Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (18)

Осемнадесета глава

В деня, когато трябваше да пристигнат гостите на Леонора, лейди Джийн тихомълком се появи в замъка точно когато Лизи прибираше пощата на Леонора, за да я сложи на подноса й със закуската.

— Добро утро — енергично каза тя.

— Добро утро, милейди.

С опитно око лейди Джийн огледа цялата поща.

— Алис вече е разпределила писмата, нали?

— Струва ми се, че мистър Стивънс върши тази работа — чинно отвърна Лизи.

— Стивънс ли? Има ли нещо за майка ми? Отивам горе да я видя.

— Ето това е, милейди. — Лизи й показа един каталог от „Хародс“ и нещо, което приличаше на молба от благотворително заведение.

Лейди Джийн ги взе и в същия миг погледна към пощата на Леонора. Виждаха се главно някакви сметки, адресирани до „Леонора, контеса на Къмбърланд“, както бе известна сега, след смъртта на Хенри. Изведнъж лейди Джийн протегна ръка, сякаш искаше да спре Лизи.

— Почакай малко, това ми прилича на… — Тя измъкна едно писмо от ръцете й. — Да, така си и помислих! Това е за мама. Виж, тук пише „Вдовицата на графа на Къмбърланд“. Познах плика. Това е писмо от банката. Снаха ми ходи в друга банка.

— Много добре, милейди. Стивънс сигурно е направил някаква грешка. — Лизи се усмихна и отново взе подноса.

Лейди Джийн кимна.

— Горкичкият Стивънс. Мисля, че това се дължи на слабото му зрение. Не е ли по-добре да проверим дали не е направил още някоя грешка?

С обичайната си сръчност, която Лизи лично сметна за проява на деспотизъм, лейди Джийн прегледа всички писма.

— На писмата до лейди Еймзбъри има американски марки — весело отбеляза Лизи. — Да ги занеса ли, след като отивам горе?

— По-добре е да останат тук, Лизи. Тя сама ще си ги вземе, когато слезе за закуска.

— Много добре, милейди.

Лизи забърза нагоре по стълбите към стаята на Леонора, а лейди Джийн бавно я последва. Когато стигна до апартамента на старата контеса в западното крило, тя леко почука на вратата.

— Влезте.

— Добро утро, мамо. Как сте днес?

Грубоватите маниери на лейди Джийн, както винаги, контрастираха с изтънчеността на старата контеса.

— Добро утро, мила. Какво ви води при мен толкова рано?

Контесата вече бе получила подноса със закуската си от Алис, седеше в леглото, загърната с пухкав розов шал, и слушаше новините по радиото. Освободени от стегнатия кок, меките вълни на сребристата й коса обграждаха лицето й.

— Ще го спреш ли, мила? — помоли тя Джийн. — Просто исках да чуя какво става по света.

Лейди Джийн го направи и седна на ръба на леглото.

— Ето, донесох ви пощата — каза тя.

— Нещо интересно? — попита старата контеса и избърса устните си с поръбена с дантела салфетка.

— Каталог на „Хародс“…

— О, добре! Винаги ми го пращат.

— Някаква молба от Британския кралски легион, както си личи от плика…

— Ще им изпратя дарение.

— … и едно писмо от банката ви.

— Ще го отворите ли вместо мен, мила? Какво пише?

Лейди Джийн отвори писмото, изпратено от местния клон на Източна банка, и изсумтя.

— Не разбирам защо харчат толкова пари за тези циркулярни писма — оплака се тя. — „Нашето задължение да ви служим…“ — прочете на глас. — „С удоволствие ви представяме нашата нова система на обслужване, която ще…“ О, искате ли да продължавам, мамо?

Старата контеса се засмя.

— Не, благодаря, мила. Винаги изхвърлям подобни писма веднага щом пристигнат. Между другото закусвали ли сте?

— Отдавна. Ние с Рупърт станахме в шест. Следобед имаме няколко срещи, а довечера сме поканени на вечеря в Лондон. По дяволите, само си губим времето, но Рупърт настоя да отидем, защото това е военно „мероприятие“.

— Знаете ли, Леонора е поканила свои приятели на вечеря и ми се струва, че някои от тях ще останат да преспят тук.

— Кои са поканените?

— Не ми каза, но май е поканила лондонските си приятели. Пет-шест души.

В този миг някой силно почука на вратата на спалнята и преди тя да успее да се обади, Леонора влетя вътре, облечена с леденосиня сатенена роба, разрошена, без грим. Щом разбра, че свекърва й не е сама, тя се закова намясто като „подплашена кобила“, както лейди Джийн я описа по-късно на съпруга си.

— О! Не знаех, че си тук! — възкликна, като видя зълва си.

— Какво бихме могли да направим за теб? — попита лейди Джийн.

Погледът на Леонора мигновено се насочи към онова писмо от банката, което лежеше върху леглото на контесата.

— Лизи ми каза… — запъна се тя, опитвайки се да събере мислите си, — … каза ми, че е имало объркване на пощата.

— Само дотолкова, че ти щеше да получиш едно писмо за мама, изпратено от банката — кротко й съобщи лейди Джийн. — Няма защо да се вълнуваш, Леонора. Освен ако не обичаш да получаваш писма от банки?

Леонора пискливо и пресилено се засмя.

— Не, разбира се, че не обичам! Каква глупост! Защо да обичам да получавам такива писма? Просто не исках Мама да се притеснява заради тази отвратителна поща.

— Ако не бях забелязала грешката на Стивънс, ти щеше да се затрудниш малко.

Лейди Джийн с любопитство погледна Леонора. Зълва й все още не откъсваше поглед от пощата на контесата, сякаш искаше да разбере какво съдържа, и изглеждаше много притеснена.

Роузмари Къмбърланд не продума. След като зрението й се бе влошило толкова много, тя все по-често долавяше само интонацията на говорещите около нея. В гласа на Леонора звучаха истерични нотки и тя се зачуди на това. Дали не се страхуваше, че някое писмо, адресирано до нея, може да попадне в ръцете на свекърва й?

 

 

— Хайде да вървим в селото, Ники — каза Бевърли след закуска. — Трябва да пазарувам.

— Бобони? — с надежда попита той. Очите му засияха и той задърпа лигавника си.

— Бонбони — поправи го тя. — Можеш ли да кажеш бонбони?

— Да, бобони! — твърдо отвърна той. — Ще купим бобони.

— Може би една малка кутийка, ако се държиш добре — обеща Бевърли. — Ако искаш, пътьом ще нахраним лебедите.

— Да! — весело изписка той.

След няколко минути двамата тръгнаха, хванати за ръце. Николас носеше торбичка със сух хляб. Прекосиха подвижния мост, завиха наляво и изминаха стотина метра по тревистия бряг на защитния ров. Почти веднага към тях заплуваха около половин дузина лебеди, следвани от няколко патици, които яростно работеха с краката си, за да стигнат по-бързо.

— Отчупи парченце хляб и го хвърли във водата — каза Бевърли и клекна до него.

Николас засия.

— Те идват на закуска.

— Точно така.

Той важно започна да хвърля парченца хляб във водата, докато патиците се блъскаха и пъхаха глави надълбоко, за да ги извадят. Веднъж или дваж те се гмурнаха, така че за миг само перата на опашките им стърчаха над водата, а после мигновено изплуваха.

— Виж! — весело се смееше Николас и дори Бевърли едва не прихна, като го чу. Той посочи с пълничкото си пръстче една от патиците. — Виж! Той се къпе! Колко смешно!

— Сигурно се опитва да хване някоя риба.

Николас вдигна очи и удивено я погледна.

— В този ров има ли риби?

— Има много риба. Повечето е таранка. Татко ти е ловил риба тук, когато е бил малък.

— А аз може ли да ловя риба?

— Да. Някой ден. Ще се опитаме да намерим старата му въдица. Хайде да вървим да купим бонбони.

Доволен от отговора й, той я хвана за ръката и заподтичва до нея. Двамата тръгнаха към селото по заобиколен път, за да могат да минат през градините. В просторното имение имаше толкова много интересни неща и Бевърли всеки ден откриваше нови пътища и нови гледки. Понякога двамата отиваха в зеленчуковата градина, която бе обградена с тухлена ограда. Покрай нея дърветата бяха натежали от плод — червени и сини сливи, круши, а ягодите и малините, които растяха в средата, бяха покрити с телени мрежи, за да не изкълват птиците рубинените им плодове. Николас обичаше да се разхожда и из оранжерията, която бе дълга стотина метра, там, в топлата и влажна атмосфера, в изобилие растяха голи и мъхести праскови, грозде и домати, имаше и най-различни орхидеи.

В този ден Бевърли го поведе по Тревистата алея, както наричаха широката, обрасла с трева пътека, обградена от двете страни с чинари, липи, буки и брези. Само в тази част на градината растителността бе оставена да избуява и през пролетта земята побеляваше от кокичета, които растяха на големи снежнобели туфи и изпълваха въздуха с уханието си.

— Виж!

Николас замръзна намясто и ококори очи. После започна да подскача от вълнение.

— Какво има, миличък? — попита Бевърли.

— Зайче! — извика той.

В този миг един див заек заподскача през тревата и се скри в шубраците от другата страна на пътеката. Николас вдигна очи към Бевърли, лицето му бе порозовяло от удоволствие.

— Видях зайче!

Бевърли се усмихна, вдигна го на ръце и го притисна към себе си. „Ех, ако Антъни беше тук, за да сподели тези вълшебни мигове с нас!“ — помисли си тя.

Когато пристигнаха в селото, наречено Бритуелтън, Бевърли се отправи към малкия универсален магазин. Искаше да купи шампоан и паста за зъби, но й трябваха и бележници и моливи за изследователската й работа в библиотеката.

По това време на деня магазинът, в който имаше всичко — от сирене до подпалки, бе пълен с хора и й трябваше известно време, за да напълни кошницата си.

Най-накрая тя се нареди на опашката и докато чакаше, лениво оглеждаше другите купувачи. Повечето бяха жени от селото, някои водеха децата си, на опашката всички бъбреха и разменяха клюки. Изведнъж те млъкнаха, сякаш вниманието им беше привлечено от нещо. Атмосферата стана напрегната и тя го усети. Обърна се да се огледа и ненадейно проумя, че всички са вперили погледи в нея и Николас. Само две жени не забелязваха нищо и продължаваха да разговарят до щанда за хляб.

— Това са те! — каза едната, която бе обърната с гръб.

— Кои? — попита другата, която крадливо оглеждаше магазина.

— Американката й детето й. Разправят, че той дори не бил син на лорд Еймзбъри.

 

 

Бевърли имаше чувството, че сънува кошмар, и забърза към дома, дърпайки Николас след себе си.

— Защо не взе покупките, мамо?

Тя бе тръшнала кошницата с шампоаните, пастите за зъби и бележниците на първия щанд и стискайки ръчичката на Николас, бе изхвърчала от магазина, прекалено шокирана, за да каже или направи нещо. Николас не бил син на Антъни! Какво означаваше това? Какво се бе случило, по дяволите?

— Ами в края на краищата реших да не купувам всички тези неща — разсеяно отвърна тя.

Главата й щеше да се пръсне, умът й отказваше да възприеме значимостта на случилото се. Ако не успееше веднага да пресече този слух, той щеше да расте и да се разпространява и да отрови живота на Николас.

— Но моите бобони са тук — спокойно отбеляза той и бръкна в джоба си, за да пипне кутийката.

— Да, миличък, купихме ти бонбони — каза тя и стисна ръчичката му.

Най-много я болеше от това, че оскверняваха любовта й. Самото предположение, че тя е могла да роди дете от друг, бе толкова мъчително за нея, както ако някой бе загатнал, че Антъни й е изневерил. Николас бе рожба на тяхната любов и о, боже, колко много бе обичала тя Антъни. Колко много го обичаше все още, макар че бяха изминали седемнайсет месеца, откакто Мери го бе убила. И как би могъл някой да твърди, че Ники не е син на Антъни, когато той беше копие на баща си?

Някой от селото искаше да й навреди, да я нарани жестоко и тя съжаляваше, че не е реагирала веднага и не е поставила тези клюкарки на мястото им. Но тогава беше толкова шокирана, толкова стъписана, че единственото й желание бе да се махне, да забрави, да си представя, че всички лоши неща от последните няколко дни въобще не са ставали.

Но всичко бе истина и тя трябваше да направи нещо. Но какво? Ако накараше някоя известна личност като лейди Джийн да заяви публично, че Николас е син на Антъни, това щеше още повече да влоши нещата. Но ако пренебрегнеше случилото се, хората можеха да си помислят, че е виновна.

 

 

Гостите на Леонора пристигнаха към осем часа, облечени с лъскави рокли на Джани Версаче и ръчно изработени официални костюми. Жените пискливо се смееха, а мъжете гръмко разговаряха. С наперена походка, като ръкомахаха възбудено, те прекосиха подвижния мост, подвиквайки си един на друг, че трябва да внимават да не паднат в защитния ров.

Бевърли ги наблюдаваше през прозореца на спалнята си и си помисли, че Антъни и Хенри щяха да ги сметнат за много неприятни. Това бяха приятели на Леонора, хората, които навярно бе познавала още преди сватбата си, с които се срещаше в Лондон. Нищо чудно, че не искаше Мама и Бевърли да присъстват тази вечер в салона. Сцената беше по-скоро по вкуса на Елейн Рос, отколкото на семейство Къмбърланд. Само с един поглед тя би могла да определи цената на всяка дреха, на всеки чифт обувки, на всяко бижу, което носеха тези райски птици, които шумно пърхаха при влизането си в замъка.

Като се отдръпна от прозореца, Бевърли отиде до детското креватче, за да се убеди, че Николас спи дълбоко, преди да отиде да вечеря заедно с Мама. Той лежеше на една страна, свит на кълбо, и стискаше мечето си. Като го погледна, сърцето отново я заболя от страшната обида, която й бяха нанесли през този ден. В нея имаше и гняв. Как можеше някой да твърди, че Ники не е син на Антъни? Кой си беше позволил да разпространява този грозен слух? С благодарност си помисли, че Николас е твърде малък, за да разбере нещо. Но тя се страхуваше, че мълвата ще расте и ще се разпространява, докато задуши всичко останало.

Трябваше да намери някакъв начин да я пресече. Отначало бе решила да каже на Мама, но после размисли. Беше прекалено стара, за да понесе подобни грозни приказки, а и не бе ли страдала достатъчно заради загубата на двамата си сина, отишли си така скоро един след друг? Защо трябваше да й позволи да узнае, че хората от селото се опитват да хвърлят сянка на съмнение върху единствения й внук?

Бевърли погледна за последен път Николас, после тихо се измъкна от стаята и тръгна към западното крило на замъка. Нямаше да остане дълго там. След вечеря щеше да намери някакво извинение, за да излезе по-бързо и да отиде да поговори с единствения човек, който навярно би могъл да й даде съвет какво да прави.

 

 

Рупърт Фич отвори входната врата и с неприкрито удивление се вторачи в Бевърли.

— Бевърли? — Гласът му се извиси. — Божичко! Какво бих могъл да направя за теб?

— Мога ли да вляза? Бих искала да поговоря с вас — отвърна тя.

В тази ранна лятна вечер изглеждаше много красива с виолетовата си рокля, която Антъни винаги бе харесвал, с разпуснатата си гъста коса, която се виеше по раменете й. Рупърт продължаваше да я гледа вторачено, сякаш не можеше да повярва на очите си. После се окопити, изопна рамене и разтвори по-широко вратата.

— Влез, Бевърли.

— Вие сигурно вечеряте, нали?

— Свършихме с вечерята. Сега пием кафе. Мога ли да ти предложа една чашка?

Бевърли се запита дали употребата на кратки изречения не е заразителна.

— Бих пийнала малко кафе, благодаря.

Рупърт тръгна с едри крачки пред нея и я заведе в малката всекидневна, където двамата с лейди Джийн обичаха да стоят, когато бяха сами. Джийн седеше до една маса и преглеждаше някакви книжа на местния съд.

— Добър вечер, Бевърли — каза тя, като вдигна очи и свали очилата си. — Заповядай, седни. Какво бихме могли да направим за теб?

Бевърли седна на едно от меките кресла до камината, кръстоса крака и разтревожено се наведе напред.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но се случи нещо и… не знам с кого друг бих могла да поговоря. Не искам да безпокоя Мама. — Говореше много припряно.

Лейди Джийн я погледна с любопитство, помълча и накрая попита:

— Какво се е случило?

— Тази сутрин в селския магазин чух две жени да казват… — Гласът й секна, тя прехапа устни, осъзнавайки, че е по-разстроена и засегната, отколкото си мислеше.

— Да?

— Те… те казаха, че Ники не е син на Антъни!

— Кой каза това? — Лейди Джийн пламна до корена на косите си и очите й гневно засвяткаха.

— Две жени, които бяха в магазина. Всички ги чуха и започнаха да ни зяпат. — Бевърли рязко си пое дъх и се опита да се овладее. — Трябваше да им отвърна нещо… но аз просто онемях. Бях като парализирана. Как могат да говорят такова нещо?

Лейди Джийн многозначително погледна съпруга си.

— Смятам, че всички знаем кой стои зад това — мрачно заяви тя.

— Хм! — отвърна Рупърт. — Жалка история!

— Кой?

— Всички знаем кой искаше да има син, за да наследи всичко. Знаем и това, че откакто дойдохте с Николас, тя все ви завижда.

— Леонора?

— Че кой друг?

— Но как ще я спрем? Злото вече е сторено. Щом веднъж започнат да се разпространяват такива слухове, положението става неудържимо. И това е толкова несправедливо! — гневно добави Бевърли. — Направо съм вбесена! Ние с Леонора не сме чак приятелки, защото сме много различни, но никога не бих си помислила, че е способна на такова нещо. Ако не внимаваме, тази клевета може да повлияе на целия живот на Ники!

— Точно така. — Лейди Джийн кимна утвърдително. — Ще ти кажа какво ще направим, Бевърли. Ще устроим прием за хората от имението, за хората от селото, за всички и той ще бъде в чест на новия граф на Къмбърланд, сина на покойния виконт на Еймзбъри. Мама ще посреща гостите, а на Леонора ще се наложи да се държи прилично. Няма да й позволя да обърка всичко само защото ти завижда.

— Само не мога да разбера какво се надява да постигне, като разправя, че Антъни не е баща на Ники! Да ме дискредитира? Това е безсмислено.

— А кой казва, че Леонора разбира кое е смислено? — насмешливо попита лейди Джийн. — Хенри направи най-голямата грешка в живота си, когато се ожени за нея.

— Дори Николас да беше незаконно дете и да нямаше право на наследство, Джулиет пак нямаше да може да наследи Бъкландс, нали?

— Разбира се. Наследството се предава от баща на син, както и титлата. — Лейди Джийн събра книжата пред себе си, подреди ги и ги сложи в една папка. — Утре рано сутринта ще отида да се видя с Леонора и ще я накарам веднъж завинаги да престане с тези глупости.

Рупърт Фич, който през цялото време мълчеше, изведнъж се обади:

— Трябва да я нашибат с камшик, задето разпространява такива лъжи!

Бевърли и жена му удивено го погледнаха. Обикновено той изглеждаше толкова кротък и това внезапно избухване направо ги слиса.

— Ами че това е долно, нали? — продължи той. Както беше седнал в голямото си кресло, Рупърт погледна Бевърли — слаба фигурка с дълги крака, кестенявата й коса блестеше под светлината на лампата. Така ще очернят репутацията на Бевърли — продължи той, а белите му мустаци щръкнаха.

— Това вече ни е известно, Рупърт. Бевърли може сама да се грижи за себе си. Ние трябва да защитим Николас — рязко заяви лейди Джийн.

— Хм. Дори така да е. — Той отпи голяма глътка кафе. — Ужасно долно е.

— Цялата тази история е толкова глупава — обади се Бевърли. — Леонора сигурно много ни мрази, щом е способна на такова нещо. Ами ако Николас беше момиче, тогава кой щеше да наследи Бъкландс?

— Чарлс — отговори лейди Джийн.

Бевърли изглеждаше шокирана.

— Чарлс Еймзбъри ли? Нямах представа!

— Той е първи братовчед на Хенри и Антъни.

— Значи… — Бевърли изведнъж проумя какво са й казали и рязко изправи гръб. — Значи той би могъл да се облагодетелства, ако успее да докаже, че Николас не е син на Антъни? Той ще бъде новият граф, нали? И ще наследи всичко?

— Така е, но единствената амбиция на Чарлс е да вкара всяка жена, която срещне, в леглото си. Както сигурно си забелязала — сухо добави лейди Джийн, — той е местният донжуан. Джорджина навярно постоянно страда от многобройните флиртове на мъжа си. Не разбирам защо търпи. Но той никога не е проявявал и най-малък интерес към наследството на Бъкландс.

Бевърли, която бе решила да не споменава нищо за онази отвратителна среща с Чарлс в горичката, дълбоко се замисли. Струваше й се, че клевети би разпространявал по-скоро някой, който ще спечели нещо от това, отколкото друг, воден от чиста завист и злоба. Но не каза нищо. Почти не познаваше тези хора. Със сигурност не ги познаваше достатъчно, за да си състави мнение за тях.

— Не се притеснявай повече, Бевърли — енергично заяви лейди Джийн. — Утре ще поговоря с Леонора, а после ще подготвим приема в чест на законния наследник Николас.

След като благодари на двамата, Бевърли излезе от къщата и бавно тръгна по огряната от луната морава обратно към Бъкландс. Откъм ярко осветения замък се носеше оглушителна музика, през отворените прозорци долиташе дрезгав смях. Партито на Леонора явно бе в разгара си и Бевърли изведнъж се почувства ужасно самотна и изолирана от света. Нейният дом беше толкова далеч оттук и тя тъгуваше за семейството си повече, отколкото бе очаквала. В тази чужда страна нямаше нито един близък човек, освен Ники и трябваше да бъде силна заради него. О, Антъни… Антъни…

В гърдите й се надигнаха ридания, сълзи замъглиха очите й. Всички наоколо тихомълком разпространяваха клевети, твърдяха, че Ники не е плод на голямата й любов с Антъни. Твърдяха… Какво? Подтекстът беше, че тя е уличница, жена, която използва богати мъже, която се е омъжила за добра партия и е родила дете от друг… Това бе най-жестоката обида, която някога й бяха нанасяли, сълзите бликнаха от очите й и тя се разплака неудържимо.

Тъгуваше за дома, скърбеше за любимия и бе съвършено сама, плачеше за любовта на мъжа, когото бе изгубила завинаги, за сина, за когото казваха, че не е негов. Малкият Ники, нейното бебе, вече не беше само неин. Семейство Къмбърланд предявяваше правата си върху своя нов наследник и поемаше отговорността за отглеждането и възпитанието му. В известен смисъл тези хора вече й бяха отнели част от него и в този миг й се прииска да беше останала с Ники в Америка. С цялото си сърце желаеше да се върне в Стокбридж, където бяха семейството й и приятелите от детството. Но тогава си помисли, че на първо място Ники е нейно дете, нейно и на Антъни. И макар да беше от рода Къмбърланд, той принадлежеше на нея, а не на тези хора — така си каза Бевърли и избърса очите си.

Но все пак тя се чувстваше като в капан. Не можеше да се върне у дома. Мястото на Николас бе тук, при близките на баща му, и колкото и да бе нещастна, налагаше й се да остане.

Когато се приближи до защитния ров, чиято черна вода проблясваше в мрака, Бевърли не забеляза фигурата, застанала сред дърветата до Тревистата алея. Неподвижна, скрита в тъмнината, тя я наблюдаваше, изчака я да прекоси подвижния мост и да се прибере в замъка. Тогава се обърна и безмълвно изчезна в непрогледната нощ.