Майн Рид
Белият вожд (27) (Северо-мексиканска легенда)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

На връщане от преследването Вискара и веселите му копиеносци минаха рано привечер по горния край на долината.

Не бе минал и час, когато друга, изпрашена и уморена от пътуването конна дружина мина по същия път към селището. Всъщност това мъчно можеше да се нарече конна дружина, защото беше атахо от товарни мулета и няколко волски коли. На кон беше само един човек; по облеклото и държането му личеше, че е собственик на атахото.

Въпреки умората от дългото пътуване, въпреки праха, които покриваше коня и ездача, не беше мъчно да се разпознае кой е той. Беше Карлос, ловецът на бизони!

Дотук бе стигнал вече той по пътя си към къщи. Още пет мили по прашната пътека и ще спре пред вратата на своето скромно ранчо. А неговата стара майка и любимата му сестра ще се хвърлят в обятията му и той нежно ще ги прегърне!

Каква изненада! Те очакваха да се върне след седмици… след много седмици.

И друга изненада им носеше той! Чудесната си сполука! Великолепните мулада и карго, които бяха всъщност цяло богатство! Росита щеше да има нова рокля — и то не груба вълнена нагуа, а копринена, от истинска чуждестранна коприна и манта, и чудесни атлазени пантофки … На следващите празници щеше да бъде с прекрасни чорапи, достойна за приятеля му дон Хуан. А старата им майка ще пие чай, кафе или шоколад — каквото предпочита — вместо досегашното атоле.

Ранчото беше просто и старо — ще го събори и ще построи по-хубаво на негово място… Не, ще го остави за конюшня на коня, а до него ще построи новото. Продажбата на муладата ще му даде възможност да купи още земя и да я подреди.

Какво би му попречило да стане ранчеро, да има собствена ферма и пасбище? Много по-почтено занятие, което ще го издигне до по-високо обществено положение в селището. Нищо не му пречи… Така ще постъпи, но най-напред трябва да отиде още веднъж до платото… да посети пак приятелите си вакои, които му обещаха… Ха! Това обещание беше крайъгълният камък на всичките му надежди!

Копринената рокля за Росита, деликатесите за старата му майка, новата къща, фермата — всичко това беше приятен блян за Карлос; но той се унасяше в много по-приятен блян, който затъмняваше всички други, а надеждата за осъществяването му беше едно посещение у вакоите.

Карлос мислеше, че бедността е единствената преграда, която го разделя с Каталина. Той знаеше, че баща й, строго погледнато, не е от класата на богаташите. Вярно е, че сега беше rico; но само преди няколко години той бе беден гачупино — като самия Карлос. Всъщност някога бяха близки съседи и в ония отдавнашни дни дон Амбросио смяташе Карлос за подходящо другарче на малката Каталина.

Какво би могъл да има тогава против ловеца на бизони, ако той се изравни с него по богатство? Сигурно нищо — мислеше Карлос. — Ако мога да му докажа, че и аз съм rico, той ще се съгласи да се оженя за Каталина. Защо не? Моята кръв — според майка ми — не е по-лоша от тази на кой да е идалго. А ако вакоите казват истината, още едно пътуване, и Карлос, ловецът на бизони, ще разполага с толкова злато, колкото и собственикът на мини дон Амбросио.

Такива мисли се въртяха из главата му през цялото пътуване към къщи. Всеки ден … всеки час той строеше своите въздушни кули; всеки час купуваше копринена рокля на Росита, чай, кафе и шоколад на майка си … Всеки час строеше ново ранчо, купуваше ферма, показваше торби със златен прах и искаше Каталина от баща й. Chateaux en Espagne^[1].

[??? Mania (исп.) — наметка. Б. пр.]

Колкото повече наближаваше дома си, толкова по-ясни и по-близки изглеждаха тези видения; и лицето на ловеца сияеше от радост. А каква ужасна промяна щеше да настъпи скоро в него. Той помисли на няколко пъти да пришпори коня си и да препусне напред, да се зарадва по-скоро на горещото посрещане на майката и сестрата; но после променяше решението си.

— Не — шепнеше си той. — ще остана при атахото; така ще почувствувам по-силно победата си. Всички ще се движим в строй и ще спрем точно пред ранчото. Ще помислят, че с мене идва някой чужд човек, на когото са мулетата. Като им кажа, че са мои, те ще помислят, че като индианец съм направил набег до южните области заедно с юначните си наемници. Ха, ха, ха! — И Карлос се засмя при тази мисъл.

— Горкичката Росита! — продължаваше той. — Този път тя ще се омъжи за дон Хуан! Ще дам вече съгласието си! И по-добре ще е! Той е смел, ще може да я закриля, когато съм из прериите, при все че ми предстои само едно пътуване нататък. Още едно пътуване и вместо Карлос, ловеца на бизони, ще се именувам дон Карлос … Ха, ха, ха!

Той се засмя пак на изгледите да стане рико и да бъде наричан „дон Карлос“…

„Чудно — мислеше той, — не срещнах никого; не виждам жива душа нито нагоре, нито надолу по пътя. А пък не е късно — слънцето е още над канарата. Где ли са хората? По пътя личат пресни следи от конски копита! Ха, тук са идвали войници! Току-що са отминали нагоре! Но това не може да бъде причина да няма хора! Не виждам дори някой скитник! Ако не бяха тия следи, щях да помисля, че е била дадена тревога за индианско нападение; но аз зная много добре, че ако апахите са тръгнали да воюват, моят комендант и неговата пияна пасмина никога не биха дръзнали да се отдалечат толкова много от пресидия.“

— Има нещо необичайно наистина! Не мога да го разбера

Може би всички са отишли в града за някаква фиеста. Антонио! Слушай, момко, ти знаеш всички празници! Има ли днес някакъв празник?

— Не, господарю!

— А где са хората?

— Не мога да зная, господарю. Чудно, че не виждаме никого.

— Това мислех и аз. Не предполагаш ли, че наблизо са идвали диви индианци?

— Не, господарю… Mira! Те и следите от лансеро^[2] са само отпреди един час. А гдето са те, там няма индианци!

И гласът, и изражението на Антонио показаха на господаря му истинския смисъл на неговите думи, които можеха да се разберат погрешно. Той не искаше да каже, че присъствието на копиеносците би попречило на индианците да заемат местността, а тъкмо обратното. Антонио не искаше да каже: „Има ли копиеносци — няма индианци“, а „Има ли индианци — няма копиеносци“.

Карлос го разбра; и понеже си обясняваше по същия начин следите, започна да се смее.

Още не се виждаха никакви хора, а това не му се хареса. Той не бе помислил досега, че може да се е случило някакво нещастие с близките му, но пътеката изглеждаше много безлюдна и като че не го посрещаше с радост.

Колкото повече наближаваше, толкова повече някаква непреодолима скръб се промъкваше в съзнанието му и го обзе напълно, тъй че той не можеше вече да се освободи от нея.

Не бе минал още покрай никакво жилище. Нямаше жилища преди неговото ранчо, което, както вече казахме, беше в най-долния край на долината. Но хората пасяха стадата си много по-надалеко и по това време обикновено подкарваха добитъка към къщи. А сега нямаше нито добитък, нито пастири.

Ливадите от двете страни, гдето обикновено пасеше добитъкът, бяха пусти. Какво значеше това?

Докато гледаше тия неща, обзе го неопределено чувство на безпокойство и тревога; това чувство се засили, когато стигна до завоя към собственото си ранчо.

Най-после тръгна по отклонението от главния път и като отмина горичките от вечнозелени дъбове, зърна къщата си. Той дръпна почти несъзнателно поводите така, че конят се изправи на задните си крака. Карлос загледа от седлото с широко отворени очи!

Ранчото не се виждаше — поради кактусовия плет, който се издигаше пред него, — но в пролуките между върховете на кактусите личеше някаква особена черна линия, а над асотеата се разстилаше тънък слой дим.

— Господи! Какво значи това! — извика сподавено той и без да си отговори, пришпори коня си така, че животното се втурна като стрела.

Щом измина разстоянието, което го отделяше от ранчото, ловецът скочи от седлото и се втурна през входа, оставен в кактусовия плет.

Скоро пристигна и атахото. Антонио побърза да влезе; вътре, между горещите, почернели от пушека стени, полуседнал-полулегнал на банкетата, беше господарят му, отпуснал глава на гърдите си, впил неспокойно ръце в дългите си къдрави коси.

Стъпките на Антонио го накараха да вдигне глава — само за миг.

— О, боже! Майка ми … Сестра ми! — докато повтаряше тия думи, той отпусна пак глава, а широките му гърди се издигаха и хлътваха от мъчителни въздишки. Мъката му беше непоносима; защото някакъв таен усет му подсказваше ужасната истина.