Валдемар Бонзелс
Приключенията на пчеличката Мая (16)

СРАЖЕНИЕТО

В царството на пчелите владееше страшно вълнение. Дори и в деня на революцията безпокойствието не е било тъй голямо. Кошерът шумеше. Нямаше пчела, която да не бе обзета от свещен гняв и горещо желание да даде с всички сили отпор на стария смъртен враг. Но в кошера не настъпи нито смут, нито безредица. Полковете се събираха бързо. Всеки знаеше длъжността си и намираше начин да бъде полезен.

Ето че часът беше настъпил. При зова на царицата доброволците пристъпиха напред. Те трябваше първи да поемат защитата на входа. Навреме пристигнаха и разузнавачите. Те съобщиха, че стършелите наближават. Със спокойна сериозност, бледи от гордост, първите войници заеха входа в три сключени редици. Всички мълчаха. Настана мъртва тишина. От дъното се чуваха само тихите заповеди на офицерите, които образуваха резервите. Сякаш целият кошер спеше. А до вратата, тихо и трескаво, работеха няколко десетки работнички. Те бяха получили заповед да стесняват входа с восък. В няколко минути, като по чудо, бяха издигнати две дебели, восъчни стени, които и най-здравите стършели не биха могли да разрушат за късо време. Отворът за излизане беше намален наполовина.

Царицата стоеше точно в средата, отдето най-добре можеше да се наблюдава борбата. Нейните пазители бързо прелитаха в разни посоки. Ето го и третия разузнавач! Той беше много изморен. Падна съвсем ниско пред краката на царицата и развълнувано извика:

— Аз съм последният от разузнавачите — другите са мъртви.

— Къде са стършелите? — запита царицата.

— При липите, — извика той и заекна в смъртен страх. — Чуй, чуй! Въздухът шуми от крилете на великаните.

Но всъщност не се чуваше нищо. Пратеникът беше само изплашен. Той мислеше, че го преследват още.

— Колко са те? — попита строго царицата. — Говори по-тихо!

— Преброих четиридесет, — пошепна разузнавачът. Царицата се ужаси от силата на неприятеля. Все с висок глас и увереност каза:

— Никой от тях не ще види вече родината си.

Думите на царицата подействуваха на войниците и офицерите като някакво страшно предсказание за нещастието на неприятеля. Това подсили тяхната храброст.

Но, когато навън, из тихия утринен въздух, се разнесе отначало тихо, а след туй все по-ясно и по-ясно, остро и неприятно бръмчене, входът беше вече задръстен и всички съвсем ясно доловиха ужасния глас на тия най-страшни разбойници и убийци всред насекомите: лицата на малките смели пчели побледняха, сякаш мъртъв лъч освети техните гъсти редици. Те се погледнаха една друга в очите и видяха пред себе си смъртта. Първите от тях вече знаеха, че само след миг ще паднат убити в името на родината и за нейна чест.

Тогава гръмна, спокоен и ясен, гласът на царицата:

— Един след друг разбойниците да навлезат! Тогава първите наши редици да се нахвърлят срещу тях, а задните да задръстят входа. Така ние ще разкъсаме силите на неприятеля. Бъдете нащрек, вие, първите! От вашата сила и смелост зависи съдбата на държавата. Но не се плашете! В тъмнината врагът не ще забележи засадата и, докато навлиза спокойно…

Но тя не можа да се доизкаже. На вратата се появи първият разбойник. Неговите пипала душеха и внимателно напипваха. Щипците му се отваряха и затваряха. Беше тъй страшно, че някому можеше да се смрази кръвта. Сетне голямото пъстро тяло се провря със своите силни криле. Бронята блесна отвън. Всред пчелите се забеляза трепет и вълнение. Но не се чу никакъв звук.

Стършелът се извърна. Отвън се чу гласът му:

— Кошерът спи! Но входът е наполовина зазидан и няма пазачи. Не зная дали това е добър или лош знак!

— Добре! — обади се друг глас. — Напред!

Сега два големи стършела тихо се промъкнаха в кошера. Тяхната пъстра броня блестеше. След тях влязоха и други. Бяха осем разбойници, а заповедта на царицата не се чуваше вече. Не беше ли тя вцепенена от ужас, а гласът й пресекнал? Разбойниците можеха вече да видят, че отляво и отдясно, в сянката, стояха един до друг наредени войници, плътно притиснати и готови да умрат…

Но ето — чу се ясен глас:

— В името на вечното право и на царицата, защитете Царството!

Страшен шум изпълни въздуха. Никога такъв войнствен крясък не бе вълнувал града. Сякаш кошерът трябваше да бъде съборен от тоя див рев. И пчелите се нахвърлиха, на тъмни съскащи тълпи, върху отделните стършели.

Един млад офицер дори и не дочака края на заповедта. Той искаше да се нахвърли пръв и пръв да намери смъртта си. Той беше вече готов, като трепереше от желание за борба, и, когато чу първите думи на заповедта, той се нахвърли върху челния разбойник и нежното му тънко и опасно жило се заби във врата на неприятеля между главата и гръдния пръстен. Стършелът се сгърчи, нададе бесен вик и застана пред младия офицер като някакво жълто-черно, бляскаво кълбо. Той беше пронизан в сърцето. В последното си дихание офицерът видя себе си и смъртния си враг, затрупани от орляк пчели. Неговата храбра войнишка смърт събуди във всички дивата наслада от смъртта. Нападението на пчелите постави в страшно положение неприятеля.

Но стършелите са стар и кален в борбата разбойнически народ. Убийствата и грабежите отдавна са станали за тях страшен занаят. Първото нападение на пчелите действително ги беше объркало малко, но то не им причини големи беди, както изглеждаше отначало. Жилата на пчелите не можеха да пробиват броните на великаните, а силата и големината на стършелите им даваше голяма преднина. Техният пронизващ боен вик, от който се ужасяваха всички същества, които го чуеха, надвишаваше крясъка на пчелите. Тоя вик на стършелите плаши дори и хората и за тях е по-добре за избягат, отколкото да влезат невъоръжени в борба.

Стършелите, които бяха влезли в кошера и попаднали под ударите на пчелите, бързо разбраха, че преди всичко те не би трябвало да задръстват входа отвън. Те се бяха впуснали в люта борба към тъмните улици и проходи на пчелния град. Едва се отвори малко място пред входа, задните войнишки редове се нахвърлиха, за да го защитят. Царицата беше заповядала така. Битката, която впоследствие се беше развила, беше силна и страшна. Щом някой стършел се изморяваше от борбата при входа, пчелите, които изтощаваха също доста сили, пускаха разбойника да влезе. По такъв начин в кошера успяваше да се промъкне само един стършел. Подадеше ли се друг, към видимо незащитената врата се нахвърляше гъст рояк други войници. А неприятелят, който бе влезъл в кошера, след като е загубил всичките си сили в борбата пред входа, изведнъж попадаше на блестящите редици нови войници-пчели. Той падаше мъртъв още при първото им нападение.

В бойните викове отдавна се смесваха смъртният крясък на умиращите, плачът на ранените и едно диво, мъчително стенание от смъртен страх и болка. Жестоките жила на стършелите вилнееха всред пчелите. Групите, които се биеха из кошера, оставяха след себе си същински път от мъртъвци. Стършелите вече разбраха, че връщане няма и че дневна светлина не ще огрее вече никого от тях. Те започнаха да се бият страшно и отчаяно. И падаха бавно един след друг. Само едно нещо помагаше на пчелите: стършелите не изтощаваха бързо силите си, но изчерпваха отровата на своето жило, тъй че ударите им не бяха смъртоносни. Ранените пчели виждаха това и то им даваше сили и вяра в победата им.

В кошера започваше вече да настъпва мълчание. Напразно викаха стършелите отвън. Техните другари в кошера не им се обаждаха.

— Навярно всички са мъртви, — каза водителката на стършелите с люта болка и оттегли войниците си от вратата.

Войската й беше останала наполовина.

— Тук има някакво предателство, — обади се водителката отново, — пчелите ни посрещнаха подготвени.

Те се бяха насъбрали при синята елха. Бавно се разсъмваше. Зората позлатяваше вече върховете на липите. Чуваха се ясно гласовете на птиците. Падаше роса. Бледи и треперейки от гняв, войниците заобиколиха своята водачка. Тя се колебаеше вътрешно, да послуша ли своята разбойническа хитрост или своята мъдрост. Не, тя схващаше, че не може да се направи вече нищо! Нейната войска беше в опасност и можеше на бъде унищожена изцяло. Тя трепереше от оскърбено честолюбие. Най-после реши да изпрати при пчелите войник, който да изиска пленените стършели.

Тя избра най-умния от познатите си офицери, когото повика по име.

Тежко мълчание беше отговорът. Той беше между пленените. Тогава, бързо и уплашено, тя избра друг. Внезапно я обхвана смъртен страх за тия, които не са се завърнали вече. Шумът от пчелния град долетя ясно до нея.

— Побързай! — извика тя и подаде на пратеника за мир бял ясминов лист. — Скоро могат да дойдат и хората, тогава ний сме загубени. Кажи им, че ще се оттеглим и завинаги ще оставим на мир кошера им, ако пуснат другарите ни!

Пратеникът полетя. Размаха пред вратата на кошера своя бял лист и кацна на дъсчицата.

Царицата на пчелите бе уведомена веднага, че е дошъл посредник да преговаря. Тя изпрати своя адютант. Когато й предадоха искането на стършелите, тя нареди да му отговорят:

— Ние, пчелите, ще ви дадем мъртвите, ако искате да си ги вземете. Пленници няма. Всички стършели, които влязоха в кошера, са мъртви. На обещанието ви, че няма да ни нападате вече, не вярваме. Ако искате, можете да дойдете пак, но никога няма да ви сполети нещо по-добро отсега. Пожелаете ли да продължите войната, ще ни намерите всички, до последния войник, готови.

Когато предадоха на водачката на стършелите това, тя побледня и сви пестници в тежка вътрешна борба. С удоволствие тя би изпълнила желанието на своите войници, които викаха за мъст. Но нейният разум надделя.

— Ние ще дойдем отново, — изръмжа тя. — Как можа да ни се случи такова нещо? Не сме ли ние по-силни от пчелите? Всеки поход ме е ощастливявал с нова слава. Как ще се върна при нашата царица след това унижение?

И треперейки от гняв, повтори:

— На какво се дължи това поражение?

— Предателство! Някакво предателство се крие зад него!

Един стар стършел, който минаваше за приятел на царицата, отговори:

— Ние сме, наистина, по-силни, но пчелният народ е сплотен и верен. Това е сила, срещу която никой не може да излезе. Всред тоя народ няма предатели и всеки от тях служи преди всичко на него.

Водачката почти не чу тези думи.

— Ще дойде и моят ден, — скърцаше тя. — Какво ме интересува мъдростта на тия малки насекоми! Аз съм разбойник и искам да умра като такъв. Но безумие е да се бием повече тъй. Какво от туй, че бихме разрушили целия пчелен град, щом никой от нас не ще остане жив? И, като се обърна към пратеника, извика:

— Поискай мъртвите! Ние ще се оттеглим.

Глухо мълчание беше отговорът. Пратеникът отлетя. Междувременно царицата на пчелите, щом чу за това решение на неприятеля, каза:

— Ние трябва да се пазим от някое ново коварство, макар и да не вярвам, че стършелите имат още желание да се бият.

Тя заповяда на две нови групи войници да пазят входа, а работничките на восък и носачките да изхвърлят мъртвите извън града.

И така стана. Разбойническите трупове бяха измъкнати изпод планини от мъртъвци към изхода и изхвърлени навън. А стършелите стояха неподвижни всред мрачното мълчание на елхите и гледаха как телата на убитите им другари едно след друго падаха на земята. Това беше картина на безгранична скръб.

Двайсет и един стършели намериха славна смърт тук. В ръцете на неприятеля не бе паднала нито капчица мед, нито някакъв пленник. Стършелите прибраха своите мъртви и отлетяха. Сражението беше свършено. Пчелният народ победи.

Но колко жертви дадоха за тая победа! Улиците и входовете, тъмните пътечки и килийките със зародиши и мед, бяха изпълнени с мъртъвци. През тази хубава лятна утрин, която беше сякаш разцъфнала всред блясъка на слънцето и цветята, в кошера трябваше да се прибират мъртвите, да се превържат ранените и се облекчи положението им. Колко печално беше всичко това!

Но пладнята още не беше настъпила, когато кошерът започна предишния си живот.

Пчелите не отпразнуваха своята победа, нито пък се отдадоха на дълга скръб за своите мъртви. Те наистина страдаха, но гордостта не им позволяваше да покажат наяве своята скръб. Напротив, те поеха задължението да работят неуморно, както преди войната им срещу стършелите. Колко е чуден пчелният народ!