Майн Рид
Белият вожд (66) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ШЕСТА

Карлос не пропусна да огледа от мястото си всички ъгли на своя затвор и да потърси отгде ще може да пробие по-лесно някоя стена. Видя, че кирпичените стени бяха достатъчно здрави, за да не пуснат обикновен злосторник; но човек, снабден с подходящо сечиво и решен да се освободи, можеше лесно да ги пробие. Два часа щяха да му стигнат; само че как би могъл да работи два часа, без да го прекъснат или открият? Този въпрос именно занимаваше съзнанието на затворника.

Едно беше ясно: неблагоразумно би било да започне работа, преди да сменят стражата.

Карлос добре пресметна мерките, които трябваше да вземе. Реши да остане в същото положение и да се преструва навързан, докато сменят стражата. Знаеше, че досегашните часови трябва да го предадат на смяната, която ще иска лично да се увери, че затворникът си е в килията. Предполагаше, че времето за смяната на часовите наближава. Няма да чака дълго, докато новите часови влязат в килията му.

Друга мисъл го тревожеше. Дали ще го оставят тази нощ в калабосото, или ще го върнат за по-сигурно в пресидия? В такъв случай единствената му възможност за бягство щеше да бъде — както подсказваше и т я — да направи отчаяно усилие да избяга по пътя. Щом то затворят в караулния затвор, щеше да бъде между каменни стени, й не можеше да има никаква надежда да си пробие изход чрез тях.

Беше твърде вероятно да го отведат там; а защо ли биха се страхували да не избяга от алабосото, ако знаеха, че е здраво вързан, невъоръжен и пазен от бдителни часови? Не. Няма да помислят да го изведат оттук. Освен това ще е много по удобно да го оставят цялата нощ в сегашния затвор. Той беше близо до мястото на екзекуцията, която щеше да се състои сигурно утре. Бесилото беше вече издигнато срещу затвора!

Отчасти повлияни именно от такива съображения, отчасти улисани с по-приятни занимания, властниците бяха решили да го оставят да пренощува, гдето беше, при все че Карлос не знаеше това.

Той се бе приготвил във всеки случай и за двете възможности. Ако го отведат в пресидия, щеше да се опита да използува всеки удобен случай и да заложи живота си в смел опит за бягство. Ако го оставят в калибосото, ще чака, докато часовите го приемат, а като си отидат, ще се залови да пробие стената. Ако го заловят, докато работи, оставаше само една възможност — да влезе в бой с часовите и да се измъкне. Бягството му не беше толкова невероятно. Един решителен мъж с дълъг нож в ръка — при това да се бори на живот и смърт — мъчно, може да бъде задържан при каквито и да е условия. Такъв човек често си възвръща свободата дори когато е ограден от цяла тълпа Bipanoae. А за Карлос беше още по-вероятно да избяга. той беше як и смел, докато повечето му врагове бяха джуджета в сравнение с него. Колкото до смелостта, им — той знаеше, че щом го видят с развързани и въоръжени ръце, навсякъде ще му правят път да мине. Трябваше да се страхува само от куршумите на пушките им; можеше да се уповава на лошата им стрелба и на тъмнината.

Той лежа така на банкетата повече от час, като преценяваше всички изгледи за освобождаване. Мислите му бяха прекъснати от необичайното вълнение пред затвора му. До вратата беше дошла нова група войници. Сърцето на Карлос затуптя тревожно. Дали е взвод дошъл да то отведе в пресидия? Възможно беше. Той зачака с мъчително нетърпение, като се вслушваше във всяка дума: За негова радост се оказа, че е дошла смяната на часовите и той разбра със задоволство, че им са дадени нареждания да го пазят цяла нощ в калабосото. Тъкмо това, което искаше да чуе. След малко вратата се отвори, и няколко души влязоха в килията. Единият носеше фенер. Огледаха го на светлината — с груби и оскърбителни приказки. Видяха, че е здраво вързан. След малко всички излязоха и го оставиха сам.

Вратата бе, разбира се, пак заключена. Килията потъна отново в пълен мрак.

Карлос полежа неподвижно още няколко минути, докато се увери, че няма да се върнат. Чу, че часовите заемат мястото си пред вратата, после гласовете на другите заглъхнаха някъде по-далеко.

Дошло бе време да започне работа. Хвърли бързо ремъците от ръцете и нозете си, извади от пазвата дългия нож и почна да кърти кирпичената стена.

Избраното място беше най-огдалеченият от вратата ъгъл, в задната стена на килията. Не знаеше какво има от другата страна, но изглеждаше много вероятно тази стена да е външна. Калабосото не беше затвор крепост, а някаква временна тъмница, използувана от властите за дребни грабители и злосторници. Това увеличаваше изгледите да пробие стената. Тя се поддаде лесно на можа. Кирпичът е просто изсушена кал, с примес от трева; и при все че кирпичите бяха дебели повече от двадесет инча, само след един час Карлос успя да пробие отвор, през който можеше да се измъкне. Би извършил това постижение и за по-кратко време, но беше принуден да работи предпазливо и колкото е възможно по-тихо. На два пъти му се стори, че часовите се готвят да влязат в килията, и двата пъти скочи с нож в ръка, готов да ги нападне. За щастие предположенията му се оказаха неверни. Никой не влезе, докато той приготви отвора. Можа да вдъхне с радост студения въздух, който нахлу оттам!

Той прекрати работата и се ослуша. Никакъв шум ме се чуваше от другата страна на затвора. Тишина и мрак. Подаде глава и надникна. Нощта беше тъмна, но все пак можа да зърне, че близо до стената растат бурени и диви кактуси. Много добре! Тук нямаше никакъв знак за живот. Той разшири отвора колкото трябваше, за да се промъкне цял, и изпълзя оттам с нож в ръка. Изправи се полека и безшумно. Нищо освен високи бурени, кактуси и алое. Беше жилищен квартал в общинската мера. Следователно бе свободен!

Тръгна към полето, като се промъкваше в сянката на храстите. Пред него изникна сякаш из земята някаква фигура и прошепна името му. Позна, че е Хосефа. Като размениха една-две думи, девойката му даде знак да тръгне след нея и го поведе мълчаливо.

Навлязоха в гъсталака и по една тясна пътека успяха да заобиколят селото. От другата страна беше ранчото; след половин час път пристигнаха и влязоха в скромното жилище.

В следния миг Карлос се наведе над трупа на майка си.

Тази среща не го стресна: Той беше почти подготвен за нея. Освен това нервите му бяха вече изпънати до крайност от вчерашното зрелище. Една мъка може понякога да затъмни друга и да я прогони от сърцето; но мъката, която бе изпитал, не можеше да бъде премахната от никоя друга. Струната ма страданието беше така жестоко опъната, че нямаше вече да затрепти!

Едно същество до него му предлагаше утеха … Благородната девойка, която то спаси!

Но не беше време за безполезна мъка. Карлос целуна, студените устни… набързо прегърна разплаканата си сестра … и своята любима.

— Конете? — попита той.

— Наблизо са — между дърветата.

— Да вървим тогава! Не трябва да губим нито миг! Трябва да се приберем! Хайде!

При тия думи той обви тялото на майка си със capaoje, вдигна го и излезе от ранчото. Другите бяха отишли преди него при конете. Карлос видя, че имаше четири коня. Радостен лъч светна в очите му, когато позна великолепния си жребец. Антонио го бе прибрал.

Всички се качиха на конете. На двата бяха Росита и Каталина; на другите два Антонио и конярят Андрес. Самият ловец на бизони, (прегърнал необикновения си товар), скочи пак на гърба ма верния си жребец.

— Надолу по долината ли, господарю? — запита Антонио.

Карлос се поколеба малко, като че размисляше.

— Не — отговори най-после той. — Ще тръгнат да ми гонят тъкмо оттам. Ще минем през прохода Ла Ниня. Няма да допуснат, че ще тръгнем през скалите. Води Антонио! По пътеката през гъсталака … Ти я знаеш най-добре. Напред!

Конниците тръгнаха и след няколко минути отминаха покрайнините на града, а след това поеха лъкатушната пътека през прохода Ла Ниня. Не размениха нито дума, нито шепот, докато конете вървяха един след друг из гъсталака.

След цял час мълчаливо пътуване стигнаха до прохода, по който минаха пак един след друг, без да спрат, за да се изкачат на платото. Тук Карлос отиде напред, даде на Антонио нареждане да поведе другите направо през платото, а сам остана най-назад.

Щом отминаха всички, той пришпори коня си и препусна право към скалата Ла Ниня. Като стигна до ръба на скалата, спря се на едно място, отгдето се виждаше целият град Сан Алефонсо. В непрогледния нощен мрак долината напомняше огромен кратер на угаснал вулкан, а светлините, които трептяха в града и в пресидия, приличаха на последни искри от пламтяща, още неугаснала лава.

Конят не мръдваше. Конникът вдигна безжизненото тяло в ръцете си, откри бледото лице и го обърна към светлините.

— Майко, майко! — изхлипа той със задушаван от мъка глас. — Ох, да могат тия очи да погледнат… да могат тия уши да чуят! Дори само за миг — за кратък миг! Да можеше да узнаеш моята клетва! Тук се заклевам, че ще отмъстя за тебе! Отсега нататък всичката ми сила, време, душа и тяло ще са посветени на изпълнението на тази клетва за мъст! Мъст ли? Защо казах тази дума? Не мъст, а правосъдие… правосъдие за тези, които извършиха най-подлото убийство, извършено на тоя свят! Но то няма да остане ненаказано. Чуй ме, майчин дух! Няма да остане ненаказано! Ще отмъстя за смъртта ти… Ще отплатя за мъченичеството ти. Радвай се, жалка сган! Пирувай, весели се, защото скоро ще настъпят тежки часове за тебе. Много по-тежки, отколкото можеш да допуснеш! Аз тръгвам … но ще се върна пак! Имай търпение — ще ме видиш отново! Да! Пак ще се срещнеш с Карлос, ловеца на бизони!

Той вдигна десница и я задържа така, заплашително протегната напред, а лъч на отмъстително ликуване озари цялото му лице. Подбуден сякаш от същото чувство, конят изцвили рязко; после се обърна по знак от ездача и се отдалечи в галоп от скалата!