Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- hammster (2012)
- Корекция
- taliezin (2013)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Георги Караславов
Мравчо-Главчо
Съставител: Слав Г. Караславов
Редактор: Методи Бежански
Художник: Тоня Горанова
Художествен редактор: Мариана Белопитова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Мария Бозева
Библиотека „Дъга“
Български писатели за деца и юноши
Дадена за набор на 27.II.1979 година.
Подписана за печат на 21.IV.1979 година.
Излязла от печат на 13.V.1979 година.
Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.
Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.
Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.
Българска. Първо издание. ЛГ V.
Тематичен №13/9537272211/6054-13-79
Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС
Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.
История
- — Добавяне
Жътвата свърши, хората се прибраха в селото, дворищата оживяха. Жени и мъже грабнаха мотиките и започнаха да тесат прегорялата трева по харманите. Отесаха ги, почистиха ги, изгладиха ги и ги поприготвиха, но не като през друга година. Нямаше поливане с вода, нямаше ръсене с плява, нямаше затъпкване с тежките каменни валяци. И за чудо на изнесените вили, лопати, гребла и дикани децата тази година бяха много по-палави. Те се търкаляха по бунищата, махаха на щъркелите, гонеха кокошките и замеряха прасетата.
— Утре ще вършеем! Утре ще вършеем! — скачаха и пееха едни.
— Ние ще вършеем утре! — сопнаха им се други.
— Не вие, а ние! — нахвърляха се върху тях трети.
— Че как така — чудеше се старата диканя, подпряна до стената на плевника — всички ще почнат да вършеят изведнъж! Тия деца какво си дрънкат врели-некипели!
Диканята чакаше да приготвят хармана, както през друго лято, но стопаните започнаха да пренасят снопите и да ги трупат на високи и дълги камари.
— Не — възмути се тя, — на такъв харман аз не мога да вършея. Трябва да го затъпчат като през друга година.
— Сигурно! Сигурно! — успокои я една щърба лопата. — Че то така що зърно ще потъне в земята.
— Но те комай пренесоха вече снопите и запълниха целия харман! — скръцна с острите си кремъци диканята. — Ще ги науча аз, нека само почнат да вършеят.
— Чудна работа наистина! — обърна се към нея една вила. — Нас ни свалиха от гредите, постегнаха ни, позаковаха ни, само тебе никой не те поглежда. Пък друга година какво беше: зъбите ти ще поочукат, дъските ти ще стегнат, с вода ще те попръскат да не се разпущаш много-много от горещините…
— Стига си дрънкала, глупачке! — сопна й се диканята. — То не е твоя работа.
Сви се вилата, свиха се страхливо и лопати, и гребла, защото в целия харман диканята беше на най-голяма почит. Зърното можеше с шепи да се събира, снопите с ръце да се носят, плявата с крака да се рита, овършаното можеше на вятъра да се вее, но да се вършее без диканя, това никой не беше видял и чул. Така знаеха и така бяха запомнили от пралопати, правили, прагребла…
Пренесоха снопите, мина една седмица, започна и втора, за вършитбата все още и не мислеха. Диканята гледаше високите камари, чудеше се и се тюхкаше:
— Отидоха си хубавите дни! Стопанинът ходи да оре, но скъпо ще му струва тази оран.
И една сутрин, когато той пак замина с колесарката, двете му деца седнаха до диканята и започнаха да й вадят кремъците.
— Хей! Какво правите? — изрева тя като ранена. — Татко ви ще ви пребие, като си дойде довечера.
— Та нали татко ни каза да ти окъртим зъбите — отвърна спокойно голямото момче.
— Ами как ще вършея бе, никаквици, нали тези снопи тук мене чакат?
— Чакат вършачката — изплези й се момчето.
Диканята зина.
— Каква вършачка? — попита тя, премаляла от страх.
— Вършачката, дето я купи кооперацията — похвалиха се в един глас децата. — Татко е член на кооперацията и на нас иде ред.
— Че толкова ли е голяма, та на всички да може да овършее? — усъмни се диканята.
— Много голяма.
Диканята занемя от завист и страх. „Каква ли ще да е тази вършачка?“ — попита се тя сама и погледна подозрително момчето.
— Голяма, казваш, а? — подхвана тя премаляла. — А по-голяма ли е от мене?
— Тебе тя може да сдъвче като хапка.
Диканята се сви до стената на плевнята и остри болки пронизаха сухото й плоско тяло. „Не, лъжат ме — успокояваше се тя. — Не може да бъде, невъзможно е да има нещо, което така бързо и толкова много снопи да овършава.“
А децата чукаха, кремъците й падаха един по един, коремът й се оголваше. „Не, те не са разбрали тези деца, баща им довечера ще ги бие — мислеше си диканята. — Може и да има вършачка, както казват те, може и по-голяма да е, пак и мене ще вземат да й помагам.“
Минаха няколко дни, а вършачката все още не идваше. И децата се запиляха нанякъде, не можеше и от тях да научи какво става с вършачката. В близките дворове нещо пухтеше, нещо свиреше, чуваше се глъч, ехтяха песни и закачки. Един ден се разтичаха в съседния харман, запухтя и там нещо, засвири, дигна се прах и олелия до небесата. „Съседите готвят хармана — рече си диканята. — Трябва някакъв нов валяк, да са докарали.“
Но след няколко часа се разтичаха и на техния харман. Довтасаха и чужди хора, цял орляк деца долетяха и се покатериха по високите камари. Стопаните изнесоха всички вили, лопати, гребла, само на диканята никой не обръщаше внимание.
По едно време децата се юрнаха към пътната врата и ревнаха в един глас:
— Иде! Иде!
Диканята настръхна от любопитство.
Тя спъна едно момиченце, закачи му с един забравен кремък рокличката и го попита, премаляла от страх:
— Кой иде?
— Пусни ме, ма! — сопна й се момиченцето. — Иде вършачката.
Идеше проклетата съперница, която можела да я сдъвче като хапка! Е, ще я види сега, ще я прецени, ще я премери, ще разбере колко пари струва. Ами ако не може да овършее сама, ами ако дотрябва да й помогне? Тогава? Кремъците й са извадени до един, кога ще й набиват нови кремъци?
— Иде! Иде! — викаха децата и се стъписваха към хармана.
— Чакайте, към вратата! — командуваше някой. — По-полекичка, ще закачи стряхата.
„Стряхата! Да закачи стряхата! Значи толкова е висока!“
И докато диканята се мъчеше да си я представи, на хармана като някакъв железен бивол изпълзя тракторът, а след него израсна като планина и батозата. Тя беше широка, висока, стройна, нова, шарена, величествена. В нея можеха да се поберат сто дикани, да се натоварят десет веялки, да се съберат вилите, греблата и лопатите на всички съседи!
„Ако това е вършачката, загубена съм!“ — можа да си помисли само диканята, скована от страх и почуда.
А това наистина беше вършачката, защото децата я навалиха като врабци и завикаха:
— Вършачката дойде, вършачката дойде!
И докато неколцина младежи нагласяха мотора и батозата, до стената на плевнята, точно там, дето беше подпряна диканята, се отдръпнаха стопанинът и стопанката.
— Слушай — рече му тя, — имаме много помагачи, какво да ги нагостим?
— Не е важно какво е, само да е от сърце — рече той усмихнат и погледна шарената батоза.
— То харно това, ами нямаме клечка дърва вече, с какво да сготвя? — погледна го тя.
Мъжът наведе глава, помисли, почеса се по тила и ритна диканята:
— Ето, нацепи тези дъски, хем са сухи, ще горят като борина.