Валдемар Бонзелс
Приключенията на пчеличката Мая (2)

РОЗОВАТА КЪЩИЧКА НА ПЕПИ

Когато малката Мая се пробуди, беше вече светло. Тя леко потрепера под своя голям, зелен лист. Първите й движения бяха несръчни и бавни. Мая се задържа здраво за една жилчица от листа, а с крилете си затрепка и затрепера, така ги направи по-гъвкави и ги отърси от праха. После заглади русите си коси и разтърка големите си лъскави очи. Предпазливо попълзя по-нататък, чак до ръба на листа и се огледа наоколо. Тя беше ослепена от великолепието и блясъка на утринното слънце. Високо над нея листата светеха като зелено злато, но там, дето тя седеше на сянка, беше още хладно.

— О, ти, прекрасен свят! — мислеше пчелицата.

Едно след друго тя си спомни всички събития от вчерашния ден, всички опасности и хубости, които беше срещнала. Но остана вярна на решението да не се връща в кошера. Наистина, като си спомваше за Касандра, сърцето й почваше да бие по-силно. Ала можеше ли Касандра да я намери? Не беше работа за Мая да влиза и да излиза в кошера, да носи мед и да прави восък. Искаше да бъде щастлива, свободна, и да се радва на живота, както тя си разбира. Нека става каквото ще, ще понесе всичко! Тъй лекомислено разсъждаваше Мая, защото не знаеше, какво я очаква.

Някъде в далечината, в слънчевия блясък, се червенееше нещо. Мая го видя как лъщи и грее и я обхвана скрито нетърпение. Тя усети, че е гладна. Тогава бодро, с весело и ясно бръмчение, изскочи от скривалището си и полетя в светлия трептящ простор, към слънчевия блясък. Тя се понесе към червената светлина на цветето, което сякаш я зовеше. Като се приближи, усети толкова сладък мирис, че почти й се зави свят, и, замаяна, достигна големия червен цвят. Полетя върху най-горния му изгърбен лист и се улови здраво за него. Изведнъж, от лекото движение на листа, се търкулна лъскава сребърна топка, голяма, почти колкото нея. Топката беше прозрачна и светеше с всичките багри на дъгата. Мая се уплаши, макар и да се възхищаваше от красотата на тая сребърна топка. Тя се търкулна край нея, наведе се над ръба на листа, скочи в слънчевия блясък и падна в тревата.

Мая трепна като видя как хубавата топка се разпадна на множество ситни бисерчета. Те живо и свежо трепкаха в тревата, точеха се в блещукащи капчици по сламките надолу и се разискряха като диаманти на светлина. Мая позна, че то беше голяма водна топка, която се набрала в чашката на цветето, през влажната нощ.

Тя погледна в чашката и видя един бръмбар с кафяви покривки върху крилете и чер щит на гърдите. Той стоеше при входа на цветната чашка. Беше по-малък от нея, седеше спокойно на мястото си и я гледаше сериозно, но не враждебно.

Мая учтиво го поздрави.

— Ваша ли беше топката? — попита тя. Бръмбарът не отговори, но тя продължи:

— Много ми е жално, че я свалих.

— За росната капка ли говорите? — попита бръмбарът и се усмихна снизходително. — Не се безпокойте? Аз вече пих, а жена ми никога не пие вода, защото страда от бъбреци. Какво търсите тук?

— Колко чудесно е това цвете! — рече Мая, без да отговори на въпроса. — Бъдете тъй добри, кажете ми, как се нарича то?

Тя си спомни съветите на Касандра и се стараеше да бъде колкото се може по-учтива. Бръмбарът раздвижи в твърдия щит на гърба си своята лъскава глава. Това стана леко и приятно, защото главата му прилягаше много добре и безшумно се движеше в различни посоки.

— Трябва да сте вчерашна, — каза той не много учтиво и се засмя на нейното невежество. Изобщо, у него имаше нещо, което на Мая се стори грубо. Пчелите бяха по-възпитани и умееха да се държат по-добре. Но все пак бръмбарът изглеждаше добродушен, защото, като видя как страните на Мая се зачервиха от смущение, стана по-благосклонен към нейното незнание.

— Това е роза, — рече той, — разберете го добре! Ние от четири дни се настанихме в нея и под нашите грижи тя се разви чудесно. Мога ли да ви помоля да се приближите?

Мая се поколеба, но надви смущението си и направи няколко крачки. Бръмбарът бутна едно листче и те влязоха в тесните стаи със светлорозови ароматни стени и угаснала светлина.

— Чудесно е у Вас! — рече Мая. Тя беше цяла във възторг. — Това ухание ми замайва главата.

Бръмбарът се радваше, че Мая харесва неговото жилище.

— Трябва да умееш да се настаниш, — рече той и се усмихна самодоволно. — „Кажи ми къде и с кого живееш, за да ти кажа какъв си“, казва старата пословица. Ще обичате ли малко мед?

— Ах, — извика Мая, — ужасно ми се ще!

Бръмбарът кимна и изчезна зад една стена. Мая се огледа щастлива. Тя погали страните и ръчичките си о нежните огненочервени завеси, вдъхна дълбоко скъпия аромат, упоена от радостта, че се намира в такава красива къща.

— Какво щастие е да живееш! — мислеше си тя. — Тая къща не може да се сравни със задушните претъпкани стаи, в които се свиваме и работим ние. Дори тишината тук колко е чудесна!

Тя чу изведнъж как зад стената бръмбарът силно се кара. Той беше възбуден и сърдит. На Мая се стори, че той е хванал някого и грубо го изтласка. В същото време чу тънък гласец, боязлив и недоволен.

Мая долови думите:

— Вие се осмелявате да ме оскърбите, защото съм сама, но аз ще повикам моите другари! Вие сте грубиян. Добре, отивам си, но Вие никога няма да забравите прякора, който Ви дадох.

Мая много се изплаши от внушителния остър и сърдит глас на чужденеца. После чу стъпки. Някой бързо се отдалечаваше.

Бръмбарът се върна и, като мърмореше сърдито, подхвърли й малко мед.

— Това е нетърпимо, — рече той, — никъде не може да си намериш мира от тая сган!

Мая беше тъй гладна, че забрави да благодари. Тя бързо си натъпка устата и замляска.

Бръмбарът изтри потта от челото си и разслаби горното пръстенче на врата си, за да диша по-леко.

— Кой беше? — попита Мая с пълна уста.

— Глътнете първо и не говорете с пълна уста, — рече бръмбарът — нищо не Ви се разбира.

Мая го послуша, но сърдитият домакин не я остави пак да пита. Той сам продължи сърдито:

— Мравка беше. Тия приятели си въобразяват, че трябва да се грижим само за тях. Промъкнала се, без да поздрави и без да се обади, в килера! Възмутително! Ако не знаех, че тия гадинки и без това нищо не разбират от приличие, не бих се поколебал да ги нарека крадци.

Внезапно той си припомни нещо и се извърна към Мая:

— Извинете, забравих да Ви се представя. Наричам се Пепи, от рода на трендафиловите бръмбари.

— Аз се казвам Мая, — рече малката пчела плахо, — много се радвам, че се запознах с Вас.

Тя внимателно разглеждаше бръмбара Пепи. Той се поклони отново и разпери пипалцата си, приличащи на две малки кафяви ветрила. Това страшно се хареса на Мая.

— Вие имате чудесни пипала, — рече тя, — просто — сладки!

— Е, да, — каза Пепи поласкан, — ние държим на това! Искате ли да ги видите от другата страна?

— Ако смея да Ви помоля, — каза Мая.

Бръмбарът извърна ветрилните пипала от другата страна, право срещу слънцето.

— Чудесно, нали? — рече той.

— Не бих повярвала, че може да има такова красиво нещо, — отвърна Мая. — Моите пипала съвсем не се виждат!

— Е, да, — каза Пепи, — всеки със своето. Затова пък имате хубави очи и златото на Вашата главичка Ви придава особена прелест!

Мая сияеше от щастие. Никой досега не беше й казал, че у нея има нещо хубаво. Тя се замая от радост и бързо грабна капка мед.

— Чудесно качество! — рече тя.

— Мая, вземете си още! — подкани я Пепи, малко зачуден от охотата на своята гостенка. — Това е мед от рози — от първия сбор. Трябва да внимавате да не си развалите стомахчето. Тука има и река, ако Ви е жадно.

— Много Ви благодаря, — каза Мая, — бих искала да хвръкна вече, ако ми позволите.

Бръмбарът се засмя.

— Да хвърчите и все да хвърчите — това Ви е в кръвта, — рече той. — Аз не мога да разбера този неспокоен живот. Има особена приятност и в това да си седиш на едно място — нали?

— Ах, аз с такова удоволствие хвърча! — каза малката Мая.

Бръмбарът вежливо разтвори червената завеса.

— Искам да Ви придружа. Ще Ви заведа до един лист, откъдето се вижда всичко. Оттам ще може лесно да хвръкнете.

— О, благодаря, — рече Мая, аз мога отвсякъде да излетя.

— Добре сте Вие, — каза Пепи, — аз пък едва разгръщам долните си крила.

Той й стисна ръката и разтвори последната завеса.

— О, Господи, синьото небе! — извика с възторг Мая. — Сбогом!

— Довиждане! — каза Пепи.

Той постоя малко върху най-високия лист на розата, да гледа малката Мая. Тя беше се понесла право към небето, към златния слънчев блясък и чистия утринен въздух.

След това Пепи тихо въздъхна и се отдръпна замислен в хладната розова чашка. Стана му горещо, при все че беше още рано. Той затананика утринната си песен, която звънна в алената светлина на розовите листа и в топлия слънчев блясък:

Зелен и златен е светът,

и топъл — летний ден.

Додето розите цъфтят,

светът е жив за мен.

 

Аз нямам нийде роден край

и все пак съм честит,

че в розовия ален цвят

сам си живея скрит.

 

Тъй малко знам за Божий свят

и тъй ми е добре!

Щом розите повехнат,

с тях и моят ден ще спре.

А вън, над цъфналата земя, бавно се носеше и сияеше пролетният ден.