Георги Караславов
Вършачка

Жътвата свърши, хората се прибраха в селото, дворищата оживяха. Жени и мъже грабнаха мотиките и започнаха да тесат прегорялата трева по харманите. Отесаха ги, почистиха ги, изгладиха ги и ги поприготвиха, но не като през друга година. Нямаше поливане с вода, нямаше ръсене с плява, нямаше затъпкване с тежките каменни валяци. И за чудо на изнесените вили, лопати, гребла и дикани децата тази година бяха много по-палави. Те се търкаляха по бунищата, махаха на щъркелите, гонеха кокошките и замеряха прасетата.

— Утре ще вършеем! Утре ще вършеем! — скачаха и пееха едни.

— Ние ще вършеем утре! — сопнаха им се други.

— Не вие, а ние! — нахвърляха се върху тях трети.

— Че как така — чудеше се старата диканя, подпряна до стената на плевника — всички ще почнат да вършеят изведнъж! Тия деца какво си дрънкат врели-некипели!

Диканята чакаше да приготвят хармана, както през друго лято, но стопаните започнаха да пренасят снопите и да ги трупат на високи и дълги камари.

— Не — възмути се тя, — на такъв харман аз не мога да вършея. Трябва да го затъпчат като през друга година.

— Сигурно! Сигурно! — успокои я една щърба лопата. — Че то така що зърно ще потъне в земята.

— Но те комай пренесоха вече снопите и запълниха целия харман! — скръцна с острите си кремъци диканята. — Ще ги науча аз, нека само почнат да вършеят.

— Чудна работа наистина! — обърна се към нея една вила. — Нас ни свалиха от гредите, постегнаха ни, позаковаха ни, само тебе никой не те поглежда. Пък друга година какво беше: зъбите ти ще поочукат, дъските ти ще стегнат, с вода ще те попръскат да не се разпущаш много-много от горещините…

— Стига си дрънкала, глупачке! — сопна й се диканята. — То не е твоя работа.

Сви се вилата, свиха се страхливо и лопати, и гребла, защото в целия харман диканята беше на най-голяма почит. Зърното можеше с шепи да се събира, снопите с ръце да се носят, плявата с крака да се рита, овършаното можеше на вятъра да се вее, но да се вършее без диканя, това никой не беше видял и чул. Така знаеха и така бяха запомнили от пралопати, правили, прагребла…

Пренесоха снопите, мина една седмица, започна и втора, за вършитбата все още и не мислеха. Диканята гледаше високите камари, чудеше се и се тюхкаше:

— Отидоха си хубавите дни! Стопанинът ходи да оре, но скъпо ще му струва тази оран.

И една сутрин, когато той пак замина с колесарката, двете му деца седнаха до диканята и започнаха да й вадят кремъците.

— Хей! Какво правите? — изрева тя като ранена. — Татко ви ще ви пребие, като си дойде довечера.

— Та нали татко ни каза да ти окъртим зъбите — отвърна спокойно голямото момче.

— Ами как ще вършея бе, никаквици, нали тези снопи тук мене чакат?

— Чакат вършачката — изплези й се момчето.

Диканята зина.

— Каква вършачка? — попита тя, премаляла от страх.

— Вършачката, дето я купи кооперацията — похвалиха се в един глас децата. — Татко е член на кооперацията и на нас иде ред.

— Че толкова ли е голяма, та на всички да може да овършее? — усъмни се диканята.

— Много голяма.

Диканята занемя от завист и страх. „Каква ли ще да е тази вършачка?“ — попита се тя сама и погледна подозрително момчето.

— Голяма, казваш, а? — подхвана тя премаляла. — А по-голяма ли е от мене?

— Тебе тя може да сдъвче като хапка.

Диканята се сви до стената на плевнята и остри болки пронизаха сухото й плоско тяло. „Не, лъжат ме — успокояваше се тя. — Не може да бъде, невъзможно е да има нещо, което така бързо и толкова много снопи да овършава.“

А децата чукаха, кремъците й падаха един по един, коремът й се оголваше. „Не, те не са разбрали тези деца, баща им довечера ще ги бие — мислеше си диканята. — Може и да има вършачка, както казват те, може и по-голяма да е, пак и мене ще вземат да й помагам.“

Минаха няколко дни, а вършачката все още не идваше. И децата се запиляха нанякъде, не можеше и от тях да научи какво става с вършачката. В близките дворове нещо пухтеше, нещо свиреше, чуваше се глъч, ехтяха песни и закачки. Един ден се разтичаха в съседния харман, запухтя и там нещо, засвири, дигна се прах и олелия до небесата. „Съседите готвят хармана — рече си диканята. — Трябва някакъв нов валяк, да са докарали.“

Но след няколко часа се разтичаха и на техния харман. Довтасаха и чужди хора, цял орляк деца долетяха и се покатериха по високите камари. Стопаните изнесоха всички вили, лопати, гребла, само на диканята никой не обръщаше внимание.

По едно време децата се юрнаха към пътната врата и ревнаха в един глас:

— Иде! Иде!

Диканята настръхна от любопитство.

Тя спъна едно момиченце, закачи му с един забравен кремък рокличката и го попита, премаляла от страх:

— Кой иде?

— Пусни ме, ма! — сопна й се момиченцето. — Иде вършачката.

Идеше проклетата съперница, която можела да я сдъвче като хапка! Е, ще я види сега, ще я прецени, ще я премери, ще разбере колко пари струва. Ами ако не може да овършее сама, ами ако дотрябва да й помогне? Тогава? Кремъците й са извадени до един, кога ще й набиват нови кремъци?

— Иде! Иде! — викаха децата и се стъписваха към хармана.

— Чакайте, към вратата! — командуваше някой. — По-полекичка, ще закачи стряхата.

„Стряхата! Да закачи стряхата! Значи толкова е висока!“

И докато диканята се мъчеше да си я представи, на хармана като някакъв железен бивол изпълзя тракторът, а след него израсна като планина и батозата. Тя беше широка, висока, стройна, нова, шарена, величествена. В нея можеха да се поберат сто дикани, да се натоварят десет веялки, да се съберат вилите, греблата и лопатите на всички съседи!

„Ако това е вършачката, загубена съм!“ — можа да си помисли само диканята, скована от страх и почуда.

А това наистина беше вършачката, защото децата я навалиха като врабци и завикаха:

— Вършачката дойде, вършачката дойде!

И докато неколцина младежи нагласяха мотора и батозата, до стената на плевнята, точно там, дето беше подпряна диканята, се отдръпнаха стопанинът и стопанката.

— Слушай — рече му тя, — имаме много помагачи, какво да ги нагостим?

— Не е важно какво е, само да е от сърце — рече той усмихнат и погледна шарената батоза.

— То харно това, ами нямаме клечка дърва вече, с какво да сготвя? — погледна го тя.

Мъжът наведе глава, помисли, почеса се по тила и ритна диканята:

— Ето, нацепи тези дъски, хем са сухи, ще горят като борина.