Дийн Кунц
В капан (4)

4

Прозорците бяха замръзнали. Вятърът виеше, сякаш се беше засилил да изстърже планетата до големината на луна, после колкото астероид и най-накрая колкото прашинка. На фона на мрака и виелицата навън къщата изглеждаше още по-уютна. Мег и Томи вечеряха спагети в кухнята.

Дуфъс вече не се държеше така странно както по-рано, но още не беше на себе си. Повече от всякога той искаше да бъде с тях, дори отказа да яде сам. Смаяна и изненадана, Мег наблюдаваше кучето, докато то избутваше с нос чинийката си с „Педигрипал“ близо до стола на Томи.

— Следващия път — каза момчето — ще си поиска стол и чиния.

— Първо обаче ще му се наложи да се научи да се храни с вилица. Мразя, когато я хваща от обратната страна.

— Ще го изпратим на училище за изискани обноски — каза Томи, навивайки дългите спагети около вилицата си. — Може би ще се научи да стои на задните си крака и да ходи като човек.

— Да, обаче когато свикне да стои прав, ще иска да се научи да танцува.

— Направо ще ги побърка в балната зала.

Двамата се ухилиха един на друг. Мег се радваше на близостта, която се пораждаше между нея и сина и когато се шегуваха. През последните две години Томи беше прекалено мрачен и рядко беше в настроение за шеги.

Дуфъс лежеше на пода пред чинийката си и си ядеше „Педигрипала“, но не с обичайната лакомия. Той изискано си гризваше и често повдигаше глава, наостряйки клепналите си уши, вслушан във воя на вятъра зад прозорците.

По-късно, докато Мег миеше чиниите, а Томи седеше на масата и четеше приключенски роман, Дуфъс внезапно излая и уплашено скочи на крака. Застана скован, втренчен в шкафчетата в другия край на стаята, между хладилника и вратата на мазето.

Мег тъкмо щеше да каже нещо, за да успокои кучето, когато чу някакво шумолене вътре в шкафовете.

— Мишка! — с надежда предположи Томи, който мразеше плъховете.

— Струва ми се, че е нещо по-голямо от мишка.

И преди бяха имали плъхове. В края на краищата живееха във ферма, която гризачите обичаха заради храната на добитъка, която някога е била складирана в обора. И макар че сега плевнята приютяваше само джипа и въпреки че плъховете си бяха потърсили препитание другаде, те се връщаха всяка зима, сякаш славата на ферма „Каскада“ като рай за гризачите все още се предаваше от поколение на поколение.

От затвореното шкафче се чуваше яростно драскане на нокти, после и тупване, все едно нещо се бе преобърнало, а след това и непогрешимият звук от дебелото тяло на плъх, криволичещо из лавиците, бутащо консервираните храни, щом преминаваше покрай тях.

— Наистина е голям — каза Томи, ококорил очи.

Вместо да се разлае, Дуфъс заекимтя и хукна към другия край на кухнята, колкото се може по-далеч от царството на плъховете. Обикновено лабрадорът ставаше нетърпелив да започне преследване на гризачите, въпреки че нямаше особен успех със залавянето им.

Мег избърса ръце в кърпата и отново се зачуди защо кучето е толкова изплашено. Отиде до шкафа. Имаше три вратички. Тя се наведе над средната и се ослуша. Нищо.

— Отиде си — прошепна след дълго мълчание.

— Ти ще го отвориш, нали? — попита Томи, когато Мег хвана дръжката на вратичката.

— Разбира се, че ще го отворя, слънчице. Знам, че е отвратително и гнусно, но животинчето поне не е опасно. Няма по-страхливо същество от плъха.

Мег почука по шкафчето, за да се увери, че е подплашила гадното нещо, в случай че то все още е там. Отвори средната вратичка, видя, че всичко е наред, коленичи и отвори и долните вратички. Няколко консерви бяха преобърнати. Една неотворена кутия солени бисквити беше надъвкана и отворена, а бисквитите липсваха. Дуфъс изскимтя.

Мег се пресегна над най-ниската лавичка и разбута складираните храни. Извади няколко кутии макарони и ги сложи на пода край себе си, опитвайки се да надзърне към задната стена на шкафчето. Светлината от кухненската лампа бе достатъчна да се види изгризаната от плъхове шперплатова задна стена. През дупката нахлуваше студ. Мег се изправи, отупа прашните си ръце и каза:

— Ами да, на гости определено не ни е дошъл Мики Маус. Имаме главна буква П и още по-главни Л, Ъ и Х. Най-добре е да извадя капаните.

Когато майка му се изправи пред вратата на мазето, Томи попита:

— Нали няма да ме оставиш тук сам?

— Миличък, просто ще взема капаните.

— Ама…, ами ако плъховете се появят, докато си долу?

— Няма. Те обичат да стоят на тъмно.

Момчето се изчерви, засрамено от страха си:

— А сам… с този крак… няма да мога да се махна, ако дойде при мен.

Мег го разбираше. Опита се да поразсее страха му:

— Няма да дойдат при теб, моряче. Плъховете се страхуват от нас повече, отколкото ние от тях.

Тя включи осветлението в мазето и слезе долу, оставяйки Томи с Дуфъс. Помещението се осветяваше от две прашни крушки. Мег намери два тежки капана на рафта: със стоманените си шипове бяха направо смъртоносни за плъховете и въобще не приличаха на капанчетата за мишки. Намери и отровната храна за плъхове и без да чуе или да види неканения гост, се качи горе при Томи и Дуфъс.

Момчето въздъхна с облекчение, когато майка му се появи:

— Има нещо странно в тези плъхове.

— Сигурно е само един — отвърна тя, докато поставяше капаните на плота край мивката. — Защо мислиш, че има нещо странно?

— Изплашили са Дуфъс. Нали си спомняш какъв беше, като се прибрахме. Сигурно пак те са го подплашили. А той не се стряска лесно, тогава какви ли са тези плъхове, дето така го притесняват?

— Не казвай плъхове в множествено число — поправи го Мег. — Най-вероятно е само един. Не разбирам какво го е прихванало този пес. Просто се държи глупаво. Спомняш ли си как обезумяваше от страх, като видеше прахосмукачката?

— Тогава беше кутренце.

— Не, страхуваше се, докато не стана почти на три — напомни му Мег и извади от хладилника малко телешко месо, за да го сложи като стръв в капаните.

Седнал край стола на малкия си господар, Дуфъс извъртя очи към Мег и тихо изскимтя.

Всъщност и тя като сина си бе притеснена от държанието на лабрадора, но ако си признаеше, само щеше да засили страховете на Томи.

След като напълни две чинии с отровната храна, тя сложи едната в рафта под мивката, а другата — в шкафа със солените бисквити. Остави разпилените солети както си бяха, надявайки се, че плъхът ще се върне за тях и ще попадне на отровата.

Заложи четири капана с примамката от телешко. Единият остана в шкафа под мивката. Вторият — в шкафа с бисквитите и чинията с отрова. Третият отиде в килера и последният — в мазето. Мег се върна в кухнята и каза на Томи:

— Нека да доизмия чиниите и тогава ще отидем в хола. Може да го хванем още тази вечер.

След десет минути Мег загаси лампите в кухнята с надеждата, че тъмнината ще подмами гризача и той ще се хване в капана, преди двамата с Томи да си легнат. Щяха да са по-спокойни, ако знаеха, че гадината е мъртва. Докато Мег палеше огъня в камината, Дуфъс се примъкна и се настани пред огнището. Томи пък седна в едно кресло, остави патериците си наблизо, подпря гипсирания си крак на една табуретка и зачете приключенския си роман. Мег пусна лека музика, програмира компактдисковото устройство и се отпусна в своето кресло с новата книга на Мери Хигинс Кларк. Вятърът виеше остро навън, но в хола беше топло и уютно. Половин час по-късно, когато Мег четеше книгата, откъм кухнята се чу силен трясък.

Дуфъс вдигна глава.

Томи погледна към Мег.

Последва още един трясък.

— Два — каза момчето. — Хванали сме два наведнъж.

Мег остави книгата и взе машата от камината, в случай че плячката трябваше да бъде довършена. Мразеше тази част от ловенето на плъхове.

Отиде в кухнята, включи осветлението и първо погледна в шкафа под мивката. Отровната храна не беше в чинийката. Телешкото също бе изчезнало от капана, стоманената рамка бе паднала, но плъх не се бе хванал. Капанът обаче не бе напълно празен. Под желязото имаше защипана петнайсетсантиметрова дървена клечка, сякаш някой нарочно я бе използвал, за да щракне капана и после да отмъкне стръвта, без да се нарани.

Не. Беше нелепо.

Мег вдигна капана от лавицата, за да го огледа по-отблизо. Пръчицата беше по-тъмна от едната страна, а от другата бе с естествения цвят на дърво — шперплат. Беше от шперплатовите задни стени на шкафовете, през които плъховете се бяха промъкнали.

Мег настръхна, но не искаше да повярва на плашещата възможност, която и хрумна.

В шкафа край хладилника храната от чинийката също липсваше. И вторият капан бе освободен. Още една пръчица шперплат. Стръвта липсваше.

Що за плъх бе достатъчно умен…

Мег беше коленичила, стана и отвори средните вратички на шкафа. Прибраните храни — пакетите с желатин, кутиите стафиди и корнфлейкс — на пръв поглед изглеждаха недокоснати.

Пред една от кутиите Мег забеляза голямото колкото грахово зърно кафяво парченце — примамка от отровата. Но тя не беше слагала стръв на рафта с корнфлейкса, всичката отрова беше на лавицата отдолу и под мивката. Значи парчето бе донесено на по-горния рафт от плъх.

Ако не се бе обезпокоила от появата на парченцето, сигурно нямаше да забележи следите от нокти и малките дупчици по кутията. Мег остана дълго време така, втренчена в кутията, преди да я вземе и да я занесе на мивката.

Остави ръжена на плота и с треперещи ръце отвори кутията с корнфлейкс. Изсипа малко в мивката. Вътре, смесени с ядките, имаше парченца отрова за плъхове. Мег изсипа цялата кутия в умивалника. Всичката отровна храна бе пренесена от чинийките в тази кутия.

Сърцето и биеше до пръсване и Мег усещаше как слепоочията и туптят.

Какво, да му се не види, ставаше тук?

Нещо изцърка зад нея. Странен, яростен звук.

Тя се обърна и го видя. Отвратителен бял плъх.

На рафта, където бе намерила отровената кутия с корнфлейкс, той стоеше изправен на задните си крачета. Разстоянието между лавиците бе около четирийсет сантиметра, а плъхът не бе напълно изправен, защото бе поне четирийсет и пет сантиметра — с около петнайсетина сантиметра по-дълъг от нормалните плъхове, като при това не се смяташе опашката му. Ала не големината му смрази кръвта и. Най-ужасяваща бе главата на гризача — два пъти по-голяма от обикновено, като бейзболна топка, несъразмерна спрямо тялото, издута към върха на черепа, а очите, носът и муцуната бяха като натъпкани в долната и част.

Съществото я зяпаше и движеше предните си лапички. Оголи зъби и изсъска като котка. В пискливия звук и в стойката на плъха имаше толкова враждебност, че Мег отново сграбчи ръжена.

Въпреки че очите му бяха мънистеночервени като на останалите плъхове, в тях имаше нещо различно, което тя не можа да определи веднага. Начинът, по който я зяпаше така нагло и безстрашно, беше плашещ. Мег отново се вгледа в уголемения му череп — колкото по-голям е черепът, толкова по-развит е мозъкът — и изведнъж осъзна, че алените очи на създанието разкриват интелект, нетипичен за гризач.

Плъхът отново изцърка предизвикателно.

Дивите плъхове не бяха бели.

Лабораторните плъхове обаче бяха.

Сега вече знаеше какво търсеха мъжете на пътя край „Биоломек“. Мег не знаеше защо им е било на учените да създават подобни зверове и макар да беше добре образована жена и макар че поназнайваше нещо за генетиката, тя нямаше представа как са ги създали. Без съмнение обаче те ги бяха създали, защото на земята нямаше друго място, откъдето да се появят в дома и.

Ясно беше, че плъхът не се е возил под шасито на колата и. Когато човекът с огледалата пред лабораторията претърсваше долната част на каросерията, създанието вече е било във фермата, на топло, подреждало е дома си.

На рафта над него и на трите лавици отдолу, сред кутиите, консервите и бутилките, се промъкваха още плъхове. Бяха уродливо големи и белезникави като мутанта, който все още стоеше изправен и я предизвикваше. Зад гърба и, по пода, се чу драскане на нокти. Усили се.

Мег дори не се озърна назад, нито пък се заблуждаваше, че ще ги избие с машата. Захвърли безполезното оръжие и изтича горе за пушката си.