Джордж Р. Р. Мартин
Пир за врани (22)

Създателят на кралици

Под изгарящото слънце на Дорн богатството се измерваше колкото в злато, толкова и с вода, тъй че всеки кладенец се пазеше ревностно. Кладенецът в Шандистоун обаче бе пресъхнал преди сто години и пазачите му бяха заминали на някое по-влажно място, изоставили скромната си твърдина с витите й колони и тройни арки. След това бяха допълзели пясъците, за да си вземат своето.

Ариан Мартел пристигна тук с Дрей и Силва тъкмо когато слънцето залязваше, западът се превръщаше в пано от злато и пурпур, а облаците до един засияха тъмночервени. Руините сякаш също сияеха — изпопадалите колони блещукаха в розово, червени сенки пълзяха по напуканите каменни подове и самите пясъци преливаха от златно в оранжево и пурпурно с гаснещата светлина. Гарин бе дошъл няколко часа по-рано, а рицарят с прозвище Тъмната звезда — предния ден.

— Красиво е тук — отбеляза Дрей, докато помагаше на Гарин да напоят конете. Водата си я носеха. Пясъчните коне на Дорн бяха бързи и неуморими и щяха да продължат да вървят много левги, след като други породи откажеха, но дори и те не можеха съвсем без вода.

— Откъде знаеше за това място?

— Чичо ми ме доведе тук, с Тиен и Сарела. — Споменът събуди усмивката й. — Хвана няколко пепелянки и показа на Тиен най-безопасния начин да се изцеди отровата им. Сарела обръщаше камъните, забърсваше пясъка от мозайките и искаше да разбере всичко, което може да се разбере за хората, живели тук.

— А вие какво правехте, принцесо? — попита Силва Пъстрата.

„Седях до кладенеца и си представях, че уж някой рицар разбойник ме е отвлякъл тук, за да ме насили — помисли тя. — Висок и як, черноок и чернокос“. Споменът я притесни.

— Мечтаех си — отвърна тя. — А щом слънцето залезе, седнах в нозете на чичо ми и го помолих да разкаже някоя история.

— Принц Оберин знаеше безброй истории. — В онзи ден Гарин също бе дошъл с тях. Беше млечен брат на Ариан и двамата бяха неразделни още преди да проходят. — Помня, че разказа за принц Гарин, същия, на който съм наречен аз.

— Гарин Великия — подхвърли Дрей. — Чудото на Ройните.

— Същият. Накарал Валирия да трепери.

— Треперили са — рече сир Джеролд. — После са го убили. Ако аз бях повел четвърт милион мъже на смърт, щяха ли да ме нарекат Джеролд Великия? — Изсумтя. — Мисля да си остана Тъмната звезда. — Извади дългия си меч, седна на ръба на кладенеца и почна да точи острието с бруса.

Ариан го загледа напрегнато. „Достатъчно знатен е, за да стане от него достоен консорт. Татко може да оспори благоразумието ми, но децата ни ще са красиви като господари на дракони“. Не познаваше по-красив мъж от него в цял Дорн. Сир Джеролд Дейн имаше орлов нос, високи скули и волева брадичка. Поддържаше лицето си гладко обръснато, но косата му падаше до яката като сребрист ледник, раздвоена от кичур тъмночерна коса. „Има жестока уста обаче, и още по-жесток език“. Очите му изглеждаха черни, докато седеше така на фона на гаснещото слънце, но тя ги беше поглеждала от по-близко и знаеше, че са виолетови. „Тъмновиолетови. Тъмно и гневно“.

Сигурно беше усетил, че го гледа така, защото вдигна очи от меча, срещна нейните и се усмихна. Ариан се изчерви. „Изобщо не трябваше да го взимам. Ако ме погледне така, когато Арис е тук, ще се лее кръв по пясъка“. Не можеше да каже чия. По традиция рицарите от Кралската гвардия бяха най-добрите във всичките Седем кралства… Но Тъмна звезда си беше Тъмна звезда.

В дорнските пясъци нощите бяха студени. Гарин събра дърва за огън — избелели клони, изсъхнали преди сто години. Дрей подсвиркваше, докато чаткаше с огнивото.

Насядаха около пламъците и мехът с лятно вино тръгна от ръка на ръка. Тъмна звезда пиеше неподсладена лимонова вода. Гарин беше във ведро настроение и ги забавляваше с последните приказки от Дъсчено градче при устието на Зелената кръв, където сираците от реката слизаха да търгуват с гемии и галери, дошли през Тясното море. Ако можеше да се вярва на моряците, изтокът кипеше от чудеса и страхотии: робско въстание в Астапор, дракони в Карт, сива чума в Юай Тай. В Островите на Базилиска се издигнал нов пиратски крал и нападнал Високи дървеса, а в Кохор следовниците на червените жреци се разбунтували и се опитали да изгорят Черния козел.

— А Златната дружина скъсала договора с Мир точно когато мирците се канели да поведат война с Лис.

— Лисенците са ги подкупили — предположи Силва.

— Хитри лисенци — каза Дрей. — Хитри и страхливи.

Ариан се досещаше за какво става дума. Ако Куентин имаше зад себе си Златната дружина… „Под златото горчивата стомана“ беше бойният им вик. „Много повече от горчива стомана ще ти трябва, братко, ако си намислил да ме отстраниш“. Ариан я обичаха в Дорн, Куентин почти не го знаеха. Никаква дружина наемници не можеше да промени това.

Сир Джеролд стана.

— Нещо ми се допика.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди го Дрей. — Доста време мина, откак принц Оберин издои тукашните пепелянки.

— Аз съм закърмен с отрова, Далт. Ако някоя пепелянка ме ухапе, ще се разкайва. — Сир Джеролд се скри зад една от порутените арки.

Щом се отдалечи, другите се спогледаха.

— Простете, принцесо — промълви тихо Гарин, — но този човек не ми харесва.

— Жалко — подхвърли Дрей. — Мисля, че е почти влюбен в теб.

— Трябва ни — напомни им Ариан. — Може да ни потрябва мечът му, а със сигурност ще ни трябва замъкът му.

— Висока обител не е единственият замък в Дорн — натърти Силва Пъстрата. — А и си имате други рицари, които ви обичат достатъчно. Дрей е рицар.

— Ами да — потвърди той. — Имам си чудесен нож и хубав тънък меч, а силата ми не отстъпва на… е, на няколко души, да речем.

— По-скоро на няколкостотин, сир — заяде го Гарин.

Ариан ги остави да се дърлят. Дрей и Силва Пъстрата бяха най-скъпите й приятели, освен братовчедката й Тиен, а Гарин я дразнеше още откакто двамата сучеха от гърдите на майка му, но точно сега нямаше настроение за закачки. Слънцето се беше скрило и небето се бе изпълнило със звезди. „Толкова много“. Тя отпусна глава на една вита колона и се зачуди дали и брат й тази нощ гледа същите звезди, където и да беше сега. „Виждаш ли онази бялата, Куентин? Звездата на Нимерия е това, грее ярко, а онази млечнобяла лента след нея, това са десет хиляди кораба. Така ще грея и аз, а ти няма да ме лишиш от рожденото ми право!“

Куентин беше съвсем малък, когато го пратиха в Ирънууд; ужасно малък според майка им. Норвошите не даваха децата си за осиновяване в други домове и лейди Меларио така и не бе простила на принц Доран, че й беше отнел сина.

— И на мен не ми харесва повече, отколкото на теб — подслушала бе Ариан да отвръща баща й. — Но има кръвен данък и Куентин е единствената монета, която лорд Ормонд ще приеме.

— Монета?! — изкрещя майка й. — Той е твой син. Що за баща е този, който си плаща дълговете със своята плът и кръв?

— Принцов — отвърна Доран Мартел.

Принц Доран все още се преструваше, че брат й уж е с лорд Иръндууд, но майката на Гарин го беше видяла в Дъсчено градче, предрешен като търговец. Един от спътниците му бил късоглед, също като Клетъс Ирънууд, буйния син на лорд Андърс. С тях пътувал и майстер, опитен в езиците. „Брат ми не е толкова умен, колкото си мисли. Ако беше умен, щеше да тръгне от Староград, макар пътят да е по-дълъг. В Староград никой нямаше да го разпознае“. Ариан си имаше приятели между сираците в Дъсчено градче и някои бяха проявили любопитство защо ли пък един принц и синът на лорд ще тръгнат на път с лъжливи имена и ще търсят превоз през Тясното море. Един от тях се беше промъкнал една нощ през прозорец, превъртял беше ключалката на ковчежето за скъпоценности на Куентин и вътре беше намерил свитъци.

Ариан бе готова да даде много, за да разбере дали това тайно пътуване през Тясното море е работа на самия Куентин и на никой друг… но свитъците бяха запечатани със слънцето и копието на Дорн. Братовчедът на Гарин не бе посмял да счупи печата и да ги прочете, но…

— Принцесо. — Сир Джеролд Дейн стоеше зад нея, наполовина под звездната светлина, наполовина — в сянка.

— Как беше пикаенето? — подкачи го Ариан.

— Пясъците останаха дълбоко благодарни. — Дейн стъпи на главата на една паднала статуя, която можеше да е била и на Девата, преди пясъците да остържат лицето й. — Докато пиках, ми хрумна, че този ваш план май няма да ви донесе каквото искате.

— А какво искам аз, сир?

— Свободата на Пясъчните змии. Отмъщение за Оберин и Елия. Искате да вкусите малко лъвска кръв.

„Това, както и рожденото си право. Искам Слънчево копие и трона на моя баща. Искам Дорн“.

— Искам справедливост.

— Наречете го както щете. Короноването на онова момиче на Ланистър е кух жест. Тя никога няма да седне на Железния трон. Нито ще получите войната, която искате. Лъвът не се поддава толкова лесно на провокация.

— Лъвът е мъртъв. Кой знае кое лъвче предпочита лъвицата?

— Онова, което е в нейната бърлога. — Сир Джеролд извади меча си и той блесна на звездната светлина, остър като лъжа. — Така се започва война. Не с корона от злато, а с меч от стомана.

„Не съм убийца на деца“.

— Приберете го това. Мирцела е под моята закрила. А сир Арис няма да позволи да пострада скъпата му принцеса, знаете това.

— Не го знам, милейди. Това, което знам, е, че Дейн убиват Оукхарт от няколко хиляди години.

Дързостта му я изуми.

— Струва ми се, че Оукхарт избиват Дейн също толкова отдълго.

— Всички си имаме своите семейни традиции. — Тъмна звезда прибра меча в ножницата. — Луната се вдига и виждам, че вашият диамант се приближава.

Очите му бяха остри. Конникът на високия сив жребец наистина се оказа сир Арис, с гордо разветия си бял плащ. Принцеса Мирцела яздеше на дамско седло зад него, загърната в роба с качулка, която скриваше златните й къдрици.

Докато сир Арис й помагаше да слезе, Дрей коленичи пред нея.

— Ваше величество.

— Милейди. — Силва Пъстрата коленичи до него.

— Кралице, аз съм ваш. — Гарин също се смъкна на колене. Смутена, Мирцела стисна Арис Оукхарт под мишницата.

— Защо ме наричат „ваше величество“? — попита тя жално. — Сир Арис, къде сме? Кои са тези хора?

„Нищо ли не й е казал?“ Ариан закрачи към тях сред вихър от коприни, усмихната, да успокои детето.

— Те са мои истински и верни приятели, ваше величество… и са готови да са и ваши приятели.

— Принцеса Ариан? — Момичето я прегърна. — Защо ме наричат кралица? Да не се е случило нещо на Томен?

— Сдружил се е с лоши хора, ваше величество — отвърна Ариан, — и се боя, че те замислят да ви отнемат трона.

— Моят трон? Искате да кажете Железният трон? — Момичето се обърка още повече. — Но Томен е…

— … по-малък от вас, нали?

— С една година съм по-голяма.

— Това означава, че Железният трон по право е ваш — каза Ариан. — Вашият брат е само едно малко момче, не трябва да го вините. Има лоши съветници… но вие имате приятели. Ще ме удостоите ли с честта да ви ги представя? Това е сир Андрей Далт, наследникът на Лимонова гора.

— Приятелите ми ме наричат Дрей — той се поклони — и за мен ще е голяма чест, ако и ваше величество ме нарича така.

Имаше открито лице и ведра усмивка, но Мирцела въпреки това го изгледа нащрек.

— Докато не ви опозная, ще трябва да ви наричам сир.

— Каквото и име да предпочита ваше величество, аз съм ви предан.

Силва се окашля и Ариан се сети и продължи:

— Това е лейди Силва Сантагар, ваше величество? Моята прескъпа Силва Пъстрата.

— Защо ви наричат така? — попита Мирцел.

— Заради луничките ми, ваше величество — отвърна Силва. — Макар всички да се преструват, че уж е защото съм наследничката на Пъстра гора.

Следващият беше Гарин, длъгнест и смугъл, дългонос, с късче нефрит в едното ухо.

— Това е веселият Гарин, от сираците, който все ме разсмива — каза Ариан. — Майка му ми беше дойка.

— Съжалявам, че е умряла — каза Мирцела.

— Не е, мила кралице. — Усмивката на Гарин блесна със златния зъб, който Ариан му бе купила на мястото на счупения. — Милейди иска да каже, че съм от сираците на Зелената кръв.

Мирцела щеше да има достатъчно време да научи историята на сираците през дългия си път нагоре по реката. Ариан отведе набедената кралица при последния от малката си свита.

— Последният, но първи по сила и доблест — сир Джеролд Дейн, рицар на Звездопад.

Сир Джеролд се смъкна на едно коляно. Лунната светлина блесна в тъмните му очи, докато гледаше хладно детето.

— Имаше един Артур Дейн — каза Мирцела. — Бил е рицар в Кралската гвардия по времето на Лудия крал Ерис.

— Той беше Мечът на Утрото. Мъртъв е.

— Ти ли си сега Рицарят на Утрото?

— Не. Наричат ме Тъмна звезда и съм на нощта. Ариан отведе детето настрана.

— Сигурно сте гладна. Имаме фурми, сирене и маслини, и подсладена лимонова вода. Но не трябва да ядете и пиете много. След малко почивка трябва да тръгнем. Тук, в пясъците, е по-добре да се пътува нощем, преди слънцето да се е издигнало в небето. По-добре е за конете.

— И за ездачите — подхвърли Силва Пъстрата. — Елате, ваше величество, елате да се стоплите. За мен ще е голяма чест, ако позволите да ви служа.

Отведе принцесата при огъня, а сир Джеролд се оплака зад Ариан:

— Домът ми е от десет хиляди години, още от зората на дните. Защо единственият, когото всички помнят, е братовчед ми Дейн?

— Беше велик рицар — обади се сир Арис Оукхарт.

— Имаше велик меч — отвърна Тъмна звезда.

— И велико сърце. — Сир Арис хвана Ариан за ръката. — Принцесо, моля ви да поговорим за минута.

— Добре.

Тя отведе сир Арис навътре в руините. Под плаща си рицарят носеше златоткан жакет, извезан с трите зелени дъбови листа на дома му. На главата си имаше лек стоманен шлем, увенчан с нащърбен шип и увит с жълт копринен шал по дорнския обичай. Можеше да мине за най-обикновен рицар, да не беше плащът му. От лъскава бяла коприна бе този плащ, блед като лунна светлина и ефирен като морски бриз. Плащ на Кралската гвардия.

— Какво знае детето?

— Съвсем малко. Преди да тръгнем от Кралски чертог, й казаха, че аз съм нейният закрилник и че всяка заповед, която дам, е предназначена да я опази. Беше чула как по улиците викат за мъст. Разбираше, че това не е игра. Момичето е храбро и много умно за годините си. Правеше всичко, което й казвах, без да възразява. — Рицарят я хвана за ръката, огледа се и сниши глас. — Има и други вести, които трябва да чуете. Тивин Ланистър е мъртъв.

Това я порази.

— Мъртъв?

— Убит от Дяволчето. Кралицата пое регентството.

— Нима? — „Жена на Железния трон?“ Ариан за миг помисли и реши, че е само за добро. Свикнеха ли владетелите на Седемте кралства с властта на кралица Церсей, щеше да е по-лесно да превият коляно пред кралица Мирцела. А покойният лорд Тивин беше опасен враг. Без него враговете на Дорн щяха да са много по-слаби. „Ланистъри убиват Ланистъри, чудесно“. — Какво е станало с джуджето?

— Избягал е — отвърна сир Арис. — Церсей предлага лордски владения и титла на онзи, който й донесе главата му. — В едно от задните вътрешни дворчета, полузаровено от подвижните пясъци, я притисна до една колона да я целуне и ръката му стисна гърдата й. Целува я дълго и силно и щеше да вдигне полите й, но Ариан се отскубна със смях.

— Виждам, че правенето на кралици ви възбужда, но нямаме време за това. По-късно, обещавам ви. — Погали го по бузата. — Имаше ли някакви проблеми?

— Само Тристейн. Искаше да седи до леглото на Мирцела и да си играе с нея на киваси.

— Той имаше червени петна още на четири години. Човек може да ги хване само веднъж. Трябвало е да кажеш, че Мирцела страда от сива люспа, това щеше да го държи настрана.

— Момчето — може би, но не и майстера на баща ти.

— Калеот? Той опита ли се да я види?

— Не, след като описах червените петна по лицето й. Каза, че нищо не може да се направи, докато болестта не мине сама, и ми даде гърненце с мехлем да облекчи сърбежа й.

До десет години никой не можеше да умре от червени петна, но за възрастни болестта можеше да е смъртоносна, а майстер Калеот не беше я преболедувал като дете. Ариан го беше научила, когато самата тя боледува от червените петна, на осем.

— Добре. А слугинята й? Убедителна ли е?

— От разстояние. Дяволчето я е избрал за тази цел, от много момичета с благородно потекло. Мирцела й помогна да си накъдри косата и нарисува червените петна по лицето й. Те са далечни роднини. Ланиспорт гъмжи от Ланиси, Ланети, Лантели и по-дребни Ланистъри, и половината от тях са русокоси. Облечена в нощния халатна Мирцела и с мехлема на майстера намазан по лицето… дори мен можеше да заблуди на смътна светлина. Доста по-трудно беше да намеря мъж на моето място. Дейк е най-близо до мен на ръст, но е дебел, затова облякох Ролдър в бронята си и му казах да не си вдига забралото. С половин педя е по-нисък от мен, но може би никой няма да забележи, след като не стоя до него. Все едно, той ще пази покоите на Мирцела.

— Трябват ни само няколко дни. Дотогава Мирцела ще е далече от обсега на баща ми.

— Къде? — Придърпа я към себе си и зарови нос в шията й. — Време е да ми кажеш останалата част от плана, не мислиш ли?

Тя се засмя и го избута.

— Не. Време е да тръгваме.

Ариан и сир Арис поведоха, Мирцела яздеше между тях на пъргава кобилка. Плътно зад тях бе Гарин със Силва Пъстрата, а двамата дорнски рицари поеха тила. „Седмина сме“ — осъзна Ариан. Не беше помисляла за това досега, но й се стори добра поличба. „Седмина ездачи, поели своя път към славата. Някой ден певците ще ни направят безсмъртни“. Дрей бе поискал групата да е по-голяма, но това само щеше да привлече нежелано внимание, а всеки човек в повече удвояваше риска от предателство. „На това поне ме научи баща ми, ако не на друго“. Дори като по-млад и по-силен, Доран Мартел беше предпазлив и залагаше много на мълчанието и на тайните. „Време му е да смъкне бремето от плещите си. Но няма да търпя никакво незачитане на честта и на личността му“. Щеше да го върне във Водните градини. Да изживее колкото години му оставаха, заобиколен от смеещи се дечица и миризма на лимони и портокали. „Да, а Куентин може да му прави компания. Щом сложа короната на главата на Мирцела и освободя Пясъчните змии, цял Дорн ще се стече под знамената ми“. Ирънууд можеше да застанат зад Куентин, но сами нямаше да представляват заплаха. Минеха ли на страната на Томен и Ланистърите, щеше да накара Тъмна звезда да ги унищожи до корен и до последния клон.

— Уморих се — оплака се Мирцела след няколко часа. — Много ли е далече още? Къде отиваме?

— Принцеса Ариан води ваше величество на едно място, където ще сте в безопасност — увери я сир Арис.

— Пътуването е дълго — каза Ариан, — но ще стане по-леко, щом стигнем Зелена кръв. Там ще ни посрещнат хората на Гарин, сираците на реката. Живеят на лодки, карат ги с прътове по Зелена река и притоците й, ловят риба, берат плодове, вършат всяка работа, която трябва да се свърши.

— Аха — подхвана весело Гарин. — Пеем, свирим и танцуваме, и знаем много и много церове. Майка ми е най-добрата акушерка във Вестерос, а баща ми може да лекува кокоши трън.

— Как така сте сираци, като си имате майки и бащи? — попита момичето.

— Те са ройнари — обясни Ариан. — Майка им е река Ройн. Мирцела не разбра.

— Мислех, че вие сте ройнари. Дорнците, искам да кажа.

— Отчасти е така. В мен тече кръвта на Нимерия, както и на Море Мартел, дорнския владетел, за когото се е венчала. В деня, в който се венчали, Нимерия запалила корабите, та народът й да разбере, че няма връщане назад. Повечето се зарадвали, защото пътешествието им било дълго и ужасно, докато стигнат до Дорн, и били загубили много и много свои ближни в бури, болести и робство. Имало обаче и такива, които не били доволни. Не обикнали тази суха червена земя, нито седмоликия й бог, тъй че се вкопчили в старите си обичаи, направили си лодки от недоизгорелите дъски на корабите и станали сираците на Зелената кръв. Майката в песните им не е нашата Майка, а Майка Ройн, чиито води ги хранели от зората на дните.

— Чувал съм, че ройнарите имали някакъв бог костенурка — каза сир Арис.

— Старецът на Реката е по-низш бог — отвърна му Гарин. — Той също бил роден от Майката Река и се сразил с Рачешкия крал, за да спечели власт над всичко, обитаващо течащите води.

— О! — възкликна Мирцела.

— Разбирам, че и вие сте водили величави битки, ваше величество — шеговито подхвърли Дрей. — Чух, че не сте проявили никаква милост към нашия храбър принц Тристейн на таблото на киваси.

— Той винаги си подрежда квадратчетата по един и същи начин, с всичките му планини отпред и слоновете в проходите — отвърна Мирцела. — Аз пък си пускам дракона през тях да му изяде слоновете.

— Вашата слугиня също ли играе тази игра? — попита Дрей.

— Розамунд? Не. Опитах се да я науча, но тя каза, че правилата й били много трудни.

— И тя ли е Ланистър? — попита лейди Силва.

— Ланистър, но от Ланиспорт, не от Скалата на Кастърли. Косата й е със същия цвят като моята, само че права, не къдрава. Всъщност Розамунд не прилича много на мен, но когато се облече в моите дрехи, хората, които не ни познават, мислят, че съм аз.

— Значи сте го правили и преди?

— О, да. Разменихме си местата на „Морски бързогон“, на път от Браавос. Септа Еглантайн сложи малко кафява боя в косата ми. Каза, че го правим на игра, но беше за да съм в безопасност, ако чичо Станис плени кораба.

Момичето вече бе много уморено и Ариан нареди да спрат. Напоиха конете, отдъхнаха и хапнаха сирене и плодове. Мирцела си раздели портокал със Силва Пъстрата, а Гарин яде маслини — плюеше костилките по Дрей.

Ариан се беше надявала, че ще стигнат до реката, преди слънцето да се е вдигнало, но бяха тръгнали много по-късно, отколкото бе намислила, тъй че още бяха по седлата, когато небето на изток почервеня. Тъмна звезда подкара в тръс и я догони.

— Принцесо, трябва да усилим ход, освен ако наистина не сте решили да уморите детето. Нямаме шатри, а денем в пясъците е жестоко.

— Познавам пясъците не по-зле от вас, сир — отвърна тя. Все пак се вслуша в съвета му. Тежко беше за конете, но по-добре да загуби шест коня, отколкото една принцеса.

Много скоро вятърът от запад се усили — горещ, сух и пълен с песъчинки. Ариан нагласи булото около лицето си. Беше от лъскава коприна, светлозелено отгоре и жълто отдолу, цветовете преливаха един в друг. Малки зелени бисери му придаваха тежина и тихо подрънкваха, докато яздеше.

— Знам защо моята принцеса носи було — каза сир Арис, докато тя го стягаше при слепоочията под медния шлем. — За да не засенчи красотата й слънцето.

Тя се засмя.

— Не, вашата принцеса носи було, за да пази очите си от блясъка и устата си от пясъка. Би трябвало да направите същото, сир. — Зачуди се от колко ли време белият й рицар е излъсквал тромавия си комплимент. Сир Арис беше приятна компания в леглото, но остроумието му беше съвсем чуждо.

Дорнците също покриха лицата си. Силва Пъстрата помогна на малката принцеса да се опази с булото от слънцето, но сир Арис се заинати. Скоро потта потече по лицето му, а бузите му почервеняха. „Ако продължи дълго така, ще се свари в тези тежки дрехи“. Нямаше да е първият. През столетията не една войска беше слизала от Принцов проход с развети знамена, само за да изсъхне и да се свари сред горещите червени пясъци на Дорн. „Гербът на дома Мартел е слънце и копие, двете любими оръжия на дорнеца — пишеше Младия дракон в горделивата си «Завоюването на Дорн», — но от двете слънцето е по-смъртоносното“.

За щастие не им се налагаше да прекосяват дълбоките пясъци, а само една тясна ивица от сухите земи. Когато Ариан зърна кръжащия високо в безоблачното небе ястреб, разбра, че най-лошото вече е зад гърба им. Скоро след това се натъкнаха и на дърво. Беше чворесто и криво, с повече тръни, отколкото листа, от вида, наричан „пясъчен просяк“, но означаваше, че не са далече от вода.

— Почти пристигнахме, ваше величество — каза весело Гарин на Мирцела, щом видяха още пясъчни просяци напред, цяла горичка около коритото на пресъхнал поток. Слънцето биеше отгоре като огнен чук, но вече бе все едно, след като пътят им беше към своя край. Спряха, за да напоят конете от меховете, пиха и те и намокриха булата си, после яхнаха животните за последния преход. След половин левга вече яздеха през дяволска трева и покрай маслинови горички. Зад веригата каменисти хълмове тревата стана по-зелена и сочна, виждаха се вече и лимонови градини, напоявани от паяжина стари канали. Гарин пръв забеляза лъскавата зеленина на реката, извика радостно и препусна напред.

Ариан Мартел беше минавала веднъж през Мандър, когато бе заминала с три от Пясъчните сестри на гости на майката на Тиен. В сравнение с онзи мощен воден път Зелена кръв едва заслужаваше да се нарича „река“, но все пак си оставаше източникът на живот за Дорн. Името си беше взела от мътнозеления цвят на блатясалите си води; но щом приближиха, слънчевата светлина сякаш превърна тези води в разтопено злато. Рядко беше виждала толкова мила гледка. „Оттук нататък всичко би трябвало да е бавно и простичко — помисли си. — Нагоре по Зелена кръв и чак до Вайт, докъдето може да стигне лодка с прът“. Това щеше да й даде достатъчно време, за да подготви Мирцела за всичко, което предстоеше след това. Отвъд Вайт ги чакаха дълбоките пясъци. Щеше да им потрябва помощ от Пясъчен камък и от Хелхолт за това прехвърляне, но не се съмняваше, че ще я получи. Червената пепелянка беше отраснал като повереник в Пясъчен камък, а любовницата на принц Оберин, Елария Пясък, бе незаконна дъщеря на лорд Ълър; четири от Пясъчните змии бяха негови внучки. „Ще короновам Мирцела в Хелхолт и там ще вдигна знамената си“.

Намериха лодката на половин левга надолу по течението, скрита под увисналите клони на голяма зелена върба. С нисък покрив и широка палуба, лодките с пръти нямаха почти никакво газене, колкото и натоварени да са; Младия дракон ги бе описал като „колиби, построени върху салове“, но това описание едва ли беше честно. Всички, освен най-бедните сирашки лодки, бяха великолепно резбовани и боядисани. Тази бе в преливащи се зелени тонове, с извита дървена кърма, изваяна като русалка, а от перилата надничаха рибешки лица. Палубата беше осеяна с пръти, въжета и делви със зехтин, а на носа и кърмата се полюшваха железни фенери. Ариан не видя сираци. „Къде е екипажът?“

Гарин дръпна юздите под върбата, скочи от седлото и подвикна:

— Събудете се, ей, ленивци рибооки! Вашата кралица е тук и чака да я посрещнете с почит. Хайде, излезте, песни да си попеем и сладко вино да леем. Устата ми е готова за…

Вратата на каютата се отвори с трясък. На слънчевата светлина излезе Арео Хота, с дългата си брадва в ръка.

Гарин се закова на място стъписан и зяпна. Ариан изпъшка, все едно брадвата я посече през корема. „Не трябваше да свърши така. Не трябваше да стане така!“ Чу как Дрей каза: „Това е последното лице, което се надявах да видя“ и разбра, че трябва да действа.

— Назад! — извика тя и се завъртя в седлото. — Арис, пази принцесата…

Хота удари по палубата с дръжката на брадвата. Иззад резбованите перила се вдигнаха десетина стражи с къси копия и арбалети. Други изникнаха над каютата.

— Предайте се, принцесо! — извика капитанът. — Инак ще трябва да избием всички освен детето и вас, по заповед на баща ви.

Принцеса Мирцела седеше вцепенена на кобилката си. Гарин бавно заотстъпва от лодката, вдигнал високо ръце. Дрей откопча колана с меча си.

— Най-разумно е да се предадем — извика на Ариан и мечът му тупна на земята.

— Не! — Сир Арис Оукхарт подкара коня си между Ариан и стрелците, мечът му блесна в ръката му като сребро. Беше смъкнал щита и го надяна на лявата си ръка. — Няма да я докоснете, докато дишам!

„Безразсъден глупак — успя само да помисли Ариан, — какво си въобразяваш?“

Смехът на Тъмна звезда прогърмя зад гърба й.

— Сляп ли си, или си тъп, Оукхарт? Твърде много са. Хвърли меча.

— Правете каквото ви казва, сир — подкани го и Дрей.

Сир Арис Оукхарт за сетен път я погледна с тъга, заби златните шпори в хълбоците на коня и препусна…

Препусна презглава към лодката и белият плащ се развя зад него. Ариан Мартел в живота си не беше виждала нещо толкова галантно, нито толкова глупаво.

— Неее! — изпищя тя, но викът й закъсня. Изпука арбалет, след него — друг. От толкова близо бронята на белия рицар все едно, че беше от пергамент. Първата стрела мина право през тежкия дъбов щит и го прикова в рамото му. Втората забърса слепоочието му. Едно копие улучи коня на сир Арис в хълбока, но той продължи напред, Олюля се, щом удари в мостика. — Не! — викаше момиче, едно глупаво малко момиче, — не, моля ви! — Чу как и Мирцела запищя пронизително, с глас, пълен с ужас.

Дългият меч на сир Арис посече наляво и надясно и двама копиеносци паднаха. Конят му се изправи на задните си крака и изрита един стрелец, докато той се мъчеше да презареди, но други вече стреляха, перата на металните стрели щръкваха от бойния жребец. Краката му поддадоха и животното рухна върху палубата. Арис Оукхарт успя някак да скочи. Дори да задържи меча си успя. Надигна се на колене до издъхващия си кон…

… Арео Хота стоеше над него.

Белият рицар вдигна меча си — много, много бавно. Дългата брадва на Хота отпра дясната му ръка от рамото и тя отхвърча, плискайки кръв, после грамадното острие блесна отново в страховит замах с двете ръце и отсече главата на Арис Оукхарт, и тя се завъртя във въздуха като топка. Падна сред тръстиките, а Зелена кръв запоглъща швирналата червена.

Ариан не помнеше кога е слязла от седлото. Навярно беше паднала, но и това не помнеше. Но се намери на ръце и колене в пясъка, трепереше, хлипаше и повръщаше. „Не, не, не, никой не трябваше да пострада, всичко беше замислено добре, толкова внимавах“. Чу как Арео Хота изрева:

— След него! Не трябва да се измъкне. След него!

Мирцела беше на земята, плачеше и трепереше, скрила с ръце бледото си лице, от пръстите й се стичаше кръв. Ариан не разбираше. Някакви мъже яхаха коне, други тичаха към нея и спътниците й, но във всичко това нямаше смисъл. Беше в някакъв сън, някакъв ужасен кървав кошмар. „Не може да е истина. Скоро ще се събудя и ще се смея на тия страхотии“.

Когато посегнаха да вържат ръцете й зад гърба, не се възпротиви.

Един от стражите я вдигна да стане. Друг се наведе и измъкна от ботуша й ножа за мятане, дар от братовчедка й лейди Ним. Арео Хота го взе и го погледна намръщено.

— Принцът заповяда да ви върна в Слънчево копие. — Страните и челото му бяха опръскани с кръвта на Арис Оукхарт. — Съжалявам, принцесо.

Ариан вдигна мокрото си от сълзи лице.

— Как е могъл да научи? Толкова внимавах. Как е могъл да научи?

— Някой е казал. — Хота сви рамене. — Някой винаги казва.