Бевърли Бърн
Малката циганка (4)

3

— Някой й викат Макарена. На стария език тя се казва Сара Кали, черната циганка.

Разказваше Конча, от табора на Винченцо. Два пъти преди това Фанта бе водила София в пещерата на Конча, за да слуша приказки за старите времена и едновремешните нрави, но този път бе различно. Този път тя бе една от тридесетте девойки, които щяха да бдят през нощта.

Конча пусна от огромната си пура облак дим, който се изви като ореол около главата й. Косите на повечето циганки оставаха черни до края на живота. Тези, които нямаха късмет, отиваха при Фанта, чийто билки връщаха предишния гарванов оттенък на сивите коси. Но косата на Конча бе бяла. Носеше я на висок кок, в който бе мушнат златен кинжал. Месестата част на дясното й ухо бе увиснала под тежестта на масивните златни обици, а лявото бе обсипано с малки скъпоценни камъни. Беше леко кривогледа, така че виждаше какво става навсякъде из пещерата. Когато заговори, София забеляза, че повечето й зъби са изпадали, а тези, които стоят по местата си, са пожълтели от тютюна.

— Сара Кали живеела в градче край морето и била голяма драбани — Конча замълча, колкото да дръпне от пурата. — Вие, младите, вече знаете само езика на гаджовците, но чували ли сте поне какво значи драбани?

Известно време никой не се осмеляваше да отговори. Накрая от дъното на пещерата се надигна някакво срамежливо гласче:

— Гледачка.

Конча изсумтя.

— Много повече. Драбани значи вещица. Само че циганска вещица. Никой гаджо не може да се мери с нас в магията. Но сред всички цигански драбани, които някога е имало или ще има, никоя не може да се мери със Сара Кали. Един ден сам Господ Бог Исус Христос я заговорил. Казал й да отиде на брега и да успокои вълните, за да пристане на брега лодката, която носела три негови приятелки.

Старицата се наведе и се вгледа в лицата на слушателките.

— Разбира се, никоя от вас не я бива за драбани. За да ставате за драбани, за вещица, трябва някой демон да ви обладае, докато спите. Само че вие всички сте избрани, защото не сте загубили своята „лача“

Малките й черни очички се впиваха в девойките, изкарвайки на повърхността всички скрити истини и лъжи.

Тръпки побиха София. Искаше й се да скочи и да признае нещо, каквото и да е, само тези черни очи да престанат да я гледат така. Само че нямаше какво да признава. Разбира се, че си бе останала девствена и не бе загубила своята лача. Същото важеше и за останалите. Конча изчака, но никоя не заговори. Накрая тя изсумтя доволно и продължи с разказа.

— Сара Кали изпълнила заповедта Господня и на брега слезли трите святи жени. Една от тях, Мария Магдалена, отишла със Сара в нейната пещера и там заживели заедно. Когато дните на Сара изтекли, тялото й било отнесено направо на небето. Сега тя бди над девойките циганки, а когато се омъжат, ги дарява с много бебета.

Разказите продължиха до сутринта, прекъсваш от време на време от нареждания какво трябва да се прави по време на церемонията. Сетне заведоха девойките в една специална пещера, където ги оставиха да спят до вечерта. През нощта отново слушаха разказите на Конча.

Това продължи цяла седмица. София се чувстваше смутена и объркана. А на моменти дори я обземаше ужас, защото не бе истинска циганка и можеше да направи някой чудовищен гаф.

— Не се притеснявай — каза й Фанта, когато дойде през последната вечер да й донесе дрехите, приготвени от табора на Зокали. — Всичко ще бъде наред. Нали аз съм те обучавала! — сетне се захили. — А когато дойде ред да пеете, до тебе всички ще заприличат на ревящи магарици.

Минаха още два дни, сетне дойде великият момент. Хората се събраха на залез-слънце. Както и да коментираха помежду си избора на главатаря, хората на Зокали се бяха постарали в чест на София. Яркозелена пола подчертаваше бедрата й, сетне се спускаше надолу на разкошни дипли, обсипани с бели дантели. Блузата й беше на червени и бели ивици, а ръкавите и деколтето също едва прозираха под дантелите. Както всички девойки, и тя щеше да бъде боса и щеше да носи бяла дантелена майтапя, която щеше да закрива косите и да се спуска до земята. Вапса избраница носеше глинен фенер, по чийто стени дупките оформяха сложни орнаменти. Вътре горяха свещи и техните пламъци очертаваха причудливи фигури по напрегнатите лица на девойките.

Излязоха от пещерите. Пред тях вървяха седем мъже с факли. Въздухът натежа от миризмата на горящ катран. След факлоносците вървяха още двама мъже. Единият носеше дълъг прът с разпятие, а другият — полумесец, украсен с различни цигански символи. Следваше ги най-важният елемент от процесията, сърцевината и душата на циганската религия. Шестима мъже поддържаха носилка, обвита в червено кадифе и обсипана със злато. Над нея се извисяваше дървената статуя на черната дева на племето, Сара Кали, висока два метра, облечена в разкошна кралска мантия и увенчана със златна корона. След нея една по една вървяха тридесетте девици.

Бавно и величествено те преминаха по улиците на Триана. Традицията изискваше всички други жени да се крият тази нощ, затова бяха наизлезли само мъже Гаджовците от квартала се бяха накачулили по прозорците и се тъпчеха на тесните балкони. Тази нощ улиците принадлежаха на циганите и те стояха скупчени по тесните ивички между глинените стени. Древните улички, остарели още преди маврите да дойдат на полуострова, едва позволяваха на процесията да мине. Зяпачите мълчаха. Някои от тях облизваха с поглед девойките, но никой не издаваше и звук.

Беше като насън. Единственият шум идваше от босите крака, едва допиращи се до излъсканите камъни. От време на време някоя златна огърлица извъняваше тихичко или колосаните поли и дантели прошумоляваха. Откакто София се помнеше, светът около нея винаги бе изпълнен с глъчка, крясъци на жени, ревнали бебета и кратките и надменни разпореждания на мъжете. Звуците постоянно се гонеха из пещерите. А навън циганите се включваха в общата олелия, заедно с гаджовците. Мъжете тракаха по котли и тигани, за да привлекат вниманието към своите произведения, докато жените се мъчеха да хванат някой кандидат за гледане на ръка. Тази нощ бе толкова тихо, че София можеше да чуе собствения си дъх.

Камъните студенееха под краката й. Тя не им обръщаше внимание. Държеше фенера си високо вдигнат и гледаше да не се подхлъзне.

— Ако някоя девойка допусне вятърът да й угаси свещта, трябва веднага да излезе от редицата им беше наредила Конча. — А нейният табор ще се срамува цяла година.

Когато стигнаха до улицата на стъкларите, по средата на пътя на процесията, тишината внезапно бе разкъсана. Чифт длани започнаха да пляскат отмерено. Секунди по-късно целият квартал бе огласен от стакатото на пляскащите длани на хилядите събрани цигани. То изпълни тесните улици и сякаш нахлу в тялото й. София и другите откликнаха на настойчивия призив. Цялата процесия се люшна и започна да се извива като змия в такт с музиката, по пътя към кварталната църква „Света Ана“.

През цялата година тази църква бе отворена за цяла Севиля, за бедни и богати, гаджо и цигани. Тази нощ тя принадлежеше само на ромите. Все пак процесията не мина през централния вход. Тя се изви към тясната странична вратичка. Деветимата мъже, носещи факли и хоругви, спряха. Зад тях носилката също замря.

Шест момичета оставиха фенерите си и пристъпиха напред. Една по една заеха местата на мъжете, докато накрая свещената носилка не остана изцяло в техни ръце. От този момент Черната дева принадлежеше само на тях и те я внесоха в криптата под църквата. Там щяха седем часа да бдят мълчаливо пред Сара.

Над черното лице на статут се извисяваше тиара със седем върха. Облечена бе в седем като разкошни дрехи и на всеки час девиците снемаха по един от тях, откривайки долния слой още по-великолепно и скъпо облекло. Най-долната дреха бе и най-хубава — златотъкана рокля, обсипана със скъпоценни камъни. Когато и тя се разкри пред погледите на циганите, се надигна оглушителен тътен. Стотици бастуни, тояги и бухалки тропаха по пода на църквата над тях. Това беше знак, че последната част от церемонията започва.

Часове (а сякаш години) наред девойките не бяха отронвали и звук. Сега една от тях отвори уста и започна да пее молитвата, за да умилостиви Сара и тя да продължи да закриля циганите, жените им да са плодовити и да им дава все така много деца, та племето да расте и да се умножава. Молитвата имаше тридесет строфи, по една за всяка девойка и те предварително знаеха кога им идва редът. София беше последна.

В началото си бе помислила, че са я оставили последна заради ниския й произход. Но когато й дойде редът, разбра какво всъщност става и заподозря Фанта, че е имала пръст при разпределянето на строфите. Гласът й се извиси между сводовете на църквата като зашеметяващ апотеоз на цялата церемония. И продължи да пее, както предвиждаше традицията, докато слънцето не се подаде и не отвориха вратата на криптата.

 

 

Тази година честта да влезе пръв в криптата се падна на Зокали. Той застана на прага, тъмна фигура на фона на розовеещото небе, и ги повика:

— Дъщери на Сара, излизайте!

Една по една те излязоха от криптата. Когато София стъпи на прага, Зокали й се усмихна. Тъмното му лице излъчваше одобрение, каквото досега не и се беше случвало да вади.

— Добре се справя с доста неща — посочи с брадичка Зокали към ъгъла, където София плетеше кошница от тръстика.

Гостът имаше гръден кош като варел, който свършваше някъде към краката, без да се стеснява по средата. Лицето едва се виждаше изпод гъстата черна брада, но главата бе напълно плешива. Тази комбинация му придаваше доста свиреп вид, но хората говореха, че нарочно си бръснел темето. В момента той замислено си човъркаше зъбите. Бяха похапнали добре — ориз, боб и задушено козе месо, обилно полято с вино. Оригна се шумно.

— Така де, това вече го чух. Затова съм и дошъл. На пръв поглед всичко й е наред, но има лоша кръв, всички го знаят.

— Не е лоша кръв, просто е на гаджо.

— Това е едно и също.

Зокали сви рамене.

— Както сам каза, това всички го знаят. Щом толкова те притеснява, тогава защо си дошъл?

Гостът отклони поглед и започна да ровичка огъня.

— Аз съм беден човек. Вдовец съм, трябва ми нова жена. Така че се оглеждам за нещо по-евтино.

— Ти си най-големия богаташ в тия пещери — отвърна Зокали. — Хайде да не се кълнем и надлъгваме. Видя я, чу я как пее, знаеш, че си няма равна. А отгоре на всичко тя разбира буквите, та дори и цели думи. Няма да ти излезе евтино.

София не вдигна поглед, но пръстите й замряха. Докато им сервираше вечерята, се беше зачудила какво ли замислят двамата. Обикновено гледаха да нямат нищо общо с табора на Пако. Трябваше нещо важно да се е случило, та сам Пако да дойде в пещерата на Зокали. Сега знаеше какво го е довело.

Фанта беше седнала край огъня, подреждайки омазнените си карти в постоянно променящи се фигури. Тя изцъка тихо с език. София я чу, това бе техен сигнал. Фанта поклати предупредително глава.

Зокали беше погребал три жени. Четвъртата се казваше Тересита и бе малко по-голяма от София, но нямаше и половината от нейната хубост. Тя роди едно хубаво момче на Зокали, но от това завистта й към София не намаля. Бебето жадно сучеше от набъбналата й гръд и ръцете на Тересита бяха заети, но тя се пресегна с крак и подритна София.

— Ей, мързелано, не виждаш ли, че чашите им са празни?

София се надигна и взе стомната с вино. Зокали изгледа кръвнишки Тересита. Когато бяха сами в пещерата, можеше да разправя на София каквото си иска. Но си бе чиста глупост да подбива цената на стоката, като й вика „мързелана“ точно когато се пазаряха с Пако за откупа. Сетне отново се обърна към водача на другия табор.

— Двеста реала, Пако. Плюс три медни казана и едно магаре. И още нещо — Зокали се наведе и докосна златната обица на лявото ухо на Пако. Тя изобразяваше увита на колело змия с рубин като кървава капка на върха на раздвоения език. — Искам и ей това.

— Какви ги приказваш — възкликна Пако. София се бе надвесила над рамото му, за да напълни чашата. Той се пресегна и я хвана с два пръста за китката. — Че тя е кожа и кости!

— Само защото още е девствена. Като се омъжи, ще се разхубави. И гърдите й си ги бива. Ще дава много мляко. Ей, я си разкопчей блузата и му покажи!

София се поколеба, но не от свян. Беше чувала, че гаджо карат жените да си крият гърдите, но циганите намираха това за глупаво. Женската гръд кърмеше бебетата, най-голямото богатство на племето. С нея човек трябваше да се гордее. София се поколеба, защото искаше да покаже, че не е съвсем съгласна с плана на Зокали. Циганките също имаха известни права, когато трябваше да им се избира мъж. Това си бе традиция.

Монотонното пляскане на картите замлъкна за секунда. Фанта шумно си прочисти гърлото.

Зокали и Пако я гледаха очаквателно. След няколко секунди колебанието на София щеше да означава открит бунт. И щяха да я набият. Дори можеше да последва по-строго наказание, ако Зокали решеше, че го е изложила пред другия главатар. Тя развърза шнуровете на блузата си и разголи гърдите отдолу.

Тежките черни шнурове паднаха отгоре, закривайки набъбналите розови зърна. Пако се пресегна с дебелия си пръст и отметна едната връзка встрани. София потръпна. Зокали се захили.

— Виждаш ли, уплаши я, защото е наистина девствена. Долу ръцете, приятелю. Гледай колкото си искаш, но недей да пипаш. Първо трябва да ми платиш откупа.

— Двеста реала, три медни казана, магаре и обицата ми. Това си е чиста кражба, Зокали. А ромите не се крадат помежду си, нали така казва законът.

— Знам какво казва законът. Затова ти предлагам разумна цена. Иди да си помислиш, но не се замисляй прекалено дълго. Ще чакам отговор до петък. И други проявяват интерес към нея.

Това беше новина за София, До вчера никой, освен Карлос, не й беше обръщал внимание. Ето Защо Зокали я беше избрал да представи табора на бдението на Сара. София го разбра чак сега. Нямаше нищо общо с чувствата. Просто бе рекламирал стоката по хитър начин и бе качил цената.

Изчака Пако да излезе от тясната пещера и се обърна към Зокали. Той бе притворил очи и явно се готвеше да подремне. Тя не се осмели да го разбуди.

Фанта още я наблюдаваше. София й хвърли умолителен поглед. Старицата само поклати глава и се върна към картите си. София също се зае с кошницата. След няколко минути усети отново погледа на Фанта. Старицата ту се навеждаше над картите, ту вдигаше глава към София.

— Какво има? — прошепна София. — Какво видя?

— Нищо — с едно движение на китката Фанта събра картите на купчинка. — Нищо не видях. Защо да си губя времето да хвърлям карти за безполезно същество като теб?

— Не чак толкова безполезно — чу се гласът на Зокали. — Изпей нещо, София.

— Мислех си, че си заспал.

— Бях. Сега съм буден. Изпей нещо.

— Моля те, искам да ти кажа нещо за…

— Знам какво искаш да кажеш. И нямам намерение да те слушам. Да не мислиш, че всички мъже са се затърчали да искат за жена една гаджо? Хич не бе лесно да намеря някой, който да те поиска. Каквото има, това ще вземеш.

Искаше й се да викне, че не е вярно, иначе нямаше да вдига толкова цената. Но не каза нищо подобно, а и определено не можеше да си позволи да вика.

— Карлос ме иска за жена — прошепна тя. — Знам, че ме иска.

— Всички го знаем — великодушно се съгласи Зокали. — Но няма пари. Хранил съм те осем години. Ако не бях аз, разбойниците щяха да те убият или щеше да умреш от глад. Не заслужавам ли някаква награда? Стига си приказвала, София! Пей!

Тя покорно запя. Нищо нямаше да спечели, ако го ядоса. Трябваше да използва хитростта и ума си. Това бяха единствените й оръжия.

 

 

Карлос връхлетя на следващата заран. Сивите му очи бяха потъмнели от ярост.

— Разправят, че си щял да продадеш София на онова мръсно животно Пако. Не можеш да направиш такова нещо!

— А, така ли? Че защо да не мога? — Зокали нареждаше ковашките си инструменти в бохчата, готвейки се да потегли към града.

— Защото е моя. Аз я намерих, аз я доведох в катуна, както и ти сам си спомняш. Тя ми принадлежи. Искам да се оженя за София.

— Добре, за мен е все едно, стига да не ми се налага да я храня и обличам до края на живота. Двеста реала, три медни казана и едно магаре. От мен да мине за обицата.

— Добре — отвърна веднага Карлос. — Съгласен съм.

Зокали присви очи и изгледа младежа.

— Покажи ми парите и можеш да я вземеш. Още тази вечер ще обявим годежа.

Пулсът на София се ускори. Не можеше да откъсне очи от Карлос.

— Не мога — отвърна той. — Не веднага. Пестях, но още не съм събрал парите.

— Боже Господи! Хора сме, ще се разберем. Че аз да не съм от камък! Кой друг главатар щеше да дава хляб на две деца гаджо толкова години. Дори и да не ти стигат няколко реала, Карлос, все ще мога да потърпя. Ще мина някак и без един-два реала. Колко имаш?

Карлос поклати глава.

— Десет реала. Но знам откъде мога да открадна казаните и магарето.

— Десет реала! И имаш наглостта да идваш и да ми разправяш, че трябвало да продам моята девствена гълъбица за цена, за която няма да намериш и някоя стара чанта без мляко в гърдите? И за това ли те храня, откакто проклетата ти майка умря? Така да ме обиждаш и срамиш! — гласът на Зокали кънтеше все по-силно с всяка дума.

Той само се преструваше. София добре разбираше това. Зокали и за момент не си бе помислил, че Карлос може наистина да има толкова пари. Беше се постарал да докара разговора дотам, че младежът да изглежда неблагодарен и смешен, а сега се бе развикал, та целият табор да се струпа и чуе скандала.

— Остави го! — изпищя тя. — Не го бий! Какво е виновен, че е беден. И какво сме виновни двамата, че кръвта ни е такава.

Зокали се обърна към нея. Плесна я с опакото на дланта си толкова силно, че я запрати на другия край на пещерата. И в същия момент Карлос се хвърли върху него. Събори го на земята и започна да го налага с юмруци. С всеки удар плащаше за години на унижения и обиди. Можеше и да го убие, но двама мъже връхлетяха в стаята и го хванаха.

Зокали бавно се изправи. Лицето му беше покрито с кръв. Избърса устни с опакото на дланта си и се изплю. Два зъба изчаткаха на пода. Спасителите му здраво стискаха двете ръце на Карлос. Дланта на Зокали се плъзна към ножа на колана, но само за секунда. Той все пак бе главатар, а не някакъв млад идиот с буйна кръв.

— Разкарайте го — промълви накрая Зокали. — И повече да не ми се мярка пред очите.

Сетне се обърна към София.

— И нея не искам да я гледам повече. Тересита, погрижи се за това. И я набий добре заради непокорството.

Вдигна стомна вино, но преди да отпие, добави:

— Внимавай да не й оставиш белези по лицето и да не счупиш някой кокал.

Боят не беше чак толкова страшен. И по-лоши беше изтърпявала Надвечер София се почувства по-добре и излезе от пещерата със стомна в ръка. Смяташе да я напълни с вода от реката.

Вечерта бе спокойна и тиха. Някъде в далечината бухаше бухал, вятърът шумолеше между дърветата. Това бе най-прекрасната мелодия, по-хубава дори от нейните песни. Вървеше бързо и на сърцето й беше леко, въпреки всичко, което се бе случило. Карлос я бе поискал за жена. Искаше я. Карлос…

Години наред се бяха срещали край реката, тя и Карлос. Това бе тяхното тайно място. Подобни срещи бяха забранени, но и двамата знаеха, че не правят нищо лошо. Само си приказваха и понякога, ако се случеше да бъде много тъжна, Карлос докосваше ръката й.

— Защо копнееш по нещо, което никога няма да имаш — питаше я той. — Няма ги вече майка ти и баща ти. За теб все едно, че са умрели. Трябва да свикнеш с това.

— Не мога — винаги отвръщаше София. — Не мога да го приема. Не знам коя съм, Карлос. Не знам какво съм.

— Ти си София от табора на Зокали. Хубаво момиче с ангелски глас. Това е предостатъчно.

На нея поне това никога не й бе стигало. Но сега… Може би, защото Карлос я искаше за жена. Докато вървеше към брега на реката, София си повтаряше какво ще каже, когато го намери да я чака там, „Трябва да се махнем оттук, Карлос. И преди сме говорили да избяга ме. Сега му е времето. Няма да е толкова трудно. Ще намерим някой свещеник да ни ожени. Ще отидем някъде далеч, където никой не ни познава. Ти ще си намериш някаква работа, а аз ще предсказвам бъдещето. Често съм слушала Фанта как го прави. Знам как става…“

Беше приготвила думите. Те трепереха на върха на езика й, едва сдържайки се да не изскочат навън.

Никой не я чакаше на брега. Чака толкова дълго, колкото й стигна куражът, но той не дойде. Седмица наред София идваше на тайното им място, но Карлос тъй и не дойде. Тя не го видя и през деня. Беше изчезнал от пещерите и от нейния живот.

 

 

В петък Пако дойде в пещерата на Зокали и заяви, че ще плати.

— Всичко ще бъде както искаш, само без обицата — той бавно прокара пръст по украшението. — Това ми е късметът, обицата де.

— Добре, няма да крада късмета на хората я. От мен да мине за обицата — сви рамене Зокали.

— Имам и още едно условие — кимна Пако.

— Какво?

— Да се оженим след два месеца. Много съм стар да чакам две го дини за годеницата си.

Две години бе обичайният период между обявяването на годежа и сватбата. Но се предполагаше, че и двамата младоженци са едва в началото на пубертета, както ставаше обикновено. Този път бе различно.

— Разбрахме се — отвърна Зокали и подаде ръка.

— Разбрахме се — разтърси я Пако.

 

 

Карлос имаше една голяма надежда. Биковете. Това бе единственият начин бързо да спечели пари, а му трябваха много пари. Трябваше да плати двеста реала на Зокали плюс неустойка заради развалянето на сделката с Пако. Трябваше да плати още толкова на Пако като обезщетение за загубата на обещаната му годеница. Но с пари всичко това можеше да се постигне, нямаше да е за пръв път. Законът на ромите го допускаше. Само да можеше да намери парите. Но не се сещаше откъде би могъл да отмъкне толкова пари, без да го хванат. Биковете бяха единствената му надежда.

В неделя на големите кориди по площадите на Севиля един матадор можеше да изкара над двеста реала само за един следобед. Но това сведение не бе от особена полза за Карлос. Не можеше да излезе срещу бика, защото не бе матадор.

За да стигнеше до званието „матадор“ и парите, трябваше да започне като прост тореадор, бикоборец, в по-малките провинциални кориди и бавно, да се катери по стълбичката нагоре, като преборва все по-едри и свирепи бикове. И чак най-накрая, ако не бъдеше осакатен или убит от рогата на бика и ако се разнесе славата за неговите храброст и умение, можеха да го поканят да се представи в Мадрид. Това би било най-важната битка в живота му, неговата алтернатива. И чак след като бе танцувал странния танц на смъртта на Големия площад в Мадрид, пред истинските познавачи, които единствени можеха да се произнесат за достойнствата му, щеше да може да се нарече „матадор“, а не прост бикоборец, тореро. И чак тогава би могъл да иска фантастични суми за всяко свое излизане на арената.

— Седиш тук повече от час. Какво искаш — мъжът, който зададе въпроса, бе почти толкова едър, колкото биковете, които отглеждаше и подготвяше за коридата.

— Искам да изляза на арената.

Стопанинът се изсмя, но без особено въодушевление.

— Всяко хлапе из Испания иска да излезе на арената. Затова животното не може дори да пасе спокойно през нощта. Все ще се на мери по някой тъп мучачо да тормози горкото животно, правейки се на велик матадор пред съседските моми и ергени.

Той спря за секунда и изгледа изпитателно Карлос. Високо и жилаво, момчето имаше фигурата на тореро. За това нямаше спор. Руса коса, сиви очи. Добрата външност винаги си беше предимство — жените плащаха за билети точно толкова, колкото и мъжете. Но май вече бе прехвърлил двадесетте. И ако бе научил досега нещо, името му щеше да се разчуло.

— Малко ти е късно сега да започваш да се учиш, чико. Къде си излизал досега?

— Никъде — отвърна Карлос. — Досега не съм бил на арената.

Стопанинът отново се изсмя. Този път наистина му стана забавно.

— И ти искаш да те изкарам направо на арената? — той махна към оградения корал, където пасяха биковете. — Срещу някой като онзи черен убиец? И откъде ще взема пари за погребението ти?

— Няма да ти трябват — отвърна Карлос, впил поглед в очите на собственика. — Ще стана най-великия матадор, който си виждал досега.

Стопанинът вече мислеше за друго.

— Ти си луд, момче. Хайде, че имам работа — каза той, вече с гръб към него.

— Аз съм циганин. Владея тайни умения.

Мъжът отново се обърна.

— Рус циганин със сиви очи? Настина си луд — заключи той и тръгна да си върши работата. В този момент Карлос прескочи оградата на корала.

— Хей! Веднага да излезеш оттам. Господи! Най-добрият ми бик…

 

 

Не владееше никакви тайни умения. Всичко, което Карлос знаеше за биковете, се заключаваше в няколко посещения на корида, когато циганчетата бяха успели да се промъкнат незабелязани. Карлос бе виждал матадор по време на коридата, но нямаше представа как успява да постигне това изящество и лекота. Не беше и екипиран — нямаше нито пелерина, с която да прикрива движенията си, нито бандерили, които да забие във врата на бика и да го принуди да наведе главата си под меча на матадора, пък нямаше и меч и мулета, с които, да убие животното. Всъщност имаше само отчаяние.

Толкова голям. Господи, чак не му се вярваше, че може да е толкова грамаден.

— Хайде, торо — прошепна той. — Виж ме.

Бикът не поглеждаше към него. Карлос стоеше изправен, както бе виждал да правят матадорите, сякаш тялото му бе най-красивото нещо на земята. Стопанинът продължаваше да кряска нещо край оградата, но Карлос вече не го забелязваше. Започна да цъка с език и да щрака със зъби, както правеха видените от него матадори. Бикът бавно надигна огромната си глава и без да бърза я обърна към него.

Бавно. Скоростта бе единственото предимство на човека пред това животно, което тежеше над половин тон. Бикът бе тромав, липсваше му гъвкавост — а именно гъвкавост Карлос притежаваше в огромно количество.

— Хайде — нежно го повика той. — Хайде, ела да ме докопаш, торо.

Огромните матови очи се фокусираха върху него. Сетне рогата се наведоха.

— Скачай през оградата. Побъркан глупак, той ще те убие. Скачай през оградата!

Карлос остана неподвижен до последната частица от секундата. Обърна се странишком, за да стане по-малка мишена, и замръзна. Ако имаше пелерина, бикът би могъл да я предпочете като цел за половин метровите си рога. Но нямаше червен плат, който да накара тези извити инструменти на смъртта да профучат покрай меката човешка плът. Бикът се хвърли. Когато почувства горещия му дъх върху лицето си, Карлос отскочи встрани.

Животното продължи още два метра, преди да осъзнае, че не носи човек върху рогата си. Бавно извърна огромното си туловище и го затърси с поглед. Карлос стоеше на предишното си място, замръзнал както преди и още по-изкусителен като мишена.

Стопанинът отдавна бе спрял да крещи. Стоеше безмълвен, с отворена уста и го гледаше със страхопочитание. Момчето определено бе побъркано. Но смело. Mi madre, какви cojones. Само неговото тяло и бикът. Бързешком свали жилетката си.

— Хей, чико! Искаш ли това?

Карлос хвърли поглед към импровизираното оръжие, което му предлагаха. Поклати отрицателно глава. Това движение бе достатъчно. Бикът отново се хвърли в нападение.

Карлос имаше чувството, че предварително знае колко стъпки ще направи животното, преди да стигне до него. Сякаш двамата играеха някакъв сложен балет с предварително определени движения, някъде извън времето. Още две крачки и рогата ще стигнат до него. Но той няма да е там. Беше толкова сигурен в това, сякаш ангелът, кацнал на дясното му рамо, му го нашепваше. Карлос се обърна с гръб към бика. И когато усети влажния му дъх на тила си, отскочи встрани.

Този път продължи да тича до оградата и я прескочи. Дори не се бе задъхал.

— Е? — попита той стопанина. — Мога ли да изляза на арената? За пари?

— Ще видим — бавно отвърна той. — Ще видим. Искам първо да се срещнеш с един човек.

— Кой човек?

— Няма значение. Все едно не го познаваш, уверявам те. Ела сега да ядеш с нас. Сетне можеш да спиш в онзи хамбар. А аз още днес ще изпратя вест до сеньора. Сигурно ще дойде до няколко дни.

 

 

— Не се оставяй да те влече нещо, което не би могъл да притежаваш — бе предупредил Доминго Мендоса своя сакат син, когато момчето още нямаше десет години. — Недей да мислиш повече за биковете, Паблочито. Не са за теб.

Предупреждението не промени нищо. Осемгодишен го бяха завели за пръв път на корида и от този момент Пабло Луис Мендоса Родригес мечтаеше да излезе на арената. Матадор с гърбица и сакат крак звучеше като виц, но на Пабло не му бе смешно.

Цялата си младост посвети на изучаването на света на коридата. Опозна го до най-дребния детайл. Сега бе на двадесет и шест и нямаше собственик на бикове, който да не бе чувал за него. Сам Пабло бе обиколил цяла Испания, за да види най-добрите обори. И винаги пристигаше за „тентадеро“ първото изпитание за смелостта на един млад бик „новило“. Когато в Мадрид дойдеше ред за някоя алтернатива, Пабло бе на първия ред. Когато коридата в Кордова не успееше да привлече достатъчно първокласни матадори, Пабло пътуваше дни наред, за да отиде на най-доброто място. Когато някой амбициозен млад тореро не можеше да плати стотиците реали, нужни за неговия обсипан със златни пайети параден костюм „трахе де луз“ наскоро заместил традиционното облекло от биволска кожа на бикоборците, той отиваше при Пабло Мендоса. И ако бе талантлив и обещаваш, винаги получаваше нужната сума.

Пабло Луис, гърбушкото, ставаше й лягаше, ядеше и спеше само с мисълта за коридата. И когато през онзи януарски ден на 1799 г. прочете записката, изпратена му от Севиля, той потръпна от вълнение.

„Елате, ако можете, дон Пабло — гласеше тя. — Смятан, че съм попаднал на нещо забележително.“

Цигански катун, където хората вървяха пеша, а багажите бяха натоварени на магарета, стигаше за четири дни от Кордова до Севиля. За големец, препускащ в карета с четворен впряг, пътят бе по-малко от шестнадесет часа. Пабло пристигна в корала три дни, след като Карлос бе прескочил оградата и се бе изправил пред своя пръв бик.

— Не знам дали е просто побъркан или е най-храбрият човек на света — призна собственикът на корала. — Ей го там. Онова русо момче, дето се прави, че не знае за какво сте дошъл.

Пабло хвърли поглед натам и сърцето му се сви при вида на младежа. Винаги бе така, когато видеше някой, роден за матадор — всички като излята по калъп, прави, високи, хубави, с широки плещи и тесни бедра — мразеше ги до един, но и ги обичаше. От тях идваше цялата му радост на земята. Вече се бе научил да прикрива бурята от противоречиви чувства.

— Добре изглежда — кимна той. — Но явно имаш пред вид нещо повече.

— Нещо повече — съгласи се собственикът на корала. — Точно това е думата, дон Пабло.

Разказа му какво бе направил Карлос.

— Наистина смело — прие Пабло, но не изглеждаше особено убеден.

— Повече от смело — настоя собственикът. — Изглежда добре и има cojones, но и двамата знаем, че за един истински матадор трябва и онова, което вие нарекохте „нещо повече“. И той го има. Като излезе на корала, беше… като бог. Невероятен. Не мога да намеря думи. Да го гледаш бе все едно музика да приема форма пред теб. Затова мисля, че от него ще излезе велик матадор.

Пабло изгледа собственика с присвити очи.

— Досега не съм ви чувал да се изразявате толкова поетично, приятелю. Може и на мен да ми повлияе така, това момче. Да го видим.

— Разбирате ли — побърза да добави другият, — той досега не е държал пелерина. Малко се поупражнява, докато ви чакахме, но няма да е толкова елегантен, колкото би могъл да стане след време.

— Пелерина ли? Не, искам да видя същото представление като вас. Чикото и бикът. Нищо повече.

— Без никакви оръжия? Дон Пабло, ще прощавате. Това си е самоубийство. Той го направи вече веднъж, кълна се в душата на майка си. Наистина го направи.

— Не се съмнявам в честната ви дума, приятелю, но аз държа лично да се убедя.

Собственикът на корала се замисли за минута, сетне сви рамене.

— Карлос, би ли дошъл за момент?

Карлос дойде при тях. Собственикът се лъжеше. Той знаеше кой е този човек от Кордова. София му го бе описала, когато разказваше как са се сблъскали с него на Еврейската улица. Пак носеше същите дрехи — широка черна пелерина, която почти успяваше да прикрие гърбицата и сакатата ръка и широкополо черно сомбреро, с надвиснала ниско периферия.

Карлос не бе казал на собственика какво знае за семейство Мендоса. Сега изчака да ги представят един на друг и се поклони.

— Добър ден, дон Пабло. На вашите услуги.

— Моят приятел ми каза, че си бил циганин. От кое племе?

Карлос се поколеба. Малцина гаджо изобщо знаеха, че ромите се делят на племена и табори. За тях всички цигани бяха еднакви. Но София му бе разказала, че този човек знае доста неща, дори е чувал за „големия номер“

— От табора на Зокали — отвърна Карлос. Това не бе чак такава тайна, а и покровителството на този човек му бе крайно необходимо.

— Ясно. Кажи ми, случайно сред вас да има една млада жена със забележителен глас? Чувал съм я веднъж-дваж. Май имаше сини очи.

Карлос поклати глава.

— Не се сещам за такава циганка.

За нищо на света не би разказвал на един гаджо за София.

Мъжът в черно сви рамене.

— Все едно, няма значение. Е, разказаха, ми какво си направил онзи ден. Готов ли си да го повториш? Както миналия път, без пелерина и оръжия?

Карлос хвърли поглед към собственика на корала. Той му бе обяснил, че дон Пабло ще го гледа с пелерина. Че той е познавач, който ще разбере, че Карлос още не я владее особено умело. Собственикът гледаше в друга посока и лицето му не изразяваше нищо. Ако цигането искаше да си рискува живота, това си бе негова работа.

Карлос разбра. И кимна.

— Разбира се. На вашите услуги, ваша светлост.

Бикът, който го чакаше в корала, не бе онзиденшният. Онова животно вече не ставаше за арената. Никой бик не биваше да излиза два пъти срещу човек на корида. Бикът научаваше още от първия път всички хитрости на човека и ставаше непобедим Черният гигант, пред който се бе изправил Карлос, вече го биваше само за разплод и сетне — за тенджерата. Днешното животно бе по-дребно и червеникавокафяво.

— Това добър бик ли е? — попита Пабло, докато Карлос вървеше към корала.

Собственикът пак зарея поглед в далечината.

— Разбира се, много добро животно.

Е, не чак толкова добро, колкото първото. Малко по-страхливо, а и не толкова праволинейно в нападението си. По дяволите! Вече бе загубил един прекрасен екземпляр миналата седмица и нямаше намерение да се разорява.

Пабло изсумтя. Усети, че го лъжат. Собственикът нямаше да пожертва още един първокласен бик заради лудия циганин. Така да бъде. Младежът сам си решава. Ако Карлос иска Пабло Луис Мендоса да стане негов покровител, трябва да докаже качествата си.

Пабло чакаше и гледаше. В него, както всеки път, се бе надигнала буря от противоречиви чувства. Мразеше циганина, че успява там, където той никога не би успял, така че искаше бикът да го убие. От друга страна обичаше коридата и смелостта, затова искаше торерото да победи.

Карлос прескочи оградата на корала и зае предишната си стойка. Собственикът бе напълно прав. Нещо бе прелетяло във въздуха в мига, когато. Карлос се изправи пред бика. Сякаш вече не принадлежеше към смъртните. Пабло го разбра и усети невидимата нишка между него и бикобореца — с всичките чувства, страхове, надежди, с победите и крайното поражение — всичко премина между тях. Сетне се надигна вълна от удоволствие, както винаги в подобни моменти. Не, беше още по-хубаво.

За частица от секундата Карлос хвърли поглед към мъжа, който го наблюдаваше. Очите им се срещнаха. Сетне Карлос прехвърли вниманието си върху бика.

— Хайде, торо — нежно го призова той. — Хайде, тук съм. Ела да ме вземеш.

В същия миг Пабло разбра, че никога няма да забрави тази корида. Обещанията на собственика на корала бледнееха пред това, което ставаше пред очите му. Карлос три пъти отскача пред бика, веднъж с лице към него и два пъти с гръб — в последната секунда и с ненадминато изящество. Сетне отново се обърна с лице към бика. Животното се понесе напред с яростно мучене. Карлос чакаше, докато не отмина и последната частица от секундата. Вече нямаше никакъв шанс. Не би трябвало да има. Но той не се опита да отскочи встрани. Издиша се във въздуха и прескочи бика по цялата му дължина.

— Оле! — изкрещя собственикът на корала. За познавачите цялото представление вече се бе превърнало в легенда. — Гледай го, Света Богородице, пак ще го направи.

Карлос отново викаше бика. Ако животното бе от по-висока класа, щеше да успее и да се превърне в герой. Но това не беше чак толкова добър торо. Не се биеше честно. Извърна се в последната секунда и заби рога си в Карлос. Острият връх се плъзна по ребрата и излезе от другия край. За няколко секунди циганинът остана прикован към рога. Сетне бикът, още по-вбесен от тази нова тежест, тръсна глава и той се стовари на земята.

Не беше загубил съзнание, докато го носеха към къщата. И колкото и да е странно, се чувстваше щастлив. Явно не бе чак такъв страхливец. Май се бяха излъгали. Зокали и Хоселито и останалите. Имаше по-големи cojones от тях.

Пабло се надвеси над него.

— Карлос, чуваш ли ме?

Циганинът кимна.

— Добре. Ти си невероятен. Ако останеш жив и ако ти стиска пак да излезеш на арената, ще стана твой покровител.

Чакай ме, София, помисли си Карлос. Годежът ти ще трае две години. Не ме забравяй. Ще намеря пари и ще дойда. Сетне припадна от загубата на кръв.

 

 

София постоянно си повтаряше, че Карлос ще се върне. Нямаше защо да се притеснява. Карлос щеше да се появи, преди да дойде денят за сватбата с Пако. Веднъж вече я беше спасил, щеше да я спаси още веднъж. Всичко ще бъде наред. Щом Карлос се върне.

Повтаряше си го до сутринта преди сватбата. Чак когато жените от табора на Зокали я облякоха в бяло, а Фанта й сложи скъп гребен в косата и я наметна с дълга бяла дантелена мантиля, София осъзна, че наистина ще я омъжат за Пако. Но вече бе твърде късно.