Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Only the Best, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2012)
Разпознаване и начална корекция
White Rose (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Само най-доброто

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 978-954-26-0607-9

История

  1. — Добавяне

Първа част
Ню Йорк 1990 г.

Първа глава

Бевърли никога не беше присъствала на такъв бляскав прием и за миг й се прииска да е сред гостите. Въздухът около нея трептеше, сякаш натежал от аромата на скъпи парфюми и уханни цветя, от изкусителния мирис на разточително заредения бюфет в съседното помещение.

Заедно с четири други млади жени от рекламната фирма „Хайлайт Пръмоушънс“ тя проверяваше поканите и предлагаше на гостите да се подпишат в книгата за посетители, като същевременно зашеметено наблюдаваше всичко наоколо, забравила, че я боли гърбът, че новите обувки, купени набързо тази сутрин от „Сакс“, я убиват. Погледът й бе заслепен от бижутата на красивите жени, а слухът й се наслаждаваше на шумоленето на коприната и тафтата. Това беше приемът на годината, ако не и на десетилетието, даван в Нюйоркската обществена библиотека на Пето Авеню, и макар че бе тук, за да се скъса от работа, поне присъстваше! Можеше да наблюдава пристигането на гостите, които затъмняваха дори водопада от светлини, можеше да оглежда Елейн Рос, домакиня на тазвечерния прием и кралица на висшата мода, която посрещаше всеки с присъщия си професионален чар.

От самото начало Бевърли бе разбрала, че за този прием ще заговори цял Манхатън. Той бе посветен на петдесетгодишнината на „Чичи“, лъскавото списание, станало по-популярно дори от „Вог“, и главната редакторка Елейн правеше всичко възможно приемът да мине успешно. Ако това не станеше, щяха да хвърчат глави. Особено главите на онези, които работеха в „Хайлайт Пръмоушънс“, където Бевърли беше постъпила преди десет месеца. Макар че хората от фирмата бяха поели цялата организация на празненството, което включваше и присъствието на представители на пресата, с едно нещо не можаха да се справят, а и Елейн Рос не го очакваше от тях, защото искаше заслугата да бъде само нейна. Чрез контактите си в Англия тя бе успяла да осигури присъствието на принцеса Даяна, пристигнала в Ню Йорк за официалното откриване на изложбата от картини и произведения на изкуството, собственост на кралицата, която бе уредена в музея „Метрополитън“.

Това бе върхът в осемгодишната редакторска кариера на Елейн и докато тя очакваше пристигането на кралската особа, Бевърли я наблюдаваше внимателно, стараейки се да открие някакви признаци на нервно напрежение. Нямаше такива. Елейн бе застанала до издателя на „Чичи“ Кас Стърнбърг и на лицето й бе изписано невероятно ликуващо изражение. Ето че беше дошъл нейният миг. Облечена, както винаги, с дреха в любимия й кремавобял цвят, с огърлица от перли, големи колкото яйца на пъдпъдък, и с големи перлени обеци, тя изглеждаше хладна и самоуверена, мястото й на главна редакторка на най-доброто модно списание в Ню Йорк — неприкосновено.

Изведнъж във фоайето блеснаха ярките светлини на телевизионните прожектори, тълпата развълнувано се разлюля. Елейн пристъпи напред, сред фойерверк от светлини се появи принцеса Даяна, висока и русокоса, облечена с невероятна тъмносиня рокля, украсена с мъниста, а около шията и на ушите й ослепително блестяха сапфири и диаманти. Двете жени — едната толкова руса, другата вълнуващо мургава — си стиснаха ръцете. Принцеса Даяна изглеждаше много по-красива, отколкото Бевърли беше очаквала, беше усмихната и царствено спокойна.

Елейн предварително беше избрала онези, които заслужаваха да бъдат представени, и сега поведе принцесата към тази малка елитна група, а наоколо се носеше приглушената гълчава на коментарите, издаващи сдържано вълнение.

— Принцеса Ди е направо красива!

— Виждала ли си някога такава прекрасна рокля?

— И все пак разправят, че купувала само от английски моделиери.

— Погледни тези сапфири. Невероятни са!

— Те са й сватбен подарък от емира на Кувейт, нали знаеш?

После принцесата пристъпи по-напред, за да се запознае с още хора, и вниманието се насочи към Елейн Рос.

— Как успя да се издигне тая кучка?

— Но трябва да й се признае, че добре се справя, нали?

— Дали Оскар де ла Рента не й е подарил тази бяла рокля?

— Разбира се, той увеличи тиража на „Чичи“ до милион и четиристотин хиляди!

И така нататък, и така нататък, удари в гръб, изстрели от прикритие, докато Елейн стоеше плътно до принцеса Даяна, а новият оркестър на Тито Пуенте свиреше тихо сред звъна на чаши и пукота от отварянето на бутилки с шампанско.

Всички важни личности бяха тук тази вечер и това сякаш бе някакво събиране на любимци на съдбата от цял свят, а не издателски прием. Моделиери като Палома Пикасо, придружавана от съпруга си Рафаел Лопес-Санчес, общуваха със светски личности като Нан Кемпнър и Бетси Блумингдейл. Английски херцози и херцогини, пристигнали за кралската изложба, разменяха банални фрази с Бил Блас и Карл Лагерфелд, който криеше лицето си зад бледожълто ветрило.

Тази вечер на това много специално вълшебно празненство Елейн бе събрала под един покрив „каймака“ на Ню Йорк, Париж, Лондон и Рим. Този прием щеше да се помни и след години — един парад на невероятни богатства, уникално събиране на артистични таланти, световна мъдрост и международна слава, увенчани от присъствието на царствени и аристократични особи, елита на Ню Йорк и в центъра на всичко това стоеше една стройна и елегантна жена с модерно подстригана черна коса, с безукорен грим, с високо положение в обществото. Елейн Рос бе постигнала голям успех тази вечер и нейните съперници и врагове никога нямаше да го забравят. Портретът на принцеса Даяна щеше да се появи на корицата на следващия брой на „Чичи“ и щеше да има притурка от двайсет и осем страници, посветена на присъствието на принцесата на тазвечерния прием. „Харпърс Базар“ и „Вог“ ще се пукнат от яд — мислеше си Елейн.

Очарована и заинтригувана от поведението на Елейн, Бевърли не преставаше да я наблюдава. Мислеше си, че прилича на някаква изящна райска птица — екзотична, самоуверена, умна. Ето такава искаше да стане Бевърли някой ден. Красотата и търговската проницателност бяха прекалено много за една жена, но Елейн притежаваше и двете. И все пак имаше нещо, което безпокоеше Бевърли, някакво петънце върху иначе безукорната фасада. Колкото и ослепително да се усмихваше Елейн, разкривайки съвършените си бели зъби и яркочервените си устни, очите й оставаха студени. Беше затворена. И някак далечна. Сякаш под мекия блясък на плътно прилепналата кремава коприна, под изящните перли, които открояваха топлото сияние на кожата, се криеше сърце от лед. Дали не бе платила прекалено висока цена за успеха си? Дали не е била принудена да прави жертви, за да задоволи амбициите си? Тя, изглежда, никога не се усмихваше от сърце, само устните й се разтягаха и Бевърли копнееше да узнае причината за това.

— Не си въобразявайте, че на приема в чест на „Чичи“ ще ни бъде много забавно — бе заявила пряката началничка на Бевърли — Мери Стейпълтън, когато им беше възложено да организират празненството. — Елейн Рос е кучка! Работила съм за нея и преди и ще ви кажа, че тя седмици наред ще ни звъни всяка сутрин в осем и половина само за да ни държи на нокти. Тя е взискателна, деспотична, а с онези, които работят за нея, се държи така, сякаш са едно нищо.

Гласът на Мери звучеше заплашително, ясните й сиви очи гледаха откровено.

— О, страхотно! — възкликна Фей Малори, високо слабо момиче, което беше от няколко години в компанията и работеше заедно с Бевърли, Лизет Атуд и Нина Клет.

Фирмата „Хайлайт Пръмоушънс“ имаше четири главни отдела, всеки със свой началник и четирима помощници. Мери Стейпълтън се грижеше за рекламата на ресторанти, клубове, художествени галерии и организирането на светски празненства. Петте жени, всички под трийсет години, представляваха прекрасен екип и много добре се разбираха. Освен това бяха благодарни, че работят в най-интересния отдел на компанията, докато другите отдели се бяха посветили на индустрията, търговията и родното производство.

— Поне ще можем да видим принцеса Даяна — бе заявила Бевърли, когато Елейн им съобщи да очакват пристигането на бъдещата кралица на Великобритания.

— Не разчитайте на това — бе им казала Мери. — Ще имате голям късмет, ако успеете да зърнете върха на главата й сред тълпата. Ние ще бъдем на рецепцията и ще проверяваме поканите на гостите, тъй че не очаквайте места на първата редица.

Всички се разсмяха — знаеха, че тя вероятно е права, но въпреки това се вълнуваха от възможността да работят за организирането на такова бляскаво празненство.

Бевърли Франклин живееше в Манхатън само от една година, макар че за нея Ню Йорк не бе нещо ново, и се смяташе за щастливка, работеща в добра компания, при положение че рецесията бе засегнала толкова много хора. Родена и израснала в Стокбридж, Масачузетс, тя беше второто дете на Рейчъл и Даниъл Франклин, които работеха като учители. Семейството никога не бе имало много пари, но тя и сестра й Джени, както и двамата им братя Джош и Том, бяха получили основно образование благодарение на родителите си и умееха да ценят литературата и изкуството. Рейчъл и Даниъл Франклин обичаха професията си и настояваха четирите им деца да се изучат.

— Няма нищо по-ценно от доброто образование — често обичаше да повтаря Даниъл и двете му по-големи деца се бяха вслушали в думите му, макар че по-малките засега не проявяваха желание да последват примера им.

Двайсет и седем годишният Джош Франклин бе адвокат във Вашингтон. Неговата амбиция беше след време да навлезе в политиката. Двайсет и три годишната Бевърли бе спечелила стипендия за колежа „Уелзли“, където изучаваше литература и френски език. Накрая изкара и курс лекции, посветени на изкуството, стана бакалавър на хуманитарните науки и получи награда за най-висок успех. Родителите й бяха изключително горди, защото тя бе осъществила всичките им мечти. Сега, година по-късно, Бевърли работеше в една от водещите рекламни фирми и имаше възможност да се отдава на любовта си към изкуството и музиката. Докато другите момичета вечер тичаха по дискотеки и барове, тя предпочиташе да отиде на някой концерт в Карнеги Хол или в театрално-концертния комплекс Линкълн Сентър.

Джени и Том, изглежда, нямаха намерение да правят кариера. Петнайсетгодишната Джени бе заявила, че желае да напусне гимназията и да работи в голям универсален магазин, докато дванайсетгодишният Том говореше само за бейзбол.

Скоро след като пристигна в Ню Йорк, Бевърли си намери малък, но слънчев апартамент на Западна петдесет и седма улица, откъдето всяка сутрин отиваше в кантората на „Хайлайт“, намираща се на Медисън Авеню. Печелеше достатъчно пари, за да си купува нови дрехи — задължително изискване във фирмата, защото всеки ден служителите й влизаха в контакт с отделни клиенти и с обществеността.

Например тази вечер от нея се очакваше да изглежда добре. Всички знаеха, че те организират приема на „Чичи“ и директорът на „Хайлайт“ Чарлс Флойд искаше да се гордее със „своите момичета“, както наричаше екипа на Мери Стейпълтън. Наред с черните обувки с високи токчета, които сега й причиняваха убийствена болка, Бевърли носеше тясна и семпла черна рокля, а косата й със забележителен тъмнокестеняв цвят бе прибрана в строг кок. Обикновено се спускаше на вълни по раменете й, гъста и лъскава, но тази вечер тя знаеше, че трябва да изглежда още по-стройна. За разлика от повечето хора с кестеняви коси, нейната кожа бе без нито една луничка. Вместо това кожата й беше прозрачно бледа, а очите й — лешниковокафяви със златисти петънца. Ако самата Бевърли не се смяташе за красива, то приятелите й определено намираха, че е красавица, и при това всичко у нея бе напълно естествено. Колкото до грима, тя носеше само малко туш за мигли и червило с цвят на праскова.

Тъкмо извади уморения си крак от обувката и Мери Стейпълтън наруши хода на мислите й:

— Най-добре е да приготвим пакетите.

— Да, добре — отговори Бевърли и се наведе да отвори кутиите с папки, които бяха докарани сутринта.

Елейн Рос бе наредила всеки от гостите й да получи папка, съдържаща екземпляр от последния брой на „Чичи“, нейна снимка, кратко резюме на историята на списанието, придружено от факти и цифри за рекламата и разпространението му, както и информация за предстоящи публикации. Тя също така бе убедила една френска компания за производство на парфюми да подари по едно шишенце „Ексайт“ на жените и по един лосион „Араузъл“ на мъжете. Бевърли, Лизет, Фей и Нина трябваше да поднесат тези подаръци на гостите, които си тръгваха.

Беше десет и трийсет и Бевърли тъкмо се изкушаваше да свали и другата си обувка, смятайки, че ако остане зад рецепцията, никой няма да забележи това. Точно когато усети с наслада, че почти напълно изтръпналите пръсти на краката й се отпускат, във фоайето настана известна суматоха и тя разбра, че принцеса Даяна се готви да си тръгне.

Като се стараеше да напъха колкото може по-бързо краката си в обувките, Бевърли зърна неземно красивата принцеса, чиято русокоса глава се извисяваше над черните къдрици на Елейн. Тогава, едновременно развълнувана и ужасена, Бевърли изведнъж разбра, че принцесата се отделя от Елейн и забравила за предварително набелязания си маршрут по червената пътека до изхода, се насочва право към рецепцията. Настъпи лека суматоха, тъй като цялото обкръжение на принцесата, включително и нейната почетна дама, се чудеше какво става. Елейн се въртеше около нея и се опитваше да й каже, че е сбъркала пътя.

— Госпожо… — притеснено прошепна тя. Камерите се бяха подредили в редица до изхода в очакване да заснемат последните кадри. Тълпите на улицата очакваха Даяна да се появи всеки миг. — Госпожо… — отчаяно изрече Елейн.

Но принцеса Даяна не й обърна внимание. Тя се беше насочила към петте млади жени от „Хайлайт“ и най-напред спря пред Мери и протегна ръка.

— Много тежка ли беше работата ви тази вечер? — попита съчувствено.

Бевърли видя как се разшириха очите на Мери и тя мълчаливо преглътна.

— Те всички са работили много тази вечер, госпожо — намеси се Елейн, която се стремеше да бъде услужлива, но гласът й прозвуча хладно, сякаш искаше да каже, че момичетата са свършили онова, за което им се плаща, а то не е бог знае какво.

Принцеса Даяна вече бе стиснала ръката на Мери и се насочи към другите удивени млади жени, застанали в редица пред нея. Фей се питаше дали да не направи реверанс, както постъпваха англичаните от снимките, които беше виждала. Нина пък се чудеше дали не трябва да се обърне към принцесата с „Ваше Величество“, а Лизет изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне.

Изведнъж принцеса Даяна се оказа пред Бевърли и с усмивка я попита дали работи от дълго време в тази рекламна фирма.

— Почти от година, госпожо — отговори Бевърли и изведнъж усети, че остава без дъх.

Принцесата имаше много нежна кожа, а очите й бяха красиво и изящно гримирани. Бевърли не откъсваше зашеметения си поглед от нея.

— Забавно ли е? Много ли са интересните приеми, които организирате? — с топла усмивка попита Даяна.

— Понякога са интересни — отвърна Бевърли и зърна хладното изражение на Елейн, която оглеждаше с критичен поглед черната й рокля. — Този прием наистина е специален, макар че имахме много работа — откровено добави тя.

Принцеса Даяна кимна с разбиране и като се усмихна отново, най-после се отправи към изхода. Отново защракаха „светкавиците“, тълпата се люшна напред, за да види бъдещата английска кралица, която изведнъж се скри в голямата си черна кола, следвана от ескорта си.

Мери, Бевърли, Лизет, Фей и Нина стояха, онемели и шокирани, а очите им бяха разширени от удивление и гордост.

— Божичко! — прошепна Бевърли. — Това сън ли беше?

— Щях да умра, когато тя се приближи към нас! — задъхано изрече Фей.

— Но защо дойде да говори с нас? — попита Нина. Вие очаквахте ли такова нещо? Аз — не! — Лицето й пламтеше от вълнение. — А! Почакайте да видите какво ще стане, когато кажа на моя приятел! Направо ще се шашне! Той страшно си пада по принцеса Даяна.

— Нека си кажем истината, никоя от нас не го е очаквала — отбеляза Мери, чиито ръце трепереха. — А още по-малко това е очаквала Елейн Рос! Видяхте ли лицето й?

— Но аз нищо не разбирам! — възкликна Лизет. — Защо избра нас?

— Четох някъде, че тя обичала да говори с хората, които вършат истинската работа, а не с разни важни личности — опита се да обясни Мери. — Някой сигурно й е казал, че ние организираме този прием… и това е точно така! Ние се занимавахме с доставчиците, с цветарите, подготвихме поканите и ги разпратихме, и всички тези утвърдителни отговори и откази… Разправяхме се с Елейн Рос всеки ден! Боже господи, според мен ние заслужаваме медали! Онези от „Чичи“ са платили за приема, Елейн беше домакинята, но кой свърши цялата работа, момичета?

Всички кимнаха едновременно, осъзнавайки каква чест им е била оказана. Знаеха, че шефът им Чарлс Флойд, който тази вечер беше сред гостите заедно с жена си, ще бъде доволен от признанието, което бяха получили.

— Аз все още съм шокирана — заяви Мери, чиито ръце продължаваха да треперят.

Ти ли си шокирана? — обади се Бевърли. — Почакай да видиш какво ще стане, като кажа на майка ми! Тя така ще се шашне, че ще разкаже на целия Стокбридж.

— Почакай да видиш какво ще стане, като кажа на моята майка! — извика Нина. — Тя е израснала в Бронкс и направо ще се слиса, ако разбере, че съм била тук. Ами като й кажа чия ръка съм стиснала… Божичко, тя ще се побърка!

— Принцеса Даяна е световноизвестна, нали така! — рече Фей. — Тя е нещо средно между Мадона и Майка Тереза. Имам чувството, че ей сега ще се събудя и ще разбера, че всичко е било сън.

Гостите вече си тръгваха, обзети направо от еуфория, те се изсипваха на Пето Авеню с пълното съзнание, че са присъствали на един много специален прием, който за някои навярно щеше да си остане единствен. Отвън ги чакаха колите им, а фотографите си бяха тръгнали заедно с принцесата. Служителите на фирмата за уреждане на банкети прибираха масите, а чистачките се готвеха да се захванат за работа след излизането на хилядата гости.

Бевърли и другите момичета хвърлиха последен поглед на помещението, в което се бе състоял приемът на десетилетието. Пред очите им се разкри една тъжна гледка с вехнещи цветя и изгорели свещи.

— Е, значи всичко свърши — тъжно отбеляза Бевърли. Всички явно бяха в понижено настроение. — Приемът завърши и край. Най-добре е да се прибираме у дома.

— Колкото може по-скоро — енергично се намеси Мери. — Съжалявам, момичета, знам, че едва стоите на краката си, но все пак се надявам утре сутринта да се явите навреме на работа. Става въпрос за онази поръчка от художествената галерия. Остават само две седмици, а имаме още много работа.

Всички кимнаха. Хубаво беше, че имаха пред себе си нова поръчка, че щяха да се заемат с организирането и подготвянето на още едно събитие.

— До утре! — извика Мери, която нямаше търпение да си тръгне оттук. Тя беше затворена, живееше сама и се доверяваше на малцина.

Нина се обърна към Бевърли:

— Искаш ли заедно да вземем такси? Пътят ми минава покрай твоя апартамент.

— Чудесно. Благодаря ти.

Двете махнаха за довиждане на Фей и Лизет. Едно празно жълто такси обикаляше по Пето Авеню. Момичетата го спряха и моментално се качиха в него.

— Страхотна вечер, нали? — каза Бевърли, като се облегна назад и затвори очи.

— Така си е и всичко мина без грешка. Дори самата Елейн Рос трябва да е доволна.

Бевърли започна да вади фибите от вдигнатата си нагоре коса и тя се спусна на гъсти вълни по раменете й. После разтърси глава, за да освободи напълно къдриците си.

— Ох, така е по-добре — с облекчение изрече тя. — Не знам кое ме болеше повече — краката или кожата на главата от тези силно опънати кичури.

Нина се прозя.

— О, няма значение. Тази вечер се запознахме с принцеса Даяна, а това е нещо, което ще ни остане за цял живот.

След няколко минути таксито спря пред входа на блока, в който живееше Бевърли, и двете момичета си казаха „лека нощ“. Дългият ден, започнал за Бевърли в шест часа сутринта, вече отиваше към своя край. След пет минути тя щеше да си бъде в леглото, а след десет щеше да е заспала. Нямаше търпение да се прибере.

Двустайният й апартамент се намираше на петия етаж. Като излезе от асансьора, Бевърли тихо прекоси площадката, внимавайки да не събуди съседите си. После влезе в малкото коридорче на своя апартамент, светна лампата, заключи входната врата и сложи веригата.

Откъм всекидневната долетя глух шум и за миг тя се закова намясто от страх. Напоследък в техния блок бяха извършени няколко кражби с взлом и домоуправителят бе предупредил всички непременно да заключват вратите си.

Отново се чу същият глух шум. Бевърли затаи дъх, не можеше да се помръдне от страх. Сърцето й щеше да се пръсне. И тогава нечий глас се обади:

— Бевс? Ти ли си?

Бевърли ахна и се облегна на стената.

— Божичко! Изплаши ме до смърт!

Докато опипваше стената, за да намери ключа на лампата, тя си спомни, че бе казала на малката си сестричка да остане да спи при нея. Дори й беше дала резервните ключове, за да може да си отвори.

— Съвсем бях забравила, че си тук — рече Бевърли и се тръшна на единственото кресло. Разтегателният диван вече беше зает от Джени, която се бе свила на кълбо под одеялото. — Имах адски тежък ден и съвсем забравих, че ще спиш тук.

— Охо, благодаря ти. Аз съм такава важна част от живота ти. — Джени й се усмихна, примигвайки от ярката светлина на полилея. — Защо си облякла тази убийствена рокля?

— Знаеш защо. Казах ти. Бяхме на този прием по случай петдесетгодишнината на „Чичи“. И стиснах ръката на принцеса Даяна — тържествуващо добави тя.

— О, така ли? А принц Чарлс сигурно те помоли да се омъжиш за него — добродушно се пошегува Джени и като се надигна, се облегна на една от меките възглавнички.

— Истина е. Принцеса Ди дойде при нас и ни стисна ръцете — опита се да я убеди Бевърли.

Свали обувките от измъчените си крака и облекчено въздъхна. Джени седна в леглото, беше напълно будна.

— Ти се шегуваш!

— Истина е, но сега съм прекалено уморена, за да ти разказвам. Имаш ли представа откога не съм подвила крак? — Погледна ръчния си часовник. — Наближава два, уморена съм до смърт. Ако не си легна веднага, утре няма да мога да отида на работа.

Разочарованата Джени отново се отпусна в леглото.

— Значи и утре няма да те видя, така ли? — жално каза тя. Бевърли с мъка се изправи на крака.

— Ти знаеше какво те очаква, когато се самопокани тук, миличка — благоразумно отбеляза тя. — Ще се прибера в шест и половина вечерта и тогава ще можем да отидем на кино или да вечеряме навън.

Джени беше с осем години по-малка от Бевърли и изглеждаше толкова различна, сякаш не бяха сестри. Интересуваше се от оглушителната поп музика, от модерния символизъм и разбира се, от момчета. По-хубавичка от сестра си, със златисто кестеняви коси, в които проблясваха червеникави оттенъци при определено осветление, тя съвсем не бе пряма и откровена като нея. От Бевърли хората знаеха какво да очакват. Беше открита и честна, а също така много мила и жизнерадостна. Само няколко седмици след като пристигна в Ню Йорк, тя си намери куп приятели — и мъже, и жени, едните и другите еднакво я обичаха. Но имаше и нещо повече. Харесваха я и я уважаваха. Не я мамеха и не говореха лошо за нея. Хората знаеха, че могат да й се доверяват — за работата си, за личния си живот, за репутацията си — и го правеха.

А Джени беше друга. Сиво-сините й очи дяволито и хитро проблясваха, пълните й устни изглеждаха чувствени и отпуснати. Слаба, с тънка талия, дълги крака и малко прекалено голям бюст, тя бе много сексапилна. Мъжете веднага харесваха Бевърли и след време дълбоко се привързваха към нея, докато Джени — още от петнайсетгодишна — пожелаваха от пръв поглед. Копнееха да спят с нея. Лошото беше, че тя знаеше това и винаги го бе знаела. Флиртуването беше втората й природа и тя бързо бе овладяла изкуството да води за носа баща си и Джош. Винаги съумяваше да измъкне от хората онова, което искаше, особено от мъжете, които неизменно й се подчиняваха. Още когато беше на дванайсет години, тя ходеше на срещи с няколко момчета от гимназията, но докъде бе стигнала с тях — Бевърли не знаеше и не искаше да знае. Майката на двете момичета се беше опитвала да убеди Бевърли, че няма за какво да се притеснява, че Джени знае всичко за безопасния секс, че не трябва да се чувства отговорна за държането на сестра си. Но въпреки това Бевърли неволно се тревожеше за нея понякога.

Докато учеше в „Уелзли“, Бевърли ходеше по срещи с много студенти прависти и икономисти от Харвард, но ако не смятаме една романтична любовна връзка, от която нищо не излезе, тя не беше сериозно привързана към никого и не желаеше да се обвързва. Това не я притесняваше ни най-малко. Беше сигурна, че един ден ще срещне подходящия мъж, с когото да изживее съвършената любов, а междувременно се наслаждаваше на живота, на свободата и независимостта си и не бързаше да променя нищо.

— Ами аз какво ще правя утре? — малко раздразнително попита Джени.

— Но ти много добре знаеш, че работя — търпеливо й отвърна Бевърли.

— Вземи си един почивен ден тогава.

— Няма начин. Затрупани сме с работа и след тазвечерното празненство ще имаме куп неща за дооправяне.

Бевърли отиде в спалнята си и започна да се съблича.

— Обади се по телефона и им кажи, че си болна — извика Джени от дивана.

— Не мога.

— О, хайде, Бевс. Защо си толкова глупава? Вземи си един ден почивка и да идем да се забавляваме. Божичко, Бевс, та аз толкова рядко успявам да дойда в Ню Йорк. Най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми посветиш част от времето си.

Сега гласът на Джени звучеше раздразнително и пискливо. Бевърли усети, че пак я прихващат. Бавно се върна във всекидневната, облечена с бяла блузка на малки червени сърчица. Косата й се спускаше на вълни по раменете, тя изглеждаше по-млада от Джени, но в златистокафявите й очи проблясваше решителност.

— Стига, Джен. Хайде, ще се срещнем за обяд, но аз те бях предупредила, че ще трябва сама да се грижиш за себе си, ако решиш да поостанеш тук. Затова престани да ми досаждаш. — С решителен жест тя угаси лампата във всекидневната. — Ще поговорим сутринта, но точно сега трябва да поспя. Лека нощ.

— Лека нощ — кисело отвърна Джени, съзнавайки, че е изгубила. Много рядко й се удаваше да надвие Бевърли, но винаги си струваше да опита.

Бевърли се пъхна в леглото и с наслада се отпусна върху меката му постеля. Беше чудесно, че най-после можеше да си легне. Обърна се на една страна и се сви на кълбо под завивката.

— Бевърли — обади се едно тъничко гласче от съседната стая.

— Какво има? — попита тя и се обърна на гръб, надявайки се, че Джени няма да приказва цяла нощ.

— Имам нужда от малко нови дрехи. Няма какво да облека, а другата седмица в гимназията ще има танци и нали знаеш, че аз ходя с най-страхотното момче, което си виждала, казва се Еди…

Така говори за всички тези момчета — помисли си Бевърли. Ханк… Мат… Джими… Стив. Списъкът беше безкраен.

— И какво от това? — високо попита тя.

— Къде да отида да си купя нещо?

— Какво? О, за бога, Джени! Сега е два след полунощ и аз…

— Но ще можеш ли да ми дадеш назаем малко нари? Мама ми даде само сто долара. Как ще ми стигнат, докато съм тук, че и отгоре на това да си купя нещо ново? — Сега гласът й звучеше патетично, в стил „о, горкичката аз“, и това трябваше да накара Бевърли да изпитва съчувствие към нея. Но се получи обратният ефект.

— Моля те! Направи ми една услуга! Добре че мама изобщо ти е дала някакви пари. И защо аз ще трябва да се изръся заради теб? Хайде, заспивай.

 

 

На следващата сутрин, в шест и половина, будилникът пронизително зазвъня и събуди дълбоко заспалата Бевърли. Със затворени очи тя затърси часовника, намери го и натисна бутона. Направо не й се вярваше, че вече е сутрин.

— О, не — простена тя и се сви на кълбо като бебе в утроба. Тогава се сети, че преди да тръгне за работа, ще трябва да измие косата си и да изглади морскосинята си ленена пола. Стана и отиде до прозореца, за да дръпне завесите на зелени и сини райета. Навън бе великолепна утрин, небето беше измито от ранния дъжд, въздухът — хладен и свеж.

Като пристъпваше на пръсти, за да не събуди Джени, тя се промъкна в банята, съвсем забравила за умората си. Работата в „Хайлайт“ бе толкова вълнуваща, че човек винаги можеше да очаква нещо ново. Ново предизвикателство, още една височина за преодоляване. Вече размишляваше над новия проект — откриването на художествена галерия. През първия месец в нея щеше да има изложба на модерна живопис, а за откриването се предвиждаше нощно парти, на което бяха поканени двеста души. Днес Бевърли трябваше да изпрати материалите за каталога на галерията в печатницата. Тя застана под душа и весело си затананика. Помисли си, че точно сега животът е от хубав по-хубав.

 

 

— И какво му е лошото на това, че искам да приличам на Мадона? — възмутено попита Джени.

Един час по-късно Бевърли се опитваше едновременно да приготви закуската, да оправи апартамента, да се облече и да изслуша Джени.

— Време е да пораснеш! — засмя се Бевърли. — Първо, ти не можеш да пееш. Не те бива и за артистка.

— И какво от това?

Джени беше застанала в средата на всекидневната, бе облечена с пъстроцветна памучна блузка, а на краката носеше черни гети. Вдигнала гребена до устата си, сякаш бе микрофон, тя с жар започна да изпълнява последния хит на Мадона, както предположи Бевърли.

— Моля те! — извика тя и затисна ушите си с длани. — Съжали ме, Джен. Още няма осем!

Джени сви рамене.

— Добре. А къде ще обядваме?

Бевърли оправи възглавничките и за последен път огледа стаята.

— Ще ти се обадя от службата веднага щом разбера кога ще мога да се измъкна.

— Но това означава, че ще трябва да чакам тук цяла сутрин. Искам да разгледам магазините — замърмори Джени.

— О, боже… тогава ела в службата. В дванайсет и половина. — Бевърли изгълта набързо кафето си. — Знаеш къде работя, нали?

— На Медисън Авеню?

— Да. Номер 386. Ние сме на третия етаж. Иди на рецепцията и питай за мен.

— Как ще стигна дотам? — Гласът на Джени звучеше плачливо.

Бевърли се плесна по челото в израз на престорено отчаяние.

— А ти как мислиш, глупаче? Ще използваш краката си. Сега трябва да тръгвам, защото ще закъснея. — Грабна чантата си и за последен път огледа апартамента. — Гледай да не разхвърляш, Джен — умолително рече Бевърли. — Ужасно мразя да се върна тук посред нощ и да заваря бъркотия.

 

 

— Елейн Рос иска някой да й занесе лентите със снощните снимки — обяви Мери в единайсет часа. — Ще отидеш ли ти, Бевърли? Тя е в апартамента си на Парк Авеню. Ето ти адреса.

— Да, разбира се.

Бевърли взе листчето, на което Мери бе написала всички подробности. Дотук се беше справила с каталога на галерията и поканите за партито бяха готови. Глътка свеж въздух щеше да й дойде добре.

Половин час по-късно чернокожа прислужница я въведе в един от най-изисканите салони за гости, които бе виждала. Наистина беше разкошен с пищната си мебелировка, с великолепните антики от Европа, с екзотичното изобилие от цветя, картини и копринени килимчета. През огромните прозорци, заемащи две стени, се виждаше Манхатън, разпрострял се долу, подобно на дебел пухкав гоблен.

— Моля почакайте тук, мис — каза прислужницата. — Мис Рос ще дойде след минутка.

Бевърли несигурно се настани на един стол в стил „Луи XVI“ с тапицерия от бледосиня лъскава коприна и се помоли да не счупи нещо. На няколкото маси, пръснати някак безредно в салона, имаше фигурки от нефрит и слонова кост, фотографии в сребърни рамки и емайлови кутийки, а на един подиум в ъгъла огромна орхидея едва-едва поклащаше изящните си бели цветове. Копринените китайски килимчета, бледосините дипли на огромните завеси и тапицираните с коприна дивани допринасяха за чувственото изящество на обстановката, олицетворяващо самата Елейн.

Бевърли бе чувала, че Елейн живее сама, „фигура от слонова кост в кула от слонова кост“ — помисли си тя, докато се оглеждаше. Но все пак слуховете упорито свързваха името й с името на издателя на „Чичи“ Кас Стърнбърг. Именно Кас я беше подготвял през изминалите десет години, за да се превърне сега в най-знаменитата главна редакторка на американско списание. Някои хора твърдяха, че двамата са били любовници през последните двайсет години и не са се оженили само защото Кас имал съпруга и три деца, които не искал да напусне. Други пък настояваха, че тяхната връзка е чисто платонична, основаваща се на взаимно уважение и приятелство. Бевърли се огледа, търсейки някакви следи от мъжко присъствие, но такива нямаше. Дори фотографиите в сребърни рамки красноречиво говореха за егоцентризма на собственичката на този апартамент. На тях човек можеше да види как Елейн се среща с президента, как Елейн стиска ръка на Франк Синатра, как Елейн заедно с Джоан Ривърс и Ивана Тръмп присъства на благотворителен концерт, как седи по бански костюм на морския бряг сред група хора, а до нея е принц Рение. Бевърли си помисли, че много скоро без съмнение щеше да се появи още едно допълнение към тази колекция — Елейн и принцеса Даяна се усмихваха така, сякаш са приятелки от дълги години.

В този миг Елейн тържествено влезе в салона, белият памучен панталон подчертаваше стройните й бедра. Към него носеше кремава риза и бял кашмирен блейзър, направо ослепителен с позлатените си копчета. Големи позлатени обеци искряха под линията на прекрасно подстриганите й коси, а гримът й, както обикновено, беше безукорен.

— О, снимките! — отривисто изрече тя. — Бива ли ги?

— Чудесни са — увери я Бевърли и й подаде голям кафяв плик.

— Ъммм… но знае ли човек?

Тонът й беше съкрушителен. Извади негативите от плика и Бевърли забеляза, че е с френски маникюр. На лявата й ръка блестеше голям квадратен смарагд и Бевърли си спомни за статия на Елейн, поместена в един от последните броеве на „Чичи“, в която главната редакторка настойчиво убеждаваше читателките да заменят венчалните си пръстени за други с по-големи и по-хубави камъни, за да изтъкнат нарастващото благосъстояние на съпрузите си. „За такова нещо само тя би могла да се сети“ — помисли си Бевърли.

Елейн бе занесла лентите до прозореца и ги разглеждаше през лупа със сребърен обков. От време на време в пристъп на раздразнение тя рязко си поемаше дъх.

— Господи, това е ужасно — мърмореше Елейн или с нежелание добавяше: — Това не е лошо.

Най-накрая се обърна към Бевърли.

— Дайте ми маркер — нареди тя, без дори да вдигне поглед към нея.

Бевърли мълчаливо благодари на бога, че се е сетила да вземе един от специалните моливи за писане върху гланцирана повърхност. Елейн го грабна, без да й благодари.

— Ще отбележа онези, които можете да предоставите на пресата — рече тя, като ограждаше номерата на снимките, които й харесваха. — Останалите трябва да бъдат унищожени, включително и негативите. Няма да позволя да се разпространяват снимки, които не харесвам.

Бевърли я погледна изкосо, златистокафявите й очи за първи път излъчваха хладен блясък.

— Много добре. Но ние не можем да контролираме работата на „Всекидневно дамско облекло“. Само от тях зависи какви снимки ще поместят.

Елейн бавно се обърна, кафяво-черните й очи огледаха кестенявата коса на Бевърли, прихваната с два гребена, стройните й крака, обути в прилепнал морскосин клин, и обувки в същия цвят. На лицето й бе изписана открита враждебност.

— За каква се мислите? — изрече тя, а после сви тесните си рамене, сякаш се беше сетила за нещо много забавно. — Предполагам, че за едно момиче от провинцията като вас снощният прием е бил наистина вълнуващ. Но не се самозабравяйте, скъпа.

Бевърли пламна, бялата й кожа поруменя.

— Струва ми се, че няма такава опасност — мрачно отвърна тя. — Моите родители са ме научили да не се поддавам на чувствата.

Бевърли взе плика от Елейн, усмихна се учтиво и понечи да си тръгне.

— Почакайте! — нареди Елейн. — Отсега нататък бих искала да контактувам директно с Чарлс Флойд. Снощи платих на компанията ви цяло състояние. Мисля, че съм заслужила правото да контактувам с шефа ви и с никой друг.

Бевърли хладно кимна, за да й покаже, че я разбира.

— Как се казвате? — попита Елейн.

Бевърли се обърна към нея, доволна, че има възможност да каже последната дума.

— Мис Франклин — със сдържано достойнство отговори тя.

 

 

Когато се върна в офиса на фирмата, Джени вече я чакаше на рецепцията. Изглеждаше невероятно елегантна с роклята си на червени и бели карета, с червения колан и червените си сандали. Беше вързала дългата си коса с червена панделка, тъй че меките руси къдрици обграждаха лицето й и като прибавим яркото червило, в момента изглеждаше на двайсет и пет години.

Щом я видя, Бевърли се закова намясто, а после раздразнено извика:

— Джен, трябваше ли да задигнеш целия ми гардероб, без да ми кажеш? Това е най-хубавата ми рокля и е нова. — После погледна към краката на сестра си. — А това са новите ми обувки! Ще ги разшириш. Ти носиш по-голям номер.

Джени се нацупи.

— Ти имаш пари да си купуваш хубави неща, а аз нямам — отговори тя. — Дори не искаш да ми дадеш назаем някой и друг долар, за да напазарувам. Какво да правя тогава?

Бевърли я хвана за ръката и я задърпа към асансьора.

— Едно нещо няма да правим — изсъска тя. — Няма да говорим за това във фоайето пред всички служители на „Хайлайт“, които сега излизат в обедна почивка.

— Ами това не зависи от мен — захленчи Джени и като се спъна, влезе в асансьора. — Мама е толкова лоша…

— Ще млъкнеш ли? — прошепна Бевърли. Асансьорът беше пълен с хора, но Джени нямаше нищо против да обсъжда семейни въпроси на висок глас, независимо че всички тук щяха да я чуят. Когато слязоха на улицата, тя отново започна:

— Ако мама ми беше дала малко пари…

Бевърли я поведе по тротоара, докато стигнаха до един малък италиански ресторант. Двете момичета се настаниха на масичка за двама до прозореца и келнерът им донесе листата с менюто. Бевърли не си позволяваше често да обядва навън, вместо това си купуваше по някой сандвич със солено месо и ръжен хляб или кифла със сирене „Империал“ и диетична кока-кола. Но сега реши, че може да си позволи да почерпи Джени.

— Какво ще си поръчаме? — попита тя, като преглеждаше листата с менюто.

Джени реши, че умира от глад.

— Ще започна с морска салата, а след това искам спагети с гъби и сметана. Погледни и онази количка. Виждала ли си някога такива страхотни десерти? Ау! Това ще бъде истинско удоволствие!

И тя доволно въздъхна. Бевърли прихна да се смее.

— Радвам се да го чуя!

Тя даде поръчката на келнера, като за себе си избра кнедли с доматен сос.

— Хайде да пийнем и малко вино — предложи Джени, която искаше да се поперчи пред келнера.

— Аз трябва да работя следобед, Джен — каза Бевърли. — Ако пия вино, ще заспя на бюрото си.

— Нали могат да ми сервират само една чаша вино? — настоя Джени. — Тогава аз ще мога да пийна вино, а ти — вода.

— Много ти благодаря! Все пак ти си малолетна. — Бевърли се обърна към келнера и твърдо каза: — Донесете ни бутилка минерална вода.

Докато се хранеха, Джени отново започна да мърмори.

— Искам да дойда да живея в Ню Йорк и да работя в „Сакс“ — обяви тя.

Бевърли беше чувала това и преди. Родителите им се бяха опитвали да накарат Джени да продължи учението си и по този повод в семейството често се водеха спорове. Но те категорично отказваха да позволят на Джени да се премести в Ню Йорк и Бевърли бе склонна да се съгласи с тях. На петнайсет години някои момичета бяха много разумни и зрели, а други представляваха опасност за самите себе си. Джени принадлежеше към вторите.

— Ако живеех при теб, щяхме да си прекарваме чудесно — говореше тя на висок глас.

Бевърли забеляза, че двамата мъже от съседната маса са се вторачили в сестра й. Жадните им погледи поглъщаха всеки сантиметър от дългите й крака, кръстосани под високо вдигнатата над коленете пола, а гърдите й съблазнително се издуваха над линията на деколтето, което изглеждаше доста скромно, когато Бевърли носеше роклята. Доволна от ефекта, който бе произвела върху двамата, Джени си играеше с русите къдрици около ушите си и в този момент Бевърли забеляза как единият от мъжете облиза устни и притвори очи. Само миг по-късно Джени го гледаше многозначително, наслаждавайки се на това прелъстяване от разстояние.

— Престани, Джени — сърдито прошепна Бевърли.

— Че защо? — Момичето капризно присви устни. — Толкова е забавно. Хващам се на бас, че този е получил ерекция. — Огледа тялото на мъжа и очите й се спряха на мястото между краката му. — Доста е симпатичен.

Шокираната Бевърли свирепо я изгледа.

— Държиш се като проститутка! — просъска тя.

— Аз се забавлявам, за разлика от теб — отвърна Джени.

— Нямам намерение да се оставя да ме изнасилят някой ден — гневно каза Бевърли. — Ти си глупачка, Джен. Лудост е да се перчиш така пред разни непознати.

— Брей, брей! Ще се правим на „светици“, а? — насмешливо изрече Джени. — Хайде кажи ми какво ще правим довечера.

— Довечера ли? Може да отидем на кино.

Джени направи гримаса.

— Ама че досадно. Не е ли по-добре да отидем на дискотека?

— Няма с кого да отидем.

— Голяма работа! Ще влезем в някой бар, ще си намерим две момчета и ще ги накараме да ни заведат на дискотека.

— Да не си се побъркала! — възкликна Бевърли. — Мама би ме убила. Ще отидем на кино, а после аз ще се разпусна и ще те заведа на някое хубаво място да вечеряме. Може да отидем в „ТриБеКа“. Този ресторант е собственост на Робърт де Ниро, Шон Пен и Михаил Баришников, там винаги е пълно с разни „звезди“. Сигурно ще ти хареса.

— Само двете ли ще бъдем? — Джени изглеждаше съкрушена. — Нямаш ли някакви приятели? Хич няма да е забавно, ако сме само двете. Май беше по-добре да си остана вкъщи, щом ще излизаме само двете.

Бевърли бе засегната от държането на Джени, тъй като тя се стараеше да направи всичко възможно сестра й да прекара приятно, и изведнъж реши да поговори откровено с нея.

— Виж какво, Джени, държиш се като разглезено хлапе. Аз не съм те канила да идваш в Ню Йорк, ти се самопокани, тъй че не би трябвало да си толкова неблагодарна. Не е моя работа да ти осигурявам дрехи, обувки, пари и момчета и отгоре на това да се грижа да прекараш приятно.

Джени пламна и за миг Бевърли си помисли, че сестра й ще избухне в плач. Вместо това тя скочи на крака, грабна червената чантичка, която също бе измъкнала от гардероба на Бевърли, и хукна навън.

— Ще си прекарам добре и без теб! — подвикна тя през рамо и едва не се блъсна във възрастната двойка, която тъкмо влизаше в ресторанта. Слисаната Бевърли я наблюдаваше как изруга и изхвръкна на улицата, без да се извини.

Двамата мъже от съседната маса се хилеха, явно всичко това им се видя забавно. Бевърли се постара да се овладее и да довърши обяда си, но вътрешно бе много притеснена и изпитваше страх. Ню Йорк съвсем не беше подходящо място за едно петнайсетгодишно момиче със сто долара в портмонето и с капризното държане на двегодишно дете. С годините Джени ставаше все по-буйна крайно време беше да се направи нещо, иначе тя съвсем щеше да му отпусне края. Бевърли реши, че трябва да поговори с родителите си за бъдещето на сестра си, преди да е станало прекалено късно.

В шест и половина тя се прибра в апартамента си, но от Джени нямаше и следа, явно не беше се връщала от обяд, ако можеше да се съди по състоянието на банята, всекидневната и спалнята, където половината гардероб бе изпразнен.

Бевърли мрачно се зае да оправи всичко за втори път през този ден.

Апартаментът беше нейната гордост и тя бе успяла да превърне малките квадратни стаи в приятен и уютен дом. Белите стени и добре излъсканият дървен под бяха украсени с килимчета в синьо и зелено, лъскави плакати, имаше и един старинен вълнен шал, с който бе покрит диванът, както и кресло, затрупано с екзотични възглавнички. На една стена бяха окачени кошници с различна големина, които съхраняваха касети, списания, вестници, изсушени растения и раковини. На отсрещната стена бе поставен белият шкаф за книги, който тя бе взела от дома. Той бе претъпкан с любимите й книги.

Спалнята бе посветена на модната тема на тръстиките и плетените мебели, на екзотичните дамаски и килимчета, и докато продължаваше да прибира след Джени, Бевърли изпита истинско задоволство от своя малък дом, който съвсем сама бе създала. А и не й излезе скъпо. Тя просто притежаваше усет за съчетаването и подреждането на предметите, които си подхождаха.

Стана осем, а все още нямаше и следа от Джени. Къде ли беше отишла, дявол да я вземе? Вероятният отговор накара Бевърли да потръпне от страх. Колкото по-скоро сестра й се върнеше в Стокбридж, толкова по-добре. Тя си направи омлет и пусна телевизора да гледа новините.

В девет часа вече бе сериозно разтревожена. Джени можеше да лежи пияна в някоя канавка или изнасилена на някоя задна уличка, или дори натъпкана с наркотици. Знаеше, че всичко това е плод на развинтеното й въображение, но не можеше да овладее нарастващата паника, която заличаваше всяка разумна мисъл в главата й. В един миг си помисли, че би трябвало да позвъни у дома и да попита дали Джени не се е върнала в Стокбридж, но после реши, че е по-добре да не безпокои родителите си. Малко вероятно бе Джени да се е прибрала вкъщи. Сигурно обикаляше из баровете на Ню Йорк и търсеше някой, който да я заведе на танци, тъй че можеше да бъде навсякъде — от Бронкс до Батъри Парк.

В полунощ заспа, както беше легнала на дивана във всекидневната. Преди това беше решила, ако Джени не се прибере до дванайсет, да позвъни на майка си, но сега, забравила за всичко, Бевърли спеше, а сестра й все още я нямаше.