Георги Караславов
Наказание

Когато след толкова лудории и игри през лятото децата се юрнаха пак към училището, те видяха до бакалничката на Наня Гологана едно ново дюкянче. Какво ли ще продават вътре?

Откак помнеха, вратата на това дюкянче, разкривена и сива, беше все затворена — вътре никой нищо не работеше. Децата надникнаха и се усмихнаха подигравателно:

— Калайджия!

Кой знае защо, те си мислеха, че да си калайджия, е обидно и непочтено. Може би затова погледнаха с такова презрение малкото момченце, което се въртеше с боси крака в една стара позеленяла тепсия. То беше облечено с къси окъсани панталонки, личицето му беше мъничко, мършаво, изцапано. Майсторът, който клечеше до малко огнище и търкаше с нишадър един съд, погледна струпаните деца, усмихна им се и рече приятелски:

— На училище ли?

Но никой не му отвърна. Децата се спогледаха, усмихваха се и се отдръпнаха полекичка назад. А когато се поотдалечиха, викнаха в хор, също като по даден знак:

Калайджия, малайджия,

врътни пета, трътни пета!

Калайджия, малайджия,

врътни пета, трътни пета.

И всички си мислеха, че калайджията ще се обиди от тази песничка, ще скочи разгневен и ще хукне да ги гони. И щом сянката му се мярна в схлупеното прозорче, децата търтиха да бягат и бягаха с такъв страх, че не можеха и в училището да се спрат.

Но калайджията не излезе да ги гони. Той, изглежда, не се и обиди, както си мислеха, защото, когато на обяд ги пуснаха, те минаха край работилничката, но никой нищо не им рече. Това окуражи немирниците. А с немирниците винаги беше и Стойчо Станин. Когато на другия ден те минаваха пак край калайджийницата и видяха, че вътре беше само малкото чираче, дори запратиха два-три камъка. Запрати един камък и Стойчо.

— Ще ударите някого, ще строшите прозореца! — развика се Гологана и заклати заканително глава. — Хем да помните, ще ви обадя на учителя.

Децата избягаха и дълго след това се хвалеха кой е хвърлил камък и къде е улучил камъкът му. Хвалеше се и Стойчо, хвалеше се и се гордееше.

След няколко дни немирниците срещнаха малкото чираче на улицата. То беше натоварено със съдове за калайдисване. Те го спряха и без да се маят много-много, събориха му съдовете и го ступаха по гърба. Момченцето се сви и заплака, а побойниците избягаха и се скриха. С тях беше и Стойчо, и той се нахвърли, и той удари чирачето, и той избяга и се скри.

Момченцето навярно не беше се оплакало никому, защото никой не потърси немирниците и никой не обади за това на учителите. Все пак Стойчо и другарите му заобикаляха калайджийничката, защото ги беше страх да не излезе чирачето, да ги познае и да ги посочи на майстора си. Наистина те ще отричат, защото и майсторът, и момчето бяха другоселци, но все пак, ако ги познаеха и посочеха, нямаше да мине леко пред учителите. А и на родителите им можеха да обадят, пък и Стойчовият баща, какъвто беше строг за тези работи, сигурно ще му нашари бузата.

Една сутрин, като се събуди, Стойчо видя, че баща му майка му и сестра му бяха се стегнали да ходят на работа и стояха до запрегнатата кола.

— Стойчо — рече майка му, — у новия калайджия до Наня Гологана имаме оставени съдове за калайдисване, та като се връщаш на пладнина от училището, вземи ги да си ги донесеш. В чугунената тенджера съм ти оставила фасул, сипи си в един от калайдисаните съдове и се наяж. Ние може късничко да се върнем, отиваме да поприберем царевичните кочани от малката нива.

Стойчо триеше очите си, прозявате се и едва-едва слушаше заръките на майка си. И чак когато колата изтрополя на пътя и вратата се притвори, той изтръпва като ужилен. Да мине на обяд край калайджийницата и да вземе съдовете!…

Не, само това не можеше да направи! Да бяха го натоварили с най-черната, с най-тежката работа, само това да не бяха му заръчали! Как ще влезе в калайджийничката, как ще продума, как ще погледне малкото чираче в очите? Какви думи ще продума, когато чирачето се оплаче на майстора си и майсторът го попита какво им е сторило момчето, та са го набили на улицата.

Не! Не! Всичко друго може да направи, само там няма да иде! Да влезе сам в клопката, след като цяла седмица обикаля толкова отдалече!… Ами като се върне довечера майка му и го попита за съдовете, тогава какво да й отговори?

„Ще й кажа — окуражи се сам Стойчо, — ще й кажа, че съм забравил. И да ми се скара, не е голяма работа…“

Вечерта родителите на Стойча се върнаха уморени, но доволни и весели, защото много работа бяха свършили. Смрачаваше се вече, пък в двора никой не се мяркаше, в къщи не светеше. Кравите бяха се върнали от паша, бяха бутнали вратнята и ходеха невързани из двора и в градината. Къде беше Стойчо, защо не ги е вързал в обора?

— Пак се е заиграл някъде по улиците — рече си майка му. И се ослуша. Счу й се, че някой пъшка, някой стене тук наблизо. Майката настръхна и хукна към къщи. В ъгъла на сайванта тя намери Стойча, свит на четири, примрял от болки и слабост. Тя го обърна, сграбчи му главата и я разтърси:

— Стойчо, чедо, какво ти е?

— Стомах! — простена Стойчо. — Ох, боли!

Втурнаха се към сайванта и баща му, и сестра му, забравиха и колата, и воловете, и кравите. Надвесиха се те над него, заразпитваха го. Но майката ги разблъска.

— Доктора! Скоро доктора викайте! — извика тя.

Бащата се развъртя и се спусна към улицата. „Доктор… доктор… но дали ще го намеря у дома му!“ — тревожеше се той.

Още щом младият лекар пристигна и погледна болния, попита го какво е ял.

И работата се разбра.

Стойчо разправи, че забравил да намине към калайджийничката, че си сипал фасул в позеленял некалайдисан съд, захвърлен кой знае откога в ракличката. На обяд хапнал малко, другото оставил за вечеря, защото не бил много гладен. Ходил, където ходил, играл, тичал и когато привечер се върнал в къщи, изгълтал останалия фасул на един дъх. Сетне му прилошало, стомахът започнал да го свива.

Намериха стария съд, дадоха го на лекаря, разгледа го той и завъртя глава.

— Отровил се е — рече той, — но нищо лошо няма да има, защото ме повикахте навреме.

И оздравя Стойчо, пак ходи на училище, пак е весел и палав, но с децата не се закача, камъни по улицата не хвърля, учи си редовно уроците.

Но мине ли край калайджийничката, все поглежда някак особено и си мисли:

„Ама че лош бях, брей! И как си получих наказанието — още малко да пукна от главата си!…“