Ханс Ланд
Да отгледаш престъпление (1)

I

Херман Ресе, знаменитият авторитет по наказателно право, бе умрял. Берлин, в чието управление починалият университетски професор бе участвал цели две десетилетия като градски съветник, уреди за покойния тържествено опело в приемната зала на общинския дворец. Защото Херман Ресе беше негов почетен гражданин. Красивото и достолепно помещение бе превърнато в погребален параклис. Високата катафалка се намираше сред малка гора от лаврови дървета. Горящи свещи хвърляха топлата си трепетна светлина върху черния ковчег, който почти не се виждаше под натрупаните върху му цветя, венци и палмови клончета. Огромни драперии се спущаха от тавана над катафалката и образуваха над нея черен купол.

Венците с бели и цветни ленти носеха подписите на град Берлин, Фридрих-Вилхелмовия университет, Юридическия факултет, Интернационалния криминалистичен съюз. Пратени бяха венци почти от всички германски университети.

На черна масичка, върху кадифена възглавка лежаха ордените на покойника, немски и чуждестранни.

Градските съветници, със златни верижки върху белите си нагръдници, бяха вече заели места, както и преподавателското тяло на университета, начело с ректора.

В най-предната редица стояха трима министри. До тях — представителят на имперския канцлер. В широк полукръг около катафалката бяха се наредили представителите на почти всички берлински университетски дружества, в тържествени студентски облекла, с извадени шпаги и обвити с креп траурни знамена.

Пространното тържествено помещение, с прозорци, защитени от слабата светлина на ноемврийската сутрин, тънеше в блясъка на електрическите полилеи и бе претъпкано до последното си ъгълче със смълчано погребално множество.

Чуха се звуци от орган и хорова песен. По широката, постлана с черно пътека, която пресичаше по средата помещението от входната врата на залата до стъпалата на катафалката, се зададе с бляскавата си златна нагръдна верижка първият кмет на града, който водеше роднините на починалия към определените им почетни места. Пред тях вървеше, облегната на ръката на годеника си, дъщерята на професора. След това първият кмет се покачи на обвитата с черно трибуна, издигната вляво от катафалката, и с топли думи поблагодари на покойника за неоценимото сътрудничество, което бе оказвал на своя роден град в рамките на градското представителство и в течение на двадесет години.

Херман Ресе бе из средата на ония благородни синове на града, които спомогнаха да блесне неговата слава сред целия културен свят. Не принадлежеше ли този почтен гражданин на имперската столица към първенците на науката, и не се ли простря неговата творческа дейност далеко зад мимолетния ден, навътре в надеждното бъдеще, просека, към което впрочем той бе прокарал чрез една извънредно важна социална реформа в областта на наказателното правосъдие! Воден от справедлива гордост за този си доблестен син, град Берлин получи от дъщерята на покойника съгласие да уреди погребалното тържество в тази зала, както и да издигне почетната гробница.

Представителите на държавните и общински власти са се събрали в този печален час около ковчега на Ресе, за да засвидетелствуват съзнаването на огромната загуба, причинена от смъртта му. Загуба за града, за страната, за целия научен свят, може смело да се каже — за културата. „Нека — завърши първият кмет — това бъде озвучено сега и тук, чрез моите слова и пред сянката на незабравимия покойник.“

Органът засвири. Докато той звучеше задушевно и тържествено, в помещението, от групата на университетските преподаватели се отдели високата фигура на строен, още твърде млад за професорското достойнство човек, който изглеждаше да има едва тридесет години. Необуздана, черна като въглен коса обкръжаваше бледото и продълговато лице, в което скърбяха две дълбоки, мощни, тъмни очи. Любимият ученик на Херман Ресе, младият професор Фридрих Вердер се покачи бавно по обвитите с черно стъпала на катафалката и с наведена глава спря пред ковчега.

Опечаленият сякаш бе прикован с магическа сила на мястото си от последната възможност да бъде близко до мъртвия си учител. Защото Вердер остана на това място наистина като вцепенен и не се покачи на ораторската трибуна, за да каже от там своето последно „прости“.

Дълбоката печал за покойника личеше толкова явно от цялата стойка на Вердер, наклонил се сякаш съкрушен от някой тежък удар, очите му излъчваха такава безмерна тъга, че присъствуващите останаха дълбоко покъртени. Това бе нямата реч на истинска и голяма болка…

Чу се силен стон. Той дойде от там, където седеше дъщерята на Ресе, ридаеща за своя баща.

Органът бе престанал да свири, но Фридрих Вердер остана още няколко дълги мъчителни минути неподвижен и ням пред ковчега, събирайки сили за поразяващата раздяла. След това, без да повдигне глава, като да бе забравил мястото, и обстановката и като че говореше само с мъртвеца, започна с опечален, полубеззвучен, идещ издълбоко глас. Въпреки това всяка негова дума биде доловена и от най-отдалеченият в тази зала, такова сгъстено мълчание бе настъпило.

Фридрих Вердер каза:

„Скъпи, любими учителю!

Тежка, горчива, ужасно горчива е раздялата. Че трябва да те отстъпим, Херман Ресе, — с тази мисъл все още не можем да се помирим. Тя ни се струва като ужасен сън. Ясно е обаче, че за нас няма да има пробуждане от този сън. Ужасното е действителност. Злото е станало.

Учителю наш, твоята катедра е осиротяла. Ние, твоите апостоли и ученици, стоим съкрушени и безпомощни пред смъртния ти одър и те зовем, като че нашата клетвена молитва би могла все още да те достигне, да те накара да не си отидеш от нас.

Обаче, напразно простираме копнеещи ръце подир светлата ти следа; тя се качва към облаците, губи се в небесната синева, продължава, отива там, където ние търсим всичко, което е велико, прекрасно и свято. Там, където цари божественият трон.

Ние, хората, не познаваме по-възвишено, по-величествено име от името на спасителя.

Езичник бе онзи стар римски мислител, който, преди още Христос да бе страдал на кръста, бе написал дълбоката истина: «С нищо не се приближават хората повече до боговете, колкото с това да спасяват хора». Стремежът да спасяваш бе в тебе, любимий учителю, същностен, горещ и пламенен. Бедните и нещастните и между тях най-бедните и най-угнетените — ония, които са заставали виновни пред земния съдия — те и тяхната черна участ бяха, които познаха помощта и защитата на бащинското ти сърце. Това, което ти се стремеше да подобриш, бе участта на осъдените, на ония от затворите и тъмниците. Твоята милостива любов се втурваше да облекчи някак виновния човек дори пред ешафода, като накара да прогледне сляпата до днес, за жалост все още твърде сляпата богиня на наказващата правда. Така че, освободена от хилядагодишни заблуждения, да може най-сетне да употреби везните в своите ръце за истинска и справедлива присъда. В спасителния си стремеж ти, Сампсоне на правдата, бе разперил вече ръце, за да събориш дебелите стълбове, върху които почива цялото наше старо и престаряло наказателно право.

Не «да се накаже», а «да се поправи» гласеше твоят спасителен лозунг, който целеше да внесе в тъмниците нови и силни надежди и който се бореше непрестанно против онова, което ни обвързва всички: обичаят, традицията; онова, което от твърде дълга употреба е станало вече каменна старина.

Твоят зов, учителю, хвърли в плам всички сродни души, съедини всички единомислещи за мощна задружна дейност тук, в нашата страна, отвъд границите, в целия свят, в близката и далечна чужбина.

Ти ни повика и всички, които вярваха в твоята спасителна мисъл, дойдоха. Те се сплотиха в голямо, сдружаващо народите обединение: Интернационалния криминалистичен съюз.

Подобно на пръснатите общини на ранното християнство от началото на нашия календар, днес твоите привърженици и последователи се стремят да разпространяват навсякъде спасителното ти дело и да го доведат до победен завършек.

А победи ли веднаж великото ти начинание, учителю, тогава ще паднат тъмничните стени в целия свят. Тогава секирите, бесилките и гилотините ще отидат в музеите на по-просветеното време. Тогава новата генерация, според твоите думи «ще поправя» виновните, вместо да ги наказва. Такава благодат, такива радостни, божествени бъдещи начала произлизат из този ковчег!

Не е ли тогава справедливо, учителю, да те нарека жив, а не мъртъв?

Жив те обявявам и те славословя от днес за всички бъдни времена. Защото твоят посев поникна. Той расте й цъфти. И сияе в плодотворния успех“.

Говорещият бе повишил гласа си и пламенният му поглед се отправи към колегите, които, събрани около ректора, гледаха нагоре, обзети от възторг.

„И тъй, ние ти се кълнем — продължи той вече с висок глас, звучащ сега като металически, — кълнем ти се, оживотворений, че ще поемем твоето дело и ще го продължим от там, откъдето току-що го е отпуснала твоята ръка. Ние ще заработим с твоя висок дух и по твоя завет — ние, мъжете, които вярваме в идеята за реформа на наказателното право почти религиозно и в служба, на която искаме да посветим целия си живот, всичките си сили. С тази клетва се разделяме, учителю, с онова, което бе у теб тленно, за да се отправим с гореща благодарност от твоя гроб към нашето, към твоето дело!

Ти, обаче, спи спокойно след морния си дълъг ден.

Лека нощ. Нека хор от ангели да те приспива с песните си.“

Фридрих Вердер слезе бавно по стъпалата на катафалката. Сега лицето му светеше като в треска. В това време се случи нещо необикновено.

Доротея Ресе, едничкото дете на покойника, висока и разцъфтяла девойка, се вдигна бавно от своето място на първата редица и се отдели от своя годеник доктор Санер. Зад черния воал прозираше бледното й лице, бяло като на мъртвец. Вцепенено, с неподвижна глава и втренчен поглед, с протегнати като у сомнамбулка напред ръце, Доротея Ресе пристъпи към Фридрих Вердер и недалече от него се повали безшумно на земята сякаш загубила съзнание.

Притекоха се и заобиколиха лежащата на пода, повдигнаха я и я поставиха отново на нейното място.

Неподвижна, тя остана там със затворени очи, докато протойереят от „Св. Николай“ отслужи литургията.

Колкото и да мислеше Фридрих Вердер през сетнешните години за тази случка, всичко му се струваше призрачно. И наистина моментът съдържаше нещо недействително, нещо подобно на сън.

Отдаден с цялата си душа на своя учител и на неговото дело, изпълнен като с огнена жар от възторзите и идеите на Ресе, Вердер бе изговорил пред любимия мъртвец прощалните думи и прощалната си клетва и помолил, според думите на поета, ангелите да го приспят с песните си.

Напълно унесен от възвишени пориви, Вердер чувстваше песента на хора и звуците на органа като нови, мощни приливи в силно развълнуваната си душа. Когато слизаше от стъпалата на катафалката, високата, обвита с чер воал бледа женска фигура се повдигна, пристъпи към него, протегна ръце, облечени в черни ръкавици и безшумно и нямо падна на пода.

Фридрих Вердер бе от детинство твърде отзивчив към всичко мистично. През цялата му младост съдбата се бе намесвала толкова властно и така магично в живота му, че бе готов всеки миг да бъде повлечен от бързите й промени и капризи към нови, все по-невероятни резултати.

Тук, както поразен стоеше пред ковчега на учителя, избран от юридическия факултет да каже на смъртника последно прости от името на целия академичен свят, като че светкавично отново преминаха през съзнанието му странните картини от приказката на собствения му живот.

Херман Ресе бе прибрал момчето от социалните низини. То бе намерено дете, издънка вероятно от някоя пропаднала в престъпления пролетарска фамилия, осъдено по рождение да прекара живота си на дъното.

Обаче съдбата го изтегли нагоре: Ресе стана за сирачето втори баща. Той откри сърцето си за способното дете, отгледа го и го издигна. На двадесет и девет години Вердер стана редовен професор по наказателно право и дясна ръка на Ресе, а сега, когато Ресе бе починал — несъмнено и негов духовен наследник.

Това се потвърждаваше и от факта, че факултетът бе възложил именно нему да говори пред саркофага на Ресе.

И тъй, увлечен от порива на стигащата до екстаз благодарност, Вердер бе засвидетелствувал своята вярност така, както никой друг не би могъл да го стори. Защото чувството извираше из дълбочините на сърцето му. След като Вердер бе поднесъл горещите си благодарствени словоизлияния, мъртвият като че ли подвижи изстиналата си ръка и направи сетен знак на своята дъщеря. И тя послуша веднага неговата заповед. Унесена, вдигната и поведена сякаш от тайни и невидими сили, тя стана пред всички, отдели се от този, който й бе предопределен за годеник почти от детинство, пристъпи зашеметена, към своя бащин апостол и се повали пред него. Безгласно, нямо. Защото стореното само говореше повече, отколкото всякакви думи.

Докато годеникът на Доротея д-р Санер, дребният набит мъж с множество дуелни резки по обръснатото лице, с живи очи и енергични движения, както и всички участници в погребалното събрание, които можаха да забележат произшествието, видяха само една обезсилена девойка да става, за да падне сетне в полусъзнание пред ковчега на баща си, то за Фридрих Вердер тази покъртителна сцена доби съвсем друго значение.

Той вцепенен видя как Санер смутено повдигна безжизнената наглед млада жена, отнасяйки я към нейното кресло. Едва След това Вердер се върна на своето място. Когато литургията приключи, Санер незабавно изведе годеницата си от залата.

На самото погребение дъщерята на Ресе не се появи. По всяка вероятност я бяха отвели вкъщи. Д-р Санер единствен представляваше семейството на покойника в църковния двор и прие пред гроба съболезнованията на погребалното шествие. Отначало Вердер остана настрани, обзет от някакво стеснение. Обаче, след като хвърли връз гроба на покойника своите три шепи пръст, той се приближи към Санер и му подаде ръка като на представител на опечаленото семейство Ресе.

Д-р Санер пое ръката, обаче стана още по-блед. Устните му затрепериха нервно. Той ги раздвижи, но Вердер не чу нито звук. Санер не изговори нито една благодарствена дума. По всяка вероятност той бе твърде покъртен от момента, за да може да говори. Вердер обаче си тръгна с удовлетворено сърце.

Защото онова, което бе станало там, под черния купол на осветената от свещи катафалка, пред всички и под звуците на органа и хоровите песни, не беше само последица от нервното изнемогване на едно момиче, загубило съзнание от скръб. Такова убеждение отнесе със себе си Фридрих Вердер от погребението.

В онзи час биде увенчано делото на неговия живот. Той виждаше, чувствуваше това. Тъй като бе произнесъл клетва за вярност и бе готов да посвети от сега нататък всеки час от живота си на заветите на Ресе, той получаваше практически всичко, което да го направи силен и способен за продължението на това дело. Получаваше катедрата на Ресе, а университетските власти му предаваха официално цялото работно поле на учителя: управлението на неговия семинар и неговите списания, управлението на берлинската секция от Интернационалния криминалистичен съюз, изпълнението на целокупната, силно разклонена деятелност, която научният гений Ресе бе упражнявал в продължение на четири десетилетия.

Фридрих Вердер би могъл обаче да развие пълноценно тази дейност само в случай, че би влязъл в притежание и на огромните средства, с които бе разполагал досега неговият учител. А в академическите кръгове бе добре известно, че значителните суми, с които Херман Ресе си служеше, произхождаха единствено от собствената му щедрост. Държавата беше и оставаше истинска скъперница по отношение на тези реформаторски стремления в съдопроизводството, които се струваха на висшите правителствени кръгове революционни. Само един имотен човек, какъвто бе Ресе, би могъл да понася разходите на семинара по наказателно право, към който принадлежеше и един криминалистичен музей със своя библиотека. По същия начин и ръководените от Ресе списания, и пропагандната дейност около интернационалния криминалистичен съюз предизвикваха разходи, каквито Фридрих Вердер не можеше да посрещне. Едва сега, когато дъщерята на Херман Ресе бе изразила с една символична постъпка пред ковчега на баща си, че се вижда неразривно обвързана с неговия апостол, посланик и духовен наследник, едва сега Вердер се видя осигурен с реална власт и средства, правещи го наистина наследник на престижа и идеалите на този голям учен.

„Ще ти помагам и ще те подкрепям всячески, за да продължиш великите и святи начинания на мъртвия ми баща“ — тъй бе разбрал Фридрих Вердер безмълвното тържествено обещание на Доротея; той, следовникът на Ресе, възприе смирено, с наведена глава, сякаш като някакъв мистичен венец на съдбата, горещото обещание за пълна преданост към делото, което бе принадлежало до днес на Херман Ресе, а от сега нататък трябваше да бъде поето от него, Фридрих Вердер, за да му служи той възвишено, с беззаветно себеотрицание. Тъй разбра Вердер смисъла на този тържествен час. Тъй го разтълкува, сляп за околните обстоятелства, подобно на всички целеустремени хора. И наистина напълно бе забравил, че Доротея Ресе, бъдещата съюзница в неговите дела, освен кръвна наследница на Херман Ресе, бе същевременно и жена, при това млада…