Карън Робърдс
Обсебена (13)

Глава 12

— Повярвай ми, казвам истината.

— Сигурно грешиш.

— Не, не греша.

— Тогава халюцинираш или…

Той се спря внезапно, а тя го погледна внимателно.

— Или съм луда — довърши мисълта му прекалено любезно.

— Да. Нещо такова.

— Благодаря — каза тя не по-малко хапливо. — Много ми помагаш.

— Какви лекарства ти даваха в болницата?

Това беше добър въпрос.

— Всъщност и аз се чудех същото.

— Не знаеш ли?

— Как можех да знам? Бях в безсъзнание, не помниш ли? Аз бях пациентка, ти си доктор. А ти не знаеш ли?

Погледите им се срещнаха и сякаш се сблъскаха. Той се намръщи.

— Аз не бях там в качеството си на твой лекар. Не аз предписвах лекарства, не аз ги раздавах и не знам с какво са те лекували. Бих могъл да проверя, но това надали ще ни помогне в момента.

Отново „ни“. Заради това „ни“ беше готова да му прости леката безчувственост.

— Може ли да са ми дали нещо, което да причинява халюцинации?

— Може — той замълча, очевидно премисляйки нещата. — Но е малко пресилено да се счита, че са ти дали нещо, от което да халюцинираш за плочките на пода на кухнята ти. Що за предмет на халюцинации е това?

Само като се сети още за какво халюцинираше и сърцето на Катрин се стегна. Много й дойде и тя не можеше да го таи повече у себе си. Съзнанието й беше пренатоварено с информация и тя се нуждаеше от помощ. Обаче нямаше голям избор — Дан беше единствената възможност.

— Не, това не е всичко! — Господи, главата й бучеше. Тя допря студените си пръсти до слепоочието, за да намали безжалостното блъскане. — Работата е там, че аз май — тук тя се поколеба, търсейки точната дума — не се познавам много добре.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Само да отбележа, че не съм психиатър. И има ли някаква специална причина, поради която искаш да се самоопознаеш точно сега?

Тя разбра, че е трудно да издържи на унищожителното чувство за вина пред лицето на такава тъпотия. Отпусна ръце на масата, изправи гръб и погледна продължително към него.

— Не говоря за липса на вътрешно разбиране на собствената ми психика. Говоря, че не мога да се позная — имаше хаплива нотка в гласа й. — Физически, имам предвид. Жената, която виждам в огледалото, не съм аз. Поне не е това, което аз знам, че трябва да съм.

— Какво? — Той я погледна, сякаш й бяха пораснали две глави.

— Аз не съм блондинка. Не съм и толкова слаба. Нямам перфектни нокти, нито перфектен маникюр, нито собствени сапфирени пръстени или диамантени обеци — като го спомена, тя докосна сапфирения пръстен, после видя силния му, ярък противен блясък и започна да върти твърде хлабавата дрънкулка около пръста си. — Виж, даже не ми става. Прекалено ми е голям.

Той погледна към пръстена и после пак към нея.

— Катрин…

— Това е — гласът й трепереше. Тя спря да върти пръстена и скръсти ръце. — Не мисля, че съм Катрин. Не се чувствам като Катрин. Имам усещането, че са ме хвърлили в живота на някаква непозната.

До този момент пулсът й препускаше, а дишането й се беше учестило. Той вече я слушаше много внимателно. Гледаше я, без да мига, право в лицето.

Измина една минута, през която те само се гледаха един друг.

— Ти беше лошо ударена по главата — каза накрая.

— Знам — потвърди тя — и се надявам това да е причината или лекарствата, които са ми дали. Другото е — тя пое от така необходимия й въздух, — че много от спомените ми се губят. Имам предвид как те познах, когато те видях в болницата тази сутрин, но не помня кога и как сме се запознали.

— А! — в очите му внезапно се появи разбиране. Беше се сетил за предишното й проучване на този въпрос.

— Също и Ед. Искам да кажа, знам за Ед: кой е той, че ми е шеф и че… имаме връзка, мога да си представя как изглежда, но когато ми се обади, не познах гласа му. И единственото нещо, което изпитвам, когато мисля за него, е недоверие. Не, страх.

Той вдигна вежди и изглеждаше, сякаш ще каже нещо, но тя го изпревари, като продължи бързо:

— Някой търси нещо и мисли, че аз знам какво е то и къде се намира, но аз не знам. Някой се опита да ме убие, а аз нямам идея кой и защо — тя преглътна. — Не изпитвам нищо. Никакви емоции. Да вземем например Лиза. Тя беше една от най-добрите ми приятелки. Убиха я пред мен — затвори очи. — Знам какво се случи, но нищо не изпитвам. Не изпитвам мъка, както би било естествено. И после, онази великолепна скъпа къща. Тя не е моя. Не съм я обзавеждала аз. Не е по мой вкус. Нещата вътре не са мои. Не аз живея там. И сега за плочките. Знам, че е тъпо, но проблемът с плочките беше последната капка, която преля чашата.

— Да, разбирам те — съгласи се той, а тя усети погледа му върху лицето си. После Дан добави: — Не се тревожи толкова. Каквото и да е, ние ще го разгадаем.

Това „ние“ беше най-успокояващото нещо, което той можеше да каже. Тя отвори очи и го възнагради с лека, бърза усмивка. Дан плъзна поглед по устните й и после се вгледа в очите й. Трудно беше да се дешифрира изражението на лицето му.

— Мога да си го обясня само с някакъв вид странна амнезия — каза тя. — Но…

Гласът й заглъхна от отчаяние и Катрин объркано усети как очите й се уголемяват. После стисна здраво устни, тъй като усети, че те започват да треперят. Никога не плачеше. Или поне предишната Катрин никога не плачеше. Но тя сега беше друг човек и имаше наистина лош, отвратителен ден.

Докато я гледаше, погледът му ставаше все по-твърд. Той също стисна устни. Изражението на лицето му се смени от неясно до — какво? Несъстрадателно.

— Да, добре, не позволявай това да те изкара от равновесие — каза той. Отношението му се беше сменило за секунди. Дистанцираше се от нея. Тя го усети. Гласът му стана почти груб. Той размърда крака под масата и се изправи, като погледна към нея намусено. — Хайде, време е да тръгваме. Ако някой ни следеше, щяхме да го видим досега.

Тя се беше увлякла да излива емоциите си пред него и беше забравила напълно, че бяха тук, за да проверят дали не ги следят. Очите й се уголемиха, тя отмести поглед към паркинга, после към магистралата, подстъпите към нея, околните магазини. Превозни средства от всякакъв вид пълзяха наоколо като малки работливи пчелички. Ако трябваше да решава кой е и какво е, щеше да се провали тотално. За щастие, не на нея се падаше тази чест.

— О, добре.

Промяната в гласа му беше толкова рязка, че тя се обърка. Освен това той — не й се искаше да си го признае — нарани чувствата й малко. Явно човекът не обичаше да контактува с ревли, което работеше в нейна полза, защото тя не възнамеряваше да реве. Плачът й донесе само още по-голямо запушване на носа и тя се задушаваше. Вече въобще не можеше да диша през носа си. Взе се в ръце веднага след като усети заплашително приближаващите сълзи.

Но още не разбираше отношението му.

Тя изпъна крака и се изправи. Виеше й се свят и колената не я слушаха, но реши да не показва слабост повече. С вдигната брадичка, с изправени рамене тръгна уверено към колата.

Той я последва мълчаливо.

Когато босите й крака докоснаха блестящия асфалт, замарширува, подскачайки.

Стъпка, опарване, стъпка, опарване, стъпка…

— О, Господи! — той се приближи, грабна я на ръце без повече думи. Докато се хващаше за раменете му, тя го гледаше в очите.

— Никой не те е молил да ме носиш.

— Добре, пробвай да носиш обувки и няма да се налага.

— Само да отбележа, че нямах намерение пак да плача.

— Не съм си го и помислял.

— О, да, да. Ти се отдръпна и прекъсна разговора, защото мислеше, че няма да заплача.

Тя се държеше за врата му. Гърдите му бяха топли и здрави, вратът му беше солидна опора. Ако не беше толкова притисната до него, даже би харесала носенето на ръце. Но тя беше плътно прилепнала до него. Той беше човекът, който я накара да излее душата си.

— Виж, аз знам, че не беше длъжен да го правиш, затова съм ти благодарна. Ако искаш, можем да обърнем и да ме върнеш на летището. Аз ще…

Той я погледна с раздразнение и я прекъсна, преди да продължи.

— Остави това, Ангелски очи, моля те. Много добре знаеш, че няма да те оставя сама.

След тези думи тя застана спокойна в ръцете му. След това усети, че той е напрегнат, ръцете му я стискат по-здраво, гръдният му кош се разширява, когато той вдишва дълбоко, продължително и не толкова дискретно, колкото му се е искало.

Очите им се срещнаха.

— Как ме нарече току-що? — попита тя.

Нещо като леко потрепване, не повече, се забеляза в миглите му. Но то й беше достатъчно да разбере, че не е имал намерение да го казва, че думите му са го изненадали, както и нея самата. През последните минути, откакто беше заговорил, той очакваше отговора й с нетърпение. С изключение на издайническото потрепване трудно беше да се чете по изражението на лицето му. Очите му не разкриха нищо. Устните му бяха здраво стиснати и той не се усмихваше. Лицето му беше непроницаемо.

— Не знам. Как?

Защо ли не беше изненадана, че той се опитваше да се прави на глупак.

— Ангелски очи — отговори тя, гледайки въпросително. Имаше нещо в тези думи, нещо, което достигаше дълбоко в подсъзнанието й. „Ангелски очи…“

— О, това ли? Изплъзна ми се просто така. Не прави голям въпрос от това.

— По-рано казвал ли си ми така?

Той погледна встрани.

— Може би. Не знам. Мислиш ли, че помня всичко, което казвам?

Той изпусна една въздишка и отново я погледна. Сините му очи я погледнаха леко печално. Устните му не бяха толкова здраво стиснати. Дори хватката му не беше толкова здрава.

— Добре, признавам си. Хвана ме. Понякога така наричам жените. Нищо лично.

Погледът й беше скептичен и едновременно търсещ, и той отново погледна встрани. Катрин започваше да мисли, че това отместване на погледа е много показателно, когато ръцете, които я държаха, се смениха без предупреждение. Когато тялото му се наклони, тя инстинктивно го стисна по-здраво. Секунда преди да чуе бипкането от отключването на вратите, тя разбра, че са стигнали до „Блейзер“-а. Може би той беше гледал към джипа.

— Ако искаш да отидеш до тоалетната… — спря деликатно по средата на въпроса и погледна към женската тоалетна. В същото време успя да отвори вратата, без да я пуска на земята, което изискваше забележителни умения.

— Не искам — да се държи за него беше жизненоважно в момента, но тя изучаваше лицето му.

Той кимна разбиращо, без да я поглежда. После я постави на седалката като чувал с горещи картофи, затвори вратата от нейната страна, при което тя почти усети облекчението му и заобиколи зад „Блейзер“-а, като се скри от погледа й. Явно не искаше да разискват повече въпроса със странното обръщение. „Ангелски очи“.

За съжаление паметта й беше слаба, но тя беше сигурна, — е, почти сигурна — че има нещо около това обръщение. Но колкото по-усилено се опитваше да си спомни, да свърже думите с някакво място, време и контекст, толкова повече й се изплъзваха те. Много депресиращо. Не, по-лошо, налудничаво. Тя дочу как задната врата от страната на шофьора се отваря, но погледна през рамо само да види, че е Дан, а не убиец, който се опитва да влезе и не му обърна повече внимание. Отпусна уморено глава и отчаяно си заблъска мозъка, търсейки, търсейки, търсейки ключ към всички скрити подробности от миналото си…

Без резултат. Но инстинктът, същото вътрешно усещане, което я накара да избяга от болницата под носа на Бенет и Старки, да разиграва Ед, да бъде с едни гърди пред всичко, което й се случваше, отново се обади.

„Ангелски очи“ събуди някакви спомени. Тя почти — почти е работната дума в случая, защото все пак не може да е напълно сигурна — знаеше, че някой някъде я е наричал така. Ако беше истина, логиката диктуваше, че най-вероятно е бил Дан. За разлика от скъпа, сладка, бебче например, Ангелски очи не беше толкова често срещано гальовно обръщение. Впрочем то би подхождало на жена с ясни зелени очи.

Хммм! Досега беше възприемала Добрия Съсед Дан като човек, на когото може да се вярва, смяташе го за най-близък съсед и го свързваше с онова особено усещане… Може би не беше много умно от нейна страна.

Вратата се отвори и Дан се плъзна вътре. Тя тъкмо преместваше подозрителния си поглед към него, когато сандалите, които беше взела от къщи, се появиха в скута й. Тя моментално отклони поглед и изненадано се вторачи в тях.

— Може би ще ги обуеш? — тонът му беше сух. — Трябва да отида да купя нещо и не мисля, че е добра идея да те оставя сама в колата. Това означава, че ще дойдеш с мен, освен ако нямаш нещо против.

Тя го погледна, после погледна сандалите и когато той подкара към магазините, започна да ги нахлузва един по един, съгласявайки се мълчаливо. При тези обстоятелства, когато в главата й танцуваха образите на убийците, тя най-малко би искала да остане сама в колата. И както беше забелязала вече — сандалите й ставаха. Разбира се, те бяха само от каишки с токчета. Изкусно направени, скъпи каишки с подскачащи тюркоазни синци и гъвкави кожени ленти, но нищо прекалено. Бяха хубави обувки, женствени обувки, весели — но тя не мислеше, че това са нейни обувки.

„Ако обувките ми стават, това означава ли, че аз ставам автоматически Пепеляшка?“

Този полуистеричен въпрос пърхаше в ума й, докато влизаха в магазина. При толкова много климатици вътре беше като да влезе в хладилник и докато той вземаше хляб, мляко и пържени картофи от рафтовете, тя започна да замръзва отново. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите, зъбите — стиснати, а погледът й шареше по другите купувачи: едър мъж в зелена тениска и неудачно съчетани шорти на квадрати, забързана майка с две деца, които хленчеха да им купи бонбони, двама тийнейджъри, които избираха безалкохолни напитки от хладилния шкаф — ако тези бяха федералните, светът на Азбучната супа беше в опасност. Единственият човек в магазина, който поне малко приличаше на таен агент, беше Дан.

Тази мисъл се появи, след като тя плати за тиленол — единственият й принос към пазаруването — и се отдръпна от касата, за да го изчака. Докато Дан плащаше за хранителните продукти, тя стоеше на няколко крачки зад него и го наблюдаваше как измъква портфейла от задния си джоб, изважда няколко банкноти и ги подава на жената в оранжева престилка — пълничка, около трийсетгодишна, със зле накъдрена руса коса. Движенията му бяха гъвкави и докато касиерката отваряше чекмеджето с дрънчащите монети, Катрин с изненада наблюдаваше колко са широки раменете му. Въпреки че беше слаб, беше добре сложен. Тя не беше го забелязвала досега, защото предимно го гледаше отпред, т.‍е.‍ в лицето. Наблюдавайки го отзад сега, видя, че леката памучна риза почти не можеше да скрие тялото на истински атлет. Ризата беше запасана в широки черни панталони, смъкнати до хълбоците му, със стар черен колан. Хълбоците му бяха тесни, задникът — малък и стегнат, краката — дълги и мускулести. И най-стряскащото: също както предполагаемите тайни агенти в къщата й, той носеше черни обувки.

С други думи, доктор МакДрийми беше типичен призрак. С изключение на косата. Ония бяха късо подстригани, нямаха тъмноруси вълни, надиплени около яката на ризата.

Катрин се намръщи.

— Пак заповядайте — каза магазинерката и му подаде рестото.

— Добре — обеща той весело, сложи касовите бележки в портфейла си, пъхна го в задния си джоб и като взе продуктите и хвърли бърз поглед към нея, за да се увери, че го следва, той се отправи към вратата.

Катрин тръгна след него, но не толкова близо, че да не види как одобрително го оглежда магазинерката, докато той отваряше вратата.

Той й отвори вратата на колата, постави продуктите на задната седалка на „Блейзер“-а, а тя се отпусна на седалката си, без да отрони и дума. Затвори вратата, сложи колана си и се загледа с невиждащ поглед през предното стъкло, без да забелязва голямата сребриста машина за сладолед на един ярд пред тях, без да забелязва ярко оцветените плакати, рекламиращи мляко за 1.19 долара галона и кексчета „Литъл Деби“ по четири за долар, наредени на големи стъклени витрини, без да вижда идващите и заминаващите клиенти, преминаващи пред техния джип.

Един въпрос я тормозеше: тя по-тъпа ли е от камък?

Той имаше телосложение на „призрак“, беше с нея от първия миг, когато отвори очи в оня гаден ден и я беше нарекъл Ангелски очи.

Тя познаваше този човек, но колко точно и откъде го познаваше?

Звукът на мотора, съпроводен с хладен въздух от вентилаторите, фокусира вниманието й отново върху колата. Дан вече седеше до нея; той беше запалил колата. Нарастваща паника накара сърцето й да бие учестено. Ако имаше някакви съмнения относно коя и какво беше тя, сега беше времето да си изясни. Докато бяха тук, в този пренаселен район, все още имаше възможности. Не много големи, но все пак възможности. Можеше да си извика такси. Или да пътува на автостоп. Е, ако не сполучи с тези две възможности, ще измисли нещо друго. Но след като „Блейзер“-ът излезе отново на пътя, тя разбра, че възможностите й се изпариха. Дан отново беше единствената й опора и по негово предложение той я водеше в бунгалото си — което сигурно беше на края на света.

Може ли да се каже: да скочиш от тръна с жестокия призрачен убиец, та на глога с тайния похитител?

— Чакай. Спри! — заповяда тя. — Спри тук!

С ръка вече на скоростния лост, той погледна въпросително към нея.

— Искам да видя някои твои документи — каза тя твърдо.