откровена с теб. Имам среща с един човек. Реших, че трябва да знаеш.

Тя затърси пари в чантичката си, но Мат я възпря.

Той плати и остави бакшиш.

— Можеше да ми кажеш.

— Че ти не си ме питал! — Джени се отправи към входа на ресторанта.

— Ей, почакай. — Той избърза да отвори вратата, което я раздразни още повече.

— Слушай…

— Не, извинявай, аз…

— Не, слушай ме — сряза го тя. — Още една седмица ще прекараме заедно във вилата. Нека си изясним нещата. Тук съм просто на почивка. Това е единственото, което ме интересува. Ясно ли ти е какво имам предвид?

— Да, разбира се. Тишина и спокойствие.

Тя кимна.

— И така — не ми трябват недоразумения.

Той се ухили отново. Имаше широка усмивка — лъчезарна като на Том Круз. Вероятно жените много си падаха по нея. Само че той проговори и развали илюзията:

— По-спокойно, де! Още не съм ти поискал ръката.

После се обърна и влезе преди нея.

 

 

Хънтър видя, че Джени не е сама. Придружителят й имаше руса коса, късо подстригана, убийствен тен, очевидно придобит след дълги часове внимателно излагане на слънце, тесни дънки, всеки момент готови да се сцепят и разкопчана до колана черна риза. На пръв поглед изглеждаше на около двайсет, но дългите години на наблюдение казваха на Хънтър, че е прехвърлил трийсетте. Кой, по дяволите, беше този? И защо тя беше с него?

Отговорът го осени мигновено: беше от гостите във вилата. Държеше се ужасно фамилиарно с Джени… и на нея това не й харесваше. Хънтър се успокои и продължи да ги наблюдава. Той се намираше в съседното сепаре. Делеше ги бамбуков портал.

Тя очевидно се чудеше какво да предприеме. Оглеждаше се наоколо и неволно си разтриваше врата с ръка — или от неудобство, или заради жегата. А може би и по двете причини. Беше необичайно горещо — въздухът трептеше. Не се усещаше дори и полъх от океана. В ресторанта бе много задушно.

Хънтър се разкъсваше между желанието си да пристъпи към тях и да отведе Джени, и необходимостта да я проучва още известно време от разстояние. Би искал да я наблюдава по-дълго, но в крайна сметка имаха определена среща, която бе на път да се провали. След кратък размисъл той излезе от сянката и се отправи към тях.

Тя погледна нагоре, видя го и усмивката, която му отправи, повдигна самочувствието му, но и пробуди съвестта му. Тя започваше да разчита на него, а той не беше човек, на когото можеше да се опре. Не и по този начин — надхвърлящ физическата безопасност.

— Здравей — му каза Джени и погледна несигурно към русия. Хънтър му хвърли поглед, изразяващ всякаква липса на интерес, но в отговор получи класическа поза на отхвърлен мъж. Мат примигна, отстъпи на крачка от Джени, след което скръсти ръце и загледа неодобрително Хънтър.

— Довела съм… ъ-ъ… подкрепление — каза Джени. — Мат е отседнал при нас във вилата. Мат, запознай се с Хънтър Калгари.

Той неохотно протегна потната си ръка.

— Мат Килгор.

Ръкуваха се. Хънтър го огледа преценяващо. Мъжът беше с около пет сантиметра по-нисък от него и имаше разглезения вид на мамино синче. Хънтър реши, че е привлечен от парите й. Най-вероятно си беше изпросил и поканата. Може би го съдеше твърде сурово и сигурно погрешно, затова попита:

— Отдавна ли сте приятели?

— А, не! — Джени побърза да го опровергае. — Познавам се с Магда и Фил от известно време. Те ми организираха пътуването. Срещнах се тук с Мат. — Тя го погледна подозрително. Той още не беше изрекъл нито дума.

Хънтър го погледна с очакване и той накрая каза:

— Да, и аз познавам Магда и Фил.

Джени повдигна вежди.

— О, аз мислех, че си с Лиза и Джаки.

— Така е. Дойдохме заедно — отвърна той с досада, оглеждайки се наоколо. — Те ме поканиха, но познавам и семейство Монтгомъри доста добре.

„Да, бе, как пък не“ — помисли си Хънтър. Този не беше много убедителен и Мат попадна в списъка на Хънтър — „да се държи под око“ — щеше да го проучи по-късно. Все пак беше длъжен да се грижи за безопасността на Джени.

Оберкелнерът им избра маса близо до океана. През отворената врата влизаше пясък. Стените бяха от бамбук — лесни за сваляне при промяна на времето. Червените свещници хвърляха странни отблясъци. Над главите им имаше гирлянди от просветващи лампички. Усещаше се лекият бриз. Шумът на вълните беше доста силен и те повишиха гласове, за да се чуват.

Мат пръв успя да кавалерства на Джени за стола. Чудесно. Ще го остави да се суети около нея и да се прави на маймуна. Даже беше по-добре да се държи по-резервирано. Прекаленото сближаване беше опасно. Все пак тя беше дъщеря на богаташ и бе твърде хубава, за да й се има доверие.

Хънтър поотдалечи стола си от масата и протегна крака. Обувката му неволно докосна сандала на Джени и тя се отдръпна като опарена. Мат запали цигара и младата жена се намръщи. Значи принцесата не обича дима, но това явно не му направи впечатление. Той въздъхна със задоволство и каза:

— Боже, колко е хубаво, че тук може да се пуши. Знаете ли в колко много ресторанти вече е забранено? Това е като лавина. А пък за Калифорния — направо забрави. Там дори и в баровете не се пуши. По дяволите, че аз не мога да пия без цигара!

С помирителен жест той подаде пакета към Хънтър, който трепна. Странна работа — само преди няколко дни умираше за цигара, а сега въобще не му се пушеше.

Джени се беше извърнала настрани — дистанцирана или от дима, или от мъжете. Изведнъж като че ли я бе обзела меланхолия. На Хънтър не му хареса да я вижда такава. Прииска му се да я хване за ръката и да я попита какво й е. Един ужасно тривиален жест на проява на внимание, но му се искаше да я успокои, че няма за какво да се тревожи, щом той е поел нещата.

Вместо това остана неподвижен.

 

 

Джени престана да следи разговора между Мат и Хънтър. Заслуша се в глухия шум на океана, в лекия плясък на вълните, който за секунди можеше да се превърне в рев. Явно очакванията й за вечерта бяха прекалено високи. Тя съвсем се отнесе.

Хънтър седеше отпуснат срещу нея, а краката му бяха само на сантиметри от нейните. Ризата му беше леко разкопчана на врата, но не по вулгарния начин на Мат, а някак небрежно, сурово и закачливо. Само това й стигаше, за да се възбуди. Тя не можеше да повярва какво става с нея. Дълги години бе потискала всякакви чувства у себе си до степен, че загуби интерес към противоположния пол, а сега бе обсебена от присъствието на един мъж. Дявол да го вземе! Той изглеждаше толкова… съвършен.

Тя не знаеше какво да предприеме.

„Пусни се по течението! Остави се на чувствата си! Прави любов цяла нощ…“ — нашепваше й някакъв глас.

Едва не закри лицето си с ръце, засрамена от мислите си.

— Ей, Джени! — възкликна Мат и удари с ръка по масата. Тя подскочи. Той иронично изрече: — Е, не се връзвай толкова!

Тя се усмихна едва-едва. Той все повече й приличаше на тийнейджър и все по-малко й харесваше.

— Какво ще пиеш? — попита я и махна на келнера.

— Газирана вода? — отвърна Джени.

Мат изсумтя разочаровано и си поръча текила. Хънтър си взе бира.

— Чакайте… нека бъде „Маргарита“, вместо вода.

Имаше нужда от нещо по-силно. Пък и алкохолът можеше да й даде сили да посрещне развихрилата се сексуална фантазия. Всъщност май не беше добра идея да пие точно сега. Реши, че в крайна сметка не й пука. Госпожица Отговорност си беше взела почивка.

Мат дрънка глупости известно време, а Джени и Хънтър мълчаха. Най-после питиетата дойдоха. Мат обърна на екс първата текила, тръсна глава и попита:

— А вие двамата как се запознахте?

— Срещнахме се снощи. — Джени погледна към Хънтър, който чоплеше етикета от бутилката си. Очите им се срещнаха и тя извърна поглед.

— Така ли? — Мат погледна към нея, после към другия мъж. — В Пуерто Валарта ли?

— Тук, в хотел „Роса“ — отвърна Хънтър, тъй като Джени май не можеше да измисли какво да каже.

— Сериозно! И веднага си определихте среща? — Той бутна стола си назад. — Ех, Джени, Джени — трябваше да ми кажеш каква е работата.

— Всъщност няма нищо за казване — отговори тя спокойно, макар че се изчерви като ученичка. Слава богу, че беше полутъмно. — Просто снощи с Магда, Фил и останалите се видяхме тук случайно. Магда си скъса сандала.

— Тя падна върху мен — добави Хънтър с лек блясък в очите.

— Кой — Джени?

— Не, Магда — обясни Джени. — Тя се спъна, завъртя се и… — посочи скута на Хънтър. Погледът й за момент се спря върху токата на колана му и издутите дънки.

— Тъкмо мислех да им се представя — вметна Хънтър — и ми се падна тази чудесна възможност.

Мат погълна втората си текила.

— И така — да остана ли или не?

Това беше най-свястното нещо, което бе казал тази вечер. Джени дори престана да изпитва антипатия към него.

— Остани — каза. Хънтър едва не изстена. Той видя как тя омекна и за пореден път се учуди на женската податливост. Наистина ли не знаеше и не виждаше? Този тип я преследваше по съвсем други причини.

— Благодаря. — Мат я дари с ослепителната си усмивка. Изглеждаше щастлив, че тя благоволи да не го изгони. — Хайде да поръчаме още по едно! Този път и ти, Джени, ще изпиеш една текила.

„Заслужава жив да го одерат“ — мрачно си помисли Хънтър.

 

 

Два часа по-късно, след чудесна вечеря, която затвърди добрата репутация на ресторанта, Джени се отпусна доволна на стола си. В крайна сметка се оказа, че Мат не е чак толкова лош. Явно бе взел решение да я преотстъпи на Хънтър и сега се наслаждаваше на вечерта. Тя си помисли, че мъжете са много по-свестни, когато не се опитват да се докажат. Мат вече беше изпил няколко текили, а Хънтър продължаваше да бъде все така спокоен и дистанциран. Личеше си, че бирата не му оказва въздействие, а той не желаеше нещо по-силно.

Сърцето й се сви. Дали не се държеше като идиот?

— Аз май ще пообиколя — намигна им Мат. Леко се препъна, докато се измъкваше от мястото си, после се огледа и заяви високо: — Няма проблеми! Всичко е на-р-ред…

Хънтър го проследи с поглед как се приближава към бара, където две самотни блондинки пиеха коктейли, после се обърна към Джени. Тя се беше отпуснала на стола. Явно беше попрекалила с алкохола и нейната недосегаемост почти се беше стопила. Изглеждаше… очарователно. Толкова му се искаше да не е така.

Тя го изгледа продължително, после се приближи и самоуверено изрече:

— Е, добре. Сега сме сами. Дойде време за въпроси.

— Давай.

— Ти си тук на почивка. С какво се занимаваш в Щатите? — И за по-убедително посочи на север.

— В момента съм безработен. Тъкмо напуснах работа.

— Каква работа?

— Правителствена.

— Това стеснява кръга от възможности. — Хвърли му кос поглед. — Ти си агент на тайните служби.

Той се ухили.

— Значи не… — Засмя се глупаво, чудейки се защо всичко й се вижда толкова весело. — Ти си пощальон. Не, не… ти си сенатор от западните щати. От Айдахо. Или може би от Уайоминг. Приличаш на каубой.

Хънтър вдигна вежди.

— На каубой ли?

— Е, не истински. Само ходиш така.

— Смяташ, че краката ми са криви?

— Опитваш се да ме затрудниш — обвини го Джени. — Просто се движиш по такъв начин. Някак бавно, спокойно и отпуснато — едва не добави „и секси“. — Аз всъщност не познавам истински каубои, така че може и да греша.

— Хюстън е пълен с говеда. Или с хора, които се държат като такива. — Той се усмихна.

Имаше страшно сексапилна усмивка, по която тя нямаше намерение да се подведе. О, не, за нищо на света! Беше вече минала през това. За бога, беше вече на трийсет и пет и такива неща не биваше да й въздействат.

— Не помня дали ти казах, че съм от Хюстън.

— Спомена, че баща ти живее там.

— А-а… да. — Тя бе споменала за баща си, когато Мат бе направил няколко пренебрежителни забележки за семейството си. Хънтър изглеждаше обезпокоително трезвен, докато тя бе прекалила с алкохола.

— Освен това каза, че се занимаваш с ресторанти — добави той.

— Откривам мой собствен. Чудя се дали това не е грешка. Ти как мислиш? Всички ми казват, че няма да успея в този бизнес. Бил твърде непостоянен. Ресторанти се отварят и фалират само за месец — тя щракна с пръсти, горда, че плува в свои води, — въпреки това баща ми се справя чудесно, а аз цял живот с това съм се занимавала.

— Мисля, че ще успееш.

Неговите думи дълбоко я трогнаха. Едва не се разплака — на пръстите на едната ръка се брояха хората, които вярваха в нея. За да се прикрие, изпи на един дъх остатъка от последната си Маргарита и примигна.

— Обикновено не пия толкова — обясни тя. — Знам, че всеки пияница на планетата се оправдава по този начин, но в моя случай е истина. Съжалявам. — Внимателно постави чашата на масата.

На Хънтър му се прииска да я целуне. Не трябваше да се оправдава, че рядко пие — това беше изписано на челото й.

— Няма нужда да се извиняваш — изглеждаш чудесно.

Сините й очи го изгледаха изпитателно.

— Казваш го просто така.

Той поклати глава.

— Може би имам нужда от кафе.

— Какво ще кажеш за разходка по брега?

Тя се замисли за момент и после кимна:

— Да, добра идея.

Той остави пари за сметката и я поведе покрай бамбуковите паравани към плажа. Пясъкът преминаваше в дребни камъчета, а по-нататък брегът ставаше скалист. Хънтър я хвана за ръка. Повървяха мълчаливо няколко метра.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита тя. Изглеждаше така, сякаш иска да сподели нещо важно. — Бягам. Точно това правя.

— Точно затова служат отпуските — каза той и си помисли, че би трябвало да се вслуша в собствения си съвет.

— Но докато съм тук, аз бягам от реалния свят. Предполагам, че това е валидно за повечето туристи, но за мен е съвсем буквално. Аз съм пред прага на голяма промяна в живота си. А и Магда настоя да дойда и — ето ме тук.

— Мисля, че добре си направила.

Тя кимна.

— И аз така си мислех. Само че когато Мат каза, че ще дойде… — Вдигна очи към луната и се подсмихна: — Не знаех как да реагирам! Хем знаех, че ще се видим, хем не можах да го разкарам. Исках да му кажа да се маха. Pronto. — Погледна го и продължи: — Забележи как използвам испанския си!

Хънтър се засмя. Той с изненада установи, че не се беше смял от години.

— Ти говориш съвсем като местните.

— Стига, де! Не успях да се държа грубо. Отново се намеси госпожица Отговорност, но и тя понякога имаше нужда да се отпусне.

— Госпожица Отговорност ли?

Джени се усмихна дяволито, повдигна се на пръсти и прошепна:

— Ще ти кажа една тайна. Аз дори не я харесвам.

— Ще ме запознаеш ли с нея?

— О, ти вече я познаваш. Тя е ужасно скучна. Винаги прави точно каквото трябва и казва верните неща. Е, поне престана да ходи облечена само в прилични дрехи. Има напредък.

— На мен ми харесва как е облечена в момента.

— Но тя сега отсъства — поясни Джени.

— Тогава кой е тук до мен?

Тя спря и се обърна към него. Саронгът й се развя от лекия ветрец. Няколко непослушни кичура паднаха на лицето й.

— Ама, че глупав разговор — каза тя. Само за секунди изглеждаше забележително трезва. — Изобщо не знам какво говоря.

Едва се сдържа да не я целуне. Погледна устните й, разкъсван между желанието и чувството за дълг. Не биваше да действа като идиот.

— Обикновено не се държа толкова… глупаво.

— Изобщо не се държиш глупаво. Мисля, че е в реда на нещата да пуснеш госпожица Отговорност в кратка почивка.

Тя затвори очи и въздъхна:

— Всъщност говорехме за теб. Не знам как разговорът се насочи към мен.

— Харесваше ми.

Джени поклати глава.

— Ами, аз изобщо не съм интересна.

— Всеки човек е интересен. Зависи доколко си готова да говориш за себе си.

Тя отново се развесели.

— Хванах те! Ти си шпионин от ЦРУ. Ти проникваш в съзнанието ми. Ето това е твоята правителствена работа.

— Предавам се! Разкрит съм — отговори Хънтър.

Джени отново се засмя, после прикри устата си с ръка.

— Утре ще се чувствам толкова неудобно.

— Няма от какво да се срамуваш.

— Замаяна съм. За всичко е виновно това дяволско питие.

Хънтър се усмихна. За пръв път от толкова години се наслаждаваше на всеки миг.

— Трябва да го правиш по-честичко. През повечето време си прекалено сериозна.

— Че ти откъде знаеш? — В гласа й се доловиха разтревожени нотки.

— Ти самата го каза.

— О-о!

— Пък и снощи те видях сред приятелите ти — добави той. — Ти сякаш беше на километри от тях. Ти обмисляш всяко свое действие предварително, предвиждаш възможните пречки, преценяваш бъдещите си стъпки. Това в повечето случаи е проклятие, защото животът си продължава, а ти постоянно имаш чувството, че си изпуснала влака.

Тя се втренчи в него.

— Ти говориш от собствен опит, нали?

— За жена, която досега се оплакваше, че се държи ужасно глупаво, си удивително трезва.

— Какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Моля?

— Как мислиш да хванеш влака?

Хънтър неволно се намръщи.

— Това беше просто метафора.

— Знам — каза тя меко — и все пак… как смяташ да го хванеш?

Защо, по дяволите, му беше нужно да философства. Какъв беше смисълът да се опознават?

— Влакът дойде и си замина, а аз не планирам в скоро време да търся друг.

— Жалко — каза тя и измъкна ръката си от неговата. Той усети, че дълбоко я е разочаровал. — Е, Хънтър Калгари, благодаря ти за разходката. Изглежда, че е време да се връщаме.

 

 

Дали не беше сънувала?

Джени се събуди в стаята си от ярката слънчева светлина. Имаше слабо главоболие. Примигна, но имаше чувството, че са пълни с пясъка, по който се беше разхождала предната вечер. Какво, за бога, си беше въобразявала?

Пусни се по течението! Остави се на чувствата си! Прави любов цяла нощ…

Тя изохка от болка и покри главата си с възглавницата. Това само влоши положението. Изправи се с усилие и изрови от чантичката си аспирин. Само че нямаше минерална вода. Щеше да й се наложи да вземе душ и да се облече, за да слезе долу за портокалов сок.

Магда, Фил и останалите закусваха. Мат не се виждаше.

— Как прекара снощи? — попита я Магда с многозначителна усмивка.

— Моля?

— Изглеждаш доста зле тази сутрин — пропя Магда.

— А няма и следа от Мат — добави Лиза през зъби.

Джаки потвърди мълчаливо.

— Не бях с Мат.

— Но излезе с него — отбеляза Лиза.

— Да, но не се прибрах с него.

— Тогава какво се е случило с него? — нападна я Джаки.

Джени само вдигна рамене. От една страна, се дразнеше от този разпит, но, от друга, се радваше, че не се налага да говори за Хънтър. Нека си мислят каквото искат за Мат.

Изведнъж от горния етаж се разнесе сърцераздирателен писък.

— Какво, по дяволите, става? — Фил скочи от стола си и тръгна нагоре.

Джени потръпна и го последва, но доста по-бавно. Завариха камериерката да стои до отворената балконска врата. Усещаше се уханието на жасмин и се чуваше суетливото чуруликане на птиците отвън. Изразът на жената беше объркан.

— Какво се е случило? — запита Фил, а Джени зърна краката на Мат, който лежеше по очи на плочника.

— Явно е бил заключен отвън по погрешка — възкликна Джени развеселена.

Фил успокои разтрепераната прислужничка, че всичко е наред. Преди да излезе, тя им хвърли последен изумен поглед.

— Шантави американци! — измърмори Фил, а Джени разтърси Мат.

Той вдигна глава.

— Къде съм? — измънка, а после простена и притисна чело към студените плочи. — А-а, спомних си — нямах ключ, а никой от вас не ме чу, като тропах.

— По кое време беше това? — попита го Фил.

— Де да знам — четири-пет. — Той се намръщи и потрепери. — Изкачих се до балкона, но и тази проклета врата се оказа заключена. После не помня.

— Е, вече можеш да влезеш — пошегува се Фил и му помогна да се изправи. Мат погледна унило Джени.

— Кое е чак толкова веселото? Какво се случи снощи?

— Нищо.

— Хайде, де! Двамата с Хънтър се изпивахте с погледи.

Фил сподавено се кикотеше, докато отвеждаше Мат в стаята му.

Слязоха долу и той описа премеждията на злополучния купонджия. Лиза и Джаки изтичаха по стълбите да се уверят, че е добре.

Магда развеселено отбеляза:

— Добре, че не си била с него, Джени.

Фил я стрелна заговорнически, а Джени го погледна умолително да си мълчи, но той не се стърпя.

— Джени е имала среща с друг — с онзи приятел от предишната вечер.

— Всъщност не беше точно среща — възрази тя.

— О-о, недей да скромничиш. Оня хубавец не откъсваше очи от теб. — Магда си наля още една чаша кафе и въздъхна от задоволство. — Какво по-хубаво може да има от лечебния ефект на чаша хубаво кафе сутрин!

 

 

Тази сутрин Джени се разходи около вилата, отклони поканата на останалите за плаж, почете малко, а после се изтегна до басейна и се остави на милостта на слънцето. Успя да издържи петнайсетина минути, преди жегата да я прогони в прохладната вода.

Затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си сексуалните фантазии за Хънтър. Какво толкова я бе привлякло в него? Не знаеше дали да се тревожи от чувствата си, или да се радва. Беше минало страшно много време, откакто я бе измъчвал подобен копнеж.

Не можеше да не си спомни как беше хлътнала по Трой. След толкова години все още изкупваше глупавата си грешка. Чувстваше се ужасно самотна.

И сега…

„Знаеш, че е чисто физическо привличане — прошепна й осъдително вътрешният й глас. — Изобщо не го познаваш. Не можеш да му имаш доверие. Освен няколко тайнствени коментара не е казал нищо за себе си.“ Но, по дяволите, нали точно това го правеше толкова привлекателен! Тя имаше нужда от мъж, който да я привлича и с когото да прекарва слънчевите дни и топлите нощи. Не беше ли в това същината на всяка романтична връзка? Без обвързване. Без притеснения. Без… последствия, когато приключи.

Без съпруг, който да се ожени за парите ти и да те пребива.

Без Трой Ръсел.

Джени потрепери, излезе от басейна и забърза към стаята си.

 

 

Сенките бяха започнали да се издължават, когато Трой паркира близо до апартамента на Джени. В сградата можеше да се влезе през вътрешен двор. Минаваше се през ниска порта от ковано желязо, която вместо ключалка имаше резе. Имаше само един проблем — всички апартаменти гледаха към двора и всеки влизащ или излизащ можеше да бъде забелязан от любопитни съседи. Това беше риск, който можеше да поеме.

Известно време обикаля с колата наоколо, наблюдавайки входа.

Трой спря колата, излезе, облегна се на вратата и запали замислено цигара. През това време не мина нито една кола. Падна здрач и започнаха да палят лампите. Вратата на една къща по-надолу по улицата се отвори и от нея изскочи голямо куче. То прекоси улицата, подуши около колата и се отправи към вътрешния двор. Трой угаси фаса си в тока на обувката и тръгна след него. Кучето се промуши под оградата, а Трой вдигна резето и небрежно го последва. Стъпките му привлякоха вниманието на животното. То спря и се обърна.

Трой го изгледа студено в отговор. Не обичаше животните и те го усещаха, дори и този тъп пес. Кучето излая кратко — по-скоро въпросително, отколкото заплашително и обходи двора, душейки всеки ъгъл.

Трой безгрижно се отправи към апартамента. Вторият етаж. Зачуди се дали да не започне да си подсвирква, но реши, че само ще привлече внимание.

Изведнъж кучето го погледна и изприпка покрай него нагоре по стълбите. Спря пред вратата на Джени и започна да скимти и да дращи с лапи. Макар че махаше с опашка, изглеждаше леко разтревожено от присъствието на непознатия. Трой се прокашля и го повика шепнешком:

— Ела тук, момче.

Животното заръмжа в отговор и оголи зъби. В крайна сметка не беше добре дошъл. Нямаше значение. Трой се обърна и си тръгна. Кучето се беше свило на прага и явно нямаше намерение да пусне никого.

При колата той се поколеба за миг, загледан в отсрещната къща. Реши да я огледа по-отблизо. Беше строена през четирийсетте. Отвътре се чуваха писъците на момиче и момче. Очевидно играеха на някаква игра и се мамеха, а майка им отегчено се опитваше да ги помири.

В този момент Трой благодари на съдбата, че няма деца. Те бяха ужасно бреме и съсипваха всичко, до което се докоснеха. Сега едно от тях — момчето — се развика за някого на име Брендън. Това явно бе по-големият брат и майката уморено им напомни, че той е на футболен лагер, което предизвика нови писъци. Момиченцето закрещя, че мрази лагера и мрази Роули, защото той е накарал Брендън да отиде. Ако Брендън бил тук, щял да накара Томи да играе честно, на което Томи отвърна, че тя е тази, която лъже. Тя никога не играела честно. Тя била просто едно тъпо момиче!

Трой започна да харесва Томи. Момичето се разпищя отново, настояваше да разбере кога ще се прибере големият й брат.

— В края на седмицата — отговори майката, останала без сили.

— А Роули ще се махне ли? — запита малката, сигурна, че някъде има уловка.

— Да, да — увери я тя. Роули щял да се прибере у тях, когато майка му се върне от Пуерто Валарта. И това щяло да стане следващата неделя, когато свършвал и футболният лагер.

— Футболен лагер „Трите вятъра“! — триумфално издекламира Томи.

— Я млъквай! — проехтя поредният момичешки писък.

Футболен лагер „Трите вятъра“…

Трой се усмихна. Няколко пъти беше минавал под прозорците им, но за пръв път дочу полезна информация. Роули, синът на Джени, не беше заминал с майка си за Пуерто Валарта. Зачуди се къде ли се намира този лагер. Сигурно можеше да разбере в апартамента на Джени. Той се върна там и огледа ключалката. Лесно можеше да я разбие. Само с един-два ритника.

Но кучето… съседите…

Лабрадорът все още лежеше пред вратата и ръмжеше глухо. Трой му се усмихна студено. Щеше да измисли нещо. Винаги измисляше.

Пета глава

Хънтър извъртя волана на джипа и спря за момент на банкета да се полюбува на гледката. Пътуваше надолу към брега. Океанът лежеше отдясно, оловносив от надвисналите облаци — необичайни за това време на годината. Дъждът барабанеше по гюрука. Постепенно се превърна в порой, който обливаше краката му през откритите странични врати.

Радваше се на дъжда — бурята се връзваше прекрасно с бушуващите в него емоции. След секунда размисъл подаде глава навън. Чувстваше се като първия човек на тази земя.

Никога не е бил добър в наблюдението под прикритие.

„Глупости! — намеси се вътрешният му глас. — Винаги си бил перфектен в това, с изключение на случая със сестра ти.“

Хънтър се намръщи и потегли към града. Освен че наблюдаваше и следеше Трой Ръсел, той го тормозеше след смъртта на Мишел. Първоначално Ръсел го пренебрегваше и като че ли се наслаждаваше на играта на котка и мишка. На няколко пъти дори открито се присмиваше на безсилната му ярост, докато веднъж Хънтър не го стисна за гърлото.

Не би могъл да го убие. Дори този долен червей Ръсел не би могъл да го накара да убие някого. Но искаше да го уплаши и успя. Това му струваше работата и уважението на колегите, но постигна целта си — Трой Ръсел беше влязъл в полезрението на полицията. Оттук нататък всяко негово подозрително действие биваше проверявано и анализирано, така че той не би могъл да нарани или да убие някого.

Или поне така си въобразяваше Хънтър. Всъщност не се получи. Никой в Лос Анджелис не желаеше да прекарва времето си в преследване на човек, който бе превърнал бягството от закона в своя професия. Хънтър беше поставеният под наблюдение и в резултат той напусна Градът на ангелите. И така, трябваше да живее със спомена за смъртта на сестра си, да преодолее манията си за отмъщение и в същото време да преоткрие смисъла на живота си.

Напусна полицията на Санта Фе, защото имаше нужда от време да преосмисли бъдещето си. Нямаше никакви ясни планове, но поне напусна работата, която не можеше да прикове вниманието му и използваше незначителна част от способностите му. Е, може би преувеличаваше, но натоварването беше далеч от това, с което беше свикнал в Лос Анджелис. Просто тук всичко ставаше по-бавно и в по-малки мащаби.

Вятърът духаше в лицето му. Усмихна се мрачно и се загледа в разбиващите се в брега вълни. Предложението на Алан Холоуей дойде точно навреме. Той търсеше с какво да се занимава и изведнъж получи възможност да довърши започнатото преди години. Хвана се за случая като удавник за сламка.

Джени Холоуей. Представи си тъмните й къдрици, които обрамчваха лицето й, разтревожените й сини очи, гъвкавата й фигура и изправената й стойка. Единственият път, когато я видя напълно отпусната, беше в резултат на няколкото питиета, които си беше позволила след дългите години стоицизъм. Беше преживяла твърде много, включително и самотното отглеждане на сина си. Синът на Ръсел. Синът, за когото Ръсел не подозираше, ако можеше да се вярва на Алан Холоуей. Дали не се беше върнал заради него?

Петнайсет минути по-късно Хънтър спря колата и слезе на понапуканата циментова площадка пред хотела си. Пороят бе престанал внезапно, сякаш някой още неразсънил се бог го беше забелязал и бе спрял забравено кранче. Въздухът бе леко освежен, но високата тропическа влажност обещаваше още дъжд.

Персоналът му се усмихна, като влезе и се отправи към стълбите. Не ползваше асансьор. Имаше нужда от физическо натоварване, за да намали напрежението. Вземаше стъпалата по две наведнъж и нетърпеливо закрачи към вратата си. Вътре бързо се съблече и излезе на балкона. Три етажа по-долу се простираше плажът. Щеше да оцелее, ако паднеше от тази височина.

Но никой не оцеляваше след падане от десетия етаж върху тротоара.

Изведнъж телефонът иззвъня. „Сигурно е Джени!“ — помисли си той и се упрекна за надеждата, която изпита, и за прекалено личните чувства, които си позволяваше.

— Ало. — Гласът му прозвуча спокойно.

— Калгари, ти ли си?

Той разпозна гласа на Алан Холоуей и го обзе ярост. За момент дори не можа да реагира, но това не спря Холоуей.

— Знам какво ще кажеш, но се случи нещо, за което трябва да знаеш. Жена ми смята, че онзи ден е срещнала Ръсел.

Хънтър настръхна.

— Къде?

— В магазина — отвърна Холоуей. — Ръсел е разговарял с нея, като се е престорил, че не я познава.

— Какво е казал?

— Нищо особено. Само се извинил, че я бутнал. Незначителен разговор. Но по-важен е начинът, по който я е гледал. Тя не го е познала веднага, но беше запомнила случката, защото й се сторила странна. Днес ми каза.

Хънтър сграбчи една фирмена химикалка и я завъртя нервно из пръстите си.

— Не ми се обаждай отново тук.

— Просто смятах, че е важно. Намислил е нещо и искам да знам какво е то! — Холоуей беше уплашен, независимо от надменния си тон. — Искам да опазиш дъщеря ми!

— Тогава не издавай местоположението й по този начин — просъска Хънтър.

— Притеснявам се за Роули. Ами ако е в опасност?

Хънтър се замисли за Роули Холоуей — всъщност Роули Ръсел. Отново го обзе лошо предчувствие.

— Мисля да съкратя престоя си и да се върна.

— Не! — извика Холоуей. — Недей, Трой не подозира за Роули. Остани при Джени.

— Ами ако грешиш?

— Знам къде е Роули и съм виждал приятелите на Джени, които се грижат за него. Той е добре. Джени е изложена на по-голям риск. Плащам ти, за да се грижиш за нея.

Хънтър щеше да счупи химикалката, но каза:

— Ще остана до края на седмицата.

— Добре.

— Следващия път аз ще ти се обадя. Разбра ли?

Холоуей неохотно се съгласи. Хънтър затвори и се втренчи в слушалката. Не че вярваше, че Трой е в състояние да проследи обажданията на Холоуей — този тип беше изпечен мръсник със склонност към насилие, а не хитър престъпник с железни нерви, с техническа осигуреност и познания. Хънтър знаеше, че между двата вида престъпници има огромна разлика. Все пак не беше излишно да прояви предпазливост.

Хънтър разкърши рамене, за да се успокои. В Санта Фе работеше из ранчото, поправяше оградите, помагаше на съседа за добитъка му — животните постоянно навлизаха в земята му от обширните си пасища. Той не разполагаше с времето, което изискваше нормалното поддържане на ранчо, и затова и не го правеше. Не се опитваше да пусне корени. Въпреки това простичкият живот му носеше удовлетворение и му помагаше да запази разсъдъка си след смъртта на Мишел. Пък и нямаше нужда от фитнес зала, за да поддържа формата си.

Телефонът отново иззвъня.

— Да?

— Хънтър, ти ли си? — Гласът на Джени му подейства като студен душ.

— О, здравей. — Ядът му мигновено се изпари. Замести го чувство на отчаяна безнадеждност.

— Не искам да те притеснявам, но се чудех дали не би искал да вечеряш с нас? Във вилата. Трапезата е много богата. И… аз бих искала да дойдеш — добави тя. Очевидно й костваше голямо усилие да бъде толкова пряма.

Копринената й кожа. Мекият, мелодичен глас. Усмивката, подобна на прелитаща пеперуда. Ако можеше поне за една вечер да забрави коя в действителност е тя…

Слепоочията му пулсираха. Тя беше недостъпна. Той можеше само да се отдаде на болезнено сладки, но неосъществими фантазии.

— Хънтър, там ли си още?

— В колко часа да дойда? — дрезгаво попита той.

 

 

Джени се беше втренчила в масата и броеше приборите. Сигурно горещината и безмилостното слънце я бяха побъркали. Да доведе Хънтър тук, означаваше открито да признае пред Магда, Фил и останалите, че между двама им има връзка. Чувстваше се притеснена и уплашена, сякаш щеше да го представя на семейството си.

— Не ставай глупава!

— С кого разговаряш? — Мат неочаквано се появи зад нея.

— Със себе си — с мен и с аз.

— И как успяваш да ги слушаш и двете?

Джени се засмя и отвърна:

— Страхувам се, че и двете не обръщат особено внимание на казаното.

Мат се бе превърнал за нея от проклятие в най-доверения й приятел.

— Разговорът да няма нещо общо с приятеля ти?

— Поканих Хънтър да вечеря с нас. Магда нареди да сложат още един прибор.

Мат се ухили.

— Я пак ми разкажи как се запознахте.

— В бара на хотел „Роса“. След като Магда падна в прегръдките му.

Той се изкикоти доволно и се отправи към Рита — най-хубавичкото момиче от персонала, което приготвяше цяла кана от любимия им коктейл. Намигна й и подаде празна чаша, а тя с усмивка му наля ледена „Маргарита“, а погледът й се спря върху мускулестите му гърди. Никой от мъжете в Буена Виста не си обличаше риза дори на вечеря — още повече, че масата беше навън, защитена само от платнен навес и огромен храст с розови цветове.

Мат галантно подаде на Джени пълна чаша. Чукнаха се и той каза:

— До дъно!

— След това пътуване всички ще се превърнем в алкохолици — каза Джени и отпи от своята. Не смяташе да пие повече, особено тази вечер, но леденото питие й подейства добре.

— Кога, ако не сега — възкликна Мат. Допи коктейла си, облиза устни и подаде чашата си на Рита, за да я напълни отново. — Животът у дома е труден и затова правилата не важат, когато си далеч.

— Какво му е толкова трудното на твоя живот? — попита Джени. Мат не приличаше на страдалец.

Той сви рамене.

— А, нищо конкретно. Живея като всички — познатата мелница — плащания, работа, още плащания. Затова, когато съм в отпуска, съм като отвързан! Ами ти?

— Обикновено не си взимам отпуск.

— Ама ти с какво се занимаваш? — Той я изгледа като някакъв съвършено рядък вид.

— Основно със счетоводство, с управление на ресторант, отглеждам сина си.

— Май много повече от мен се нуждаеш от почивка. — Той вдигна вежди. — Ето къде се вмества Хънтър в цялата история, нали?

Тя го погледна безпомощно. Чудеше се да се смее ли или да плаче.

— Стига, Мат. Остави ме на мира.

Той отново се ухили заговорнически, когато дойдоха Магда и останалите. Фил отсъстваше.

— Отмъщението на Монтесума — прошепна Магда злокобно. — Ще се наложи да се забавляваме без него.

— Аз няма да ходя никъде тази вечер — заяви твърдо Джени — и никакви молби не са в състояние да променят решението ми.

Приятелката й махна с ръка.

— Че на теб не ти се налага. На теб ще ти дойдат на крака.

— Късметлийка — промърмори Лиза.

— Кой е човекът? — поинтересува се Том Саймънс и прегърна страстно Алисия, сякаш бяха младоженци. При други обстоятелства Джени би го сметнала за очарователно, но сега сърцето й се сви. Том и Алисия бяха женени от много години и се разбираха чудесно. Семейство Брикман също бяха съхранили хармонията в отношенията си.

— Навъртайте се наоколо и ще се запознаете с него — покани ги Джени.

— О, непременно — възкликна Алисия. — Нали, скъпи? — Те се погледнаха влюбено.

Този път Джени бързо превъзмогна сантименталното си настроение.

Всички се насочиха към Рита и каната с „Маргарита“, а Джени се облегна на парапета и се загледа в белите шапки на вълните. Изведнъж страшно й се прииска да чуе Роули. Погледна към кухнята и се зачуди дали ще посмее да се обади при толкова хора наоколо. Вече знаеше как става — с кредитната карта в ръка и с поглед прикован в часовника, защото беше безбожно скъпо. Можеше да говори с Джанис или с Рик — те щяха да знаят как прекарват момчетата на лагера. Рик беше страстен запалянко и бе поел ангажимента да ги посещава.

Но не беше ли прекалено загрижена? Може би е по-добре да изчака още някой ден.

„Но защо? — запита се тя. — Той ти е син. Имаш правото да знаеш дали е добре. А и Трой се мотае там някъде…“

— Извинете ме за момент. Ще отида да се обадя по телефона — каза тя на Рита и се промъкна покрай бара.

Рита естествено не реагира. И тя като Лиза и Джаки не сваляше поглед от Мат Килгор.

 

 

Купонът беше в разгара си, когато Хънтър пристигна във вилата. Той стоеше на верандата, заслушан в звънеца. След секунда една от прислужничките отвори и отвътре долетяха мексиканска музика, силен говор и смях.

Камериерката го покани с усмивка да влезе и му посочи витата стълба, водеща надолу. Озова се в открита към басейна и вътрешния двор зала. Под голям навес бе подредена масата. Храната не беше сервирана, тъй като гостите все още танцуваха около басейна с пълни чаши — текила, съдейки по празните бутилки.

— Здравей! — приветства го жената, която падна върху него — Магда. Така май се казваше. — Заповядай и си вземи нещо за пиене.

Моментално пред ръката му се озова запотена чаша. Той я пое и погледът му попадна върху гърба на Джени. Тя стоеше в ъгъла на кухнята и като че ли разговаряше по телефона.

Магда го сграбчи за ръката и почти разля чашата си върху двамата.

— Ела и танцувай с мен. Мъжът ми е извън строя в момента и имам нужда от кавалер.

Това беше последното, което му се правеше. Той се опита да се измъкне, но жената беше много настоятелна. И така, с чаша в ръка той се поклащаше леко, като не изпускаше Джени от очи. Тя оживено разговаряше, като отмяташе непокорни кичури от очите си. Бе облечена в жълт саронг, а горнището беше индиговосиньо. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че с усилие си наложи да си припомни, че тя беше за него само служебен ангажимент. Просто една богата жена с известни проблеми, които той се надяваше да отстрани.

Магда го изтръгна от мислите му, като се хвърли в прегръдките му така, че той едва не си разля чашата върху загорелия й гръб.

— Просто я изпразни, миличък — окуражи го тя и го изчака да изпие коктейла си.

— Не съм много добър танцьор — отбеляза той.

— Че на кого му пука. — Притисна се към него още по-силно и се ухили: — Харесва ми да танцувам с красив синеок мъж. Жалко, че на Фил не му прилошава по-често — каза и направи пирует. — Чу ли това, Фил? — извика и погледна към горните етажи. — На път съм да се влюбя в друг. Не мислиш ли, че е време да се намесиш?

Хънтър погледна над навеса. От един от балконите им махна Фил.

— Взимай я. Ще си я върна, като се оправя.

Магда се разтревожи:

— Добре ли си, скъпи?

— Не, мисля, че умирам. Приятно прекарване. — Той влезе в стаята и затвори вратата.

Тя въздъхна.

— Винаги се намира някой, който да пипне вирус. Кубчетата лед са виновни. — Погледна подозрително чашата си. — Вчера се отбихме в едно крайпътно заведение и Фил хапна такос и пи безалкохолни с лед. Явно водата не е ставала за пиене. Трябва да подбираш заведенията, за да си сигурен в това, което консумираш.

— Дори и тогава си е въпрос на късмет. — В разговора се включи един от останалите. — Приятно ми е, Том Саймънс — представи се той и разтърси ръката му.

Хънтър изслуша мълчаливо целия разговор, изумен, че се опитваха да го запознаят с опасностите, които крие питейната вода.

— Аз съм в застрахователния бизнес — каза Том. — Ами ти?

— О, стига — прекъсна го Магда и го целуна по плешивата глава. — На никого не му се слуша за това.

— Ние просто си говорим — оправда се мъжът обидено. Той се върна при жена си, която беше толкова широка, колкото и висока. Тя го погали по рамото и получи целувка в отговор.

— Чашата ти е празна — отбеляза друга гостенка. — Позволи ми да я напълня.

— Не, благодаря.

— О, настоявам! — каза тя и я изтръгна от пръстите му.

В този момент Джени се върна.

— Говорех с приятелите, които се грижат за сина ми — извини се тя.

— Как е твоят сладур? — попита я Магда, като най-после пусна кавалера си, защото и нейната чаша беше празна.

— Добре е. На футболен лагер е с приятеля си Брандън. Родителите на Брандън, семейство Фъргюсън, се грижат за него, бащата — Рик, е запален по футбола и вече е ходил до лагера. — Тя си взе тортила чипс и го потопи в паничка със сос. — Джанис ми разказа, че Рик им е досадил със съвети и е станал за смях — това са нейните думи, не моите. Момчетата са го помолили да не ходи повече.

— Явно добре си прекарва. — Магда се отпусна на един шезлонг край басейна, откъдето можеше да наблюдава балкона си. На челото й се бе появила бръчица. Явно се безпокоеше за съпруга си. Хънтър, който не я беше осъдил за свободното й поведение, изпита симпатия към нея.

— Да, така мисля. — Джени придърпа една купа с чипс към себе си. — Искаш ли? — попита го тя.

Това беше предложение, на което не можеше да откаже. Той застана до нея и забеляза, че през разтворилия се саронг се виждаше съвършеният й крак чак до сините бикини. Чувстваше я толкова близо до себе си! Трябваха му големи усилия, за да успее да потопи чипса си в соса, без да се изцапа.

Тя му се усмихна и каза:

— Семейство Фъргюсън — онези, дето се грижат за сина ми — както и да е. Тяхното куче, Бени, на практика живее у нас. Лежи пред вратата и щом Джанис влезе с пощата ми, то се втурва вътре.

— Имаш куче на име Бени ли? — попита Том, който беше изпуснал нишката на разговора. Двамата с жена си вече седяха на масата, готови за вечерята.

— Не, кучето е тяхно — поправи го Джени, като се спогледаха с Хънтър, — въпреки че е осиновило мен и Роули. Бени на практика е част от семейството. В състояние е да обърне всичко наопаки дори по-бързо от сина ми.

Хънтър слушаше. Той беше виждал кучето. То редовно обхождаше сградата, махайки с опашка. Апартаментът на Джени не беше единственият, който посещаваше, но определено само него смяташе и за свой дом.

— Как ще се отрази преместването ви на Бени? — попита Мат. И той като Магда се бе изтегнал на шезлонг. Другата двойка, представена като семейство Брикман, седяха, слушаха и пушеха. Чакаха да напълнят отново чашите им.

— Не много добре предполагам — отговори тихо Джени и обясни за непосветените. — Местя се от Хюстън в Санта Фе.

— Джени ще отваря собствен ресторант — вметна Магда. — Сигурна съм, че вече ви споменах за това. Ще се казва „При Джинива“. С мексиканска кухня.

Още две жени се присъединиха към групата. Представиха ги като Лиза и Джаки. Те светкавично огледаха Хънтър и се спогледаха. Вече беше оценен и картотекиран и съдейки по израженията им, бе минал теста с отличие.

Джени повдигна вежди.

— Ти предизвикваш истински фурор.

— Е, опитвам се.

— Не мисля, че са ти необходими много усилия.

— Разкажи ни нещо за себе си — помоли Алисия Хънтър, когато седнаха на масата.

— Той работи за ЦРУ — каза Джени със загадъчна усмивка.

— Хайде, бе! — промърмори Магда. Изглеждаше заинтригувана.

— Не, сериозно, с какво се занимаваш? — Този път въпросът дойде от Джаки.

Хънтър вече бе обмислил какво да отговаря на такива въпроси, когато прие поканата.

— Допреди няколко години работех за охранителна фирма в Лос Анджелис.

— Пенсионира ли се? — Том го погледна изненадано. Явно му изглеждаше твърде млад.

— По-скоро съм в нещо като дълга ваканция.

— Каква охранителна фирма по-точно — запита Джени.

— За алармени системи — за дома и офиса. — Хънтър сви рамене и пое купата със запържен боб. Тази вечер бяха на мексиканска кухня.

— Всяка вечер на масата има нещо различно. Обикновено преобладава мексиканското. Можем и да си избираме какво да приготвят, но в крайна сметка винаги е фантастично — обясняваше му Алисия, докато си сипваше огромна порция боб.

— Жалко, че Фил не е тук — въздъхна Магда.

— Колко време ще останете в Пуерто Валарта? — попита Лиза. — По работа ли сте тук или на почивка?

— На почивка.

Всички се втренчиха в Джени, която замръзна на мястото си.

— Какво има?

— Какво мислиш? — попита я Магда.

— О, какво сте ме зяпнали! — Джени остави вилицата и вдигна ръце.

— Че защо не, скъпа, но не зяпаме само теб, нали? — провлече Магда.

За да заличат неловкия момент, заговориха за времето, за икономическото състояние на страната, за плановете за вечерта.

Така продължи, докато се хранеха. Накрая им поднесоха плодова салата. Хънтър отказа. Джени я опита и нейното доволно „ммм“ накара готвачката да се разтопи от удоволствие.

Хънтър се чувстваше странно сред тази жизнерадостна компания. Самотник по природа, той обикновено избягваше събиранията. Единствената причина да е тук, беше поетият към нея ангажимент. Е, трябваше да си признае, че не е само това, но в момента не му беше до такива мисли.

С изненада установи, че се наслаждава на вечерята, че дори му е забавно. Разсъждаваше върху причините, докато останалите чакаха такситата да ги отведат до града. Въпреки че прекара приятно с тях, сега се радваше, че тръгват.

Персоналът почистваше и се приготвяше да се прибира. Джени и Хънтър не знаеха какво да си кажат. Мълчаливо изчакаха, докато външната врата се затвори. Слънцето бе потънало наполовина в сиво-сините води на океана. Облегнали се на парапета, те го проследиха, докато не остана само слаб отблясък далеч на хоризонта.

Джени наруши първа мълчанието:

— Ти наистина ли работиш за охранителна фирма?

— А ти наистина ли ще отваряш ресторант в Санта Фе?

— Аз те попитах първа.

— А пък аз — втори.

Тя поклати глава, за да прикрие усмивката си.

— Ама че си потаен. Аз все още смятам, че си таен агент.

— Току-що напуснах работа. Това е истината. И нямам представа какво ще правя оттук нататък.

— По тази причина ли предприе пътуването дотук? Да откриеш себе си?

— Необходимо ли е винаги да има причина за дадено пътуване?

Тя се замисли.

— Може би не. За мен е нещо подобно — създавам си повратна точка в живота.

— Промяна от какво към какво?

Джени въздъхна, прибра един непослушен кичур зад ухото си и го погледна. Той проследи движението й.

— Наистина ли те интересува?

— Да. — И си помисли: „Повече от всичко друго“.

— От петнайсет години преливам от пусто в празно. Бях разглезено дете, което така и не превъзмогна смъртта на майка си и ненавиждаше втората съпруга на баща си. Предполагам, че все още не я понасям, само дето сега не ми се и налага да го правя — последното прозвуча като въпрос и Хънтър само кимна в знак на съгласие. — Тя не беше причината, но аз обвинявах нея, а също и баща си. Всичко звучи толкова изтъркано. Мразя да говоря за това.

Бях на петнайсет, когато майка ми почина, а на двайсет се омъжих. Баща ми беше против този брак, което само го направи още по-желан за мен. Но за да бъдем честни — в крайна сметка бях наказана.

Хънтър настръхна. Той се бе загледал в далечината, страхувайки се да реагира. Джени продължи:

— Той олицетворяваше всички забранени за мен неща и това засилваше желанието ми. Аз просто исках само него и никой друг.

Припомни си думите на Мишел: „Ти не разбираш! Просто искам да бъда с него. Имам чувството, че не мога да живея без него. Той е всичко, което имам (освен теб, разбира се), и е всичко, от което някога съм имала нужда…“.

— И така се омъжих. — Джени говореше със спокоен тон, но очите й бяха станали тъжни. — Само две седмици ми бяха необходими, за да осъзная, че съм направила огромна грешка. След шест месеца се разведох. Наложи се да помоля баща си за помощ. Беше ужасно. Трой се бе оженил за мен заради парите, които си е мислел, че ще наследя. — Тя се изсмя глухо. — Новината, че ще трябва да чака много години, преди да получа и един цент, сигурно направо го е смазала. По дяволите, дори не съм искала тези пари! — Тя въздъхна дълбоко. — Като съм започнала с баналностите, нека ти предложа още едно клише: щастието не може да се купи с пари. Нито пък спокойствието. С пари можеш да си купуваш само вещи, които ти осигуряват определен стандарт, но и това невинаги е така. Понякога можеш да си купиш хора. Баща ми плати на бившия ми съпруг да се разкара и аз му бях благодарна за това. Но това ще си остане последното нещо, което ми е купил.

— Как точно го е направил?

— Даде му един куп пари, за да се махне от живота ми завинаги — тя подпря брадичката си с ръце и за момент заприлича на изоставено малко момиченце.

— И той разкара ли се? — попита Хънтър с пресипнал глас.

— Да, за петнайсет години.

— Явно историята е с продължение.

— Да, Трой се е свързал с баща ми и си е показал зъбите.

— Още пари ли иска?

— О, не — изрече тя с ирония, прикриваща страданието и болката — казал му е, че иска да оправи нещата. По думите на баща ми: „Да се реваншира“. Искането за пари ще дойде по-късно.

— И ти се страхуваш да не те тормози отново.

— Направо съм сигурна, че ще го направи. Сега е в Хюстън или поне беше, но знам, че ще ме намери и в Санта Фе. Неизбежно е.

Хънтър знаеше, че е права. Искаше му се да й каже нещо успокоително, но като си представеше самодоволната мутра на Трой, не намери сили да я лъже.

— Ами сина ти? — попита той, знаейки, че това е слабото й място.

— Всъщност Роули е причината, поради която баща ми се поддаде на изнудването му. — Тя го погледна. — Трой е бащата на Роули, но не го знае. Все още.

Погледите им се срещнаха. Лекият бриз развя косите й и тя примижа. Миглите й бяха светли и дълги. Хънтър отмести един кичур от бузата й и очите му се спряха на съвършената извивка на устните й.

— Ти сподели толкова много с мен — каза той и с усилие отмести поглед.

— Това притеснява ли те?

— Не.

— Не бих си и помислила, че мога да те уплаша — отвърна Джени с едва забележимо облекчение. Той не помръдна. Изведнъж тя се стресна, че може би е казала повече от допустимото. — Какво има?

— Нищо.

— Напротив.

— Не ме бива в изповедите — намръщи се накрая той.

Тя задържа сините си очи върху неговите толкова дълго, сякаш гледаше право в душата му.

— Мисля, че това може да ти е само от полза в работата. Вярвам ти, че си в охранителния бизнес. И не знам дали си търсиш нещо. — Леко се засмя. — Може да ти се стори странно, но май ти предлагам работа. Имам нужда от помощ — добави вече по-тихо. — Когато те поканих, нямах такива намерения, но може би вътрешно…

Хънтър се загледа в потъмняващия океан.

— Какво точно имаш предвид?

— Не съм сигурна. Но каквото и да е то, ще ти се наложи да си в Хюстън, докато не се преместим, и после да ни последваш в Санта Фе.

Хънтър се чудеше какво да й отговори.

— Слушай — заяви тя, — увъртам, защото съм уплашена от това какво би могъл да направи Трой, когато разбере за Роули. Страх ме е и за Роули, който не знае истината за баща си.

— Която е?

— Виж, Роули знае, че Трой му е баща. Казала съм му, че ни е напуснал, преди да се роди, което си е точно така. И знае как изглежда той — бях му дала една снимка…

— Тогава какво още има да научи?

— Моля?

— Ти каза, че си уплашена за сина си, защото той не знае истината за баща си. Какво искаше да кажеш?

— О, просто, че той е едно отвратително същество. Не можеш да говориш на детето си подобни неща.

— Ти каза също, че бракът ти е продължил шест месеца, но още на втората седмица си осъзнала, че е бил грешка. Какво точно се случи?

— Просто го осъзнах — това е! — Тя се отдръпна от парапета, нервна и разтревожена под твърдия му поглед. — Трой беше търсач на слава и богатство. Той искаше парите ми.

— Защо е „отвратително същество“?

Тя се вцепени, пулсът й се учести, а очите й се разшириха. Несъзнателно обгърна тялото си с ръце.

— Просто е такъв.

— Той те е наранявал, нали? — каза Хънтър меко.

Джени преглътна с усилие.

— Да.

— Оженил се е заради парите, но е искал да притежава и самата теб. И то по някакъв извратен собственически начин.

Тя се разтрепери, а Хънтър се мразеше за болката, която й причинява. Но той знаеше точно какво причиняваше Трой Ръсел на сестра му и как тя упорито отказваше да приеме фактите, докато не стана твърде късно. Джени се бе оказала по-смела, но и тя не съзнаваше напълно последствията от грешката си, дори и след петнайсет години.

— Страх ме е от него — призна Джени. Думите й се изтръгнаха от дълбините на душата й.

— Малтретирал те е.

Очите й се напълниха със сълзи. Устните й трепереха и тя едва успя да прошепне:

— Все още не мога спокойно да се върна към тези спомени. Просто не мога. Бях ги затворила и заключила дълбоко в себе си, и бях хвърлила ключа. Но сега, когато той се свърза с баща ми, всичко това ме връхлита отново. Не мога да се контролирам, задушавам се.

— Шшт… Успокой се. — Хънтър я прегърна. Сърцето й биеше лудо. Искаше му се да я целуне и да стопи мъката й.

— Чувствам се толкова безпомощна — промълви тя хлипайки. — Ако посегне на Роули, ще го убия. Наистина ще го направя.

„Не и ако аз го докопам преди теб“ — помисли си Хънтър мрачно.

Шеста глава

Джени лежеше в леглото си, загледана в индиговосиньото небе навън. Искаше й се да има силите да стане и да свърши нещо или поне да продължи да спи. Беше я обзела странна апатия — необичайна за целеустремен човек като нея. Чувстваше се като в безтегловност.

Някой почука на вратата. Тя с усилие се обърна и извика:

— Влез.

На прага се появи Магда, придружена от силния аромат на кокосов орех — несъмнено от лосион за тяло.

— Мислех, че ти и великолепният ти приятел ще дойдете при нас в града по-късно — каза тя и приседна на ръба на леглото.

— Изпратих го да си ходи. Всъщност, струва ми се, че го уплаших.

— Какво? Невъзможно. През цялото време не сваляше поглед от теб. Много беше секси.

— Той ме мисли за безнадежден случай.

Магда пренебрежително махна с ръка.

— Да, бе, как пък не.

— Разказах му за Трой и Роули. Не спрях да дърдоря цяла вечер. Много ме беше срам.

— Е, всеки си има своите малки тайни. Не ми прилича на човек, който ще се уплаши от твоето зловещо минало.

Джени се облегна на възглавниците и поклати глава.

— Говоря като пубертетче, което се оплаква от съдбата си. Последното нещо, което би трябвало да ме интересува, е дали някой ме харесва или не.

— Напротив — точно от това имаш нужда! Ти толкова време живееш без любов, че вече смяташ, че не я заслужаваш. Повярвай ми — не е така. И защо да не е с Хънтър, а? Той е великолепен и притежава онази горда загадъчност, от която ми се подкосяват коленете.

— Да, но това са твоите колене.

— И твоите също — не й остана длъжна Магда. — Мисля, че си напълно готова за една авантюра.

Джени я изгледа подигравателно.

— Според мен подобни авантюри са очарователни и много ефективни. Помагат да забравиш тревогите си и да се освободиш от напрежението. Освен това можеш да си спомняш години наред. Защо да не си доставиш удоволствие за една нощ?

— Това е невъзможно.

— Добре — тогава за две нощи. Или до края на седмицата. Че защо не и за по-дълго? Можете да продължите да се виждате, като се прибереш.

— Дори не знам къде живее.

— Все още.

Джени въздъхна и поклати глава.

— А аз го помолих да ми стане бодигард. Не знам какво си въобразявах.

— Използвала си чудесна тактика.

— О, стига, спри! — Една възглавница полетя към Магда. — Изобщо не беше каквото изглежда. Беше… още по-зле. — Тя скри лицето си в ръце и изпъшка. — Имам чувството, че съм живяла чужд живот през последните петнайсет години. Че просто съм минавала през годините. Досега не съм го осъзнавала.

— Ако имаш нужда от любовна афера, скъпа — действай! Няма нужда да обясняваш каквото и да било на никого. Толкова дълго си очаквала точно тази възможност. Ето за какво са пътуванията на юг от границата.

— Страх ме е да не направя някоя глупост — измърмори Джени и обгърна коленете си с ръце.

— Напротив! Пречупи се най-после! Направи някоя глупост!

Джени се загледа отново през прозореца.

— Да, може би…

 

 

Фоайето на хотел „Роса“ беше пълно с цветя и зеленина. Джени се облегна на рецепцията и каза:

— Бих искала да се обадя в стаята на Хънтър Калгари.

Служителят набра номера и й посочи един от телефоните за гости. Никой не вдигаше. Тя затвори разочарована. Нямаше и телефонен секретар, за да остави съобщение.

Какво да предприеме?

Тръгна към плажа. Денят беше ослепителен. На двайсетина метра от хотела я обкръжиха продавачи на шапки, кърпи, пъстри шалове, грънци и какво ли още не. Тя се видя принудена да се върне, но всички шезлонги бяха заети от гостите на хотела.

На един от тях забеляза полуплешивия мъж, който й досаждаше първата вечер. Зачервената му кожа показваше, че лежи там отдавна, а по начина, по който бе опрял чаша със сок към челото си, можеше да се съди за прекараната нощ. Джени дори изпита съжаление, но се отдалечи възможно най-безшумно.

Какво, за бога, търсеше тук? Хънтър не я беше поканил. Нима бе дошла до хотела, за да… започне любовна връзка!? Едва не се изсмя. Кого заблуждаваше? Не беше способна да го направи. Не и след опита, който имаше с Трой. Пък и грижите й за Роули, а собствените й морални принципи. Просто не можеше.

Дали?

Тя рязко се обърна с намерение да остави съобщение и после да си ходи. Тогава с облекчение забеляза Хънтър да влиза. Приглади полата си, пое си дълбоко въздух няколко пъти, за да се успокои, опита се да се усмихне и тръгна към него. Чувстваше се ужасно засрамена след сърцераздирателната си изповед — направо тръпки я побиваха. Нищо чудно, че той си тръгна набързо. След разговора си с Магда тази сутрин все пак реши да продължи да го вижда.

Служителят на рецепцията му подаде един пакет, на който Джени хвърли бегъл поглед и застана зад него. Като се обърна, той я видя, но изражението му си остана непроменено. Всичките й съмнения мигом се върнаха.

— Здрасти. — Чувстваше се като идиот. — Надявах се да те видя тук. Снощи прекалих и ми се искаше да ти се извиня.

— Не се притеснявай. Всичко е наред. — Той като че ли съвсем бе забравил пакетчето. — Смятах да ти се обадя.

— Наистина ли? — възкликна с облекчение Джени.

— Исках да ти предложа да се повозим покрай брега.

— О, да, страхотно.

— Изчакай ме тук. Веднага се връщам.

Той я докосна по рамото, сякаш да се увери, че няма да изчезне, и се отправи към стаята си. Джени се настани на един стол. Струваше се й се, че е прекъснала нещо важно.

 

 

„Тя видя пакета!“ — ядоса се Хънтър. Не биваше точно сега да иска информация от Ортега. Сержантът от Санта Фе отново започна да го увещава и да настоява да се върне на работа, но все пак му изпрати всичко. Засипа го и с купища въпроси, на които той отказа да му отговори.

Бързо отвори пратката и прегледа съдържанието. Имаше малка статия във вестник, придружена със снимка, в която се споменаваше за бягството на Джинива Холоуей с Трой Ръсел. Още няколко статии за добрия гражданин Алан Холоуей и неговите дела. Няколко статии за имотите му. Всичко това вече го бе виждал по време на разследването за смъртта на Мишел, но сега придобиваше друг смисъл.

Разгледа по-внимателно снимката на Ръсел и Джени. Беше правена набързо. Със сигурност Алан Холоуей не е искал да разгласява тази постъпка на дъщеря си. Джени беше усмихната, но като че ли усмивката й беше малко изкуствена, а Ръсел се хилеше самодоволно.

Обзе го познатото чувство на ярост и желание за мъст. То не беше намаляло с времето. Наложи се да си поеме няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои.

Джени го чакаше долу, затова сгъна статиите и ги пъхна в страничния джоб на сака си, а него захвърли на стола. Грабна ключовете и забърза към асансьора.

След десет минути двамата стояха пред магазин за хранителни стоки в центъра. Джени го гледаше със светнал поглед и Хънтър изпитваше страхотни угризения, че я мами, независимо че беше за нейно добро.

— Е, какво ще купуваме? — запита тя.

— Ела. — Той задържа входната врата и те влязоха вътре. Тръгнаха между претъпканите щандове. Хънтър първо взе една голяма платнена чанта и после започна да хвърля неща в количката: сирене, хляб, вино, мексиканска бира… — Ще ходим на пикник. Взимай каквото си поискаш.

— Ммм. — Тя наведе шеговито глава. — Какво ще кажеш за малко чипс?

— Каквото ви се прииска, ваше височество.

— Внимавай! Щеше да премажеш крака на онова момче.

Хлапето ги гледаше изумено и после с подчертано отвращение изгледа пълната количка. Джени хвърли поглед на избора на майка му — основно продукти за традиционна мексиканска кухня — и му се усмихна. То се ухили широко в отговор. Двата му предни зъба липсваха. После погледна към Хънтър, озъби му се и избяга след проявената храброст.

— Трябваше да му откъсна поне един пръст — рече Хънтър меко.

— Не приличаш на човек, който си има вземане-даване с деца. Имал ли си някога?

— Не.

— А женен ли си? — въпросът просто й се изплъзна. Независимо от всичките си съмнения и опасения за възможната си връзка с него изобщо не се бе сетила за това досега. Боже, колко беше наивна! Направо й призля.

— Разведен съм — призна той след доста дълга пауза.

— О, също като мене. — Сърцето й отново започна да бие и тя дори успя да му се усмихне.

— Е, моят брак не беше чак толкова драматичен.

— Откога?

— От години. — Хънтър не искаше да продължава този разговор. Мразеше да говори за личния си живот и категорично не желаеше да го обсъжда с Джени.

— Защо се разделихте?

Той я погледна строго, но тя повтори въпроса си.

— Непреодолими различия. Не можехме да се понасяме — добави той.

Джени наклони глава в усилието си да измисли какво да каже, но накрая се задоволи със свиване на рамене. Откриха чипса и добавиха едно бурканче доматено пюре. Накрая се наредиха на касите.

— Никога не съм ходила на пазар с Трой.

Хънтър обмисли тази информация и каза:

— И аз никога не съм ходил с Катрин.

— Може би там ни е грешката.

— Не мисля, че Катрин някога е влизала в супермаркет. Имахме готвачка, която се грижеше за това.

— Наистина ли? — примигна изненадано Джени.

— Ожених се за богата жена. Грешка, която никога няма да повторя — отговори той намръщено. Защо й казва всичко това? Какъв смисъл има? Лошото беше, че много добре знаеше отговорите на тези въпроси. Но не искаше да я желае. Не искаше и тя да го желае. И въпреки това необходимо й беше да е около нея.

Тя нищо не каза. Събраха си мълчаливо покупките, качиха се в джипа и потеглиха извън града.

— Разкажи ми за себе си — попита тя, надвиквайки се с вятъра.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде си израснал, къде си ходил на училище, как си се запознал с Катрин, кога разбра, че бракът ви е провален… каквото и да е.

Хънтър изпъшка и поклати глава. Понечи да й откаже, но предугадила отговора, тя размаха пръст:

— Ще играем честно. Всеки ще разкаже по нещо.

Явно щеше да му се наложи да я лъже. Не би трябвало да му пука, но не беше така.

— Мълчанието е знак на съгласие. Аз ще започна първа. Факт номер едно: аз съм единствено дете. Разглезено, разбира се. Мислех си, че притежавам слънцето, луната и цял Тексас. Майка ми се стараеше да ме възпитава, но напразно. Бях прекалено твърдоглава и високомерна. Не бях сладко малко момиченце. — Тя му хвърли кос поглед.

Хънтър й се усмихна.

— Ти току-що обрисува бившата ми жена.

— Олеле!

— Имаше и добри страни. Само че ми се иска да можех да си спомня какви бяха.

— Олеле, олеле, олеле! Сега е твой ред.

— Та какво искаш да знаеш?

— А-а, не, ти избираш. Не ме карай да говоря вместо теб. — Тя скръсти ръце и косата й се разпиля. Хънтър едва се сдържа да не я прибере назад, за да открие гладката й шия и прелестната извивка на скулата и брадичката.

— Е, добре. Роден съм във Финикс, а по-късно семейството ми се премести в Лас Вегас. Баща ми проиграваше цялата си заплата, а майка беше камериерка. Сестра ми Мишел рисуваше карикатури на гостите на хотела и всички я познаваха в града. През това време аз учех в колеж — Хънтър спря. Дотук се бе придържал към истината. Трябваше да спре, защото не искаше тя да разбере, че е бил ченге.

— Какво си учил?

Той плъзна поглед към нея.

— Твой ред е.

Джени се усмихна.

— Добре. И аз ходих в колеж. Учих литература, философия и ходене по мъже цял един семестър, преди да се появи Трой… — Погледна към океана. Един скутер теглеше голям бял парашут. Можеше да се различи дори малката черна фигурка на човека.

Хънтър намери отбивка и спря. Надолу от каменистия склон се виждаше пясъчна ивица, дълга около километър, естествено заградена от скали. Той я погледна.

— Готова ли си за разходка по брега и после за пикник?

Тя слезе от джипа и му напомни:

— Отново е твой ред.

Вместо отговор той взе чантата и двамата заслизаха към плажа. Като стигнаха долу, скриха чантата зад една скала, събуха се и нагазиха във водата. Разхождаха се по пясъка, а вълните обливаха босите им крака.

— Влязох в охранителния бизнес. Ожених се за Катрин и се пуснах по течението на живота, докато един ден не почувствах, че всичко е безсмислено. Тя си намери друг. Разведохме се. Аз напуснах работа и така. Вече знаеш всичко за Хънтър Калгари.

— А сега какви са отношенията ви с Катрин?

— Ти продължаваш да забравяш условията на собствената си игра.

— Добре, де. — Тя направи пауза. — От разговора ни снощи сигурно си разбрал, че Трой ме нараняваше по всеки възможен начин. Той беше бесен, че не разполага с парите си, но това, което в действителност не можеше да понесе, беше, че не ми пукаше. Предполагам, че и аз съм го използвала, за да се измъкна от къщи. Но когато всичко се обърка, пристъпих гордостта си и позволих на скъпото татенце да оправи нещата.

— Била си бременна — напомни й той, — а Трой те е малтретирал.

Тя кимна.

— И оттогава отглеждаш сина си съвсем сама. Не се съди така строго, Джинива. — Умишлено използва цялото й име, нищо че звучеше сухо и твърде официално за обикновен разговор. Необходимо му беше да поддържа известна дистанция.

— Наричат ме Джени — прошепна тя, — но ти можеш да ми казваш Джинива, ако искаш…

След тези думи Хънтър се вгледа в сериозните й сини очи и я целуна.

 

 

Джени се чувстваше замаяна. Седеше направо на пясъка и лакомо дъвчеше сандвич със сирене, хрян и копър. Струваше й се, че никога не е опитвала нещо по-вкусно. Вече беше късен следобед и слънцето залязваше. Искаше й се този ден никога да не свършва и да остане тук на плажа с Хънтър. Да не се връща при Магда, Фил и другите. Мечтаеше да я целуне отново.

Колко време беше минало, откакто я бе целувал някой мъж? Твърде много. А и когато произнесе цялото й име толкова сериозно, нещо дълго потискано в нея трепна.

Хънтър въздъхна, подложи ръце под главата си, опъна крака и затвори очи. Носеше дънки и черна риза без яка. Беше ужасно привлекателен и секси. Джени се възползва от възможността да го разгледа — мускули, които издуваха ръкавите, груби черти на лицето, тъмни вежди и коса, загоряла от слънцето кожа.

— Пак е твой ред — каза тя, напъха останалите сандвичи обратно в чантата и извади чипса. Доля чашите с вино, въпреки че едва бяха отпили от тях.

— Не се сещам какво друго да ти разкажа — отговори й той. Очите му бяха все още затворени, сякаш всеки момент щеше да заспи дълбоко.

— Тогава ми разкажи за сестра си.

Той отвори очи.

— За сестра ми ли?

— За Мишел, нали така й беше името? Ти каза, че рисувала карикатури. Още ли се занимава с това?

— Не.

Сякаш леден вятър повя откъм океана. Хънтър мълчеше и Джени се зачуди къде сбърка този път.

— Често ли се виждате? — осмели се да го запита тя след няколко минути.

— Изобщо не се виждаме. — Хънтър седна ядосан и продължи: — Не искам да говоря за Мишел точно сега.

— Добре — Джени беше изненадана. — Понеже нямам брат или сестра… за сметка на това имам всемогъщ баща и мащеха, която играе тенис, колекционира бижута и в развитието си не е помръднала от петнайсетгодишна.

Това обяснение го развесели и той се усмихна:

— Интересно ми е какво всъщност мислиш за нея?

Отново бяха на твърда почва. Джени въздъхна с облекчение. Чудеше се как да го накара да я целуне отново. Първата целувка така я изненада, че не успя да се отпусне и да й се наслади напълно. В един момент той я гледаше, а в следващия беше впил устни в нейните. Усещаше стаения копнеж, който той отчаяно се мъчеше да скрие.

А може би си въобразяваше и преувеличаваше.

Тя се прокашля и продължи:

— Имам чувството, че само аз задавам въпросите. Сякаш ти ме познаваш отдавна.

Той не отговори.

— Какво смяташ да правиш след пътуването?

— Ще спя цяла година — изрече той и изпъшка.

— Говориш като че ли си изтощен и имаш нужда от почивка.

— Така е.

— Затова ли напусна работата си?

— Аха.

— Значи ще отхвърлиш предложението ми да ми станеш бодигард?

Той неволно стисна зъби, преди да отговори:

— Ти сериозно ли ме питаш? Наистина ли имаш нужда от охрана срещу бившия си съпруг?

— Роули никога не би разбрал, а и аз не бих могла да му обясня. Просто не се чувствам в безопасност. — Не знаеше как да му обясни, тъй като страхът й беше неопределен, основаващ се на спомени от миналото. — Бих искала да знам какво възнамерявала прави Трой.

— Нали спомена, че искал пари.

— Да, парите са в основата на всичко. Но с Роули… — Тя потръпна и разтри нервно рамене.

— Ти каза, че той не знае за Роули.

Джени се намръщи.

— Все още не, но Трой не е глупав и ако реши да се меси в живота ми, а, изглежда, вече го прави, няма начин да не се срещнат.

— Какво мислиш, че ще направи, ако разбере, че има син? — попита Хънтър, като внимателно си подбираше думите.

— Нямам представа, но би било ужасно. Наистина ужасно.

Настъпи мълчание. Накрая той тихо каза:

— Може би идеята за охрана не е лоша, но не съм аз човекът. Не мисля, че е редно. Необходимо ти е да разбереш какво е намислил. Вече се е свързал с баща ти. Нека го направи отново.

— А аз какво да правя, ако ми позвъни на вратата? — попита го Джени, разочарована от отказа му. — Да го посрещна с разтворени обятия ли?

— Обади се на баща си. Извикай ченгетата. Не го пускай да влезе.

Отговорът му беше бърз и честен, но кой знае защо я засегна.

— Добър съвет, няма що!

— Не ми хареса това, което ми разказа за него. Не може да му се има доверие.

— Но въпреки това няма да ми станеш бодигард.

— Не мога.

— Защо не?

Хънтър мълчеше. Накрая си пое дълбоко дъх и каза пресипнало:

— Защото имам чувства към теб и няма да е много умно…

Джени не се престори, че не го е разбрала:

— Напротив, това би трябвало да е още една причина, за да приемеш.

— Не е така. Но на теб действително ти трябва бодигард. Говори с баща си. Обзалагам се, че веднага ще ти намери.

Нима имаше горчивина в гласа му? Толкова много намеци, но нито един от тях не й бе достатъчно ясен. Може би сега беше моментът да получи някои отговори.

— А ти какво очакваш от мен?

— Аз… — смутено започна и поклати глава. Явно търсеше подходящия отговор. Накрая рече: — Времето, прекарано тук, в Мексико, ни е подарено. Топло и влажно е и ще трае само до края на седмицата.

— Да, но ти какво искаш?

— Не ми се иска да го изричам на глас.

— Да се позабавляваш?

Той леко се усмихна:

— Ти не си от жените, с които човек може просто да се позабавлява.

— Откъде знаеш? — Джени обидено се нацупи. Не й харесваха етикетите, с които вече я бяха окичили. — Мога да бъда много страстна.

Той избухна в смях.

— Да не смяташ, че лъжа?

— Не, не е това. — Хънтър седна на пясъка и вдигна ръце, сякаш да се предпази от нападките й. — Вярвам ти, че можеш да бъдеш… страстна.

— Или е като с момичето от съседната къща — всеки иска да ми бъде като брат, като баща, като изповедник и какъв ли още не. Никой не желае да ме опознае истински.

— А на колко от тях си давала шанс?

Тук Хънтър я хвана натясно и го знаеше. Как можеше да я познава толкова добре, като в същото време оставаше пълна загадка за нея. Залъгваше я със зрънца информация, но тя имаше чувството, че нищо не знае за него.

— На колко ли? С лопата да ги ринеш? — заяви весело тя.

— Аха.

Тя се усмихна доволно и обгърна коленете си с ръце.

— Добре, де, лъжа.

— А ти какво очакваш от мен? — попита неочаквано той с напрежение в гласа, което свари Джени напълно неподготвена.

— Ами, нещо… — Облиза пресъхналите си устни. — Може би…

— Може би какво?

— Още една целувка?…

Погледът му се плъзна към устните й и се задържа там толкова дълго, че възбудата й стана нетърпима. Тя бе като хипнотизирана от чувствеността на устните му.

Очите му бяха тъмни и загадъчни. В тях светеше пламъчето на възбудата. Джени се усети да се приближава към него в безпаметно желание. Чу как той си пое леко въздух и усети топлината на кожата му.

В последния момент Хънтър се овладя и рязко се отдръпна.

— Не знам какво ме прихваща, Джинива, а и ти самата не знаеш какви ги вършиш. Нека се махаме оттук, преди да направим нещо, за което после и двамата ще съжаляваме.

 

 

Нощното небе бе изпълнено със звезди, но въздухът беше мръсен и задушен. Трой усещаше как се поти и това го вбесяваше. Мразеше Хюстън — ненавиждаше влажния му въздух, противното слънце и негостоприемната земя. Беше израснал в Южна Калифорния — още едно място, което не понасяше. Родителите му го отгледаха някак и после го записаха в частно училище, което не можеха да си позволят. Помнеше скъсаните дрехи, с които ходеше, кърпени безброй пъти. Помнеше маратонките на момичетата и техните загорели слаби крака. Помнеше студените им изкуствени усмивки. Идеше му да ги пребие. Да ги събори в праха и да рита малките им стегнати задници. Вместо това той им се усмихваше и се упражняваше да бъде чаровен, но накрая те все пак му се изсмиваха в лицето.

Не беше ли постъпила точно така Вал? Тя бе на шестнайсет, но изглеждаше по-голяма, а той бе на петнайсет. Беше млад и много навит. Вече бе имал достатъчно опит с момичетата, за да знае какво точно иска. Искаше Вал. Само нея. Дори след толкова години все още помнеше аромата и вкуса й. Беше ненаситна. Чукането с нея беше фантастично. Но Вал скоро хвърли око на един от футболистите, за когото смяташе, че е по-добър в леглото. В ушите му още звучеше смехът й, когато му каза, че си е намерила друг тъпкач. Трой я бе изслушал мълчаливо и през цялото време му се искаше да я удари в зъбите, за да спре да се хили.

Две нощи след това той я причакваше пред дома й. Нейният футболен герой я изпрати, пъхнал ръка под полата й. Тя игриво го отблъскваше, облечена в спортното му яке. Трой я сграбчи веднага щом колата на онзи глупак зави зад ъгъла.

Тя се развика, но Трой я придърпа, захапа я за устните и я хвърли на земята. Тя не изглеждаше уплашена, а по-скоро отвратена. Известно време мълчаливо се отбраняваше, докато не се възбуди и тогава страстно го пожела — говореше му мръсотии и го предизвикваше. В този момент той вече бе отвратен. Дръпна полата й, разкъса бикините и й го вкара с мощен тласък — искаше да я боли. Щеше да даде на кучката каквото си просеше. Тя се разплака, но той не й обърна внимание. Искаше да й го върне. Да й го върне тъпкано. Тя продължаваше да пищи и да го моли да спре. Той усети, че ще свърши, извади го и се изпразни върху скъпоценното спортно яке на гаджето й.

Тя никога повече не му се присмя.

Трой си спомни, че когато за пръв път видя Джени Холоуей, му се стори, че вижда Вал — същата буйна коса и пленителна усмивка. Възползва се от сляпата й любов към него, за да прогони Вал от паметта си.

Освен това Джени беше богата. Разполагаше с купища пари. Но пък беше ужасно скучна и не се погаждаше с баща си. Май нямаше да се включи в неговата игра. Нищо не знаеше за секса, а и не искаше да възприема нови неща. Веднъж толкова го вбеси, че я удари. Когато видя изумения й поглед и начина, по който шокирано опипваше разкървавената си устна, си помисли със задоволство: „Майната ти, Вал!“. Толкова добре се бе почувствал.

Но копелето Алан не закъсня да се притече на помощ на разплаканата принцеса. Трой не искаше да се развежда, особено като разбра, че Алан не е запознат с всички факти. Джени не му беше казала за побоите, Бог да я благослови. Въпреки това шибанякът си беше изградил доста ясна картина за взаимоотношенията им. Трой беше в ръцете му — нямаше измъкване от този тип. Господи, колко много мразеше това копеле!

И все пак той му предложи страшно много пари, за да се разкара. Мамка му! В крайна сметка Трой спечели.

Животът му беше прекрасен, докато онази скимтяща кучка Мишел Калгари не забременя. Тя искаше да се женят, а докато бяха заедно, Трой беше модел за поведение — перфектното гадже. Но пък тя беше сладка. И можеше да я накара да прави всичко, което му хрумнеше, независимо от писъците й и молбите да спре. Една нощ тя се опитваше да му се измъкне, а той продължаваше да я помпа по-силно и по-навътре, съпроводен от неистовия й вой. Само като се сетеше за това и се възбуждаше. Тогава се наложи да я удари, за да спре да крещи. Тя го умоляваше да спре, защото била бременна, но това го бе вбесило още повече и той я преби.

По-късно, разбира се, съжаляваше за това. Тя беше толкова насинена, че едва се движеше. А съвсем притихна, когато направи спонтанен аборт. Той усети, че тя възнамерява да разкаже всичко на брат си. Наложи се да използва целия си чар, но не беше сигурен, че това все още й действа. Беше решила да се качи на покрива, за да обмисли нещата. Трой знаеше какво се случва, когато една жена поиска време да обмисли. Всеки път му посочваха вратата. Трябваше да я спре. И успя. Не искаше да стане така. Не по този начин. Не и от покрива.

Трой неволно потръпна. Не искаше да се сеща за това. Направо се вбесяваше! А всъщност я обичаше. Почти колкото обичаше Джени. Но на жените не можеше да им се има доверие. Само гледаха да те вържат, като забременеят. Ето и Джени. И тя вече имаше дете. Добре, че се махна от нея, преди да му погоди същия номер като Мишел.

Парите, които бе взел от Алан, свършиха за рекордно кратко време. Просто нямаше късмет — лоши инвестиции. Наведнъж бе проиграл двайсет хиляди долара на блекджек. По-късно му се наложи да плати още трийсет хиляди, за да покрие следващите си загуби. Чувстваше се като пълен боклук. Животът беше толкова несправедлив.

Когато авоарите му стигнаха някакви си мизерни двеста долара, му се наложи да освободи къщата на крайбрежието и да се впусне в търсене на поредната мацка. А тях с лопата да ги ринеш, но никоя не разполагаше с нужната му банкова сметка. Понякога попадаше на омъжени, които му даваха по нещичко, за да го вкарат в леглото. В замяна той им спретваше истински маратон и те го обожаваха. Но имаха съпрузи и беше рисковано. Най-зле се получи с брата на Мишел, който беше детектив в полицейското управление на Лос Анджелис. След смъртта на сестра си той търсеше отмъщение. Трой му спретна гаден номер, като пропищя, че го тормозят, за да отстрани този маниак от пътя си. Само като се сетеше за Хънтър Калгари и стомахът му се свиваше на топка. Потърка белега на челото си, за да си възвърне самообладанието.

Поне това беше вече затворена страница. Калгари беше уволнен. Често ставаха такива неща, като човек вземе прекалено навътре някой случай. Трой бе предпочел да се покрие за известно време в Тъксън, но като разбра, че Калгари е напуснал щата, за да работи в Невада, се върна в Ел Ей. Късметът му проработи отново, когато срещна Фредерика в един стриптийз бар. Тя беше латиноамериканка с гореща кръв. Притежаваше къща в Бевърли Хилс и месечна издръжка, която бе в състояние да разори всеки. Проблемът беше, че страдаше от маниакална депресия. При нея нямаше две положения — или беше прекалено жизнена и непрестанно възбудена, или беше пред самоубийство — губеше интерес към всичко, дори към храната и къпането. Трой не живееше при нея — кучката беше прекалено предпазлива. Когато тя навлезе в депресивната си фаза, той отново започна да хойка. Бе затънал в дългове, които мизерните средства на Патриша не можеха да компенсират.

В този момент се сети за Джени. Петнайсет години бяха минали неусетно. Нямайте представа къде е и с какво се занимава, но със сигурност знаеше къде живее татенцето.

Той търпеливо чакаше пред имението му и го следеше, докато един ден великият Алан Холоуей мина да нагледа дъщеря си. Трой беше шокиран, като разбра, че Джени работи като счетоводителка в мизерен ресторант за гнусен дърт жабар, който отчаяно се мъчеше да й смъкне гащичките. Направо му стана смешно, като го гледаше как се върти около нея. Идеше му да му каже, че е фригидна — да не се хаби да я ухажва. Всяка жена имаше нужда от хубаво, мощно чукане, но всеки път, като я почнеше яко, Джени се вцепеняваше.

По-късно я видя отблизо и промяната у нея го зашемети. Когато се разделиха, тя беше кльощава девойка, а сега се беше превърнала в красива зряла жена със съблазнителни гърди, ханш и бедра. Той моментално реши да смени тактиката. Първоначалните му планове бяха да изнудва стария, но като видя колко привлекателна е станала Джени, премина към версията „да се реванширам за причинените злини“.

Удивително как ледената принцеса бе успяла да стъпи на крака и да стане самостоятелна. Може би вече поназнайваше туй-онуй за секса. А може би той би могъл да я научи на някои неща.

За целта обаче беше необходимо да навлезе в живота й, и то веднага. Без да губи повече време. Тя вероятно си имаше някого. Тази мисъл едновременно го обнадеждаваше и вбесяваше. Той беше нейният човек. Трой и никой друг!

Онова проклето куче отново се бе излегнало на прага. Изглеждаше безобидно, но Трой имаше едно наум. Животните бяха подли същества. Никога не се бе разбирал с тях.

Песът вдигна глава и заръмжа, сякаш усетило мислите му. Трой сви юмруци — нямаше нищо против да го удуши, но то беше прекалено голямо, за да мине без последствия.

И все пак… трябваше да влезе тази вечер. Джени щеше да се прибере скоро. Футболният лагер свършваше в неделя и тя щеше да посрещне сина си.

Кучето продължаваше да се зъби и да пристъпва от крак на крак. То сякаш надушваше гнилата му същност.

— Спокойно, Фидо — каза му Трой, съзнавайки, че е безполезно.

Ама съдбата наистина беше кучка! Трябваше да купи отрова за плъхове и да я сложи в хамбургер, но едно мъртво куче щеше да превърне неговото нахлуване в нещо по-различно от обикновен взлом. С ключалката щеше да се справи с помощта на отвертка. За останалото един ритник стигаше.

Имаше нужда само от информация. Е, ако намереше скрити пари, нямаше да ги остави, но съдейки по живота, който водеше Джени, бе малко вероятно. Нямаше ясна представа как би могъл да си я върне, но за момента не се тормозеше много с тези мисли. Все щеше да измисли нещо. По-сериозно препятствие представляваше Алан Холоуей. Той отдавна бе загубил интерес към кльощавата си жена, така че единственото, което го вълнуваше сега, бе неговата скъпа Джени. Странно как се обръщат нещата понякога.

Защо гадното куче не вземе да се прибира вкъщи най-после!? Трой злобно го изгледа. То не помръдна.

Искаше му се да вдигне глава и сам да завие към луната от безсилие. Вместо това се опита да се концентрира върху бъдещите си действия. Накара сърцето си да се успокои, прочисти главата си и се съсредоточи върху една-единствена мисъл — Джени. Джинива Холоуей.

Само негова!

Решително се втренчи в косматото животно.

— Хей, Фидо — заплашително изръмжа към него Трой. Животното само примигна в отговор и оголи зъби. — Ела тук, момче…

Седма глава

Идеята за дълбоководен риболов не беше нейна. Да прекараш часове в яхта, сред гора от въдици и опънати корди, с надеждата да закачиш на куката някоя огромна риба, я караше да потрепери от отвращение. Но го избра пред това да си седи във вилата или да се разхожда из града, където неминуемо щеше да й се наложи да мине покрай хотел „Роса“. Не беше виждала Хънтър от вторник, а днес бе вече петък. Имаше чувството, че ще полудее.

Как бе възможно няколко случайни срещи със загадъчен мъж, който отгоре на това я отряза, да я завладеят в такава степен? Та на нея й предстоеше да започне съвсем нов живот, в който той не фигурираше. Този нов живот започваше само след няколко дни — веднага щом си заминеше оттук, щеше да събере имуществото си и да се махне от Хюстън.

От клатенето и подскачането на яхтата получи морска болест. Тя влезе вътре и се облегна на стената на каютата. С радост забеляза, че Магда и Алисия са дори още по-зле от нея.

— Ооох — стенеше Магда, — защо не си останах вкъщи при Фил?

— Защо послушах Том — пригласяше й Алисия.

— А Фил вече се чувстваше по-добре. Сега можехме да пием заедно!

При мисълта за алкохол Алисия потръпна.

— Млъкни, че ще повърна.

— Колко още ни остава? — попита Джени.

— Ама как го правят тези хора? — Магда имаше предвид Том, Мат, Джаки, Лиза и Брикманови, които се забавляваха чудесно и пиеха бира. Слънцето хвърляше игриви отблясъци по лодката.

— Тези жени са млади — изпъшка Алисия, — много… много… млади. — Изведнъж тя се втурна към миниатюрната баня.

— Е, Кери не е чак толкова млада. Просто е… по-добре от нас — заяви Магда и закри с ръка очите си.

Джени не беше чак толкова зле. Възприемаше го като заслужено наказание за това, че се опитваше да избяга от себе си. И като ставаше въпрос за погрешен избор…

Да избяга от мислите си — е, не ставаше. Хънтър ги бе обсебил изцяло. Колкото и да извърташе, накрая бе принудена да признае, че с цялото си сърце го желае. Заслужаваше я. Твърде дълго бе сериозна и отговорна. Нямаше значение, че през отминалите години не бе изпитвала нужда да се забавлява. Важното бе, че сега го желаеше.

И защо не, по дяволите!? Тя спореше сама със себе си. Жените в днешно време спяха, с когото им се прииска и това дори се смяташе за качество. А тя можеше да се похвали само с един — и то с бившия си съпруг. Усещаше инстинктивно, че неговите методи на прелъстяване не са модел за любовта. На света съществуваше нежност и топлина и тя чувстваше, че нощите с Хънтър ще бъдат изпълнени с такива моменти.

— О, господи! — простена Магда отново. — Алисия, побързай, моля те!

Думите й успяха да откъснат Джени от фантазиите й за Хънтър и я върнаха към рискованото приключение, което бяха предприели.

 

 

Като се върнаха във вилата, повечето изглеждаха така, сякаш са преживели природно бедствие. Мат и Том се чувстваха великолепно — весело обсъждаха как са успели да хванат огромна риба тон. Лиза и Джаки се занимаваха с получените слънчеви изгаряния, а Сам и Кери се чудеха как ще закарат улова си до Далас. Джени, Магда и Алисия бяха бледи и изглеждаха крайно изтощени.

При вида на храната Магда потрепери. Алисия се бе облегнала на стената на вътрешния двор. Джени вече като че ли изпитваше известен глад. Още щом слязоха на сушата, тя се почувства добре, но Магда и Алисия се възстановяваха по-бавно.

Единственият, който имаше желание да ходи до града след вечеря, беше Фил — съвсем разбираемо — достатъчно бе стоял затворен в стаята. Той умоляваше всички наред, но срещаше категоричен отказ. Само Мат не го отряза съвсем, но в момента бе твърде зает да наблюдава как Лиза и Джаки се мажат целите с подхранващи кремове. На Джени й домъчня за Фил и каза:

— Аз ще дойда с теб до града.

— Ти си истински ангел! — възкликна той, грабна баретата си и кавалерски й предложи ръката си.

— Имах предвид довечера, а не веднага, Евро-Фил — поясни тя с усмивка. — Просто приятна атмосфера и мексиканско кафе — нищо повече, нали?

— Съгласен. Кафе, текила и много други неща. Откъде ще започнем? — Остави си шапката и отиде да извика такси.

От хотел „Роса“ — помисли си Джени, но на глас каза:

— Откъдето решиш.

 

 

Хънтър не смяташе, че има нужда от допълнителни мерки за сигурност — Джени Холоуей беше в безопасност с приятелите си и очевидно Трой я дебнеше в Хюстън. И въпреки това той се отправи към уличния телефонен автомат, вместо да се обади от стаята си. Предпазливостта му беше станала навик. Само веднъж беше подценил един неудачник, който го беше проследил до дома му и беше стрелял по него. Куршумът го подмина, а Хънтър се хвърли на земята, извади оръжието си и взе стрелеца на мушка.

— Хвърли го или ще стрелям — беше му извикал той, а онзи идиот беше захвърлил пушката, сякаш беше отровна змия, и беше хукнал да бяга. Заловиха го на следващия ден. Куршумът във вратата на Хънтър, пушката и натривките от ръцете му бяха достатъчни, за да го приберат.

Но Хънтър никога не забрави този случай — колко близо бе тогава до смъртта. Беше подценил противника си. Много пъти преди това по него бяха стреляли, замервали с тенджери, тигани, ножове, столове и какво ли още не, но никога не го бяха сварвали неподготвен. Това му остана като обица на ухото — като гаранция, че никога няма да се повтори.

Набра домашния номер на Холоуей. Отговори женски глас — Натали — съпруга и мащеха.

— Добър ден, мога ли да говоря с господин Холоуей? — попита той.

— Кой го търси?

Хънтър прехвърли в ума си възможни отговори и каза:

— Негов партньор в мексиканската сделка.

— Не съм сигурна…

— Не се притеснявайте. Той ще иска да говори с мен — добави Хънтър с приятелски, но твърд тон.

Това явно свърши работа. Той чу как тя остави слушалката и потропването на токчета, които се отдалечаваха. Скоро се чу напрегнатият глас на Холоуей:

— Да?

— Нищо ново. Тя е в безопасност с приятелите си от вилата.

Баща й въздъхна с облекчение.

— Той ме посети отново. Исках да ти се обадя, но нали ти ми забрани.

— Какво искаше? — попита Хънтър.

— Просто да си побъбри приятелски — промърмори мрачно Алан. — Глътка бренди, да попуши в къщата ми и да си приказваме за времето.

Детективът не можеше да си представи как Холоуей е позволил на Трой да запали цигара в палата му. Но той разиграваше с бившия си зет нещо като партия шах, в която правилата се меняха непрекъснато.

— Какво точно каза той?

— Същото като преди. Иска да се реваншира. — Холоуей беше отвратен. — Той изглежда толкова чаровен и уравновесен. Имам чувството, че ми се подиграва.

Хънтър слушаше мълчаливо. Не му хареса фактът, че Трой Ръсел се наслаждава на играта си.

— Колко време остана?

— Малко. Не ми харесва всичко това.

„Нито пък на мен“ — помисли си Хънтър. Ядоса се.

— Ще отида да видя как е Роули.

— Моля? В никакъв случай! Ръсел не знае за Роули и той е добре.

— Сигурен ли си?

— Той говореше само за инвестиции и благополучие — увери го Алан, — а копелето няма пукната пара!

— Той явно разчита на Джени.

— Задръж я там по-дълго — нареди Холоуей.

— Това е невъзможно! Тя е тук до края на седмицата и после се връща при сина си. Няма начин това да се промени.

— Намери такъв!

— Не! — Властната му натура вече вбесяваше Хънтър. — Как приключи срещата с Ръсел?

— Каза, че ще поддържа връзка. Той иска пари. Подсигурява си възможност за връщане в живота й. Страх ме е, че Джени може и да отстъпи.

— Тя няма да допусне Ръсел близо до себе си, ако зависи само от нея.

— Откъде знаеш? Говорил ли си с нея? — И преди Хънтър да успее да отговори, продължи тирадата си: — Ти си контактувал с нея! Мисля, че бях съвсем ясен, като ти казах, че тя не бива да разбира, че аз съм те наел!

— Тя няма представа.

— Защо си говорил с нея? Не смятам, че е много добра идея.

Е, по този въпрос поне бяха на едно мнение.

— Тя не би се срещнала с Ръсел, освен ако той не я принуди — повтори Хънтър.

— Да, но той ще я накара. Той не може да живее без пари и когато се налага, може да бъде много чаровен кучи син. Той е съсредоточен и хладнокръвен. Веднъж се влюби в него, може да го направи отново.

Хънтър бе на друго мнение. Причините, по които Джени си бе паднала по онова влечуго, бяха много — заслугата не беше само на Трой. Била е самотна, отчаяна, изведнъж е останала и без майка и практически без баща. Но нямаше смисъл да му обяснява… Холоуей чуваше само това, което желаеше да чуе.

— Тя си тръгва в неделя. Аз също.

— Искам да е в безопасност.

— Добре. Забеляза ли каква кола кара Ръсел?

— Жълто-кафяв металик, седан. Мисля, че беше форд ескорт. Едва ли ще я ползва още дълго. Сигурно ще я смени.

Хънтър се съгласи. Имаше чувството, че трябва да се върне в Хюстън, за да провери как е Роули, но реши да не спори. Ако Ръсел все още се правеше на светец пред Холоуей, едва ли бе успял да се свърже с момчето.

Но пък как щеше да вдигне мизата, когато това станеше факт. И двамата го съзнаваха.

— Тя се обажда на приятелите си в Хюстън да проверява как е синът й. Той е на футболен лагер с техния син — уведоми го Хънтър.

— Трой не подозира нищо за него. Дори не знае, че съществува.

— Все това чувам от теб. Как можеш да си сигурен, че не се е досетил?

— Повярвай ми, щеше да ми спомене за него. Не би изпуснал тази възможност за изнудване. Той никога няма да разбере.

— Ако проследи дъщеря ти, неминуемо ще я види с Роули.

— Е, очевидно не го е направил.

— Не го подценявай. — Хънтър се опитваше да му внуши собствената си философия. Изведнъж косата му настръхна. Огледа се бързо наоколо, но беше сам. И въпреки това не можеше да пренебрегне инстинктите си.

— Никога не подценявам хората — отбеляза Холоуей самоуверено.

Хънтър не бе сигурен в това.

 

 

Джени закопча герданчето, което Роули й бе подарил. Нежно докосна изкуствените розови перлички, любувайки се на отражението им в огледалото. Искаше сега да си е у дома, за да се увери, че той е добре. Бе изморена от слънце и забавления. Ако не бе запознанството й с Хънтър, щеше да възприеме това пътуване по-скоро като заточение, отколкото като почивка.

Беше време да се замисли за Санта Фе.

Облече си къси панталони в цвят каки и розова блузка без ръкави. Герданчето й повдигаше настроението. Тя си обу сандалите и слезе долу при Фил. Той я чакаше до басейна. Останалите се бяха изпокрили по стаите си. Случват се и такива дни.

Телефонът иззвъня точно когато се насочиха към таксито. Фил изпъшка и отиде да вдигне. Когато извика, че е за нея, тя направо подскочи. Единствените, които имаха телефона във вилата, бяха семейство Фъргюсън. Едва ли се обаждаха за добро.

— Ало!? — изрече тя нетърпеливо.

— Здравей, Джени — обади се Джанис, — извинявай, че те безпокоя. — Гласът й едва се чуваше, но беше силно разтревожена от нещо.

Джени започна да се поти.

— Какво сее случило? Нещо с Роули ли? О, боже, добре ли е?

— О, да, да. Роули е добре. Все още е на лагера. Рик днес ходи да ги навести — успокои я Джанис. — Не се притеснявай за него. Апартаментът ти…

— Какво за него?

— Разбили са го.

Сърцето й щеше да се пръсне.

— Разбили са апартамента ми! — повтори ужасено тя.

— Не мога да ти кажа дали е откраднато нещо. Не е много разхвърляно. Може би са деца. Бени дори може да ги е ухапал.

— Какво? Бени ли? Той добре ли е?

— Да, мисля, че да.

— Джанис, плашиш ме!

— Няма нищо страшно. Добре е. Не знам какво точно е станало. Намерихме парче откъснат плат на земята и козина от Бени. Ти знаеш колко обича да пази пред вратата ти. Сега се движеше по-бавно и предпазливо, сякаш нещо го болеше. Водихме го на ветеринар и той каза, че вероятно са натъртени ребрата му. Мисля, че крадецът го е ударил или го е ритнал.

— О, не! Сигурна ли се, че Роули е добре?

— Всичко е наред, като изключим синината под окото му, причинена от лошо посрещане на топката. Съобщих за взлома в полицията и се обадих на управителя на кооперацията ти.

— На Диего ли?

— Аха. Той изпрати човек сутринта да смени бравата. Новите ключове са у мене, но Диего настоява да ги пробвате заедно. Полицаите казаха да им се обадиш, като разгледаш внимателно дали не липсва нещо.

Тя се паникьоса. Беше сигурна, че е Трой, сякаш го бе видяла. Да разбие апартамента й! Опита се да се успокои. Трябваше незабавно да се прибере.

— Добре, Джанис — каза й Джени механично. Искаше да увери приятелката си, че е действала правилно.

— Рик настояваше да не ти казвам, за да можеш да си починеш добре. И без това не можеш нищо да направиш оттам.

— Мислиш ли, че е обикновен обир?

— Ами да. Какво друго би могло да бъде?

— Прибирам се със следващия полет.

— Джени, моля те, недей. Моля те! Не биваше да ти се обаждам. Знаех си, че така ще стане, но смятах, че трябва да си в течение.

— Напълно си права. Добре, че ме предупреди!

— Моля те, не се връщай по-рано. Останаха само няколко дни. Използвай ги да си починеш.

— И какво да правя тук? Да се любувам на тена си? — Джени избухна в истеричен смях.

— Всичко е вече здраво заключено. Ох, Рик ме предупреди да не ти казвам. Направо ще ме убие. Моля те, Джени, всичко е наред. Остани до неделя, умолявам те.

Джени затвори очи. Беше напрегната. Имаше нужда да се прибере, но Джанис толкова отчаяно я молеше да остане. Пък и всъщност какво значение имаше? Опита се да се успокои и да мисли рационално, но пред погледа й се явяваше любопитно надничащият навсякъде Трой.

— Моля те, Джени — продължаваше Джанис. Отдалеч долетяха писъците на близнаците. Явно Беки и Томи бяха във форма.

— Трябва да помисля.

— Не се притеснявай. Всичко е под контрол. А, Рик се прибира — притесни се Джанис. — Джени се обажда — съобщи тя на мъжа си и после й прошепна: — Иска да говори с теб. Моля те, не му казвай, че съм ти съобщила за взлома.

— Но…

— Моля те!

Крясъците се усилиха и за известно време се чуваше трополене и дрънчене, а после Рик се обади:

— Хей, Джени. Как се чувстваш на юг от границата?

Гласът му беше толкова спокоен, че тя стисна зъби. Какво да направи?

— Ами, добре — отговори му тя малко сковано.

— В колко часа е полетът ти в неделя? Ще мина да взема момчетата и после ще дойдем на летището за теб.

— Ммм… не, нека аз да взема Роули, ако нямаш нищо против. Ще бъда в Хюстън ранния следобед.

— Ами, добре. Лагерът им е на два часа път с кола.

— Да, знам и все пак ми се иска аз да го взема. Те забавляват ли се?

— Много. Правят планове как да прекарат лятото заедно. А и футболните им умения са се подобрили…

Джени го слушаше, а в същото време си мислеше за друго.

— Рик, трябва да тръгвам — прекъсна го накрая. — Тъкмо излизах.

— О, така ли? Не прекалявай с коктейлите, чу ли? И по-полека със забавленията, че ставам ревнив. Може би ще се засечем на лагера, като взимаме децата. Adios amiga!

— Adios — отговори тя и затвори.

— Какво се е случило? — попита я веднага Фил. Междувременно Мат бе излязъл от стаята си. Двамата бяха чули последната част от разговора.

Мат каза:

— Таксито ви чака.

— Някой е нахлул в апартамента ми — призна Джени.

— Ох, по дяволите! — възкликнаха и двамата едновременно.

— Грабеж ли е? — попита Мат.

— На пръв поглед не изглеждало нещо да липсва, но само аз мога да го установя със сигурност. Може би трябва да се прибера.

— Ааа, не. — Фил я хвана за ръка и я задърпа към таксито. — Това може да почака до неделя. Тази вечер е наша.

— Дали и аз да не дойда — започна Мат, но Фил бе непреклонен:

— Върви с приятелките си. Ние с Джени се махаме.

С тези думи той я натика в таксито и потеглиха към Пуерто Валарта. Фил не спря да говори през целия път — явно бе твърдо решен да не я оставя да се тревожи. Говореше за какво ли не — за икономическото положение на Мексико, за доброто местоположение и превъзходния климат, за натравянето си и т.н.

Джени почти не го слушаше. Непрекъснато усещаше присъствието на Трой, сякаш се возеше с тях в колата. Като свиха към плажа, тя си позволи да хвърли поглед към хотел „Роса“. Искаше да види Хънтър още веднъж. Беше решила или да го намери, или да му остави съобщение. Не обичаше да оставя недовършени неща. Той й бе отказал, но тя не си даваше тогава сметка за обзелите я чувства и желания. Толкова много й се искаше сега да е до нея, да се почувства сигурна и в безопасност дори и само за кратко.

Таксито зави в една странична уличка и тя забеляза позната фигура до уличен телефон.

— А, та това е Хънтър — възкликна, засрамена от неприкритото си вълнение.

Слязоха от таксито и тръгнаха към него. Той се изненада, като ги забеляза, и набързо приключи разговора си.

— Здравейте — поздрави ги той и я погледна нежно. — Какво ви води само двамата в града?

— Фил бе започнал да се чувства като в изолатор горе, а никой друг не пожела да го придружи, така че аз си предложих услугите. — Искаше й се да му разкаже и за обира, но се сдържа. Това не беше негов проблем.

— Да, вече само при вида на стените ми ставаше лошо. Но не се оставяй да те заблуди и тя имаше нужда да се поразсее.

— И накъде сте тръгнали?

— Мисля, че отиваме да хапнем в твоя хотел — отговори Фил. — Джени почти нищо не е яла, а и аз бих се насладил на нещо вкусно.

— Ако искаш можеш да дойдеш с нас — предложи Джени. Погледна към телефонната будка, но не го попита защо не ползва телефона в стаята си. Може би просто бе пестелив. Цените на телефоните в хотелите бяха убийствени.

В първия момент Хънтър се стъписа. Някой с по-малко опит сигурно би изпуснал ситуацията от контрол. Джени се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Тя знаеше защо той постъпи така с нея. Беше й загатнал, че не желае да се обвързва с никого.

И въпреки това я болеше.

Тръгнаха към ресторанта. Беше доста шумно, което щеше да им пречи да разговарят, но това беше добре дошло за Джени. И без това не знаеше какво да каже.

Келнерът ги посрещна и ги настани.

— Специалитетът тази вечер е риба тон в доматено пюре, поднесена с манго и портокал.

Джени се намръщи.

— Днес имах честта да се запозная отблизо с този вид.

— Ама какви са големи, а? — изкоментира Фил.

— Хванахте ли нещо — попита я Хънтър.

— Да — морска болест — отвърна му тя с усмивка. Той се развесели, а на нея й стана приятно. Напомняше си да не мисли за него, загледана в менюто, сякаш то криеше отговорите на всички тайни на живота.

Въпреки че беше дошла в Пуерто Валарта основно заради храната, тя си поръча само сода.

— За мен едно кафе — каза Хънтър, а Фил ги изгледа сякаш си бяха изгубили ума. — Аз вече вечерях, но храната тук е превъзходна — опитай я.

— На мен ми донесете от специалитета.

Като му поднесоха рибата, той премлясна от удоволствие. Джени си наля сода, като с крайчеца на окото си наблюдаваше Хънтър, който бе извадил цигара и я въртеше нервно из пръстите си.

— Отказах ги доста отдавна — каза, отгатнал въпроса й, — понякога обаче страшно ми се пуши.

— Така, без причина ли?

— Винаги има причина — отвърна той, като избягваше да я погледне в очите.

— Господи, колко е вкусно! — възкликна Фил с пълна уста. — Джени, скъпа, ако сервираш и ти нещо подобно, ресторантът ти винаги ще е пълен.

— Непременно ще кажа на Глория. — Замисли се за предстоящото преместване в Санта Фе, за ресторанта и непосредствените задачи, които я чакаха, като се прибереше. После се сети за Роули и за обира.

Неволно въздъхна.

— Случило ли се е нещо? — попита я Хънтър, който я бе наблюдавал.

Тя се поколеба за момент, но после реши да му разкаже всичко.

— Точно преди да тръгнем от вилата, получих доста тревожни новини от Хюстън.

— Какво се е случило?

— Някой е нахлул в жилището ми.

Той се напрегна и хвърли незапалената цигара, загубил всякакъв интерес към нея.

— Кога?

— Вероятно преди няколко дни. Помниш ли, като ти разказвах за Бени — съседското куче? То обича да спи пред вратата ми, а сега трудно ходи заради болки в ребрата. Този, който е нахлул вътре, сигурно го е ритнал или го е ударил с нещо.

— Добре ли е кучето?

— Мисля, че да.

— На случаен взлом ли прилича? — заинтересува се Фил, като отмести празната си чиния и се отпусна доволен на стола си.

— Може и така да е — отвърна Джени.

— Ти очевидно не мислиш така. — Хънтър я гледаше изпитателно и тя внимателно си подбра отговора.

— Просто ме е страх, че може да е бил Трой.

— Трой ли!? — повтори Фил.

— Да, той се е върнал в Хюстън и не съм много сигурна какви са му намеренията. Видял се е с баща ми. Бившият ми съпруг не е цвете за мирисане. — Тя погледна към Хънтър.

— Липсва ли нещо?

— Още не знам. Ще разбера, като се върна.

— Лоша работа е връщането на Ръсел — обясни Фил на Хънтър и понеже Джени го погледна изненадано, добави: — Не съм запознат в подробности с брака ти, знам само това, което си разказвала на Магда и съм сигурен, че то е съвсем малка част. Бъди внимателна, ако това копеле се опитва да навлезе в живота ти отново. Може и да имаш нужда от денонощна охрана.

Джени не смееше да погледне към Хънтър.

— Ще се опитам да ти помогна с каквото мога, като се върнем в Санта Фе, но аз говоря за нуждата от професионалист.

— Магда и Фил живеят в Санта Фе — обясни Джени.

— Говорихме Джени да се присъедини към нас. Тя отваря ресторант. Разказвала ли ти е за това? — попита Фил и Хънтър кимна. — Кухнята на „При Рикардо“ е хубава, но Джени си прахосваше таланта там, освен ако Алберто не я направеше партньор.

— Отдавна съм готова да напусна Хюстън.

— На какъв етап е подготовката по откриването?

— Почти е готово. Обновяваме една стара сграда и благодарение на Глория — моята главна готвачка — всичко става бързо. Тя е толкова упорита, че е докарала майсторите почти до лудост. Винаги е знаела какво иска и как да го постигне.

— А ти откъде си, Хънтър? — попита Фил.

— От Лос Анджелис.

— Може би трябва да наминеш към Санта Фе — предложи му той.

Хънтър не отговори.

Джени усети, че разговорът замира, и вметна:

— Когато за пръв път отидох в Санта Фе на гости при Магда и Фил, се влюбих в града от пръв поглед.

Тя усети, че Хънтър я наблюдава, но не посмя да вдигне очи. Неговият отказ я бе наранил, независимо че подбудите му бяха благородни. Тя не споделяше притесненията му да бъде неин бодигард и може би в същото време и любовник. На драго сърце би го приела и в двете роли.

— Значи живееш в Ел Ей?

— Работех там, но… — той направи пауза — сега се опитвам да реша с какво да се занимавам.

— Ти беше в охранителния бизнес, нали? Ето го твоят човек, Джени — идеалният бодигард!

Фил беше толкова доволен от идеята си, че Джени не знаеше какво да каже. Усещаше как Хънтър се намества неудобно в стола си.

— Всъщност ние вече обсъждахме този въпрос — сподели тя тихо. — Вчера му го предложих, но той няма възможност да се заеме.

— Добре, добре, сигурен съм, че ще измислите нещо. Но каквото и да стане — ти се местиш. Закови капаците и хвърли ключа от миналото си. Като дойдеш в Санта Фе, Трой Ръсел завинаги ще остане в миналото ти.

— Надявам се.

Хънтър се чувстваше като неканен гост. Говореха за него, сякаш не присъстваше, но си го заслужаваше. Но как можеше да стане тепърва охрана на Джени, като вече бе нает тъкмо за това. И все пак…

— Бих могъл да дойда в Хюстън — каза той мрачно. Ама че беше идиот! Той не искаше само да я опази, желаеше я, искаше да бъде с нея.

В сините очи на Джени проблесна радост.

— Това означава ли, че ще го направиш?

Хънтър съзнаваше, че си играе с огъня. Трудно можеше да угоди и на двете страни. Двамата с Джени се спогледаха и това продължи безкрайно дълго. Фил промърмори:

— Сега е моментът да се изпарявам. А вие знаете ли какво? По-добре следвайте инстинктите си. Те няма да ви подведат. Всичко останало са предразсъдъци и пълни глупости. Не им позволявайте да ръководят живота ви.

Той стана и добави:

— Предполагам, че ще изпратиш по-късно прелестната Джинива до вилата, нали?

Хънтър кимна.

Фил им махна за довиждане и тръгна към изхода подсвирквайки си. Точно преди да излезе, срещна погледа на Джени и й намигна като някой стар професор, чиито ученици най-после са открили верния отговор.

— Не искам да те насилвам. Фил просто се опитва да ми помогне.

— Имаш добри приятели — отбеляза Хънтър сериозно.

— Работата е там, че… че — тя въздъхна — Трой е способен на истинска жестокост. И ако нямаш други ангажименти, би било добре да приемеш тази работа.

Думите й го натъжиха. Той се замисли за прекрасната си, но твърде добродушна сестра и не можа да срещне умоляващия й поглед.

— Не мога да бъда едновременно твой бодигард и твое… гадже. — Вгледа се в изразителното й лице и се насили да продължи: — Така че… ти избирай.

— Онази вечер ми отказа доста грубо и категорично — още не съм се възстановила напълно — изрече тя с мъка.

— Цяла седмица се опитвам да постъпя правилно.

— Не бих имала нищо против една… връзка — тя успя слабо да се усмихне, — но мисля, че бодигардът в случая е необходимост.

Очите му се плъзнаха по врата й, по розовата блузка и закръглените й гърди.

— Добре.

— Добре какво?

— Искам да ти осигуря безопасност.

— И не можеш да бъдеш мой бодигард, и да имаш връзка с мен?

Той поклати глава и се втренчи в една точка, обзет от мрачни мисли. Да пазиш някого е лесно. Но да пазиш някого, към когото имаш чувства, е мъчение. Един глас се опита да спори: „Твърде късно е — ти вече имаш чувства“.

Джени отчаяно стискаше ръба на масата. Сърцето й биеше учестено. Болеше я.

— Няма ли да ми отговориш?

— Не мога да бъда и двете, защото ще объркам всичко.

Тя преглътна и срамежливо го погледна.

— Аз съм много добра в оправянето на бъркотии. Около мен бе прекалено подредено през последните години. — Изведнъж усети, че очите й се пълнят със сълзи, и се засмя, за да прикрие слабостта си. — Грешките ми бяха големи, но остават в миналото. Мисля, че вече мога да си позволя да посрещна предизвикателствата. И може би този път няма да се проваля с гръм и трясък…

Хънтър се мразеше ужасно в този момент. Не биваше да е тук и да я слуша. Той я погледна и потъна в дълбочината на сините й очи. Прокле се, че позволи всичко това да се случи и дори го предизвика.

Сети се за Алан Холоуей. Как ли ще реагира, като разбере, че наетият от него охранител спи с дъщеря му. Или не! Този охранител е бил помолен от дъщерята да започне връзка с нея. Сигурно ще получи удар.

— Ти се усмихваш? Направо ме е страх да те попитам защо — отбеляза Джени.

— Аз не съм добре — отвърна й той, все още усмихнат.

— Това „да“ ли означава?

— Хайде да се махаме оттук. — Опитваше се да не се разсмее. Плати сметката въпреки протестите на Джени, хвана я под ръка и излязоха пред хотела. Само след секунди небето сякаш се отвори.

Дъждът се лееше като из ведро. Влажният въздух се освежи. Дрехите им се намокриха. Хънтър инстинктивно я прегърна, сякаш за да я предпази от стихията. Тя се притисна към него и обви ръце около врата му.

Той не издържа и страстно я целуна. Устните й бяха меки и топли. Тя му се усмихна щастливо.

— Престани да се смееш — заповяда й той на шега, все още ухилен.

— Няма.

Устните им се сляха отново. Тя се притисна още по-плътно към него. Нейното силно желание го зашемети. По дяволите всичко! Искаше да се люби с Джинива Холоуей Ръсел, и то веднага!

Джени не знаеше на кой свят се намира. Бързо губеше и малкото самоконтрол, който й беше останал. Тя наистина май не беше от жените, способни на краткотрайни връзки. Забавления за една вечер. Случайна връзка, носеща единствено сексуално удовлетворение и чувство на омерзение на другия ден. Хънтър беше прав — той трябваше да й стане бодигард, а не любовник. Тя имаше необходимост от охрана. Не се нуждаеше от мъж.

Но защо тогава ръцете й го прегръщаха по-силно само при мисълта, че той може да си тръгне? Защо мокрото й тяло се притискаше към неговото, жадуваше топлината му, сякаш светът щеше да се свърши?

— Не съм на себе си! Не знам какво правя — прошепна тя задъхано, без да откъсва устните си от неговите.

— Нито пък аз. — Той потрепери от възбуда. — Ела, да отидем някъде.

Джени се подчини, без да се замисля, изумена от силната си възбуда — толкова нетипична за нея. Обаче се чувстваше превъзходно.

Изтичаха обратно до входа на хотела. За момент при рецепцията се спогледаха. Лицето на Джени бе озарено от трепетна усмивка, която се стопи, като видя, че Хънтър отново е станал напрегнат и сериозен. За момент се уплаши, че пак ще бъде отблъсната, но сякаш усетил страха й, той я притегли нежно към себе си и тихичко изстена. Къдриците й се прилепиха към мускулестите му гърди. Стояха за момент така притиснати и после тръгнаха към асансьора.

Влязоха в стаята и Джени се спря стъписана, втренчена в голямото легло. Сърцето й биеше лудо, а устата й беше пресъхнала. Представи си как лежат голи с Хънтър върху сатенения чаршаф. Почти усещаше гладката му кожа и силните му ръце да я обгръщат…

Той улови погледа й и каза:

— Какво искаш да направим?

Тя отвори уста, но бе толкова зашеметена, че не знаеше какво да каже.

Той се приближи и прокара ръка по косите й. Зарови пръсти в копринените мокри кичури, после обгърна лицето й с ръце. Коленете й се подкосиха.

— Искам всичко, абсолютно всичко — прошепна тя.

Нямаше нужда от повече думи. Ръцете му напипаха копчетата на блузката й. Нейните пръсти разкопчаваха бавно ризата му. Дрехите им се свлякоха около тях. Джени, внезапно засрамена от голотата си, прикри гърдите си, но той хвана нежно ръцете й. Притисна се силно към нея и зацелува страстно врата и шията й. Тя потрепери и краката й се подкосиха, усетила възбудата му с корема си.

Толкова много време бе минало, откакто бе целувала и докосвала мъж, откакто бе пожелавала някого. Тя се разкъсваше между страстното желание да изследва всеки сантиметър от тялото му и възпиращите я страхове. Усетил колебанието й, той я целуна.

Джени сладостно изстена.

Устните му се насочиха надолу по шията към закръглените й гърди. Прокара език по набъбналите й зърна и се заигра с едното. Ръцете му нежно я държаха изправена, в противен случай тя щеше да се свлече на пода, останала без сили. Сякаш летеше в облаците и не успяваше да контролира тялото си. Беше завладяна напълно от чувствена наслада и когато той отново вдигна глава, тя отмаляла се отпусна в ръцете му.

Хънтър я вдигна, положи я на леглото и започна да я обсипва с целувки, спускайки се все по-надолу към най-чувствителните й места. Сграбчи в екстаз завивките и когато езикът му подразни набъбналия й клитор, изстена и извика от удоволствие. Тялото й се разтресе от силен оргазъм. Желаеше да го усети вътре в себе си.

Тя впи нокти в гърба му и го придърпа, за да проникне дълбоко в нея.

Мозъкът й крещеше в опиянение: „По-бързо, по-бързо… Още, още, още, още навътре“.

— Джинива — промълви той в екстаз. Гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.

Тя извика. Тялото й откликваше на всяко движение, жадно за секс като пустиня за дъжд. Ръцете й се бяха впили в хълбоците му до болка, придръпвайки го все по-дълбоко и по-навътре. Хънтър с върховни усилия се опитваше да удържи напиращата възбуда — искаше да я накара да свършва отново и отново. Краката й се сключиха около кръста му, а бедрата й го притискаха с животинска сила.

— Не мога повече да се сдържам.

— Тогава недей — прошепна задъхано тя.

— Но аз искам…

— Искам те, искам те, искам те… — Тя се развика от експлодиращото вътре в нея удоволствие. Стаята се завъртя. Всичко, което усещаше в този момент, бяха пулсиращите вълни на върховния екстаз. Те започваха от слабините й, през стегнатия корем и възбудените й гърди, та чак до върховете на пръстите. С последно влудяващо движение на таза тя се сля с него. Хънтър извика и свърши секунда след нея.

Те замряха, вплетени един в друг. Тя се страхуваше да отвори очи, за да би всичко да се окаже само хубав сън. Накрая той се раздвижи. Вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Предполагам, че вече имаш отговор на въпроса, дали ще ти стана бодигард или не — изрече той с плътен чувствен глас.

Започнаха да се любят отново, отново и отново…

Осма глава

— Трябва да ти кажа нещо.

Джени бавно отвори очи. Стаята беше полутъмна. Слаба светлина проникваше през затворените капаци на прозорците. Едва различаваше чаршафа, който покриваше преплетените им тела.

— Ооо, не! Настана време за велики признания — подразни го шеговито тя и се сгуши до него, наслаждавайки се на топлината на гладката му кожа. За нея усещането бе съвсем ново.

Пръстите му се плъзнаха леко по рамото и надолу по ръката й.

— Не бях в охранителния бизнес. Бях полицай в Лос Анджелис.

Джени примигна от изненада.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Защо не ми каза?

— Защото ме принудиха да напусна за непрофесионално отношение.

— Тебе? — възкликна тя.

— Работех по един случай на убийство, но не можех да събера доказателства. Затова „притиснах“ заподозрения. Или поне той така твърдеше в оплакването си.

Тя не отговори. Изведнъж си даде сметка, че изобщо не познава Хънтър.

— После се преместих в по-малък участък — този на Санта Фе. Там бях шест години.

Джени вдигна глава от гърдите му и го погледна изненадано.

— Живял си в Санта Фе, така ли?

— Все още живея там.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя.

— Не обичам да говоря за себе си. Не ми се разказва за случката в Лос Анджелис. И като разбрах, че се местиш в Санта Фе, просто не можах да ти кажа, че живея там.

— Но защо?

Хънтър се опита да намери обяснение. Усещаше колко е напрегната. Ако й разкриеше взаимоотношенията си с Трой или с баща й и връзката със смъртта на Мишел, със сигурност щеше да я загуби завинаги.

— Защото съвпадението изглеждаше твърде голямо, за да е случайно. Страхувах се да не те отблъсна. Можеше да помислиш, че крия нещо.

А дали наистина това беше всичко? Бе уплашена.

— Искаше ми се да знаех това предварително.

— Преди… това ли?… — Той я погали леко с показалец по лицето.

— Да. — Тя с усилие преглътна.

— Ето защо ти казвам сега.

— Не обичам тайните.

Той не отговори и тя отново се разтревожи.

— Хънтър?…

— Смятам, че имаш нужда от бодигард. Бившият ти съпруг е опасен и аз искам да съм до теб, за да те предпазя.

Тя се изсмя.

— Значи сега можеш да поемеш и двата ангажимента?

— Ще се наложи — отвърна той сериозно, — навлязъл съм твърде навътре в проблема.

Той я притегли отново в прегръдките си и започна бавно да я целува по врата. Тя не се отдръпна. Пламъкът на желанието постепенно обхвана тялото й. В главата й продължаваха да напират въпроси. Тя затвори очи и ги прогони — щяха да почакат. Проклета да бъде, ако позволеше грубата действителност да провали тази нощ! Тя беше само нейна! С известни усилия се освободи от съмненията и се отдаде на удоволствието.

 

 

Барът беше обзаведен в стил уестърн. Всички посетители носеха сини дънки и островърхи ботуши, дори и жените, чиито стегнати дупета си просеха да ги пошляпнеш. За да се разсее от тези мисли, той грабна палките на барабаниста, който беше в почивка, и затропа по бара, докато си чакаше бирата.

Пфу, бира! Евтина помия, подхождаща напълно на обкръжението. Изобщо не трябваше да е тук. Имаше други планове, но Господ очевидно не се съобразяваше с него.

Хлапето на Джени не било копеле. Хлапето на Джени е негов син.

Негов син!

Бирата пристигна. Трой хвърли няколко монети на бармана и забарабани още по-силно и по-бързо.

— Хей, ти! — разнесе се вик и барабанистът се появи. Беше с тъпо изражение, гъста брада, голямо шкембе и носеше карирана риза. Идиоти. Всичките бяха кръгли идиоти. Дебелакът изтръгна палките от ръцете му. Трой застина. Така му се искаше да срита копелдака в топките, но си даваше сметка, че на главата му ще се стовари самият ад. Тук беше като натрапник, а на всичкото отгоре се набиваше на очи, като носеше камуфлажни панталони и бяла риза с ръкави, навити над лактите.

— Ало, малката! — прошепна барабанистът в ухото му. — Попаднал си на неподходящо място. Тук няма други от твоята порода.

По дяволите! Помислили са го за гей! Трой за малко да се изсмее. Озърна се и срещна погледа на дребна блондинка с тесни джинси и завързана на кръста червена риза. Гърдите й напираха да изскочат. Тя го наблюдаваше страхливо, явно разтревожена, че този селяндур ще го пребие.

— Извинявай, просто съм натрупал малко отрицателна енергия и имах нужда да я излея.

— Веднага да изчезваш!

Лицето на Трой пламна. Той бавно се смъкна от столчето си. Останалите членове на така наречената група се бяха върнали и се събираха около него.

Той мълчаливо излезе навън в хладната мартенска нощ. Този гаден Хюстън! Презрително се изплю. Искаше му се да си отмъсти на тъпанарите.

Вратата зад него се отвори и той видя блондинката да излиза.

— Уф, очаквах вече да те разкъсат на парчета — каза тя.

— И аз също. Срамота! Накараха ме да зарежа халба бира.

Тя бе облекчена от спокойствието му и се ухили.

— Всъщност ми е писнало от това място. Искаш ли да отидем някъде другаде?

— Имаш ли нещо предвид?

— Ами, можем да започнем в „При Дъфи“, пък после ще видим…

Имаше ужасно желание да я опипа — тези пищни гърди и този стегнат задник. Искаше да й го вкара. Искаше да я чука до припадък. Вече почти я чуваше как се задъхва и крещи от болка.

Като че ли малко приличаше на Джени.

— Е, хайде, води — отвърна й той заговорнически.

 

 

Джени се събуди внезапно. Усещаше ударите на сърцето си, тялото й бе мокро от пот. Хънтър спеше до нея.

Почти се развиделяваше. Тя полежа неподвижно няколко минути, за да се успокои. Търсеше причината за тревогата си и с болка се сети за признанието на Хънтър.

Защо я бе излъгал?

Опита се да заспи отново и да забрави, но не можа. Сети се за разбития си апартамент. Дали беше работа на Трой? Дали го беше направил, за да я тормози? Най-вероятно. Такива актове на безсмислена жестокост му доставяха огромно удоволствие.

Следващата й мисъл бе за Роули. Трябваше да се увери, че е добре.

Какво, по дяволите, правеше тук?!

Джени възможно най-тихо се измъкна от леглото и затърси дрехите си. Чувстваше се почти като крадец. Блузата и панталонките й бяха още влажни от дъжда. Треперейки от студ, тя нахлузи бельото и горните си дрехи.

Сепна се, като видя, че Хънтър се е събудил и я наблюдава.

— Трябва да тръгвам — каза нервно тя.

— Ще те закарам.

— Мога да си хвана такси.

— Аз ще те закарам — заяви той по-настоятелно, стана и навлече влажните си дрехи.

 

 

Небето бе станало светлосиво, когато стигнаха до вилата. Джени изскочи от джипа веднага щом спряха. Хънтър слезе и я пресрещна от другата страна. Ризата му бе прилепнала за тялото. Вероятно и на него му беше точно толкова студено, както и на нея.

— Трябва да влизам.

— А ще можеш ли? — попита я той и Джени със закъснение се сети как Мат не бе успял да се прибере през нощта. Снощи бе разказала на Хънтър историята като една от смешните случки във вилата. Сега си даде сметка, че това е сериозно препятствие.

Тя натисна звънеца и безпомощно зачака. Едва ли щяха да я чуят. Стаите бяха изолирани и оборудвани с климатици. Обърна се към Хънтър с намерение да му обясни чувствата си, но не знаеше какво точно изпитва към него. Искаше й се да се хвърли в прегръдките му и да го остави да се погрижи за всичко, а в същото време се страхуваше да се обвърже с този почти непознат човек. Стомахът й се сви, като се сети какво й говореше той вчера. Беше готова да направи нова грешка…

Хънтър също изглеждаше объркан, но събра смелост да каже:

— След тази нощ мисля, че е време да ти кажа истината.

— След снощи ли? — Тя потрепери. — Ами преди това?

— Имам да ти казвам още неща — продължи той.

— Хънтър, каквото и да е, не съм в състояние да го чуя точно сега. Съжалявам. Много ми се събра, разбираш ли?

— Какво смяташ да правиш?

— Нямам представа! — заяви тя почти в истерия, а си помисли: „Да се махна далеч от теб!“.

— Мога да те докарам по-късно…

— Не! Трябва да вляза!

Джени отчаяно си мислеше дали няма да се наложи и тя да се катери по балкона, и да тропа по стъклото, когато изведнъж входната врата се отвори и на прага се показа сънливият Мат, облечен само по черни боксерки.

— О, здравейте — промърмори той, търкайки очи.

На Джени не й трябваше повече.

— Ще ти се обадя — каза тя през рамо, въпреки че нямаше такова намерение, и побягна покрай Мат нагоре към стаята си.

 

 

Седем часа по-късно Джени седеше свита на седалката в самолета. Все още й беше студено. Полетът за Хюстън бе спокоен, но болезнен за нея. Никога не се бе чувствала толкова нещастна и нямаше кого другиго да вини за това, освен себе си. Тя му налетя! Една нощ умопомрачителен секс и вече бяга надалеч. До вчера бе толкова нетърпелива да консумира връзката, а сега бе такава страхливка. Душът, който взе, не я стопли изобщо. Веднага след това си събра багажа по най-бързия начин. Не желаеше да отговаря на никакви въпроси. Просто искаше да се прибере вкъщи.

Въпросите така или иначе заваляха. Всички искаха да разберат какво се е случило между нея и Хънтър. Тя отклони любопитството им, като заяви, че иска да се върне възможно най-бързо, за да се увери, че всичко е наред с Роули и апартамента й. Магда и Фил не преставаха с въпросите си за Хънтър, но тя упорито отказваше да казва каквото и да е. Пък и самата тя не знаеше отговорите. Единственото, в което беше сигурна, бе, че най-после си позволи мечтаната авантюра и че беше страхотно!

Но крехкото й доверие в Хънтър бе сериозно разклатено. Изобщо нямаше представа кой е той. Беше толкова нереален! Трябваше да го послуша, когато настояваше да й бъде само бодигард. Но всъщност можеше ли да му има чак такова доверие? Можеше да си представи как би реагирал баща й при новината, че си е взела абсолютно непознат човек за охрана и после е прекарала една невероятна нощ с него.

Явно грешката й с Трой не я беше научила на нищо.

А сега Трой знаеше, че е баща на Роули.

Тя потрепери отново и се загърна по-плътно с жилетката. Тази мисъл не й даваше мира. Ако не го знаеше със сигурност, то поне вече го подозираше. Дори и за момент не допускаше, че той изобщо не знае за съществуването му. Ако наистина Трой възнамеряваше да се върне отново в живота й, по каквато и да е причина, то поне е чул за Роули и е могъл да си направи някои изводи.

Досега Джени отхвърляше тези мисли, но беше време да се сблъска с реалността. Хънтър можеше и да е плод на фантазиите й, но за съжаление Трой беше истински. И сигурно се бе върнал за Роули. Флиртът й с Хънтър бе приключил, преди да започне истински, или поне трябваше да приключи. Да се занимава със сексапилен и загадъчен мъж си беше чиста безотговорност, когато й се налагаше да се погрижи за безопасността на детето си.

„Че ти дори не знаеш как да се свържеш с него!“ — Тя поклати глава, отхвърляйки тази мисъл. Бе променила резервацията си с първия възможен полет и беше платила по-висока цена, но трябваше да се прибере веднага. Не биваше да позволява на емоциите да я завладеят напълно. Не биваше да се тревожи за това какво щеше да си помисли Хънтър за внезапното й заминаване.

Протестите на Магда, Фил, Мат и някои от останалите нямаха ефект. Таеше слаба надежда, че Хънтър ще я последва като смел рицар, но не би. Бе попаднала в плен на собствената си романтика. Той сигурно се радваше, че си е тръгнала толкова бързо. Никой мъж не обичаше краткотрайните връзки да продължат прекалено дълго.

Джени се загледа в безкрайната синева. Шумът и вибрациите на двигателите я изморяваха. Радваше се, че успя да си тръгне, преди да се увлече по него.

Опита се да почете списание, да решава кръстословица, но не успяваше да се съсредоточи. Накрая реши просто да се взира през илюминатора, докато се приземят. Възнамеряваше да се обади на Джанис още от летището и да вземе Роули тази вечер или поне да отиде да го види.

Докато чакаше багажа си, я завладя слабост. Споменът за страстната нощ все още спираше дъха й и я изпълваше с нежност и копнеж.

Изведнъж изпита онова странно чувство, че я наблюдават. Тя се озърна разтревожена. Няколко човека я изгледаха с любопитство, а други търпеливо изчакваха. Чувстваше се като глупачка, но точно преди да се обърне, познат профил привлече вниманието й. Не беше ли Трой?!

Очите й се разшириха от ужас, но после човекът се обърна и се усмихна на приближаващо се момиченце. Не беше той.

Човекът вдигна детето и го прегърна, а после целуна хубава млада жена — очевидно майката. Всички се усмихваха щастливо.

Джени продължи да чака. Трой никога не се усмихваше, освен ако за усмивка не се броеше студеното чувство на превъзходство, което той щедро демонстрираше. През последните години често й се явяваше тази негова гримаса в кошмарите й.

Тя видя куфара си и се пресегна да го вземе.

— Извинете — стресна я мъжки глас. — Не бойте се — успокои я той, докато се промъкваше покрай нея, — просто исках да хвана чантата си, преди да се завърти за втори път.

— О, съжалявам. — Тя грабна дръжката, изтегли я и затъркаля куфара си към изхода. Отвън я посрещна задухът на Хюстън. Почти целият си живот бе прекарала тук, а сега нямаше търпение да се потопи в чистотата на пустинния Санта Фе.

Но какво й ставаше всъщност? Подскачаше като подплашен заек на всяка крачка.

Хвана си такси и по пътя с умиление посрещаше познатите гледки — знак „стоп“ със залепено усмихнато човече в центъра, крайпътната пешеходна алея с антикварния магазин и „перфектните слънчеви очила на Магу“, голямата дупка по средата на пътя точно преди нейния квартал.

Щом таксито спря пред портата, всичките й страхове се върнаха. Боеше се какво ще завари в къщата след нахлуването на крадците. Притесняваше се за Роули и за себе си.

— Благодаря ви — каза тя на шофьора, остави му голям бакшиш и задърпа багажа си през желязната врата към стълбите и нагоре към апартамента си.

Гладко полираната топка на новата брава и прясно боядисаната в синьо врата я посрещнаха отдалеч. Разбира се, новият ключ бе в домоуправителя. Как не се сети по-рано, преди да се катери дотук с куфара си! Остави багажа пред вратата и отиде да го търси.

За щастие Диего, домоуправителят, си беше вкъщи и ключовете бяха готови. Изпълнен със съчувствие за лошия й късмет, той я съпроводи до апартамента.

— Искате ли да остана с вас, докато проверите какво липсва? Бях вътре заедно с полицията и изглеждаше, че нищо не липсва, но знае ли човек?

— Няма нужда, аз ще се оправя, благодаря ви. Оценявам помощта ви и съжалявам за причинените неприятности.

— Няма проблеми. — Махна той с ръка. — Ако имате нужда от нещо — потърсете ме.

— Благодаря още веднъж, Диего.

Тя завъртя ключа, ясно чу превъртането на механизма и бутна вратата. Затаи дъх, докато палеше лампата в антрето.

Припряно влезе и заключи. Изведнъж се почувства ужасно самотна. Мястото изглеждаше изоставено и… много тихо без Роули наоколо. Тя избута багажа си в центъра на хола и хвърли поглед към стаята на сина си. Вратата беше затворена и тя я бутна.

Познатата до болка пълна бъркотия я накара да се усмихне. Почувства се по-добре и започна щателно да проверява всяко кътче. Накрая стигна до спалнята си. Съблече се и влезе в банята. Остави водата дълго да облива главата и тялото й. Не искаше да мисли за нищо — нито за Роули, нито за Трой, нито за Хънтър.

Малко по-късно си направи чаша току-що смляно ароматно кафе и се зае да прегледа натрупаната поща.

Погледът й се спря на снимките на Роули, поставени на масичката на телефона. Роули като бебе; в началното училище, облечен с екипа на любимия си футболен отбор; и една скорошна снимка, на която позираше като закоравял престъпник.

Отново я обзе познатата тръпка на ужас, че някой я наблюдава, и тя уплашено се огледа. Грабна слушалката и се обади на Джанис, която като никога вдигна от първия път.

— Днес отивам да прибера Роули — изстреля Джени дори без да поздрави.

— Ама ти върна ли се? — изненада се приятелката й.

— Много съм разтревожена! Нищо не мога да направя.

— Добре, де, но не тичай направо там. Поне първо се обади… О, Джени, не биваше да ти казвам.

— Не се притеснявай за това. Радвам се, че го направи. И без това бях готова да си тръгвам.

— Да, бе, така или иначе ще загазя — мърмореше Джанис. — Чакай да изровя телефонния номер в лагера. Знам, че ни го дадоха…

— Може би и аз го имам.

— Не, този е друг — директен. Изчакай за секунда. — Джанис остави слушалката и затърси. Накрая й го продиктува и добави: — Те приключват утре. Сигурна съм, че са добре.

— Знам, скъпа, благодаря ти — каза меко Джени и затвори.

Веднага позвъни в лагера. Човекът, с когото я свързаха, се опита да се отърве от нея с обещанието, че ще предадат на Роули да й се обади, но тя бе толкова настоятелна, че накрая пратиха някого да го повика.

— Мамо, ти ли си? — разнесе се след малко предпазливият глас на Роули. — Случило ли се е нещо?

— Не, няма нищо — отвърна тя с облекчение. — Просто се прибрах по-рано и исках да те чуя.

— Ами, хубаво, но аз ще пропусна мача.

— Добре, връщай се. Ще се видим утре.

— Ъхъ… добре — промърмори разсеяно той.

Тя затвори. Почувства се толкова изтощена, че трябваше да седне. Отпусна се на дивана и се хвана за главата. Сърцето й биеше до пръсване. Не беше лесно да си родител. Ставаш толкова уязвим, а децата нямат никаква представа какви тревоги предизвикват!

Телефонът иззвъня и тя подскочи.

— Ало — изрече с надежда, че може да е Хънтър. Каква глупост!

Никой не отговори. Тя затаи дъх. Линията беше отворена, но не се чуваше абсолютно нищо — дори дишане. „Трой!“ — помисли си моментално, но името остана неизречено. Имаше зловещо предчувствие за обаждането. Подобно усещане се бе появило и на летището. Бавно затвори и се втренчи в телефона, докато очите й се насълзиха.

Отчаяно й се искаше Хънтър да се обади.

Но знаеше, че той няма да го стори.

 

 

Самолетът подскочи няколко пъти, преди да спре. Не беше от най-гладките приземявания. Жената, която седеше до Хънтър, шумно преглъщаше от ужас. Той бе стиснал облегалките и се опитваше да не мисли, че Джени си бе отишла.

Щеше да бъде дори смешно, ако не го вбесяваше. Ако не беше ангажиран със случая, щеше да си замине и да забрави обидата. При нормални обстоятелства нямаше да му пука. Обикновено не се забъркваше с неподходящи жени.

Но в дадената ситуация нямаше нищо нормално. Цялата тази работа с Джени Холоуей. Сега щеше да му се наложи да я намери и да търпи презрителното й отношение, сякаш е влюбен хлапак, неспособен да живее без нея. И за какво беше всичко това? Защото бе поел ангажимент пред Алан Холоуей да я защитава!

В яда си удари с юмрук облегалката, което стресна съседката му.

— Отвратителен полет — опита се да оправдае гнева си, но тя продължаваше да го гледа с разширени от ужас очи. Беше един от най-тежките случаи на страх от летене, на които се беше натъквал, а и той с поведението си не й вдъхваше спокойствие. Чудеше се дали щеше да мигне, ако прокараше ръка пред лицето й. Изглеждаше като зомбирана — замръзнала на мястото си и само устните й мърдаха беззвучно.

Щом кацнаха, побърза да се измъкне от самолета. Обгърнаха го познатите задух и влага. Въпреки това си пое въздух с пълни гърди — в самолета имаше чувството, че се задушава. Само допреди няколко дни страдаше от дълбока депресия и не виждаше смисъл в живота си. Ха! Край с тези дни. За момент дори изпита носталгия по спокойното си и безметежно съществуване. Но казано е: „По-добре да се изтъркаш, отколкото да ръждясаш!“.

— По дяволите! — промърмори той на глас. Нямаше смисъл да се измъчва повече.

Но бе нарушил едно основно правило: да не се обвързва с жена извън неговата социална среда. Тоест с жена, която не си знае парите.

А сега благодарение на собствената си глупост трябваше да я открие, да измисли глупаво извинение как случайно е попаднал на нея и после да я опази от бившия й съпруг — психопат.

Хънтър стисна юмруци. Трябваше да събере мислите си. Дали не беше по-добре да отиде първо да провери как е Роули и после да се захване с търсенето на Джени.

— Да вървят всички по дяволите! — мърмореше непрекъснато той, вървейки към джипа си. Въпреки че Пуерто Валарта бе само на няколко часа път, имаше чувството, че са минали векове.

* * *

„След хубав секс се огладнява“ — мислеше си Трой със задоволство. Той с наслада отхапа от ребърцата. Потече червен сос — като блузката на блондинката.

Казваше се Дейна. Покани го в мизерната си къща в един от най-бедните квартали на Хюстън. Оказа се, че е била в занаята, и нищо, което един мъж би пожелал да направи на жена, не можеше да я изненада. Колкото по-гадно, толкова по-добре. Добре се забавляваше малката мръсница!

Прекараха си чудесно няколко часа, но след това на него почна да му писва. Мястото беше гнусно — мръсни чинии в мивката, прах и мръсотия навсякъде, измачкани чаршафи, вонящи на секс.

Изведнъж му се прииска да се махне. Вече не разбираше какво изобщо го бе привлякло в тази жена. Та тя смърдеше на евтин парфюм. И изобщо не приличаше на Джени. Беше изрусена и кокалеста и непрекъснато му говореше мръсотии на ухото, докато я чукаше. Почувства отвращение, когато тя извади алено червило от чантата си, начерви се и стръвно му го засмука. Той сякаш гледаше тези ярки устни като през мъгла. Сграбчи я за косата и я отхвърли в другия край на леглото. Каква изненада бе изписана само на лицето й — едно голямо яркочервено „О“. Тогава я зашлеви достатъчно силно, за да пламне цялото й лице.

После я облада за последен път отзад, като притискаше грозното й червено лице в завивките. Тя крещеше и се бореше за въздух, но Трой притискаше лицето й и тя се мяташе като риба на сухо. Ето това се казваше страхотен секс! М-дааа. И когато той най-накрая свърши, тя седеше, кашляше и хлипаше.

Тази гледка за малко не го възбуди отново. Господи, колко обичаше да е господар на положението. Но тя беше твърде мръсна и гадна.

— Ще желаете ли още едно кафе? — сервитьорката прекъсна мислите му.

Трой тъкмо изсмукваше един говежди кокал.

— Не, благодаря.

Изгледа я, докато се отдалечаваше. Жените бяха навсякъде. Само се протягаш и ги сграбчваш.

Но в момента не му беше до това. Имаше нужда от нещо по-добро и това бе Джени. Докато не я видя отново след толкова години, не си бе давал сметка колко много му липсва. Това прекрасно, чувствено тяло, скрило в себе си една студена същност. Освен това беше богата! Имаше повече пари от всички останали, взети заедно — от глупавата шизофреничка Фредерика, боклука Патриша, курвата Вал и кравата Мишел Калгари.

На всичкото отгоре имаше син. Неговият син!

— Роули — произнесе той бавно на глас. Може би трябваше да й прошепне името на момчето, когато й се обади днес следобед. Да чуе гласа й се оказа доста възбуждащо. Дори фригидността й се оказа привлекателна. Той едва се сдържа да не отиде в апартамента й след обаждането, но разумът му надделя.

На дневен ред бе чаровникът Трой. Неустоимият бивш съпруг се връщаше, за да се реваншира за причинените злини. Беше нов човек.

Сервитьорката мина отново с каната и той изненадващо я хвана за ръката.

— Промених си мнението за кафето.

Тя му наля и отмина, а той мислено се поздрави.

Извади от джоба на якето си програмата на футболния лагер „Трите вятъра“, която бе измъкнал от бюрото на Роули. Събота вечерта — финален мач за купата на лагера.

Остави бакшиш на масата и намигна на сервитьорката, която в този момент взимаше друга поръчка. После излезе, без да плати сметката.

* * *

Джени се събуди от драскането на Бени по входната врата. Неусетно бе заспала на дивана — явно резултат от прекараната бурна нощ. Надигна се с усилие и отвори. Скимтейки, кучето профуча покрай нея към стаята на Роули.

— Няма го там — каза му тя, — още е на лагер.

Бени се върна и положи глава в скута на Джени. Трогната, тя го почеса зад ушите, после внимателно го опипа от двете страни. Кучето изскимтя и се дръпна, но в погледа му нямаше недоверие.

— Кой беше, Бени? — попита го тя. — Трой ли?

Той излая. Прозвуча като отговор на въпроса й и Джени се огледа стъписана.

Какъв беше планът на Трой? Роули ли му беше нужен? Той не искаше нея — бе сигурна в това, но този факт не я успокояваше. Нямаше да се успокои, докато не разбереше какво точно е намислил и какво иска. Защото Трой положително искаше нещо.

Изведнъж си даде сметка колко добре го познава сега. Защо не го разгада още като млада? Защо й бе нужно да се бори срещу баща си и да се стигне до тази ужасна ситуация?

Но имаше Роули.

— Да — каза си тя на глас и прегърна голямата глава на Бени. — Да, имам прекрасен син.

 

 

Двете момчета се проснаха на тревата изтощени. Едва дишаха в непоносимата жега, изтощени и ядосани от току-що завършилия мач. Единият имаше руса коса, а другият бе тъмнокос и явно след време щеше да разбие доста дамски сърца.

— Дявол да го вземе този Бергер! — извика първият и погледна към безпомощния вратар.

Бергер виновно наведе глава. Второто момче също го изгледа сърдито. Той май не приемаше толкова трагично загубата, колкото Брандън. В крайна сметка пред вратаря имаше още много други играчи, които биха могли да спрат противниковите нападатели. Те също бяха от тях. Накрая обаче все вратарят биваше обвиняван.

— И сега не отиваме на финал! — фучеше Брандън.

Роули лежеше на тревата с разперени ръце. Не беше в състояние да се гневи така от отпадането както избухливия си приятел. Просто това беше краят — бяха дотук. Лагерната смяна свършваше и той щеше да се прибере вкъщи.

Погледна към прожекторите, които осветяваха игрището, и яркостта им го заслепи. Няколко звезди се опитваха да пробият светлата завеса над главите им. Сключи ръце под главата си. Беше неспокоен, загрижен и уплашен. Уплашен от заминаването. Искаше му се този момент да продължи вечно. Не желаеше да порасне. С усилие сдържа сълзите, които напираха в очите му. Не беше необходимо да си разваля приятелството с Брандън.

Понякога се чудеше дали на него му пукаше…

— Бергер е задник — продължаваше да ругае Брандън.

Роули не отговори. Замисли се за бащата на Брандън — Рик. Мечтаеше Рик да е и негов баща. Утре щеше да дойде заедно с майка му да го вземе. Не беше нужно да са женени. Така си бяха добре. Рик можеше да остане при Джанис. Тя беше свястна. Но щяха да дойдат заедно като негови родители. Щеше да има двама родители! Лека усмивка се плъзна по лицето му. Тази мечта бе толкова хубава.

— Кой е този? — прекъсна го Брандън.

— Кой? — Роули дори не погледна.

— Онзи, дето ни маха.

— Може да маха на Бергер, а може и да започне да го освирква — отбеляза Роули с крива усмивка.

— Да, бе, да… хе-хе!

Роули вдигна глава и погледна приближаващия се мъж. Момчето седна да го изчака, като го гледаше с подозрение, присъщо на възрастта му.

Новодошлият спря точно пред него, а силуетът му хвърляше сенки от прожекторите.

— Ти си Роули Ръсел, нали?

— Е, и? — отвърна Роули с неприязън и не уточни, че фамилното му име е Холоуей. Обзе го предчувствие, че ще се случи нещо лошо.

Човекът се ръкува сърдечно и широко се усмихна.

— Просто минавам да се уверя, че си добре.

Роули се втренчи в него, а Брандън гледаше недоумяващо ту единия, ту другия. Възцари се неловко мълчание, нарушено накрая от Брандън:

— По дяволите, кой си ти?

Девета глава

Накрая тя реши да се отбие в „При Рикардо“. Изглежда, крадците почти нищо не бяха взели от апартамента. Липсваха само парите, които беше скрила в кухненския бюфет. Това дори я поуспокои малко — май щеше да се окаже просто дребна кражба, а не нещо по-сериозно. И все пак притесненията за Трой не я напускаха. Тя продължаваше да си мисли за разговора с Роули. Всичко изглеждаше нормално.

На два пъти хвана телефона да се обади на баща си. Искаше да разбере дали Трой се е свързал с него отново. Обаче и двата пъти се отказа. Можеше да почака. Роули щеше да си дойде утре и само след няколко дни щяха да са далеч оттук. Обади се на Глория и с половин ухо изслуша дългия списък с оплакванията и изискванията на готвачите. Като приключи, извади няколко кашона с намерението да започне да опакова част от багажа, но така и не успя да се съсредоточи. Затова накрая реши да отиде до ресторанта, за да се сбогува с приятелите си.

Мястото беше същото, каквото го остави — шумно, изпълнено с миризмите от кухнята, претъпкано с клиенти и ръководено от вездесъщия Алберто. Когато Джени влезе, той се караше на един от младшите готвачи.

— Bella! — разнесе се моментално познатото приветствие.

— Здравей, Алберто. Виждам, че нищо не се е променило.

— Нищо ли? Ти на това нищо ли му викаш? — Той одобрително цъкна с език, докато я оглеждаше. — Ама как са ти се зачервили бузките!

— Да, успях да се попека и да помързелувам — призна тя.

Алберто размаха заканително пръст.

— Ах, ти, палаво момиче! — каза той очевидно доволен от вида й. — А успя ли да се запознаеш с някой хубавец?

Този въпрос я поохлади. Усети как всички наоколо затаиха дъх в очакване на отговора й.

— Ами, че те всички в Пуерто Валарта са хубавци.

— О, да, да, несъмнено.

— Сериозно говоря, Алберто. Как се справя новият счетоводител?

Той възмутено плесна с ръце.

— Ооо! Идва и си отива, когато си иска, непрекъснато се оплаква. Освободих го.

— Алберто, как можа!

Той умолително вдигна вежди.

— Моля те, ще успееш ли да оправиш нещата?

— Не мога! Ще трябва да намериш някого. Заминавам веднага щом се приготвим!

— Няма ли да останеш?

— Не! — категорично заяви тя и се усмихна. — Знаеш, че ресторантът ми в Санта Фе е готов и на практика вече работи. А много добре знаеш, че не бива да оставяш собствения си ресторант в ръцете на друг. Глория иска да се занимава само с кухнята и изпада в истерия, когато се налага сега да взима и други решения. Така че заминавам в края на другата седмица. Няма да остана и минутка повече! — Джени сама се изненада от категоричното си решение за датата.

— Добре, добре — съгласи се разочаровано той. — Обадих се в една агенция и обещаха, че ще изпратят човек. Може би днес. — Сви презрително устни. — Сигурно ще прилича на кобила с рибешки мозък.

— Някои хора твърдят, че рибите са умни. Например рибарите, които не могат да ги хванат.

Той само изсумтя и я прегърна отново.

— Добре, де, върви си. Върви си!

Тя омекна.

— Виж, ще прегледам документите от миналата седмица, да видим докъде си я докарал. Но това е за последен път!

Лицето му светна, сякаш някой го бе осветил с прожектор.

— Grazie! Благодаря ти.

Джени само поклати глава. В този момент в кухнята влетя Каролин. Тя се разкрещя от радост, като я видя:

— Как беше в Пуерто Валарта?

Представи си как Хънтър я прегръща. За секунда сякаш сърцето й спря и тя остана безмълвна.

— Не питай — измърмори накрая и усети, че се изчервява.

— Охоо, чак толкова добре ли?

Джени се опита да я излъже, но накрая се предаде:

— Аха.

Каролин плесна с ръце от удоволствие и дяволито й се ухили:

— Значи точно навреме!

В малката си стаичка Джени се опита да прогони появилото се трепетно чувство. Не беше много разумно да подхранва напразно надеждите си — плод на една случайна вечер. Никак не беше разумно! Но нищо не можеше да направи.

„Може би все пак той ще ме намери“ — каза си тя.

Накрая успя да се съсредоточи и заработи усърдно. Изуми се как е възможно само за една седмица така да се объркат сметките. Който и да е бил наетият от Алберт, явно не е ставал за тази работа. Дано следващият да е по-способен.

След известно време прибра част от документите, взе си работа за вкъщи и се приготви да си ходи. На служебния вход се засече отново с Каролин, която я попита:

— Срещнахте ли се с онзи човек в Пуерто Валарта? Да не би това да е романтичната ти тайна?

— Какъв човек?

— С тъмна коса и сини очи. Питаше за теб, а аз не бях сигурна колко информация да му дам. Но все пак споменах, че си на почивка там с приятели. — Тя се стъписа: — Да не съм объркала нещо?

— А, не, не… не се е свързал с мен. — Джени се бе замислила. Каролин можеше да описва Хънтър, но на същото описание отговаряха много мъже, включително и бившият й съпруг. Реши да не отдава прекалено голямо значение на това. — Каза ли ти, че ще ме намери?

— Ами, търсеше те. Казах му, че ще се местиш.

— А спомена ли му къде точно?

— Джени, плашиш ме!

— Не, просто се чудя — изрече леко разтревожена, — ако реши да ме потърси пак. Предполагам, че не е оставил име.

— Ммм, май го каза… Бил… или нещо такова. — Каролин поклати глава и се загледа към салона. — Ще се сетя. Сега трябва да взема няколко поръчки.

— Отивай — отпрати я Джени и отвори задната врата.

Излезе навън и се сблъска с идващия насреща й едър мъж.

Извика от изненада. Пред нея стоеше Хънтър Калгари.

— Господи! — прошепна втрещено тя.

— Здравей — изрече той.

— Здравей. — Джени се огледа за Каролин, но тя бе изчезнала вече в ресторанта.

— За човек, който си е наел бодигард, изчезна доста внезапно.

Джени едва не се хвърли на врата му. До този момент не си даваше сметка колко държи на него. Толкова се радваше да го види!

— Все още ли искаш работата? — едва успя да го попита тя.

— Да, определено.

Опита се да не обръща внимание на начина, по който Хънтър я гледаше, а и на целия му вид — на меката кожа на черното пилотско яке, на дънките, на ботушите, на разкопчаната на врата дънкова риза. Той излъчваше мъжественост, която само преди няколко часа беше изцяло на нейно разположение.

— Как разбра къде да ме откриеш?

— Не беше трудно — вдигна рамене той. — Нали спомена, че работиш в ресторант „При Рикардо“.

— Толкова се… радвам, че дойде.

Това беше нейният начин да му се извини. Искаше й се да сподели още толкова много неща, но не знаеше откъде и как да започне. В отговор той я дари с топла усмивка — неговият начин да й прости. Обзеха я невероятно спокойствие и сигурност.

— Защо реши да пробваш през задната врата? — попита го тя, докато вървяха към колата й. На паркинга имаше само още един джип, подобен на този, който той бе наел в Мексико.

Той вдигна рамене.

— Това трябва да е служебният вход, който се ползва само от персонала. Реших, че ако вляза оттук, ще имам по-голям шанс да те хвана.

— Прав си бил.

Те спряха нерешително до колите си. Тя наблюдаваше светлините, отразяващи се в лицето му, и осъзна колко пагубно привлекателен е той. Хубостта му беше очевидна, но това, което го правеше изключителен, бе излъчването на спокойствие, увереност и сила. Изглеждаше направо зловещо. Тя се зачуди как не го е забелязала досега.

— Да отидем някъде — предложи той.

Дали да не го заведе в апартамента си? Да го покани вътре? Така или иначе Роули още не се бе върнал.

— Аз живея сравнително близо…

— Добре, ще карам след теб.

Джени си мислеше, че трябва да обърне повече внимание на опасенията си по пътя за вкъщи, но единственото, което успяваше да се задържи за по-дълго в съзнанието й, беше мисълта за Хънтър. Беше наистина безнадежден случай! Добре, че той се съгласи да я придружи, иначе щеше да се побърка от угризения.

Тя мълчаливо го наблюдаваше как отключи и влезе в джипа, а после, когато той потегли към нея, се престори, че гледа в друга посока. Беше изнервена като девойка преди първата целувка. Всъщност нейната първа целувка не беше нещо особено. Беше на тринайсет, когато устните й се допряха до тези на Дани Дюран. Това продължи толкова дълго и бе толкова болезнено, че тя си бе помислила, че ще й остане белег. Нямаше необуздана страст и непохватно опипване. Тя почти избяга от местопрестъплението, доволна, че скоро няма да й се наложи да се целува отново. Това, което се запечата най-силно в съзнанието й, бе огромното й притеснение и нервност. Е, това си остана в миналото.

— Не е далеч — каза му тя, преди да се качи в колата си. Той кимна и тя внимателно се включи в движението, като се увери, че светлините на фаровете му са след нея. Хънтър паркира на улицата и я изчака пред портата. Влязоха заедно.

Господи, какво да му каже сега? В главата й беше същински хаос. Тя погледна нагоре към вратата си.

— А, Бени е тук — възкликна с облекчение.

— Кучето ли?

— Аха.

Тя побърза да се качи по стълбите. Бени огледа Хънтър, изръмжа предупредително и влезе след Джени в апартамента. Хънтър ги последва.

— Виждам, че ти вече си имаш пазач, и то доста добър.

— Нещо му се е случило тези дни — каза Джени. — Нямаш представа как ме вбесява това.

— Откри ли нещо необичайно тук?

— Като че ли не.

— Имаш ли нещо против да огледам?

Тя все още се чувстваше засрамена от бягството си сутринта и му кимна.

— Чувствай се като у дома си. Всичко изглежда така, както го оставих, преди да замина за Мексико.

Хънтър се отдалечи, а Бени го последва, като не го изпускаше от очи. Джени разтри врата си, за да се освободи поне отчасти от напрежението. Дали не го придаваше и на кучето, или просто то бе по-предпазливо след нахлуването на крадеца.

Чу как Хънтър влезе в спалнята й. Тя реши да направи кафе, но се отказа и извади от хладилника бутилка бяло вино.

Тъкмо го отваряше, когато той се върна.

— Не е марково вино, но обикновено такова имам вкъщи. Не е като на юг от границата.

Той леко се усмихна.

— Мислех, че си богата и можеш да си позволиш всичко.

Тя презрително изсумтя и наля в две чаши.

— Ако баща ми ме види да пия вино, купено в магазин, сигурно ще получи инфаркт.

— И ти го пиеш тъкмо затова, нали?

— Пия го, защото ми харесва и защото бе единственото, което можех да си позволя. Ще продължавам да си го купувам, защото не искам да забравям коя съм.

Той я погледна мълчаливо.

— Аз съм Джени Холоуей — продължи тя твърдо, — а не Джинива Холоуей Ръсел.

Той отпи от виното, като не откъсваше поглед от нея.

— Ти си и двете. А виното ми харесва.

Това изявление я изненада. Изпита силно желание да закрещи, но вместо това отпиваше от чашата си, без да вдига поглед. Искаше й се той да я сграбчи, да я подпре на барплота и да я люби до забрава. Искаше да го види страстен и възбуден. Искаше да се почувства жива.

— Е, какво откри след претърсването? — успя тя да прекъсне наелектризираното мълчание.

— Че ти си прибрана, а синът ти не е.

— Това се казва дипломатичен отговор! — изкикоти се Джени.

— Това той ли е? — Хънтър посочи снимките около телефона. Тя кимна. — Прилича на теб.

— Не, прилича на баща си. Само очите са моите и чувството му за хумор.

— Още ли е на лагер?

— Връща се утре.

Бени се приближи и я бутна с нос по ръката. Тя го погали по главата. Хънтър ги наблюдаваше, облегнат на стената. Беше толкова тихо, че цъкането на часовника звучеше оглушително. Накрая Джени не издържа и изтърси:

— Трябваше да си тръгна вчера. Не можех да остана и секунда повече.

Той я погледна за момент и отвърна:

— Неприятно ми беше да се събудя със съзнанието, че си заминаваш.

Джени остави чашата си. Ръцете й трепереха и тя ги скръсти, за да прикрие вълнението си.

— Знам.

— Няма нищо.

Не можеше да проумее отношението му. Дали не се опитваше отново да й каже, че не иска да се обвързва по никакъв начин с нея или… точно обратното? Какво всъщност искаше той?

— Предполагам, че предложението за работа още е в сила?

— А, да — кимна припряно тя.

Като я наблюдаваше изпитателно, той бавно добави:

— Ако имаш нужда и от още нещо, просто ми кажи.

— Хънтър, съжалявам за това, което се случи. Паникьосах се. По-скоро заради Роули, отколкото заради теб. Обадих му се веднага щом се прибрах тук и се поуспокоих. Сигурно можех да телефонирам и от Пуерто Валарта, но… — тя вдигна рамене — май много ми се насъбра.

— А аз си помислих, че си тръгна заради това, което ти казах.

— Не само. Искам да кажа — и това също. Ох, не знам… — Тя го погледна безпомощно. — Наистина се радвам, че си тук.

Отново се възцари мълчание. Джени вече не се опитваше да скрие чувствата си. Тя го желаеше и това се четеше в очите й. Копнееше за докосванията на силните му ръце.

Хънтър не пропусна да забележи възбудата й. Той бавно остави чашата си и се приближи. Още по-бавно повдигна с пръст брадичката й, доближи устни към нейните и прошепна:

— Нека се оставим в ръцете на съдбата.

Джени гореше цялата от желание и простена, когато устните им се сляха. Коленете й се подкосиха. Той я притисна към ръба на барплота и тя почувства съвсем осезателно възбудата му. Започна да дърпа и съблича дрехите му.

— Искам те, искам те… Съжалявам, че си тръгнах…

— Шшшт… — прошепна той във врата й и дъхът му я накара да застене от удоволствие. Бе намерил едно от най-чувствените й места.

Плъзна ръце по гърба й и я притисна още по-плътно към себе си. Тя разбра, че той изчаква окончателното й решение, и я заля възторжено чувство за собствена значимост. Беше опияняващо. Откопча токата на колана му. Той се намести така, че да й предостави повече пространство, и я целуна отново.

Бени изскимтя и Джени се опита да го подбутне да си ходи.

Искаше да бъде с Хънтър, и то веднага. Желаеше го повече от всичко на света. Промълви:

— Моля те, моля те… искам те тук… веднага…

— О, господи… — простена той.

Ръцете му се вмъкнаха под блузата й и започнаха трескаво да се борят със сутиена. Най-накрая закръглените й гърди бяха на свобода. Той замачка зърната й, докато тя го галеше с едната ръка, а с другата се държеше за рамото му.

Хънтър не можеше да издържа повече. Вдигна я, положи я леко на плота, притисна я с цялата си тежест и ритмично се търкаше в нея.

Бени се беше оттеглил до вратата и изглеждаше доста объркан.

— Махай се — изръмжа му Хънтър, а Джени се изкикоти.

Кучето се отдалечи към стаята на Роули.

Най-после бяха съвсем сами. Раменете, гърбът и кръстът на Джени бяха болезнено притиснати в твърдия плот. Той го усети и се подпря с ръце. Това засили натискът на бедрата му върху нейните.

— Може би трябва… — задъхано се опита да каже нещо Хънтър, но тя му запуши устата с гореща целувка и смъкна дънките му.

Той изстена, захвърли останалите си дрехи и зарови глава между гърдите й. Жадно засмука ту едното, ту другото зърно, докато пръстите му дърпаха бикините й. Джени се мяташе и стенеше под него. Накрая Хънтър проникна дълбоко в нея. И отново, и отново, докато тя не извика. Свършиха едновременно, разтърсени от дълбочината на изживяването и от силата на чувствата си.

 

 

— Не, не мърдай — прошепна Джени, докато се измъкваше от прегръдката му. — Искам само да си налея чаша вода.

Бяха се преместили в спалнята. На вратата се обърна да му се полюбува — лежеше гол сред смачканите чаршафи. Тя отиде на пръсти в кухнята и изпи на един дъх цяла чаша. Чу кучето да драска по входната врата.

— Отивай си, Бени — извика му отвътре. Бяха го изгонили след първоначалното задоволяване на страстите. Тя се усмихна щастливо в сумрака.

Бени продължи да скимти и да се моли още известно време, но Джени само поклати глава и се върна в леглото. Хънтър веднага я прегърна. Ръцете и краката им се преплетоха. Тя положи глава на гърдите му. Лицето й сияеше. Помисли си, че сигурно се хили като идиот, но, господи, колко добре се чувстваше! Заспа с усещането, че това е най-хубавият миг от живота й.

По-късно щеше да си припомни тази мисъл и да постави под съмнение разума си.

* * *

Джени бе станала още на разсъмване, подсвиркваше си и приготвяше закуска. Усмивката продължаваше да озарява лицето й. Обзе я чувство на спокойствие и домашен уют. Хънтър се къпеше и шумът от течащата вода й звучеше като музика.

Стресна я звънът на телефона. Вдигна го, без да я обземе обичайната тревога. Дори не се запита кой би могъл да се обажда в този ранен час. Мислеше си само за Хънтър.

— Ало?

— Джинива, ти ли си?

Беше Алан. Скъпият й баща. Тя въздъхна.

— Здравей.

— Ти си се върнала? — изненада се той. — Възнамерявах само да оставя съобщение на телефонния ти секретар. Не исках да те будя.

— Бях будна.

— Днес ще прибереш Роули от лагера, нали?

Както винаги той бе много добре информиран за личния й живот, но в крайна сметка тя сама му бе споменала програмата си, а той не забравяше нищо.

— Да.

— Бих искал да дойдете у нас. Искам да се уверя, че двамата сте добре.

— Не мога днес. Заета съм. Ще трябва да… — Изведнъж се сети за най-главното: — Виждал ли си се отново с Трой?

Той се поколеба, преди да отрече.

Джени погледна часовника.

— Защо да не се уговорим да се срещнем през седмицата? Имам да свърша куп неща, а и да опаковам багажа. — Не желаеше да се вижда с баща си и толкова.

— Джинива, бих искал ти и Роули да останете при мен и Натали за известно време. Тук е по-безопасно. Отложи заминаването си за Санта Фе, докато научим какво е намислил Трой.

— Моля!? — Тя се изсмя от изненада. — Аз заминавам! Нямам намерение да живея с теб и Натали. Ако искаш да се видиш с Роули, ще се срещнем някъде, но до заминаването ни оставаме тук. Вкъщи ще съм в безопасност.

— Откъде знаеш?

— Защото вече има кой да ме пази.

Може би не биваше да го казва, но думите сами се изплъзнаха.

— Кой ще те пази?

— Бодигард.

— Наела си бодигард?

— Срещнах го в Мексико и той се върна с мен в Хюстън. Работил е в полицията.

— Върнал се е с теб, така ли? — гласът му ставаше все по-тих.

Представяше си какво си мисли.

— Не изпадай в паника. Вече съм голяма и мога да взимам сама решения. Имай ми доверие този път.

— Как се казва?

Джени с досада погледна слушалката, възмутена от любопитството на баща си.

— Казва се Хънтър Калгари — отговори му с пренебрежение. Сякаш името имаше някакво значение!

— Ти си наела този човек като охрана, така ли? — Той сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да, той е… ами да. Наех го.

— Той е какво?

— Няма значение. Доволна съм от развитието на нещата. Повече няма да има нужда да се притесняваш за мен.

— Имаш ли връзка с този човек, Джинива?

Тя се вбеси. Стисна слушалката, затвори очи и започна да брои наум. Беше стигнала до пет, когато Алан избухна:

— Не мога да повярвам! Срещаш напълно непознат в Мексико и го водиш у вас. Шокиран съм от твоята наивност! На нищо ли не те научи печалният опит с Трой?

— Дочуване, Алан — отвърна само тя.

— Искам ти и Роули да се отбиете на връщане, но без този човек.

— Не ме насилвай.

— Настоявам това да стане днес, Джинива!

— Ааа, днес — не! Не…

— Тогава утре.

Тя въздъхна.

— Обади ми се. Може да обядваме заедно.

— Не бъди толкова лекомислена. Трой се е върнал и иска нещо.

Джени рязко изрече:

— Тогава нека да е в сряда. Ще вечеряме в някой от твоите ресторанти.

— Тези ресторанти са и твои. Но не съм съгласен. Предпочитам да дойдете у дома. Натали ще се погрижи за вечерята.

„Да, бе! Сигурно ще поръча да я доставят“ — помисли си Джени, но нямаше смисъл да се заяжда. Какво значение имаше всъщност?

— Значи се уговаряме за сряда в шест часа. И не води новия си бодигард.

Той произнесе презрително последната дума и у Джени се надигна забравеното юношеско негодувание.

Със затварянето на телефона спря и душът в банята. Така й се искаше вече да е в Санта Фе.

Хънтър влезе в хола. Капчици вода все още покриваха гърдите и раменете му.

— Какво има? — попита я смутено той, забелязал погледа й.

— Ще имам нужда от бодигард по целия път до Санта Фе — закачливо му отговори тя.

— Имам го предвид.

— Няма да ти е трудно — нали живееш там. — Тя поклати глава. Още не можеше да повярва колко щастливо се бяха стекли обстоятелствата. Щяха да живеят в един и същи град! — Може би трябва да обсъдим финансовата част на ангажимента ти. Не знам каква ти е тарифата… но…

— По-късно ще го обсъдим. — Той се опита да избегне темата.

— Но, Хънтър…

— Точно сега не ми се говори за пари, Джени.

— Добре.

— Ще ми се да обмисля нещо друго — обясни той с въздишка.

— Закуската ли?

— Не, още не.

— Тогава какво?

Той я изгледа продължително. Погледът й се плъзна по голите му гърди и се спря на хавлиената кърпа. Тя се запита какво става с нея. Непрекъснато го желаеше.

Той вдигна вежди. Джени се усмихна.

— Какво? Пак ли? — изненада се Хънтър.

Тя се пресегна, хвана края на хавлията и бавно я придърпа.

 

 

— Отивам да взема Роули — отговори Джени по телефона, — кажи на Рик, че му благодаря. Може би ще се видим там. — Тя се заслуша в обясненията на Джанис. Отново се чуваха гласовете на близнаците. — Не, наистина, оценявам предложението. Ако все пак успееш да се измъкнеш за малко, ела да изпием по чаша вино. Хайде, чао.

Тя се върна към закуската, която приготвяше на печката. Извади тортилата от тигана, напълни я с яйца, запечена наденичка, мариновани чушки, нави я и я поля обилно със сос.

Хънтър пиеше кафе и със задоволство наблюдаваше сръчните й движения.

— Ооо, ама тя умее и да готви…

— Не се оставяй да те заблудя. Имам точно три неща в репертоара си. Виж, ако говорим за финансовата страна на ресторантския бизнес, това е съвсем друго нещо. Е, мога да кипна и вода, ако се наложи.

— Освен това е и скромна.

Тя му се усмихна и отметна няколко кичура, паднали на челото й. Бързо приготви и другото бурито и ги поднесе на малка масичка до стената. Хънтър седна срещу нея. Не си спомняше откога не е закусвал в домашна обстановка с жена.

— Всичко, което умея да приготвям, е от мексиканската кухня.

— Нямам нищо против.

— Доста е лесно да ти се угоди.

— Невинаги.

Джени му се усмихна и той за пореден път се зарадва, че успя да намери пътя към сърцето й. Само че предстояха доста сериозни въпроси за изясняване. Не знаеше как ще се оправи.

— Ще взема Роули към четири, но преди това ще се отбия до ресторанта.

— И аз имам да свърша някои неща.

— Искаш ли да се срещнем на обяд. Ела в ресторанта! Ще накарам Алберто да ни направи прощален обяд.

Той й кимна. Беше объркан. Искаше му се да не се налага да й казва истината. Но знаеше, че това е невъзможно. Усети, че тя го наблюдава, и отвърна:

— Става.

— Говорих с баща ми — каза тя. — Казах му, че вече си имам бодигард.

Хънтър застина.

— Той се зарадва.

— А той…

— Но се досети, че имаме връзка. — Тя се намръщи. — Наложи се да му затворя телефона. Иска да ни види с Роули, преди да заминем, а аз нямам никакво желание. Би ли дошъл с нас? Уговорихме се за сряда вечерта. Специално ми нареди да не те водя, но това не бива да те притеснява. Аз изобщо не му обръщам внимание. Не желая да го слушам! Направо ме влудява. — Потръпна.

Хънтър едва успя да преглътне хапката си и само кимна.

Джени продължи:

— Мога ли да те попитам нещо?

Дали това изпитваха войниците преди разстрел?

— Давай — промълви той.

— Изобщо не говориш за семейството си — за родителите си, за сестра си…

— Те са… мъртви.

Тя се ококори.

— Всички ли?

Той знаеше, че тя се интересува предимно от Мишел. Замисли се за момент, но после реши, че не бива да увърта.

— Смъртта на Мишел бе картотекирана като самоубийство, но не беше.

— Господи…

— Гаджето й я блъсна от един покрив. Беше бременна от него. Аз го преследвах и наистина го тормозех. Той подаде оплакване и така загубих работата си в полицията.

— О, Хънтър!

— Отвратителна история, но е истина. — Той я погледна напрегнато. — Съжалявам, сигурно не искаш да слушаш повече уверения, че този път чуваш истинската история, а преди това е било…

— Ох, нямах това предвид тогава. Съжалявам — не се справих много добре…

— А сега как се чувстваш?

— Доста по-добре. — Тя го гледаше със съчувствие. — Съжалявам за случилото се с Мишел и за родителите ти.

— Те починаха преди Мишел — единият от усложнения след прекарана пневмония, а другият от цироза. Все от мизерен живот.

Нейното съпричастие го трогна. Не му се говореше повече за миналото. Мисълта за Мишел събуди отново омразата и жаждата за отмъщение.

— Джени, аз…

Тя го прекъсна, като скочи от стола си, прегърна го силно и го целуна. Дъхът му секна. Това беше повече, отколкото можеше да понесе. С мъка успя да изрече:

— Ще се видим в „При Рикардо“.

Тръгна си възможно най-бързо, преди стената, която бе изградил вътре в себе си, да рухне.

 

 

— Не, ще се видим с него направо тук — каза тя на Каролин.

— Със завоеванието от Пуерто Валарта ли?

— Да. Горкият Алберто се е разтреперил от желание да приготви нещо много специално за „влюбените“.

Каролин се разкикоти.

— Уух, колко се радвам! След толкова време да откриеш принца. И дори не е този, който те издирваше. А, спомних си името му — Майк Конрад. Истински хубавец.

Джени вдигна рамене.

— Името нищо не ми говори.

— Е, вече няма значение — нали си открила истинския. Сигурна съм, че ще поискаш седма маса.

Седма маса се намираше в едно закътано сепаре и се пазеше само за влюбени. От години се разказваше легендата как един келнер хванал двама във вихъра на страстта. Те така се възбудили от превъзходните ястия на Алберто, от скъпите вина и от атмосферата, че не могли да издържат и се развихрили на масата. Джени се съмняваше в достоверността на историята, но оценяваше романтичното й звучене, особено след прекараните часове с Хънтър.

— Никога досега не съм сядала там — каза тя.

Каролин изпляска с ръце и я прегърна.

Докато го чакаше, се замисли за признанията му от тази сутрин. Вече си даваше сметка колко трудно му е било да говори за миналото си, особено за Мишел. Каква трагедия. Не можеше да си представи как би могла да му задава повече въпроси. Хънтър явно имаше силен характер и по природа бе мълчалив. Като за начало на техните взаимоотношения бе споделил дори твърде много. Тя отпи от газираната вода — все пак щеше да шофира до лагера.

Започна да се обвинява за бягството си от Пуерто Валарта. Той не го заслужаваше. Цяло чудо беше, че й имаше доверие след тази обида.

След няколко минути Хънтър влезе, следван от Каролин. Джени за пръв път я виждаше с такава физиономия и не можа да отгатне какво мисли. Той тръгна право към масата и сърцето на Джени подскочи от щастие. Наистина беше красив.

— Мислех, че съм се отказала от красивите мъже завинаги — пошегува се тя. — Явно не съм успяла да добия имунитет след Трой.

Хънтър се усмихна.

Джени се зачуди дали не се беше влюбила — толкова замаяна се почувства, щом го видя.

Каролин обикаляше около масата.

— Джени, можеш ли да дойдеш за секунда?

— Сега ли?

— Алберто има нужда от съвета ти.

— Не може ли да почака първо да обядваме?

— Мисля, че е по-добре да дойдеш веднага — настоя приятелката й.

Джени вдигна рамене, озадачена от странното й поведение.

— Е, добре тогава…

Каролин направо я издърпа от стола и я повлече към кухнята.

— Това е човекът — прошепна й тя напрегнато — от маса четиринайсет онази вечер. Онзи, който те наблюдаваше.

— Кой човек?

— Този, с когото си в момента!

— Чакай малко. — Джени вдигна ръце в опита си да възпре устрема й. — Ти ми каза, че той е идвал пак и е питал за мен, докато бях в Пуерто Валарта, и че името му било… как беше?

— Майк Конрад. Не, Майк Конрад е съвсем друг. — Тя посочи към ресторанта: — Този е от маса четиринайсет. Горещия, когото настоявах да видиш и ти казах, че те наблюдава.

Джени я погледна объркана.

— Джени, ти ми каза, че си го срещнала в Пуерто Валарта, нали?

Тя кимна бавно и предпазливо, след което Каролин продължи нетърпеливо:

— Но той вече е знаел коя си. Господи, изглежда, че те е последвал дотам! Явно те е търсил.

— Но, Каролин!

— Не знам какво може да иска от теб, Джени, но внимавай! Моля те, повярвай ми. Пази се! Онзи очарователен мъж ето там те наблюдаваше като ястреб много преди да заминеш за Пуерто Валарта. Чуй ме! Това е той!

Десета глава

Джени въздъхна и се огледа. Ръцете й бяха ледени.

— Изобщо ли не е споменавал за това? Нито дума? — попита Каролин. Джени само поклати глава и приятелката й продължи: — Толкова е странно. Той със сигурност е знаел коя си и с какво се занимаваш.

— Но тогава… тогава… онази вечер той е видял и Роули. — Страх скова сърцето й.

— Той търсеше теб, Джени. Мисля, че те е проследил!

Това дълбоко я засегна. До момента се притесняваше единствено от Трой, но сега изникваше съвсем неочаквана заплаха. Кой беше всъщност Хънтър Калгари? Какво знаеше за него?

— Какво ще правиш? — прошепна Каролин и се огледа нервно наоколо.

— Нямам представа.

— Не се връщай на масата! Тръгни си през задната врата.

— Не. — Джени се овладя. — До момента той се е държал чудесно спрямо мен. Ще се върна и ще го попитам за какво става въпрос. Просто ще попитам.

Приятелката й изпъшка:

— Ох, Джени…

— Иди да изпълняваш поръчките. Аз ще се оправя. — Чувството й за отговорност отново надделя и тя се отправи към сепарето, изпълнена със съмнения относно човека, когото обичаше, но не познаваше изобщо.

Започна направо:

— Следиш ли ме?

Един въпрос право в целта. Хънтър не можеше да не се възхити на прямотата й.

Би могъл да я излъже. Можеше да измисли хиляди неща. Но не можеше да бъде сигурен какво е научила вече от приятелката си. Ядосваше се, че не се сети, че може да са го забелязали, но вече беше късно за съжаления, затова отговори:

— Да.

Джени определено не очакваше толкова директно признание. Силите я напуснаха, тя пребледня и се отпусна на мястото си.

— Видях те тук в ресторанта — продължи той. — Разбрах, че ще заминаваш за Пуерто Валарта.

— И ме последва?

— Може и така да се каже. Бях там малко преди теб.

Това не беше достатъчно обяснение. Сигурно имаше по-добър начин да се измъкне от ситуацията. В същото време не искаше да споменава връзката си с Алан Холоуей, нито пък че Трой Ръсел е отговорен за смъртта на сестра му и че се страхува за Джени. Не знаеше как да обясни собствените си чувства.

— Защо?

Хънтър се поколеба.

— Само не ми съчинявай поредната лъжа — предупреди го тя сериозно. — Не желая да слушам как си се влюбил от пръв поглед и си последвал зова на сърцето. Искам истината.

— Истината няма да ти хареса.

— Не ми харесва и положението в момента. Не виждам как би могло да стане по-лошо.

Той се прокашля и призна:

— Баща ти ме нае да те охранявам.

В този момент нахлу Алберто с поднос, препълнен с най-отбрани специалитети.

— Bella! — Поклони се той и поднесе чиниите. — За теб, любов моя, съм приготвил най-специалното! И за теб също, щастливецо. Да бъдеш добър с дъщеря ми. Тя е същински ангел.

Джени усети сълзи да напират в очите й.

— Виж! Че тя дори плаче от радост. — Алберто се наведе към нея, прегърна я силно и я целуна. После размаха заканително пръст пред каменното лице на Хънтър. — Ако я нараниш по някакъв начин, ще си имаш работа с мен и братята ми! — С тези думи той се отдалечи, като си тананикаше някаква прочувствена ария.

Настъпи мълчание.

— Аз трябва да си тръгвам — едва промълви Джени.

— Недей. Моля те! — Той се пресегна да я задържи, но тя се отдръпна.

— Не… недей така. Баща ми те е наел значи. И аз също, така ли?

— Исках да те защитя.

— Да ме защитиш ли? Ах, ти… копеле такова!

— От Трой Ръсел. Аз го познавам.

Тя замръзна на мястото си. Погледна го през сълзи, но в очите й нямаше съчувствие и разбиране. Сърцето му се сви от мъка, като я виждаше как страда, но ако се опиташе да я докосне, тя със сигурност щеше да избяга.

— Махай се — прошепна тя.

— Не искам да те напускам.

— Да, но аз те напускам! — Джени скочи от стола. Хънтър понечи да стане, но тя го прекъсна с рязък жест.

— Искам да си в безопасност, Джени. Това е всичко.

— Името ми е Джинива — успя да изрече тя, после се обърна и излезе.

 

 

Пътуването до имението на Алан Холоуей продължи достатъчно дълго, за да може да прехвърли в ума си стотици пъти случилото се между него и Джени. Опитваше се да мисли какво да прави, но непрекъснатите самообвинения не му помагаха много.

Той позвъни от портала. Отговори му нерешителният глас на Натали. Той обясни, че иска да се види с Алан. В отговор получи продължително мълчание, но накрая портата се разтвори. Хънтър подкара към централния вход, като пътьом се полюбува на впечатляващия каменен фонтан, разположен пред къщата. Водата се спускаше от няколко нива и се събираше в красив басейн в основата.

Заключи по навик джипа, после се зачуди кой, по дяволите, би могъл да го разбие във вътрешността на тази крепост.

Натали му отвори лично вратата, измери го с поглед и го пусна вътре.

— Мъжът ми е на път за насам. Каза ми да те пусна вътре — заяви с тон, подсказващ, че тази задача далеч надхвърля обичайните й съпружески задължения и тя не е очарована.

Хънтър само кимна и високомерието й се поизпари. Поведе го към огромен кабинет с махагонови мебели и масивна камина. Дамаската беше в класическото американско тъмносиньо и златисто. Дизайнерите явно бяха избрали югозападния стил на обзавеждане. Най-вероятно предпочитаният и от Алан Холоуей. Натали сигурно предпочиташе по-друг тип дизайн — по-пищен, с много брокат, свещници и кадифе.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — малко надуто го попита тя.

Беше неделя. Явно прислугата имаше почивен ден.

— Ако може едно кафе.

— А захар или сметана?

— Не, благодаря — чисто.

Тя излезе. Хънтър се разположи на канапето и с изненада установи колко е удобно. Докато чакаше, имаше възможност да разгледа стаята. Стилът на юга прозираше във всяка вещ.

Ръцете на Натали трепереха, докато носеше кафето. Беше отблъскващо слаба. Хънтър неволно я сравни с Джени и се зачуди на какво се крепи бракът на Холоуей.

Щом се сети за Джени, сърцето му се сви отново. С мъка си наложи да остане спокоен. С нежелание я пусна сама да прибира сина си, но ако я бе последвал, само щеше да усложни още повече положението.

Натали седна срещу него с чаша кафе в ръце. Не спираше да разбърква ароматната течност.

— За какво те е наел съпругът ми? — попита го тя.

Той се изненада от въпроса й. Тя сложи чашата си на масичката, а лъжичката продължаваше да потраква зловещо. Накрая тя я остави на мира и скръсти ръце. Самоконтролът й бе достоен за уважение.

— Работя като бодигард на дъщеря му.

— Знаеш ли, аз го видях. Трой Ръсел имам предвид. Той се престори, че не ме познава, а на мен ми отне известно време да се сетя кой е. Сега е по-едър, но пак изглежда добре. Все още е прекалено хубав, за да може да му се има доверие. — Тя се усмихна иронично. — Значи ти се занимаваш с този проблем, а?

Хънтър се размърда от неудобство. Не му харесваше да го сравняват с Ръсел, по какъвто и да е повод. И сам знаеше, че и двамата са мургави и добре сложени. Мишел веднъж бе обърнала внимание на този факт. Само веднъж. Хънтър така я бе срязал, че тя не посмя повече да прави сравнения.

— Той се прехранва от заплахи, нали? Начинът, по който ме гледаше, ме накара да се сетя за тази случайна среща отново. Гледаше ме, сякаш знае нещо, за което аз нямам представа. И това сигурно е така. — Тя потръпна леко. — Какво иска той?

— Пари.

— Но това си е изнудване. — Натали дори се изчерви от възмущение.

— Иска и Джени.

Натали не помръдна. Хънтър реши, че тя няма да каже нищо повече, когато жената изрече:

— Има поглед, който те разсъблича. И трябва да ти кажа, че никак не е приятно.

Хънтър мрачно стисна зъби. Не беше виждал Трой Ръсел от години, но имаше представа за какво говори Натали. Не знаеше как би реагирал, ако го видеше да гледа Джени по този начин.

— Съпругът ми казва, че изобщо не мога да преценявам хората — продължи тя, кръстосвайки крака, — но мога да ти кажа, че Трой Ръсел се е променил, и то към по-лошо.

— Към по-лошо ли?

Тя се загледа навън.

— Не го познавам добре. Никога не съм му обръщала внимание. Той беше млад и бе съпруг на Джени. Не ми се е налагало да мисля за него. — Отново се обърна към Хънтър: — Но онзи ден…

— Продължавай — окуражи я той.

— Ти загрижен ли си за Джени? Алан спомена, че имате връзка.

Хънтър нямаше намерение да се изповядва пред Натали, но не можеше да отрече, че е дълбоко привлечен от Джени. Чувствата му към нея бяха истински. Не можеше да забрави сълзите в сините й очи и болката в гласа й.

Натали чакаше. Нейната искреност до момента изискваше взаимност и той потвърди.

— Тогава по-добре не се отделяй от нея. Беше съвсем бегло чувство, но имам усещането, че Трой Ръсел е… — тя търсеше точните думи — опасен. Да, той е опасен.

Изведнъж го обзе усещането за нещо, което вече му се е случвало — за deja vu.

Натали вдигна глава в очакване минута преди да чуят шума от приближаващ се автомобил. Вярно, че стаите бяха почти звуконепроницаеми, но тя бе привикнала с шумовете на къщата и можеше да разпознае безпогрешно всяка промяна. Мнението му за нея се подобряваше. Тя бе по-умна, отколкото човек предполагаше, и притежаваше добра интуиция. Освен това се оказа и по-задълбочена. Ако сложеше някое и друго кило отгоре, щеше да стане и привлекателна.

Алан връхлетя с гръм и трясък. Изглеждаше на ръба на нервна криза. Джени можеше да наследи милионите му по-скоро отколкото му се искаше, ако не успееше да се овладее.

И тогава Трой Ръсел щеше да има поднесено на тепсия всичко, което искаше, че и един син като награда…

— Натали… — обърна се той грубо към жена си. С влизането му тя се бе изправила и не помръдваше. Очевидно между тях вече не можеше да се говори за любов. — Бих искал да остана насаме с господин Калгари. Донеси ми бутилка бренди от бара.

Тя погледна към масичката за сервиране, на която имаше поне две отворени бутилки бренди, но нищо не каза и излезе. Алан крачеше из помещението, докато я чакаше. Не беше казал нито дума на Хънтър, но че е бесен, личеше от километри. Натали се върна със сребърен поднос с бутилка скъпо бренди и две чаши. Хънтър поклати отрицателно глава, но Алан взе подноса, наля и за двамата и му подаде пълната чаша.

„Е, какво пък, по дяволите!“ — помисли си Хънтър и за пръв път след разговора с Джени нервите му се поотпуснаха. Той отпи и веднага оцени, че му се предлага нещо изключително добро.

— Значи спиш с дъщеря ми — започна Алан, веднага щом Натали затвори вратата зад гърба си.

В първия момент Хънтър се ядоса, но после му стана забавно.

— Да не би да си очаквал да стане монахиня?

— Аз те помолих да я охраняваш! — отвърна Алан вбесено. — Тя няма да се забърква с безработно бивше ченге!

— Аз не съм безработен… или поне не бях до този момент — отговори му тихо Хънтър, извади плик от вътрешния си джоб и го хвърли на масата. Той се плъзна към Алан и се спря на ръба. — Няма да приема парите ти.

— Ти си бил по-голям глупак, отколкото си мислех. Тя със сигурност не разполага със средства, а и няма да получи нищо! — заяви бащата.

Хънтър се приближи рязко до него и го погледна в очите. Холоуей бе по-нисък и той се извиси заплашително над него, но трябваше да му се признае, че не трепна, а отвърна на погледа му.

— Ако си мислиш, че става въпрос за пари, дълбоко грешиш. И внимавай кого наричаш глупак. — С това той се обърна и си тръгна.

— Чакай!

Хънтър продължи да върви. Натали се мерна в сянката на антрето и той й кимна за довиждане. Холоуей обаче го последва навън.

— Какво правиш? Къде отиваш?

— Отивам да измисля как да пипна Ръсел. Радвай се, че вече не работя за теб, защото нещата ще загрубеят. — Той се качи в колата си и спусна стъклото.

— Какво възнамеряваш да му направиш?

— Още не знам.

Хънтър запали двигателя, но Холоуей сложи ръка на вратата. Той очевидно се бореше със себе си, а Хънтър го чакаше. Накрая той каза:

— Искам да бъдат в безопасност. Пази ги.

Хънтър разбра посланието — толкова силна бе обичта на този човек към дъщеря му и внука му.

— Това трябва да е голям удар за теб — рече Хънтър и включи на скорост.

Холоуей се отдръпна мълчаливо.

 

 

Джени беше потресена. За кого, по дяволите, се мислеше Хънтър Калгари, че да я лъже по този начин?

Да работи за баща й!

Ама каква глупачка бе да му повярва. Човекът просто е бил платен от скъпото татенце. Защо това я учудваше? Нищо ново под слънцето, само поредният ход на добре смазаната машина.

В безсилната си ярост тя заудря волана с ръка. Как само мразеше Хънтър. Такава силна ненавист бе нова за нея. Към Трой изпитваше страх, а после отчаяно желание да се отърве от него, но определено не и омраза. Тогава беше прекалено заета със собственото си оцеляване и нямаше време за силни емоции. Искаше единствено свободата си на всяка цена.

Сега беше бясна. Идеше й да му издере очите, да му изкара въздуха и хубавичко да го срита. Той я бе използвал! Всъщност не беше така. Тя му позволи да я използва. Искаше забавления, любов и секс и той изглеждаше подходящ за целта.

О, по дяволите, как й се искаше да умре!

Мразеше се! Такава глупачка! Петнайсет години да бяга от мъжете като от чума и сега да се увлече по един лъжец.

— Мамка му… — изруга на глас. — Ох… по дяволите!

Продължи да шофира. Чувстваше се направо изтощена — психически и физически. А преди нямаше търпение да разкаже на Роули за Хънтър. Така хубаво го беше измислила. Хиляди розови сценарии се въртяха в главата й. Хънтър щеше да е перфектният баща за сина й. Тези мисли неизменно я караха да се усмихва и да се чувства щастлива, а и светът изглеждаше по-добър от обикновено.

— Ти си абсолютна глупачка! — извика тя. Искаше й се да крещи.

Замислена, тя изпусна отбивката за лагера и се наложи да обърне. Когато пристигна, вече бе успяла да се успокои и да се съсредоточи. Пътуването й бе отнело два часа, които й се видяха като няколко минути. Среса се и се отправи към канцеларията.

— Добър ден, идвам да взема Роули Холоуей — каза тя на човека зад бюрото. Той бе облечен в спортен екип, но имаше закачена табелка с името му: „Тим“. Държеше футболна топка под мишница. През прозореца се чуваше шумът от разгорещен мач.

— Роули Холоуей ли? — повтори той и погледна в списъка си. — Хм, изглежда, вече са го взели.

— Моля? — Джени погледна към папката му. — Казах на Джанис, че аз ще го прибера. Рик кога успя да дойде? Рик Фъргюсън — сопна се тя на недоумяващия Тим.

— Тук е записано, че баща му го е взел. Чакайте да питам Брус — той беше ръководител на сина ви.

— Баща му ли? — повтори като ехо тя. Може би не бяха разбрали. Сигурно имаха предвид нейния баща, тоест дядо му. Или пък са помислили Рик за негов баща. Или пък са го объркали с друго момче.

Тя последва Тим. Той повика един от съдиите и го попита:

— Къде е Брус?

— Неам представа — на неговата табелка пишеше „Пол“.

Джени нетърпеливо се обърна към този мъж:

— Пол, търся сина си, Роули Холоуей. Тим каза, че негов ръководител е бил Брус.

Мъжът се почеса замислено по главата и се огледа.

— Да-а, той е…

— Вижте, сигурно е станала някаква грешка — прекъсна го тя, — защото според списъка ви Роули е бил взет от баща му.

— Ааа, да — кимна той с облекчение, — сега си спомних човека.

— Така ли? Рик Фъргюсън ли беше?

— Ъ-ъ… Бащата на Брандън ли? Не-е, това беше бащата на Роули.

Джени усети как я обзема паника.

— Роули няма баща. Не е трябвало да го пускате с никого, който твърди, че му е баща!

Мъжете изглеждаха разтревожени. Пол се оправда:

— Той носеше документи. И си показа личната карта.

— Какви документи?

— Свидетелството за раждането на Роули. — Пол вдигна рамене и погледна към Тим за подкрепа.

Джени едва събра сили да попита:

— Казахте лична карта. Помните ли името?

— Ами, май не. Брус не беше наблизо, но Роули потвърди, че това е баща му. Искаше да тръгне с него.

— Пол… — започна Тим предупредително.

— Че какво толкова. Момчето е на петнайсет и искаше да се прибере с баща си. Той дори го наричаше „тате“.

Джени го възпря с жест и изрече:

— Името на… бащата… не беше ли… Трой Ръсел?

Лицето на Пол светна.

— Ами да, разбира се. Трой — точно така се казваше човекът. Казах ви, че е баща му — обърна се доволен към Тим.

Тим гледаше разтревожено към Джени. Тя се обърна, отправи се към края на игрището и повърна.

 

 

Ако отиването й се беше сторило като един миг, то връщането беше цяла вечност. Не можеше да събере мислите си.

Роули беше при Трой!

Тя хлипаше несъзнателно. Не биваше да го пуска на този лагер! Трябваше да го накара да отиде с нея в Пуерто Валарта. Тя самата не биваше да ходи в Пуерто Валарта.

— О, господи… моля тя, господи… моля те!…

Паркира на улицата пред къщата на Фъргюсън, втурна се към вратата и я заблъска като обезумяла.

Беки отвори и каза:

— Да, моля?

— Беки! — дочу се гласът на Джанис. — Колко пъти съм ти казвала да не отваряш вратата, докато не дойда! — Тя се появи, забеляза Джени и се успокои. — Не прави повече така. Не се знае кой може да е!

— Но това е Джени — отвърна обидено Беки.

— Знам, скъпа, но можеше и да не е тя — продължи урока си майката, но забеляза изражението на Джени и възкликна: — Какво се е случило?

— Рик и Брандън върнаха ли се вече?

— Да, прибраха се преди десетина минути. Защо?

— Той не е ли… да не е взел и Роули? — Гласът й секна.

Джанис я изгледа шокирано.

— Не… о, боже, Джени! — Тя я сграбчи за ръката и я повлече към хола. Джени се спъна в едно камионче и очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ох, Джен, недей! Всичко ще се оправи. Сигурна съм, че е станала някаква грешка. Чакай малко. — Тя разчисти дивана от играчките, сложи я да седне и се развика: — Рик, Брандън, елате!

Джени сключи пръсти като за молитва и се втренчи невиждащо в тях. Не беше помръднала, когато Рик и Брандън влязоха.

— Здравей, Джени. Роули не беше ли в лагера, когато пристигна? — попита я загрижено Рик.

Тя вдигна глава, с усилие преглътна и поклати отрицателно глава.

— Но къде би могъл да бъде? Кой друг би могъл да го вземе?

— Казаха ми, че баща му го е прибрал.

— Баща му ли? Но кого имат предвид?

— Трой. — Джени се задави от плач.

— Какво?! — Рик не вярваше на ушите си — Не може да бъде! Но как така?! В това няма никакъв смисъл! — Той се обърна към Брандън, който стоеше до него с наведена глава. — Имаш ли нещо да ни кажеш?

— Ъхъ — отвърна той, без да вдига поглед.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Какво да знам?

— Брандън! — Рик губеше търпение.

— Брандън, моля те, кажи ми! — Джени вдигна умолително ръце. Момчето вдигна глава и уплашеното му лице потвърди собствените й страхове. — Това… баща му ли беше?

— Той така каза. Роули искаше да се прибере с него. На мен въобще не ми хареса! — Хвърли уплашен поглед към баща си. — Наистина не ми хареса. Казах му да не тръгва с него, но Роули беше като омагьосан!

— Господи… започни от самото начало! — нареди Рик.

— Как изглеждаше — висок, мургав и красив ли? — попита го Джени с горчивина в гласа.

Брандън само кимна и се разплака.

— Ще тръгвам. Трябва да проверя дали няма съобщение вкъщи.

— Брандън, защо веднага не ми каза? — скара му се баща му и момчето се разхлипа.

— Недей, Рик, не му се карай — помоли го Джени, вървейки към вратата почти в транс. — Вината не е негова, а на Трой.

Тя остави колата си и се отправи към апартамента си със свито сърце. Едва се държеше на крака. На стълбите безсилно се подпря на парапета и сподави риданията си. Може би Трой нямаше да го нарани. Все пак Роули бе негов син!

Отгоре се дочу глухо ръмжене. Джени се изкачи по стълбите до горната площадка и завари Бени да стои пред вратата целият настръхнал.

— Бени — прошепна тя уплашено, но кучето не помръдна. Изведнъж вратата се отвори и на прага се показа Роули.

— Мамо?

Тя щеше да припадне от облекчение.

— Роули!

Сълзи се стичаха по бузите й. Грабна в прегръдката си сина си, без да обръща внимание на опитите му да я избегне.

— Здравей, Джени.

Студеният омразен глас накара сърцето й да спре. Трой Ръсел стоеше на вратата, реален като смъртта. Дори усмивката му смразяваше кръвта й. Тя усети как ужасът сковава тялото й.

Ръмженето на Бени се усилваше и той напрегнато следеше всяко движение на добре познатия му неприятел.

Единайсета глава

Петнайсет години бяха минали, а той си беше все същият. Джени мина покрай него, като се опитваше да се успокои и да събере мислите си. Роули беше жив и здрав — нищо друго нямаше значение.

— Той ме взе от лагера — обясни Роули и понечи да затвори вратата.

— Кучето остава навън — нареди Трой.

Момчето го хвана за нашийника с намерението да се подчини на баща си, но Джени го спря:

— Бени може да остане.

Трой стисна устни. Тя веднага разпозна признаците на потиснатия му гняв. Годините не бяха успели да заличат всички спомени. Бени продължаваше да се зъби и Роули го побутна с маратонката си.

— Ти си влязъл с взлом в апартамента ми — продължи Джени, без да изпуска Трой от поглед, — откраднал си международния паспорт на Роули и си отишъл до лагера.

Бившият й съпруг се подпря на масата. Сините му очи бяха все така пресметливи и студени. Беше напълнял, но това не намаляваше привлекателността му. Даже като че ли изглеждаше по-добре отпреди — факт, който тя констатира с нежелание. Някак си не беше честно човек, който изглежда толкова добре, да е същевременно толкова зъл и коварен. Беше нечестно и… много опасно.

— Не, грешиш. Аз просто влязох в жилището ти — отговори той и сви рамене. — Входната врата беше широко отворена. Предполагам, че някой я е разбил, докато те е нямало. Притесних се за теб. Влязох, повиках те, а това куче ме нападна.

Той погледна към Бени, който го наблюдаваше внимателно. Изглежда, безпогрешно надушваше врага си.

Роули се опита да се намеси в разговора, но без успех.

— Изобщо не ти вярвам. Взел си паспорта му.

Трой присви очи.

— Той лежеше до снимките. Не си си направила труда да ми споменеш, че имам син.

— Мамо!

— Той не е твой син.

Трой широко се ухили.

— Знам, че той ми е баща — извика Роули. — Имам негова снимка! — Започна да рови из джобовете си.

— Той не е твой син в общоприетия смисъл — отвърна Джени едва чуто, с последни сили мина покрай него и седна изтощена на дивана. Цялото тяло я болеше.

— Мамо, мамо, ето я… — Със снимката на Трой в ръка Роули се разположи на фотьойла срещу нея. Джени погледна избледнялата снимка, но не я взе. Чувстваше се изтощена до смърт.

Роули хвърли поглед на баща си и отпусна ръце покрай коленете си. Снимката се поклащаше между пръстите му. Дори и на нея личеше лицемерната усмивка на Трой. Момчето продължи нетърпеливо:

— Той дойде още преди няколко дни и аз веднага го познах.

Тя вдигна глава към Трой. Изглеждаше толкова самодоволен, че й се прииска да закрещи.

— Името му не фигурираше в списъка от хора, които могат да те вземат.

— И какво от това? Той ми е баща и паспортът ми беше у него. Само това има значение!

— Извадих ти паспорт заради пътуването до Пуерто Валарта.

— Но аз не дойдох — извика Роули, сякаш беше глуха. — Отидох на лагер с Брандън! И после се появи татко. Аз си помислих, че ти си го изпратила, и толкова се зарадвах!

Трой я изгледа похотливо. Джени потръпна при спомена за докосванията му. Почувства се омърсена и й се догади.

— Защо не си му казала за мен?! Защо си ме крила? — Роули изглеждаше обиден. Стисна устни сякаш, за да не се разплаче.

Джени го погледна безпомощно, а после изгледа Трой с омраза. Той й отвърна с иронична усмивка. Явно е грешала, като си е мислела, че не го мрази — ооо, мразеше го до дъното на душата си!

— Не му казах, защото му нямам доверие.

— Но аз съм му син. — Роули не можеше да понесе предателството на майка си.

— Знам това и съжалявам.

Искаше й се да го хване за ръка, но той я усети и се отдръпна. Гърлото й се сви. Ако го загубеше сега, никога нямаше да си прости.

— Исках да наваксам пропуснатото време — каза Трой. — Да поиграем футбол, да се поопознаем, такива неща.

— Рик не те е видял на лагера — сряза го тя в отчаяния си опит да го злепостави, макар да знаеше, че е безсмислено. Не можеше да се успокои, докато Трой беше в дома й. Все едно да си спокоен в присъствието на гърмяща змия.

— Рик ли? Бащата на Брандън?

Роули кимна.

Трой подигравателно се изсмя:

— На всички им бе писнало да досажда със съветите си. Освен това няма представа от футбол.

— Е, играе по малко — защити го Роули напълно объркан.

Джени знаеше, че Трой лъже за влизането си в апартамента. Знаеше много неща, за които синът й нямаше представа, но сега не беше моментът да спори — от опит знаеше, че ще загуби. А можеше да загуби и сина си.

— Мислех, че искаш да се реваншираш за миналото — Джени се обърна решително към Трой.

— Да се реванширам ли? Ти ли ми говориш за реванширане?

— Какво имаш предвид? — попита Роули.

Тя се обърна към него:

— Роули, искам да си поговоря малко с Трой насаме.

— За какво?

— Моля те.

Момчето се намръщи и стисна зъби — в този момент така заприлича на Трой, че сърцето на Джени се сви от болка. Не, той не беше като Трой. Нямаха нищо общо!

Роули се прибра в стаята си и затръшна вратата. Е, поне не усили уредбата. Явно искаше да чуе разговора.

— Ех, Джени. Защо не ми каза? — започна Трой.

— Никога не бих го направила — призна тя.

Нейната предизвикателност го изненада, но той продължи в същия дух:

— Колко добре стана, че успях да науча, нали?

Той заобиколи дивана и седна близо до нея. Тя се отдръпна в ъгъла.

— Виждам, че за толкова години не си станала по-любезна.

Той имаше наглостта да прибере зад ухото й един непокорен кичур. Джени го перна по ръката. За свой ужас забеляза у него надигаща се сексуална възбуда.

— Ах, ти, малка кучко! — просъска той.

— Докосни ме само още веднъж и ще извикам полиция.

Той се ухили предизвикателно.

Изведнъж Джени изтърси:

— Ти следил ли си ме? — Бе забравила колко коварен може да бъде.

— Можех да наминавам, когато си поискам.

— Господи, ти си Майк Конрад!

Той изобрази пистолет с палеца и показалеца си и се престори, че я улучва между очите.

— Да-а-а-н — право в десетката!

Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва.

— Мога да докажа, че си нахлул в дома ми. Какво искаш, Трой? Пари ли? Кога успя да пропилееш всичко, което ти бе дал баща ми? Да не си посмял да ме докоснеш отново! — добави ужасено, когато ръката му се озова твърде близо до крака й.

— Хайде, Джени, не се дърпай. — Погледът му се задържа върху бедрата й. Тя едва се удържа да не стисне колене.

— Махай се, Трой.

— Не можеш да ме изолираш от сина ми. Можем да стигнем до съд. Как ли би изглеждало в очите на заседателите богатата бивша съпруга да държи детето си далеч от баща му толкова време?

— Миналото ще излезе наяве. Ще им кажа как си ме малтретирал.

Той светкавично я сграбчи, притисна я в ъгъла, устните му се впиха в нейните в момента, в който тя понечи да се разкрещи.

— Той ще те чуе — прошепна й злорадо. Обожаваше чувството за превъзходство и сила. — А аз ще обвиня теб — майката, която го е откъснала от баща му.

— Махни се от мен! — просъска тя.

— Кого ли ще избере Роули? А? Кого?

С едно рязко движение той пъхна ръката си под полата й, а после скочи на крака видимо възбуден. Наблюдаваше я внимателно и чакаше решението й.

Джени бе онемяла от ужас. Каза си, че единственият начин за спасение е бягството. Двамата с Роули трябваше да тръгнат незабавно за Санта Фе.

— Само ти губиш, Джени. Аз искам да ти дам това, от което имаш най-голяма нужда. — Гласът му бе по-тих и от шепот.

Тя не помнеше да е бил толкова агресивен преди. Леденото му спокойствие се бе превърнало в нещо изключително опасно. Грубостта му бе добила изключително сексуална насоченост. Само като си представи какво си мисли той, устата й пресъхна от страх.

Куражът й се изпари. Бе загубила този рунд.

— Колко пари ще искаш този път?

— Ааа, неее!… — Той размаха отрицателно пръст. — Аз съм твой, скъпа. Това, което искам, е аз, ти и Роули.

— По-скоро ще те убия, отколкото да ти позволя да съсипеш сина ми.

В отговор получи само злобна усмивка.

 

 

Хънтър мразеше да се чувства раздвоен. Караше безцелно от известно време, опитвайки се да събере мислите си. От време на време поглеждаше часовника си и се чудеше кога ли Джени ще успее да се върне от „Трите вятъра“. А може би вече се бе прибрала със сина си. Дали да се отбие неканен. Тя сигурно щеше да побеснее, тъй като в момента не можеше да го понася. Нали му каза, че го мрази.

Отначало не му се вярваше, че е възможно, но в крайна сметка той я бе предал. Тя едва ли щеше да му прости. Най-умното в случая би било да я остави на мира няколко месеца. Да й даде време да се установи в Санта Фе и да се уталожат нещата.

— Мамка му — изруга той. Защо му трябваше да се забърква? Как така се случи? Но само като се сетеше за нея и… гладката й кожа и сладострастните въздишки… чувството й за хумор… изключително сексапилния начин, по който отмяташе къдриците си от лицето.

А не биваше да забравя и Ръсел. Основната причина, поради която прие работата. Не биваше да оставя Джени сама точно сега.

Накрая потегли към апартамента й, паркира и бавно се качи по стълбите. Почука леко на вратата. Никой не отвори. Отново потропа, този път по-силно. До слуха му достигнаха тихи стъпки и усети да го наблюдават през шпионката.

Вратата се отвори — на прага стоеше Джени. Лицето й бе по-бяло от тебешир, а очите й гледаха уплашено. Видът й го разтревожи не на шега.

— Аз… много съжалявам… Просто исках да те предпазя. Съжалявам.

— Вече е късно. — Гласът й трепереше.

— Джени? Какво е станало? — У него се пробуди ченгето. Той мина покрай нея и се огледа бързо наоколо. Ако пистолетът му беше у него, щеше да го извади.

— Няма го вече. Той си тръгна. Засега.

— Ръсел ли? — попита Хънтър, като се обърна отново към нея.

Кимна утвърдително.

— Със сина ми… — Тя избухна в плач.

— О, Джени. — Притисна я към себе си. За секунда тя се дръпна, но после се отпусна в прегръдката му. — Какво се е случило?

— Той взе Роули. — И усетила напрежението, което тези думи предизвикаха, побърза да добави: — Не, не… Роули искаше да тръгне с него. Отидоха на… кино. — Тя изохка.

Хънтър я заведе до дивана. Тя бе пред истеричен припадък. Симптомите му бяха до болка познати покрай Мишел след караниците й с Трой.

— Той какво направи? — попита я внимателно. Мишел никога не му казваше всичко, но Хънтър знаеше, че истината е страшна. Искаше му се да го убие!

Джени също нямаше да му разкаже. А може би не можеше.

— Нарани ли те?

— Не ми остави видими белези — отвърна тя с горчивина.

Той я хвана нежно за раменете и я обърна към себе си.

— Джени, чуй ме внимателно. Няма да му позволя да те нарани отново. Разбра ли ме?

— Сега не мога да мисля. Той е… — тя се разтрепери — … станал е по-лош отпреди.

Хънтър изскърца със зъби.

— Той е садист.

Тя се отпусна на гърдите му.

Той я зави с якето си и я притисна силно, заслушан в неравномерното й дишане. Какво ли би направил Ръсел сега, когато знаеше истината за Роули? Не вярваше, че този човек има съвест. Той живееше заради моментните си прищевки. И заради парите. И заради сексуалното си надмощие над жените. Обичаше да издевателства над тях.

— Той няма да нарани сина си — изрече.

— Ти каза, че го познаваш — промълви тя — Наистина ли така смяташ?

— Със сигурност знам, че няма да му позволя да го направи.

— Откъде го познаваш?

Той се подвоуми. Сега май не беше моментът да разказва с подробности трагедията с Мишел. Ако чуеше, че според него Трой я е убил, Джени нямаше да е и за минута спокойна — та синът й беше с него на разходка! Затова уклончиво отвърна:

— Познавам го от Лос Анджелис.

— Баща ми ли се свърза с теб?

— Да. Чрез адвокатите си.

— Не разбирам — промърмори тихо тя, отдръпна се и прокара ръка по челото си. Страните й горяха, очите й гледаха трескаво. — Трябва да замина за Санта Фе възможно най-скоро. Дори още тази вечер. Трябва да се измъкна от него!

— Ще дойда с теб.

— Не мога… — тя стисна ръце — не мога и да си помисля да те моля за това.

— И без това ще трябва да се прибирам. Ще тръгна с теб.

— Аз…

Звънът на телефона я прекъсна и те скочиха. Джени го гледаше, сякаш бе заредена пушка, насочена към сърцето й, после вдигна.

— Сигурно е Роули.

Чу гласа на Магда:

— Ние се прибрахме, скъпа! Джени, мила моя, трябва да побързаш да дойдеш. Толкова е красиво сега в Санта Фе! А твоят ресторант! Господи, момиче — направо е прекрасен! Минахме покрай него на път за вкъщи — че той е напълно готов. Може да отвори буквално утре! — Тъй като Джени мълчеше, тя попита: — Ало, там ли си? Чуваш ли ме?

— Да.

— Гласът ти не ми звучи много добре.

Джени с усилие преглътна. Вече никога нямаше да бъде добре. Въпреки това успя да изрече:

— Нямам търпение да дойда в Санта Фе.

— А видяхте ли се с Хънтър, след като се прибра?

— Да.

— А защо не долавям щастливи нотки?

— Ох, Магда, просто точно сега не мога да говоря. Към края на седмицата ще се видим в Санта Фе.

— Добре. — Ентусиазмът й бе значително охладен от сдържаните отговори на Джени. — Дръж се момиче! Ние с Фил те обичаме.

— Дочуване, Магда. И аз ви обичам — каза Джени и побърза да затвори, преди да се разплаче. Погледна безпомощно към Хънтър. Това, от което се нуждаеше в момента, бяха подкрепата и разбирането му. Искаше й се да се сгуши в обятията му, но не смееше да се отпусне, а и не беше съвсем сигурна, че може да му вярва. Събра сили и се отправи към стаята си да опакова багажа.

 

 

Трой гледаше най-тъпия филм на света. Някакъв кунгфу екшън, който претендираше да е остроумен и забавен. Не понасяше главната героиня — всеки път, когато тя сритваше някой сто и петдесет килограмов мъжага, го напушваше смях. Как не си намираше майстора! А имаше хубави цици, скрити само от едно прилепнало бюстие. Ах, само как му се искаше да я зашлеви през дръпнатата физиономия.

Извади пакетче дъвки и си взе една. Роули отказа. Той крадешком го оглеждаше. Беше му одрал кожата. Тихичко се засмя, като се сети за изражението на Джени, щом го видя. Ама че кучка — да го крие толкова години! А какво предимство му осигуряваше това момче. Вече нямаше измъкване — и тя, и старецът му бяха в ръцете.

Идеше му да зарита с крака от удоволствие.

— Харесва ли ти филмът? — прекъсна мислите му хлапето.

Толкова искаше да се хареса на баща си, че той едва се сдържа да не му разроши косата.

— Да, обичам екшъни.

— Е, аз също!

Чар. Това беше ключът към всички врати. Дори и към сърцето на петнайсетгодишен хлапак. Колко ли трудно щеше да му бъде да го настрои срещу майка му? Май немного, съдейки по обтегнатите им отношения. А какво ли би направила тя, за да си го върне? Навярно всичко.

Той си позволи удоволствието да си я представи как се влачи пред него, плаче и го умолява. А той вдига юмрук и с усмивка го забива в лицето й. Можеше вече да прави с нея каквото си поиска и където си поиска — подпряна на ръце и колене; права до стената; просната на масата. Толкова време успяваше да му се изплъзне, но сега нямаше мърдане.

Трой неохотно прекрати сладките си фантазии, когато филмът свърши.

Имаше нужда и от средства, и то възможно най-скоро. Парите му бяха свършили, а кредитната карта, която му бе дала Патриша, сигурно бе изчерпала лимита си. От долнопробния хотел, в който беше отседнал, щяха да я поискат тези дни.

— Какво искаш да правим сега? — попита го Роули, щом излязоха навън.

— Може би трябва да те закарам обратно при майка ти.

— Не искам да се връщам повече там — упорито отвърна момчето.

Трой ликуваше.

— Е, хайде, хайде. Става късно. Утре не си ли на училище?

— Вече не ходя на училище тук. Ще се местим. — И веднага полюбопитства: — А ти къде живееш?

— Напоследък пътувам насам-натам. Значи се местите в Санта Фе, а?

Беше му много неприятно, като разбра, че Джени се мести точно там. В същия град, където намери убежище онова гадно ченге Хънтър Калгари, след като Трой му уреди уволнението. А онзи беше луд за връзване и Санта Фе определено бе тесен за тях двамата. Надяваше се да се е преместил.

— Не искам да заминавам — категорично заяви Роули. — Ще остана тук при моя приятел Брандън.

— Чакай, чакай малко…

— Мама има ресторант там — обясни той с гордост в гласа, независимо от нежеланието си да се прибере. — Скоро ще го отваря. Сто процента ще готвят много вкусно.

Той ядно подритна едно камъче, както вървяха към взетата под наем кола на баща му. На Трой му се догади, като я видя. Така му бе писнало от мизерия! Искаше лексус или порше, или ягуар. За малко да убие Фредерика, когато тя си поиска ключа от мерцедеса. И всичко стана само защото беше една откачена раздвоена мръсница.

— Кога заминавате? — попита той.

— Де да знам. Тази седмица.

Ядът на Трой се превърна студен гняв, който го завладя изцяло. Оня дърт хитрец Алан не му бе споменал за плановете на Джени. Добре, че сервитьорката с голямата уста го светна, а и добре, че успя да се добере до Роули навреме. Момчето беше безценен извор на информация.

— Ама аз няма да тръгна! — повтори то предизвикателно. — Ако трябва, ще остана със семейство Фъргюсън.

— Не се пали толкова. Аз самият живея доста близо до Санта Фе.

— Наистина ли?

— Да. Знаеш ли къде се намира Таос?

Роули поклати отрицателно глава, а Трой мислено се поздрави, че бе опознал така добре имотите на Фредерика. Къщата естествено щеше да е здраво заключена, но нали за всяка врата си има ключ!

— Имам място там. Не е нещо особено. Едно малко ранчо на час път с кола северно от Санта Фе.

— Сериозно ли? — Роули беше щастлив.

— Аха.

— С какво се занимаваш?

Трой за пръв път изпита досада от дребосъка.

— С инвестиции, с търговия на борсата, такива неща.

— Ааа.

Качиха се в колата и Трой потегли към дома на Джени.

— Имам да свърша някои неща, така че само ще те оставя и продължавам.

— Да, бе, просто не искаш да виждаш майка ми.

— Не е така. Майка ти е истинска дама и ако си уговориш предварително среща с нея, всичко е наред.

Трябваше да продължава да го очарова.

Роули като че ли искаше да каже още нещо, но за голямо облекчение на Трой си замълча. Щом пристигнаха, той слезе, обърна се и го попита по детски наивно:

— Ще се отбиеш ли и утре?

Трой се постара да запази приветливата си усмивка.

— Вероятно. До скоро, хлапе.

Щом зави зад ъгъла, въздъхна с облекчение. Не беше сигурен дали харесва момчето. Изглеждаше прекалено свястно. Може би с времето щеше да заприлича на човек.

Със сигурност обаче щеше да се превърне в нужното на Трой оръжие.

 

 

Роули изпроводи с поглед колата на баща си. Беше изпълнен с противоречиви чувства. Преди всичко беше ядосан на майка си, която се опитваше да го убеди, че баща му е някакъв мошеник. Как е могла да го направи? А през цялото това време можеше да бъде с него, ако знаеше истината.

А на него постоянно му говореше да казва истината! Докато се качваше по стълбите, чу лай. Бени тичаше към него.

— Ей, глупчо — зарадва му се той. — Защо не хареса баща ми?

Бени подскачаше наоколо. Роули го сграбчи за ушите и двамата започнаха да се борят. Разнесе се игриво ръмжене, скимтене и смях. Накрая момчето обвинително размаха пръст пред муцуната му.

— Ти си лошо куче. Баща ми е добър човек. — Още беше смутен заради поведението на кучето към Трой.

В този момент входната им врата се отвори и на прага се появи непознат. Той се стъписа, като видя Роули и Бени. Кучето заръмжа, но после го подуши и помаха с опашка като на стар приятел. Човекът го почеса свойски зад ушите.

Кой, по дяволите, беше пък този?!

— Кой си ти? — настоятелно попита Роули.

— Казвам се Хънтър Калгари.

— Мамо? — Роули притеснено мина покрай него. Майка му не се виждаше никъде.

— Тя започна да приготвя багажа. В спалнята е.

Роули се обърна към непознатия изпълнен с възмущение. Забеляза широките му рамене и силните му ръце. Не изглеждаше като случаен познат. Не му се мислеше точно какъв беше.

— Мамо! — извика той по-силно.

— Роули! — зарадва се тя.

Момчето се подразни отново. Когато излезе с баща си, я остави разярена, а сега…

Тя се втурна в стаята и го прегърна. Обикновено не се дърпаше, все пак обичаше майка си. Но сега я отблъсна и извърна лице, за да не гледа обиденото й изражение. За момент се почувства виновен, но вниманието му отново бе привлечено от непознатия.

— Роули, запознай се с Хънтър Калгари.

— Здрасти — поздрави той предпазливо.

— Здравей, Роули.

Беше облечен с дънки и кафеникава риза. Имаше вид на работяга. Роули го харесваше все по-малко. Особено сега.

— Хънтър е мой приятел — добави Джени, за да наруши настъпилото мълчание.

„Приятел ли? Че ти изобщо нямаш приятели мъже!“ — Идеше му да се разкрещи.

— Той ще ни помогне с преместването в Санта Фе.

Роули вдигна глава и заяви категорично:

— Аз няма да замина.

— И таз добра, разбира се, че ще заминеш.

— Не, няма. Оставам тук с Брандън.

Джени щеше да възрази, но се спря, стисна устни и му хвърли онзи поглед, който го караше да се чувства толкова неудобно. Той се опита да не отстъпва. На карта бяха заложени много неща. Не желаеше новият да се намесва и му хвърли предупредителен поглед. В отговор онзи вдигна въпросително вежди. Не можеше да се каже дали ситуацията го забавлява или не.

— Сигурна съм, че Трой има нещо общо с нежеланието ти — каза Джени, — но повярвай ми, щом успя да те намери в Хюстън, със сигурност ще дойде и в Санта Фе.

Определено ставаше нещо странно — гласът на майка му звучеше пораженчески.

— Аз го харесах — защити го Роули.

Тя кимна.

— Да, той може да бъде много чаровен.

— Какво искаш да кажеш?

— С мен не се е държал добре, Роули. Ако искаш да научиш нещо повече, питай. Но отсега ти казвам, че няма да харесаш това, което ще чуеш.

— Така ли? Той пък говори само хубави неща за теб! — изкрещя той.

— Работата не е в това, което казва, а в това, което върши.

— Какво толкова прави? Какво прави, а? — наежи се той, но като видя, че майка му е готова да му отговори, я прекъсна: — Не ми казвай! Не искам да те слушам! Отново ще ме излъжеш. Ето какво правиш — само ме лъжеш! Защо ме излъга! Няма да ходя в Санта Фе!

Той хукна към стаята си и затвори вратата. Не я затръшна — явно искаше категорично да подчертае, че не могат да го накарат да отстъпи.

Ослуша се и щом долови стъпки, взе една баскетболна топка. Чу как майка му леко почука.

— Да?

Джени подаде глава, без да влиза. Косата й падна на вълни покрай лицето й. Имаше много красива майка. Той се гордееше с нейната хубост. Тя каза:

— Уморена съм, Роули. Ще си лягам.

— Ами той? — попита бързо момчето.

— Хънтър си тръгва. Ще се видим отново в петък. Той ще дойде с кола с ремарке. Лека нощ.

Значи и той щеше да ходи в Санта Фе! Роули тупна топката и стисна зъби. За разлика от Брандън той рядко ругаеше. Майка му щеше да припадне, ако го чуеше да говори мръсни думи. Но сега си позволи да измисли няколко цветисти определения за Хънтър Калгари. После ги прошепна на глас, като нервно се озърташе към затворената врата.

Той се досещаше какво си мисли този, като гледа майка му. Това го ядосваше. Но защо майка му не гледаше по този начин неговия баща? Ето това трябваше да направи тя. И после родителите му щяха да се съберат отново.

Точно това искаше Роули.

Това беше всичко, от което имаше нужда.

 

 

Хънтър излезе на площадката и се обърна към Джени. Лицето й бе в сянка, но въпреки това личеше колко е измъчено. Толкова му се искаше да я успокои, че всичко ще бъде наред, но не можеше. Знаеше колко е опасен Трой Ръсел. Знаеше го и Джени.

Тя се чудеше какво да му каже. На него очевидно не му се тръгваше и пристъпваше от крак на крак.

— Не бива да си сама тук.

— Знам — тя се обърна и погледна към стаята на сина си, — но не можеш да останеш.

— Загрижен съм за твоята безопасност.

— Няма нужда да пътуваш с нас — продължи тя. — И сами ще стигнем до Санта Фе.

— Напротив. Ще съм тук в петък сутринта. И все пак трябва да имаш близък човек до себе си.

— Няма нужда. Остават още само няколко дни. А и както ти сам каза, той няма да нарани Роули.

— Аз ще съм наоколо.

Тя кимна благодарно. Изпитваше облекчение, като знаеше, че ако й се наложи, щеше да има кой да й помогне.

— Надявам се да не се появи пак.

— Не разчитай на това. Той се е насочил право към баща ти.

— Може би трябва да му се обадя. Да го предупредя.

— Мисля, че той се канеше да ти се обади — каза Хънтър и се усмихна накриво.

Тя учудено вдигна вежди.

— Да, видяхме се днес следобед.

— Значи знае за нас, така ли?

— Все едно. Вече не работя за него.

Лицето й се поразведри. Така му се прииска да я целуне. Тя помръкна отново — сякаш бе усетила порива му. Той си даде сметка, че тя можеше никога да не му прости. Харесваше го дотолкова, че да го допуска до себе си, а и знаеше, че се нуждае от защита. Но това, което бяха преживели, може би нямаше да се повтори.

— Лека нощ, Хънтър — пожела му тя и затвори вратата.

Той постоя, после се подготви за поредната студена нощ в джипа.

Дванайсета глава

Санта Фе бе построен около голям централен площад. На Джени й се стори истински рай. Цял живот си бе мечтала да се откъсне от корените си, да има собствен живот, да опознава нови места. И сега най-после този копнеж се бе превърнал в реалност. Тя шофираше покрай старите сгради в колониален стил, покрай художествените галерии, ресторантите и музеите. После зави на изток към един от най-скъпите жилищни квартали.

Апартаментът, в който щяха да живеят, почти не се различаваше от предишния, но наемът бе по-висок. И все пак тя имаше голям късмет. Повечето сгради в района се ползваха от собствениците им, но точно тази бяха решили да я дават под наем и Джени се оказа в нужното време на нужното място. Разбира се, можеше да използва част от наследството си и да си позволи нещо по-луксозно, но бе решила да инвестира в ресторанта, а останалото да не пипа — в случай, че бизнесът не потръгнеше.

Дворът бе заграден с метална ограда, а към гаражите водеше порта с дистанционно управление. Най-после се чувстваше в безопасност — нов дом, нов живот!

Роули се бе отпуснал на седалката до нея и се преструваше, че нищо не го интересува. Беше се държал ужасно по време на цялото пътуване. Когато си отвореше устата, беше само за да й натяква колко добър е Трой и колко ужасна е тя, че го лъгала, и колко е нещастен, че заминава. Неговото отношение определено развали част от удоволствието, но Джени му бе подготвила изненада за пристигането. Нагласи я с помощта на семейство Фъргюсън и на Хънтър и силно се надяваше да успее да промени отношението му. Тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Джипът на Хънтър не се виждаше, не че го очакваше толкова скоро. След като я бе изпроводил до края на града, се бе върнал да довършва някои неща. Той все още обсебваше мислите й, независимо че се преструваше на безразлична.

Не се бяха виждали кой знае колко тези дни, но като знаеше, че той е наблизо, се чувстваше далеч по-сигурна. Трой се бе отбивал два пъти — и то когато тя не си беше вкъщи. Може би я е изчаквал да излезе. Може би е видял джипа на Хънтър и е разбрал, че я охраняват. Каквато и да беше причината, едно бе ясно — той целеше да заздрави връзката си с Роули, играейки „добрия татко“, и същевременно да го отдалечи от нея. Той със сигурност знаеше къде се местят, защото Роули държеше да го уведомява за всичко. Джени се надяваше поне да успеят да се измъкнат от Хюстън.

Разбра какво прави Трой, когато не играе на примерен баща — най-после бе поискал пари от баща й. Алан бе бесен. Джени изрично бе настояла да не му плаща, но той отказа да я слуша и му даде доста солидна сума. Алан направи и грешката да каже на Роули, че баща му е изнудвач, но в резултат си спечели единствено пълното му безразличие. Момчето и преди не харесваше дядо си, а след този случай пък съвсем. Джени бе вбесена от глупостта на баща си, но той беше непоправим. Никога нямаше да се промени.

И Алан имаше какво да й каже по отношение на Хънтър.

— Той е напълно изчерпано бивше ченге. Съжалявам хиляди пъти, че го наех. Той е просто поредният използвач, който си търси богата жена, за да го издържа.

— Е, това няма нищо общо с истината — отвърна му Джени. Вярно, че си имаше проблеми с Хънтър, но той определено не беше от тези мъже.

— Ти си позволи да се обвържеш с него и сега в главата му е само банковата ти сметка.

— Той ме пази от Трой и това е всичко — спокойно му отговори тя.

— Не ме лъжи. Между вас има много повече! Той самият ми го каза.

— Значи греши — твърдо заяви тя.

— Боже, аз го наех да те охранява, а ето, че сега се нуждаем от човек, който да те пази от него! — Той поклати глава. — Трябва да се уверя, че ще бъдеш в безопасност в Санта Фе.

— Не се притеснявай. Хънтър ще ме придружи, и то като бодигард. Ако си чак толкова загрижен за парите на фамилия Холоуей, престани да ги пилееш по Трой. Докато не спреш да го издържаш, той ще продължава да те тормози. Това е мнението ми по въпроса! Нямам какво повече да добавя.

Категоричният й отказ да обсъжда повече отношенията си с Хънтър го ядосаха, но Джени не му обърна внимание. Тя го прегърна резервирано на сбогуване, а Роули само му подаде ръка. Джени бе много доволна, че тази принудителна вечеря в сряда приключи и двамата с Роули се махаха от претенциозното имение „Ривър Оукс“. На връщане тя се оглеждаше за джипа на Хънтър, но не го видя. По-късно същата вечер през прозореца на спалнята си го забеляза паркиран на съседната улица.

Имаше още едно сърцераздирателно сбогуване в „При Рикардо“. Алберто беше безутешен, че не може да задържи „дъщеря си“. Даде й последната заплата плюс огромна премия, която направо й спря дъха — щеше да й помогне за новия ресторант.

Най-трудното беше сбогуването със семейство Фъргюсън. Брандън като че ли бе шокиран, а близнаците, усетили, че става нещо важно и никой не се занимава с тях, използваха възможността да се сбият. Джанис не им обърна внимание. Прегърна силно Джени и й пожела да се пази и да се грижи за себе си.

Същата вечер се отби при Джанис на чаша вино. Тогава й предложи да изненадат Роули — пиха за това и си обещаха да поддържат връзка.

 

 

Докато завиваше по алеята към новия си дом, Джени изпитваше истинско щастие. Най-после се бе измъкнала от опеката на баща си и от тормоза на Трой — е, поне засега.

Роули отегчено отвори око и попита:

— Това ли е?

— Аха.

Не смяташе да търпи детинското му поведение. Тя скочи от колата и грабна първата кутия, която й попадна. Повечето от вещите им щяха да пристигнат в средата на другата седмица с камион. Сега бе взела само картини, снимки, лични документи, такива неща, което й напомни…

— И кажи на Трой, като се обади, да ти върне паспорта.

— Знам, знам, колко пъти ще ми го повтаряш?

Джени се въздържа и не отговори. Нямаше смисъл да се заяжда. Роули бе настроен да защитава Трой за всичко, а тя не желаеше да се бори с него. По-добрата тактика бе да го остави да се държи като магаре и да се надява, че сам ще престане, като види, че с това няма да постигне нищо.

Тя отключи и отвори широко входната врата. Миришеше на прах и на застояло. Дръпна завесите на прозорците и плъзна остъклената врата към балкона. Късното следобедно слънце освети стаята. Тя се огледа със задоволство. И най-дребните несъвършенства й се струваха прекрасни.

Нямаха мебели, затова седяха на прага на камината или просто на пода. Джени се бе сетила да вземе телефонния апарат и сега го включи, за да се обади на Глория.

— Радвам се, че си вече тук. Те отново боядисват — побърза да се оплаче тя. — Ела да видиш докъде сме стигнали.

Глория не беше много по приказките.

Джени не се нуждаеше от убеждаване, затова си взе чантата и каза на Роули:

— Отивам в ресторанта. Искаш ли да дойдеш?

— Не.

Той изглеждаше толкова потиснат, че тя за момент се поколеба. Пролетната ваканция вече бе свършила, но до училището имаше още два почивни дни. Отново си помисли за Хънтър — какво ли щеше да прави, освен да я охранява? Не можеше да си позволи да се занимава с него. Беше станало прекалено сложно. Може би след време…

„При Джинива“ се намираше в една от страничните улички, съвсем близо до известната Каниън Роуд. Помещението е било използвано за художествена галерия, после — за кафене, после собственикът бе взел и съседното място и бе добавил обедно и вечерно меню. Бе последвал объркан развод и около година мястото бе пустяло, докато бившите съпрузи се разберат за собствеността и наема. Когато всички юридически спънки бяха преодолени, Джени успя да подпише нов договор за наем и веднага започна с ремонтите и подобренията.

Не бе идвала почти от два месеца и промените направо спряха дъха й. Наистина бе готово! Бояджиите нанасяха последен пласт от боята, а от кухнята се разнасяше апетитна миризма на готвено.

Глория се бе надвесила над слабичък готвач, който приготвяше сос чили. В Санта Фе имаха обичай да казват „Чилито е кралят и кралицата на храната“ и Глория изповядваше същата максима. Всичките й ястия бяха подправени с някоя от хилядите разновидности на подправката — от изгарящо люто до съвсем лек възбуждащ аромат. Тя приготвяше соса от покафенели, почти прегорени чушки, от което лютото почти изчезваше, а вкусът се запазваше. Спор нямаше — въпреки че бе примесен с миризмата на боя, ароматът изпълни със слюнка устата на Джени.

— Я, аз съм била гладна — сподели тя с готвача.

Глория само скръсти ръце под впечатляващия си бюст и гледаше критично всяко действие на човечеца. Косата й бе прибрана на тила в стегнат кок. Невъзможно бе да се определи възрастта й — можеше да е както на трийсет, така и на петдесет. Беше същинска фурия и готвачите трепереха около нея. Ако трябваше да избира между нейния гняв и този на Алберто, Джени определено предпочиташе добрия стар Алберто.

— Ужасно изоставаме — процеди Глория. Джени не разбра какво точно има предвид — дали реконструкцията, или приготвянето на храната. Готвачът си позволи колеблива усмивка, щом строгият й поглед се отмести.

— Той говори само испански — отряза Глория, когато видя, че Джени се кани да му каже нещо, — но все пак не готви зле.

Това си беше истински комплимент от нейната уста.

— Може би трябва да му го кажеш — предложи Джени.

— Той много добре знае какво ми е мнението. — Тя хвърли сърдит поглед по посока на ресторанта, където бояджиите бяха свършили и прибираха. — Виж на тях не им се размина скандалът. Работят по-бавно от охлюви.

— Свършила си страхотна работа — похвали я Джени. Глория бе наглеждала ремонта през цялото време и тя й бе предложила да й продаде част от акциите в знак на благодарност. Баща й сигурно щеше да получи удар, ако разбереше, но тя знаеше колко е важен главният готвач за добрия ресторант. Глория още обмисляше предложението й.

— Не сме чак толкова назад. На мен ми се струва, че можем да отворим… кога… другата седмица ли?

— Не, тази седмица! — категорично заяви Глория.

— Добре — ухили се Джени. — Значи тази седмица.

— Масите и столовете са готови да посрещнат клиентите си.

Джени кимна. Бе поръчала чамови мебели, а за рецепцията — старинно испанско бюро от един антикварен магазин. Обстановката напомняше за типичния мексикански пейзаж. Оставаше да се сложат само още саксиите с живи растения.

Горната част на северната стена бе от стъклени панели и хвърляше мека светлина през деня. Ако не бяха сградите наоколо, щеше да има гледка към близката планинска верига.

Джени нямаше търпение да отворят, но преди това…

— Имам да разопаковам още някои неща. Включих си телефона. Номерът е същият, който си уредих предишния път. Ще намина пак утре. Кога ще си готова да приемаме клиенти?

— В сряда целият персонал вече е на работа. Дотогава всичко друго смятам, че ще е наред.

— Ще направим едно пробно отваряне — нещо като генерална репетиция с костюмите. Ще ми се да поканя журналисти — малко реклама няма да навреди. Пускахме вече реклами, но е време да обявим точната дата. Какво ще кажеш за петък?

Глория кимна.

— Аз ще поработя с тях и през уикенда — някои ястия се нуждаят от усъвършенстване, а нямам очи и на гърба! — Тя погледна строго разтревожения персонал.

Джени излезе. Глория определено имаше нужда да изпусне парата. Понякога й се струваше, че тази жена има десет ръце и очи на гърба.

Щом се прибра в апартамента, се сети, че е забравила да вземе лампи. Беше тъмно като в рог. Добре, че в кухнята имаше крушки.

— Роули, тук ли си? — извика го тя и усети как чувството на страх я завладява отново.

— Кво има? — дочу се отегченият му отговор от стаята.

В хола също, слава богу, светеше една крушка, така че не се наложи опипом да намира вратата му. Тя погледна в стаята му и видя, че Роули е преместил телефона до главата си. Лежеше върху спалния си чувал с ръце под главата и се взираше в тавана.

— Взехме с нас малкия телевизор. Ако искаш си го пусни.

— Не ща.

— Искаш да се обадиш на някого ли?

— Не. — В тона му се долавяше войнственост. — Що?

— Питам, защото си преместил телефона от кухнята, а може да ме потърсят — отбеляза тя. Ако се случеше Хънтър да й се обади, последното, от което имаше нужда, бяха осъдителните погледи на сина й. — Например Магда или Глория, или който и да е. Дори Фъргюсънови.

— Защо нямаш мобилен? — попита той.

— Защото нямам нужда от мобифон.

— Татко има.

Джени пламна от негодувание.

— А, така ли?! Държа да те уведомя, че всъщност дядо ти е този, който има мобилен телефон.

— Това пък какво означава? — Тонът му бе охладнял още повече.

Тя веднага съжали, че си позволи да се поддаде на чувствата си.

— Означава, че изобщо не познаваш Трой.

— Ааа? И чия е вината за това?

— Е, сега с удоволствие ще ти разкажа всичко за него.

— Ти го мразиш! — напомни й Роули разгорещено. — Какво ще ми наговориш? Куп лоши неща! Когато той дойде тук, ще отида да живея при него.

— Моля? Кога ще идва? — Джени не повярва на ушите си.

— Той живее на около час път оттук — заяви Роули победоносно, — в някакво малко градче, където туристите се избивали да ходят.

— Таос ли?

— Точно така! — Синът й остана доволен, че тя го знае. Значи наистина съществуваше. Първоначално не бе съвсем сигурен, че баща му не го баламосва. Не че би го излъгал, оправда го Роули бързо, но той като че ли бе доста внимателен за неща, които засягаха майка му.

Джени го гледаше разтревожено. Усещаше тъпата болка в сърцето й да обхваща цялото й тяло. Догади й се при спомена как Трой я бе сграбчил и я бе насилил да я целува. Помисли си, че пак се надява „подаръкът“ на Алан да го държи на разстояние поне за известно време.

— Роули, имаш ли представа с какво се препитава баща ти?

— Да — отвърна той предизвикателно.

— С какво според теб?

— С инвестиции — заяви уверено момчето.

— Не, той живее с парите, които дядо ти му дава. Дълбоко се съмнявам, че инвестира в нещо. Иначе нямаше да се появи в живота ни отново.

— Ти просто го мразиш! — изкрещя той в лицето й. — Това ти е проблемът!

— Роули…

— Остави ме на мира — измърмори той и се обърна на другата страна. — И затвори вратата — добави, като усети, че тя не помръдва.

Цялата прелест на деня се бе изпарила. Джени се прибра в стаята си, разтвори спалния си чувал и притисна лице във възглавницата. Толкова бе изморена. Сви се на кълбо и се опита да забрави за проблемите си, но сънят все не идваше.

 

 

Вече се съмваше, когато Хънтър навлезе в Санта Фе. Бе му отнело доста повече време, отколкото бе планирал, да си свърши работата в Хюстън. Цял ден го мъчеше лошо предчувствие и едва като изпрати Джени извън града, се поуспокои малко, че тя ще е в безопасност. Той предпочиташе да пътува с нея, но имаше да свърши още нещо. Джени го бе помолила за това. Единственото нещо, което бе поискала от него след възцарилата се между тях пустота, и той не можеше да не го направи.

Хънтър караше право към прашното си ранчо по път, ограден от храсти пелин. Точно до къщата растеше огромен бор, засаден там преди стотици години, но храстите бяха с естествен произход. Имаше нещо величествено в това да се бориш за оцеляването си. По-добре така, отколкото да ти се поднася всичко на тепсия. Ето такива мрачни мисли го измъчваха.

Отново у дома!

С въздишка слезе от джипа. Бе решил да поспи два часа и после да отиде при Ортега. Сега, като върна парите на Холоуей, имаше нужда от работа. И Ортега се оказа прав, като му каза, че ще се върне, и то по-скоро, отколкото очаква.

— По дяволите — меко го наруга Хънтър.

 

 

В апартамента нямаше храна. Джени си взе душ, сложи си дънките, риза с дълги ръкави и жилетка. Макар че вече беше пролет, Санта Фе се намираше високо над морското равнище и сутрин бе студено. Въздухът бе свеж.

Вратата на Роули все още бе плътно затворена. Тя мина покрай нея и тъкмо си вадеше ключовете, когато телефонът иззвъня. Разнесе се приглушеният глас на Роули:

— Ало?

Джени му извика през вратата.

— Аз вдигнах — отвърна й той.

Тя се отдръпна силно обезпокоена. Може би беше Брандън. А може би някой от другите приятели на Роули, на които бе дал новия си номер.

А може би беше Трой.

Изпита ужас. Той разполагаше с мобилен телефон. Сигурно причината, поради която се появяваше у тях в нейно отсъствие, бе, че предварително се обажда на Роули. Хънтър й бе казал, че я следва навсякъде, и това означаваше, че за Трой нямаше пречки да контактува с Роули, когато тя отсъства.

Или самият Роули се е обадил на баща си! При тази мисъл сърцето й се сви.

— Баща ти ли се обажда? Ако е той, искам да говоря с него — извика тя.

— Трябва да тръгвам — чу тя гласа му.

— Роули?!

— Вече затвориха.

— Трой ли беше?

Той не отговори.

— Господи, Роули — възкликна тя, отвори вратата и се втренчи в сина си. — Можеш да ми се сърдиш колкото си искаш, но поне се дръж като възрастен човек. Искам едно да знаеш — Трой е майстор в игричките. Той те обсеби, защото нямаш представа какво представлява в действителност. Пази се. — Опита се да преглътне страха си. — Аз те обичам. Не съм искала да те нараня и да те лъжа.

Той понечи да спори, но Джени поклати глава.

— Знам, че не съм ти казала къде е. Аз самата не бях сигурна. Не исках да знам. Той ме биеше, Роули. Разбираш ли?

— Мамо… — Момчето се дръпна шокирано.

— Не му позволявай да те нарани. Не мога да го понеса. Разбираш ли ме какво ти говоря? — нареждаше тя разтреперана със сълзи в очите.

— Може би… може би не е искал. — Роули се бореше със себе си. Не можеше да възприеме нищо лошо казано за бащата, който току-що се беше появил в живота му. — Сигурна ли си? — въпросът му прозвуча умолително.

Тя се втренчи в него. Той явно не схващаше. Не би могъл. Не знаеше какво повече да му каже. Не беше психолог, а ситуацията беше достатъчно сложна. Въздъхна тежко от безсилие и изрече:

— Отивам до магазина. Ще се върна след малко.

— Но, мамо…

— Прекалено съм уморена, за да говоря за това сега — каза тя и се отправи към колата.

Болеше я от отдръпването на Роули. Наистина я болеше. Не можеше да се справи с тази мъка, колкото и силна, и смела да беше. Той беше само на петнайсет — едно дете. И повече от всичко на света бе искал баща. Разбираше го. Но той толкова упорито пренебрегваше истината — дори фактите, че Трой я бе наранявал! Нея — собствената му майка. Никога не си бе представяла, че след онези месеци може да изпита по-голяма мъка, но вече от опит знаеше, че съществуват много, много нива на страданието. Децата бяха в състояние да нараняват, без да се замислят.

Като че ли не й стигаше появата на Трой отново в живота й! Не беше ли това достатъчно наказание за скритата от сина й истина?

 

 

Тя приключи с пазаруването и се върна в апартамента. Като видя чантите с покупките, реши, че е взела по погрешка чужди — изобщо не си спомняше какво е купувала.

— Мамо? — Роули бе застанал до вратата на хола. На главата си бе нахлупил бейзболна шапка, която скриваше лицето му. — Аз му се обадих отново и му разказах твоята версия.

— Обадил си се на Трой, така ли? — Силите я напуснаха и тя се подпря на масата.

— Той каза, че е било по погрешка. Каза, че ти се е извинявал. Каза, че сте имали някаква разправия и той те е бутнал, или пък ти него… нещо такова… — Напъха ръцете си дълбоко в джобовете и сви рамене. — Така ли е станало? Имам предвид ти така ли го помниш?

Той вдигна поглед, изпълнен с толкова тревога и страх, че тя не знаеше какво да му отговори.

— Той каза, че все още съжалява — добави Роули. — И че иска нещата между вас да се оправят.

— Понякога няма връщане назад — опита да се изплъзне Джени от тази тема. Синът й бе твърде обнадежден и идеалистично настроен, за да възприеме истината за баща си. От друга страна, тя прекрасно знаеше как Трой е способен да манипулира хората и да обвинява другите за всичко. — Между нас има прекалено много проблеми.

— Е, не е казано, че трябва да стане веднага…

— Роули, това е абсолютно невъзможно! — отвърна тя меко.

Той понечи да каже нещо и звънецът на входната врата ги стресна. Джени побърза да погледне през шпионката и като видя Хънтър на прага, въздъхна от облекчение. Отвори широко вратата и щеше да се хвърли в прегръдките му, ако Бени не беше връхлетял върху нея. Кучето заподскача и диво залая.

— Бени! — изкрещя Роули, зашеметен от изненада. Той коленичи и сграбчи голямата космата глава. Кучето скимтеше, ближеше го и махаше неистово с опашка. — Какво правиш тук?!

— Изненада! — отвърна усмихната Джени. Като гледаше как синът й прегръща стария си приятел, имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от любов и мъка. — Идеята беше на Джанис и Брандън се съгласи. Той реши, че ще имаш нужда от верен приятел.

Роули не можеше да вдигне глава от щастие. Притискаше буза в нашийника на Бени, който продължаваше да се върти, да го ближе и да пристъпва от лапа на лапа със скимтене.

Хънтър гледаше момчето и кучето. То му създаде доста ядове по пътя — не спря да се върти, да маха с опашка и да лае от страх, но това беше молбата на Джени, която той не можеше да не изпълни. Като ги виждаше заедно сега, бе доволен, че стана част от щастието им.

— Много ти благодаря — каза му Джени.

— Може и аз да си взема куче — отвърна Хънтър през смях.

Накрая Роули дойде на себе си и се прокашля. Не смееше да погледне Хънтър в очите, но накрая успя да измънка:

— Благодаря, че го докара.

— За мен бе удоволствие.

Момчето се почеса по брадичката, като поглеждаше към него притеснено. Искаше му се да го попита направо какви са взаимоотношенията му с майка му, но сутринта и без това бе твърде емоционална, така че той в крайна сметка реши да го отложи за друг път.

Джени искаше да разкаже на Хънтър за всичките си проблеми с Роули. Имаше нужда да му се довери като на близък приятел, но като го видя, в главата й остана единствено мисълта за секс. Едва успя да каже:

— Искате ли нещо за закуска? Ходих да пазарувам.

Хънтър не откъсваше очи от нея. Мозъкът му работеше на същата вълна като нейния. Той поклати отрицателно глава.

— Отивам да говоря с бившия си шеф. Ще трябва да започна работа.

— В полицията на Санта Фе ли?

— Може би.

Роули го погледна изпитателно.

— Ти ченге ли си?

— Да, преди бях и сигурно пак ще стана. Ортега ще се окаже голям пророк.

— Кой е Ортега? — запита Джени.

— Сержант Ортега — имам среща с него, но преди това се отбих да доведа Бени.

Роули изгаряше от любопитство.

— И сега отиваш право там, така ли? В полицейското управление ли?

Хънтър го изгледа преценяващо и го попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Момчето се дръпна недоверчиво. Толкова бе лесен за разгадаване, че душата на Джени се стопли от умиление. Искаше й се да разцелува Хънтър, задето бе усетил желанието на момчето.

— Отивай, Роули. Когато се върнеш, направо ще обядваме. И без това вече е късно за закуска.

— Ами Бени?

— Ще остане с мен. — Тя погледна в една от пазарските чанти. — Я виж ти! Явно съм успяла да купя кучешка храна. Що за странно нещо е подсъзнанието ни, а?!

Роули гледаше известно време ту майка си, ту Бени и, изглежда, се колебаеше, но после изтича навън. Хънтър й намигна съучастнически и го последва.

Джени се облегна на стената и въздъхна. Беше силно възбудена — цялата се изчерви, горещи вълни я обливаха, спомени за страстни целувки изпълниха съзнанието й.

Само ако знаеше какво представлява истинската страст и желание, докато бе по-млада. Може би нямаше да направи ужасната грешка да се омъжи за Трой Ръсел.

— Каква грешка! — каза си тя на глас и се върна към заниманията си.

 

 

Преди време трийсет хиляди долара бяха много пари. Сега бяха пари за семки. Холоуей му ги беше дал в банкноти по сто долара — тлъста пачка в дебел плик. Първото нещо, което Трой направи, бе да си купи кола. Продавачите изразиха съмнение в неговата платежоспособност, но като им показа купчината от двайсет хиляди, го загледаха по друг начин. В крайна сметка с неудовлетворение се спря на употребяван зелен форд експлорър. Трой се виждаше по-скоро в луксозен лексус, но засега се налагаше да се примири.

След това си поръча клетъчен телефон. Господи, как само мразеше търговците! Всички без изключение бяха тъпи, но накрая се остави да го уговорят да ползва тарифа с безплатни разговори на по-далечни разстояния. Така щеше да контролира Джени, без да се охарчва излишно.

Кикотеше се доволно, докато шофираше по магистрала №10, която прекосяваше цял Тексас. Толкова добре познаваше това шосе. Започваше от Санта Моника и можеше да го хванеш от целия щат. За да стигне до Санта Фе, трябваше да се отправи на север към Ню Мексико, но това не го притесняваше. Той обичаше да шофира.

Крещеше от удоволствие и от време на време блъскаше по волана. Беше възбуден. Бяха минали няколко дни, откакто се бе забавлявал с Дана, и вече имаше нужда от жена. Снощи бе задявал една в бара. Този път си бе избрал класно заведение, а не като онази мизерия в стил уестърн. Неочакваното застудяване бе принудило жените да се издокарат в кожени наметки, а повечето мъже носеха костюми. Имаше, разбира се, и псевдокаубои с карирани ризи и груби обноски, но не бяха много.

Всички без изключение бяха червиви от пари. Той се присламчи към една дама в бяла рокля с небрежно наметната кожа от норка на раменете. Не се забелязваше тексаски акцент. Със сигурност беше от източното крайбрежие, а изглеждаше и фригидна като нюйоркчанка. Диамантите, които проблясваха на шията й, го привличаха като магнит. Единственото, което му се въртеше в главата, бе как да я свали. Тя ухаеше на секс до умопобъркване.

Но за съжаление се оказа, че не е сама. Трой тъкмо бе задействал най-безотказния си подход, когато се появи съпругът. Беше с размерите на ръгбист и го изгледа изпод най-огромната и най-грозната каубойска шапка на света.

— Кво искаш, мой човек? — избуча той с гаднярски вид.

Личеше си, че намеренията на Трой са му пределно ясни. Беше потен като добиче.

— Вие сте късметлия, сър. — Трой примирително сви рамене.

— О, да — ухили се онзи доволно и прегърна ледената принцеса. На нея като че ли не й стана особено приятно. Не беше трудно да се отгатне, че се е омъжила заради парите му. Е, Трой не можеше да я вини за това. Гигантът изглеждаше като да притежава цели камиони с пачки. Пфу! Сигурно бе омазал с потта си модерната й рокля.

Те се преместиха, но мистър „Планета“ си забрави сакото на стола. Трой небрежно го метна през рамо и се отправи към тоалетната. Там прегледа съдържанието на джобовете, но остана разочарован, като намери само кибрит и визитни картички. Захвърли го в един от писоарите и се обърна да си ходи, но се сети за Вал и якето на оня футболист. Представи си как грозникът нежно загръща гладките бели рамене на ледената принцеса. Това го възбуди и той започна да мастурбира.

Малко след това развеселен си тръгна и не престана да се смее по целия път до хотела. Благодарение на безпределната щедрост на Алан Холоуей щеше да разполага само с най-доброто. Край с долнопробните заведения и хотели.

Той се намести на седалката и се опита да обуздае възбудата си. Вярно, че имаше нужда от нещо повече от омръзналата му дясна ръка, но за момента бе най-добре да напусне Хюстън по най-бързия начин. Оставаха му само няколко хилядарки и много време за убиване.

— О, Джени — пропя тихо той. — Приготви се, защото идвам за теб!

Тринайсета глава

Хънтър колебливо седна на стола пред бюрото си, който изскърца предупредително. Той бе леко раздразнен от факта, че някой бе взел предишния му удобен стол. Участъкът не беше голям и се намираше недалеч от главната сграда на полицейското управление на Санта Фе. Персоналът се състоеше от една шепа хора, но Хънтър нямаше право да се оплаква, тъй като и без това започна с уговорка. Първоначално, когато преди два дни дойде с Роули, смяташе да започне на пълен щат, но мисълта за Трой Ръсел го накара да избере възможността да работи като свободен агент — поне докато събитията не се развиеха в някаква конкретна посока.

След малко дойде Ортега и се облегна на вратата. Този човек имаше способността да изглежда наежен дори и когато бе напълно спокоен.

— Е, как е? — притисна го той.

— Какво правят всички тези папки тук? — Хънтър посочи към купчината, извисила се в средата на бюрото му. — Да не би да си ги пазил специално за мен, а?

— Разбира се, че съм ги пазил! Да не мислиш, че имам такова доверие на някой друг, че да му прехвърля и твоите случаи.

Хънтър ядосано въздъхна. Имаше усещането, че е нагазил в подвижни пясъци, готови да го погълнат. Че нали се беше махнал, чувствайки се изчерпан. Толкова ли не им беше ясно?

— Вали. Твоят стар смрадлив познайник сигурно пак ще ни навести — добави мрачно Ортега.

Хънтър се поразвесели. Оби Логърфийлд със сигурност щеше да си спомни пътя до участъка, за да се скрие от дъжда.

— Какво се хилиш такъв? — тросна се Ортега. — По-добре го закарай в другия окръг — само да е по-далеч от мен.

Този път Хънтър се ухили до ушите, а сержантът изсумтя от отвращение.

Хънтър взе най-горната папка и прегледа случая — доста подозрителна смърт. Жена твърдеше, че стреляла по съпруга си, защото го помислила за крадец. Беше го убила с втория от общо шест изстрела.

— Мислех, че ще искаш да си поговориш с Ани Оукли. — Ортега кимна към разтворената папка.

— А какъв е оня случай там? — Хънтър посочи купчина документи върху едно празно бюро в другия край на стаята.

— Искаш ли го? — изпитателно го попита сержантът.

Хънтър замислено се втренчи в Ортега. Много добре знаеше колко избухлив беше, но това рядко ставаше без причина. Сержантът определено искаше точно той да се захване със случаите, въпреки че все още не беше официално на пълен щат.

Със сатанинска усмивка той му подаде папката. Това си беше някакво безумие. Някакъв тип твърдеше, че голям брой НЛО се приземили в околностите на Санта Фе и извънземните го обсебили, и го накарали да запали резервоара за гориво на караваната на съседа си. Това беше причинило наранявания на кравата му. Подпалвачът твърдеше, че те са причинени по невнимание, защото добичето пасяло в непосредствена близост. В момента психиатрите изготвяха доклада си.

— Изглежда, че полицейската работа е свършена — отбеляза Хънтър.

— Ето защо и случаят е на онова бюро. Това е гражданско дело. Прокуратурата не се интересува от него. Оставиха застрахователните компании да си вършат работата. — Ортега се изкикоти доволно. Явно му доставяше удоволствие да разиграва колегата си.

Хънтър престана да му обръща внимание и се задълбочи в случая с точния мерник на жената. Тя притежавала малко ранчо на изток от града, близо до реката — едно почти сухо корито, което се явяваше продължение на Рио Гранде. Пресъхването на реката беше огромен проблем за града и жителите му го напускаха масово. Това, разбира се, създаваше сериозни трудности пред местните управници.

Накрая той взе папката и се отправи към вратата. Ортега го изгледа навъсено от кабинета си.

— Ако оня смрадлив скитник се появи тук, непременно ще ти се обадя!

— Всъщност той си има дом. Намира се в подножието на хълма.

— Чудесно! Тъкмо ще имаш възможността да го откараш дотам.

Хънтър потегли извън града надолу по Каниън Роуд. Избра този случай, защото му даваше възможност да мине покрай ресторанта на Джени. Паркира една пресечка преди него. Беше обяд и все още беше пълно с хора, когато той влезе. „При Джинива“ бе отворил врати от седмица и клиентелата му бързо се разрастваше. Изпитваше гордост, когато чуеше хората по улиците да говорят за ресторанта. Вярно, че вече не беше част от живота на Джени. Тя бе напълно отдадена на работата си и не проявяваше желание да наруши ритъма си на живот. Въпреки това той се отбиваше в ресторанта, обикновено следобед, и не пропускаше да забележи изражението й, щом го видеше да влиза. Разменяха по някоя дума, докато той пиеше кафе на бара.

Понякога Роули, който помагаше след училище, го поздравяваше сдържано. И все пак имаше напредък в сравнение с откритата му първоначална враждебност. Откакто го бе завел до управлението, усещаше уважението на хлапето. Ортега го бе посрещнал с думите: „Чие е туй кльощаво хлапе?“ и с подчертана сигурност, че Хънтър е довел малолетен престъпник. Но сержантът се отнасяше враждебно и с подозрение към всички и Роули като че ли не се притесни от това.

Той изпитваше респект и възхищение от полицията. Макар да не одобряваше Хънтър като човек, гледаше да се разбира с него дотолкова, че да има възможност да се навърта из участъка.

Такива бяха взаимоотношенията между тримата за момента. Той усещаше, че Джени изпитва облекчение от увлечението на Роули и е щастлива, че Трой Ръсел няма пръст в тази работа. Но в същото време самият той нямаше представа къде е мястото му в сърцето й.

Хънтър отдалече видя как Роули почиства масите. Хлапето наистина приличаше на Ръсел. Вярно, че не го беше виждал от смъртта на Мишел, но го помнеше добре. Не беше за пренебрегване фактът, че Ръсел бе успял да се вмъкне в апартамента на Джени и да се види със сина си, без да го усетят. Джени смяташе, че Роули се е обадил на баща си, докато е отсъствала, а и Хънтър бе готов да приеме тази вероятност. Повече го притесняваше обаче възторгът, с който хлапето възприемаше този убиец.

Един господ знаеше какво се върти в главата на Ръсел, но при всички случаи не беше нищо добро.

— Хей, здрасти — поздрави го Роули, като вдигна поглед от таблата с чаши, която носеше към кухнята.

— Отивам да проуча един случай.

— Може ли да дойда с теб? — бързо попита той.

Хънтър със съжаление поклати отрицателно глава.

— Жената, която ще разпитвам, е вкарала шест куршума в тялото на съпруга си, който се е опитвал да се прибере през прозореца. Твърди, че е станало по погрешка, но се съмнявам.

Роули се ококори:

— Убила ли го е?

— Ами да, но от прокуратурата не предприемат нищо — нямали достатъчно доказателства, за да я съдят за убийство. Ортега иска да си поговоря с нея и да преценя ситуацията. Нещо като услуга за прокурора. — Хънтър иронично се усмихна.

— Сигурно е опасна.

— Преди да я видя, не мога да преценя.

Джени се появи откъм канцеларията, понесла куп документи. Тя го погледна и му се усмихна. Дъхът му спря. Роули моментално се намръщи, грабна празен поднос и се отправи към друга маса. Така приключи краткотрайният им диалог.

— Всичко е наред — каза Джени.

— Добре.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Приличаха на непознати, които се чудят как да се сближат. „По дяволите всичко това!“ — помисли си Хънтър. Той искаше много повече от обикновено приятелство.

— Аз си промених мнението по отношение на някои неща — започна той.

— Какво имаш предвид?

— Ти си най-работливата богаташка, която съм виждал.

— Това би трябвало да е истински комплимент, щом идва от твоята уста — отвърна тя и вдигна вежда.

Толкова му харесваше да я вижда такава — щастлива, спокойна и заета с ресторанта си. Изпълваше го ярост, като си помислеше, че Трой Ръсел е някъде наоколо и има намерение да я съсипе.

Не му се тръгваше. Можеше да стои дълго така. Все се надяваше, че нещата ще се променят. Махна за довиждане, обърна се и си тръгна.

— Чакай!

Той се обърна. Тя притискаше документите към гърдите си.

— Тази вечер съм решила да си тръгна по-рано за първи път, откакто отворихме. Чудех се дали би искал да се отбиеш? Тази вечер, а?

Той се вгледа в напрегнатото й лице.

— Мисля, че зависи от това за какво ме каниш — провлече той.

— Каня те на вечеря. Магда и Фил също ще дойдат.

Обзе го силно разочарование, но той го прикри.

— Работиш в ресторант по цял ден и въпреки това каниш хора на вечеря, така ли?

— Шегуваш ли се? Нося храна от тук. А Магда има грижата за напитките.

— Ще се опитам да дойда. — Забеляза разочарованието й и добави: — Имам да свърша някои неща — полицейска работа.

— Е, добре. Няма значение.

— Единственото, което имам предвид, е, че може да стане късно.

— Ще те чакаме — увери го тя.

 

 

Джени с мъка успя да пъхне ключа и едва не изтърва няколко пакета с храна, като отвори вратата. Побърза да влезе. Роули я последва. Оставиха торбите и кутиите с най-вкусните ястия, които предлагаше ресторантът. Глория за малко да припадне, като разбра, че Джени възнамерява да вземе съвсем малко храна. Тя бе приготвила всичко сама и настояваше гостите да опитат от всичко.

— Тя е луда — отбеляза Роули, докато се прибираха.

— Не, тя е истински гений.

— Че то е същото.

Джени вадеше една по една кутиите храна, достатъчна да нахрани цял квартал. Сега вече можеше да признае, че Роули е прав.

— Ще накараме Магда и Фил да си вземат за вкъщи.

— А ние ще ядем останалото до другата седмица! — Роули отвори една кутия и се загледа лакомо в изпускащото пара бурито.

— Ти не бери грижа за това.

— Никога няма да успеем да изядем всичко. Всъщност аз мога да започна още сега.

— Поканих и Хънтър. Той каза, че ще закъснее, но като гледам количеството, няма да успее да помогне много.

Роули не отговори и продължи да изпразва торбите.

— Ще трябва да измисля как да запазя всичко това топло. Ще дойдат след около петнайсет минути или пет, ако шофира Магда.

Роули изпразни чантите и излезе от стаята. Джени извика:

— Нали обичаш да ходиш с него до участъка.

— Харесва ми сержант Ортега — поправи я той.

— Добре, де. Какво толкова не му харесваш на Хънтър, освен факта, че ми е приятел?

Роули не я удостои с отговор и влезе в стаята си. Джени прибра празните торби и реши да не се тревожи. В края на краищата между нея и Хънтър нищо не се случваше тези дни. Така че нямаше ли това дете най-после да престане?!

Телефонът рязко иззвъня и тя грабна бързо слушалката, преди Роули да е успял да вдигне. Твърде късно. Тя го чу да казва:

— Ало?

Гласът му звучеше нетърпеливо. Тази припряност се забелязваше напоследък след появата на Трой в живота им.

— Роули, ти ли си? — попита Алан Холоуей.

— А, мама също е на телефона — каза той и затвори.

— Джени, чуваш ли ме?

— Здрасти — каза тя.

— Ходих до ресторанта ти.

— Бил си в „При Джинива“ ли?

— Дойдох да те видя. — Баща й започваше да губи търпение. — Летях до съседния град и наех кола, за да пристигна. Има някои неща, които искам да обсъдя с теб.

Това беше безпрецедентен случай. Баща й рядко прекосяваше града, за да стигне до апартамента й в Хюстън, а сега бе взел самолет и после бе шофирал цели сто километра до Санта Фе! Джени си пое дълбоко въздух. Не й хареса възможността да й се изтърси тук и да вечеря заедно с приятелите й. Баща й беше в състояние да прогони и най-добрите й приятели.

— Тази вечер съм заета.

— Моля? Че ти не си на работа.

— Поканила съм гости за вечеря.

За момент той като че ли бе объркан, после попита слисано:

— Да не би още да ходиш с Калгари?

— Не, вече не. — Тя се ядоса не на шега.

— Тогава кого си поканила на вечеря?

— Магда и Фил Монтгомъри.

— Ами Калгари?

— Какво имаш предвид? — Джени стана предпазлива.

— Виждала ли си го? Той все още ли те охранява?

— Преди малко ми прозвуча така, сякаш си разстроен от възможността да сме заедно.

— Той е изчерпан, Джени. Бил е добър полицай и верен бодигард, но покрай смъртта на сестра си е оплескал всичко.

— Сестра му убита ли е била?

— Да! — възкликна Алан. — И ние много добре знаем кой е виновен за това, нали?

— Е, това вече на нищо не прилича! Не можеш да обвиняваш Хънтър, нали!? — Тя вече беше бясна.

— Не, разбира се! Обвинявам Трой Ръсел — просъска баща й. — Виж по този въпрос с Калгари сме на едно мнение. С доказателства или без — ясно е, че той я е бутнал от покрива. Виж, наясно съм, че Хънтър е бил напълно обсебен от това убийство. Ето защо исках да се заеме с охраната ти. Смятах, че е най-подходящ за тази работа — и двамата имахме еднакви цели. Но не бях помислял дори, че можеш да си паднеш по него! Не желая Трой да се навърта около теб и Роули, но и не искам да си усложняваш живота с нов брак! Е, хайде, аз съм пред портала ти. Пусни ме да вляза.

Джени затвори телефона като робот и натисна копчето, за да отвори външната врата. Седна в хола на един стол и остана в тъмното. Звездите светеха с дълбок блясък по небето навън, а сребърната луна хвърляше продълговати сенки на килима.

Трой бе убил сестрата на Хънтър?

Тя седеше на тъмно, когато Алан почука на вратата. Роули, любопитен, излезе от стаята си, за да провери кой е дошъл. Той отправи странен поглед към Джени, докато тя отваряше на дядо му.

— Ти трябва да се научиш как да говориш по телефона — скастри го Алан, — не забравяй кой ще ти плаща сметките — прибави той, опитвайки се да се пошегува.

— Мамо? — попита Роули.

Алан се усмихна, когато тя се изправи.

Трой бе убил Мишел Калгари? Защо Хънтър не й бе казал?

— Мамо! — повтори нервно Роули.

Тя с мъка успя да се усмихне. За бога, как щеше да преживее тази вечер?

 

 

Историята, която Хънтър чу, го убеди, че Ортега го е натоварил с тази задача само за да му се надсмее. Жената, за която ставаше въпрос, Бамби де ла Кроа — това бе професионалното й име — бе стриптийзьорка, въпреки че не си го признаваше. Тя се закле „върху куп библии“, че не е знаела, че съпругът й е човекът, който се е промъкнал през прозореца. На въпроса защо е стреляла в него толкова пъти, тя отговори, че той продължавал да върви към нея и тя просто е продължавала да стреля.

— Трябваше да си влезе през предната врата — заяви тя, попивайки сълзите си с кърпичка. — Той знаеше, че имам пистолет и че се страхувам.

— Но ти си била заключила предната врата — напомни й Хънтър.

— Той трябваше да има ключ — отвърна тя ужасена, сякаш му е повтаряла тази подробност много пъти. — И аз бях изплашена заради онзи тип от клуба, който ме преследваше. Имаш ли представа какво е да знаеш, че те преследват, а, детективе? Не. Разбира се, че нямаш. Е, да знаеш, че е страшно, наистина страшно. Освен това той е болен. Аз не им пускам аванси, ако ме разбираш, но той настояваше да ме докосва. — Бамби изглеждаше ядосана.

— Не се обадих на 911, защото нямам телефон — прибави тя, предугаждайки въпроса. — Вече казах това на полицията и адвоката си. Не се отмятам от историята, която разказах, защото тя е истина.

Трой Ръсел все още не би могъл да бъде обвинен в незаконно проникване. А парите, които Алан Холоуей бе дал, не бяха откуп. Разследването на обира не водеше към него, въпреки че нито той, нито Джени бе повярвал дори за минута, че той се е отбил по време на закуската, загрижен за безопасността на Джени.

„Мога да го обвиня в обир“ — мислеше си Хънтър. Трой бе взел паспорта на Роули.

— Беше нещастен случай, детективе — каза Бамби. И Хънтър насочи вниманието си към нея.

— Аз обичах съпруга си и всеки го знаеше.

Хънтър кимна. Имаше съобщения от съседите, че двойката е демонстрирала любовта си в предния двор няколко пъти.

— Той ми липсва — прибави тя. — Не е същото, нали? Когато обичан човек си отиде. Вие имате ли си някого, детективе?

Джени бе такъв човек. Но не бе негова.

— Мъжът, който те преследва, натрапи ли се пак?

Тя поклати глава.

— Предполагам си е помислил, че съм малко по-опасна с оръжие в ръка. За всеки случай държа заредена пушка.

Устните й потрепериха за миг; тя се пресегна за цигарите си и предложи на Хънтър. Той тръсна глава и тя запали цигарата.

— Но сега моят Боби го няма — каза тя с мъка, издишвайки струя син дим. Изглеждаше толкова нещастна, сякаш се преструваше. — Какво ми остава?

Хънтър излезе притеснен. Тя или казваше истината, или бе невероятна актриса. Тъй като я познаваше, бе склонен да мисли, че е първото. Замисли се за Трой Ръсел.

„Какво си мислиш, Ръсел? Какво искаш? Ще те сломя, дори и това да е последното нещо, което ще направя. Копеле такова, стой далеч от Джени.“

 

 

Докато Хънтър наближаваше града, дъждът се усили. Той направи грешката да позвъни от обществен телефон, сякаш наистина работеше в полицията. Грешката се състоеше в това, че попита за Ортега. Преди да каже и дума за Бамби, Ортега изрева:

— Разкарай си миризливия задник! Няма сухи килии в моя затвор!

Явно Оби бе пристигнал в Санта Фе.

Можеше да каже на Ортега да си гледа работата. Можеше да каже много неща. Обаче се сети, че Оби ще има нужда от него. „Трябва първо да спрем“ — си каза той, след като осъзна, че така или иначе ще пропуснат вечерята на Джени. За да изпревари дъжда, вземаше по две стъпала наведнъж, докато стигне до верандата на Джени. Позвъни и зачака, свил се в коженото си яке. Роули отвори вратата.

— Здрасти — каза Хънтър.

Лицето на Роули изразяваше противоречиви чувства. Той държеше вратата отворена и мълчеше. Бени лаеше тихо и махаше с опашка и Хънтър го погали.

След това видя Джени, която стоеше в хола и държеше розов пуловер с дълги ръкави. Тя хвърли поглед към някого и Хънтър видя мъжки крак. Бутна вратата толкова силно, че едва не смаза Бени. Изражението му бе такова, че стресна Алан Холоуей, който се сви на стола.

— Извинявай — сопна се Хънтър. Беше решил, че е Трой. Сърцето му се разтуптя.

— Не одобрявам факта, че се виждате с дъщеря ми — заяви Алан, приглаждайки крака си, като се опита да запази спокойствие. Той изгледа Роули. — Синко, трябва да говоря с господин Калгари на четири очи.

— Алан! — Лицето на Джени бе бледо.

— Значи трябва да се прибера в стаята си, така ли? — подхвърли Роули язвително.

— Добре ли си? — обърна се Хънтър към Джени.

Тя само преглътна, а Алан каза:

— Тя вече не е твоя грижа.

— Искаш ли нещо за пиене? — успя да попита тя.

— Не мога да остана. — Хънтър се чудеше какво ли й е казал Алан. Ясно бе, че нещо се е случило преди пристигането му. — Трябва да се върна в полицейското управление и да се захващам за работа.

— В полицейското управление? — попита Алан.

— Не точно. — Хънтър изгледа Джени. Тя беше съвсем объркана.

— Каква работа? — попита Роули, който изгледа злобно дядо си, но Алан дори не забеляза.

— Преместване. — Роули се взираше в пръстите на краката си и не помръдваше. След миг Хънтър го покани: — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Мога ли? — Той погледна към майка си.

Джени стисна устни, след което каза с неестествен глас:

— Разбира се.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита загрижено Хънтър. Какво, по дяволите, ставаше?

— Значи не искаш уискито? — отговори тя.

Той поклати глава. Нещо се бе случило между нея и Алан, нещо, което засягаше Трой. Той искаше да разбере какво става, но Роули стоеше нетърпеливо до него.

— Ще се върнем след няколко часа, извинете за безпокойството — каза строго.

Джени кимна.

— Вземете и кучето — заповяда Алан.

Бени нетърпеливо скачаше между Хънтър и Роули и се втурна в тъмната, влажна нощ.

 

 

Нощният клуб бе извън Серилос Роуд, в югозападната част на Санта Фе. Не беше особено луксозен, но не бе и стриптийзьорски бар. Трой никога не бе харесвал тези мизерни дупки. Той искаше нещо по-луксозно, но пък не му се ходеше в някои от модерните клубове по площада. Бяха прекалено пренаселени и прекалено тесни.

Той се бе регистрирал за нощта в хотел „Ла Фонда“, който се намираше в десния край на площада и гордо се наричаше: „края на пътеката на Санта Фе“. Хотелът бе известен и скъп, но той го харесваше. „Ла Фонда“ бе популярен. Известни личности отсядаха в него.

Трой очакваше да види купон, но вечерната тълпа бе от туристи, баровете бяха пълни със семейства и двойки с развлечени пуловери с цвят каки. Той искаше жена, облечена в тесни дрехи. Не се интересуваше дали ще има пари, защото Джени го чакаше.

Напусна „Ла Фонда“ и се отправи към друга част на града.

Клубът на Серилос Роуд се казваше „При Марти“. Явно Марти бе жена, защото на табелата на клуба имаше жена с дълги сини неонови мигли. Трой се настани на един от столовете на бара. След нощта с Дана бе минало много време и той копнееше за секс. Всъщност не бе в състояние да мисли за нищо друго тази вечер, което бе изненадващо. Нагонът бе здравословен, имаше много жени, следователно защо бе толкова нервен? Притеснението и нервността бяха нещо ново за него и леко го безпокояха. Това, което искаше, бе да захапе меката бяла извивка на женски врат.

Може би не трябваше да чака Джени. Може би просто трябваше да отиде до тях и да я вземе. Роули му бе дал всички указания, от които той можеше да се нуждае, въпреки че мястото бе ужасно охранявано от ограда и врати. Това го влудяваше. Да не би тя да се страхуваше от него?

Той щеше да я научи. Нея и онзи дебел котарак — баща й.

Не биваше да забравя и мъжа, за когото Роули му бе казал, че души наоколо. Трой беше готов да пречупи тъничкия врат на детето. След като му бе разказал за човека, Роули отказа да даде каквато и да е друга информация. Той защитаваше кучия син и това го ядосваше безкрайно. Никой не трябваше да се занимава с Джени. Тя бе и винаги щеше да бъде само негова.

— Уиски с лед — поръча Трой.

Барманът му напълни чашата и я плъзна по плота. Имаше само няколко жени. Той не бе преценил мястото добре. Тук нямаше купон.

Той изпи уискито и хвърли парите. За момент си бе помислил, че може да се измъкне, без да плати, но барманът го следеше. Докато излизаше, най-сетне в бара влезе жена, която привлече вниманието му. Тя беше с приятелка. Когато погледите им се срещнаха, той каза:

— Дами, мога ли да ви почерпя?

И двете се усмихнаха. За съжаление двете му бяха прекалено много. Той трябваше да разделя и да владее.

 

 

Оби лежеше пред вратата на полицейското управление. От пробитата му шапка течеше дъждовна вода върху мръсното му пончо, чийто свеж дизайн тип „Навахо“ бе скрит от слой мръсотия и кал. Само един поглед към Оби накара Роули да притихне.

— Защо не си вътре? — попита Хънтър.

— Сержантът ме изхвърли — оплака се той. Вгледа се в момчето и се ухили. Показаха се зъби с черни дупки. Роули го гледаше като омагьосан. — Можьеи дъ мъ нъричати Оби — каза той и протегна мръсната си ръка изпод пончото.

— Ще те заведа вкъщи, Оби — каза му Хънтър. — Но можем да спрем преди това за някои неща.

Той заклати глава като птица.

— Може да спите отвън — предложи той. — Няма да има проблем.

— Съмнявам се, че кралицата ще се съгласи.

Оби изхълца.

— Какви неща ще купуваме?

— Сухи.

— Ами тогава става. — Той опита да стане и Хънтър му подаде ръка. За малко да повърне, докато го вдигаше.

Роули седна отзад в джипа, за да предостави на Оби предната седалка. Бени, който бе оставен там, започна да вие. Хънтър се почуди дали това куче би могло да изпитва отвращение от смрадта на Оби.

— Трябва да поговоря с шефа — каза Хънтър. — Нали нямате нищо против да изчакате? — Въпросът беше отправен към Роули, защото той оставаше затворен с Оби.

— Не — отговори момчето, но смъкна прозореца си.

Хънтър все още мислеше за Джени, докато влизаше в управлението. Тя се бе държала странно.

Докато го чакаше, Ортега нетърпеливо обикаляше из кабинета си, сякаш Хънтър беше ценен агент.

— Видя ли го? — попита той, кимвайки към вратата.

— Той е в джипа. Връщам го в дома му.

— Домът — промърмори той. После започна да го разпитва за Бамби. Какво мислел Хънтър за нея? Дали я е уличил в лъжа? Дали се е разкайвала, или се е опитала да избяга от обвиненията в убийство?

Хънтър нямаше отговори, които да му харесат, и това засили разочарованието на Ортега.

— Кажи ми нещо, което искам да чуя! — помоли той.

Хънтър попита:

— Какво е станало с човека, който я е преследвал?

— Кой? — попита Ортега, после сви устни и махна с ръка. — И ти си се вързал на тази глупост?

— Каза, че била много уплашена от него.

— Жена, която е напълнила стареца си с шест куршума? Айде, бе! — Ортега го погледна със съжаление, сякаш Хънтър бе най-големият глупак на света. — Тя е стриптийзьорка, която се друса и върти с часове, ако схващаш какво имам предвид. Всеки, който я преследва, е всъщност клиент, който си плаща.

— Може би. Ето и причини да я преследват. Той има вкус, а ето сега иска повече.

— Искаш ли мнението ми? Тя е премахнала стареца си, за да може да се друса, без да й пречи.

— Тя твърди, че той е влязъл с взлом и го е убила случайно.

— И ти й вярваш?

Хънтър повдигна рамене.

— Няма доказателства срещу нея. Ти знаеше това, защо ме прати там тогава?

— Защото искам доказателства. Нещо конкретно! — ядоса се Ортега. — Мислех, че ще свършиш работа.

Това донякъде бе комплимент. Никой досега не бе могъл да даде на Ортега каквото иска. Той се надяваше, че Хънтър ще го направи.

— Значи искаш да изфабрикувам доказателства?

Това вбеси Ортега. Всъщност Хънтър точно това целеше.

— Разкарай се от тук! — изръмжа Ортега.

— Как би защитавал някого от маниак, който го преследва?

Той изсумтя:

— Залепваш се за него и се надяваш, че перверзникът ще бъде арестуван за друго нарушение на закона, преди да е станало твърде късно.

Това не бе най-добрата защита от един човек.

— Мислиш ли, че преследвачите успяват да се излекуват?

— Не — отсече Ортега. Хънтър беше съгласен с него. Сержантът го изгледа изпитателно.

— Притеснява ли те нещо?

Хънтър не знаеше дали да повдига въпроса за Джени или не.

— Дама, насилвана от бившия си съпруг.

— Насилвана?

— Ами той се появява на сцената след петнайсетгодишно отсъствие и започва да я преследва.

— Боже, Калгари. Става въпрос за дъщерята на Холоуей. Наясно съм със случая. — Той размаха пръст пред носа на Хънтър. — Знам твоята история. По-добре остави това копеле Трой, или както там се казваше.

— Това копеле уби сестра ми.

Ортега скръсти ръце.

— Липсата на доказателства е като кучката, нали?

— Нещо друго? — попита Хънтър. Започваше да се ядосва.

— Просто разкарай миризливия си приятел плъх от тука. — Сержантът махна по посока на вратата. — Боже, както вали, сигурно до сутринта пак ще се върне.

— Взимам Оби за известно време.

— Не разчитай на това.

Хънтър излезе. Той знаеше, че Ортега го критикува за негово добро, но въпреки това му беше неприятно. Качи се в джипа си. Наистина клошарят вонеше ужасно. Задържайки дъха си, Хънтър запали двигателя и потегли. Спряха пред един магазин. Той успя да се вмъкне точно преди да го затворят. По целия път до къщата на Оби щастливецът благодареше за спалния чувал, фенера и непромокаемия брезент.

— Ти си принц сред хората — заяви Оби, докато Хънтър и Роули му помагаха да разтовари.

След час и половина, когато Оби вече бе настанен, Хънтър, Роули и Бени бяха стреснати от ритмичния шум на чистачките.

— Защо се грижиш за него? — попита Роули.

— Понякога хората се нуждаят от грижи.

— Сержант Ортега не го харесва.

— Сержант Ортега не харесва никого — отбеляза Хънтър.

Роули кимна, като за момент изглеждаше по-възрастен за петнайсетте си години.

— Ще се опиташ ли да се погрижиш и за майка ми?

Ето това бе един добър въпрос. Макар да не бе сигурен, че Роули ще запази приятелското си отношение след отговора му, Хънтър каза:

— Харесвам майка ти. Има други хора, които са ми неприятни.

— Като Ортега — се усмихна той.

— Боже, надявам се, не.

Роули се изсмя.

Хънтър не знаеше какво си мисли Роули. Връзка с Хънтър би означавало изневяра на баща му. Нямаше сива зона за хлапето и то се опитваше да нагласи всичко, като се придържа до собствените си представи за чест.

Спряха пред портата и Роули избра секретния код, за да отвори. Хънтър паркира пред къщата на Джени. Там имаше две коли. Семейство Монтгомъри бяха пристигнали, а Алан не си бе тръгнал.

Хънтър, Роули и Бени влязоха. Кучето скочи към Магда, преди Роули да успее да го хване, и изцапа роклята й.

— О, боже! — извика изненадана тя.

— Разкарайте това куче! — изкрещя Алан и целият почервеня.

— Съжалявам, Магда! — Джени скочи на крака. — Ела в кухнята да те почистя. Лошо куче, Бени! — скара му се тя, но кучето замаха с опашка.

Хънтър с облекчение забеляза, че тя вече се държи по-нормално.

Магда се вгледа в петното.

— Всичко е наред — каза, докато вървеше след Джени към кухнята. Намигна на Хънтър. Фил разтърси ръката му.

— Излизаме за малко — промърмори Роули и поведе кучето навън. Джени се загледа след тях и се намръщи.

— Чух, че сте жител на Санта Фе — каза Фил. — Светът е малък, нали?

— Малък, да. — Той се огледа и се учуди на количеството храна на масата. Вечерята отдавна бе свършила, но имаше много блюда. Ако бе поне малко гладен, щеше да е като в рая. Но той бе загрижен за Джени и не мислеше за храна.

Злобният поглед, който Холоуей бе вперил в Хънтър, не бе добър за кръвното на стареца.

— Какви игрички играеш напоследък, Калгари? — попита той.

— Алан! — предупреди го Джени.

Магда се опита да намали напрежението.

— О, благодаря на Господа! — каза тя на Хънтър. Той отстъпи и Магда направи знак с очи към Алан. — Крайно време бе да дойдеш. Купонът не върви без тебе!

Фил се облегна назад с чаша уиски в ръка. Изглеждаше малко напрегнат.

— Магда направи няколко коктейла, но аз предпочитам уискито. — Той повдигна чашата си.

— О, извинявай. Ще пиеш ли уиски? — попита Джени и отметна косата си назад. Разсеяността й много го притесняваше.

— Благодаря — каза Хънтър и тя се отправи към кухнята, където скъпа бутилка — несъмнено подарък от Алан — се намираше между блюдата.

— Каква изненада да се видим в Санта Фе. Трябваше да ни кажеш!

— Трябваше да кажа много неща — отвърна той, а погледът му все още бе прикован в Джени.

Докато му подаваше чашата, тя прошепна:

— Баща ми се притеснява заради Трой.

Внимаваше пръстите им да не се докосват.

— Гладен ли си?

— Не, благодаря, нямам апетит.

— И ти ли? — попита тя. Той долови истерия в гласа й.

Какво, по дяволите, ставаше?

— Скъпи, очаквахме те — каза Магда на Хънтър. — Не искахме да си тръгнем, преди да дойдеш.

Фил бързо се изправи на крака. Изведнъж се сети за шапката си, която се плъзна от главата му и той я загледа сякаш не знаеше откъде е дошла. Добави шепнешком:

— Добре е, че си тук.

Алан отпиваше от уискито и чакаше.

Хънтър осъзна, че е напрегнат, сякаш очакваше някакъв вид борба. Наложи си да се отпусне и каза:

— Трябваше да откараме един приятел у дома.

— Не сте работили по случай?

— Не. — Не възнамеряваше да говори за Бамби де ла Кроа, за маниаци преследвачи, убийства и страх. Но те очакваха някакво обяснение, затова той каза накрая: — Трябваше да обсъдя със стария сержант някои въпроси.

— Звучи злокобно.

Въпреки че те очакваха смразяващ кръвта разказ, Хънтър каза:

— Има скитник, който се появява, когато вали, и нощува на стълбите на полицейските управления. Това бе свързано с работата тази вечер. С Роули го заведохме у дома.

— Искам Роули да се върне — каза Джени изведнъж.

— Той си има куче пазач. То ще го пази.

— Не искам той да излиза извън портата.

— Ще го намеря. — Хънтър се отправи към вратата. Когато излезе на верандата, видя момчето и кучето да завиват зад една улична лампа. Дъждът валеше така, че размазваше образите им. И двамата бяха вир-вода. Хънтър се отдръпна назад, защото знаеше, че един грешен ход ще разруши крехкото доверие, което Роули изпитваше към него. Докато отваряше вратата отново, едва не връхлетя върху Фил и Магда. Магда го хвана за ръка и отново го върна навън.

— Баща й я уплаши! — прошепна тя. — Той каза, че Трой е убил сестра ти. Вярно ли е това, Хънтър?

— Наистина ли си работил за Алан? — попита Фил.

— Той се опитваше да предпази Джени! — Магда хвърли гневен поглед към съпруга си, преди да се обърне с тревога към Хънтър. — Разбираме те и сме с теб. Само го направи. Грижи се за нея. Джени винаги е твърдяла, че Трой е копеле, но аз съм ужасена. Наистина.

— Значи Алан дойде при теб и те помоли да я защитаваш? — продължаваше Фил.

Преди Хънтър да успее да отговори, Магда отново се обади:

— Ние просто я обичаме. Това е всичко. Радвам се, че ви срещнах в Пуерто Валарта и успяхте да се запознаете.

— Ето го Роули — забеляза Фил.

Хънтър се огледа. Роули вървеше с наведена глава, а Бени вярно го следваше.

Магда стисна силно ръката на Хънтър.

— Радвам се, че си ченге или бивше ченге, или каквото и да е. Тя се нуждае от някого, който да я закриля. Не от баща си. Алан Холоуей манипулира всички, без да го съзнава дори.

— Сигурен съм, че Хънтър вече има ясна представа за това, Магда.

— Той мисли, че се домогваш до парите му. Въпреки че Джени не иска и цент от тях.

— Магда…

— Хей, Роули! — Тя поздрави момчето. Беше готова да го прегърне, но Роули предвидливо стоеше далеч от нея и стискаше каишката на Бени. — Не се притеснявай заради кучето, скъпи, ще си почистя дрехите. Има все още много храна — добави тя, като държеше голям плик.

Роули не отговори. Магда прегърна Хънтър още веднъж, след което двамата с Фил притичаха под дъжда към мерцедеса си. Роули се загледа след тях, но детективът отвори вратата и го покани да влезе. Момчето се поколеба, но накрая влезе, а мокрият до костите Бени се провря, преди го хванат отново. Алан изкрещя:

— Махнете това куче!

Джени се обади:

— Почисти след кучето, Роули, и си събуй обувките.

Роули за пръв път безропотно се подчини и поведе Бени към банята.

Джени седеше на дивана, потънала в мислите си.

Хънтър вече знаеше, че тя размишлява за смъртта на Мишел. Едва сега разбра причината за нейната отчужденост и разсеяност.

Но дали щеше да му прости още веднъж, че е скрил истината от нея?

Четиринайсета глава

Тя седеше притихнала в тъмния хол. Алан най-сетне си бе тръгнал, като преди това наказа Роули да стои в стаята си и наруга Хънтър за всичко — от Трой до връзката с дъщеря му и за истината около смъртта на сестра му. Нареди на Хънтър да следи Трой и предупреди дъщеря си да се грижи за себе си и да не се доверява така лесно на хората.

Тръгна си само защото осъзна, че Джени вече не го слуша. Тя бе потънала в собствения си свят и Алан и Хънтър не можеха да преодолеят щита й. Хънтър стоеше до прозореца. Искаше му се да може да й помогне. Не разбираше защо Алан не й бе спестил това за Мишел. Хънтър нямаше намерение да скрива подробностите около смъртта на сестра си, но искаше да го съобщи на Джени по подходящ начин, в подходящо време. Той знаеше, че тя е уплашена.

— Не бях сигурен как да ти кажа — призна той. Пъхна ръце в джобовете и се загледа в черното небе. Дъждът бе спрял. Той се радваше на необичайното време. Надяваше се, че ще има достатъчно вода.

Джени сплете пръсти.

— Сигурен ли си, че той я е убил?

Надяваше се той да каже „не“. Искаше й се да има някаква надежда.

— Не мога да го докажа, но съм сигурен.

— Трой е груб и оня ден ме уплаши — успя да изрече тя, — но не може да е убил човек. Не и нарочно!

Лунната светлина осветяваше профила на Джени в меко синьо. Беше ужасно напрегната.

— А на теб какво ти направи?

— Моля?

— Когато се е върнал онзи ден, ти е направил нещо. Какво?

— О… — Несъзнателно докосна врата си с ръка и потрепери от ужас. — Той притисна устата си в моята толкова силно, че чак ме заболя. И после… после ме докосна, сграбчи ме… за… — тежко въздъхна и добави — за слабините…

Кръвта на Хънтър кипна. Яростта го заслепи. Въпреки всичко, което знаеше за Трой Ръсел, се надяваше, че не е посегнал на Джени.

— Стана бързо. Той не искаше Роули да го завари. Мисля, че искаше да ми докаже, че може да ме победи.

Хънтър мълчеше. Всичко, което би казал, можеше да се разглежда като отмъстителна тирада за Ръсел, а той знаеше, че Джени не се нуждае от силните му емоции, които да подхранват страха й.

— Не би ли могло да е трагична случайност? — попита тя.

— Сестра ми никога не би се самоубила. Въпреки че не ми казваше всичко, знам, че не беше толкова отчаяна. Обаче знаех, че я бие. Цялата беше в синини. Не можех да я разбера… Все още не мога.

— Аз мога. — Устните на Джени потрепериха.

Хънтър застина, беше зашеметен.

— Тя се е срамувала. — Джени се взря в него. — Срамувала се е, че е направила такъв ужасен избор, че всички са се оказали прави за него.

— Аз бих направил всичко, за да й помогна. Тя беше бременна, Джени.

Тя трепна.

— Аз също.

— Но ти остави баща ти да ти помогне.

— Той ме откупи от Трой — отговори тя кисело. — Сестра ти може би е знаела, че ще го убиеш.

Това бе толкова очевидно, че Хънтър изстина. Беше готов да удуши Трой. Само маневрите на Трой и обвиненията му срещу Хънтър в злоупотреба с власт бяха предотвратили това.

Джени затвори очи.

— Не искам да повярвам, макар да знам, че е истина.

Той прекоси стаята и стисна ръцете й. Те бяха ледени.

Докато ги разтриваше, й каза:

— Повече няма да те оставям сама.

— Страхувам се за Роули.

Той кимна.

С това сякаш силите я напуснаха. Той се изви и седна на кушетката до нея, а Джени се притисна до него.

Той искаше да й каже, че я обича. Сякаш въздухът нашепваше тези думи, но те си останаха неизречени.

— Никога, никога няма да те напусна.

Ръцете й се плъзнаха по раменете му и той я притисна още по-силно. Уверени, двамата заспаха така.

 

 

Роули се събуди в пълен мрак. Бени вдигна глава до него, стреснат от движението му. Докато галеше главата на кучето, той се сети за Хънтър Калгари и побесня отново.

Измъкна една възглавница, захвърли я отново и си легна. След това взе футболната топка и я заподхвърля.

Почти харесваше Хънтър. Той беше довел Бени от Хюстън и му разрешаваше да се разхожда с него до полицейския участък. Дори търпеше всички несправедливи упреци на сержант Ортега, което беше забавно, тъй като явно се вбесяваше.

И ето сега случката с Оби. Пфу! Какъв ужасен клошар бе този старец, но пък бе готин. Роули го харесваше донякъде. Човекът имаше достойнство. Освен това Хънтър се отнасяше към Оби с уважение.

Роули едва не изпусна топката. Задържа я и се ослуша. Не искаше да буди майка си. Тя работеше много и бе по-щастлива от обикновено. Разбира се, притесняваше се заради баща му, но така или иначе жените са малко лудички понякога. Брандън го бе уверил, че не трябва да обръща внимание на странните неща, които жените правят.

Но той не можеше да отрече, че на майка му й харесваше присъствието на Хънтър Калгари. Неприятна му беше самата мисъл, че двамата излизаха. А той знаеше, че човекът се надява да свали майка му. Досега не бе успял, но пък нямаше намерение да се отказва. И боже! Живееше в Санта Фе!

Роули бе сигурен, че тук има някакъв заговор. Искаше му се да може да се обади на баща си в този момент. Дали беше твърде късно? Може би. Родителите се побъркваха, ако им позвъниш след девет вечерта. Роули хвърли още веднъж топката и я хвана. Продължи да мисли за майка си.

Понякога тя изглеждаше, че трепетно очаква Хънтър. Друг път изглеждаше, че се притеснява и й е лошо. Като тази вечер. Нещо се бе случило и единственото утешение бе, че Хънтър изглеждаше толкова объркан от отношението на всички, колкото и Роули. Но момчето се надяваше той да си тръгне. Роули вече си имаше баща и му беше неприятно, че някой друг се меси. Наистина се дразнеше.

Пусна леко топката на земята зад Бени. Легна настрани и се вгледа в кучето. Но Бени си почиваше. Дишаше дълбоко и издаваше кучешки въздишки, които накараха Роули да се ухили.

Чудеше се дали Хънтър си е отишъл.

Усмивката изчезна от лицето му. Уплашен, Роули стана от леглото. Навлече дънките си, защото не искаше някой да го види необлечен. Промъкна се на пръсти до хола и спря. Кръвта нахлу в главата му. Те лежаха заедно на дивана!

Дъхът му секна. Изпита известно облекчение, като видя, че са облечени. Дори обувките си не бяха свалили, отбеляза той, докато се промъкваше към коридора. Върна се в стаята си, но не се съблече. Стоеше в средата на помещението и напрегнато мислеше. Трябваше да каже на баща си повече за Хънтър. Трябваше да го предупреди!

Вдигна слушалката на телефона и набра номера на баща си. Не му пукаше дали ще му се развика заради късния час. Той беше включил телефонния си секретар.

— Здрасти, татко — каза с напрегнат глас, като гледаше вратата. — Мама се вижда с онзи мъж. Помниш ли, дето ти бях казал? Той е тук и аз не искам той да е тук. — Повиши тон. — Къде си? Каза, че идваш. Татко! Моля те! Трябва да дойдеш бързо!

 

 

Трой седеше в зеления си експлорър и гледаше как зората обагря източното небе. Обземаше го гняв, докато стоеше пред решетката от ковано желязо, зад която Джени се бе скрила. Той можеше да пробие оградата, но за да вкара колата, се нуждаеше от разрешение отвътре. Той удари волана. Скърцаше със зъби, за да сдържи вика си.

Осъзнаваше, че се държи необичайно, но не можеше да се спре. Чакаше я да излезе. Можеше да я последва, ако излезе с Роули, или ако хлапето е вътре, да му позвъни.

Трой се вторачи в мобилния телефон. Беше го изключил, за да пести батерията.

Беше използвал кредитната карта на Патриша прекалено често, защото Холоуей му бе дал обидно малка сума. В резултат кредитната й карта вече беше невалидна — „достъпът отказан“.

Той хвърли поглед към оградата от ковано желязо и острите й шипове. Видът й трябваше да откаже нежеланите гости, но ако се наложеше, той щеше да прегризе решетките.

Миналата нощ не бе минала добре. Знаеше, че две жени са проблем, но това беше прекалено.

Те бяха твърде нетърпеливи — Хедър и Джесика. Беше им купил няколко питиета и се бе престорил, че трябва да си ходи. Те го бяха молили да остане и мислеха, че само е отпивал от питието си. Продължаваха с модерните мартинита, докато накрая бяха напълно пияни и задръжките им паднаха.

Той се чудеше как да ги раздели. Харесваше Хедър повече от Джесика. Харесваше кръглите й цици и задник, докато Джесика бе по-слаба и атлетична, а пък и се смееше като хиена. Те го убедиха да отиде у тях — малка, доста привлекателна къща в северната част на града. Хедър караше колата им и Трой я следваше. Той усещаше лудия ритъм в главата си и трябваше да си барабани с пръсти или да си тактува. Искаше да оправи Хедър като кучка, каквато си беше.

Но Джесика беше там и беше по-агресивна. Непрекъснато се смееше, разказваше вицове и го хващаше за ръката, сякаш бяха стари приятели. Искаше му се да я удари. Беше се сковал и тогава всичко отиде по дяволите.

Те си наляха още питиета. Водка с малко сода и кубчета лед. Трой държеше чашата си, но не отпи нито веднъж. Единственото, което виждаше, бе подскачащото дупе на Хедър. Най-накрая протегна ръка и го стисна. Тя го плесна игриво и тогава Джесика се намеси. Приближавайки се отзад, тя прилепи голямата си грозна уста на врата му, като го засмука и запъшка, докато пръстите й поеха надолу. Той лежеше отпуснат. Дори когато Хедър го целуна с език, не можа да го възбуди. Почувства се използван — като хванат в капан и покорен. Обзе го клаустрофобия.

Те направиха всичко, каквото можаха, но Трой рязко се освободи от ръцете им. По едно време хвана Джесика за гърлото, докато накрая очите й изскочиха от изненада. Едва тогава я поиска, но желаеше да е на колене пред него. Когато се опита да я блъсне на земята — тя му се опря и се развика. След това и Хедър се развика и Трой помисли, че главата му ще експлодира.

Когато излезе от къщата им, те се смееха. Смееха се!

Унижението го изгори като огън. И още не беше свършило да гори.

Знаеше, че прилича на луд. Това не бе старият Трой Ръсел. Бе изгубил нещо. Не бе сигурен какво, но знаеше, че е изгубил нещо.

Седя още час и се чуди дали да се обади на Патриша и да се опита да оправи някои рухнали мостове. Можеше да се върне в Лос Анджелис и да играе примерно момче, така че тя да го приеме отново. Обаче тя не бе чак толкова привлекателна, нито бе толкова богата. Ако наистина искаше да се прави на разкаяния любовник, можеше да се върне при Фредерика. Ако тя беше в настроение, със сигурност щеше да го приеме.

Но той не можеше да си представи да бъде вечно техният жребец. За пръв път през живота си не се довери на члена си.

Миналата нощ бе унищожила неговата самоувереност. Жените бяха такива мръсници — обожаваха да унижават мъжете. Те се смееха и сочеха с пръст.

Трябва да ги научиш на уважение. Трябва да ги биеш, така че да се научат на страх от Бога.

Трой винаги бе знаел това, но този път не се получи. Трябваше да ги накара да треперят и да плачат, и да го гледат със страх в очите.

Възбуждаше се до болка само като си помислеше как ги налага.

 

 

Джени се събуди. Ръката й бе изтръпнала. Краката й се преплитаха с нечии други — тези на Хънтър.

Тя седна и рязкото й движение го накара да се размърда. Докато тя се опитваше да разбере какво се е случило, той й каза:

— Свалих ти обувките.

Тя погледна краката си и размърда пръсти.

— Благодаря.

— Как се чувстваш тази сутрин?

— Неловко.

Като чу това, той се обърна към нея.

— Трябва да си измия зъбите — измърмори тя.

Той се ухили. Усмивката му бе чудесна. Тя стана и се отправи към банята, като изпъшка при вида на разрошената си коса и развлечения пуловер. Изми зъбите си и се среса. После отиде в стаята си, за да смени смачканите си дрехи с черен пуловер и всекидневни панталони.

Върна се в хола и видя, че Хънтър е станал. Погледна към кухнята, където той се опитваше да се справи с кафе машината. Сцената бе толкова домашна, че тя почти изгуби дъх.

„Искам това всеки ден“ — помисли си тя.

— Остави на мен — каза му и се зае с кафето. Той седна на един от столовете, купени от Хюстън, и се облакъти на кухненския плот.

Мълчанието му я изнервяше и тя попита:

— Какво?

— Добре ли си?

— Имаш предвид след вчера? — Тя се вгледа в кафе машината. — Живея като в измислен свят откакто съм дошла в Санта Фе. Не исках да мисля за проблемите си, надявах се, че няма да ме последват тук, но баща ми пристигна и каза… — Повдигна безпомощно ръка и я отпусна.

— Мисля, че Трой е готов на всичко — каза тя и се вгледа в очите му.

— И аз така смятам.

— Ти го познаваш — отбеляза тя, сякаш мисълта за това бе нова. Може и да беше. Не бе могла да я осмисли ясно предишната вечер.

Хънтър кимна.

— Ще ми се да ми беше казал.

— Трябваше да те пазя, а не да се запознавам с теб. Не мислех да ти казвам нищо.

— Но по-късно — настоя Джени. — Трябваше да ми кажеш.

— И ако го бях сторил, какво?

Тя примигна.

— Щях да те изхвърля от живота си и да ти се разкрещя, че работиш за баща ми. — Тя така го изгледа, че сърцето му се сви. — Какво да направя? Искам заповед за задържането на Трой. Не бих понесла той да се срещне с Роули! А той не би пропуснал, знам това. Ще продължи да ни преследва, докато баща ми оказва натиск върху него.

Не беше само заради парите. Хънтър го знаеше, а може би и Джени го осъзнаваше, но нищо не казаха. Трой си играеше с Роули, за да я измъчва. А тя и синът й бяха толкова раними.

Джени наля кафето. Хънтър не можеше да понесе мисълта, че Трой смята да нарани Джени.

— Ортега иска да се прибера, но още няма да тръгвам.

— Ще ти платя да стоиш с мен — каза тя бързо.

— Така или иначе оставам с теб. Ами Роули? Той как ще се почувства?

— Той няма да разбере — призна тя уморено. — Но точно в този момент това не ме интересува.

— Ръсел рано или късно ще се появи. Искам да съм тук, когато това стане. И затова няма да те изпускам от поглед.

Тя избягваше да го погледне в очите.

— Надявам се.

Хънтър протегна ръце. До този момент не осъзнаваше, че се е схванал.

— Хайде, ще те разведа из ранчото си. И аз имам нужда да си измия зъбите, и ако не смяташ да ми предложиш от тази приказна южняшка кухня, може и да закуся. Този път аз ще сготвя.

Тя му се усмихна, очарована от предложението.

— Не трябва да ходя в ресторанта скоро…

— Глория може да се оправя там и с вързани очи, със завързани зад гърба ръце и в инвалидна количка, дори и да е единствената служителка на ресторанта.

Джени се засмя.

— Тя ще побеснее.

Хънтър се зарадва на смеха й.

— Тя ме плаши.

— Охо! — Джени повдигна чашата към устните си, а очите й искряха.

— Сериозно говоря. Ето защо останах с теб миналата нощ. Сънища, нали знаеш… — Той потрепери престорено. — Нуждая се от защита.

— Да вървим към твоето ранчо — каза тя. В думите й имаше скрит смисъл, който не убягна на Хънтър. Погледна към хола и към стаята на Роули. Джени проследи погледа му, отиде до стаята на сина си и почука. Той не отговори и тя натисна дръжката.

— Роули?

— Какво има? — чу се сърдитият му отговор.

— Излизам с Хънтър. Искаш ли да дойдеш?

— Къде?

— Да се поразходим с колата. Да ни покаже ранчото си.

Момчето помълча, после заяви:

— Не искам да се натрапвам.

— Няма да се натрапваш.

— Не, ще остана тук. Имам домашно за утре.

— Добре. — Джени затвори вратата.

Роули извика:

— Колко ще се бавите?

— Няколко часа.

Тя се върна в кухнята и повдигна вежди.

— Хайде, да изчезваме — каза Хънтър и грабна мокрото си от дъжда яке.

Погледна навън. Дъждът бе спрял и най-сетне въздухът бе станал по-сух. Скоро Санта Фе щеше да се превърне отново в хладна и суха пустиня.

Джени бе сложила парфюм. Уханието му го зашеметяваше.

— Радвам се, че той предпочете да си остане вкъщи — призна тя.

— Не и колкото аз!

Те стигнаха до джипа, като шляпаха из локвите и се смееха.

 

 

Черният джип излезе от портата и пое към града. Трой така бе замислен за проблемите си, че едва му обърна внимание, но в последния момент видя Джени. Сякаш ток премина през него.

С кого бе тя?

Изведнъж се вбеси. Роули му бе казал, че някакъв мъж я ухажва, но той не бе очаквал чак такова открито съревнование. Джени бе ледената принцеса, която не приема ласки.

Изведнъж Трой не бе вече сигурен в това. Ядът го заливаше с горещите си вълни. Проклетата кучка! Тя го правеше, за да му се подиграе.

Той ругаеше яростно през зъби, извиваше се от пламъците на яростта си, докато те не изчезнаха пред простата истина. Ако Джени бе излязла с любовника си, то тогава Роули бе сам вкъщи. Включи мобилния си телефон и видя, че има съобщение. Прослуша младежкия глас на Роули, който му казваше, че майка му има връзка с друг.

Той потрепери. Нямаше време за губене. Позвъни и хлапето вдигна след първия сигнал.

— Ало.

— Здрасти, Роули! — любезно каза той, макар че му идваше да закрещи. Тръсна глава. Едва успяваше да се контролира.

— Татко! Получи ли съобщението ми?

— Да, току-що. Мислех да отскоча до вас, за да се запозная с този тип.

— Не можеш. Те току-що излязоха.

Трой стисна юмрук.

— Така ли?

— Искам просто той да си тръгне. Защо трябваше да се появява тъкмо сега?

— Ей, аз съм в квартала. Какъв е кодът за вратата? Мога да мина и да измислим нещо заедно.

— Страхотно! — Роули каза кода и Трой го записа с кървавочервени цифри в мозъка си.

— След малко ще съм при теб — въздъхна той. Изкушаваше се да тръгне след Джени. Но щеше да им покаже, че Трой Ръсел владее и играта на изчакването.

Отпусна юмрук и се вгледа в пръстите си. Искаше му се да удуши Джени със сините очи и фалшивата усмивка. Фригидната, но красива принцеса. Тя бе богата… и щеше да стане още по-богата, когато старецът й си отидеше.

Мисълта за парите охлади за момент желанието му да я убие.

 

 

Ранчото на Хънтър се бе сгушило в малка долина зад хълмовете край Санта Фе. Джени слезе от джипа и Хънтър отвори портата, направена за защита от койоти. Стигнаха до предната врата по покритата с чакъл пътека. Той отключи и й направи път.

Мястото беше доста пусто. Къщата беше малка, мебелировката бе от дърво, а камината стигаше чак до тавана. Имаше две врати и тя можеше да види извивката на кухненския плот. Беше чисто и уютно.

— Не съм правил ремонт. Нямам добитък. Взех мебелите от една жена, която заминаваше за Финикс — каза Хънтър.

— Много е хубаво — каза тя искрено.

— Мога да запаля огън — предложи той.

— А аз да приготвя закуска, ако имаш продукти.

— Казах, че аз ще я направя.

— О, хайде, остави и на мен една домакинска задача.

Хънтър повдигна вежди и се съгласи.

— Е, успех тогава. Има хляб във фризера, зърнени закуски, бекон, но няма мляко. Всичко, което е можело да се развали, сигурно вече се е развалило.

— Още кафе?

— Само нес.

— Аз го харесвам.

— О, забрави — реши той и заяви: — Ще те водя на закуска.

— След малко.

Докато Хънтър се занимаваше с огъня, Джени ровеше из кухнята. Беше забавно и донякъде опасно да опознава живота му. Ясно бе, че не е успял в Санта Фе. Къщата изглеждаше почти необитаема. Сякаш очакваше някой да се заеме с нея.

Водата завря и тя приготви кафето. Силният аромат се разнесе из помещението.

— Не е най-доброто, ако си свикнал на еспресо — каза той, след като отпи.

— Не съм съвсем съгласна.

Тя седна с доволна въздишка на дивана. Огънят се бе разгорял и припукваше уютно.

— Ще си взема душ. — Той изчезна, преди Джени да успее да отговори.

Тя чу водата да тече и си представи Хънтър гол и… мокър.

След петнайсет минути той се върна с чисти дънки и развлечен сив пуловер. Косата му беше мокра. Отново си направи кафе и я попита дали иска и тя. Джени поклати глава.

Той стоеше пред огъня. Джени кръстоса крака. Искаше й се той да я целува, да я милва, да я люби. Не можеше да мисли за нищо друго.

Хънтър я изучаваше. Тя носеше дънки и пуловер, който подчертаваше извивките на гърдите й. Ръкавите й бяха навити и той видя нежната каишка на часовника й. Тя изглеждаше перфектно дори в обикновени дрехи. Повтори си наум всички причини, поради които не трябва да си има работа с богата жена. Нито една от тях нямаше значение.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

Той сви рамене.

— За това какво трябва да направим с Трой.

— Не, не е вярно.

Той повдигна въпросително вежди. Тя преглътна и каза меко:

— Ти мислиш за същото, за което мисля и аз.

— Което е?

Тя стана и се приближи до него.

— Ами, че най-сетне сме сами.

— Аха-а! — Той я погледна. — Не позна. Не си мисля за това.

— Така ли?

— Умът ми вече е пътувал по тези пътища.

Посочи вратата на спалнята. Придърпа я към себе си. Приятен трепет мина по гърба й.

— Баща ми не би одобрил това.

Той я целуваше нежно и тя въздъхна от удоволствие.

— Нито пък синът ми.

— Може би, но аз го одобрявам — каза той, като я целуваше и рошеше косата й.

— И аз — изрече разтреперана и това бе краят на разговора им.

Петнайсета глава

Те се върнаха в къщата на Джени. Бяха изгладнели и когато стомахът на Хънтър изкъркори, Джени го завлече в „Тия София“ — любимото място на туристи и местни в Санта Фе. Трябваше да изчакат във фоайето, докато се освободи място, а Хънтър през цялото време не се отделяше от нея и това я караше да забрави проблемите си. Поръчаха си царевична тортила, буритос и енчилади. После пиха много вода, за да изгасят пламъците в гърлата си.

— Надявам се, че Роули си е приготвил нещо за ядене — каза тя, докато влизаха през вратата. — Останала е храна за цяла армия, но той предпочита традиционните закуски.

— Сигурен съм, че съм изгубил част от рецепторите си от толкова люто.

— Е, не беше нужно да го поръчваш толкова люто — отбеляза тя.

— Аз съм мъж. Исках да те впечатля.

— Ти вече си го направил — каза тя и се изчерви. — Нали каза, че можеш да бъдеш горещ.

— Ха-ха, мнооого смешно.

Изкачиха се заедно по стълбите. На Джени би й се искало да си държат ръцете, колкото и глупаво да изглежда, но знаеше, че синът й ще наднича през прозореца, а щеше да е необходимо доста време, докато Роули свикне с Хънтър. Имаше прогрес, но тя не желаеше да насилва нещата.

— Роули? — извика тя, когато влязоха. Погледът към кухнята й показа, че не си е приготвил закуска, защото в противен случай щеше да изглежда така, сякаш е минало торнадо. В мивката очакваше да види две чаши — нейната и на Хънтър, но едната бе разбита на хиляди парченца, сякаш някой я бе ударил в стената със страшна сила. Това я ужаси. Бени виеше и драскаше по вратата на стаята на Роули, където бе затворен. Джени бързо го освободи и извика отново сина си.

Нямаше отговор.

Тя погледна към колите, уплашена, че момчето е взело волвото.

— Той е на петнайсет и иска да вземе книжка, но аз държа да изчакаме, докато се успокоят нещата.

— Къде би отишъл? — попита Хънтър и нещо в тона му я уплаши.

— Ами, може да е в квартала.

— Без Бени?

Тя се поколеба.

— Може да е оставил бележка.

Тя претърси неговата стая, хола и кухнята, но нямаше нищо. Опитваше се да разбере какво е станало. Може би всичко бе наред. Може би той просто се разхождаше наблизо. Можеше да позвъни на приятелите му, стига да им намереше телефоните. На телефона бе изписано, че мобилен телефон е звънял малко след като са тръгнали сутринта. Тя преглътна.

— Роули ми каза, че Трой има мобилен телефон.

Хънтър не можеше да отрича, защото си мислеше същото.

Джени се втурна към стаята си, сърцето й биеше силно.

До кутията й за бижута бе оставен бял плик. Тя го отвори, погледна за миг съдържанието и извика уплашено. Хънтър я последва незабавно и взе бележката от ръцете й.

„Мамо,

Извинявай, че тръгвам, без да ти се обадя. Аз отивам на малко пътешествие с татко. Ще се обадя при първа възможност. Не се безпокой. Не исках да ходя в онова училище, където не познавам никого. Добре съм. Обещавам, ще се върна скоро.

С любов, Роули“

— Отвлякъл е сина ми — прошепна тя. — Трой е отвлякъл сина ми.

— Шшшт. — Хънтър я придърпа към себе си. Той също бе загрижен за Роули.

— Докато сме се любили, той е откраднал сина ми.

— Не се паникьосвай. Роули е отишъл по собствено желание. Ще се върне.

— Трябва да се обадим в полицията. Трябва да го спрем веднага! Обади се на твоя приятел сержанта — настоя тя умолително и се вгледа в очите му. — Обади му се и му кажи какво е станало.

— Кой знае кога са заминали. Може вече да са извън юрисдикцията на Санта Фе. Можем да се обадим на полицията, но…

— Но?

— Те няма веднага да хукнат. Трой е баща на Роули, а Роули е казал, че ще се обади.

— Какво общо има това? Той не може да го взима!

— Казвам ти как гледа законът на това.

— Не ти ли пука? Не ти ли пука изобщо?

Хънтър я погледна. Заболя го от обвинението й, макар да знаеше, че тя го казва от страх.

— Ще го намеря.

— Какво имаш предвид? Къде ще търсиш? Какво ще правиш? — Тя съвсем се паникьоса.

— Трой е живял в Ел Ей. Познавал е хора там.

— Но това е Калифорния. Роули каза, че баща му се мести в Таос. Сигурно е там.

— Ще го проверя.

Тя сграбчи отчаяно ръкава му.

— Какво става?

— Джени. — Той се освободи от ръцете й и я прегърна. Тя потрепери. — Имаш ли номера на мобилния телефон на Трой?

— Не… не… — Поклати глава. — Освен ако Роули не го е записал. Той го знаеше.

Тя се отскубна от него и се втурна към стаята на Роули. Започна да измъква чекмедже след чекмедже и да рови из нещата му. Накрая отстъпи назад ужасена.

— Взел е дрехи. Много дрехи!

Хънтър стана още по-мрачен. Той претърси бюрото на Роули. Бонбони, кламери, папки, празни листове — обикновените неща. Никакви бележки или телефонни номера.

— Няма телефонен номер, нали? — каза тя безнадеждно.

— Той ще се обади. — Хънтър бе сигурен.

— Те са на пътешествие — каза Джени с надежда. — Просто на пътешествие. Може да се върнат още тази вечер.

Той не знаеше как да й каже, че се лъже. Беше сигурен, че Трой е отвлякъл детето. Знаеше го, защото предугаждаше лошите неща.

— Ще го върна — решително заяви той и привлече вниманието на Джени.

— Как? Какво имаш предвид? — Когато той тръгна към вратата, тя попита: — Къде отиваш?

— В Ел Ей. Както казах, това е градът, където е прекарал последните петнайсет години. Знам имената на всичките му приятели и бивши гаджета.

— Но ти си бил в Санта Фе шест години. Сам го каза!

— Също като Трой и аз все още познавам хора в Ел Ей. И имам приятели в полицията, които смятат, че е правилно да преследвам Трой и да му превърна живота в ад. Приятели, които са държали под око Трой и познават навиците му. Радвам се, че не започнах старата си работа — добави.

Тя знаеше какво има предвид — ако беше полицай, трябваше да се подчинява на определени правила. Но когато ставаше въпрос за Трой Ръсел, Хънтър не искаше да се подчинява на никакви правила.

Тя преглътна сълзите си.

— Мислиш ли, че приятелите ти могат да го намерят?

— Аз ще го намеря.

— Сигурен ли си?

В отговор той само се усмихна.

— Дръж Бени наблизо — посъветва я и изчезна.

 

 

Роули седеше в колата, шапката му беше смъкната над очите, в скута си държеше футболна топка. Дъвчеше „Биг ред“ — любимата им дъвка с баща му.

Баща му бе в прекрасно настроение. Роули го бе умолявал да го вземе със себе си. Бе се получило страхотно. Сега бяха на път за Бог знае къде. Тръпката на неочакваното бе много силна. Роули се чувстваше виновен. Майка му щеше да се притесни, си помисли виновно. Много щеше да се притесни.

Но не му пукаше наистина. Ама наистина. Тя се влачеше с Хънтър Калгари и неговото присъствие дразнеше Роули.

— Към твоята къща в Тутс ли отиваме?

Трой се усмихна.

— Таос — изсумтя той, но Роули не можа да го разбере. — Не, имах предвид нещо по-далечно.

— Но ще се върнем до довечера, нали?

Възцари се мълчание. Роули започна да се притеснява. Той осъзна, че пътуват на запад — умееше да се ориентира добре. С усилие потисна чувствата си. Беше толкова щастлив да види баща си тази сутрин. Даже бе изпитал чувство на гордост. Когато баща му влезе в стаята, сякаш я превзе. Ръмженето на Бени бе развалило ефекта, но той го замъкна в стаята си. Като се върна, видя как Трой гледа две чаши в мивката.

— Майка ти и любовникът й са прекарали заедно нощта? — попита той небрежно.

— Нищо не е станало между тях — побърза да го увери Роули. — Той просто прекара тук нощта.

— Къде?

— На дивана — отвърна момчето.

— Сигурен ли си?

Сърцето на Роули се разтуптя. Той не искаше да мисли за това и сигурно изражението на лицето му го показваше, защото Трой каза:

— Мислиш ли, че може да са се покрили някъде? Нали се сещаш?

— Не.

— Как изглежда типът? — попита баща му, като вдигаше едната чаша от мивката.

— Просто човек. Не знам.

— Но не го искаш, нали?

— Не, по дяволите! — предизвикателно отвърна Роули, като пробваше дали баща му ще се скара заради ругатнята.

Баща му се ухили.

— Аз също не го искам. Знаеш ли, винаги съм съжалявал, че не се получиха нещата между мен и Джени. Направих много грешки, но ни бе хубаво заедно.

— Тогава трябва да ми помогнеш да разкарам този тип. Той е нещо като полицай.

— Какво имаш предвид под „нещо като полицай“? — попита Трой рязко.

— Бил е полицай, а те искат пак да стане. Сержантът непрекъснато го навиква, но иска да се върне.

— Сержантът ли? Той е в Санта Фе!

— А-ха.

— Как е скапаното му име? — извика Трой и хвърли едната чаша, която се разби на парчета.

Роули се загледа в мивката:

— Хънтър Калгари.

Баща му изведнъж сви юмруци и отстъпи назад, все едно чашите бяха опасни. Роули гледаше уплашено и се чудеше какво става.

— Познаваш ли го? — попита момчето с тънък гласец, който не приличаше на неговия. Трой се обърна с гръб към Роули.

— Прекарал е нощта с майка ти?

— Казах ти, че беше на дивана.

— Но каква е тяхната връзка? — попита Трой нетърпеливо.

— Мисля…

— Какво мислиш? — настоя баща му, очевидно беше ядосан.

— Мисля, че тя го харесва — отвърна уплашено момчето, защото знаеше, че това е нещото, което баща му не иска да чува.

— Сега с него ли е?

Роули кимна тъжно, като си мислеше, че той е виновен за случващото се.

Трой затвори очи. Вдиша бавно и дълбоко няколко пъти. Беше като йога или някаква техника за релаксация, за която Роули бе чувал.

— Хънтър Калгари — каза Трой и отвори очи. — Знаеш ли кой е тоя Калгари? — Момчето поклати отрицателно глава. — Той се опитва да ме съсипе. Излиза с майка ти само защото иска да се докопа до мен.

— Защо?

— Защото е луд. Знаеш ли защо не е полицай вече? Защото ме преследваше и искаше да ме убие.

Роули се опита да съпостави това с представата, която имаше за Хънтър, и не успя. Но се виждаше, че баща му не се преструва. Това не бе изиграно, а истинско.

— Как се е запознала с него майка ти?

— Не знам.

— В ресторанта?

— Не знам.

— От колко време става това? Защо не ми се обади по-рано?

— Започна, когато аз бях на лагер. Сигурно са се запознали в Пуерто Валарта.

— Невъзможно. — Баща му отиде до прозореца и дръпна завесата. — Старецът знае ли?

— Дядо Холоуей ли? Да. Той е тук, дойде вчера.

— Той се е запознал с Калгари?

— Аз се прибрах в стаята — изрече Роули извинително. — Не обърнах много внимание, но мисля, че да. Те бяха тук заедно. Мисля, че се познават по-отдавна.

Това наистина го разтърси. Роули вече съжаляваше, че се обади на баща си. Но дали Трой бе прав? Дали Хънтър ходеше с майка му само за да се добере до баща му?

— Защо той те мрази толкова?

— Защото ме обвинява за смъртта на сестра си.

— Какво? — каза Роули тихо.

— Ходех със сестра му и той не одобряваше. — Трой го изгледа продължително. — Достатъчно голям ли си да понесеш истината?

— Разбира се. Какво имаш предвид? Разбира се, че съм голям. — Роули се обиди.

— Защото е гадна.

Момчето се ужаси. Знаеше какво е гадно. Бе гледал достатъчно забранени филми и снимки. Но в тона на баща му имаше нещо като за възрастни. Всъщност Роули съвсем не бе сигурен дали е достатъчно голям да чуе това, което баща му щеше да му каже.

— Какво е гадното? — попита с нежелание.

— Мисля, че ставаше нещо между Калгари и сестра му. Нещо, за което хората предпочитат да не говорят, разбираш ли? Той ревнуваше. Не искаше никой да бъде толкова близо до сестра му, колкото той е бил.

Роули беше поразен.

— Не вярвам.

— Казах ти, че няма да ти хареса.

— Това е просто… просто… болестно състояние!

— И двамата са болни. Затова тя се самоуби, като се хвърли от една висока сграда.

— Не… не… — Момчето повдигна ръце, за да се предпази, сякаш думите бяха някакви физически обекти, хвърлени към него.

— Защо не питаш него, щом не ми вярваш? — Ръсел пристъпи към него, а гневът, който го бе обхванал, се засилваше.

Роули бе неприятно изненадан.

— Не мога… — задави се той, мислейки, че ще се разплаче всеки момент. Понякога въобще не разбираше себе си. — Искам просто да се махна от тук, за бога! — почти изкрещя.

Бени виеше и драскаше по вратата. Трой погледна хола и каза:

— Никога не трябва да правиш това на майка си. Не бива да бягаш от къщи.

— Защо не? Тя е с мъж, който го прави със сестра си!

Трой тръсна глава, като не откъсваше очи от него. Роули се чувстваше смазан под този поглед, искаше да избяга и да се скрие.

— Но това наистина ще я уплаши — посочи баща му разумно.

— Не ме интересува!

— И аз ще изглеждам като лошия. Тя ще си помисли, че те отвеждам оттук против волята ти.

Роули осъзна, че баща му действително обмисля възможностите.

— Вземи ме, искам просто да се махна оттук!

— Не съм сигурен…

— Ще й оставя бележка. Ще й пиша да не се притеснява. Ще й пиша, че ще й се обадя. Моля те! — Опитвайки се да го убеди, той каза: — Няма да ти преча, обещавам.

— Дядо ти още ли е в града? — попита Трой и Роули се уплаши.

— Мисля, че да. Можем да отидем в твоята къща в… в…

— Таос — каза разсеяно. — Къде е отседнал дядо ти?

— В „Ла Фонда“.

Трой примигна няколко пъти — изглеждаше така, сякаш прави милиони изчисления, като компютър.

— Добре — отвърна неохотно Трой.

— Ще ме вземеш ли? Сега, веднага? — попита Роули развълнувано, опасявайки се да не е разбрал погрешно.

— Трябва да спра при хотела си, за да се отпиша. — Баща му изглеждаше унесен, сякаш си говореше сам.

Роули едва не го разтърси и не прекара ръка пред очите му.

— Добре, нека само напиша бележка на мама и да взема няколко неща!

— Не пускай кучето — каза баща му.

Момчето изтича да си вземе нещата, за да не размисли Трой, както често правят родителите. Като се върна, държеше раницата си в едната ръка и коженото яке в другата. Когато баща му се загледа в якето, той гордо заяви:

— Бях повикан за няколко минути в плейофите на колежа, затова ми дадоха якето.

Трой изглеждаше като вкаменен за няколко минути и накрая тръсна глава.

Вече бяха в колата и пътуваха.

Спряха в „Ла Фонда“, хотела на баща му. През първия час Роули нищо не мислеше, но после започна да се притеснява. При новите обстоятелства щяха да отсъстват повече, отколкото му се искаше. Пък и му беше гадно заради майка му. И заради Бени.

Не знаеше какво да мисли за Хънтър Калгари.

— Е, колко далеч ще ходим? — отново попита той, защото баща му преди това не бе му отговорил и като че ли не мислеше въобще да го прави.

Трой се усмихваше на себе си, очите му бяха скрити зад черните очила и караше с една ръка.

— Не каза ли преди малко, че много искаш да се научиш да шофираш?

Роули се оживи.

— Ами, да.

— Когато се отдалечим още малко, ще ти дам да покараш.

— Но аз нямам шофьорска книжка.

Баща му го погледна и се усмихна леко.

— Кой пък ще знае?

 

 

Телефонът иззвъня няколко минути след като Хънтър излезе. Джени го грабна и не можа да се удържи да не извика отчаяно:

— Роули!

— Джинива! — гласът на баща й прозвуча също толкова отчаяно.

Тя се отпусна на дивана. Бени дойде по-близко до нея, вече свикнал със странните й настроения.

— О, здравей. Мислех, че е Роули.

— Добре ли е Роули?

Изведнъж в съзнанието й светна предупредителна лампичка.

— Защо?

— Защото се срещнах с Ръсел. Той дойде в „Ла Фонда“. — Баща й явно беше обиден от избора на място за срещи на Трой. Не обичаше да го безпокоят на негова територия. — Искаше да се видим в стаята ми. Казах му, че ще му отделя петнайсет минути във фоайето. И той…

— Виждал си Трой тази сутрин? — прекъсна го дъщеря му.

— Да. Точно това се опитвам да ти кажа — заяви Алан сърдито. — И трябва да знаеш — най-сетне си показа вълчата природа — иска петстотин хиляди долара. Представяш ли си?

Откуп! Опасенията й ставаха реалност. За Ро-роу…

— Каза, че искал да прави бизнес с мен. Да инвестирам в някакви имоти в Калифорния. Много неща изрече Трой.

Сърцето на Джени подскочи.

— Роули с него ли беше?

— Не. Той се пазареше, Джени. Пазареше се! — възмути се баща й. — Дори не се занимаваше да оправи нещата. Просто въпрос на време е. Отрязах го тотално.

— А той какво направи?

— Копелето се усмихна и каза: „Ще видим ние тая работа!“ и си тръгна. Това е, което направи.

Най-сетне Алан осъзна какво го пита Джени.

— А къде е Роули? — попита той изведнъж.

— С Трой.

— Кога? Сигурна ли си? Какво имаш предвид?

Джени му разказа малкото, което знаеше, и приключи с бележката.

— Не се ли е обадил още? — попита Алан. — Значи е отишъл по собствена воля. По дяволите, Джени. Къде беше ти, когато е станало това?

— С Хънтър. — Тишината бе ужасна. Джени трепна, въпреки желанието си да остане спокойна. След момент тя добави: — Хънтър отиде да търси Роули.

— Къде?

— Не знам. Може би в Лос Анджелис.

— Надявам се да го убие — каза Алан.

Джени бе шокирана от думите на баща си.

— Просто искам Роули да се върне жив и здрав.

— Трябваше да му дам парите.

— Трой щеше да иска още и още.

— Той мисли, че има най-силния коз. — Алан се изкашля няколко пъти: — Хитрото копеле — добави с неохотно уважение. — Наистина. — Пак се закашля.

— Добре ли си? — попита Джени.

— Да — отвърна той и се прокашля. — Позвъни ми, когато Роули ти се обади.

Тя усети, че е много загрижен.

— Добре, ще ти се обадя.

Тя само се надяваше този разговор да се състои скоро.

 

 

Трой едва сдържаше ликуването си. Като стана дума за падането на заека в капана, нетърпеливият му син сам го бе молил да го вземе. Беше го умолявал.

И той се бе опитал да го разубеди, като се преструваше, че не е редно.

Боже, можеше да поиска повече от онова дърто копеле. Петстотин хиляди бе нищо. А сега кокошката със златните яйца бе при него!

„О, Джени, Джени… Скоро и ти ще се молиш на колене… Както оная пищяща кучка Мишел.“

 

 

— На какво се усмихваш? — попита Роули.

Само ако знаеше…

— В момента, когато пресечем границата, ти давам да караш — каза Трой. Не му пукаше за експлоръра. Щеше да си купи порше, по-добро от бракмата на Фредерика. Щеше да я докара до нейната врата и да легне върху клаксона. Щеше да я накара да съжалява, че го е изхвърлила. Болната от маниакална депресия. Може би щеше да се отбие при нея заради доброто старо време. Когато бе в настроение, беше гореща и готова на всичко. Никакъв плач и виене от Фредерика. Тя даваше колкото можеше.

Той реши, че трябва задължително да я види още веднъж. Да се опита още веднъж. Генерална репетиция преди шоуто с Джени. Беше изгубил твърде много време с Патриша. Фредерика беше момичето!

Представяш ли си, Джени и Хънтър! Той мислеше затова с неприятно чувство. Когато Фредерика дойде при него, всичко ще си бъде наред. Дааа! Тя наистина го възбуждаше. Не беше негова вината, че Хедър и Джесика не можеха. Тяхна бе вината!

Разбира се, с Фредерика имаше и препятствия — случаите, когато тя беше като бездиханен манекен. Той успяваше и тогава да я изчука, но имаше чувството, че го прави с мъртвец.

— През границата ли? — повтори Роули и се намръщи.

— Да. Като стигнем Аризона.

— Отиваме в Аризона?

Какво бе това?

— Страхуваш ли се? — попита той. Детето започваше да става неспокойно и това нервираше Трой.

— Не… Аз просто… — Сви рамене и започна да си играе с ципа на якето си. — Просто искам да знам къде отиваме.

Трой се загледа в голямото червено „М“ на якето, означаващо колежа, където Роули бе играл. Помисли за миг за Вал. Вал.

Експлорърът поднесе. Той изправи волана и каза:

— Ние просто пътуваме, хлапе.

Мисълта за Вал му напомни за Джени и за Калгари. Стисна кормилото. Мисълта за този човек го караше да се поти и това го вбеси. Калгари беше опасен. Трой знаеше, че той би го убил. А и какво правеше с Джени?

Джени бе негова, сега и завинаги. Ако имаше достатъчно време, той щеше да измисли идеален план да си я върне заедно с парите.

Шестнайсета глава

Можеше да пътува с колата, но Хънтър искаше да е по-бърз. Хвана първия полет от Албукърк и вечерта беше в Ел Ей. Нае джип. Мрачно превключи на скорост и се вля в трафика.

От известно време не беше идвал тук, но спомените си оставаха много ярки. Този път обаче имаше задача да оправи всичко, което беше довело до изгонването му от Града на ангелите.

Имаше двама приятели — и двамата действащи детективи, единият в отдел „Измами“, а другият — в отдел „Обири и кражби“. Имаше и доста добър познат в отдел „Убийства“, но настояването на Хънтър, че Мишел е била убита, не бе прието от колегите му в отдела. Те имаха друго мнение по въпроса. За усилията си Хънтър бе възнаграден с глоба и предупреждение да остави Трой Ръсел на мира.

Карлос Родригес работеше в отдел „Измами“ и живееше в Южния Централен район. Според търговците на недвижими имоти това не бе най-добрият квартал — имаше голяма престъпност. Но Карлос живееше в испанската част, където имаше верни приятели. Хънтър познаваше много от тях, затова не се притесняваше да минава покрай групите момчета, които го гледаха с недоверие. Той спря пред скромния дом на Карлос, мина по алеята, заобиколена с цветя, и позвъни.

— Хънтър, нима това си ти! — извика Тина Родригес. Тя винаги го бе харесвала много. Отвори стъклената врата и го прегърна здраво. Беше около метър и петдесет и доста закръглена.

— Какво правиш тук?

— Търся Карлос. Той на работа ли е?

— Да, както знаеш. Преследва курви и дилъри. — Тя подсмръкна. — Още ли си в Санта Фе?

— И да, и не. Можеш ли да му дадеш телефона ми?

Той надраска номера от един хотел на летището, който винаги помнеше.

— Ще се регистрирам там по-късно. Сега трябва да намеря Мамута.

— Събираш старата банда отново, а? — подсмихна се тя. — Само да не сте като тия момчета, дето се навъртат тука. — Посочи с глава навън.

Хънтър се усмихна.

— Няма проблем.

Лицето й помръкна.

— Това заради убиеца на сестра ти ли е?

Хънтър я погледна с обич. Карлос и Мамута, и техните жени никога не се бяха съмнявали в думите му. Вярваха му.

— Страхувам се, че да.

Тя бързо го прекръсти.

— Това е за теб.

— Благодаря.

Той напусна ободрен и готов да влезе в битката. Този път щеше да пипне Ръсел.

Регистрира се в така наречения хотел — двуетажен мотел, построен през трийсетте. Започна чакането. Беше взел документите, които Ортега му бе пратил в Пуерто Валарта, въпреки че те се отнасяха повече до семейство Холоуей, отколкото до Ръсел. Все пак му даваше някаква престава за Трой и независимо от годините той знаеше, че веднага ще го разпознае.

Два часа по-късно Карлос се обади:

— Здрасти, човече! Кво правиш пак в града? Мислех, че си изгонен от тук.

— Просто не можах да издържа да не дойда. Имам да се срещам с разни хора.

— А-ха. — Карлос стана по-сериозен. — Знам къде живеят някои от тях.

— И аз така си помислих.

— Приятелите на Ръсел постоянно ми се набиват в очи. Има един апартамент в Ел Сегундо. Много смрадливо свърталище. Рати живее там. Бас държа, че и Ръсел се отбива.

Рати бе прякорът, с който Трой се обръщаше към човек на име Джей Пи Грийф. Мъжът изглеждаше като плъх — с чип нос, големи уши и тясно лице. Всяко място, където той бе живял, приличаше на дупка на плъх: мръсотия, вестници, безпорядък и смрад, която се усещаше навсякъде. Карлос каза адреса.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не и като длъжностно лице.

— Това не ми звучи добре.

— Ръсел е със сина си. — Хънтър разказа накратко какви са отношенията между Ръсел и Роули. — Аз работя сега за майката и дядото.

Карлос тихо подсвирна.

— По-добре вземи или мен, или Мамута.

— Ще ти се обадя веднага, ако имам нужда от помощ. Засега съм сам.

— Ти винаги си бил. Но не забравяй за нас.

— Никога.

Приятелство. Нещо, което той бе изпуснал. Нещо, което почти бе загубил, докато живееше в Санта Фе, опитвайки се да забрави. Откакто се бе свързал с Джени Холоуей, бе открил себе си отново. Беше невероятно да разбере от колко неща се е освободил и колко важно е да съхрани себе си.

Апартаментът на Рати бе лесен за разпознаване сред другите петдесетина дупки в мръсния квартал. Куп стари вестници, кутии и бутилки бяха натрупани пред вратата му. Явно съквартирантите на Рати искаха той да си запази мръсотията за себе си, така помисли Хънтър, който спря на паркинга и видя как един от тези съквартиранти излиза и яростно изритва купа пред вратата. Някаква светлина отгоре осветяваше мястото като лампа в двора на затвор. Като че ли някой специално искаше да наблюдава жителите на… — Хънтър присви очи, за да прочете неясния надпис: „Роузланд Корт“. При все това имаше достатъчно големи сенки, че да могат да се извършват престъпни дела.

Рати и Трой бяха приятели не защото си приличаха, а защото Рати боготвореше земята, по която стъпваше градското чедо Трой. Рати бе щастлив да угодничи и да бъде използван. Дори и да не бе допуснат до най-близките хора на Трой, Рати бе щастлив да бъде с него.

Рати беше човекът, от когото Хънтър изкопчи къде е Трой в нощта на смъртта на Мишел. Този плъх беше щастлив, че Трой се е хванал с няколко жени, Рати бе този, който дърпаше крачола на Хънтър и го молеше да не казва кой е издал Трой на полицията. Хънтър спази това обещание.

И накрая нямаше значение. Хънтър бе намерил Трой в обятията на някаква жена, от която го бе изтръгнал гол. Опита се да го удуши, докато жената пищеше и притискаше чаршафа до гърдите си. Всичко, което Трой знаеше, бе, че Хънтър е преминал границата, а фактът, че бе хванат с друга жена в леглото, според него доказваше, че не е бил с Мишел.

Хънтър се опита да ги накара да го арестуват. Бе посочил на полицията, че в багажника на Трой има ръкавици, които той е носил, за да не оставя отпечатъци, докато е блъскал Мишел от покрива. Но това не бе достатъчно като доказателство. Каза им, че Мишел му е доверила, че Трой по-скоро ще я види мъртва, отколкото майка на детето му. Недостатъчни улики.

Всичко, от което се интересуваха, бе дали Хънтър е посегнал на Трой и дали се опитва да го направи при всяка тяхна среща.

Край на историята.

Досега.

Нямаше светлина в прозорците на Рати. Ако бяха с кола, Ръсел все още не беше пристигнал. Хънтър потегли — бе решил да посети няколко други адреса на безбройните секспартньорки на Трой.

Имаше чувството, че ще се върне отново в тази бърлога.

 

 

Ръцете на Роули се потяха върху волана. Едва се концентрираше. Два пъти бе излизал от пътя, два пъти бе влизал в насрещното. Най-лошото бе, че разочарова баща си. Той не умееше да кара кола и за втори път този ден му се плачеше. Вече бе нощ и Роули не знаеше как да каже, че просто иска да се прибере вкъщи.

— Защо намаляваш? — попита Трой.

— Ами малко съм уморен.

— Ние сме на осемдесет километра от Финикс. Давай!

Роули преглътна.

— Не искам да ходя.

Баща му пренебрежително изсумтя, но Роули отби край пътя и спря. Чувстваше ръцете си като две тежести. Баща му явно нямаше нищо против неправилното му шофиране и това бе странно.

Трой седна зад волана. Стигнаха в мълчание до предградията на Финикс. Роули мислеше, че ще спрат, но те продължиха.

— Къде отиваме? — попита той.

— Престани да питаш — каза Трой грубо. — Отиваме докъдето можем.

Роули се вгледа в светлините, които изчезваха в обратна посока. Пътят назад водеше на изток към Санта Фе, към майка му. Той бръкна дълбоко в джоба си и напипа розовата огърлица, която бе взел от кутията й за бижута. Не знаеше защо го бе направил. Беше й я подарил за рождения й ден. Беше я взел, без да се замисли. Сега се радваше, че го бе направил.

— Трябва да се обадя на мама.

— Не още.

— Тя ще позвъни в полицията.

Трой му хвърли мрачен поглед и Роули се сви на седалката си.

— Нека се обади. Доста ще ни търсят, нали?

Заплахите рядко имаха ефект върху Роули. Той ненавиждаше авторитетите като всяко петнайсетгодишно момче. Просто не говореше толкова много като приятеля си Брандън. В момента обаче бе затворен в кола с почти непознат човек. Не знаеше какво да прави.

— Не е ли по-добре да й се обадим?

Трой изпсува цветисто.

— Тя ще изпрати след нас гаджето си. Това ли искаш? Човекът, който чука собствената си сестра? Него ли искаш, а? Човекът, който се промъква в стаята на сестра си и затиска с ръка устата й, за да не чуят майка им и баща им?

Роули имаше чувството, че това са лъжи. Колкото повече Трой разкрасяваше историята, толкова по-ясно му ставаше това. Стомахът му се сви от страх. Най-накрая разбра, но беше късно.

Сега единственото, за което можеше да мисли, бе как да избяга.

 

 

Джени бе отишла до ресторанта. Трябваше да върши нещо. Тя се въртеше из кухнята и мислеше за Роули. Представяше си как подрежда масите и настанява клиентите.

Молеше се само Трой да не го нарани.

Стисна зъби. Надяваше се, че бившият й съпруг ще съумее да се контролира, макар че Трой не бе същият. Беше по-див и по-опасен. Способен на всичко.

Мина един час, в който непрекъснато си поглеждаше часовника. Тя бе бдяла над телефона, но нямаше резултат. Страхуваше се, че Роули ще позвъни, докато я няма. Най-накрая, за да не полудее, заключи ресторанта и подкара с бясна скорост към къщи, за да провери съобщенията.

Никой не се бе обаждал.

Джени се свлече на пода и заплака. Десет минути обикаляше нервно помещението. Трябваше да прави нещо. Защо бе оставила Хънтър да тръгне сам? Трябваше и тя да е с него. Да, но ако Роули се обадеше…

Магда. Щеше да накара Магда да стои на телефона, докато тя търси сина си. Това бе решението. Отправи се към телефона. С ръка на слушалката, едва не извика от облекчение, когато телефонът иззвъня като по чудо.

 

 

— Трябва да отида до тоалетната — каза Роули.

— Ще потърпиш.

— Не мога — отговори той простичко.

Трой въздъхна и спря на една бензиностанция. За ужас на Роули баща му го последва в тоалетната. Той не беше в състояние да се облекчи. Баща му го гледаше като ястреб. Но нервите му бяха толкова опънати, че не можеше да накара тялото си да работи.

— Е, явно съм се объркал — каза, докато излизаше от вратата преди баща си.

Случи се толкова бързо, че той все още бе замаян. Излизаше от тоалетната, когато в следващия момент баща му го блъсна към стената. Преди да може да помръдне, Трой удари главата му в стената. Ушите му запищяха.

— Не се подигравай с мен — каза му баща му.

Момчето затвори очи. Беше готов да удари Трой, но той бе с около десет килограма по-тежък и с непредсказуемо настроение.

— Искаш да се обадиш на майка си, а? Добре. Ще ти дам телефона в колата. Обаче, след като я поздравиш, ще ми дадеш аз да говоря с нея.

— Отвличаш ли ме? — попита Роули направо.

— Хей, хлапе, ти ме молеше да те взема. Молеше ме!

— Очевидно съм сбъркал.

Те се изгледаха един друг. Накрая Трой се разсмя. Потупа го по рамото и го придружи до експлоръра.

— Добре. Аз полудях. Не исках да спирам тук. — Трой му подаде мобилния телефон, докато затваряше вратата.

Момчето можеше да избяга с телефона в ръка, но баща му чакаше.

Колко ли бе часът? Три през нощта. Роули позвъни. Включи се секретарят.

— Ало, мамо? — изрече и замълча. Не беше в състояние да продължи.

Трой издърпа телефона от ръцете му и каза:

— Джени? — после осъзна, че говори със секретаря. След миг продължи: — Къде, по дяволите, си посред нощ? Говори ли със скъпия си баща? С него имаме общ бизнес. Когато всичко се уреди, ще можеш и ти да се присъединиш към мен и Роули. Като едно щастливо семейство, каквото трябваше да сме преди петнайсет години. И по-добре не се влачи с тоя Калгари.

Трой с нежелание прекъсна връзката. Искаше му се да я наругае, да й каже, че е курва. Но хлапето щеше да се разплаче, а и трябваше да потеглят.

Не можеше да чака да стигнат Ел Ей. Беше толкова превъзбуден, че не беше в състояние да разсъждава трезво. Искаше да пребие детето, но знаеше, че това няма да помогне.

„Патриша — помисли си той. — Не, Фредерика.“ Може би тя се бе съвзела и можеха да се чукат.

— Стига си хленчил — каза грубо на Роули, който се бе отпуснал на седалката.

Ръсел тръгна към предната част на колата, когато чу вратата на Роули да се отваря. Изненадан, скочи назад, тресна вратата и притисна ръката на сина си. Момчето изстена. Трой блъсна вратата още няколко пъти, но Роули вече бе отместил ръката си.

Когато седна зад волана, той каза:

— Предупредих те да не се опитваш да си играеш с мен.

Следващата им спирка беше Лос Анджелис.

 

 

Джени седеше в чакалнята на болницата. Въпреки че беше изтощена, не беше в състояние да заспи. Взираше се в спящия си баща и плашещите уреди, които следяха функциите на неговото тяло.

Обаждането бе от болницата. Алан бе получил инфаркт.

Лекарите твърдяха, че не е масивен. Алан все още крещеше, а тя бе толкова разочарована, че на телефона не бе Роули, че отначало не разбра какво стана.

Когато разбра какво се е случило, се обади на Магда, записа на телефонния секретар съобщение, че отива в болницата, за да бъде с баща си. Помоли Магда да дойде да стои на телефона.

Джени объркано започна да им разказва за пътуването на Роули и за инфаркта на баща си. Тя се опита да даде ключовете си на Магда, но тъй като не им бе обяснила добре ситуацията, семейство Монтгомъри не разбираха колко е важно това.

Накрая Магда грабна ръката й.

— Твърдиш, че е отвлечен?

— Да, така излиза.

— Къде ли са отишли?

— Нямам представа.

— Какво е състоянието на баща ти?

Джени безпомощно повдигна рамене. Още нямаше резултат от изследванията. След това тя отиде до телефон и се обади на Натали. Включи се телефонният секретар. Е, все пак бе посред нощ. Не можеше да я вини, че не й отговаря.

Тя остави кратко съобщение.

— Здрасти, Натали. Джени е. Баща ми получи инфаркт, но в момента е стабилизиран. В болница „Сейнт Винсънт“ сме. Ще ти се обадя сутринта.

Магда и Фил стояха пред стаята на Алан, и самите те изглеждаха болнави от неоновата светлина.

— Не трябваше да идвате тук — каза Джени.

— Разбира се, че трябваше да дойдем. — Магда я прегърна силно.

— Но след като сте будни, аз наистина имам нужда от някого, който да отиде до вкъщи да провери съобщенията. Роули сигурно се е обадил.

— Но кога е заминал? — запита Магда, която най-сетне проумя сериозността на ситуацията.

— Тази сутрин. — Тя беше готова да се разплаче. — Докато бях в ранчото на Хънтър.

— О, скъпа, не се чувствай виновна. Нали Роули сам е пожелал да замине?

— Да… Той е взел дрехи, доста дрехи. Явно иска да остане с Трой.

— А-а, това няма да стане. — Магда разлюля червените си къдрици. — Трой няма да го изтърпи. — Джени примигна срещу нея. — От това, което съм слушала за него, той няма търпението на Йов, а петнайсетгодишните са способни да влудят всеки раздразнителен възрастен. Слушай, Джени, Роули е страхотен… Но все пак е тийнейджър.

— Мислиш ли, че ще поиска да се върне? — попита Джени с надежда.

— Разбира се, та ти си му майка!

— Джени!

Беше баща й. Джени изтича в стаята му.

— Не викай. Моля те — прошепна тя. — Грижи се за себе си. — Вгледа се в мониторите на апаратите, сякаш разбираше нещо от зелените вълнички и точки.

— Добре съм — каза Алан. — Роули обади ли се?

Той се закашля и Джени докосна рамото му:

— Татко, моля те.

Той махна с ръка.

— Трябва да му платиш парите — каза рязко.

— Петстотин хиляди долара?

— Колко струва синът ти?

— Знаеш, че е безценен. И знаеш, че няма да стане така. Трябва сам да поиска да се върне.

— Плати му и той ще пусне Роули.

— Татко…

— Просто го направи, Джинива. Обади се на адвоката ми Джоузеф Уесвър, той знае какво да прави.

Тя гледаше загрижено баща си. Той изглеждаше много стар и болен. Толкова години бяха изгубили в глупави спорове.

— Откупи ме от брака ми. Сега искаш да откупиш сина ми.

Алан успя да се усмихне измъчено.

— Това са най-добрите ми инвестиции.

Джени се наведе и леко го целуна по челото. Видя, че очите му се насълзяват, и се обърна.

 

 

Хънтър се събуди. Той бе обиколил някои от предишните квартири на Трой, след което се бе върнал при Рати и бе задрямал. Сега наблюдаваше стария ръждясал шевролет. Вратата му се отвори и от колата слезе самият Рати. Той се протегна и извади от задната част на колата техника за няколко хиляди долара. Хънтър го наблюдаваше как на няколко пъти се връща до колата.

„Малко си пообирал, а, Рати, старче? — си каза Хънтър. — С кражби и обирджийство, така ли си изкарваш парите сега?“

Трябваше да се обади на Мамута и най-сетне да вкарат Рати в затвора. Но не сега. Не още.

Той отново се унесе.

Зазоряваше се, когато зелен експлорър влезе в паркинга и шофьорът му паркира до шевролета на Рати.

 

 

За Роули всичко това бе като кошмар. И вината бе негова. Защо не послуша майка си? Защо? Този мъж не бе негов баща. Имаше нещо сбъркано в този човек. Той бе ужасно нервен — дъвчеше дъвка и потропваше с крака. Сякаш се бе надрусал с нещо. Може би метан. Но Роули подозираше, че наркотикът на Трой бяха сплашването и сексът. Последното бе заради начина, по който говореше.

— Правил ли си секс вече? — попита го баща му, докато летяха към западния бряг.

Роули внимателно обмисли отговора си. За краткото време, през което беше с Трой, бе научил, че трябва да му дава колкото може по-малко информация.

— Бил съм с няколко момичета — отвърна.

Истината бе, че бе имал няколко преживявания близо до истинското нещо, но не бе стигал до край. Имаше твърде много последствия. Боеше се от болестите, предавани по полов път.

Отговорът му накара кракът на Трой отново да се разтрепери.

— Майка ти е студена кучка. Направо ледена. Има нужда от едно добро…

— Не говори за майка ми! — извика Роули.

— Замислял ли си се за майка си по тоя начин?

Роули го изгледа с омраза. Знаеше, че баща му иска да го изпита, но това беше долно. Долно и мръсно. Баща му се хилеше гадно срещу него.

— Хайде, хлапе — каза, наслаждавайки се на извратената игра. — Виж какво ще те възбуди. Хайде, лигльо! — Трой пъхна ръка в един от джобовете на якето си. Роули замръзна. Той разбра, че баща му имаше пистолет.

— Майка ми беше права за теб.

— Майка ти има нужда от урок как да се държи с един мъж. И аз ще я науча.

„Не и ако ти отрежа топките“ — си помисли Роули, без да се чувства виновен.

 

 

— Излизай от колата — каза Трой грубо и избута Роули на сутрешния хлад. Момчето не спеше, само се бе отпуснало и напрегнато мислеше. На всяка цена трябваше да избяга. Нямаше пари. Но ако можеше да се добере до телефон, щеше да се обади на майка си за нейна сметка.

Слезе от колата. Трой го блъсна към стълбите. Роули стъпваше покрай боклуците пред вратата.

— Хей, Джей Пи! — крещеше Трой, докато удряше по вратата. — Отвори тая кочина! — Дълго блъска, преди един човек, който приличаше на невестулка, да отвори.

— Трой! — зарадва се той.

Роули отстъпи крачка назад, но баща му го хвана за яката на коженото яке и го блъсна в тъмна и миришеща на лошо стая.

Хънтър не бе въоръжен. Носеше оръжие, когато бе в полицията, но го върна, щом напусна. Макар че често го бе вадил по време на работа, почти не бе стрелял.

Сега му се искаше ужасно много да има пистолет.

Да тръгне срещу Трой и Рати невъоръжен бе абсолютна глупост. Чудеше се дали да се обади на Карлос и Мамута. Те щяха да се отзоват. Щяха да дойдат напълно готови. Но щяха да играят по правилата, нещо, което Хънтър засега не можеше да направи.

Не разбираше Роули. На детето, изглежда, не му се влизаше много в къщата. Може би просто е било заспало? Двамата с Трой бяха на път от доста време. Хънтър не знаеше как да действа в този случай. Имаше пакет цигари в кутията за ръкавици. Извади една, макар че не му се искаше да я пали. Трябваше да се освободи от тази зависимост. Чувстваше се бодър и с ясна мисъл тази сутрин.

Времето минаваше. Около девет часа няколко малки деца излязоха от номер шестнайсет и започнаха да си играят в мръсотията до асфалта. Слънцето грееше силно.

Нямаше никакви признаци на живот в апартамента на Рати, откакто Роули и Трой влязоха вътре. Никакви светлини. Никакъв звук. Никакво раздвижване, доколкото можеше да види.

Обмисли ситуацията и реши, че е време да действа.

Слезе от джипа и се заизкачва по стълбите. Децата не му обърнаха никакво внимание. В кутиите пред апартамента на Рати забеляза желязо, дълго около метър. Можеше да направи достатъчно вреда, ако се използваше както трябва. Той го взе и се загледа във вратата.

Почука силно.

Рати отвори, като примигваше като гризач, какъвто всъщност беше. Хънтър го избута с рамо и влезе, като видя, че Роули се измъкна от спален чувал и се втурва към него с радостно изражение на лицето. Само секунда и Хънтър видя Трой Ръсел, който бе насочил пистолет към гърдите му.

— Ако помръднеш, те убивам — заплаши го Трой.

— Здравей, Ръсел — отговори Хънтър спокойно.

Седемнайсета глава

— Стой на място — отговори Трой. — Хвърли желязото и вдигни ръце.

Хънтър бавно отпусна ръка, наведе се и леко постави металния прът на земята, след което вдигна ръце.

— Хей! — извика Рати зад гърба на Хънтър.

— Джей Пи, пали колата! — извика му в отговор Трой.

— Но аз…

— Накарай тая шибана машина да тръгне! — озъби се Трой.

Рати се втурна надолу по стълбите, като в бързината риташе кутиите си.

— Затвори вратата — заповяда Трой на Роули.

Момчето дишаше тежко.

— Чакай, чакай малко.

— Затвори шибаната врата!

— Няма да застреляш Хънтър.

— Просто я затвори! — изкрещя баща му.

— Давай — каза Хънтър меко. Това, че Трой си изпусна нервите, го притесни. Нямаше представа, че се е променил толкова много.

Роули се поколеба. Не искаше да се подчини. Сърцето му биеше бързо. Той интуитивно прецени разстоянието между себе си и Трой. Баща му сякаш четеше мислите му и това го вбеси. Трой реши да застреля малкото копеле.

Когато Трой премести мерника към Роули, Хънтър се изви и блъсна Роули с всичка сила. Куршумът изсвистя. Хънтър почувства силна болка. Роули се просна на земята. Като се опитваше да се пребори с болката и шока, Хънтър прошепна на момчето:

— Добре ли си?

Трой изгледа изненадано пистолета. Видя как Калгари залитна напред. Колко силен бе звукът? Колкото си го представяше? Скочи напред, като грабна краката на Роули. Детето се стъписа в първия момент, но после скочи като диво животно, ръмжеше и нападаше.

— Ще го застрелям! Ще го застрелям! — крещеше Трой. — Ще го застрелям!

Роули замръзна на място, като дишаше тежко. Трой беше заслепен от болка. Хлапето го бе ритнало в слабините и адски го болеше. Въпреки това упорито насочваше оръжието към Хънтър и Роули.

— Няма да спечелиш, Ръсел — прошепна Хънтър.

— Ти вече си мъртъв — размаха оръжието Трой. Роули се сви и привлече вниманието му. Трой притисна пистолета в ребрата на момчето.

— Хайде — заповяда му грубо.

— Не тръгвам без него.

— Боже, малко копеленце! Тръгвай, преди да съм застрелял и теб.

— Няма да ме застреляш. Аз съм връзката ти към парите на дядо ми.

— Въобще не ми пука кой си ти.

— Роули… — изрече Хънтър. Той бе ранен в рамото, бе вцепенен от шока и се тресеше неконтролируемо. — Не спори с него. Никога не спори с човек, който държи оръжие.

— Хънтър…

— Добре съм. Наистина. — Беше сигурен в това.

Съзнанието му бе замъглено и изведнъж го обгърна мрак.

Мина минута. А може би бяха часове. Изведнъж осъзна, че е паднал върху спалния чувал, който бе лепкав от кръвта му. Примигвайки, той видя, че стаята е празна. Колко ли време бе минало? Изправи се с усилие и седна. Гадеше му се. Като погледна към ръката си, установи, че раната не е дълбока.

Не бе предполагал, че Ръсел ще е толкова извратен, та да стреля срещу собствения си син. Хънтър се бе надявал, че физическата им връзка, както и нежеланието да убива кокошката, която снася златни яйца, ще спасят Роули.

Позволи му да се измъкне заедно с Роули, чийто живот без съмнение бе в опасност.

Изправи се с усилие и тръсна глава. Нуждаеше се от лекар, но не можеше да си позволи. Щяха да видят, че раната е от огнестрелно оръжие, и щяха да извикат полиция. Тогава Хънтър щеше да е изключен от разследването на случая.

Но тук бяха Карлос… и Мамута.

Залитайки, тръгна към банята. С изненада установи, че Рати поддържа банята доста чиста. Погледна се в огледалото. Мрачно, бледо лице, стиснати зъби и сини очи, които излъчваха гняв. Косата му бе разрошена. Не се бе бръснал. Видът му би изплашил всеки човек.

С ранената си лява ръка отвори шкафчето. В него бяха подредени паста за зъби, четка, памучни топки, спирт за разтриване, хидрокортизонов крем и ролка марля. Зъбите му тракаха, докато си сваляше якето. Хънтър се тресеше, когато свали якето и го запрати на земята. Синята му риза бе подгизнала от кръв. Докато разкопчаваше и сваляше ризата си, затвори очите и си представи красивото лице на Джени.

В главата му заби тревожна камбана. Колко далече бе отишъл Трой? Накъде ли бяха тръгнали? При някоя от бившите приятелки на Трой? Едва ли. Как щеше да им обясни присъствието на Роули? Ръсел нямаше много приятели в Ел Ей. Хънтър се замисли върху това.

Знаеше как разсъждава Трой. Той бе страхливец. Едва ли би останал наблизо. Щеше да се разкара от мястото на престъплението и щеше да отиде… къде?

Леко и внимателно той поля със спирт раната си. Изстена. Парещата болка предизвика сълзи в очите му. Когато болката поутихна, той се зае да изучава раната. Тя бе доста дълбока, но поне можеше да движи ръката си. Можеше да стисне юмрук, ако се концентрираше и превъзмогнеше болката.

Затвори очи и вдигна ръката си. Той използва напоената със спирт марля, за да дезинфекцира наранената плът, като стисна зъби и се надяваше да не припадне. Накрая направи превръзка на ръката си. Не прекалено стегната, но достатъчно, за да спре кръвта. След като свърши с първата помощ, се почувства по-добре. Изми лицето си със студена вода и започна да търси риза.

Явно нямаше да намери риза, взе черна тениска, която беше сгъната върху скрин в спалнята на Рати. Тя се разтегна достатъчно, за да му стане, но не скри превръзката. Отново започна да търси и намери дълъг дъждобран цвят каки в един килер. Успя да го облече с усилие. Освен това не можеше да го закопчае. Поне ръкавите бяха широки.

Той още веднъж се погледна в огледалото. Приглади косата си с ръка. Опита се да се усмихне. Щеше да се опита да се качи в самолет и не искаше да уплаши хората на летището.

Изпразни джобовете на своите дрехи, а тях остави в къщата. Докато излизаше, се сети за телефон. Дали Рати имаше?

Зад купчина боклуци в спалнята имаше черен телефон. Позвъни на Карлос в лосанджелиската полиция, но не остави съобщение, като разбра, че го няма. Не успя да намери и Мамута. След това се обади на Ортега, който веднага вдигна.

— Аз съм в Ел Ей, но се връщам в Албукърк веднага.

— Гласът ти звучи ужасно.

— Ръсел е отвлякъл сина си, Роули Холоуей. Басирам се, че те са на път към вас, защото Ръсел иска пари от Алан Холоуей. Сигурен съм, че ще използва момчето като разменна монета при пазаренето. Ще се обадя на Джени, за да я предупредя. Тя знае, че Роули е с Ръсел, но е отишъл по собствено желание. Сега обаче нещата са се променили. Запиши това.

Той вдиша и каза номера и адреса на Джени.

— Холоуей е в Санта Фе, на гости на дъщеря си.

— Холоуей е в болницата „Сейнт Винсънт“ — информира го Ортега. — Инфаркт. Приятелката ти Джени ми се обади тази сутрин, търсеше те.

Хънтър примигна.

— Инфаркт?

— Явно е лек. Такъв, на който докторите викат „предупреждение“. Ръсел го е изнудвал за петстотин хиляди долара, но той не му ги е дал. Когато е научил, че внукът му е отвлечен — бам в болницата.

— Джени ти е казала това?

— Да. Ръсел е оставил някакво съобщение на секретаря й, което я е разтърсило. Нещо как той, детето и тя трябва да се съберат отново.

Хънтър се опитваше да осмисли тази налудничава идея, когато Ортега проговори отново:

— Къде, по дяволите, си ти?

— В Ел Ей. Но Ръсел си тръгна преди известно време.

— Видял си го? — попита Ортега. — Нападнал си го?

Хънтър не искаше да навлиза в подробности. Дори не искаше да му казва, че преследва Трой, но безопасността на Роули бе на първо място.

Като гледаше през прозореца, той поясни:

— Те може да са със стар шевролет от 1980, син, може би импала, или пък с експлорър от 1990 с временни номера.

— А ако е все още в Лос Анджелис?

— Обадих се на няколко приятели от полицията. Те ще ме информират. Но знам, че се е махнал оттук. Чувствам го. Аз осуетих това, което бе замислил. Ще накарам приятелите ми да ми помогнат — може би ще разпитаме бившите гаджета.

— Идваш ли си право тук? Част ли си от тукашната полиция отново, а, Калгари?

Хънтър помисли за Трой Ръсел и твърдо заяви:

— Когато се върна.

— Да не си докоснал и косъмче от главата на копелето!

— Чао, Ортега.

— Слушай, Калгари…

Но той бе затворил и се обаждаше на Джени.

 

 

Джени решително хвърли сака си на задната седалка на волвото. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да си купи мобилен телефон. Досега не й трябваше, но при настоящото положение на нещата трябваше да може да звъни по всяко време и от всяко място. Обаждането на Трой я бе предизвикало. Тя трябваше да направи нещо.

Първата й спирка бе болницата. Знаеше, че баща й ще я попита къде отива. Тя не знаеше отговора на този въпрос. Хънтър бе в Ел Ей и това й изглеждаше добро място да започне издирването. Искаше да е с него. Искаше да участва в преследването. Нужно й бе да знае, че помага с нещо.

Подскочи, когато телефонът иззвъня. Уплашено вдигна слушалката и едва се сдържа да не извика името на Роули.

— И какво, значи насъска кучето си срещу мен, а? — каза Трой любезно. — Изпрати го при мене. Кученце, ето какво е той. Седи в скута ти.

— Трой — попита тя внимателно, а сърцето й заби силно, — може ли да говоря с Роули?

— Алан променил ли си е решението относно парите, които ми дължи?

Тя тежко издиша. Очакваше той да каже нещо подобно. Алчността беше неговата движеща сила — това бе очевидно и тя го знаеше още от началото. Но тайно се бе надявала, че изпитва и любов към сина си. Сега осъзнаваше колко глупава бе тази нейна вяра.

— Баща ми е в болница. Той ми каза да се свържа с адвокатите му.

— В болница? Цъ-цъ. Той изглеждаше както винаги — стария дебел котарак, когато го видях.

Тя не успя да се овладее:

— Ти си го заплашвал, Трой. Той получи инфаркт, но за щастие е жив. — Гласът й затрепери: — Сега дай телефона на Роули!

— Обади ли се на тези адвокати?

— Не, и няма да го направя, докато не чуя сина си.

— Ами твоят син не е тук в момента. Не се притеснявай. Той е на сигурно място. Но докато не разбера, че парите са преведени в сметка с моето име, няма да говориш с него.

— Наранил ли си го?

— Джени, скъпа. Разбира се, че не. — Той добави с копринен глас: — Искам да те видя, мила. Скоро. Без твоето кученце. В моя скут.

— Не мога да ти ги преведа без номер на банковата сметка и името на банката. Къде и какъв е…

— Ти се погрижи за адвокатите. Аз ще те намеря и тогава ще оправим нещата — заяви той.

— Нищо няма да направя, преди да съм чула Роули.

— По дяволите и хлапето!

— Трой, затварям. Не вярвам, че той е с теб.

Той изпсува и подаде слушалката на сина си. Роули каза „Мамо?“ с такъв тон, че коленете й се подкосиха. Притисна ръка към устата си. Не й бяха останали сълзи да заплаче, затова стоеше като вцепенена от страх.

— О, Роули, о, боже! Добре ли си? Нали не те е наранил?

— Не.

— В Ел Ей ли си? Звучиш сякаш си в кола?

— Да.

— Можеш ли… — Тя се опита да си събере мислите: — Да ми кажеш телефонния номер, защото не се изписва на моя?

— Да, ъ… ти говори ли с Хънтър?

Отчаянието в гласа му засили страха й.

— Не, защо? Какво е станало?

Той бързо каза:

— Седем, едно, три, четири, четири, три…

Тя чу шум от борба.

— Роули, Роули!

— Ще ти се обадя — изрече Трой през зъби. — Ще ти се обадя.

— Ако му направиш нещо, кълна се, ще си платиш.

— Така ли, майка мечко? Облечи си нещо секси за мен. Не и пуловер с дънки. Искам момичето ми в сатен. Без панталони. И без бельо.

Той затвори. Тя също затвори телефона и се втренчи в него. Телефонът иззвъня под ръката й. Тя напрегнато изрече „Ало“.

— Джени?

Гласът на Хънтър почти я уби.

— Хънтър! — изкрещя тя с облекчение. — О, Хънтър! Така се радвам, че се обаждаш!

— Връщам се. Трябва да съм при теб късно следобед.

— В Санта Фе ли?

— Имах сблъсък с Ръсел в Ел Ей.

— Сблъсък?

— Сега не мога да говоря — каза той. — Аз съм на летището. Обадих се на Ортега — той знае, че Роули е отвлечен.

— Трой се обади преди минута. Роули беше с него. — Тя се поколеба. — Хънтър, чу ли ме?

— Да — изрече той с усилие.

— Добре ли си? — попита тя уплашено. — Роули питаше как си.

— Какво каза той?

— Ами това. Но ме изплаши. Гласът ти звучи особено. — Направи пауза. — Какъв точно сблъсък имахте?

— Роули вече знае какво копеле е баща му.

— Какво направи Трой.

— Той… — Хънтър преглътна тежко. Избягването на този въпрос бе трудно. — Вече викат пътниците за самолета ми.

— Какво направи той?

— Сбихме се. Джени, слушай, Ортега ми каза, че баща ти е получил инфаркт.

— Да, но засега е добре. Трой иска петстотин хиляди долара. Сега ще се обаждам на адвокатите…

— Не! Не давай парите. Дори не задвижвай процедурата за това.

— Аз просто ще се обадя на Джоузеф Уесвър.

— Това няма да се разреши с пари.

— Гласът ти звучи ужасно — каза тя. — Сигурен ли си, че си добре? Ако Трой иска да продаде Роули за пари, съм съгласна да ги дам.

— Той няма да го върне!

— Не искам да го излагам на такъв риск — почти изкрещя тя.

— Баща ти се опитва да те откупи от още една неприятна ситуация, но този път няма да се получи!

— Не ми казвай какво да правя — каза тя с разтреперан глас. — Трой ще вземе парите, вярвай ми — добави, опитвайки се по-скоро да убеди себе си. — Той иска пари и ще ги получи.

Хънтър изруга наум.

— Той ще поиска повече. Той е психопат — вече е преминал границата.

Тя запита с пресъхнало гърло:

— Какво искаш да кажеш?

— Забрави парите на баща си. Те няма да помогнат сега.

— Ще се обадя на адвоката — заяви решително Джени. — Ще платя колкото трябва.

— Говориш като баща си.

— Ами аз съм негова дъщеря.

— И двамата мислите, че парите могат да разрешат всеки случай.

Горчивината в гласа му я стъписа. Тя се изправи.

— Да, така е. Аз съм като бившата ти жена. Ние сме богати и можем да си купим всичко. Проклет да си Хънтър Калгари! Ще откупя сина си!

Тя тресна слушалката. Мислеше за Роули. Думите на Хънтър я бяха притеснили ужасно.

Трой щеше да нарани Роули.

Осъзнаването на този факт бе като стрела право в сърцето й. Тя ходеше напред-назад из стаята, вперила поглед в телефона. Ако можеше да си откупи сина, би дала всеки цент от парите си и от тези на баща си.

Сега не можеше да тръгне. Трябваше да чака Трой да се обади. След три часа телефонът най-сетне иззвъня.

 

 

Роули седеше на задната седалка на мръсен додж. Явно приятелят на Трой Джей Пи имаше няколко коли, готови да бъдат използвани във всеки момент.

Те бяха карали половин пряка и Роули грубо бе блъснат на седалката. Джей Пи тръгна в една посока, а те двамата — в друга.

Роули умираше от страх. Особено се безпокоеше за Хънтър, който му бе спасил живота. Постъпката му го бе разтърсила до дъно. Той дължеше на Хънтър толкова много. Особено след като бе готов да повярва в лъжите, които баща му му бе наговорил за него.

Баща му.

Човекът до него беше много по-различен от онзи, който дойде при него в лагера. Трой бе разкрил истинската си природа. Нещо грозно и странно се бе появило, сякаш невидима ръка бе премахнала първоначалната му външност.

Хънтър. Роули почувства, че му се повръща. Ами ако е умрял? Той бе паднал на земята, като се бореше да не изгуби съзнание и бе му казал да тръгне с Трой, за да си спаси живота.

Ами неговия живот? Дали Хънтър Калгари бе жив?

— Хей! — извика баща му. — Защо мълчиш?

Роули реши да не възприема този психопат за свой баща. Беше някакъв лош човек. Някой с пистолет в левия джоб. Някой, който говореше за майка му като за курва.

— Попитах те нещо!

— Уморен съм.

— Мислиш, че съм го убил, нали? Дано да е така. Копелето се чукаше с майка ти. Трябва да се радваш, че е умрял.

Роули не се поддаде на изкушението, въпреки че бе готов да се нахвърли върху сексуално извратения тип, който го бе отвлякъл. Той не му беше баща. Никакъв баща.

„Не умирай, Хънтър. Моля те, не умирай“ — повтаряше си Роули.

 

 

Те пресякоха границата и влязоха в Аризона. Роули видя от другата страна пунктовете, където колите спираха, за да бъдат проверени за плодове и зеленчуци. Ако караха по този път, можеше да скочи от колата на някоя спирка и да вика за помощ. Но те бяха от другата страна и се движеха бързо към Аризона, където явно никой не мислеше за санитарен контрол, защото нямаше никакви пунктове, нито пък някой ги спираше да ги проверява.

Аризона бе само един щат до Ню Мексико. Явно Трой го връщаше, но не за доброто на Роули.

За пръв път в живота си момчето искаше да е в училище. Мечтаеше си за домашно, за взискателни учители и за глупави съученици. Освен това му се искаше да бе правил секс с онова момиче онзи път. Може би това е бил единственият му шанс да го направи.

След час спряха на бензиностанция. Трой изглеждаше като смъртник. Раздвижи се, слезе от колата, пъхна ръка в джоба си и мълчаливо предупреди Роули да не мърда. Момчето започна да брои наум.

Едно… Трой направи крачка към бензиновата колонка. Две… още една стъпка. Три… протегна се за дръжката.

Роули изскочи от колата и се завтече към минимаркета, блъскайки вратата за учудване на момичето на тезгяха. То замръзна с ръка върху касата.

— Задната врата! — извика. — Къде е задната врата?

Посочи му едно пространство, което включваше няколко стаи. Роули бягаше, подхлъзна се, но успя да грабне дръжката, докато Трой, почервенял от яд, тръгна да го преследва. Роули отвори вратата — къс коридор, още една врата…

— Спри или ще стрелям — каза Трой спокойно и заплашително.

Роули не се подчини. Хвана дръжката, отвори и излезе на свобода. Трой реши да го преследва, вместо да стреля на публично място.

От двете страни на пътеката имаше само храсти, мръсотия, жълта трева и кактуси. Кактусът пред него показваше на целия свят голям среден пръст. В далечината се виждаха още хълмове с кактуси. Роули бе чел, че този вид кактуси расте само в Аризона, и то само в една част от щата. Това може би бе вярно, може би не. Но сега важното бе, че ги имаше и те бяха почти единственото нещо, зад което можеше да се скрие.

Той тичаше и увеличи разстоянието между него и задъхващото се побесняло чудовище, което искаше да го следва по петите.

„Години футболни тренировки, копеле!“ — си помисли Роули и продължи да тича.

Осемнайсета глава

Хънтър пристигна в Албукърк. Беше останал без сили. Колата му го очакваше. Пътят до Санта Фе бе само час с кола, но нощта наближаваше и облаците покриваха небето. Явно щеше да завали. Видимостта не беше добра.

Хънтър се надяваше, че Ортега следи Ръсел. Той караше само с тази мисъл. Ръката го болеше ужасно, особено при всяко по-рязко движение.

Той караше право към къщата на Джени. Три пъти се опита да вкара правилния код на портата, докато успее.

Стигна до къщата и спря. За момент отпусна глава върху кормилото, замаян от изтощение и някаква неясна емоция. „Може би страх“ — си помисли.

Влачеше се по стълбите и когато натисна звънеца, се опря с цялата си тежест на него. Тя отвори вратата.

— Хънтър!

Той влезе, като залиташе. Джени го погледна, не знаеше какво му е, но явно беше зле.

— Трябва да те види лекар!

— Не. Трябва да разбера дали Ортега преследва Ръсел.

— Ти имаш треска — каза тя, като докосна челото му. Той легна на дивана й, облечен в дъждобран, който бе няколко номера по-малък от неговия размер. Носеше и черна тениска. Откъде бе взел тези дрехи?

— Хънтър.

— Дай ми телефона — заповяда той, но не можа да се изправи.

Тя мразеше да й заповядват, обаче знаеше, че той не е на себе си и все още преследва Трой, макар че тялото му отказваше да му се подчинява. Затова го обичаше тя, независимо че той я мислеше за богата кучка, която разхищава парите. Бени се настани до Хънтър.

Джени подаде на Хънтър слушалката на телефона.

Ортега вдигна след първото позвъняване.

— Имаш ли новини от Ръсел?

— Още не съм засякъл нито една от двете коли.

Хънтър се намръщи.

— Обзалагам се, че Рати му е предложил трета кола. Аз съм тук с Джинива. Ще се обадя пак.

Слушалката се изплъзна от ръката му. Джени я постави внимателно. Той сграбчи ръката й.

— Не ме напускай — прошепна.

— Трябва да свалиш тези дрехи.

— Не мога — призна той, като направи физиономия заради собствената си слабост.

— Упорит като магаре — промърмори тя. — Дай на мен…

Тя му помогна да се освободи от дъждобрана. Напоената с кръв марля стресна Джени.

— Боже, Хънтър! Какво е станало?

— Ръсел ме простреля. Уцели ме в ръката.

— Това рана от пистолет ли е?

— Страхувам се, че да. Точно затова не мога да отида на лекар. Той ще трябва да съобщи в полицията.

Тя го изгледа учудено.

— Не се дръж като луд. Трябва да те види лекар!

Той скръцна със зъби:

— Не още. Ако полицията разбере, всичко ще излезе наяве и няма да ми позволят да го преследвам.

— Властите — каза тя по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Просто имам нужда от почивка. И малко коняк, ако имаш.

— Ще видя дали нямам нова марля — каза тя и отиде в банята.

Когато се върна, той бе заспал. Тя носеше бинт, антибиотик, ролка марля и малки ножици. Не искаше да го буди, но когато се опита да смени превръзката му, клепачите му затрепериха и се отвориха.

— Съжалявам — каза той.

— За какво? — Джени развиваше марлята, а ръцете й потреперваха при вида на раната.

Със здравата ръка я хвана за лакътя. Той се вгледа в нея по такъв начин, че сърцето й трепна.

— Ти въобще не приличаш на Катрин — каза й меко и тя импулсивно се наведе да го целуне. След няколко мига Джени се зае отново със задачата си.

— Къде отиваш?

— Да ти взема някакво твърдо питие. Ще се нуждаеш от нещо повече от целувка, докато дезинфекцирам раната.

— Вече веднъж преминах през това — промърмори той.

Джени се върна с коняк и продължи да развива марлята.

Хънтър държеше чашата близо до устните си и отпиваше голяма глътка всеки път, когато тя дръпваше по-силничко и раната се отваряше. Докато свърши, Джени се бе изпотила.

Тя се върна до банята и откри шишенце болкоуспокояващи. Тя взе три и ги даде на Хънтър, който ги изпи с коняка.

— Наркотици и алкохол — приспа ме по медицински — отбеляза изтощен и очите му се затвориха.

 

 

На зазоряване телефонът иззвъня. Джени бе държала слушалката до ухото си в спалнята. Телефонът едва бе прошумолял и тя веднага го вдигна.

— Качвай се в колата и тръгвай на север — заповяда й Трой. — Спри в Таос. В странноприемницата! Знаеш ли я?

Джени се ослуша, за да разбере дали и Хънтър е вдигнал в другата стая. Не искаше да го буди. Дори не искаше да го въвлича при сегашното положение.

— Да, знам я — прошепна.

Историческата странноприемница „Таос“ бе стара кирпичена сграда в центъра на едно малко градче.

— Регистрирай се там.

— Вие в Таос ли сте?

— Ще ти се обадя в хотела.

Тя затвори. Страхуваше се за Роули. В душата й се зараждаше ужасно чувство. Волвото вече бе натоварено от предишния ден, когато искаше да последва Хънтър в Ел Ей.

Да го буди ли? Да му казва ли?

Взе си душ и си облече дънки и пуловер. Съзнателно избра тези дрехи, защото бившият й съпруг не я харесваше в тях. Взе маратонките си в ръце и се промъкна на пръсти в хола. Бени излая и изсумтя.

Хънтър се събуди, опита се да седне, пое си дъх и строго попита:

— Къде отиваш?

Тя мразеше да лъже, но знаеше, че той няма да я пусне.

— Да взема закуски.

— Нищо не искам.

— Ти искаш много неща — каза му с усмивка.

— Не искам да излизаш.

— Сега нищо не можеш да направиш. Ще говорим, като се върна.

Хънтър се опитваше да се изправи, но Джени побърза да го настани отново на дивана.

— Добре съм — каза й, като се опитваше да я погледне в очите. — Не те ли е страх, че Ръсел ще се обади, докато те няма?

— Ами… да. Ако се обади, кажи му да не наранява сина ми по никакъв начин.

Те се изгледаха напрегнато за няколко мига. След това Джени си обу обувките, грабна чантата си и се отправи към вратата. Осъзнаваше, че той знае, че е намислила нещо. Като се обърна, му каза весело:

— Когато всичко това свърши, трябва да отидем в странноприемницата в Таос.

Изчезна, преди той да успее да стане.

 

 

В странноприемницата в Таос щеше да има свободна стая в четири часа следобед. Джени свери часовника си. Зачуди се дали да не се обади на Хънтър и да му признае какво прави. Тя можеше да се обади и на сержанта и да му каже. Можеше да предвиди какво ще се случи оттам нататък — полицията в Санта Фе щеше да предупреди полицията в Таос, те щяха да дойдат и…

Тя можеше много добре да си представи стрелбата. Трой щеше да надуши капана. Роули щеше да пострада… много да пострада. Въздъхна. Не можеше да постъпи така.

Но ако се обадеше на Хънтър, той щеше да дойде. Как да го изложи на опасност отново? Копелето Трой го бе прострелял. Тя потръпна, като пак се замисли за сина си: „О, Роули, моля се да бъдеш в безопасност“.

 

 

Джени излезе от хотела на тротоара и се загледа в минаващите коли. Вятърът бе свеж и сух и бе слънчево. Минувачите спираха пред витрините и галериите по улицата. Тя тръгна и се опита да прави като тях, да се шляе безцелно, като през две минути си поглеждаше часовника. Беше само с пуловер и дънки и вече трепереше от студ.

Дали пък не трепереше от нерви? От страх?

В четири се върна в хотела и позвъни в болницата. Опита се разговорът да е колкото се може по-кратък.

— Намерихте ли Роули вече? — бе всичко, което той искаше да знае.

— Сега чакам обаждане от Трой.

— Обади ли се на Уесвър?

— Да. — Тя му се бе обадила веднага след като тресна телефона на Хънтър предния ден. — И сега пак ще му се обадя, като свърша разговора с теб.

— Джени, обещай ми, че ще вземеш парите?

— Да, ще ги взема — отвърна механично, но думите на Хънтър все още звучаха в съзнанието й — той бе почувствал, че тя прави същата грешка както баща си. Хънтър беше прав. Но сега животът на сина й бе поставен на карта!

— Това ще го разкара — се изкашля Алан още веднъж. — Направи го, Джинива.

Тя чу, че някой до него говори, и осъзна, че това е Натали.

— Сега веднага ще се обадя на Уесвър — каза.

Но не го направи. Колебаеше се. Чудеше се как Хънтър би се справил със ситуацията и му позвъни, преди да е променила решението си. Никой не вдигна и отново я обхвана страх. Ами ако Хънтър не можеше да се добере до телефона? Ако лежеше там в безпомощно състояние? Чудеше се какво да направи, когато телефонът иззвъня.

— Джени… — изрече Трой с меден глас, от който й се догади.

— Искам да говоря с Роули.

— А парите?

— Обадих се на адвоката на баща ми Джоузеф Уесвър. Той ще ми позвъни.

— Ти ме разочароваш. Наистина. Трябва да напуснеш хотела.

— Да напусна?! Аз чакам адвоката да ми се обади. Трябва да остана тук.

— Върни се в сладката си къщичка. Чакай ме там.

— Трой — опита се да протестира тя, но връзката вече бе прекъснала.

 

 

Слезе, но не напусна хотела. Нае стаята за няколко дни и занесе багажа в стаята си. Не знаеше какво е намислил Трой, но поне щеше да уведоми Хънтър къде се намира. Отиде до колата си зад странноприемницата. Тъкмо бе пъхнала ключа, когато усети присъствието му. Искаше да извика, но той опря дулото на пистолета в ребрата й.

— Джени…

— Къде е Роули?

— На сигурно място. Ще те заведа при него.

— Не влизам в кола с теб.

— Тогава ще го убия веднага.

— Ще се обадя в полицията. Те ще те хванат.

— Повече няма да го видиш.

Тя не можеше повече да блъфира, защото се отнасяше за живота на Роули.

— Влизай в колата, Джени.

Тя си помисли, че става въпрос за нейната кола, но той я отведе до сребърен микробус с калифорнийска регистрация. Тя се дърпаше, но той тръсна глава и се усмихна.

Джени се качи в колата.

 

 

По дяволите болката и раните. По дяволите Джени и лъжите й. Хънтър с усилие отиде до джипа си и се отправи към полицейския участък.

— Джени е в Таос. В странноприемницата. Мисля, че Трой Ръсел й се е обадил.

— Какво, по дяволите, е станало с теб? — попита Ортега, като му помагаше да седне на стола до бюрото му.

— Чу ли ме? — попита Хънтър.

— Дамата ти е в странноприемница „Таос“. Разбрах.

— Някакви новини от Ръсел?

— Не. Ти не си движиш дясната ръка — забеляза сержантът и се намръщи.

— Участвах в една престрелка.

Ортега изпсува ядно и го изгледа сърдито.

— Ще свършиш в „Сейнт Винсънт“, също като нейния старец.

— Отивам в Таос.

— Няма да успееш в това състояние. Какво, по дяволите, си облякъл?

— Ризата и якето на сина й. — Тръгна към вратата.

— Ето… — Ортега грабна коженото си яке от една закачалка и го подхвърли на Хънтър. — Навън вали. Вали от незапомнени времена.

Хънтър потегли за Таос. Бени се беше настанил до него на предната седалка. Стигна за рекордно кратко време, въпреки че дъждът бе смесен със сняг, а пътищата бяха хлъзгави.

Той пристигна в странноприемницата и паркира до волвото на Джени.

Тук снегът се задържаше и той можа да види няколко вида стъпки пред колата й.

Като влезе в топлото помещение, се почувства замаян. С огромни усилия успяваше да се движи. Отиде при служителя на рецепцията и поиска да позвъни в стаята на Джени.

— Няма отговор, господине.

— Опитай отново.

Служителят повдигна вежди, явно си помисли, че Хънтър си търси момиче.

— Пак никой не вдига.

Хънтър кимна притеснен. Върна се при джипа си. Имаше няколко дълбоки следи от камион или микробус. Виждаше се, че е тръгнал само преди няколко минути.

Ами ако Ръсел вече я е хванал?

Той се върна във фоайето. Попита администратора:

— Имате ли Трой Ръсел в списъка на гостите?

— Сър…

— Трябва да е дошъл вчера или днес. Приблизително с моя ръст и със същия цвят на кожата. Най-вероятно кара кола с регистрационен номер от Калифорния. Това е бившият съпруг на жената и е отвлякъл тяхното дете. Само ми кажете дали го има в списъка.

Администраторът неохотно прегледа списъка и поклати отрицателно глава.

— Колко сами мъже са се регистрирали днес и вчера?

— Не ми е разрешено да давам такава информация.

Хънтър съжали, че не си бе взел от Ортега полицейската значка. Отправи се към телефона, когато чу глас зад себе си:

— Извинете.

Млада жена с дълго черно палто и кожена шапка го гледаше замислено.

— Днес рано сутринта се регистрира мъж, който приличаше малко на вас. — Тя сви устни. — Караше сребрист микробус с номера от Калифорния. Той твърдеше, че имал ранчо в Таос. Искаше да отидем там и после да ме води на обяд. Аз отказах.

— Той каза ли къде е това?

— На изхода на Кид Карсън Роуд.

— Трябва да претърся стаята на Джени Холоуей — заяви Хънтър на служителя. — Може би тя има нужда от помощ.

— Ще проверя, сър.

Хънтър го последва. Когато младежът отвори вратата, той го изблъска и влезе. Чантите на Джени бяха там. Нищо в стаята не бе докоснато. Но това не означаваше, че нищо не се е случило.

 

 

Пътуването бе кратко. Джени се чудеше дали може да скочи от колата, но все още се надяваше, че отиват при Роули. Знаеше, че бе влязла в капан. Той бе сексуален маниак, който обичаше да наранява и да доминира над жените. През последните години беше станал още по-жесток. Джени вече не се съмняваше, че е убил Мишел Калгари.

Също така не се съмняваше, че е в състояние да убие нея и сина им. Хънтър беше прав. Парите нямаше да спрат Трой.

— Облечи си това. — Подхвърли й коженото яке на Роули, което извади от задната част на микробуса.

— Не ми е толкова студено — отвърна тя, макар че замръзваше. На тази височина дъждът бе смесен със сняг, но тя не искаше нищо от него.

— Облечи го!

Тя се подчини, облече якето и усети познатата миризма на сина си. Замисли се какво да прави. Може би щеше да успее да се разбере с Трой, разбира се, ако у него беше останала поне малко човещина…

— Роули бе поканен на колежанските плейофи като първокурсник. Така получи буквичката си.

Може би това щеше да направи Трой горд.

— Казах ти да не носиш тези дънки.

— Няма да нося копринена пола в това време.

— Свали ги!

Тя трябваше да спори с него. Знаеше, че той щеше да я нарани, ако можеше. Физически и емоционално. Трябваше да го надхитри.

Снегът продължи да вали още по-силно.

— Ще ги сваля, когато спрем.

Като чу това, Трой зави по страничен път, който бе почти изцяло покрит със сняг. След около километър спря пред измазана къща, направена да изглежда като кирпичена, с бели веранда, парапети и покрив.

— Чие е това място?

— Мое — отговори той.

— Ще слизаме ли от буса? — попита тя, защото Трой седеше на мястото си. Той поклати глава. — Не ти ли харесва тук?

— Не много.

Като извади нов голям пакет „Биг Ред“, той налапа червената дъвка.

— Целуваща… Искаш ли?

Тя поклати глава. Устата й бе пресъхнала.

— Ела тук. — Привлече я към себе си. — Страх те е, нали?

— Да — призна си тя честно. — Роули вътре ли е?

— Роули, Роули, Роули… Говориш така, сякаш се нуждаеш от гащите му!

Тя се ужаси.

— Трой, той е наш син. Твой син.

Той внезапно я сграбчи и започна да я целува. Трой имаше пистолет в джоба си. Мобилният телефон сигурно беше в жабката. Какво можеше да измъкне тя?

— Влез на задната седалка! — Той изведнъж я блъсна към седалките. — На колене!

— Трой… — Тя го отблъсна.

— На колене, скъпа, на колене. Сега бавно свали тези дънки…

 

 

Хънтър излезе на главния път, който водеше на юг, после сви на изток. Той не бе толкова дълъг колкото Кениън Роуд в Санта Фе, но имаше няколко галерии, закусвални, ресторанти и мотели. Пътят скоро стана по-тесен, от двете му страни се издигаха стройни борове, покрити със сняг. Хънтър проследи няколко следи по алея и видя паркиран червен шевролет пред една кирпичена къща. Хънтър се върна, като се укоряваше за изгубеното време.

„Джени, не се отчайвай!“ — повтаряше си непрекъснато.

 

 

— Мисля, че вече искам от онази дъвка — каза тя сподавено.

— Ти увърташ!

Той размаха дъвката пред нея, като й даваше възможност да види неговата сила.

Ужасът явно се бе изписал на лицето й, колкото и да се опитваше да го скрие, защото усмивката му стана по-широка.

— Джени, любов моя, възбуждам се от теб — прошепна той. — Много ме възбуждаш!

— О, не… — каза тя тихо.

Това не бе човекът, за когото се беше омъжила. Този, за когото се бе омъжила, си бе отишъл отдавна — преди петнайсет години. Досега не бе осъзнавала, че Трой се е превърнал в чудовище.

Той грабна пакета с дъвки и го хвърли по нея. Тя трепна, наведе се, взе пакета и се обърна отново да наблюдава пистолета му.

— Не си играй с мен — прошепна й.

Тя трябваше да го кара да говори, но бе вцепенена от ужас.

— Ако ме убиеш, няма да вземеш парите — отбеляза разумно.

— Няма да те убивам — каза той, сякаш тя бе абсолютно невежа относно намеренията му. — Говориш като оня дъртак, който ще напусне света и всичките пари ще са за теб.

— Защо уби Мишел Калгари?

— Ти слушаш кученцето си, а? Не съм я убил — тя сама падна.

— Ти си я бутнал. Тя те е вбесила, а ти мразиш това. Казала ти е, че е бременна, а ти не си искал нито нея, нито бебето.

— Тя беше ревла. Ревеше през цялото време.

— Тя е щяла да каже на полицията, че я биеш и я тормозиш. Щяла е да направи това, което и аз трябваше да направя.

— Имаш мръсна малка устичка — ядоса се Трой, — също като Мишел. Тя ревеше и виеше на рамото на онова копеле — брат й — оня, дето си го вкарала в леглото си. Нали така, Джени? Чукахте ли се, а?

— Ти си я убил — настоя тя внимателно.

— Джени… — Хвана я за брадичката и разклати главата й. — Мишел никога не слушаше. Там й беше грешката. Тя просто не искаше да слуша! А ти трябва да слушкаш. Застани на колене. Не ме карай да те насилвам.

Тя искаше да наблюдава пистолета, затова бавно извади една дъвка, отвори я и я сложи в устата си. Той я гледаше, както Бени я гледаше, когато тя му слагаше храна.

Почувства се странно спокойна. Искаше да узнае къде е Роули, но първо трябваше да доминира.

— Топличко е — каза, докато се опитваше да свали якето на Роули.

— Не го сваляй!

— Защо не? — попита и продължи да дърпа ръкавите на якето, като не откъсваше поглед от него.

Той се взираше в якето като хипнотизиран и задиша учестено.

— Остави го! — заповяда й рязко.

Тя го послуша.

— Хайде, Вал — каза той настойчиво. — Хайде, Джени.

Тя не помръдна. Изведнъж очите му се изцъклиха. Тя с учудване и отвращение видя, че той си разкопчава панталоните и се самозадоволява. Като свърши, опръска цялото яке със сперма.

Тя веднага реагира — ритна го с всичка сила в чатала и той падна на колене с болезнен стон.

Тя скочи на крака, но той я удари по главата с пистолета, но после го изпусна. Тя го удари с юмрук по гърдите, но когато започна да я хапе по рамото, диво изкрещя. Затърси пистолета, но намери само пакета с дъвки.

Той се опита да я хване за ръцете. И двамата се задъхваха. Тя хвърли дъвките в устата му, което го задуши за момент. Той ги изплю и се опита отново да я ухапе. Джени осъзна, че борбата им го възбужда отново. Явно, че не бе нанесла достатъчно поражения.

Борбата продължаваше. Той изви ръцете й, но тя успя да измъкне едната. Пистолетът бе вдясно от нея на пода. Посегна да го вземе, но той се изхлузи още по-навътре в микробуса. Трой я удари през лицето и хвана ръката й. Джени се изви, като се опитваше да освободи едното си коляно. Когато той се опита да я спре, тя се изви и се протегна, докато хвана оръжието.

След секунда пистолетът сочеше към челото му.

— Ако мръднеш, ще те застрелям.

Той застина.

— Къде е Роули?

Той не отговори. Просто я гледаше със студените си очи.

— Къде е синът ми? — Дали предпазителят бе вдигнат? Дали можеше да стреля? Да го убие ли от упор? — Кажи ми къде е той, копеле мръсно!

— Не можеш да го направиш, нали?

— Къде е той?

— О, Джени… — Докато я гледаше, Трой отстъпи назад, а на устните му се появи цинична усмивка.

Тя искаше да изкрещи от отчаяние. Не можеше да го гледа. Той никога нямаше да й каже. Тя разбра това.

— Хайде, скъпа — прошепна Трой.

— Спри! Не ме докосвай! Моля те, Трой, кажи ми, че е жив!

— Ама, разбира се! — Той издърпа пистолета от безчувствените й пръсти.

Раменете на Джени се отпуснаха и тя затвори очи. С нея бе свършено. Тя бе толкова изтощена, че щеше да припадне. Звукът на предпазителя накара очите й да се отворят. Пистолетът бе насочен към лицето й.

— Моли ме още малко, Джени. Харесва ми.

Тя нищо не каза.

— Хайде, Джени кажи: „Моля те, Трой, много те моля!“. Кажи го. — Със свободната си ръка той посегна към ципа на панталоните й.

Тя го удари.

— Кажи го! — изкрещя той и отново посегна към ципа й. Джени се опита да го спре. Трой опря пистолета до бузата й.

— Страх ли те е, а, Джени?… Страх ли те е? — Наведе се към нея и я блъсна на пода. — Хайде, скъпа… — монотонно рече той. — Хайде, хайде, хайде… Кажи: „Моооля те, Трой…“.

Той се зае с колана си и започна да сваля панталона си. Ръката й се изви. Тя щеше да хване там, където боли, и да го извие с всичката си сила.

Сега пистолетът бе притиснат към гърлото й. Той започна да ближе устните й.

— Това ти харесваше. Помниш ли? — прошепна й.

Джени се напрегна, готова да го удари.

Страничната врата на микробуса се отвори с трясък. В един момент Трой беше върху нея, в следващия изхвърча навън. Джени се изправи с усилие и излезе след него. Хънтър беше хванал Трой за гушата и го душеше.

Деветнайсета глава

— Хънтър… — Джени се измъкна от микробуса. Очите на Трой се извъртяха. Панталоните му бяха смъкнати до коленете. Ниско и свирепо изръмжаване го предупреди да не мърда. Това беше Бени.

— Хънтър… — каза тя отново. — Моля те.

— Този човек уби сестра ми.

— Той знае къде е синът ми.

Мина дълъг миг. Хънтър бавно отпусна пръстите си. Трой се свлече, но той го подхвана. Бени продължаваше да ръмжи.

Трой се закашля и докосна гърлото си.

Джени се сети за пистолета, който бе някъде в задната част на микробуса.

Хънтър каза:

— Ако мръднеш, Бени ще те разкъса, а аз ще стоя и ще гледам.

— Ти ме задуши.

Студената усмивка на Хънтър бе като ехо на злобното ръмжене на Бени.

— Явно не е било достатъчно.

— Къде е Роули? — попита Джени.

Трой се огледа. Очевидно търсеше път за бягство. Погледна смъкнатите си панталони, но когато се опита да ги вдигне, Бени го захапа за китката.

— Кажи й къде е момчето! — предупреди Хънтър.

— Разкарайте това проклето куче от мен.

Джени грабна Бени за каишката.

— Ела, момче, ела тук. — Тя се тресеше от облекчение. Толкова се радваше да види Хънтър.

Трой си вдигна панталоните, като леко се олюляваше. След секунда се хвърли към отворената врата на буса.

— Пистолетът! — изкрещя Джени. Бени се отскубна от нея и се втурна след Трой. Хънтър го последва. Чу се изстрел.

— Бени!? — извика Джени ужасена.

Хънтър бавно се изправи. Той поклати глава и сълзи потекоха от очите й. Той стигна до нея. Отметна косата от лицето й и се усмихна.

— Не — промърмори той. — Бени го захапа за гушата и копелето се простреля в крака.

 

 

Три часа по-късно Трой бе в болницата „Сейнт Винсънт“ под въоръжена охрана и чакаше да оперират ранения му крак. Джени и Хънтър бяха в чакалнята. Сержант Ортега ги бе срещнал и бе наредил на Хънтър да прегледат раната му. Джени се тревожеше.

— Ще намерим Роули — каза той.

Тя не знаеше какво да прави. Извини се и отиде да види баща си. Той изглеждаше малко по-добре. Натали седеше до леглото му, преметнала крак върху крак, елегантна и спокойна.

— Джени — каза Алан уплашено, като я видя.

— Добре съм. — Тя им разказа накратко какво се бе случило.

И двамата я слушаха сериозно.

Когато Джени свърши разказа си, той попита:

— Наистина ли Ръсел е направил това?

— Кое?

Той посочи към лицето й. Тя докосна с ръка подутината.

— Надявам се да гори в Ада — промърмори той.

— Той не ни каза къде е Роули. Дори Бени не успя да го изкопчи от него.

— Ще го намерят — баща й повтори уверенията на Ортега.

Джени се усмихна леко.

— Как е Калгари? — попита Алан след малко.

— Преглеждат го.

— Джени…

— Не ми казвай какво да чувствам спрямо него. Обичам го и нищо, което би казал ти, не може да промени това.

— Той ти спаси живота — благодари му и го остави да си ходи.

— Алан — промърмори Натали.

— Просто престани — му каза Джени.

— Добре, добре. — Той вдигна ръце, след това ги отпусна безпомощно.

— Хънтър Калгари е най-доброто нещо, което ми се е случвало. Не се съобразявах с неговите съвети и желания и той мисли, че аз съм разглезено богато момиче, чийто баща го спасява непрекъснато, като го откупува с пари.

— Това не е вярно. Ти живееш сама от години — толкова отдавна, че дори мразя да си признавам.

Джени започна да се смее.

— Не се опитвай да бъдеш разумен сега. Не и след всичките тези години. Само ще ме объркаш.

Натали повдигна вежда учудено. Може би тя не бе чак толкова лоша.

— Искам да си с някого, когото заслужаваш — заяви Алан. — Хънтър Калгари те спаси и аз усещам, че той трябва да бъде възнаграден за това. Но това не променя факта, че той е безработно бивше ченге и е безнадежден случай.

Тя въздъхна. Баща й нямаше да се промени.

Като си взе якето и чантата, тя го изгледа предизвикателно.

Алан се намръщи, предусещайки капан.

— Той ще ти стане зет, ако се съгласи да ме вземе.

 

 

— Нали не си му посегнал? — Ортега попита Хънтър.

Ортега бе видял лилавосините петна по врата на Трой.

— Не съм го докоснал — излъга Хънтър.

— Той е от хората, дето ще крещят, че е бил жертва на полицейско насилие.

— Той се опитваше да я изнасили и беше насочил пистолет към нея.

— Добре — промърмори сержантът.

— Бени заслужава медал. Имаш ли някаква награда за кучешка смелост?

Ортега изсумтя отново.

— Ти си късметлия, копеле — каза. — Този куршум можеше да те остави без ръка.

Хънтър кимна спокойно, но мислеше как Трой се бе целил в единствения си син. Момент на лудост? Може би. Но той можеше да има фатален край.

Джени отиде при тях в чакалнята. Красивото й лице бе напрегнато и бледо.

— Как си? — попита тя.

— На болкоуспокояващи — истинските неща.

— Нищо му няма — отсече Ортега. — Аз ще изчакам, докато Ръсел излезе от операционната. Вие двамата защо не си починете?

Хънтър и Джени го оставиха при асансьорите и излязоха навън.

Здрачът ги обгръщаше и снегът излъчваше меко сияние.

— Все си мисля, че той ще се появи. Може да е успял да се измъкне от Трой.

Хънтър кимна.

— Хайде да проверим телефона у вас.

— Добре, но аз ще карам.

Нямаше оставено съобщение на секретаря, но имаше три затваряния с различни кодове.

— Може да е Роули! — каза тя с надежда.

Бени повдигна глава и размаха опашка.

— Последното е от тази сутрин — забеляза Хънтър.

— Ами той може да е някъде, където не може да се добере до телефон.

Изведнъж настана напрегнато мълчание. Толкова неща трябваше да си кажат, а никой от двамата не знаеше как да започне.

Най-накрая Джени се прокашля:

— Знам, че все още си малко замаян от всичко това, но нека да кажа, че съжалявам. Не трябваше да тръгвам, без да ти казвам къде отивам. Направих го, защото не исках да пострадаш.

Хънтър сви рамене.

— Нека те попитам нещо — каза той с лека усмивка, спомняйки си тяхната игра, — след това отговарям на един твой въпрос.

— Добре.

— Изложи се на голяма опасност. Ако нещо ти се беше случило, защо си помисли, че няма да ми пука?

Тя се вгледа в него, преценявайки сериозността на думите му.

— Наистина ли имаш предвид това?

— Забравяш правилата на собствената си игра. Първо отговори на въпроса и след това задай твоя.

Устните й потрепнаха.

— Мислех за рамото ти. Не исках да се биеш с Трой, защото се страхувах, че той ще те нарани. Нямаше да си простя, ако нещо ти се случеше заради мен.

— Ти се нуждаеше от защита — настоя той, — точно затова ме нае баща ти. Аз щях да направя всичко, за да те защитя от Трой. Но понеже не ми каза, за малко да стигна твърде късно!

Тя сложи пръст на устните си.

— Шшт, забравяш правилата. Сега е мой ред да задавам въпрос. — Направи пауза. — Искам да се отбележи, че съжалявам.

— Къде е въпросът? — каза той.

— Не съм като бившата ти жена, Хънтър. Мислиш, че нямам представа какво са парите, обаче не е така. Но не очаквай от мен да действам рационално, когато синът ми е Бог знае къде. — Едва не се разплака. — Но се радвам, че пристигна точно навреме — прибави тихо. — Благодаря ти.

Хънтър протегна ръка към нея, а тя се сгуши до гърдите му. Чу сърцето му как бие и усети, че е в безопасност. Той се наслаждаваше на близостта й. За момент играта им приключи.

— Мислиш ли, че Роули е жив? — попита тя накрая. — Моля те, не ме лъжи.

— Да. Мисля, че той се е обаждал.

— Ами тогава къде е?

Хънтър си задаваше същия въпрос.

 

 

Джени не можа да заспи. Непрекъснато мислеше за Роули. Двамата с Хънтър бяха прекарали още една нощ на дивана и на сутринта се размърдаха.

В девет иззвъня телефонът.

— Дай ми Калгари! — нареди Ортега, сприхав както винаги.

Хънтър се намръщи.

— Здрасти!

— Този пороен дъжд докара клошарския ти приятел отново и мирише като в кенеф. Разкарай го! А ти на работа ли си в това управление или не? Ако си — ела веднага тук.

— Трябва да закарам Джени до Таос, за да си вземе волвото.

— Изглежда, че за нещастие Ръсел пак ще проходи. Да си говорим ли за това какво е да се простреляш сам? — Той се изсмя грубо.

— Ще спра да видя Оби. — Той се поколеба. — Нещо за момчето? — Забеляза, че Джени го гледа напрегнато.

— Нищо, по дяволите.

— Какво каза той? — попита Джени, когато Хънтър затвори.

Той тръсна глава.

— Ще пречупим Ръсел. Ще го накараме да говори.

— Но всеки час, който минава, е просто… — Тя се разрида.

— Недей… Ще спрем в полицията да видя какво да правя с Оби и след това ще отидем да вземем волвото ти.

— Кой е Оби?

— Просто един луд старец, който не обича дъжда.

Снегът се бе стопил. Дъждът все още валеше, но бурята бе отминала.

— Предполагам, че няма да вали до следващата зима — забеляза Хънтър. — Тук по принцип рядко вали.

Джени погледна през страничното стъкло на джипа.

— Имах толкова мечти за ресторанта и за новото начало. Сега единственото, което има значение, е Роули.

— Ще го намерим — каза Хънтър с мрачна решителност.

— Той щеше да се е върнал досега. Нямаше да ме кара толкова дълго да се притеснявам.

— Не мисли по този начин.

— Не мога да не мисля — каза тя, като се задави.

Хънтър докосна ръката й. Тя го погледна с очи, пълни със сълзи, а неговият поглед спря върху синината на бузата й.

— Обичам те — каза й.

Сълзите потекоха по страните й. Тя също го обичаше, но Роули бе в неизвестност.

 

 

Оби Логърфийлд пристъпяше от крак на крак пред полицейското управление. Пръстите му бяха замръзнали. Той не бе със своето пончо и това в никакъв случай не му помагаше. Проклет да е тоя, който е измислил дъжда. Сержантът седеше вътре с ръце на кръста и се мръщеше като подло копеле, каквото всъщност беше. За изненада на Оби Ортега отвори двойната остъклена врата и му заповяда:

— Влизай вътре!

— Благодаря, сър! — каза Оби почтително, като мина през коридора, а от него се стичаха вадички.

— Застани тук — сержантът посочи парче линолеум. „Достатъчно място за един стар скитник“ — помисли си.

— Бих искал да се срещна с детектив Калгари — каза Оби и свали плетената шапка от главата си.

Ортега го погледна.

— Защо идваш чак дотук само за да го накараш да те закара обратно?

— Трябва да му предам важно съобщение.

— Да, те всички са важни — каза Ортега, изгледа неодобрително локвата, обърна се и си влезе в кабинета.

 

 

Джени седеше в джипа и се стараеше да не мисли за Роули.

— Трябва да се обадя на Глория — каза тя унило.

— Знаеш, че тя може да се оправи и сама с ресторанта. Документите ще почакат.

— Какво ще стане, като си взема колата? — попита тя. — Колко часове ще трябва да чакам, докато…

Хънтър решително я прекъсна:

— Трой ще проговори.

— Не знам… — Тя беше насочила пистолет към него и той не й бе казал къде е Роули. Той знаеше, че тя може да стреля, и въпреки това не каза нищо.

Спряха на една пряка от полицейското управление. Хънтър отвори вратата на Джени и тя стъпи на мокрия паваж.

Лампите в участъка светеха. Хънтър й държеше вратата, за да влезе. Неописуема смрад я удари в носа и тя погледна към клошаря, който трепереше във фоайето. Той държеше почтително кафява плетена шапка.

— Значи Ортега те е пуснал. Къде ти е палтото?

— Трябваше да го дам.

— Кой беше късметлията?

— Един приятел в нужда.

Хънтър забеляза, че вратата на кабинета на Ортега е отворена.

— Стой тук за момент. — Направи знак на Джени да го последва.

— Трябва да ти кажа нещо, детектив Калгари — извика Оби.

— Веднага се връщам и ще те закараме у вас.

Той прегърна Джени, като я насочи навътре.

— Това е Оби — каза той в ухото й, — радост за обонянието.

— Той е много мил — каза Джени, докато отиваха към Ортега. — Дал е пончото си на някого, който е имал нужда повече и от него.

Хънтър се усмихна.

— Трудно е да си представиш що за човек ще е това.

Той надникна в кабинета на Ортега.

— Вашата отдаденост на работата е впечатляваща.

— Не ми се лигави. Разкарай си миризливото приятелче оттук и му купи евтин дъждобран. Той усмърдява управлението.

— Кога мога да видя Ръсел?

Ортега го изгледа.

— Връщаш ли се на работа?

— Зависи кога може да видя Ръсел.

Хънтър погледна Джени и тя каза:

— Ръсел знае къде е синът ми.

— Знам това, госпожо Холоуей. Ръсел е загазил. Той е прострелял Хънтър в Калифорния и е преминал няколко щата с малолетен. — Той сви устни. — Има и второ обвинение в отвличане от Ню Мексико. — Наклони глава към Джени. — А да не споменаваме и опит за изнасилване и нападение. Лейтенант Перкис вече разполага с няколко детективи, които ще го разпитват.

Хънтър изгледа шефа си свирепо.

— Ти си аут от този случай, Калгари, по много причини — една от тях е раната ти.

Джени гледаше ту единия, ту другия, а притеснението й се засилваше.

— Какво значи това?

— Значи, че не мога да говоря лично с Ръсел — сърдито каза Хънтър.

— Управлението не иска да бъде застрашено от съдебен процес — обясни Ортега. — Ако можеха, щяха да решат Трой и Хънтър да живеят в различни щати.

— Кога ще говорят с него тези детективи? — попита Джени.

— Скоро.

На нея не й се вярваше. Трой щеше да пази тайната си. А и защо да им казва? Той вярваше, че може да се отърве от всичко.

Сержантът поиска да се занимае с още няколко неща, свързани с Хънтър, и Джени разбра намека. Излезе навън, като каза, че ще чака във фоайето. Да стои тук, когато нямаше представа какво става с Роули, бе кошмарно за нея.

Тя седна на една дървена пейка. Като си спомни, че Оби все още чака търпеливо, тя стана. Клошарят, изглежда, бе чувствителен човек, който заслужаваше по-добро отношение от това да седи на парче линолеум.

— Хей! — каза Джени. — Защо не дойдеш тук да поседнеш?

— О, сержантът не би го одобрил.

— Ела. Вътре е по-топло. Настоявам да влезеш. — Тя му подаде ръка.

Оби се поколеба, а очите му не се отделяха от отворената врата на кабинета на Ортега.

— Хайде! — каза Джени, като се стараеше да диша само през устата.

Оби пристъпи в по-осветената част и запримига срещу лампите. Косата му бе като гнездо на сврака. Сигурно не бе виждала гребен от години. Той стеснително приглади няколко кичура зад ушите си.

На мръсния си врат носеше герданче от изкуствени розови перли.

Джени зяпна и неволно попипа шията си.

— Откъде взе това? — прошепна тя, защото гласът й бе изневерил.

Оби се огледа стреснат.

— Кое?

— Гердана.

— О! — На лицето му се разля доволна усмивка. — От моя приятел.

— На когото си дал пончото?

Той закима буйно.

Буца заседна в гърлото на Джени.

— Този приятел да не е едно момче?

Той повдигна брадичка.

— Не съм го питал за възрастта. Не е учтиво.

— А името му… да не е Роули?

— Ооо, ти го познаваш! — възкликна Оби очарован.

Джени се олюля. Заля я вълна на облекчение. Оби скочи към нея и я подхвана.

— Детектив Калгари!

Хънтър скочи от стола си, щом чу гласа на Оби. Като видя Джени в ръцете му, той се хвърли към нея и нежно я подхвана.

— Джени! — каза той, притеснен от бледото й лице и от сълзите й. Но на устните й трептеше лека усмивка. Тя не беше в състояние да говори. Протегна пръст към Оби и докосна необичайното герданче от розови перли. Хънтър зяпна. Помнеше го от Пуерто Валарта. Тя му бе казала, че е подарък за рождения й ден.

— Взел си това от Роули Холоуей! — скара му се Хънтър.

— Подарък! — оправда се той. — Това е подарък, сър!

Джени кимаше.

— А той е дал на Роули пончото си.

— Какво? — попита Ортега зад тях, но Хънтър вече помагаше на Джени да се изправи на крака и отвеждаше Оби с тях навън.

 

 

Палатката на Оби бе покрита със сняг. Хънтър спря. Още преди да дръпне спирачката, Джени изскочи от колата.

Тя изтича до входа на палатката и отметна платното настрани. Роули погледна нагоре, ахна, обгърна я с ръце и зарови лице в рамото й. Тя се смееше през сълзи.

— Ох, обичам те! О, боже! Колко ми липсваше. Колко бях уплашена!

— Опитах се да се обадя — каза той. — Но те нямаше, страхувах се, че той…

— Шшшт. Не говори — заповяда му нежно тя и го погали по главата. — Как стигна дотук?

— Къде е той? — попита Роули притеснен.

Хънтър влезе в палатката.

— Под полицейско наблюдение — информира го.

— Добре ли си? Мислех, че той те е застрелял — каза Роули.

Хънтър въздъхна.

— Ще ти разкажа всичко. Какво ще кажете да продължим срещата на свеж въздух?

Роули погледна мръсното пончо, което Оби му бе дал, и сподели:

— Аз като че ли свикнах с това пончо. — Съблече го и каза тържествено на Оби: — Благодаря ти!

— Задръж го — великодушно отвърна старецът.

 

 

Успяха да убедят Оби, че той самият има повече нужда от пончото. Докато пътуваха към къщи, Роули седеше на задната седалка заедно с майка си. Разказа какво се бе случило, след като избяга от Трой, и прибави:

— Измъкнах се някъде на един час път от границата между Калифорния и Аризона. Непрекъснато тичах. Накрая завих и се върнах на шосето, където ме взе един шофьор на камион. Дори не се опитах да го спра. Знам, че беше опасно, мамо, но бе по-добре, отколкото да попадна пак на Трой.

— След това, малко след Финикс ме взеха едни момчета с фермерски камион. След това един странен старец, който едва се задържаше в очертанията на пътя. Трябва да се науча да карам! — прибави той сериозно. — Веднага. Значи, аз трябваше да държа волана, за да останем на платното.

— Толкова се радвам, че си добре — каза Джени.

— След това влязохме в Ню Мексико и ме хвана страх, че той ще ме намери. Страхувах се за всички.

Роули хвърли поглед към Хънтър.

— Затова, когато разпознах хълмовете, слязох от колата и тръгнах да търся Оби. Той каза, че ще намери Хънтър. Спомена, че Хънтър се обаждал, от което разбрах, че е още жив. — Въздъхна.

— Трой ли ти направи това? — попита, като посочи синината на Джени.

— И той не се измъкна невредим — отговори тя.

Лицето на Роули потъмня.

— Ще го убия!

— Някои са преди теб — каза провлечено Хънтър. — Нареди се на опашка.

Като стигнаха предградията на Санта Фе, Джени изведнъж предложи:

— Хайде да отидем в ранчото ти, Хънтър!

Роули наостри уши.

— Ранчо ли?

— Сигурни ли сте? Ами Бени?

— Ще минем да го вземем.

След час бяха в ранчото. Бени радостно се разлая и започна да обикаля около цялата къща. На Джени й бе трудно да се отдели от сина си, но Роули искаше да си играе с кучето.

— Възобновителните сили на младостта — каза Хънтър, докато отключваше. Той стъкми огъня, а Джени стоеше в средата на стаята.

— Това повече прилича на дом — каза тя неуверено, опитвайки се да обясни желанието си да бъдат в ранчото на Хънтър, а не в нейната къща.

— Но не е толкова луксозно.

— Харесва ми точно в този вид — каза тя уверено.

— Добре.

Те се спогледаха.

— Ти каза, че ме обичаш — започна Джени неуверено. — А аз не успях да ти кажа какво чувствам. Все още ли смяташ така?

— Това се случи само преди няколко часа.

— Знам. Но кажи ми, все още ли смяташ така?

— Да.

Тя се усмихна — обичаше го толкова много. Изведнъж й се прииска да му го каже.

— И? — попита той.

— И аз те обичам — отвърна тя простичко и когато Хънтър разтвори ръце, побърза да се сгуши в прегръдката му.

Той докосна ухото й.

— Щом тук ти прилича на дом, мислиш ли, че ще можеш да живееш в него?

— Да — отвърна веднага и добави щастливо: — Но ти ще можеш ли да живееш с някого, който ще наследи парите, които аз ще наследя?

— Половината Ню Мексико, половината Тексас и половината Аризона ли имаш предвид?

— Мисля, че всъщност е само четвъртинка от Тексас — промърмори тя.

Хънтър се засмя.

— Всъщност няма да мога да живея с такъв човек.

— Няма ли?!

Той разпери ръце.

— Огледай се. Аз няма да се променя.

— Нито пък аз.

— Тогава какво ще правиш с тези пари?

Тя се замисли и отвърна:

— Може би ще се опитам да накарам баща ми да дари част от тях за благородни цели. Да — точно това ще направя. Ще даря повечето от тях. — Изведнъж й олекна. Тя се бе крила от истинската си същност. Отричаше, че е дъщеря на Алан Холоуей, а не биваше. Трябваше да поеме отговорностите, които имаше по рождение, независимо дали й харесваше или не.

— Сега мой ред ли е за въпрос? — попита Хънтър.

— Нямам представа — каза тя с усмивка.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Това я изненада. Престори се, че обмисля предложението му.

— Не знам. Аз вървя с петнайсетгодишен син и куче със съмнителен произход. Ще ти пречи ли това?

— Хм… — каза той и потри чело. След това я погледна: — Мисля да опитам.

— Тогава отговорът е да — каза тя и наклони глава. Устните им се сляха в целувка.

Когато Роули и Бени се върнаха в къщата, пламъците нежно обвиваха купчина трупчета от бор и огънят пращеше, а Джени и Хънтър се топлеха пред него.

Щом Роули влезе, те скочиха на крака и се отделиха един от друг, сякаш вършеха някакво престъпление.

Момчето не забеляза това и се присъедини към тях, за да се стопли.

— О, боже, трябва да се изкъпеш! — Джени сбърчи нос, защото Роули смърдеше като Оби.

— И аз може да направя същото — каза Хънтър. — Хайде, ще ти дам чисти дрехи.

Джени запълни времето си, като прегледа съдържанието на хладилника. Изведнъж осъзна колко е гладна. Приготви печени сандвичи със сирене и стопли една консервирана пилешка супа.

Роули пристигна пръв с мокра коса. Изглеждаше много слаб в дрехите на Хънтър. Изражението му бе мрачно.

— Какво има? — попита Джени.

— Видях му раната.

— О — кимна Джени с разбиране, — имал е късмет. — Като си помисли как би се чувствала, ако нещо се бе случило с Хънтър, тя тръсна глава и добави: — Всички имахме късмет.

Роули не отговори и тя му подаде сандвич. Хънтър се появи след минута, също с мокра коса и чисти дрехи. Тя забеляза колко уморен изглежда той.

— Не е точно кулинарен шедьовър, но поне е топло — каза тя, като постави купата със супа на дървената маса.

Той погледна към нея и отвърна:

— Чудесна е.

— Благодаря ти, Хънтър — изрече Роули, като гледаше право пред себе си.

Джени му хвърли въпросителен поглед. Говореше толкова тържествено.

Изглежда, той знаеше нещо, което не й беше известно, защото само повдигна рамене и отвърна:

— Радвам се, че си добре.

— Пропускам ли нещо? — попита Джени.

Роули повдигна очи и срещна погледа й.

— Баща ми… — Явно не искаше да го нарича така, защото продължи: — Трой бе насочил пистолет към мен и щеше да ме убие, ако Хънтър не се бе хвърлил пред мен.

Джени се вгледа в Хънтър, изгубила ума и дума. Като видя как го гледа, той тръсна глава и каза:

— Да не преувеличаваме случилото се.

— Да преувеличаваме ли?! — повтори като ехо тя. — Спасил си живота на сина ми! Можеше да си мъртъв!

— Но не съм. Всички сме тук. И ужасно се радвам, че преди да узнаеш подробностите, те попитах дали искаш да се оженим, защото иначе можеше да се съгласиш от благодарност.

Роули се отърси от страха си.

— Мамо, ще се омъжиш ли за него?

— Да.

Момчето примигна няколко пъти, откъсна парче от сандвича си и го хвърли към Бени, който го лапна във въздуха. Роули се усмихна.

— Ще бъда ли кум?

— Не знам. Ще трябва да избираме между теб и Оби.

Роули го погледна с истинска привързаност.

 

 

Две седмици по-късно Джени вече бе пренесла повечето от нещата си в ранчото на Хънтър. Той отново бе започнал работа в полицейското управление за радост на Ортега, а Роули се бе върнал на училище. Убедеността на Хънтър, че Глория може да се справя сама с ресторанта се бе потвърдила и Джени бе изключително щастлива.

Когато Хънтър се прибра, Бени го посрещна с мексиканска шапка на главата.

— Какво има, момче? — попита Хънтър объркан. Бени го погледна печално: — Изглеждаш странно.

Вътре в ранчото някой бе окачил светлини около камината, а върху дивана имаше опънато разноцветно одеяло.

— Какво става? — попита той Джени, като видя, че се е издокарала с бяла блуза без ръкави и разноцветна пола. — Да не би да има някакъв празник?

— Опитвам се да пресъздам Пуерто Валарта — отвърна тя. — Роули ще работи доста до късно тази вечер в ресторанта. Явно Глория има нужда от него.

— А-ха. — Той й намигна, когато тя му подаваше бутилка бира. — Без маргарити ли?

— Не мога да си представя да пия „Маргарита“ след това пътуване и след коктейлите на Магда. — Тя посочи дивана: — Заповядай, седни.

Той се подчини и посегна към дистанционното. След миг започна стар филм.

— Това е „Нощта на игуаната“ — му каза тя.

— И тук мислех, че ще сме на дивана — каза Хънтър, като наблюдаваше голото й рамо.

Пръстът му нежно мина между презрамката и кожата й.

Тя повдигна вежда.

— Защо мислиш, че е тук цветното одеяло?

Хънтър се усмихна широко. Устните й изглеждаха толкова привлекателни и неустоими. Той се наведе към нея.

— Оле!