Нора Робъртс
Ледена страст (7)

Седма глава

Когато Адриан отново се събуди, слънцето проникваше през пролуките на завесите. Очите й бяха подути от плач, главата я болеше. Като на всяко дете първата й мисъл бе за храна. Отново облече роклята, която бе носила в Париж, и слезе долу.

Апартаментът бе малко по-голям, отколкото й се стори предишната нощ. Аркообразни входове водеха в хола. Бе доста гладна, за да разглежда, и тихо слезе долу с надеждата да намери плодове и хляб.

Чу гласове на мъж и на жена, след това — смях. Отново говориха, спориха, жената бе с висок, заядлив глас, мъжът странно говореше на английски. Говореха и се смееха. Бе любопитна и като се промъкваше към мястото, откъдето идваха гласовете, се намери в кухнята на Селест.

Нямаше никой в стаята, но гласовете се чуваха. Адриан разбра, че идваха от една малка кутия и в кутията имаше малки човечета. Омаяна, пристъпи да я докосне. Хората не я забелязаха и продължиха да спорят.

„Това не са хора“ — помисли тя и се усмихна. Бяха изображения — движещи се, говорещи изображения. Това означаваше, че хората в кутията бяха филмови звезди като майка й. Забрави за глада си, облегна се на плота и се загледа съсредоточено.

— Сложете всичко тук. О, Адриан, ти си станала!

Бързо се изправи в очакване да й се скарат.

— Добре. — Селест почака, докато момчето, което разнасяше стоки по домовете, остави чантите на плота. — Ще се радвам на по-приятна компания от „Обичам Люсил“. — Подаде на момчето някакви банкноти. — Благодаря.

— Благодаря, мис Майкълс. — Намигна на Адриан и излезе.

— Майка ти още спи, но предположих, че празният ти стомах може да те събуди. Страхувам се, че нямам представа какво обичат да ядат малките момиченца, затова оставих избора на продавача. — Извади кутия оризови ядки. — Започва добре.

По телевизията излъчваха реклами — разнообразие от звуци и цветове. Устата на Адриан остана отворена.

— Хубаво забавление, нали? — Селест постави ръка на рамото й. — Няма ли телевизия в Джакир?

Прекалено впечатлена, за да говори, тя едва поклати глава.

— Добре, можеш да гледаш всичко, което пожелаеш, през следващите дни. В другата стая има по-голям телевизор. Този тук го държа за развлечение на икономката ми. Гладна ли си?

— Да.

— Искаш ли оризови ядки?

Адриан погледна кутията. На нея имаше весели малки човечета с големи бели шапки.

— Обичам ориз.

— Това е малко по-различно. Ще ти покажа.

Детето седна на посочения стол. От масата можеше да гледа телевизора и Селест едновременно.

— Изсипваш ги в купа. После… — Тя сипа мляко. — Сега слушай.

Доближи ухото си.

— Съска.

— Пращи, пука. — Поправи я Селест и поръси със захар. — Думата „съска“ не е подходяща в случая. Опитай.

Колебливо гребна с лъжицата. Не разбираше защо трябва да яде храна, която шуми, но възпитанието й не позволяваше да попита. Лапна, после пак и за пръв път й отправи истинска усмивка.

— Хубаво е. Благодаря. Харесва ми американския ориз.

— Не ориз, а оризови ядки. — Прокара ръка по косата си. — Мисля и аз да закуся същото.

Чувстваше се толкова добре. Не бе по-различно, отколкото в харема. Селест бе жена и те говореха за женски работи: за пазаруването, за храната. Имаше неща като масло, направено от фъстъци, супа от букви. Имаше и шоколад.

Селест бе различна с късата си руса коса и панталоните, които носеше. Момичето харесваше начина, по който се издигаше и спадаше гласът й в съчетание с грациозното движение на ръцете и тялото.

Детето седеше на дивана и гледаше за пръв път рекламна телевизионна пиеса.

— Господи, не си спомням някога да съм спала толкова дълго. Здравей, миличка.

— Мамо! — Адриан скочи и обви ръце около нея.

Въпреки махмурлука си, Фоуб я прегърна.

— Най-доброто начало на деня. — Отдръпна се от детето с усмивка. — Как започна твоят ден?

— Ядох оризови ядки и гледах телевизия.

Домакинята влезе и остави цигарен дим след себе си.

— Както виждаш, Ади вече се американизира. Как е главата ти?

— Било е и по-зле.

Селест погледна към телевизора, за да види дали програмата е подходяща за едно осемгодишно дете. От това, което приятелката й бе казала, заключи, че Адриан ще е шокирана повече от „Улица Сезам“, отколкото от страстите в „Обикновена болница“.

— Сега, след като си станала, бих ти предложила чаша кафе и лека закуска, преди да излезем.

Очите я боляха от светлината и Фоуб се обърна с гръб към прозореца.

— Ще излизаме ли?

— Скъпа, знаеш, че бих ти предложила всичко от гардероба си, но нищо от това, което имам, няма да стане нито на теб, нито на Ади. Имаме много работа и можем да се заемем с първото по ред.

Фоуб притисна с пръсти очите си, като се бореше с желанието да изтича обратно в леглото и да се пъхне под завивките.

— Права си. Ади, защо не се качиш горе да се срешеш и да се оправиш? После ще излезем да видим Ню Йорк.

— Би ли искала да излезем?

— Да. — Майка и я целуна по нослето. — Върви, ще те повикам, щом се приготвим.

Селест изчака, докато момичето се заизкачва по стълбите.

— Детето те обожава.

— Знам. — Главата я болеше и се принуди да седне. — Понякога мисля, че тя е наградата ми за всичко, което преживях.

— Мила, ако не желаеш да излизаме…

— Не — прекъсна я Фоуб. — Не, права си, че трябва да започнем от основните неща. Освен това не искам да държа Ади затворена тук. Била е затворена през целия си живот. Причината е в парите.

— О, това да е!

— Вече взех достатъчно от теб. Нямам много и трябва да се съобразявам с това.

— Добре, ще ти дам назаем.

— Когато заминах, двете с теб бяхме еднакви във финансово отношение. — Огледа апартамента с въздишка. — Ти си се издигнала, а аз пропаднах.

Приятелката й седна на дивана.

— Ти се заблуди. Случва се.

— Да. — Изпитваше силно желание да пие. „Трябва да го преодолея“ — помисли за Адриан и за живота, който искаше да й създаде. — Имам няколко бижута. Другите останаха там. Ще ги продам, а след приключването на развода издръжката от Абду ще ни е достатъчна. Разбира се, ще се върна на работа и парите няма да са проблем.

Обърна се към прозореца и се взря в чистото небе.

— Ще й дам всичко. Най-доброто! Трябва да го направя.

— По-късно ще мислим за това. Смятам, че точно сега Ади има нужда от джинси и маратонки.

 

 

Адриан стоеше на ъгъла на Пета и Петдесет и втора улица, с една ръка стискаше ръката на майка си, а с другата неуморно си играеше с копчетата на новото палто с кожена яка. Ако Париж й се струваше друг свят, то Ню Йорк беше друга планета и тя — част от нея.

Навсякъде имаше хора, толкова хора и все различни. За разлика от Джакир облеклата не бяха еднакви. Често трудно различаваше мъжа от жената. Всички бяха с дълги коси. Някои жени носеха панталони. В Ню Йорк нямаше закон срещу тях, нито срещу другите дрехи, които носеха — късите поли. Видя мъже с гердани и ленти на главите, мъже с делнични костюми и връхни дрехи. Някои жени биха загърнати в скъпи кожи, други носеха тесни панталони…

Всички бързаха. Адриан пресичаше улицата с майка си и Селест и се опитваше да види всичко. Хората изпълваха града и бе шумно като на празник. Движеха се на групи или поединично. Бяха облечени като просяци и като крале. Хиляди думи и гласове звучаха в ушите й.

А сградите! Те се издигаха право в небето — високи, по-тънки от която и да е джамия, по-грандиозни от дворец. Питаше се дали са построени в чест на Аллах, а и не бе чула поканата за молитва. Хората бързо влизаха в тях и излизаха, и не видя нито една, в която не се допускат жени.

Някои собственици на магазини бяха изнесли стоките си на тротоара, но когато Адриан се спря да погледа, майка й я дръпна.

Търпеливо влизаше в магазините, но за пръв път не й бе интересно да купува. Искаше да е навън и да поглъща всичко. Имаше миризми, които трябваше да запомни. Миризмата на изгорели газове от хилядите коли, камиони и автобуси. По-късно научи, че от стелещите се газове умират кестените.

Беше мръсен, често и безпощаден град, но Адриан не видя нечистотиите и мизерията в предградията. Видя живот, разнообразен и забързан, напълно непознат за нея. И искаше да види повече.

— Маратонки. — Селест се отпусна на един стол в отделението за обувки на „Лорд и Тейлър“. Усмихна се на Адриан. „Лицето на детето — мислеше тя — казва хиляди неща. Само по себе си е чудо.“ Беше радостна, че предпочетоха да ходят пеша, въпреки болките в краката й. — Какво мислиш за нашия голям и лош град, Ади?

— Може ли да видим повече?

— Влюбена вече! — Селест оправи косата на момичето. — Може да видим всичко, което искаш. Как си, Фоуб?

— Добре съм. — Тя се усмихна насила и разкопча палтото си. Бе напрегната. След толкова години тишина и самота шумът и тълпите я изнервяха. И решенията. Трябваше да вземе хиляди решения, а от толкова време не бе взела нито едно. Искаше да пие. „Господи, бих убила само за едно питие. Или хапче.“

— Фоуб?

— Да, какво? — Пое дълбоко дъх, съвзе се и спокойно се усмихна. — Извинявай, бях се замислила.

— Изглеждаш уморена. Искаш ли да се прибираме?

Тя понечи да се съгласи с благодарност, но видя разочарованото лице на Адриан.

— Не, само трябваше да си отдъхна. — Наведе се да целуне дъщеря си. — Забавляваш ли се?

— По-приятно ми е, отколкото на прием.

Селест се засмя.

— Миличко, Ню Йорк е най-голямата забава, която тази страна е имала. — Кръстоса крака и кокетно се усмихна на продавача. — Бихме искали да видим маратонки, подходящи за малко момиче. Забелязах розовите, ей там, с цветята. Или може би бели?

— Разбира се. — Той се наведе и се усмихна на Адриан. Миришеше на ментовия крем, който Джидах понякога ядеше, и имаше тънък кичур посивяла коса. — Какъв размер носите, млада госпожице?

Той й говореше. Обръщаше се направо към нея. Момичето го гледаше втренчено, без да знае как да постъпи. Не бе член на нейното семейство. Безпомощно погледна майка си, но тя се бе зареяла нанякъде.

— Защо не измерите крака й? — предложи Селест, като се приближи до нея и бързо стисна ръката й. Изпита едновременно съчувствие и удоволствие, като видя как очите на детето се разшириха, щом продавачът хвана крака му да свали обувката. — Той ще измери крака ти, за да види кой номер обувки носиш.

— Така е добре. — Сложи крака на Адриан на дъската с мерките. — Стани, сладурче.

Тя преглътна и стана. Гледаше право над главата му и лицето й почервеня. Питаше се дали този човек не е нещо като лекар.

— Аха, добре. Ще отида да видя какво имам.

— Защо не събуеш другата си обувка, Ади? Така после ще можеш да походиш с новите и да видиш дали ти харесват.

Адриан се наведе да разкопчае катарамата.

— Позволено ли е продавачът на обувки да докосва крака ми?

Жената прехапа устни, за да не се засмее.

— Да, работата му е да ти продаде обувки, които ти стават. Трябва да премери крака ти, за да е сигурен в размера. Като част от услугата сваля старите ти обувки и обува новите.

— Това ритуал ли е?

Затруднена, Селест седна.

— В известен смисъл, да.

Доволна от отговора, Адриан скръсти ръце и седна, когато служителят се върна с кутии. Тържествено гледаше как той развърза розовите обувки и ги нахлузи на крака й.

— Походи малко, сладурче. — Продавачът потупа крака й. — Изпробвай ги.

Селест й кимна. Тя стана и направи няколко крачки.

— Различни са.

— Добре или зле? — попита Селест.

— Добре. — Усмихна се при мисълта, че ще носи цветя на краката си. Нямаше нищо против, когато продавачът натисна с палец пръста на крака й.

— Добре приляга.

Адриан пое дълбоко дъх и му се усмихна.

— Много ми харесват. Благодаря. — Издиша и се изкикоти. За пръв път в живота си говореше с мъж, който не е от нейното семейство.

Трите седмици, които тя прекара в Ню Йорк, бяха едни от най-щастливите и най-тъжните в живота й. Толкова много имаше да научи, толкова много да види. Този град предизвикваше противоречиви чувства у нея.

Бе възхитена от него. Същевременно строгите догми на исляма й пречеха да възприеме много от нещата, които виждаше. За Адриан Ню Йорк бе Америка. Винаги щеше да остане Америка с най-доброто и най-лошото.

Правилата бяха променени.

Живееше при други условия. Имаше собствена стая, по-голяма и по-светла от тази в двореца. Тук не бе принцеса, но я обичаха. Все още често отиваше в леглото на майка си през нощта, за да полежи до заспалата Фоуб или да я утеши, ако плаче. Разбираше, че с младата жена става нещо, и се плашеше. Понякога майка й бе весела, бодра и изпълнена с оптимизъм. Говореха за миналото и за бъдещето. Правеха планове, даваха обещания и се смееха. След ден или два оживлението изчезваше, Фоуб се оплакваше от главоболие и умора и прекарваше времето си сама в стаята. Тогава Селест извеждаше Адриан на разходка в парка или отиваха в театъра.

Дори храната беше различна. Позволяваха й да яде каквото и когато поиска. Бързо свикна с вкуса на шумящата пепси-кола. Изяде първия хотдог, без да знае, че в него има от забраненото от исляма свинско месо.

Телевизията стана едновременно учител и средство за развлечение. Бе объркана и очарована, когато видя жени открито да прегръщат мъже. Историите често имаха щастлив край като в приказките. Жените избираха своя съпруг или предпочитаха да не се омъжват. Гледаше притихнала и удивена Бет Дейвис в „Изабел“, Кетрин Хепбърн във „Филаделфийска история“ и Фоуб Спринг в „Страстни нощи“. Възхищаваше се от силните жени, които умееха да се борят и да печелят в света на мъжете.

Телевизионните реклами я очароваха повече от драмите и комедиите. В тях странно облечените хора за секунди решаваха своите проблеми. Рекламите й помогнаха в овладяването на езика.

За три седмици научи повече, отколкото за три години в училище. Нямаше търпение да узнае всичко.

Бе с повишено или потиснато настроение в зависимост от състоянието на Фоуб.

После дойде писмото. Адриан знаеше за него. Все още имаше навик тайно да се промъква по стълбите през нощта и да подслушва разговорите на Селест и майка си. Така разбра, че тя ще се разведе с Абду. Зарадва се. След развода нямаше да има повече побой и насилие.

Фоуб получи писмото от Джакир и се затвори в стаята си. Стоя там през целия ден, не слезе да се храни и молеше да не я безпокоят, когато Селест чукаше на вратата.

Същата нощ Адриан спа неспокойно. Малко преди дванайсет бе събудена от смеха на майка си. Скочи от леглото и изтича на пръсти до вратата на стаята й.

— Безпокоях се за теб. — Селест крачеше из стаята. Копринената пижама шумолеше около тялото й.

— Съжалявам, скъпа. Трябваше да бъда сама.

Момичето погледна през пролуката на вратата. Видя майка си изтегната на стола с разрошена коса и блестящи очи.

— Известието от Абду ми причини болка. Знаех, че ще се случи, но още не бях готова да го понеса. Поздрави ме, Селест, аз съм свободна жена.

— За какво говориш?

Фоуб рязко стана и напълни чашата си отново. Усмихна се, вдигна тост и отпи жадно.

— Абду се е развел с мен.

— За три седмици?

— Би могъл да го направи за три секунди и така е станало. Има още някои формалности, разбира се, но почти е свършено.

Селест забеляза, че в бутилката почти не е останало уиски.

— Хайде да слезем долу и да пием кафе.

— Това е празник. — Фоуб притисна чашата до челото си и заплака. — Мръсникът не ми даде възможност да приключа процедурата. Нямах право на избор нито веднъж през всичките тези години.

— Нека седнем. — Селест протегна ръка към нея, но тя тръсна глава и отново взе бутилката.

— Не, добре съм. Исках да се напия. Проява на малодушие.

— Човек, постъпил като теб, не може да е малодушен. — Взе чашата от ръката й и я притегли да седне на леглото. — Знам, че е тежко. Разводът те кара да се чувстваш в безтегловност. Рано или късно отново стъпваш на земята, повярвай ми!

— Нямам никого.

— Това са глупости. Млада си, красива си. За теб разводът е начало, не край.

— Той ме ограби, Селест. Не мога да върна обратно това, което ми взе. — Зарови лице в ръцете си. — Няма значение. Само Ади е важна за мен.

— Тя е добре.

— Има нужда от много неща. — Фоуб търсеше носна кърпа в джоба си. — Искам да е добре.

— Ще бъде.

Избърса очите си и дълбоко въздъхна:

— Няма да сме осигурени.

— Какво имаш предвид?

— Той няма да направи нищо във финансово отношение за Ади. Нищо. Нито попечителство, нито издръжка. Всичко, което има, е една титла без стойност, която дори той не може да й отнеме. Задържа всичко, което съм имала, преди да се оженим, и направените от него подаръци. Няма да ми даде „Слънцето и Луната“ — огърлицата, с която ме купи.

— Няма право да постъпва така. Фоуб, имаш добър адвокат. Може да отнеме време и усилия, но Абду е отговорен за теб и за детето.

— Не, условията му са много ясни. Ако опитам да се боря с него, ще вземе Адриан. — Езикът й се заплиташе от уискито, а тя продължаваше да пие с надеждата да й стане по-добре. — И ще го направи, вярвай ми! Той не я иска и Господ знае, че ще й съсипе живота. Обаче знае, че тя е всичко за мен, много повече от „Слънцето и Луната“.

За втори път Селест отмести чашата й настрана.

— Съгласна съм, че благополучието на Ади е най-важното. Какво възнамеряваш да правиш?

— Вече го направих. — Стана и закрачи из стаята в дългата бяла нощница. — Напих се, повърнах, после се свързах с Лари Къртис.

— Твоят агент?

— Точно така. — Обърна се. Лицето й отново се оживи. Бе все още бледо, но великолепно. — Той лети насам.

„Великолепна е, като буен огън“ — помисли си приятелката й.

— Скъпа, сигурна ли си, че си готова за това?

— Да, свикнала съм.

— Добре. — Селест я хвана за ръката. — Но защо Лари Къртис? Говорят се лоши неща за него.

— В Холивуд винаги говорят.

— Така е, но… слушай, той има приятна външност, но е ловък мръсник. Спомням си, че ти беше забавно да го зарежеш, преди да се оттеглиш от киното.

— Минало е. — Взе чашата си отново. Чувстваше се на върха. И й се повръщаше. — Лари някога беше добър с мен. Ще бъде добър и сега. Връщам се в киното, Селест. Отново ще бъда известна.

Адриан не можеше да каже защо се почувства неловко, като видя Лари Къртис за пръв път, и с какво той й напомняше за нейния баща. Между тях нямаше физическа прилика. Къртис бе набит и с петдесет сантиметра по-нисък от Фоуб. Имаше къдрава руса коса, която достигаше до яката му и подчертаваше неговото гладко, четвъртито и мургаво лице. Постоянно се усмихваше, при което се показваха белите му равни зъби.

Момичето хареса носията му. То възприемаше облеклото на хората като носия. Бе със светлолилава риза с дълги ръкави, разкопчана, за да се вижда златната му верижка. Разширяващите се в глезена карирани панталони бяха стегнати в кръста с широк черен колан.

Майка й се зарадва, че го вижда, и го прегърна. Адриан видя как мъжът небрежно я потупа по задника и смутено наведе очи.

— Добре дошла, скъпа.

— Радвам се да те видя, Лари — засмя се Фоуб.

Той веднага усети отчаянието в гласа й и реши да се възползва от него.

— И аз се радвам, скъпа. Я да те огледам. — Отдалечи се и огледа майка й така, че бузите на Адриан пламнаха. — Видът ти е доста добър. Отслабнала си малко, но стройните са на мода. — Същевременно си помисли: „Лошо е, че има бръчки около очите и устата, но с малко грим и подходящ начин на заснемане ефектът ще бъде добър“.

Фоуб Спринг беше златна мина, когато напусна Холивуд. Отново щеше да бъде с малко усилия и много умение.

— Селест, имаш хубаво жилище. — Той се огледа наоколо, като не сваляше ръката си от рамото на Фоуб.

— Благодаря. — Селест си припомни, че приятелката й има нужда от него. — Как мина полетът?

— Гладко като коприна. — Усмихна се, като не преставаше да гали ръката на Фоуб. — Бих пийнал нещо.

— Ще донеса. — Тя така бързо се втурна да сервира, че Селест трепна. — Ще пиеш ли бърбън, Лари?

— Да, скъпа. Кое е това хубаво малко човече? — Той се усмихна на Адриан, която седеше сковано на стол до прозореца.

— Това е дъщеря ми. — Подаде му чашата и седна до него. — Адриан, ела да се запознаеш с господин Къртис. Той е много мил стар мой приятел.

Детето се приближи с неохота.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Къртис.

Той се засмя и взе ръката й, преди тя да избегне това.

— Не ме наричай повече „господин Къртис“, сладурано. Ние сме близки, както е в семейството. Аз съм просто чичо Лари.

Момиченцето присви очи. Неговото докосване й бе неприятно. Не беше същото като на продавача на обувки. В жеста на Лари имаше нещо горещо и алчно.

— Вие сте брат на мама?

Къртис седна и се разсмя, сякаш тя бе казала сполучлива шега.

— Застреля ме.

— Ади е много педантична — обясни Фоуб и се усмихна напрегнато.

— Скоро ще се разбираме добре. — Отпи от уискито и погледна детето така, сякаш пред себе си имаше нова кола или скъп костюм. „Има качества. След няколко години с нея ще се сключи интересно споразумение“ — реши той.

— С Адриан мислехме да приключим с покупките за Коледа. — Селест подаде ръка и детето я хвана с благодарност. — Ще ви оставим сами да обсъдите деловите си проблеми.

— Благодаря, Селест. Приятен ден, миличко.

— Облечи се топло, сладурче. — Лари намигна на момиченцето. — Навън е студено. — Почака да се затвори вратата след тях и се облегна на възглавниците. — Както казах, скъпа, хубаво е, че се върна, но не си отишла там, където трябва.

— Трябваше ми време. Селест е чудесна. Не знам какво щях да правя без нея.

— Приятелите са за това. — Потупа я по бедрото, доволен от това, че тя не се възпротиви, като не махна ръката си. — Кажи ми колко дълго ще останеш?

— Върнах се завинаги. — Лари изпи уискито и тя стана да напълни чашата му. Наля и за себе си. Той я изгледа учудено. Спомни си, че тя никога не пиеше нещо по-силно от вино.

— Какво стана с шейха?

— Развеждам се. — Облиза устни и се огледа, сякаш очакваше някой да я удари за това изказване. — Не мога повече да живея с него. — Отпи от чашата си, уплашена от това, че няма да може да живее и без него. — Той се промени, Лари. Не знаеш колко се промени. Ако започне да ме преследва…

— Ти си в САЩ, скъпа. — Притегли я към себе си и отново плъзна поглед по тялото й. „Изглежда добре за трийсетгодишна“ — заключи той. Избираше си по-млади жени. Фоуб бе уязвима. Той предпочиташе клиентите и жените, с които беше, да са уязвими. — Винаги съм се грижил за теб, нали?

— Да. — Беше готова да заплаче от облекчение. Знаеше, че красотата й е започнала да повяхва. „Това няма значение — окуражи се тя, когато Лари я погали по гърба. — Той ще се погрижи за мен.“ — Искам роля, Лари. Нещо, с което да започна. Трябва да се грижа за Адриан. Тя има нужда от много неща.

— Остави всичко на мен. Ще започнем с интервю, преди да отидеш на Западния бряг, с нещо такова като „Кралицата се завърна“. — Леко притисна гърдите й, преди да вземе чашата си. — Бъди сигурна, че ще ви снимат с малката принцеса. С децата стават интересни материали. Ще уреждам нещата, ще водя разговори. Имай ми доверие. Всичко ще се уреди за шест седмици.

— Надявам се да е така. Дълго време не бях тук, станали са толкова промени.

— Събери си багажа и тръгвай до края на седмицата. Аз ще действам там. — „Тя е толкова известна, че само името й е достатъчно за сключване на сделка“ — помисли Лари. Дори ако се провали, той пак щеше да се оправи. Предчувстваше, че детето също ще помогне.

— Нямам много пари. — Стисна зъби, решена да не се притеснява. — Продадох някои бижута и засега ни стигат, но ще трябват за училището на Адриан. Знам колко е скъп животът в Лос Анжелис.

„Да, детето ще свърши работа“ — помисли той. Фоуб щеше да се съгласи на всичко, докато работи във филмовата индустрия.

— Не ти ли казах, че ще се погрижа за теб? — Дръпна ципа на роклята й.

— Лари…

— Хайде, мила. Покажи, че ми имаш доверие. Ще ти осигуря роля, къща, хубаво училище за детето. Най-доброто. Нали това искаш?

— Да, искам Ади да има най-доброто.

— Както и ти. Ще те направя отново център на внимание. Дотогава, докато ми съдействаш.

„Колко голяма е разликата? — мислеше Фоуб, докато Къртис я разсъбличаше. — Абду се възползваше от тялото ми винаги, когато искаше, и не даваше нищо нито на мен, нито на Адриан. Лари обещава закрила и сигурност.“

— Още имаш големи цици, скъпа.

Фоуб затвори очи и го остави да прави каквото иска.