Нора Робъртс
Защита в смъртта (15)

Четиринайсета глава

Макнаб се взираше в мрака и не можеше да заспи. Нервите му бяха изопнати, чувстваше се безполезен, завладян бе от черни мисли. Вслушвайки се в ударите на сърцето си, внезапно си помисли: „Като че ли тиктака часовник, отброяващ дните до края на живота ми, които ще прекарам като никому ненужен инвалид“.

Понякога през деня, увлечен в работа, забравяше за парализата си, за ужасяващото тиктакане. Но само до мига, в който посягаше за нещо, поискаше да се изправи или просто да се почеше отзад.

Тогава осъзнаваше жестоката действителност, ужасът сковаваше съзнанието му.

Тик-так, тик-так.

Затвореше ли очи, кошмарният спомен за случилото се възкръсваше в съзнанието му. Халоуей крещи истерично и тича към него, вдига ръка и насочва оръжието. Ледено-горещата болка отново го пронизва, за миг остана съвършено безчувствен.

Ако бе реагирал по-бързо, ако бе отскочил в противоположната посока. Ако Халоуей не беше стрелял почти от упор…

Ако, ако, ако.

Шансовете му за възстановяване са не повече от трийсет процента и с всеки изминал час намаляват.

С него е свършено и всички го знаят. Не се налага да му го казват — все едно чете мислите им.

Особено мислите на Пийбоди.

Чува мислите й дори в съня й.

Извърна глава и се загледа в съседното легло, различавайки в мрака очертанията на тялото й. Спомни си как докато му помагаше да се съблече, тя бърбореше непрекъснато — за работата, за разследването, за Джейми и за какво ли не още, само и само да не настъпи неловко мълчание.

Господи, толкова е безпомощен, дори не може да си разкопчее панталона. „Запомни, приятел — помисли си с горчива ирония, — в бъдеще ще носиш само панталони с цип!“

Е, какво пък толкова — ще се справи. В живота е също като при компютрите — боравиш с онова, което имаш. Но за нищо на света няма да позволи на Пийбоди да провали шансовете си заради него. Вкопчи се със здравата си ръка за ръба на леглото и се помъчи да се изправи.

Пийбоди се размърда и заговори; гласът й не беше сънлив, очевидно и тя лежеше будна в мрака:

— Какво има?

— Нищо. Искам да стана, но мога и сам.

— Ще ти помогна. Осветлението да се включи на десет процента.

— Казах, че мога и сам!

Но тя вече бе до него:

— Сигурно ти се чишка. Двамата с Джейми изпихте поне по пет литра мляко. Трябваше да те предупредя…

— Веднага си лягай!

— И без това не мога да заспя. Непрекъснато си мисля за разследването. — Действайки като опитна медицинска сестра, тя го повдигна и му помогна да седне на инвалидния стол. — Далас и Рурк сигурно работят върху нещо важно, иначе щяха да…

— Седни!

— Отивам да си налея вода.

— Седни, Пийбоди!

— Добре. — Тя седна на крайчеца на леглото му, обърна се към него и леко се усмихна. „Изглеждам ли достатъчно безгрижна? — запита се. — Не искам да преигравам. — Беше напрегната като опъната струна, но се стараеше да не се издаде. — Изглежда толкова изтощен! Толкова безпомощен!“

— Слушай ме внимателно, Пийбоди. Между нас е свършено.

— Мразя да ми говорят глупости в три сутринта. — Тя понечи да стане, но Макнаб й попречи, като сложи здравата си ръка на коляното й.

Пийбоди беше по яркочервена нощница, ноктите на краката й бяха боядисани с лак в същия цвят. Косата й беше разчорлена, лицето й бе изнурено от тревогата и безсънието.

Ненадейно Макнаб осъзна, че Рурк е имал право, когато преди време разговаряха „по мъжки“. Наистина бе влюбен в Пийбоди. Затова трябва да постъпи справедливо и да й даде свободата.

— Знаеш ли какво възнамерявах да направя? Така да те вбеся, че да ме изоставиш. Нямаше да е трудно — ти се поддаваш на влияние и бързо се палиш. Сетне всеки от нас ще поеме по пътя си. В последния момент размислих и реших, че ще бъде несправедливо. Ще бъда откровен с теб.

— Подобни важни въпроси не се обсъждат посред нощ. Извинявай, но не ми се спори с теб. Уморена съм.

— Знам, че не спеше. И мен сън не ме лови. Изслушай ме, миличка. — Той видя как очите й подозрително заблестяха и стисна клепачи. — Моля те, не плачи. И без друго ми е адски скапано.

— Знам какво ще кажеш. Че си безпомощен и безполезен инвалид, че настояваш да скъсаме, за да не съсипеш живота ми, и прочие глупости. — Пийбоди подсмръкна и избърса носа си с опакото на дланта си. — Искаш да се разделим, за да продължа да живея пълноценно, не да бъда обвързана с един нещастник. Знаеш ли какъв е отговорът ми, Макнаб? Майната ти! За нищо на света няма да те изоставя, но за едно бъди спокоен — успя да ме вбесиш. Как изобщо ти хрумна, че ще се съглася?

Макнаб въздъхна, но не отдръпна ръката си от коляното й.

— Сигурен съм, че няма да ме изоставиш, когато… докато съм в това състояние. Впримчена си в капан, но няма да опиташ да се освободиш, дори ако чувствата ти към мен се променят. Имаш златно сърце. Но след време и двамата ще започнем да се питаме дали си с мен по свое желание, или по задължение.

Пийбоди смръщи чело, извърна глава и впери поглед в стената, вместо в проницателните му зелени очи:

— Отказвам да слушам бръщолевенията ти!

— Не, ще ме изслушаш докрай, скъпа. — Той се облегна назад и със здравата си ръка се вкопчи в страничната облегалка на инвалидната количка. — Не ми трябва медицинска сестра, а пък и ти не се стремиш към тази професия. Да му се не види, нямаше как да отида до тоалетната, ако Рурк и Далас не ми бяха подарили проклетата количка! Освен това тя ме държи на работа, въпреки че не е длъжна. Никога няма да забравя жеста й.

— Самосъжаляваш се, а?

— Позна. — Устните му се разтегнаха в кисела усмивка. — Представи си, че едната ти половина е парализирана, пък да видим тогава каква песен ще запееш. Ядосан съм, страх ме е, не зная какво ми носи следващият ден. Ако ми е съдено да живея така, помежду ни е свършено. — „Няма да хленча! Няма да хленча!“ — напомни си той и побърза да добави: — Имам право да диктувам правилата и не искам повече да те виждам.

— Престани! Кой казва, че ще останеш неподвижен до края на живота си? — Тя разпери ръце, преструвайки се на разгневена, въпреки че сълзите напираха в очите й. — Ако не се оправиш до няколко дни, ще заминеш за онази клиника.

— Да, непременно ще отида. Дължа го на Далас и на Рурк. Може би ще имам късмет.

— Разбрах, че седемдесет процента от пациентите на тази клиника се възстановяват напълно.

— А трийсет си остават парализирани. Не спори за цифри с един специалист по електроника, скъпа. Искам да остана сам, да реша какво ще правя. Не съм в състояние да мисля дали между нас ще се получи или цял живот ще ти тежа като воденичен камък.

— Ами тогава защо повдигна въпроса? Ще го обсъдим, когато си в състояние да разсъждаваш трезво. Честно казано, не предполагах, че си такъв страхливец.

— Мамка му! Не разбираш ли, че го правя заради теб? Не можеш ли поне мъничко да ми помогнеш?

— Не! — вирна брадичка тя. — Вече ти дадох една възможност. Пък и наистина не знам дали нещата помежду ни ще потръгнат. Поне сто пъти на ден се питам какво ли харесвам в теб. Ти си ужасен досадник, немарлив си, прекалено си кльощав — накратко, не си олицетворение на моминските ми мечти. Но след като вече съм обвързана с теб, сама ще взема решение относно бъдещето ни. Ако ми писне, ще те напусна. А дотогава си дръж езика зад зъбите и ме остави да се наспя!

— Предполагам, че Рурк е твоят момински идеал — промърмори младежът.

— Точно така! — Пийбоди седна на леглото, оправи възглавниците си. — Рурк е изискан, сексапилен, красив, богат и опасен. Което ти не си, пък и едва ли ще бъдеш, дори след като отново си на крака. Завлечи си сам кльощавия задник в леглото. Не съм ти болногледачка! — Тя се изпъна на леглото, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в тавана.

Макнаб се втренчи в нея, след миг се поусмихна:

— Ама и теб си те бива. Изненада ме, честна дума. Гениална стратегия, миличка — да ме вбесиш, обсипвайки ме с обиди — между другото, доста ми докривя, като каза, че не съм секси — за да смениш темата.

— Целуни ме отзад!

— С най-голямо удоволствие, миличка. Не искам да се караме. Мисля, че и за двама ни ще бъде от полза поне известно време да бъдем разделени. Много държа на теб, Дий, повярвай ми.

Пийбоди отново се просълзи — никога досега не я беше наричал Дий. Стисна устни, за да не избухне в ридания. Извърна глава и си помисли, че лейтенант Далас ще я поздрави, ако види убийственото й изражение.

Изведнъж се сепна, седна на леглото и се втренчи в Макнаб:

— Хей, какво правиш?

— Какво? — ококори се той.

С трепереща ръка тя посочи рамото му. Едва в този миг той осъзна, че почесва болното си рамо.

— Ами… сърби ме, какво толкова. Не сменяй темата, ако обичаш. Държа да ме чуеш, защото…

Изведнъж се вцепени, стори му се, че за миг сърцето му престана да бие. Спогледа се с Пийбоди и едва чуто промълви:

— Все едно забиват иглички в рамото ми… О, Боже!

— Чувствителността се възвръща! — Тя скочи от леглото и коленичи до инвалидната количка. — Кракът сърби ли те?

— Да, да! Аз… — Сърбежът стана нетърпим, сърцето на Макнаб отново затуптя. — Моля те, почеши ме… нагоре по бедрото… не го достигам… Оох!

— Ще повикам Съмърсет.

— Ако престанеш да ме чешеш, ще те убия.

— Опитай да раздвижиш пръстите на ръцете и на краката. Е, можеш ли?

— Не знам. — Той се наведе, опитвайки да преодолее неприятното усещане, че хиляди нажежени игли се забиват в рамото и в бедрото му. — Не, не мога.

— Усещаш ли това? — Пийбоди натисна с пръст бедрото му. Стори й се, че усеща свиването на мускул.

— Ъхъ — едва изрече Макнаб, задавен от вълнение. — Като си започнала, пипай нагоре и малко вляво. Така ще отвлечеш вниманието ми от сърбежа, иначе ще откача.

— Едно е сигурно — оная ти работа е съвсем наред.

По страната й се стече гореща сълза и капна върху ръката му, която постепенно се раздвижваше. Макнаб осъзна, че до края на живота си няма да познае по-прекрасно усещане.

— Обичам те, Пийбоди!

Тя изненадано го погледна, сълзите й отново рукнаха. Помъчи се да се овладее, да го скастри като непослушно дете:

— Стига глупости, малкия!

— Обичам те. — Той я помилва по страната. — Вече си мислех, че съм проиграл възможността да ти го кажа. Ще наваксам пропуснатото време, повярвай ми. Не, не ми отговаряй, само се опитай да свикнеш с тази мисъл.

Пийбоди навлажни с език устните си:

— Да… добре. Отивам да повикам Съмърсет. Той може би знае как да ти помогне… — Като се изправи, краката й се подкосиха, олюля се и удари в леглото пищялката си. — Ох! Мамка му! Мамка му!

Куцайки, тръгна към вътрешния видеотелефон, а Макнаб се ухили и отново зачеса рамото си.

 

 

В седем и половина сутринта Ив вече допиваше втората си чаша кафе. Реши да се отбие в импровизираната лаборатория и да провери дали Рурк има някакъв напредък, преди хората от екипа да се съберат в кабинета й.

Отвори вратата, но преди да прекрачи прага, чу гласа на съпруга си.

И друг път го беше чувала да говори с леден тон, досущ като остър нож, изкормващ виновника, преди да е разбрал какво му причиняват.

Въпреки че в случая виновникът беше малолетен, никой нямаше да повика служител от Агенцията за закрила на децата.

— Разбираш ли какви са правилата в този дом и какво е положението ти тук? — Рурк говореше привидно спокойно, но спокойствието му бе смъртоносно като на котарак, който дебне мишката пред дупката й.

— Че какво толкова да разбирам? Тук съм като на пансион, а в цената са включени закуска и вечеря.

Ив поклати глава — реакцията на хлапето бе като на мишката, която се самозаблуждава, че може да надхитри котарака. „Глупчо си ти, Джейми! — помисли си. — Сам влезе в капана.“

— Внимавай как разговаряш с мен, Джеймс. Склонен съм донякъде да оправдая идиотската ти постъпка с възрастта ти, но съм безкомпромисен към нахалството. Ясно ли е?

— Добре де, обаче не разбирам защо…

Макар че стоеше в коридора, Ив все едно видя убийствения поглед, с който Рурк измери Джейми и който накара хлапето да преглътне възраженията си и покорно да промълви:

— Да, сър.

— Значи се разбрахме. Така ще спестим време и ще избегнем бъдещи недоразумения. А сега ще ти обясня с простички думи какво толкова е станало, та дано го проумееш. Дадох ти конкретно нареждане и когато заповядам нещо, очаквам да бъде изпълнено. Точка по въпроса! Дотук има ли нещо неясно?

— Хората имат право на собствено мнение.

— Точно така. А хората, които работят за мен, изпълняват нарежданията ми. Ако не се подчинят, ги уволнявам. И още нещо, ако възнамеряваш да ми правиш фасони, потърси си друга работа и не ми се мяркай пред очите.

— Не ме командвай, почти на осемнайсет съм!

— Мислиш се за истински мъж, така ли? Тогава се дръж като възрастен, не като хлапе, което са го спипали тайно да си взима курабийки от кутията в бюфета.

— Можех да изтегля повече информация…

— Можеше да изпържиш гениалния си мозък — прекъсна го Рурк. — Повярвай, в плановете ми за теб не е включено посещение на гроба ти.

Джейми посърна, прегърби се, сведе поглед и машинално ритна бюрото, върху което беше инсталирана компютърната система:

— Не се изложих на опасност, знам как да се пазя…

— Така ли? Тогава защо посред нощ тайно си се промъкнал в лабораторията? Смяташ, че не си се изложил на опасност, включвайки заразен компютър без чужда помощ, а? Знаеш ли какво мисля за теб? Че си безкрайно самоуверен и глупав. Харесвам самоуверените хора, дори ги поощрявам, но не понасям глупостта. Отгоре на всичко ти не се подчини на изричната ми заповед.

— Исках да помогна, нищо повече.

— Оказа ни неоценима помощ и ще продължиш да работиш с нас, ако обещаеш да не повтаряш самодейните изяви. Погледни ме — твърдиш, че мечтата ти е да станеш ченге. Бог знае защо, след като ще се скъсваш от работа срещу мизерно заплащане и почти никакво признание от хората, които закриляш. Добрият полицай стриктно изпълнява заповедите, дори да не е съгласен с тях, дори да не му се нравят.

— Знам — въздъхна Джейми и още повече се прегърби. — Оплесках работата.

— Вярно е. Но не съвсем. Обещай, че повече няма да го правиш. — Рурк му подаде ръка. — Дай ми мъжката си дума.

Хлапето се втренчи в протегната ръка, погледна Рурк в очите. Изпъна рамене и здраво стисна дланта му:

— Няма да се повтори. Обещавам.

— Добре, точка по въпроса. Бягай да закусиш. Започваме работа след половин час.

Ив изтича обратно по коридора, скри се в една ниша и изчака, докато момчето се втурна към трапезарията.

Като влезе в кабинета, завари Рурк пред компютъра. Не работеше по разследването, а даваше указания на брокера си. След като приключи, веднага се обади на секретарката си.

Ив си каза, че трябва да му е благодарна, задето променя графика на срещите и съвещанията си, за да отдели време да й помогне. Въпреки това едва не заскърца със зъби, когато след разговора със секретарката си Рурк се свърза с междупланетната станция „Фрийстар 1“.

— Лейтенант, донеси ми чаша кафе, вместо да нервничиш и отегчено да въздишаш. След десетина минути ще приключа с частните си дела и изцяло ще посветя вниманието си на полицейската работа.

Ив отново си напомни, че той й прави услуга, затова преглътна гнева си и се приближи до автоготвача да налее кафе. Слушаше с половин ухо как съпругът й дава указания и заповеди, пазари се, сключва сделки… накратко — как управлява своята империя, работейки здраво като дребен чиновник, вместо да използва армия от служители, както подхожда на един крал.

— Спомням си как преди няколко дни те чух да преговаряш за покупката на сграда за офиси. Предполагам, че собствениците са приели условията ти.

— Позна, скъпа.

— И още нещо — не нервничех и не въздишах отегчено.

— Все едно го правеше, скъпа Ив. Не забравяй, че умея да чета мислите ти. Слушай, днес следобед непременно трябва да участвам в едно съвещание. Ще ми отнеме само час и половина.

— Не е необходимо да се оправдаваш. И без това ни отдели повече време, отколкото очаквахме.

— Искам да ми платиш — промърмори той, придърпа я към себе си и я целуна.

— Евтино взимаш, приятел.

— Това беше само авансовото заплащане. Имаш ли план за тази сутрин?

— Разбира се. Първата ми работа е да проведа съвещание с екипа. Между другото, поздравявам те за техниката, която приложи на хлапето. Именно това е правилният подход — първо скастряш някого, правиш го на пух и прах, после му възвръщаш самочувствието.

Рурк отпи от кафето и се усмихна:

— Значи си чула как му чета конско.

— Можех да се включа с няколко заплахи, от които тръпки щяха да го побият, но общо взето представянето ти беше забележително.

— Малкият глупак намислил през нощта тайно да поработи с един от заразените компютри, а на сутринта да ни изненада с информацията. Идваше ми да го изритам отзад.

— Как разбра за подвизите му?

— Предчувствах какво ще се случи, затова въведох допълнителен код за отварянето на вратата и заключих компютрите. — Той леко се усмихна и добави: — На неговата възраст и аз щях да постъпя по същия начин.

— Учудвам се, че не е преодолял кода.

— Е, притежавам малко повече умения от едно седемнайсетгодишно хлапе.

— Да, да, и по-големи топки… Знаеш ли какво ми хрумна? Ти му отне прототипа на разкодиращото устройство, но се обзалагам на мизерната си заплата, че хлапето разполага с още едно.

— За това ли говориш? — Рурк извади от джоба си устройството. — Помолих Съмърсет много дискретно да обискира стаята му. След като не открихме апаратчето, предположих, че дребният умник го носи у себе си. Затова по време на вечерята снощи го пребърках и пуснах в джоба му на вид същото устройство, което има няколко дефекта.

— Така ли? Какви?

— При натискане на бутона за включване те разтърсва доста неприятен токов удар. Признавам, че постъпих подличко. Но е крайно време някой да постави хлапето на мястото му.

Ив широко се усмихна и чукна чашата си в неговата като за тост:

— Възхитена съм от възпитателните ти методи. Ще присъстваш ли на съвещанието или ти е необходимо още малко време, за да купиш я Сатурн, я Венера?

— Купуването на планети е неразумна инвестиция — отсече Рурк и се изправи.

Влязоха в кабинета й и се натъкнаха на незабравима гледка — Джейми, Фийни и Бакстър си бяха устроили истинско пиршество.

— Тези яйца… — Бакстър преглътна и набучи на вилицата си нова хапка — са от истинска кокошка. Просто да не повярваш!

— Кудкудяк-кудкудяк — изкиска се Ив, приближи се до масата, отрупана с храна, и си взе парче бекон.

— Извадила си щур късмет с този мъж, Далас. Не се обиждай, приятел — добави младият полицай, обръщайки се към Рурк, и сложи в чинията си още пържени яйца.

— Напротив, приемам го като комплимент — усмихна се Рурк и посочи платото с нарязани месни деликатеси: — Опита ли шунката? От истинска свиня е.

— Грух-грух — обади се Джейми, който постепенно възвръщаше самочувствието си.

— Явно всички владеем езиците на домашните животни, но е крайно време да свършим малко работа — отсече Ив. — Разполагате с десет минути да приключите пиршеството. — Докато говореше, тя си взе още едно парче бекон. — Бакстър, ако те чуя да разправяш на колегите какъв късмет съм извадила с Рурк, ще се погрижа докато си жив, да не вкусиш истинско кокоше яйце! — Погледна часовника си и се намръщи: — Къде се губят Пийбоди и Макнаб? — Понечи да се обади по вътрешния видеотелефон и да ги скастри, но Рурк я хвана за ръката и я накара да се обърне към вратата.

Сякаш буца заседна в гърлото й, тя машинално се вкопчи в рамото на Фийни. Четиримата впериха очи в Макнаб, който колебливо пристъпи в кабинета.

Подпираше се на елегантен бастун с посребрена дръжка. Очевидно всяка стъпка му костваше нечовешки усилия, по челото му блестяха капчици пот. Но най-важното бе, че отново беше на крака, че ходеше. Лицето му бе озарено от победоносна усмивка.

Пийбоди, която плътно го следваше, едва сдържаше сълзите си.

Фийни сграбчи ръката на Ив и силно я стисна.

— Крайно време беше да си размърдаш мързеливия задник — обърна се към Макнаб. Гласът му беше прегракнал, ала ръцете му така трепереха, че се страхуваше да посегне към чашата с вода. — Омръзна ни да те носим на гърбовете си.

— Изкушавах се да помързелувам поне още един ден — подхвърли младежът. Задъха се, докато се добра до масата, но протегна дясната си ръка, взе парче бекон и го поднесе към устата си. — Обаче подуших вкусната храна.

— Да беше дошъл двайсет минути по-рано, щом си възнамерявал да закусваш. — Ив изчака той да я погледне. — Хапни надве-натри, чака ни много работа.

— Слушам, лейтенант. — Макнаб пристъпи към най-близкия стол, но залитна. Тя го хвана за лакътя и му помогна да запази равновесие.

— Далас…

— Какво има пък сега, детектив?

— Мисля, че друг път няма да ми се удаде подобна възможност. — Той впи устни в нейните, а Бакстър въодушевено заръкопляска.

Ив едва се сдържа да не прихне. Придаде си строго изражение и го смрази с поглед:

— Защо мислиш, че подобно нахалство ще ти се размине? Заслужаваш да ти смачкам фасона!

— Не и този път. — Макнаб, който бе изтощен от усилието да се задържи на крака, с облекчение се отпусна на стола. Пое си въздух, сетне подвикна на Джейми: — Хлапе, подай ми яйцата, преди Бакстър да оближе чинията!

 

 

След приключване на съвещанието Ив освободи сътрудниците си, с изключение на Пийбоди. Като останаха насаме, промърмори:

— Той изглежда добре. Поизтощен е, но май се оправя.

— Снощи и двамата не мигнахме. Беше му адски кофти. Тъкмо се правеше на интересен и…

— Моля?

— Беше изпаднал в депресия. Опитваше се да ме убеди, че трябва да се разделим, за да не ми е в тежест… наговори ми какви ли не щуротии от този род. Скарахме се, тъкмо тогава стана чудото. Усети сърбеж в рамото, после в бедрото, накрая… Извинете, лейтенант, много се вълнувам, като говоря за…

— Тогава да сменим темата. Искам да знаеш, че съм много щастлива, задето Макнаб… — Тя млъкна, притисна с пръсти клепачите си, дълбоко си пое въздух.

— И вие се размекнахте. — Пийбоди подсмръкна, извади носната си кърпичка. — Толкова е трогателно!

— Всички сме щастливи от възстановяването му. Точка по въпроса! — Ив отново въздъхна, сетне „превключи на друга скорост“: — Получих информация от независим източник, пожелал анонимност. Възнамерявам да действам съобразно въпросната информация, съдържаща се в засекретените файлове, до които засега нямам достъп.

Пийбоди я изслуша, без да я прекъсне. Разбрала бе върху какво са работили Рурк и лейтенант Далас до късно през нощта. Не знаеше обаче как са се добрали до сведенията в закодираните файлове… пък и не искаше да знае.

— Лейтенант, интересува ли ви моето мнение? Смятам, че няма да нарушите устава, ако работите въз основа на данните, които сте получили от независимия източник. Според мен пренебрегването на подобна информация по време на важно разследване е равносилно на неизпълнение на служебните задължения.

— Ще ме защитаваш ли в съда, ако се стигне дотам?

— Струва ми се, че Рурк ще ни осигури най-добрите адвокати.

— Предпочитам да не те забъркам в тази каша. Можеш да се прехвърлиш на друга работа.

— Лейтенант…

— Или — продължи Ив — да ме придружиш в качеството на моя помощничка. Така ще отървеш кожата — просто изпълняваш нарежданията ми.

— Моите уважения, лейтенант, обаче сте сбъркали адреса. Ако си мислите, че няма да поема отговорността заедно с вас, значи не ме познавате.

— Никога не съм се съмнявала в теб, Пийбоди. Предупреждавам те, че може да ни припари под задниците, но лесно ще се размине. По пътя ще ти съобщя подробностите.

 

 

Семейство Дюкс живееха в хубава двуетажна къща. Прозорците бяха закрити със завеси с къдрички, от двете страни на входната врата бяха поставени бели саксии с червени цветя. „Досущ като войници с червени мундири, които охраняват крепостта“ — помисли си тя.

Позвъни, после извади значката си.

Вратата се отвори и на прага застана слабичка дребна жена с рокля на сини и бели карета. Носеше бяла домакинска престилка, чупливата й кестенява коса обрамчваше лицето й. Имаше кафяви очи, погледът й бе някак тревожен. Устните й бяха подчертани със светлорозово червило, по три малки перли, оформящи триъгълник, красяха ушите й, носеше снежнобели еспадрили.

Ако не беше престилката, щеше да прилича на жена, на която предстои цял ден да обикаля града по задачи.

— Вие ли сте госпожа Дюкс?

— Да. Какво се е случило? Какво искате? — Тя крадешком погледна значката, сетне отново впери очи в неканените посетителки. Полагаше усилие да запази спокойствие, но треперещият глас издаваше колко е нервна.

— Нищо не се е случило, госпожо. Трябва да ви задам няколко въпроса. Ще разрешите ли да влезем?

— Тъкмо сега… извинете, но съм заета. Моментът не е подходящ.

— Ако желаете, ще се уговорим за друг ден. Но след като вече сме тук, ще ви помоля да ни отделите малко време. Обещавам да не ви задържам.

— Кой е, Силвия? — Доналд Дюкс застана на вратата. Беше много по-висок от съпругата си и макар да бе шейсет и две годишен, тялото му беше като на атлет. Пясъчнорусата му коса беше късо подстригана като на военен. В ъгълчетата на жестоките му сини очи се виждаха бръчки. Ив си каза, че ако се съди по външността му, бръчките не са се получили, защото често се е усмихвал.

— От полицията са… — заобяснява Силвия.

— Аз съм лейтенант Далас, полицай Пийбоди е моя помощничка. Налага се да ви задам няколко въпроса, господин Дюкс. Ще ни отделите ли малко време?

— За какво става въпрос?

Доналд изблъска съпругата си и препречи вратата. „Май не само червените цветя охраняват този дом“ — помисли си Ив.

— Разследваме обстоятелствата около смъртта на Чадуик Фицхю и Луис К. Когбърн.

— Това изобщо не ни засяга.

— Сър, преди време от името на вашия син Девин сте подали искова молба срещу Когбърн и Фицхю.

— Синът ми Девин е мъртъв. — Изрече го с такова безразличие, сякаш споделяше, че е загубил любимата си вратовръзка.

— Съжалявам, не знаех — промълви Ив. Чу как жената зад гърба му задавено изхлипа, но на бившия командос дори окото не трепна. — Господин Дюкс, на вратата ли ще разговаряме по този въпрос?

— Няма за какво да разговаряме. Информацията за Девин е засекретена, лейтенант. Откъде научихте за нас?

— Натъкнах се на имената ви по време на разследването — отвърна тя. „Добре, щом така искаш — помисли си. — И аз съм костелив орех, да видим кой кого ще надговори.“ Погледна го в очите и добави: — Информацията е засекретена, господин Дюкс, но не можете да запушите устите на хората.

— Татко, какво става? — По вътрешното стълбище слезе някакво момче. Беше високо като баща си, косата му също беше късо подстригана. Носеше син панталон и синя риза, които бяха идеално изгладени. На Ив й хрумна, че дрехите му приличат на униформа.

— Джоузеф, веднага се върни в стаята си!

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не те засяга! — Дюкс се извърна да го погледне. — Повтарям, веднага се върни в стаята си!

— Добре, сър.

Доналд се втренчи в Ив и процеди:

— Няма да ви позволя да нарушавате спокойствието в този дом!

— Ако предпочитате, ще ви разпитаме в полицейското управление.

— Нямате право да…

— Имам, сър. След като отказвате да отговорите на няколко рутинни въпроса, аз съм принудена да упражня правата си. Можеше да опростим процедурата, но…

— Имате на разположение пет минути. — Той отстъпи в коридора. — Силвия, отиди при Джоузеф!

— Имам въпроси и към госпожа Дюкс.

Ив забеляза как той стисна зъби, за да потисне гнева си, лицето му пламна. Не беше свикнал да му възразяват, камо ли да му заповядват.

Тя се запита каква тактика да приложи — дали да се държи арогантно като него, или да отстъпи. Интуицията й подсказа да смени тактиката.

— Господин Дюкс, наистина съжалявам, че създавам тревоги на вас и семейството ви. Но разберете, че само си върша работата.

— Така ли? Вероятно работата ви се състои в разпитване на почтени граждани заради смъртта на някакви боклуци.

— Обикновен детектив съм, сър. Изпълнявам нареждания.

Разбра, че е избрала верния тон. Изражението на Доналд не се промени, но той кимна, безмълвно се извърна и влезе в дневната. Съпругата му не помръдна. Държеше ръце на кръста си, кокалчетата на пръстите й бяха бели като престилката й.

— Да донеса ли… Ще пиете ли кафе или…

— Не са дошли на гости, Силвия! — сряза я Доналд, а жената се сви, сякаш я беше ударил.

— Благодаря, не си правете труд, госпожо Дюкс — промълви Ив.

Всекидневната беше безупречно чиста. От двете страни на канапето, тапицирано с дамаска в преливащи се сини тонове, бяха поставени еднакви масички, а върху тях стояха еднакви лампи. Двата фотьойла бяха със същата тапицерия, върху зеления килим нямаше дори прашинка. Жълтите и белите цветя във вазата бяха подредени така прецизно, че действаха потискащо. Вазата стоеше точно в средата на ниската масичка.

— Няма да ви поканя да седнете — заяви Дюкс и сключи ръце зад гърба си.

„Също като войник, когото ще подложат на разпит“ — помисли си Ив.