Дийн Кунц
В капан (7)

7

Край високата ограда в североизточната част на земите на „Биоломек“ Бен Парнъл се бе привел и изследваше малкия тунел, прокопан от плъховете в полузамръзналата земя. Няколко от подчинените му се бяха събрали около него и един от мъжете насочваше силния лъч на фенерчето си към малкия изкоп. За щастие дупката се намираше на място, където вятърът не навяваше сняг, и въпреки това пазачите я бяха забелязали едва при втората инспекция на периметъра. Стив Хардинг повиши глас, за да надвика воя:

— Мислиш ли, че са вътре, свити под земята?

— Не — отвърна Бен, а дъхът му правеше кръгчета в арктическия въздух. Ако мислеше, че плъховете са се свили в дупка под земята, нямаше да се привежда над нея, откъдето някой от тях можеше да изскочи.

„Враждебни — беше казал за тях Джон Ейкъф. — Невероятно враждебни.“

— Не, те не биха копали, за да си правят жилище. Излезли са от другата страна на оградата и вече отдавна ги няма.

Един висок младеж с яке на окръжното шерифство се присъедини към тях.

— Някой от вас да се казва Парнъл?

— Аз съм — отговори Бен.

— Казвам се Джо Хокнър — представи се непознатият, викайки, за да го чуят сред воя на бурята. — От шерифството. Доведох хрътката, за която ме помолихте.

— Страхотно.

— Какво е станало тук?

— Ще ти обясня след минута — каза Бен, съсредоточавайки се отново върху тунела, минаващ под оградата.

— Откъде сме сигурни, че те са го изкопали? — попита Джордж Янки, друг от подчинените на Бен. — Може да е било друго животно.

— Дайте фенера по-наблизо — нареди Бен.

Стив Хардинг насочи лъча директно в широката петнайсетина сантиметра дупка.

Приклеквайки, навеждайки се по-близо, Бен забеляза някакви бели власинки, полепнали върху влажната земя, достатъчно навътре в тунела, за да не бъдат отнесени от вятъра. Той свали дясната си ръкавица, внимателно се пресегна в изкопа и извади власинките. Бели косми.