Нора Робъртс
Ледена страст (13)

Тринайсета глава

Адриан стоя до късно, за да обмисли новия си план. Събуди се рано и се залови за работа. Появяването на Филип Чембърлейн осуети намеренията й за лейди Фюм, но от това не следваше, че Сянката трябва да напусне Лондон с празни ръце!

Адриан бе голяма късметлийка. Това се дължеше отчасти на нейната предпазливост и най-вече на съобразителността й. Хелиографските копия и спецификациите, които донесе от Ню Йорк, щяха да почакат. Но „Фондът за подпомагане на вдовиците и сираците“ не можеше да чака.

В осем и четирийсет и пет Люсил — прислужницата на Мадлен — отвори вратата на привлекателен млад мъж с брада и сиви работни дрехи.

— С какво мога да ви услужа?

— От „Борба с вредителите“ съм. — Адриан се усмихна през брадата с цвят на пясък и намигна на Люсил. Под смачканото кепе носеше руса перука, по-разрошена и мръсна, която покриваше ушите й.

— Тази сутрин трябва да проверя шест апартамента и този е първият.

— Вредители ли? — поколеба се Люсил.

Унищожителят на вредители я оглеждаше с интерес. Момичето се изчерви.

— Мадмоазел не е споменавала нищо за вредители.

— Домоуправителят нареди. — Адриан подаде розова хартия. Носеше протрити работни ръкавици, които покриваха китките й. — Оплакват се, че има мишки.

— Мишки ли? — Люсил се дръпна уплашено. — Но госпожата спи.

— Ваша работа. Щом не искате Джими да изтреби тая напаст, аз ще се заема със следващия апартамент. — Отново подаде формуляра. — Ще се подпишете ли, че сте отказали услугата? Не отговарям, ако някой мишок ви изгризка вечерята.

— Не! — Люсил бързо премисли. Побиха я тръпки, щом чу за мишки. — Чакай тук. Ще събудя госпожата.

— По-бързо. Плащат ми на час.

Момичето отиде да изпълни задължението си. Адриан остави пръскачката и бързо обиколи стаята, като повдигаше картини и преместваше книги. Усмихна се, когато чу гласа на Мадлен, очевидно нещастна от това, че са я събудили толкова рано. Люсил се върна и завари младежът да си подсвирква, облегнат на входната врата.

— Започни от кухнята, моля те. Мадмоазел желае да излезе, преди да стигнеш до спалните.

— Както кажеш, сладурано. — Вдигна пръскачката. — Искаш ли да ми правиш компания?

Люсил замига. Той бе нисък и кльощав, но с много хубаво лице.

— Може, като излезе мадмоазел.

— Ще бъда тук. — Подсвирквайки си, Адриан я последва в кухнята. Шмугна се в килера. Алармената система бе играчка за нея, никакво предизвикателство за способностите й! Тя въздъхна. Ослушвайки се, бързо отви плочката. Извади дребен компютър с големина на кредитна карта и две скоби. Стегна с тях проводниците и прекъсна електрическия ток. Когато чу потракване на токчета, се втурна към вратата и изпомпа във въздуха от розовия прах.

— По-добре да ме оставиш за една минута, сладурано — посъветва Адриан, щом Люсил надникна в кухнята. — Това вещество трябва да слегне. Нали не искаш да се зачервят хубавите ти очи?

Момичето се закашля и размаха ръка пред лицето си.

— Мадмоазел пита колко време ще бъдеш тук.

— Най-много час. — Изпомпи още прах, за да я принуди да излезе от стаята. Върна се в килера и измъкна ножиците за рязане на проводник. За по-малко от две минути свърза жиците с компютъра и промени кода. „Влизането ще е безпроблемно“ — помисли си, докато слагаше челната плочка на мястото й. Оставаше само да намери сейфа. С резервоара на гръб потърси прислужницата.

— Сега къде да вляза?

— В гостната. — Тя посочи, но бе прекъсната от ругатни на френски.

— Люсил! Къде си сложила червената ми чанта? Трябва ли всичко да върша сама?

— Звучи като любовно послание — отбеляза Адриан. Люсил се обърна и бързо отиде при госпожата. Ако Мадлен имаше внезапни изблици на яд заради една чанта, то при загубата на сапфирите си щеше да получи апоплектичен удар.

„Не бива да си алчен“ — помисли Адриан и отиде да претърси гостната стая.

След двайсет минути чу затварянето на входната врата. За по-малко от десет минути намери сейфа в натруфената в червено и черно спалня на Мадлен.

„Стандартна комбинация“ — размишляваше тя. Някой би помислил, че французойката харчи за своята безопасност толкова пари, колкото за гардероба си. Вдигна резервоара и отиде да намери Люсил, която я очакваше, ухаеща на най-хубавия си парфюм.

— Свърши ли?

— Всяка мишка, която се промъкне тук, ще умре. — „Ще трябва да се измъкна“ — помисли Адриан, когато видя как се усмихва момичето. — Излезе ли госпожата?

— Няма да се върне поне един час.

Прислужницата се приближи към нея, едва се сдържа да не се изхили, но си припомни, че няма място за смях.

— Сега имам работа. Може би по-късно. До колко си заета?

— Зависи от настроението й. — Люсил бе разочарована. Никога не бе целувана от мъж с брада. — Понякога ме задържа цяла вечер.

— Все някога си ляга. — Имаше план за Мадлен за тази вечер и прецени, че ще е най-добре да измисли номер и за Люсил. — Можеш ли да излезеш около полунощ например? Ще се срещнем в „Бестър“ в Сохо. Ще пийнем нещо.

— Само това ли?

— Зависи. — Ухили се „унищожителят на вредители“. — Живея вдясно на ъгъла до клуба. Можеш да дойдеш и да ми дадеш… френски урок. До полунощ! — Бързо погали с пръст бузата на Люсил и се отправи към вратата.

— Може и да стане.

Адриан се обърна и намигна…

Час по-късно, с руса перука и розов пуловер, Адриан плати в брой две дузини червени рози и изискан обяд с шампанско за двама в сепаре в ресторант на един час път от Лондон.

— Моят шеф иска само най-доброто — обясни тя с твърд британски акцент и подаде банкноти от пет лири на управителя на заведението. — И, разбира се, дискретност.

— Да, разбира се. — Управителят се поклони, като внимаваше да не покаже колко е доволен. — На чие име?

Повдигна вежда, подражавайки на Селест.

— Господин Смит. Вие проверете в полунощ дали шампанското е добре изстудено. — Докато говореше, прибави банкнота от двайсет лири.

— Лично ще проверя.

Адриан отиде до колата, която бе наела за пътуването извън Лондон. Усмихна се. Мадлен сигурно е получила първия букет рози с романтичното и тайнствено предложение за вечеря в полунощ в околностите на града с неизвестен обожател.

Човешката природа е толкова важен инструмент, колкото и чевръстите пръсти. Мадлен Моро бе твърде суетна. Момичето не се съмняваше, че една французойка ще излезе от апартамента си и ще се качи в наетата от Адриан лимузина, оставяйки апартамента си празен. Естествено Мадлен щеше да се разочарова, когато анонимният й обожател не се яви в определеното време, но любопитството и бутилката „Дом Периньон“ ще я накарат да остане. Съмняваше се, че мадмоазел Моро ще успее да се върне в Лондон преди два. Ще се прибере ядосана, а сапфирите няма да са в сейфа.

Адриан отново прегледа бележките си и провери дали правилно е разпределила времето. Вторият букет с глуповата любовна поема и молба за интимна вечеря ще е пред вратата на Мадлен след един час.

Французойката не би устояла на изкушението. Адриан запали бележките си и наблюдаваше как пламъкът обхваща хартията. Бе сигурна, че инстинктът й не я заблуждава. Натрапничеството на Филип Чембърлейн може да е просто съвпадение, но Сянката предпочита точни изчисления. Усмихна се. Той й осигуряваше възможно най-доброто прикритие. Щяха да я видят, че вечеря с него и че след това се прибира. Тя щеше да направи така, че никой да не я види как напуска апартамента си в полунощ.

Бе в най-добро настроение, докато се обличаше за вечеря. Тоалетът й бе черен, много елегантен, украсен с разноцветни мъниста на едното рамо. Сложи на ушите си стъклени обици в кралско синьо, за които само експерт би казал, че не са сапфирени. Тя крадеше най-хубавите и най-скъпи бижута, но рядко купуваше такива за себе си. Единственото, което я интересуваше, бе „Слънцето и Луната“.

Дълго стоя пред огледалото. За този образ бяха необходими не по-малко усилия, отколкото за Роуз Спероу. Бе накъдрила косата си и харесваше новата си прическа. Смени червилото си с по-тъмно. „Да — помисли тя, — този цвят подчертава моята сила.“ Филип Чембърлейн може да е опасен мъж, но тя няма да е лесна плячка за него.

Когато й позвъниха от рецепцията, бе готова и с нетърпение очакваше вечерта. Предпочете да се срещне с Филип във фоайето.

Тази вечер не бе облечен официално. Сивият италиански костюм бе малко по-светъл от очите му. Вместо риза и вратовръзка носеше черно поло, което подчертаваше косата му.

„Добре“ — помисли Адриан. Усмивката й бе хладна.

— Точен сте.

— Красива сте. — Подаде й само една червена роза.

Тя познаваше мъжете твърде добре, за да бъде впечатлена, но се усмихна.

Филип взе самуреното палто от ръцете й. Внимателно го сложи на раменете й и повдигна косата от яката. Бе гъста и великолепна, като кожата на палтото.

Неочаквано я обля топлина. Прикри смущението си и смело го погледна. Лицето й бе мъчително близко до неговото.

Той разбра, че тя знае как да обезкуражи мъжа с поглед или с жест. Чудеше се как жена с такива очи можеше да бъде така недостъпна.

— На около четирийсет километра източно от Лондон има едно заведение. То е тихо, спокойно и храната е чудесна.

Тя очакваше, че ще я заведе в изискан ресторант в сърцето на града. Възможно ли бе да попаднат в същото заведение, където Мадлен ще чака мистериозния си любим в полунощ? Филип видя лукавото пламъче в очите й и се учуди.

— Вие сте романтик, но идеята ми допада. — Внимателно се отдръпна. — По пътя ще ми разкажете всичко за Филип Чембърлейн.

Хвана я под ръка и се усмихна.

— За това ще са ни необходими повече от четирийсет километра.

Когато седна в ролс-ройса, Адриан свали коженото палто. Свежият есенен въздух не можеше да прогони облялата я топлина. Щом колата потегли, Филип извади от кофичката, пълна с лед, бутилка „Дом Периньон“.

„Твърде изискано. — Адриан отново се усмихна. — Червена роза, шампанско, луксозна кола и вечеря в заведение извън града. Горката Мадлен!“ — помисли развеселена, докато разглеждаше профила на Филип.

— Доволна ли сте от престоя си в Лондон? — Отвори внимателно бутилката.

— Да, тук винаги ми е приятно.

— Какво правите по цял ден?

— Какво правя ли? — Взе подадената чаша. — Ходя по магазините, виждам се с приятели, разхождам се. — Взе предложената бисквита с хайвер. — А Вие какво правите?

Филип я гледаше как отхапва от бисквитата, отпи от виното и я попита:

— Какво имате предвид?

Тя кръстоса крака и се разположи удобно в ъгъла. Това бе образът й за пред обществото — скъпи кожи, крака, обути в копринени чорапи, скъпи бижута.

— Работа, развлечение, каквото и да е.

— Зависи.

Стори й се странно, че той бе толкова лаконичен. Повечето мъже, които познаваше, само чакаха удобен момент, за да заговорят за своя бизнес, хобита и за себе си.

— Споменахте за хазарт.

— Така ли?

Наблюдаваше я сериозно и това я объркваше. Като че ли за него ролс-ройсът бе сцена и те двамата играеха ролите си.

— Да. Кой вид предпочитате?

Той се усмихна. Усмивката бе същата като тази, която видя през пролуката на гардероба в спалнята на семейство Фюм.

— Рискованите. Искате ли още хайвер?

— Благодаря. — Адриан остана с убеждението, че двамата са играчи. Тя не знаеше какви са правилата и каква ще е наградата накрая, но играеха. Взе от хайвера, беше от моруна, най-добро качество, както и виното, и колата, която плавно ги отдалечаваше от Лондон. Прокара пръст по седалката. — Явно печелите.

— Обикновено. — С нея разчиташе точно на това. — Какво правите, когато не се разхождате в Лондон?

— Ходя някъде другаде, пазарувам някъде другаде. Когато в един град започна да се отегчавам, винаги има друг.

Би повярвал, ако не бе видял очите й. Тя не бе скучаеща бивша дебютантка с много пари и много време.

— Ще се върнете ли в Ню Йорк, когато свършите в Лондон?

— Не съм решила. Мога да отида на някое топло място за празниците.

„Колко досадно би било, ако живеех така, както се представям!“ — помисли Адриан.

Филип остана с убеждението, че се шегува. Усети го в очите и в тона й. Тя се питаше дали би било забавно за него, когато го чу да казва:

— В Джакир е топло.

В очите й вече нямаше шега. За миг видя страст — гибелна и фатална, която бързо изчезна.

— Да — гласът й бе равен и безразличен, — но предпочитам тропиците пред пустинята.

Знаеше, че може да я засегне, и щеше да постъпи така, когато телефонът иззвъня.

— Извинете. — Вдигна слушалката. — Чембърлейн. — Въздъхна леко. — Здравей, мамо.

Адриан се изненада. Без стеснителното обръщение не би повярвала, че той има майка, поне не такава, която би го търсила по телефона в колата му. Развеселена, допълни догоре неговата, а след това и нейната чаша.

— Не, не съм забравил. То е за утре. Сигурен съм, че ще изглеждаш чудесно. Не се сърдя, разбира се. Отивам на вечеря. — Погледна Адриан. — Да, така е. Не, не си. Мамо… — Отново въздъхна. — Не мисля, че е… да, разбира се. — Подаде й слушалката. — Майка ми иска да те поздрави.

— О! — Стъписана, Адриан погледна телефона.

— Тя е много мила.

Взе слушалката. Чувстваше се неловко.

— Здравейте!

— Здравейте, мила. Колата е хубава, нали? — Гласът не бе спокоен като на Филип и говорът като че ли наподобяваше кокни.

Адриан огледа колата и се усмихна.

— Да, хубава е.

— Когато съм в нея, се чувствам като кралица. Как се казвате, мила?

— Адриан, Адриан Спринг. — Неволно пропусна титлата си и използва моминското име на майка си. Винаги се държеше така с тези, с които й бе приятно. Но Филип обърна внимание на това.

— Хубаво име. Надявам се, че ви е приятно. Моят Фил е добро момче. Много е красив, нали?

Адриан погледна Филип със светнали очи. За пръв път се държеше с него сърдечно и непринудено.

— Да, много е красив.

— Не му позволявайте бързо да Ви очарова, мила. Той може и да Ви измами.

— Така ли? — Погледна го. — Ще го имам предвид. Беше ми приятно да говоря с Вас, госпожо Чембърлейн.

— Наричайте ме Мери. Всички така се обръщат към мен. Нека Филип Ви доведе някой път. Ще пием чай и ще побъбрим.

— Благодаря. Лека нощ. — Подаде слушалката на Филип все още усмихната.

— Ще се видим утре, мамо. Не, тя не е хубава. Кривогледа е, има заешка устна и брадавици. И аз те обичам. — Окачи слушалката и отпи от виното. — Извинете.

— Няма нищо. — Разговорът по телефона промени отношението й към него. Не можеше да се държи хладно с мъж, който е привързан към майка си и я обича. — Тя е очарователна.

— Да. Тя е смисълът на живота ми.

Адриан замълча за момент.

— Убедена съм, че говорите сериозно.

— Да, така е.

— А баща Ви? И той ли е очарователен?

— Не знам.

Почувства, че не бива да се интересува от семейството му.

— Защо казахте на майка си, че съм кривогледа?

Засмя се, взе ръката й и я докосна с устни.

— За ваше добро, Адриан. — Гледаше я в очите, без да пуска ръката й. — Майка ми е загубила надежда, че ще има снаха.

— Разбирам.

— И внучета.

— Разбирам — повтори тя и издърпа ръката си.

Заведението отговаряше на описанието. Тя го избра за Мадлен, защото бе тихо, разположено на закътано място и изключително романтично. Управителят я поздрави с поклон, без да разпознае в нея жената, с която се бе срещал следобед.

Имаше огромна камина, в която можеше да се изпече вол. Зад позлатена преграда пламтяха големи дънери. В залата бе топло. Прозорците спираха напора на есенния вятър, духащ откъм морето. Викторианските мебели и бюфетите, отрупани със сребро и кристал, придаваха уют на огромната зала.

Поръчаха си специалитета на заведението, приготвен от телешко месо. Около тях горяха свещи в масивни оловни свещници. Възрастен мъж свиреше на цигулка.

Никога не бе предполагала, че ще се отпусне с Филип, ще се смее и ще пие бавно и с наслада бренди. Той бе гледал старите филми, които тя харесваше. Ловко отбягна темата за майка й и нейната трагедия и заговориха за Хепбърн, Бакол, Гейбъл и Трейси.

Изненада я със способността си да запомня диалог и да го предава емоционално. Филмите бяха помогнали на Адриан да усъвършенства английския и да усвои различните акценти. Бе наследила от Фоуб склонността да фантазира. Почувства Филип по-близък заради взаимното им влечение към киното.

Разбра, че той се интересува от градинарство. Отдаваше се на своето увлечение във вилата и в оранжерията в лондонското си жилище.

— Не мога да си представя как работите в градината и скубете плевели, но това обяснява защо имате мазоли.

— Мазоли ли?

— Да, на ръцете — допълни тя и в същия момент съжали за думите си. Това, което случайно бе видяла, изглеждаше твърде интимно на светлината на свещите и звука на цигулката. — Не съответстват на външността Ви.

— Подхождат ми повече, отколкото предполагате — промърмори той. — Всички ние имаме свои представи и илюзии, нали?

Стори й се, че той намеква за нещо, и ловко заобиколи темата, като заговори за градините в Бъкингамския дворец.

Бяха пътували до едни и същи места. Оказа се, че и двамата едновременно бяха отсядали в хотел „Екселсиор“ в Рим за една седмица преди пет години.

Адриан обаче не спомена, че бе там, за да открадне бижу с диаманти и рубини от една контеса. Точно тогава Филип извърши един от последните си обири — взе кесия със скъпоценни камъни от някаква важна личност във филмовата индустрия.

И двамата се усмихнаха, припомняйки си миналото.

— Чудесно прекарах в Рим през лятото преди пет години — промълви Адриан, когато тръгнаха към колата. Чудесно лято, което й донесе около триста и петдесет милиона лири.

— Аз също. — За откраднатата кесия Филип получи толкова и още половината отгоре, когато размени скъпоценните камъни в Цюрих. — Жалко, че не сме се срещнали тогава.

— Да. — Адриан се отпусна на плюшената седалка.

Щеше да й е приятно да пие силно червено вино и да се разхожда с него по влажните улици на Рим. Радваше се, че не го е срещнала тогава, защото той би отвличал вниманието й от целта, както я разсейва сега. Кракът му случайно докосна нейния, когато колата потегли. Добре, че работата й в апартамента на Мадлен е толкова проста.

— Там има кафене, в което сервират най-невероятния сладолед.

— „Сан Филипо“ — засмя се Адриан. — Винаги, когато се отбивам в него, напълнявам с пет килограма.

— Навярно един ден ще бъдем там заедно.

Леко докосна бузата й и това й напомни за започнатата игра, в която не би трябвало да се увлича. Отдръпна се назад със съжаление.

— Навярно.

Леко се отмести, но той почувства, че дистанцията между тях се увеличава.

„Странна жена — размишляваше Филип. — Екзотичният външен вид, тази прелъстителна уста, искрата, която проблясва от време на време в очите й. Достатъчно земна, но неуловима. И вместо удобно да се отпусне в прегръдката на мъжа, тя би го смразила с дума или с поглед.“ Той предпочиташе достъпните жени. Обаче изведнъж се оказа заинтригуван и привлечен от коренно различната Адриан.

Филип знаеше не по-зле от нея колко е важно да се избира най-подходящият за всяко действие момент. Когато се върнаха в Лондон, попита:

— Какво правихте снощи в спалнята на Фюм?

Тя почти подскочи. Вечерта, компанията му и топлината на брендито бяха притъпили бдителността й. Само опитът, придобит през годините, й помогна да го погледне спокойно.

— Моля?

— Попитах какво правихте в спалнята на Фюм по време на приема. — Филип спокойно навиваше около пръста си кичур от косата й. „Човек може да се изгуби в такава коса — помисли той. — Да се скрие в нея.“

— Какво ви кара да мислите, че съм била аз?

— Не мисля. Знам. Вашият парфюм е много характерен, Адриан. Не може да се сбърка. Усетих аромата Ви, щом отворих вратата.

— Действително? — Наметна се с коженото палто, докато се опитваше да измисли приемлив отговор. — Някой може да попита Вие какво сте търсили там.

— Да, може.

Реши, че е по-добре да отговори.

— Както често се случва, подгъвът на роклята ми се разпори. Трябва ли да се лаская от това, че съм Ви впечатлила достатъчно, за да разпознаете парфюма ми?

— Трябва да сте поласкана от това, че не Ви наричам лъжкиня — тихо отвърна той. — Но красивите жени са склонни да лъжат за много неща.

Погали лицето й твърде фамилиарно. Дланта му заобиколи брадичката, пръстите му обхванаха бузата, така че устата й се очерта между палеца и показалеца му. Мислеше за нея с невероятна нежност и желание. Погледна я в очите и се изненада. В тях нямаше яд, присмех или омраза. Имаше страх, моментен, но много ясно изразен страх.

— Подбирам лъжите си по-разумно, Филип. — „Господи, допирът не трябваше да я кара да се чувства така слаба, несигурна и беззащитна!“ Облегна се назад. Не можеше да се владее. Едва успя да се усмихне хладно.

— Пристигнахме.

— Защо се страхувате да Ви целуна, Адриан?

Защо той така ясно виждаше това, което бе успявала да скрие от другите?

— Грешите — отвърна тя спокойно. — Просто не искам да го правите.

— Сега вече ще ви нарека лъжкиня.

Тя въздъхна. Никой по-добре от нея не знаеше колко разрушителен може да е характерът й.

— Както искате. Благодаря за хубавата вечер, Филип. Лека нощ.

— Ще Ви изпратя до апартамента.

— Не се безпокойте.

Шофьорът вече държеше вратата отворена. Тя слезе от колата и без да се обърне, бързо влезе в хотела.

 

 

Адриан изчака да стане полунощ, преди да се измъкне незабелязано през служебния вход на хотела. Носеше черно вълнено поло, кожено яке и ботуши с мека подметка. Косата й бе прибрана под ниско нахлупения каскет. Носеше огромна чанта.

Когато се отдалечи от хотела, спря такси. Смени три таксита, като минаваше по обиколен маршрут, и слезе близо до апартамента на Мадлен. Беше благодарна на стелещата се мъгла, която стигаше до коленете й. Сякаш газеше през плитка река. Тихо стъпваше по паважа. Когато стигна до сградата, мъглата бе погълнала светлината на уличните лампи.

Улицата бе безмълвна, къщите — тъмни. Бързо се прехвърли през ниската стена на гърба на сградата и премина през тревната площ до западната фасада на постройката. Там имаше бръшлян — тъмен и влажен. Прилепи се плътно до него и се огледа.

Можеше да я види някой съсед, страдащ от безсъние, но бе скрита за всички коли, минаващи по улицата. Умело разви въжето.

Само няколко минути й бяха необходими да се изкатери на втория етаж до прозореца на спалнята на Мадлен. От тоалетната масичка струеше слаба светлина, която помогна на Адриан да огледа стаята. От бъркотията вътре бе явно, че французойката дълго бе избирала тоалет за вечерта.

„Бедната Люсил“ — помисли Адриан, като извади инструменти за рязане на стъкло. Съчувстваше на момичето, което на сутринта трябваше да понесе яда на госпожата.

Беше й необходима само малка дупка, през която да бръкне с тясната си ръка. Изтегли отрязания от стъклото кръг с лейкопласт. С ръце в ръкавици достигна бравата и я отвори. Осем минути след пристигането си Адриан се промушваше през прозореца.

Почака, като се ослушваше. Постройката шепнеше и скърцаше, както правеха старите сгради през нощта. Тихо стъпваше по персийския килим. Отиде до мястото, където бе сейфът, и бутна пружината, която придържаше прикритието. Настани се удобно, извади стетоскопа и се залови за работа.

Понякога отварянето на сейфа бе досадна работа, изискваше търпение. Когато извърши първата кражба, в къщата имаше хора. Дланите й тогава се изпотиха и ръцете й трепереха така силно, че отвори сейфа два пъти по-бавно, отколкото трябва. Сега ръцете й бяха сухи и уверени.

Първото езиче на бравата щракна. Предпазливо се ослуша, когато по улицата мина кола. Тихо въздъхна и погледна часовника си. Пет секунди, десет… отново се съсредоточи върху сейфа.

Мислеше за сапфира в средата на огърлицата. Имаше нещо в изработката. Камък с такава големина се губеше в претрупания филигран така, както и на шията на егоистичната и користна Мадлен Моро. А залагането на огърлицата бе друго нещо.

Вече пресметна, че камъкът заедно с ограждащите го сапфири струва поне двеста хиляди лири, ако не и двеста и петдесет. Щеше да е доволна, ако получи половината от сумата, когато я продаде.

Щракна и второто езиче.

Адриан не погледна часовника си, но усещаше, че не е просрочила определеното време. Изтръпването на пръстите й подсказа, че скоро ще свърши. Беше й топло с коженото яке, но не обръщаше внимание на това. След минути щеше да държи сапфири за четвърт милион лири.

Третото, последно езиче на бравата също щракна.

Отмести стетоскопа и освободи външната врата на сейфа. Внимателно разгледа с помощта на фенерчето скъпоценностите. Не обърна внимание на документите и пурите от филипински тютюн, както и на трите кутии с бижута. Аметистите бяха доста хубави, а обиците с перли и диаманти — елегантни, но тя бе дошла за сапфирите. Огърлицата блестеше в кутия от тъмножълто кадифе. Бе синя, както най-хубавите камъни от Сиам. Централният камък бе навярно двайсеткаратов, обграден от малки звезди от диаманти и сапфири. Моментът не бе подходящ да използва лупата си. Това щеше да свърши, като се прибере в стаята си. Търпението на Люсил можеше да се изчерпи и да се върне по-рано. Вдигна огърлицата към светлината, за да се увери, че не е загубила времето си. Бижуто бе истинско. Пъхна кутията в чантата си, затвори сейфа и нагласи циферблата. Не искаше Мадлен да получи удар, преди да изпие сутрешното си кафе. Премина през тъмния апартамент и стигна до килера. Внимателно освободи проводниците от компютъра си и ги остави да висят. Излезе тихо, както бе влязла.

Навън дълбоко вдиша хладния влажен въздух й се усмихна. Беше й добре, дяволски добре. Успешният край на акцията значеше много за Адриан. Никога нямаше да може да обясни на Селест възбудата — донякъде сексуална и интелектуална, която я обхващаше в момента на успешното приключване на работата. Едва тогава напрегнатите мускули се отпускаха и сърцето можеше да бие спокойно. През тези няколко секунди тя се чувстваше неуязвима. Това не можеше да се сравни с нищо друго в живота й.

За трийсетина секунди даде воля на радостта си, след това премина през тревната площ, покатери се през стената и тръгна в мъглата.

 

 

Филип не знаеше какво го накара да излезе. Някакво подозрение, някакво силно желание го подтикна да постъпи така. Не му се спеше и се отправи към мястото, където видя Адриан за пръв път. И не заради нея, бе сигурен в това, а защото имаше някакво предчувствие за семейство Фюм. А и нощта бе подходяща за извършване на кражба.

Бе вярно, но неточно. Той дойде и заради Адриан. Сам в къщата, неспокоен, не спираше да мисли за нея. Знаеше, че една разходка по улиците в хладната нощ ще освежи главата му. Вървеше и размишляваше. Майка му би казала за състоянието, в което се намираше, че е сразен. Нямаше нищо необикновено в това да се развълнува от неуловимата, екзотична и тайнствена Адриан. Тя бе и лъжкиня. „Трудно се устоява на такава жена“ — мислеше той и копнееше да запали цигара.

Навярно затова се отправи към хотела. Видя я, когато се показа от ъгъла. Тя слезе от бордюра и тръгна през пустата улица. Отново бе в черно, не в пелерина, а в тесни панталони, кожено яке и коса, прибрана под каскет. Един поглед му бе достатъчен да я познае. Бе готов да я извика, но инстинктът му го възпря. Докато я наблюдаваше, тя влезе в служебния вход и изчезна.

Филип усети, че се взира в прозорците й. „Смешно е и абсурдно“ — помисли той. Но стоя дълго и размишлява.