Нейъми Хортън
Да сътвориш мечта (8)

Осма глава

След като Марг си отиде, Линди влезе в кабинета на Джеф. Изглеждаше ужасно пуст, нямаше ги онези малки предмети, които с присъствието си напомняха за него. Само на бюрото стоеше една изоставена чаша за кафе. Беше му я подарила за последния рожден ден.

Как можа да не забележи абсолютно нищо? Още първата вечер Райън й каза, че се е върнал заради Джеф, ала тя не обърна внимание на заплахата му или може би не искаше да мисли за това. Отпусна глава назад и затвори очи. Откога? Откога ли бе замислил отмъщението си? От година? Или две? Бе действал бавно и полека; без да бърза. Оставил бе Джеф да се отпусне и успокои; да си помисли, че най-сетне е спечелил. И тогава бе нанесъл смъртоносния удар. Ето кое болеше най-много — обстоятелството, че всичко бе замислено така хладнокръвно; не бе някое импулсивно решение или неочаквано спонтанно хрумване, а преднамерено безмилостно отмъщение. Промъкнал се бе невидимо в Ню Йорк и без да вдига много шум, бе тръгнал по дирите на „Уебстър и Форест“. Така хитро бе успял да отмъкне четирите големи поръчки, че те не заподозряха нищо.

Сети се за престорената изненада на Райън, когато му каза за поръчката на Ванклийф. И тя, глупачката му с глупачка, седеше там и се усмихваше тъпо и самодоволно, убедена, че той не знае, а в същото време само няколко дни преди това вече е бил предложил по-ниска цена. Това нямаше нищо общо с нея, разбира се. Райън водеше война с Джеф, а тя случайно се бе озовала на полесражението. Винаги бе стояла между тях; вечно бе представлявала нещо, което единият притежава, а другият се мъчи да му отнеме.

Преди години Райън ловко я открадна от Джеф; ухажва я, докато се хване на въдицата и се влюби в него. После, като спечели играта, изведнъж загуби интерес и се втурна да търси нови предизвикателства. Сега я искаше отново, но не защото я обичаше, а защото някога му бе принадлежала. Това бе достатъчно, за да я направи собственост на Райън Макрий — както „Атриум“-а, както „Макрий и сие“…

Очите й се напълниха със сълзи и тя премигна. Докога ли възнамеряваше да ги измъчва? Докато отново се влюби в него ли? А може би докато посипе сол в парещите рани на Джеф? Или вероятно докато я накара пак да легне в леглото му?

Джеф винаги бе вярвал, че рано или късно Линди ще се завърне при него. Ала след като бе разбрал, че отново бе паднала в обятията на Райън, беше изгубил последната надежда. Усмихна се горчиво. Сигурна бе, че зад всичко стоеше не само желанието на Райън да нарани Джеф, но и безграничното му самолюбие. Тя го отблъсна и с това накърни гордостта му. А Райън не прощаваше лесно такива неща.

Вече нямаше значение. Джеф си отиде и играта приключи. За щастие всичко свърши, преди да успее да направи някоя глупост и да се влюби отново в него. Сега просто щеше да го заличи от живота си, както направи преди три години…

 

 

Четири дълги дни по-късно Линди се намираше в новата къща на Бригам Уестлейк и с изненада откриваше, че въпреки всички неприятности, все още има сили да се забавлява. Като малко дете, на което бяха подарили нова играчка, Уестлейк я обсипваше с ласкателства. Под многобройните му комплименти прозираше неприкритата гордост и задоволство на щедър меценат, открил изгряващ талант. След първоначалната еуфория къщата и нейната архитектка постепенно останаха на заден план и Линди с облекчение тръгна да се разхожда в претъпкания хол.

Приемите на Опел Уестлейк винаги представляваха своеобразен спектакъл. И този не правеше изключение. Тя познаваше повечето от поканените — за някои бе работила, на други я бяха препоръчвали, а трети бяха сътрудници на Уестлейк. Оживлението и приятното настроение, което цареше сред гостите, се дължеше до голяма степен на вкусните ястия и напитки. Дългите вечерни рокли и струващите цяло състояние бижута изпълваха стаята с блясък и разкош. Оркестър от седем музиканти изпълняваше латиноамерикански мелодии; едва доловимата музика преливаше в общия хор от гласове.

Бригам Уестлейк бе застанал от лявата й страна и разговаряше с пълен човек, чието име Линди не бе успяла да разбере. Уестлейк бе висок и слаб мъж с гъста сива коса. В устата му винаги имаше лула. Стиснал между зъбите загасналата и очевидно забравена лула, сега той кимаше енергично с глава, за да подчертае мисълта си.

— Без съмнение тя е един от най-добрите архитекти в Щатите днес. Ще сбъркаш много, ако си помислиш дори да възложиш на друг проекта на банката ти.

Линди отпи глътка дюбоне да прикрие усмивката си и зарея безцелно очи в тълпата. Висок красив брюнет привлече погледа й, кимна и мълчаливо вдигна чаша в наздравица. Тя се усмихна и се помъчи да си спомни дали това не бе граф еди-кой си от Виена или сценаристът и продуцентът на най-новата холивудска филмова сензация. Уестлейк и банкерът му обсъждаха основните кредитни лихвени проценти. Линди се извини и си проправи път към камината. Вече бе сигурна, че това бе виенският граф. Предпочиташе да си побъбри с него, отколкото да слуша досадния разговор за лихвени проценти и държавна финансова политика. Може би щеше да успее да измъкне поръчка от графа и догодина да проектира някой замък на Дунава…

— Къщата е великолепна, госпожице Форест. Направо разкошна!

Тихият глас, долетял зад гърба й, я стресна. Обърна се и се озова очи в очи с Ян Ванклийф. Бързо се съвзе от изненадата. Трябваше да предположи, че Ванклийф ще е сред гостите. Той и Уестлейк се движеха в едни и същи делови среди и нищо чудно, че се забавляваха заедно в отбрано общество.

— Благодаря — засмя се тихо Линди, — ала мисля, че и художникът по вътрешното оформление има голяма заслуга. Аз само му дадох необходимото пространство за изява.

— Талантлива и привлекателна жена като вас, госпожице Форест, не бива да страда от излишна скромност! Надявах се да ви видя тази вечер. Миналата седмица не успях да поговоря с вас, след като представихте проекта си пред заседателния съвет. Направихте ми впечатление, госпожице Форест, бих казал огромно впечатление. Имате забележителен талант за възрастта си.

— О, благодаря ви — изненада се тя. Овладя вълнението си и кимна към една врата. — Ако нямате нищо против, библиотеката е ей там.

— Твърде привлекателна сте, за да се криете в библиотека, а пък аз съм все още достатъчно млад и суетен, за да се полаская от мисълта, че всеки втори мъж в тази къща ще ми завижда…

— Продължавайте в същия дух, господин Ванклийф, и сигурно ще се изкуша да проектирам галерията ви безплатно!

— Ако продължавам в същия дух, скъпа госпожице Форест, няма да имам изобщо нужда от архитект, а от адвокат по бракоразводни дела! — После непринуденият приятен джентълмен отстъпи място на трезвия проницателен бизнесмен. — Ще бъда откровен, госпожице Форест. Вашето предложение ме интересува. Всъщност с едно забележително изключение — няма друг проект, който да се равнява на вашия по дух и жизненост. Но само преди няколко дни имаше две сериозни обстоятелства във ваша вреда: относително малкият ви опит и вашият съдружник. Мисля обаче, че къщата на Уестлейк красноречиво опровергава първото, а за второто се носят обнадеждаващи слухове.

Дъхът й секна от тази безцеремонна откровеност, ала Линди устоя на проницателния му поглед. Нямаше смисъл да се опитва да го лъже.

— Джеф Уебстър напусна компанията — каза тя тихо.

— Радвам се — рече без заобикалки той. — Имам сериозни препоръки за вас, госпожице Форест. Твърде сериозни, бих казал. Сега… имате нужда от ново питие, пък и Бриг не ни е поканил тук да говорим за бизнес. Познавате ли жена ми?

— Да, преди няколко минути се запознахме — отговори Линди, докато се чудеше какво ли може да означава тайнствената му забележка. Дали не искаше да каже, че все още има шанс да спечели? Откакто откри, че Райън е собственик на „Кизмет Аркитекчъръл“, загуби всякаква надежда за успех. Бе талантлива, но не достатъчно, за да се пребори с Райън Макрий. Поне засега…

— Жена ми се занимава с изкуство, госпожице Форест. Художничка е. Е, не е гениална наистина, ала не й липсва жар и плам. За щастие може да прецени собствените си възможности и е открила друг начин да изрази любовта си към изкуството — обича да издирва и насърчава млади таланти. Решила е, че има нужда от галерия, в която да изложи творбите на даровити млади хора. — Взе полупразната чаша от ръката й и сложи на нейно място пълна. — Посветила е години на тази идея, което означава, че ще ви направи луда. Само се заемете с нейната галерия и ще съжалявате до края на живота си, че сте станали архитект.

Линди звучно се засмя; по устните на Ванклийф също се появи усмивка.

— Е, преувеличавам, разбира се, но в интерес на истината никак не е лесно да се работи с мен и жена ми. Все още ли обичате предизвикателствата?

— Да — прозвуча убедено гласът й. — Досега не съм отминала хвърлена ръкавица.

— Така се говори — рече Ванклийф замислено. — Чух, че сте работили за Райън Макрий преди време.

Сърцето й се разтуптя. Въпросът явно бе реторичен. Човек като Ванклийф щеше да проучи миналото й чак до основното училище.

— Работих в „Макрий и сие“ около пет години.

— Малко компании можеха да се сравнят с тях — отсече Ванклийф. — А вие, госпожице Форест? Толкова добра ли сте, колкото казват?

— Да, господин Ванклийф. Добра съм, колкото казват…

Явно очакваше да чуе точно този отговор.

— Сега извинете, госпожице Форест, ала ще ви оставя да се забавлявате.

Ванклийф се отдалечи със смесено чувство на вълнение и задоволство. Така значи! Може би все още има шанс да получи поръчката… Желаеше още по-силно да спечели именно заради възможността да победи Райън. Няма съмнение, че Райън също я искаше. Той не беше глупав. Знаеше много добре, че поръчката означава пари и престиж.

Потрепери и отново се обърна към камината. Графът бе изчезнал и Линди се спря колебливо да се ориентира в обстановката и да открие познато лице сред тълпата. Неочаквано някаква ръка я обхвана властно през кръста. Тя се извърна усмихната и понечи да възрази, но се вцепени от изненада.

— Госпожице Форест, бих искал лично да ви поздравя!

— Райън!

В очите му проблеснаха предпазливи опасни пламъчета. Притискаше я силно към себе си. Ако някой ги погледнеше, щеше да си помисли, че се прегръщат приятелски, ала всъщност ребрата й вече не издържаха под настойчивия му натиск.

— Отбягваш ме напоследък — промърмори той, усмихнат небрежно.

— Така ти се струва — изсъска Линди. — Пусни ме!

— Вече три дни звъня у вас и в офиса, но попадам или на Марг, или на проклетия ти телефонен секретар. Имам чувството, че да те намери човек е почти толкова трудно, колкото да получи аудиенция при папата.

— Имах работа — осведоми го тя през зъби.

— Хайде де! — процеди Райън и в гласа му се прокрадна зловеща нотка. Стисна я неумолимо и я поведе през тълпата. — Искам да поговоря с теб.

— Каквото и да е, може да почака! — Линди си залепи изкуствена усмивка на устата и кимна на млад конгресмен и бременната му съпруга. — И как се вмъкна тук? Много добре знам, че не си поканен! — Ала не му каза, че бе проверила изрично, преди да дойде.

— Нахлух с взлом — отвърна той спокойно. Поздрави някакъв познат и се ръкува с него, но с другата ръка притискаше Линди в неизменна прегръдка.

Тя се изкуши да се изтръгне на свобода и да се изгуби във веселата многолюдна тълпа. Ала нямаше смисъл — щеше да се впусне след нея като котка след мишка… Погледна го ядосано. Надяваше се, че хората наоколо ще изтълкуват усмивката й като приятелска.

— Ела утре в офиса и ще поговорим…

— Сега! — присви очи предупредително Райън. — Ще получа това, което искам. Или ще намерим някое усамотено място, или мога и тук.

— По дяволите, Райън, я не се опитвай да ме заплашваш, защото…

— Защото какво? — сряза я той, докато я побутваше напред през тълпата. Няколко любопитни погледа се спряха върху тях, после учтиво се извърнаха.

— Райън, моля те! Хората ни гледат…

— Ами тогава — предложи Райън с хриптящ глас, — да им покажем нещо, което си струва, а?

Линди се стресна, но преди да успее да възрази, той я изтика на едно празно място, където танцуваха няколко двойки. Сякаш по даден знак оркестърът засвири популярна бърза мелодия. Повечето от двойките се отказаха, останаха само те и още две други. Райън ловко я завъртя и я привлече в обятията си.

— Един танц, госпожице Форест?

Инстинктът я спаси. Усещайки погледите на заобикалящите ги хора, тя се отпусна в ръцете му, надигна се на пръсти и се втурна в бързия ритъм на музиката. Разнесоха се одобрителни възклицания, докато двамата се плъзгаха с изящество и лекота върху дансинга.

— Тази вечер си прекрасна — промърмори той. — Половината мъже са хлътнали до уши, а другата половина сериозно обмислят възможността за развод…

— А ти си по-отвратителен от всякога — отбеляза Линди с неговия тон и интонация. — Учудвам се, че си в Бостън. Очаквах, че ще останеш в Ню Йорк. Нали тук представлението свърши?

— Ако имаш нещо предвид, ще трябва да се изясниш. Изобщо има куп неща, които искам да изясним, и то веднага!

— Мисля, че сме на коктейл, Райън, а не на конференция — скръцна със зъби тя.

— Видях, че говореше с Ванклийф преди няколко минути. Какво ти каза?

— Защо не го попиташ? — засече го Линди. Защо ме доведе тук, Райън? Да ме разпитваш или да танцуваме?

В отговор на лицето му се появи великолепна усмивка, после я завъртя и описаха няколко последователни сложни фигури и стъпки. Публиката ахна от възторг и удивление. Оркестърът пламенно отговори с буен диско ритъм, който обезкуражи другите двойки и те неочаквано се оказаха сами в езическия вихър на танца. Макар и със закъснение, Линди осъзна, че се забавлява. Следваше с лекота енергичните му движения; смееше се, възбудена от музиката, и нехаеше, че си играе с огъня.

— Ако тръгнем сега, ще стигнем до нас за по-малко от час… — промърмори Райън с многообещаваща усмивка.

— Вече имам среща — излъга тя. — При това съм почетен гост, забрави ли?

— Откажи срещата, а аз ще те извиня пред домакина! — изръмжа той. Музиката доби страстна, гореща чувственост. Райън нарочно я привлече по-близо до себе си и обхвана бедрата й с широко разтворени пръсти. Силното му тяло се притисна до нейното. Линди откликна дръзко, увлечена от музиката и от одобрителните възгласи на публиката. Изпъна гръб предизвикателно и леко отпусна назад глава, за да го гледа в очите.

— Търсиш си белята, моето момиче — процеди той.

— Нали ти искаше да танцуваме, Райън — припомни му тя лукаво.

Роклята се вдигна и оголи бедрата й, когато той я завъртя в кръг и после я притегли настоятелно към себе си. Бе замаяна и дръзка. Изпитото дюбоне, горещият чувствен ритъм и стройното мускулесто тяло, което се движеше възбуждащо до нейното, караха кръвта й да кипи. Райън очевидно се забавляваше. Танцуваше с лекота и обаяние. Разрошената коса и пламналото лице му придаваха невероятен чар.

— Ако не беше публиката, скъпа, щях да доведа този танц до естествения му край точно тук на пода.

Линди отметна темпераментно коса и се засмя.

— Да не би да страдаш вече от предразсъдъци, Райън?

— Ела в къщи — прошепна тихо в ухото й — и ще видиш как бързо ще се освободя от предразсъдъците си с малко помощ от твоя страна…

Погледите им се преплетоха. Тя се задъхваше. Леко трепереше и някъде отдалеч чуваше ръкоплясканията на доволната публика. Оркестърът отново смени мелодията и засвири с живо стремглаво темпо. Двамата откликнаха едновременно и непринудено. Движенията на Райън станаха още по-предизвикателни; бедрата му се притискаха плътно до нейните. По бузите й се разля топлина, ала едва ли само виното и смехът бяха причината. Едната му ръка се прилепи плътно към гърба й, а другата се плъзна по очертанията на заобления й задник с интимност, която много трудно щеше да мине за случайна ласка.

— Райън! Мисля, че предизвикваме клюки…

— Предизвикваме и нещо друго — промърмори дрезгаво той и леко притисна бедра към тялото й, за да потвърди думите си. — Хайде да се махаме от дансинга, че ще стана за смях…

Прозвучаха финалните акорди, те се завъртяха за последен път и напуснаха дансинга. Чак когато стигнаха до френските врати, Райън я пусна. Бурните аплодисменти ги последваха на терасата. Линди вдигна лице да се наслади на освежителния бриз. Внезапно Райън я придърпа към себе си.

— Отдавна жена не ме беше съблазнявала на дансинга…

— Райън! — Тя понечи да го отблъсне с ръка, но се озова в железния обръч на прегръдката му. Устните му потърсиха нейните и се нахвърлиха върху тях. — Райън! — Линди някак си успя да освободи устата си. — Престани!

Той рязко я пусна и тя залитна.

— По дяволите, Линди! Какво ти става?

— И аз бих искала да ти задам същия въпрос! — каза Линди все още задъхана. — Тук сме на частен прием, Райън, а не на езическа оргия в чест на плодородието!

— Престани! — изплющя като камшик гласът му и тя зяпна от изненада. Той направи две големи крачки към френските врати и ги затвори с трясък. Линди затаи дъх и за миг помисли, че стъклата ще се разбият на парчета. Райън отново се приближи и се изправи срещу нея с ръце на кръста и заплашително присвити очи.

— Дължиш ми някои обяснения, Лин. Връщам се в неделя сутрин с мисълта и надеждата, че всичко между нас е в ред, и изведнъж се озовавам пред бездушна ледена стена. Обаждам се на Марг и всеки път получавам същия отговор — „тя е на делова среща“ или „тя преговаря с клиенти“. Оставям хиляда съобщения на проклетия телефонен секретар и никакъв резултат! Дори се опитвам няколко пъти да се кача до апартамента ти, ала по-лесно е човек да се вмъкне във Форт Нокс, отколкото да мине покрай онзи копой от охраната. Ще ми кажеш ли, за бога, какво става?

— Нищо не става — отвърна тя с привидно спокойствие. — Или поне нищо, за което да не знаеш…

— Какво искаш да кажеш?

— Спести ми излишните сцени, Райън! И престани, моля те, с тази поза на „каещия се любовник“. Честно казано, вече се изтърка.

— Какво, по… — Той внезапно замлъкна, сякаш се уплаши от мисълта си. — Цяла нощ ли ще си играем на въпроси и отговори? — рече по-меко след малко. — Няма ли най-сетне да ми кажеш какво те измъчва? Ако мислиш, че ще се отървеш от мен, жестоко се лъжеш. Няма да мръдна оттук, докато не получа отговор. Ако ще до другата седмица да седим на тая тераса!

— Я стига си се преструвал, Райън! Много добре знаеш какво ме измъчва. Или не си очаквал, че ще открия, а?

— По дяволите, Линди, стига с тия намеци! Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Божичко, ама ти наистина ли не знаеш?

— Какво трябва да знам? Вече половин час се опитвам да разбера нещо и в отговор получавам само разни подмятания и обвинения…

— Джеф замина — отсече Линди. — Още миналата седмица.

— Замина ли? Как така замина?

— Ей така! Намери си друга работа и замина! — Линди се облегна на ниската стена, която опасваше терасата, и скръсти ръце. — Не можа да ти устои, Райън — никога не е могъл… Предаде се и избяга. Цял живот ще бяга като опарен и ще се обръща на всяка крачка да види дали не го дебнеш отнякъде… Страшен си, Райън! Просто страхотен! Но всичко свърши. Така че защо не се върнеш в Ню Йорк и не ме оставиш на спокойствие да събера разбитите парченца на моя живот?

— Да не мислиш, че аз съм го накарал да избяга? — В гласа му прозвуча такова искрено недоумение, че Линди за момент се поколеба, ала в следващия миг съмнението й се разпръсна. — Скъпа, какви ги говориш?

— Още ли ще си играем, Райън? Е, добре, щом искаш да си играем, ще си играем. Ето ти една гатанка. През последните три месеца „Уебстър и Форест“ загуби четири големи поръчки. Всеки път, тъкмо да получим договора, и се появяваше друга фирма, която ни го отмъкваше направо под носа. Как мислиш, каква ли е причината?

— Конкуренция — рече Райън предпазливо.

— Не съвсем… Всеки път поръчките са отивали при една и съща фирма — „Кизмет Аркитекчъръл“ от Ню Йорк. — Лицето му изведнъж стана съвършено безизразно. Бе се притаил като котка — само това бе достатъчно да потвърди и най-лошите й подозрения. — Едва ли е обикновено съвпадение, че „Кизмет Аркитекчъръл“ е предложила проект за галерията Ванклийф само часове преди да свърши наддаването. — Той продължаваше да мълчи. — Не ми се вярва да е чиста случайност…

Райън мълчеше и не откъсваше очи от нея. Тя се обърна и с цялото си сърце пожела да не бе започвала този разговор. Сега вече бе твърде късно да се преструва, че нищо не се е случило.

— Бог ми е свидетел, не ти е било чак толкова трудно… Познаваш Джеф, познаваш и мен. Трябвало е единствено да предвидиш какви ще бъдат нашите проекти и в последния момент да предложиш нещо по-евтино. Докога щеше да продължиш, Райън? До края ли? Или докато ни разориш? Или може би като започнехме бавно да потъваме, щеше да се появиш отнякъде и да ни откупиш? Ей така — просто като приятелски жест заради доброто старо време. А може би щеше дори да ни предложиш работа в новата компания „Макрий и сие“? А, Райън, докога?

— Не знам! — В гласа му прозвуча убийствена откровеност, която я смрази.

Линди се взираше в суровия му гръб. А ти какво очакваше да каже, упрекна се тя яростно, че е било само недоразумение ли? Или глупава грешка? Или неуместна шега, може би? Райън не се подчиняваше на безумни прищевки. Хладнокръвно обмисляше всяко действие и решение. Той бавно поклати глава.

— По дяволите, Лин! Не исках да ти причиня болка…

— Не си ми причинил болка — излъга Линди. — Явно все още има какво да науча от теб, Райън. Това бе само един от твоите поредни бездушни уроци по разбиване на илюзии.

Остана изумена от жестоката нотка в гласа си, но още по-силно я порази реакцията му. Той внезапно пребледня като платно, а после кръвта отново нахлу в главата му. Тя го гледаше втренчено. Ако бе искала да го нарани умишлено, навярно щеше да остане много доволна. Ала странно защо, не изпитваше никакво злорадство. Прекалено лесно и бързо спечели, за да ликува.

— Лин, заклевам се в Бога, не подозирах, че всичко ще свърши така! Взех онези поръчки от Джеф, а не от теб. Знам, постъпих като дете, но не можех да го гледам как си живее удобно и спокойно, без да си е мръднал пръста, за да го заслужи!

Изглежда наистина горчиво съжаляваше. Линди се вторачи в него удивена. Очакваше, че ще я нападне високомерно и ще се защитава без всякакви угризения, а той сякаш почти се разкайваше… Ала в това нямаше никакъв смисъл!

— Не знам дали си постъпил като дете, но във всеки случай получи каквото искаше. Да го беше видял само как се сви като пребито псе, когато откри кой стои зад „Кизмет Аркитекчъръл“! Той никога не ти е бил равностоен противник, Райън! Надявам се, че си доволен все пак…

— А ти, Лин? Сега какво ще правиш?

— Сега ли? — сви рамене тя. — Сега ще се опитам да превърна „Форест Дизайн“ в реалност. От години мечтая за това. До известна степен ми направи услуга — хвърли му предизвикателен поглед Линди. — Няма да се откажа от проекта Ванклийф, Райън. Така че сега оставаме само двамата — ти и аз. И ще спечеля, ще видиш! — Безразсъдната й закана прозвуча по-скоро като хвалба, отколкото като реална заплаха.

— Знам, че няма да ми повярваш — каза тихо той, — ала не се захванах умишлено с този проект. Ванклийф ме посети един ден в Ню Йорк, помоли ме да прегледам работата и да дам оценка и аз приех. Знаех, че е говорил с няколко компании, Лин, но, заклевам се, не подозирах, че „Уебстър и Форест“ е сред тях, а когато разбрах, вече бе твърде късно.

— Има ли значение? — попита тя дръзко.

— Тогава не! — отговори Райън с не по-малка дързост от нейната.

— Все едно… — Линди направи несполучлив опит да се усмихне. — Важното е, че Джеф вече го няма. Може да си очаквал по-драматична развръзка, ала ще трябва да се задоволиш и с тази. — Внезапно се почувства уморена от безкрайния спор. Навсякъде цареше тишина и спокойствие, нощният въздух ухаеше на есен.

— А какво ще стане с нас, Лин? Какво ще правим оттук нататък?

— Не знам — отвърна тя искрено, изненадана от въпроса. — Ти явно очакваш нещо. Защо не ми кажеш?

— Вече ти казах какво искам, Лин…