Карън Робърдс
Обсебена (8)

Глава 7

Стори й се, че подскочи цяла миля нагоре, препъвайки се в собствените си сгънати пръсти, докато се обръщаше. Черен „Шевролет Блейзър“ отбиваше, за да спре на пет фута пред нея. Идваше от паркинга и беше спирал на стопа на кръстовището между входа на паркинга и улицата. Страничното стъкло до шофьора беше смъкнато. Мъжът зад волана гледаше сърдито. В момента, в който го разпозна, тя изпита облекчение.

— Дан! — Катрин махна с ръка и се запрепъва към колата. Дан беше отговор на молитвите й. Нейният съсед, нейният лекар. Той поне не искаше да я убие. За това беше сигурна. Абсолютно сигурна. — Ще ме закараш ли?

— Естествено — очите му се плъзнаха по нея още веднъж и той отново се намръщи. Ако беше заради молбата й, толкова по-лошо, защото тя вече влизаше в колата. За каквото и да се мръщеше, то не му попречи да се наведе и да отвори вратата до него. Като се плъзна по черната кожена седалка, сгорещена от слънцето и много приятна поради това, тя затвори вратата и натисна копчето за автоматично заключване, което изщрака и заключи цялата кола.

За всеки случай.

— Благодаря ти — каза тя и му се усмихна. След това хвърли бърз и, както се надяваше, незабележим поглед назад през рамо. От входа, който беше използвала, излизаше една жена, няколко човека вървяха по паркинга, но никой от тях не изглеждаше да търси нея. Сред тях не бяха Старки и Бенет, което си беше голям плюс.

— Няма защо — дори и да го интересуваше какво става с нея, той не го показваше. Не промени нито гласа, нито изражението си. — Сложи си колана.

Шевролетът тръгна, зави надясно към сенчестата улица с правите редици стари двуетажни тухлени къщи, намиращи се точно срещу болницата, докато Катрин послушно си слагаше колана. Слаба млада жена с лъскава кестенява конска опашка и обута в дънки буташе количка с две-тригодишно дете по тротоара пред къщите. Бял миниван със стълба на покрива и някакъв надпис мина покрай тях. Две десетинагодишни момчета на колелета се носеха надолу по улицата право към тях и Дан ги заобиколи, без да продума.

След като си сложи колана, Катрин се почувства по-сигурна. Облегна глава на топлата, удобна облегалка, а после въздъхна доволно. Напук на всичко, на нея й се струваше, че е успяла да се измъкне.

От какво? Този въпрос я ядеше отвътре. Усещаше, че трябва да знае.

Но не знаеше. Колкото по-упорито се опитваше да си спомни, толкова по-неуловимо ставаше всичко отвъд настоящето.

— Накъде? — попита Дан след минута, а през това време тя се опитваше да остане спокойна. Освен всичко друго, това означаваше да контролира дишането и сърдечната си дейност, като в същото време гледаше към тавана, без да вижда, и измъкваше незабележимо краката си от обувките убийци.

„Добър въпрос!“

Тя обърна глава към него и погледите им се срещнаха, когато той спря на кръстовището. Дан й се усмихна леко и окуражаващо и тя реши още веднъж, че е страхотен. Очилата на носа му придаваха изражение на абстрактна интелигентност (нещо като разсеян професор) на лицето му, гладко и с правилни черти. Имаше бръчици около очите и устата му, което й припомни, че е бил буден цяла нощ. Заради нея. А това беше един плюс в дилемата „дали да вярвам на този човек“. Косата му беше наистина красива; тези гъсти, тъмнозлатисти вълни сигурно предизвикват завист у много жени. Той вече не носеше бялата престилка и разкопчаното му синьо сако с къс ръкав разкриваше бронзови ръце, достатъчно мускулести, за да се почувства тя сигурна до него. Слабото му тяло беше неустоимо — добрият доктор тренираше редовно. Ръцете му, увили се около волана, бяха големи, с широки длани. Изглеждаха сръчни. Поизносената риза беше пъхната в доста стари черни панталони, запасани с колан около тънкия му кръст. На краката си, тя погледна надолу, той носеше неописуеми черни чехли, вероятно дванайсети размер.

Тя допусна, че това е работното му облекло. След малко друга случайна мисъл проблесна в главата й: доктор МакДрийми, внимавай.

Доктор МакДрийми? За момент тя се замисли. После — о, да, „Анатомията на Грей“. Любимият й телевизионен сериал. Да. Тя мислено стисна юмруци, когато разбра, че си спомня и това. Добър знак, нали?

— Е? — подкани я той търпеливо.

Тя направи гримаса.

„Аз… аз не знам“, беше репликата, която щеше да произнесе. Но осъзна, че знаеше. Въпреки всички „против“, които щеше да събере, имаше само един логичен отговор:

— У дома. Към градската къща.

Добави последното, защото й се стори странно да назове онази къща дом. Той не реагира, дори и отговорът й да му се е сторил странен. Просто кимна с глава.

Светофарът светна зелено и вниманието на Дан се насочи отново към пътя. Завиха надясно и болницата остана зад тях. Гумите свистяха, климатикът бълваше все по-студен въздух и жилищно — индустриалният квартал, в който се намираше болницата, остана назад, тъй като шевролетът излезе на околовръстното и се отправи на юг.

Катрин не усети, че са седели в неловка тишина, докато Дан не я наруши, защото тя си правеше списък наум на нещата, които ще грабне бързо от жилището си. Най-важното е да влезе и излезе оттам колкото е възможно по-бързо, преди някой от хората на Ед — или който и да е друг — да реши да я потърси. Май че имаше кола в гаража отзад, да, имаше. И това си спомняше — още един повод за триумф: „Лексус“ с цвят на шампанско, купен с парите от онова наследство, от което са и пръстенът, и обеците. Ще си хвърли нещата в колата и ще отпраши с пълна газ далеч, далеч оттук…

Ще бяга, но от какво точно? Не знаеше. Бог да й е на помощ — тя не знаеше.

— Хубав тоалет — отбеляза Дан внимателно, като гледаше към нея и намали, за да спре на червения светофар. Премигвайки от учудване, Катрин видя, че са излезли от магистралата и са вече почти в стария град. — Нещо като смяна на визията, нали?

Стресната от думите му, прекъснали мислите й, тя му хвърли уморен поглед:

— А, да.

Той, изглежда, не забеляза нищо нередно в поведението й и слава богу. Светна зелено и той даде газ, минавайки покрай новия МОЛ, пръкнал се точно в началото на грижливо поддържания исторически район. Въпреки че беше рано сутринта, пристигащите и тръгващите коли бяха многобройни. Тя видя, че МОЛ-ът беше украсен с надпис „Старбъкс“. При вида му мозъкът й спря и тя се замоли като гладно кученце. Искаше кофеин. Отчаяно се нуждаеше от кофеин.

„Долу, момиче. По-късно.“

— Че какъв вид имам обикновено? — попита тя внимателно. Това не беше само опит да завърже разговор и да поддържа илюзията, че всичко е нормално. Беше забравила как се облича обикновено. Отчаяно искаше да попълни тази дупка в самопознанието си.

Той повдигна рамене.

— Не знам. Нещо като висша мода. Дрехите обикновено са ти по мярка.

Тя се погледна. Основният цвят на панталоните и блузата беше морскосиньо. Розите бяха ярки. Платът — синтетичен и не много чист. Циркова палатка, а не дизайнерско облекло.

— Тези ги взех назаем.

— Аха — той й хвърли още един поглед. Този път — любопитен. — Така, и от какво бягаш?

Това я стресна и тя се изпъна на седалката. Внезапна режеща болка в гръдния кош веднага я наказа за импулсивното движение.

— Какво имаш предвид? — като притискаше гърдите си с ръка, тя се опитваше да не показва колко е притеснена, но трудно й се удаваше.

Той вдигна рамене:

— Измъкваш се от задната врата, сама, без чужда помощ, при положение че преди половин час си била на легло, закачена за системата и под надзора на сестра, която да следи жизнените ти показатели. Носиш дрехи, които категорично не са твои. Хвърляш погледи през рамо на всеки две минути. За мен е ясно: измъкнала си се без разрешение от болницата. Така че: от какво или от кого бягаш?

Тя откри, че увреденият мозък и липсата на кофеин са лоша комбинация, особено в момент като този, когато спешно трябва да се измисли лъжа. Не успя.

— Ами ако кажа, че не е твоя работа? — попита, като присви предизвикателно очи. — Какво ще направиш? Ще обърнеш и ще ме върнеш в болницата? Има ли нещо като болнична полиция, която да проверява кога и защо напускат хората?

Той поклати глава:

— Не, разбира се. А ти си права: не е моя работа. Но проблемът е — погледът му се спря на ръката й, която още притискаше ребрата, — че ти все още изглеждаш зле. Може би трябва да ми разрешиш да те върна обратно.

Тя отпусна ръка и я сви в юмрук в скута си:

— Не!

Той стисна раздразнено устни:

— Каквото и да става с тебе, ще си по-добре в болницата, отколкото да бягаш сама по улиците. Беше ранена. Преживяла си нещо ужасно снощи. Може лекарите да са пропуснали някаква вътрешна травма. За твое сведение, когато те видях да вървиш по паркинга, имах чувството, че едва се движиш.

— Това е заради обувките. Предимно…

Той я погледна неразбиращо:

— Какво?

— Обувките. И тях ги взех назаем. Малки са ми.

Той повдигна вежди:

— И ти сериозно се опитваш да ме убедиш, че се клатушкаш като зомби от „Нощта на живите мъртви“ само заради обувките?

— Ами, да.

Той изсумтя скептично. Вече се движеха забележимо по-бавно и тя разбра, че са на многовековните павирани улици в сърцето на стария град. Построен първоначално като пристанище на река през XVII век, Старият град беше със сто години по-стар от столицата. Само на шест мили от столичния град, той се отличаваше с чудати магазини, тесни улици с три ивици и през лятото — с орди туристи. Реставрираните газени улични лампи стояха като часовои на ъглите. Сгради от XVII век се гушеха една до друга като застанали мирно войници. Черните кепенци и решетките на прозорците от ковано желязо съживяваха горните етажи. В този момент первазите бяха окичени с ярколилави петунии и разкошни червени мушката с нежни бели цветчета и обсипани с листа на лози, спускащи се като водопад по старите тухлени стени. Голяма част от улиците носеха имена, сочещи британските корени на заселниците тук: „Херцог“, „Крал“ и „Принц“. Независимо от ранния час, карети, теглени от коне (любимата атракция на туристите), вече чакаха първите посетители, наредени търпеливо на опашка, която се виеше като змия по пазарния площад.

Когато шевролетът зави по улица „Норт Юниън“, паралелно на мътния зелен Потомак, тя забеляза, че първата от лодките за туристи, които плаваха оттук до Монт Върнън, тъкмо напускаше дока. Един екскурзовод водеше група туристи, като вървеше заднешком и жестикулираше енергично.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш — каза Дан и привлече отново вниманието й. — Ако си в беда, мога да ти помогна.

Докато го слушаше, тя гледаше безучастно добре очертания му профил. „Кара ме да се чувствам сигурна, в безопасност, с него в тази кола. Добре тогава.“ Това беше инстинктивната й реакция. Досега винаги се беше водила от инстинктите си. И така, трябваше ли да му се довери? Трябваше ли да му каже, че се намира в огромна опасност, въпреки че не знаеше от какво или от кого? Трябваше ли да му разкаже за ужасния проблем с мозъка, който я водеше до усещането, че е хваната в тялото на друга жена, а също и за загубата на памет и липсата на емоции? Той беше лекар, може би знаеше отговора, може би щеше да й обясни. Може би щеше да я излекува. При тази мисъл тя премигна от вълнение. Искаше да му каже. Искаше да му вярва. Усещаше, че е човек, на когото може да се довери.

Той беше дошъл в болницата снощи заради нея и беше останал, докато се събуди.

— Катрин, ще ми позволиш ли да ти помогна? — Дан се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Тя откри, че тънките лещи, през които я гледаше, не намаляваха ни най-малко удивителната сила на неговите мили сини очи. Освен това гласът му беше успокояващ и тя намери това за изключително привлекателно. Може би поради южняшкия акцент. Може би поради богатия, дълбок тембър. Може би, може би…

Я, чакай. Каквато и да е причината, тя няма да се поддаде. Да се довери на съседа си, на лекаря, можеше и да е добра идея. Но можеше и да не е.

Основната причина е, че не го познаваше достатъчно. Тя не познаваше дори себе си. Горчивата истина беше, че нямаше представа на кого може да вярва и докато не разбереше, най-умното нещо щеше да е да не се доверява на никого. Включително и на доктор МакДрийми с неговите покоряващи очи и топъл глас.

— Благодаря, но няма нужда — каза тя и се помъчи да се усмихне лъчезарно.

Той се намръщи. Шевролетът спря на стопа. Светофарът светеше за разрешен завой надясно и тя забеляза, че са на кръстовището на „Юниън“ и „Уилкс“. Районът, където живееха и двамата, беше на една пресечка пред тях, точно отпред на улица „Юниън“. Входът на алейката, водеща до гаража й, беше на „Уилкс“, зад паркинга на големия магазин за свещи на Стария град, който беше на отсрещния ъгъл. За да се стигне до алеята и оттам до гаража, той трябваше да завие надясно, което обясни забързаното цъкане в колата.

— Имаш ли нещо против да минем първо отпред? — тя беше започнала да се паникьосва отново. Мисълта, че се връща в градската си къща, я накара да се облее в студена пот. Всичко можеше да има там сега. Може полицията да разследва все още, някои от хората на Ед може да са се появили. И най-вече — следите от снощното нападение щяха да са навсякъде…

Той й хвърли бърз изучаващ поглед:

— Нямам нищо против. Слушай, сигурна ли си, че не искаш да те откарам обратно в болницата? Да се справяш сама в това положение, никак не ми се струва добра идея.

Трафикът се увеличи, имаше всякакви превозни средства — от коли до малки камионетки за доставка, мотори и велосипедни рикши, много от които изостанаха на стопа. Един син миниван зави наляво по „Уилкс“ и мина пред тях. Те тръгнаха след него. Дан изключи мигача и натисна газта.

— Сигурна съм — каза тя, когато шевролетът тръгна през кръстовището. — Болниците ме потискат.

Това си беше самата истина.

Отляво, на пешеходната крайбрежна улица, която минаваше покрай зелените дървета на „Парка на Основателите“ и реката, бяха изникнали магазини, ресторанти и картинни галерии, появили се на мястото на старите магазини за тютюн, съборени преди време. Зад тях склонове, покрити в момента с килим от грижливо поддържан изумруденозелен райграс, се спускаха към реката. От другата страна, атмосферата на XVIII век беше съхранена напълно. Освен магазин за свещи, тук имаше антикварен магазин, магазин за маркови дрехи, за играчки — всички разположени в реставрирани сгради от колониалната епоха, боядисани в топли пастелни тонове, които й напомниха за ония сладки сърца — валентинки с послания върху тях. Нейната висока тясна къща, една от четирите залепени една за друга тухлени къщи с врати с красиви корнизи и пет (единият беше на вратата) прозореца, беше в самия край на района. Когато наближиха, сърцето на Катрин заби по-силно. Тя почти се страхуваше да отвори очи.

Но ги отвори, защото трябваше да знае.

Отвън всичко изглеждаше нормално. Нямаше полицейска лента, никакъв знак за присъствие на полиция или други разследващи. И четирите врати на оградата от ковано желязо, която ограждаше предната част на къщите и разделяше дългата, тясна правоъгълна ивица трева на четири малки предни дворчета, бяха затворени. Повечето от завесите на двайсетината прозореца, които гледаха към улицата, бяха спуснати както обикновено сутрин, за да предпазят домовете от първите слънчеви лъчи, надничащи право в тях. Нейният двор беше безупречен — нямаше нито една тревичка, която да не е на мястото си. Високите до коленете редове с гъста маймунска трева, ограждащи пътеката към къщата й, се перчеха с нежни бели, антеноподобни цветове, които изглеждаха непокътнати. Четирите стъпала, водещи до боядисаната в черно входна врата, бяха чисти. На верандата сгънатият вестник лежеше върху пътечката. Всичко беше като всяка нормална съботна сутрин. Сякаш ужасът от снощи никога не е бил. Но БЕШЕ!

Катрин почувства болка в ръцете си, отпуснати в скута й, и погледна надолу: пръстите й бяха свити в юмруци толкова силно, че ноктите й деряха дланите. Дишането й се ускори.

— Не мисля, че е добра идея. Не бива да се връщаш тук. Не бива и да си извън болницата — в гласа на Дан се усещаше известно нетърпение. — Погледни се, ти цялата трепериш.

Тя наистина трепереше и направи усилие да спре. Блейзерът вече спираше пред друг стоп. Откъсвайки очи от къщата, тя се огледа и срещна погледа му. Очите му бяха присвити, блестяха и гледаха твърдо и решително. С увреден мозък или не, на нея не й беше трудно да разбере с какво е свързана тази решителност. Изражението му показваше съвсем ясно, че той смяташе да пренебрегне нейните желания и да я върне в болницата.

Имаше и нещо друго: той шофираше и той казваше накъде да вървят. Можеше да я отведе където си поиска. Освен ако тя не решеше да скочи от колата в движение. А пък тя беше покрита с всички възможни подутини и синини в момента. Реши да е по-внимателна.

Блейзерът спря на стопа. Както и предишният, този стоп беше на кръстовище с три улици и много коли.

Тя се пресегна към дръжката на вратата.

— Мисля, че трябва да сляза тук — тя отвори вратата, докато казваше това, стъпи на тротоара, подпря се на дръжката на вратата за момент, докато стабилизира краката си. За щастие „Юниън“ имаше само две пресечки, което означаваше, че слизайки от колата, тя остава само на четири стъпки от тротоара. Поне нямаше опасност да бъде прегазена.

— Ей, какво правиш?

— Благодаря, че ме докара — каза тя. Държеше се все още за вратата като опора. Навеждаше се, за да го погледне. Неговият поглед беше пълен с изненада, той се беше преместил и навел напред към нея. Ръката, с която по-рано държеше кормилото, сега лежеше на конзолата между седалките. Тя помисли, че това би била позата му, ако се беше пресегнал, но не е успял да я хване, преди тя да се измъкне от колата.

— Чакай! — каза той забързано и добави още нещо, но тя не го чу, тъй като затвори вратата и се отдалечи решително. Някакъв клаксон изсвири наблизо и тя подскочи. Видя четири коли наредени зад тях и още три на другите стопове. Той няма друг избор, освен да тръгне, мислеше тя, но се почувства облекчена едва когато той наистина тръгна с възмутено свистене на гумите.

Скърцаща със зъби от усилие, тя се изнесе от улицата, като прескочи тромаво малък отводнителен канал, и после се качи на тротоара. Тръгна към къщата колкото се може по-бързо. Ребрата я боляха, главата я болеше, стъпалата я боляха. Да прибавим и горещината, която изсмукваше малкото сила, останала в мускулите й. Тя си знаеше, че се движи само благодарение на адреналина.

Когато погледна през рамо видя, че блейзерът беше далеч в другия край на квартала. Тя не беше сигурна дали Дан няма да обърне и да се върне за нея, но не й пукаше: нямаше намерение да ходи където и да е с него.

Точно сега се чувстваше най-сигурна сама.

Хвърляйки нервно погледи наоколо, мина през портата и се затътри по пътеката. Тесните й обувки трополяха по наредените на рибена кост павета. Катрин вече се потеше от положеното усилие при тази горещина и твърдо пренебрегна сърцебиенето и свиването в стомаха, докато се качваше по стъпалата. Подмина вестника — ако го беше преместила, някой можеше да се сети, че тя е в къщата — и се протегна към бравата на вратата.

Едва когато я натисна и нищо не се получи се сети, че вратата е заключена. А тя нямаше ключ. Вторачи се към вратата ужасена. „Има резервен ключ под изтривалката“, проговори едно гласче в главата й, излязло от нищото. То звучеше някак чуждо, въпреки че идваше отвътре, от нейното тяло. „Този глас май не е мой.“ Мисълта я разтревожи. Но когато коленичи и провери, оказа се, че гласчето е право: там имаше ключ. Той беше голям, месингов и — когато го пъхна в ключалката — отключи.

Тя си пое дълбоко дъх и остави проблема с оня глас извън тялото за по-късно, когато няма да е толкова заета да се спасява.

Един бърз поглед наоколо я увери, че не е наблюдавана. Движението пред къщата беше оживено, както и преди, но от черния блейзър нямаше и следа. Една тийнейджърка в тениска на университета Джорджтаун и дънкова миниполичка разхождаше мопса си по тротоара. Слаби звуци от „Какво е останало от мен?“ се лееха от слушалките, които тя носеше провесени на врата си, и създаваха изненадващо весел контраст със свирещите гуми и бумтящите двигатели на колите, завиващи на кръстовището в различни посоки. Една възрастна двойка с еднакви къси панталонки в цвят каки и сламени шапки влезе в картинната галерия отсреща. Мъж в поло на райета и дънки и момиченце в розова лятна рокличка излязоха от магазина за сладолед до галерията и ближейки вече топящите се конуси, продължиха към „Парка на Основателите“.

И да имаше заплаха в района, тя не я усещаше. Пое с надежда голяма глътка подсилващ въздух и се приготви психически за всякакви изненади в къщата. После отвори вратата и влезе.