Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Мендоса (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lasting Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
liubomilabuba (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Бевърли Бърн. Малката циганка

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-022-7

История

  1. — Добавяне

20

Минаваше полунощ, когато Робърт пристигна в Кордова. Беше четвърти декември и отсъствието му бе продължило по-дълго, от колкото беше планирал. На връщане отново се беше отбил до Херес. Там откри Федерико Руес кажи-речи на смъртно легло.

Младежът беше премазан от един от огромните дъбове, които растяха край къщата. За да не плаща на работници, той бе тръгнал сам да сече дърветата за бъчви. И понеже нищо не разбираше от този занаят, пострада още при първия опит. Робърт много добре си спомняше как нареди на Федерико да намали разходите до минимум. Съвестта го загриза и той остана в Херес, докато лекарите не го увериха, че гарантират за живота на пациента. Все пак се наложи да ампутират един от краката на Федерико.

— Кажете му, че ако няма нищо против, би могъл да остане главен управител и мой партньор — заяви Робърт на Марисол. — Няма да прави вино с краката си, я. А никой винар не може да се мери с него.

Съпругата на Федерико чак се просълзи от благодарност.

— Грасиас, дон Робърт. Вие сте най-великодушният човек в Андалусия.

— Глупости. Знам от какво имам полза — възрази Робърт. — Но вече е време да тръгвам. И без това доста закъснях. В Кордова ще се притесняват за мен.

Марисол прикри усмивката си зад ветрилото, но Робърт видя искриците в погледа й. Значи клюката бе стигнала чак до Херес.

— Е, може би ще ви е любопитно да научите, че в двореца скоро ще вдигаме сватба — дръзко заяви той. — Ще забавя приготовленията, докато Федерико не се оправи. И двамата сте поканени.

Е, защо да не хвърли някой кокал на клюкарките. Имаше да го глозгат седмици наред.

През целия път до Кордова препускаше като демон. Душата му пееше, защото усещаше, че е взел правилно решение. Щеше да се ожени за София. Тя щеше да приеме, в това бе сигурен. Обичаше го. И той я обичаше. Иначе сърцето му не би се свивало от мъка по нея, нито би усещал тази болка в слабините си. Вярно, че не бе спал с жена от шест години насам. Но не само похотта го тласкаше към нея. Жадуваше да се докосне до София, копнееше еднакво за прекрасната й душа и разкошното й тяло.

Конят му гълташе километрите между Херес и Кордова. В повеите на вятъра му се причуваха извивките на фанданго, а дърветата край пътя танцуваха в негова чест. Робърт се смееше щастливо. Радваше се, че е жив.

Нямаше да звъни на портата пред Пацио дел Речибо. Защо да буди прислугата по това време, пък и искаше да влезе потайно в двореца и веднага да се хвърли в леглото на София. Щеше да я хване в просъница, да я прегърне, да махне копринената й нощница и да започне да я люби, преди тя да разбере какво става. Щяха да подпечатат сватбата си телом, преди да разменят брачните клетви. Може би още тази нощ щеше да зачене още едно дете. Това би било прекрасно, но никой не би могъл да измести от сърцето му Рафаел, техния първороден син и наследник.

Подковите на коня му зачаткаха по улица „Авероес“ и завиха по Еврейската улица. Спря пред портата, която водеше към конюшнята. Младото конярче изникна още при първото позвъняване.

— Ой, идалго, никой не ни предупреди да ви очакваме.

То потърка сънено очи и пое юздите.

— Никой не знаеше кога ще се прибера — отвърна Робърт. — Погрижи се за животното, мучачо. Добра работа ми свърши.

Той хвърли повода на момчето и окачи плаща си на една кука в конюшнята.

— Да имате чиста вода тук?

— В онази бъчва, идалго. Тази вечер я докараха, за да напоим конете сутринта.

Робърт започна да плиска шепи студена вода по лицето и раменете си. Не искаше да губи време дори за една истинска баня. За момента щеше да се задоволи и с това изплакване.

Излезе от конюшните, мина през входа на двореца и тръгна на горе по тясната стълба, което обикновено използваха слугите. Цареше тишина и мрак, но той точно на това се бе надавал. Спря пред вратата на София и свали ботушите си. Боже Господа! Без малко да се метне в леглото й както си бе с калните ботуши. Робърт отвори ухилен вратата и тихичко я затвори зад себе си. Сетне, затаил дъх, тръгна на пръсти по турските килими към леглото.

Завесите на прозорците бяха прибрани и стаята бе обляна от лунна светлина. Но балдахинът бе плътно спуснат и прикриваше леглото. Той предпазливо го открехна и се наведе да я целуне, преди да започне да процедира съгласно първоначалната си програма. Леглото беше празно.

Стомахът му внезапно се сви от ужас. Къде би могла да отиде по това време? Сети се как миналия път Анжелина го очакваше на вратата с вестта, че Ла Житанита и Рафаел са изчезнали. Първата му мисъл тогава бе, че София си е взела детето и си е тръгнала така внезапно, както бе дошла. Но това бе преда да научи, че Рафи е негов син, преди да го признае за свой наследник, преда да я целуне в библиотеката и да разбере, че тя го желае със същата страст.

Повтаряше си всичко това, за да се успокои, но вътрешно плачеше от мъка. Нямаше я. Значи си бе тръгнала, какво друго би могло да бъде? И ако си беше тръгнала, със сигурност бе взела и Рафаел. Притъмня му от страх и ярост. Заслепен от гняв, Робърт изхвърча от стаята, където бе влязъл като потаен любовник. Хукна към спалнята на сина си. Под вратата се процеждаше ивичка светлина. Спря, допря ухо до дъските и се заслуша. Два гласа шепнеха нещо от другата страна. Момчето и майка му.

Робърт въздъхна с облекчение. Двете му любими същества бяха тук. Може би момчето бе нещо болно или бе сънувало лош сън. Нищо чудно още да го мъчеха кошмари заради Пако. Е, не бе толкова страшно. Той се бе прибрал, те също бяха вкъщи и заедно щяха да се справят с всяка опасност. Робърт отвори вратата, без да чука.

Само една лампа осветяваше стаята. Рафаел го нямаше в леглото. Стоеше по средата на спалнята с гръб към Робърт и се оглеждаше в голямото стенно огледало с позлатена рамка. София беше застанала зад него, опряла ръце на раменете му. Беше по нощница, наметнала пеньоар от жълта коприна. Косата й се спускаше свободно по раменете. Толкова бе красива, че Робърт едва не се задави и трябваше да преглътне набързо приготвените думи. Преди да се съвземе дотолкова, че да извести по някакъв начин присъствието си, София вдигна поглед и забеляза отражението му в огледалото. Усмихна се, без да продума и се дръпна встрани, за да му позволи да огледа сина им. Робърт с усилие откъсна поглед от нея и се втренчи в Рафаел.

Момчето беше наметнало молитвен шал на синьо-бели райета с дълги ресни. Носеше чалма от златотъкан плат. Маврите бяха донесли тази мода в Испания, а след оттеглянето им единствено евреите продължаваха да носят тюрбани. Цялото облекло на Рафаел крещеше, че той е син на евреин.

— Какво, по дяволите, правите — възкликна Робърт. Вече му се привиждаха тълпи инквизитори, дебнали досега в засада, да нахлуват през всички врати. Разбира се, това бе абсурдно.

— Показвам на Рафаел истинското му наследство — спокойно отвърна София.

Тя се обърна и Робърт забеляза на лицето й някакво изражение, каквото не бе виждал дотогава. От нея струеше странна мистична светлина. Напомняше му човека, когото бе изпроводил до кораба за Англия, или Хари Хоукинс. Рафаел още не забелязваше присъствието на Робърт. Детето изцяло бе погълнато от странния си костюм.

— София, оценявам жеста ти. Много мило, че си решила да ме зарадваш, но…

— Не е само заради теб — прекъсна го тя. — Правя го също така заради себе си и заради Рафи.

Глупости. Но всичко в тази стая си бе чисто безумие.

— Къде намери това — той посочи дрехите на сина си.

— В пещерата. Много са стари, но са се запазили прекрасно.

В пещерата има съкровище. Божичко, надписът на плочата. Буквите отново изникнаха пред очите му. Не ги беше забравил. Но нямаше нито пещера, нито съкровище в нея.

— В старата съкровищница ли ги намери? Но аз съм проверявал там хиляда пъти. Няма нищо, пък е и прекалено малка, за да се нарече пещера.

— Пещерата е зад нея. Имаше страшна буря и върху задната стена падна мълния. Почти ме уцели. Виж — тя вдиша кичура, който падаше върху лявото й слепоочие. Отдолу имаше грозен белег от изгаряне, който едва почваше да се затваря.

— Трябва да го превържеш — веднага възкликна той. — Иначе може да се възпали и да гнояса.

Тя нетърпеливо тръсна глава.

— Вече го намазах с мехлем. В момента говорим за друго. Мълнията разруши задната стена. Всъщност това не беше скала, а замаскирана стена. Зад нея намерих този талит — тя прокара пръсти по копринените ресни на молитвения шал.

— И реши да направиш този жест заради мен — нежно каза Робърт. — Благодаря ти, скъпа, но…

— Казах ти, че не е само заради теб — отново го прекъсна тя. — Рафи, къде ти е доброто възпитание? Кажи добър вечер на Робърт.

Момчето най-сетне се откъсна от огледалото.

— Добър вечер, братовчеде Робърт.

Робърт не можеше да понася това обръщение, но още не бяха измислили как да поднесат истината на Рафаел.

— Добър вечер, момчето ми — каза Робърт. — Какво прави, докато ме нямаше?

— Мамачита ме научи на една песен. Искаш ли да я чуеш? — Робърт кимна. — Ти си моят Бог, Господи… — поде момчето.

Робърт не разпозна отделните думи, но разбра, че са на иврит.

— София, откъде си научила това? И как можа да научиш и Рафи?

— Научих се в синагогата в Бордо. Това е моят роден град — спокойно отвърна София. — Дядо ми често ме вземаше със себе си на утринната молитва. Във вените ми тече еврейска кръв. Казвам се Софи Валон.

Чак сега разбра.

— Значи си спомни годините, преди да заживееш с циганите — прошепна той.

— Да. Като видях нещата в пещерата и ги докоснах, си спомних. Трябваше да се доверя на някого — обясни тя, докато вървяха по безлюдния двор. Утрото бе още далеч. — Не можех сама да пренеса всичко, а не биваше да го оставя на открито в пещерата.

— Да, разбирам. Енрике ли?

— И аз първо за него се сетих — съгласи сетя. — Повиках го щом бурята отшумя и той направи това.

Бяха стигнали до Пацио де ла Реха и Робърт видя какво му сочи София. Пусна ръката на Рафаел.

— Стой при майка си, момче — прошепна той, прекоси подредените в причудливи орнаменти плочи и спря пред скалата. Портата бе закрепена обратно на мястото й, а пантите и катинарът бяха сменени. Зад решетките се виждаше, както винаги, само плитката вдлъбнатина. Но когато се взря по-внимателно, Робърт забеляза, че в дъното е закачен тежък килим.

София застана до него.

— Очистихме камънаците, закачихме килима и закрепихме обратно вратата. Не виждаше какво друго можем да направим на първо време. Чудех се дали да не сложа стража, но това щеше да привлече излишно внимание. Хората щяха да се запитат какво правят пред тази скала. На слугите може да се има пълно доверие, но никой не знае кога и пред кого могат да изтърват излишна приказка.

— Приказват, че си вещица и императрица — прошепна Робърт. — Права си. По-добре да не привличаме излишно внимание. Как се влиза вътре?

София свали от врата си верижка е малко ключе.

— Тук висеше един стар катинар, но не можахме да намерим ключа, Енрике купи този на сутринта след бурята.

Робърт взе ключа и отключи катинара. Старата порта се завъртя леко на прясно смазаните панти.

— Бог да благослови Енрике. Ще трябва да му измислим някаква достойна награда.

— Вече измислихме — отвърна София. — Скоро ще се жени. Обещах да вдигнем голяма сватба в негова чест.

Робърт кимна, без да проявява особено любопитство към личния живот на прислугата. Обърна се към Рафи, който стоеше мълчаливо до тях. Беше му свалил религиозните атрибути, преди да излязат от спалнята. Сега си бе просто малко момче по пижама. Робърт предпочиташе да го върне в леглото, но София настоя да дойде с тях. Трябвало да види наследството си, а тя едва бе започнала да му го обяснява.

— Идвал ли си вече тук — попита Робърт.

— Да, братовчеде Робърт. Мама ме доведе. Но знам, че това е много голяма тайна и никой не бива да узнае какво има вътре, освен мама, та и аз. Дори да ми избодат очите и да ми изтръгнат ноктите, пак няма да ви издам — тържествено заяви детето.

Робърт потръпна. Произнесени от тъничкото детско гласче, тези страховити клетви му припомниха колко са уязвими. Рафаел беше прекалено малък, за да разбере колко лесно може да се наложи да доказва на дело обещанията си.

— Няма да стигнем дотам, дете — обеща той. — Защото никой няма да научи за това. Каквото и да е то.

Не знаеше какво има вътре. София вече му спомена за купчините сандъци, но призна, че не е проверявала какво има в повечето от тях.

Пъхнаха се зад завесата и Робърт засили фитила на лампата, която носеше. Вдигна я и се огледа.

— Божичко! Какво съкровище! Не вярвам на очите си. Нищо чудно, че не си могла да огледаш всичко.

— Не само че са много — обясни тя, — но всеки път, когато бръкна в някой, намирам различни неща. Виж например това — София вдигна едно миниатюрно ковчеже. Побираше се в дланта й, но бе обковано със злато и червена кожа. София щракна микроскопичната златна закопчалка, вдигна капачето и ахна от радост.

— Виж — тя вдигна мъничка дантелена шапчица, очевидно предназначена за някое дете. — Постоянно откривам по нещо такова, захласвам се и не мога да продължа нататък. Кое ли бебе я е носило?

Робърт огледа плетката на дантелата. Тя повтаряше десетки пъти един и същ орнамент — лилия.

— Не знам, но във всички случаи отдавна е починало. Бих се обзаложил, че тази шапчица е поне на няколко века. Не мога да го докажа, но има вид на нещо такова.

— И на мен така ми се струва — кимна София. — Нищо ли не си чувал за тази пещера, Робърт? Някое старо семейно предание?

Той поклати глава.

— Само някои смътни намеци. Стари глупости, или поне на мен ми изглеждаха глупости. Вече не мисля така. Доминго спомена нещо подобно, когато се запознахме. Освен това може би съм ти разказвал за надписа под плочата в онази стая, с белега на стената.

— Но няма дата — замислено отвърна тя.

— Няма дата. Какво има тук — Робърт вдигна похлупака на една от делвите. Пълна беше с пищно украсени ръкописи на пергамент. Разгърна един на светлината на лампата.

— Господи! Не съм предполагал, че някога ще се намери подобно нещо. Като знам какво е трябвало да преживеят евреите в Испания… Виж това.

Първата страница на ръкописа беше изписана в червено и синьо. На върха и в дъното на страницата имаше по един изящно изрисуван паун, а в двете полета бяха изобразени лъвове. Под горния паун имаше четирима мъже, които явно спореха за нещо. Седяха на кресла, украсени с шестолъчната звезда на Давид. Надписът отдолу беше на иврит.

— Можеш ли да прочетеш това — попита Робърт.

— Не — отвърна София. — Наистина жалко. Робърт, виж, долу е написана някаква дата.

Пръстът й сочеше римски цифри. MCCLXXV. Робърт пресметна наум.

— Хиляда двеста седемдесет и пета година — каза той. — Невероятно. Над двеста години, преди да изгонят евреите от Испания. И преди Мендоса от Кордова да решат, че е по-благоразумно да се обявят за католици.

— Именно заради това съкровището ни е чакало нас — прошепна София. — Ние с теб трябва да върнем рода към старата…

— Мамачита, ела да видиш това — прекъсна я гласчето на Рафаел. Той беше отишъл до дъното на пещерата и сега викаше Робърт и София. — Отворих големия сандък в дъното и вижте какво намерих.

Робърт донесе лампата и освети сина си, застанал вътре в един от големите сандъци. Рафаел се беше заровил до коленете в жълтици.

— Велики Всевишни Боже! — ахна тихо Робърт. — Значи хитрите стари Мендоса не са складирали само свети предмети.

Свали момчето на пода, бръкна в сандъка, взе една от монетите и си пое дъх, преди да я огледа внимателно. Няма как да не е безполезна, каза си той. Някой отдавна забравен владетел е сякъл тези пари, изтеглени от обращение и загубили стойността си отпреди векове. Освен ако не са от същата епоха, като ръкописите. Защото по онова време…

Приближи монетата до светлината на лампата. В средата беше изобразен някакъв брадат мъж, но лицето не му говореше нищо. По ръба течеше надпис на латински.

— Sit tibi, Chiiste — прочете той на глас. Сетне преведе. — Да бъде твоята воля, Христе… София, Бог да ми е на помощ, но това май пишеше на златните дукати на херцозите на Пулия. Преди около седемстотин години.

Опипа монетата, после я захапа.

— Златна е — прошепна той със страхопочитание. — Душата си залагам, че това са истински златни дукати. Имаш ли представа какво значи това?

— Същото ли е като златни слитъци — попита тя.

— Абсолютно същото. Имало е стандарт, който е спазван много строго — всеки дукат съдържа петдесет и четири грама чисто злато. Това прави около три и половина грама. Никога не са се обезценявали, затова са останали в обръщение много дълго време. Ако са от тринадесети и дори от четиринадесети век, значи са истински. По това време е нямало други пари. Чак сетне са почнали да слагат герба на някоя хартийка или монетка от евтин метал и да се кълнат, че държавата я гарантира със злато. Това е модерна измишльотина. Старите хитреци не са се лъжели толкова лесно и са приемали само истинско злато. Ако пък нямаш злато, тогава ти остава натуралната размяна.

Клекна до сандъка и зарови ръце до лактите в съкровището.

— Пълно е догоре. Трябват ми везни, перо и хартия, за да изчисля точната му стойност, но това е цяло богатство, София. Дяволско богатство.

Двамата се загледаха със страхопочитателно мълчание в сандъка, докато в дъното на пещерата не се разнесе писукането на Рафаел.

— Братовчеде Робърт, тук има още един сандък с жълтици. А до него стоят още два, ама не мога да ги отворя, защото са заключени.

Робърт се подпря на стената, за да не падне. Сетне избухна в тържествуващ смях.

— Отново сме богати, дявол да го вземе, Фарола, сега те пипнах за гушата. В ръцете си ми.

Отново се разсмя. Сетне забеляза озадаченото изражение на София и разбра, че е заговорил на английски. Скочи на крака и я прегърна.

— Няма значение, сетне ще ти обясня — погледна я в очите, без да я пуска от обятията си. — Ще поговорим и за други неща.

Рафаел застана до тях. Робърт посегна и го включи в преградката.

— Como tu quicres — прошепна София. — Както искаш. Ще потърпя, докато ми обясниш, но те моля да внимаваш повече, Робърт. Не бива да се издаваме. Трябва да сме по-предпазливи от всякога.

— Права си. Глупаво бе от моя страна — сниши глас той. Сетне извади часовника си от джоба на жилетката и отвори капака. — Минава два, но това е най-подходящото време за работа. София, прибирайте се с Рафи по леглата. Ще ви изпратя до там. Сетне отивам до кабинета за везни. Ще се върна и ще се опитам да пресметна стойността на това съкровище.

 

 

София заспа спокойно за пръв път, откакто Робърт бе потеглил за Кадис. Дори съкровищата в пещерата не бяха успели да притъпят напълно безпокойството й за Робърт. Но той се беше прибрал, жив и здрав. И пак имаха пари. Предостатъчно пари, за да осигурят бъдещето на Рафаел. Сега можеше да осъществи и плана, който лелееше откакто зърна талига. Потъна в безметежен сън и се събуди чак след четири часа. Робърт беше застанал до ръба на леглото и я държеше за ръката.

— Добро утро — нежно каза той. — Слънцето току-що изгря, но не издържах повече.

— Добро утро. Имаш уморен вид — помилва го тя по бузата.

— Права си, но никога не съм прекарвал нощта си в по-полезни занимания. Не можах да измеря всичко, времето не ми стигна, но там има милиони и милиони. Отново сме в безопасност и бъдещето ни е гарантирано — за мен, за теб и за сина ни.

— А хунтата в Севиля няма бъдеще — усмихна се тя. — Или поне то не изглежда толкова сигурно, понеже нямат пари.

— Как разбра? — попита той, смаян от този проблясък на интуиция.

— Не беше толкова сложно. Докато дърдореше на варварското наречие, което в Англия минава за език, разпознах името Фарола. И предположих, че смяташ да се заемеш с хунтата — тя се засмя на изумения му поглед.

— Ти си истинско чудо — каза той. — Бих казал, много красиво чудо.

Тя бе невероятно примамлива, сънена и топла, с открехната копринена нощница, под която прозираха гърдите. Робърт се наведе и залепи устни в основата на розовото деколте.

Целувката му свари София неподготвена. Тя ахна, сетне протегна ръце и притаена лицето му по-плътно до себе си.

— Робърт — прошепна тя. — О, Робърт…

Искаше да й разкаже как бе решил да й направи това предложение още докато се прибираше от Херес, преди да знае за съкровището и да се успокои за бъдещето им. Но не бе в състояние да говори. Устата му жадуваше за розовите зърна на гърдите й, за топлите устни и език. Ръцете му се плъзнаха надолу, милваха я през ефирната коприна на нощницата, докато тя не започна да се извива и не посегна към връзките на бричовете му.

Трябваше да се отлепи от нея за секунда, само колкото да смъкне дрехите си. Сетне отново бе до София. Притискаше я в прегръдките си, усещаше топлия й дъх и огъня, протичащ под кожата й.

— Искам да се оженим — обади се той през къдрите, разпилени върху лицето му, когато тя се надвеси над него. — Обичам те и искам да се оженим.

— Шшт. После ще приказваме.

— Ще се омъжиш ли за мен? Кажи, че ще го направиш.

— Ще се омъжа за теб, любов моя — прошепна София. — Ще намерим отнякъде равин, ще се омъжа за теб и ще ти бъда вярна съпруга до края на живота си.

Робърт простена от радост. Сетне се претърколи върху нея и докато я обладаваше, разбра, че държи в прегръдките си своето бъдеще.

 

 

Подковите на конете чаткаха бодро по пътя. От прозореца на каретата Робърт виждаше как Севиля наближава и набира височина пред него, надвисва над пътника все по-внушителна и властна с всяка минута. След малко Енрике спря впряга на Плащ дел Триунфо. Робърт слезе от каретата и тръгна към Алказар — арабската крепост, която християнските крале си бяха присвоили преди няколко века. Влезе през Пуерто дел Лион, Лъвската порта. Той сам бе избрал да мине през лъвовете, но кой бе Даниил — Фарола или Робърт?

Херцогът го чакаше.

— Добре дошъл, дон Робърт. Отдавна искам да се запозная с английския идалго — двамата се огледаха изпитателно.

— Разправяха, че сте бил луд — обади се Фарола след няколко секунди. — Но не изглеждате луд.

— Не съм — отвърна Робърт и махна към каменната пейка в ъгъла — Защо не седнем?

Отпуснаха се на каменната седалка Фарола мигновено нападна.

— Независимо от душевното ви здраве, дон Робърт, вие си оставате англичанин, евреин и банкер без пари. Остават ви само земите. За какво бихме могли да говорим?

Робърт се усмихна. Атаката бе прекалено прибързана. Личеше си, че, Фарола се притеснява.

— Независимо от личните ми качества, аз съм глава на дома Мендоса.

— Признавам, че на времето това значеше много. Но вече не е така. Днес домът Мендоса не значи нищо.

Робърт не захапа въдицата.

— Бихте ли ми казали дали държите златни запаси, с които да гарантирате печатаните от хунтата пари?

— Парите ни имат пълно покритие — нервно отвърна херцогът. — Пълно безумие е да предполагате, че не е така.

— Не съм съвсем съгласен — възрази Робърт. — Но имам делово предложение. Ще гарантирам парите, които сечете. Със злато.

Фарола ахна, но бързо се съвзе.

— Откъде ще намери толкова пари една банкрутирала търговска къща?

— Банкрутът е по-скоро начин на мислене. Понякога човек решава, че не може да се справи с надвисналата криза. Това не значи, че е прав.

Фарола вирна брадичка и огледа внимателно англичанина.

— Не приличате на лунатик, макар да приказвате като такъв. Предполагам, че човек може да полудее и сетне да се оправи. Разправят, че в наши дни всичко е възможно. Само като видя новите моди… Но как ще докажете, че не блъфирате?

— Колко пари сте пуснали в обръщение през последните три месеца — парира Робърт.

— Не знам точно. Някъде около един милион реала. Може би два.

— Добре. До края на седмицата ще ви докарам злато за два милиона реала. В дукати — добави той. Усети, как кръвта му пее от радост. Беше сключил добра сделка. Държеше всички карти, силни и слаби. Само от него зависеше как да ги раздаде.

— Дукати, колко екзотично — възкликна херцогът. — Все пак това е благородно предложение. Да предположим, колкото да поддържаме разговора, че сте способен да изпълните обещанието си. Какво ще искате в замяна?

— Първо искам да знам какво ще гласи конституцията, която ще гласувате в Кадис.

— Засега съдържанието й се пази в тайна. Когато бъде одобрена, цяла Испания ще научи всички подробности.

— Аз не съм цяла Испания — спокойно изтъкна Робърт. — И ако не се бях разболял, щеше да ви се наложи да ме включите в хунтата и в обсъждането на конституцията.

— Така е — Фарола стана и започна нервно да кръстосва стаята.

Робърт безмълвно го наблюдаваше. Минутите течаха една след друга. Накрая херцогът се върна на пейката.

— Имате ли това злато? Закълнете се.

— Давам ви думата си.

Фарола въздъхна. Личеше си, че златото му трябва. Робърт беше познал. Банкнотите на хунтата нямаха никакво покритие. Щяха да се сгромолясат и при най-малкия натиск.

— Добре — тихо отвърна херцогът. — Но ако ме предадете, ще ви убия, дон Робърт.

— Не виждам защо трябва да ви предавам.

— Да, и аз не виждам никаква причина — кимна водачът на хунтата. Приближи устни до ухото на Робърт и прошепна. — Ще забраним робството и изтезанията. — Сетне се втренчи в очите на Робърт и добави многозначително. — И ще разформироваме Светата Инквизиция.

Робърт не мигна.

— Значи в прекрасната нова Испания ще има свобода на вероизповеданието?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Не, не сте. Аз го казах.

Фарола заби поглед в земята.

— Не можем да създадем една изцяло нова страна. Само ще се постараем да вкараме старата Испания в деветнадесети век. Бъдещата конституция ще гласи, че единствената законна църква на испанската нация е, и винаги ще бъде, Светата Римска и Апостолическа църква. Другите религии ще бъдат поставени извън закона.

Робърт стана.

— Пожелавам ви успех, херцог Фарола. Нямаме какво повече да обсъждаме.

Гласът на херцога го спря на прага.

— Дон Робърт, ние сме само хора — тихо каза той. — Не можем да творим чудеса. Не сме във Франция, Прусия или дори Англия. Това е Испания. Не искайте от нас невъзможното. За толкова години нищо ли не научихте за испанците?

Робърт спря, без да се обръща. Сякаш чуваше гласа на Доминго. Идалгото му каза почти същото още първия ден, когато стъпи в двореца Мендоса.

— Може би съм научил — промълви той. — Но тогава не виждам каква полза бих имал от промените. За толкова злато ще се наложи да предложите нещо по-сериозно.

— Нещо ми подсказваше, че ще е така — кротко отвърна Фарола. — Какво ще искате от нас?

— Да бъда провъзгласен за официална банка на Андалусия, а ако е възможно, и на цяла Испания.

— А, разбирам. Хората разправяха, че Наполеон ви предложил това като награда за безбожния ви съюз. Виждам, че не са ме лъгали.

— Съгласен ли сте?

Херцогът сви рамене.

— Как бих могъл да приема? Това би дало невероятна власт в ръцете на Дома Мендоса. Ще станете по-могъщи от всякога. А макар да носите титлата идалго, вие сте англичанин. Не мога да преглътна това, дон Робърт.

— Значи произходът ми създава проблеми — усмихна се Робърт. — Но родът ми идва от Испания. Моите предци живеят в Андалусия поне от толкова отдавна, колкото и вашите.

— Това не е достатъчно.

Робърт кимна.

— Прав сте, но няма да обсъждаме моята религия.

— Честно казано, не ми пука на кой Бог се молите. Но някои членове на хунтата са доста по-благочестиви от мен. На тях ще им приседне един съюз с евреин.

— Вече казах, че няма да обсъждаме религията ми.

— Да, но Мендоса винаги са умеели да правят компромиси. Определено имат дарба да се приспособяват към условията. Нима вие сте напълно лишен от това безценно качество, така характерно за вашите предци?

— Какво имате предвид?

— Само един-два дребни жеста. Например вашата любовница… — Робърт се надигна да си ходи, но Фарола го задържа. — Не, не ме разбирайте погрешно. Изпитвам дълбоко уважение към въпросната дама. Тя е героиня, а и животът се обърка през последните години. Но скоро ще се оправим. Вече няма драгуни. Тогава защо не се ожените за дамата, обожавана и дълбоко почитана от всички испанци? И защо не го направите в католическа църква, с пищна церемония, за която да научи цяла Испания? Мисля, че това ще запуши злите езици на хунтата, и навсякъде другаде.

— Ами банката?

— Струва ми се, че това може да се уреди. Нали трябва да има някаква институция, която да държи златото, предоставено от дома Мендоса.

 

 

На излизане Робърт огледа великолепния дворец на Фарола. Дворецът Мендоса също имаше с какво да се похвали, но най-големите му съкровища бяха грижливо скрити и пред минувачите се изправяха само слепи и безлични стени. Дворецът на Фарола не се боеше да покаже пред целия свят могъществото на господаря си. Мендоса не поемаха подобен риск, помисли си Робърт. Макар официално да не бяха евреи, векове наред не смееха да се хвалят с богатството си. Завистта имаше добра памет й враговете им винаги можеха да изтупат от праха старото оръжие. Какво от това. Поколения наред Мендоса бяха живели в страх. Сега идваше тяхното време.

Робърт се подаде от прозореца на каретата.

— Карай, Енрике. Към къщи.

Не знаеше откъде да подхване разговора със София. Трябваше да я убеди да се оженят в катедрала, с благословията на свещеник, а тя тъкмо бе преоткрила еврейския си произход и не можеше да мисли за нищо друго. Като видя погледа, с който тя го посрещна на Пацио дел Речибо, съвсем се отчая. От нея струеше същата мистична светлина, която бе забелязал в спалнята на Рафаел, в погледа й горяха предишните фанатични пламъчета. Дери не си даде труда да го попита какво е правил в Севиля.

— Робърт, открих нещо удивително. Няма да повярваш. Но ще го видиш с очите си — тя го хвана за ръката и го поведе по коридора.

— София, къде отиваме? Не може ли да почака? Трябва да поговорим за доста неща.

— Не, не може да почака. Вече три дни място не мога да си намеря от нетърпение. Това е най-важното събитие в историята на твоето семейство.

Въведе го в Пацио де лае Мехерес, пред старата стая с фриз от листа на фикус. Робърт се запъна и не позволи да го влачи повече.

— Мисля, че се сещам къде ме водиш и какво смяташ да ми покажеш.

Тя го погледна с щастлива усмивка и кимна.

— Ела да я видиш — прошепна тя. — Сама я почистих от праха. Много е красива.

Намерила беше плочата, която някога бе висяла в тази стая. Същата плоча, оставила белег на стената.

— Познах я още щом я зърнах в дъното на пещерата — обясни София. — Сетих се за петното на стената, после си припомних висулката, върху която се заклехме да пазим Рафаел.

Беше окачила плочата точно на старото й място, върху петното. На нея бяха гравирани изящни птици и растения. Писмената на иврит бяха потъмнели от годините, но това само ги правеше да изпъкват на фона на лъснатата месингова повърхност.

— Пише същото нещо, както на твоята плочка — обади се София. — Взех я от чекмеджето и я донесох да сравня надпиеше.

— „Ако те забравя, Йерусалим, нека ме забрави десницата ми…“ — тихо продума Робърт. Дълго стоя загледан в плочата, сетне се извърна към нея и стисна двете й длани. — Скъпа, трябва веднага да я махнем.

— Защо?

— София, не разбираш ли къде се намираме? Това е Испания, не Франция. И ти си пораснала, не си малко момиченце. Инквизицията, която е прогонила твоите прадеди, продължава да действа и да преследва евреите. Скоро ще я премахнат, но всяка друга религия, освен католическата, ще бъде поставена извън закона. Кой видя тази плоча?

Тя клюмна.

— Никой, Заключих вратата и не съм пускала никого. Но се надявах, че като се върнеш и като се разбереш с хунтата, може би…

— Разбрах се с хунтата, както се изразяваш ти. Сключих добра сделка. Но това е сделка, скъпа, а не чудо. София, ти мислиш само да възвърнатите си корени. Разбирам те, но недей забравя, че рискуваш живота и на Рафи.

— Искам да бъде възпитан като евреин — прошепна тя. — О, Робърт, толкова искам.

— Знам. Но не бива. Хората не бива да разберат. Може би на друго място няма да му се налага да се крие.

— На друго място ли…? Къде би могъл да отиде?

— Може би в Англия. Там не закачат евреите.

— Предлагаш да го изпратим при брат ти?

— Ако Лиъм няма нищо против, защо не?

— А ти смяташ ли да се връщаш в Лондон?

Робърт поклати глава.

— Съдбата ми е тук, София. Заклех се пред баща си, че ще поема дома в Кордова и ще го въздигна по-високо от всякога. Сега имам възможност да изпълня клетвата си. Не мога да я пренебрегна.

Тя притисна ръце до сърцето си, сякаш нещо я разкъсваше отвътре. Извърна се и погледна месинговата плоча.

— Ако те забравя, Йерусалим… — промълви тя. — А ти точно това предлагаш, нали? Да забравим, че сме евреи. Или да изпратим сина си в чужбина.

— Не съвсем — нежно отвърна Робърт. — Баща ми веднъж разказа как родът ни приел този девиз. Това станало преди векове, когато Мендоса били прокудени в Африка. Мъжът, който наредил да го гравират, искал децата му да се върнат в Кордова. Кордова била техния Йерусалим и не бивало да я забравят.

— Ами Рафаел? — прошепна тя с дрезгав от вълнение глас.

— Кордова е неговото наследство, любов моя. А той е нашето бъдеще. Домът му е тук. Ще му разкажем за еврейските му корени, за нашата религия. Макар един Бог знае как ще стане това, защото и двамата не знаем почти нищо. Е, все ще намерим някакъв изход, но трябва да опазим тайната. Ще се наложи пак да иззидаме стената в пещерата и да скрием там религиозната утвар. Поне на първо време. Рафаел умее да пази тайна. Като порасне, ще разбере всичко.

София помълча няколко секунди, сетне вдигна поглед.

— Робърт, все пак знам нещо за юдейската религия. Сега се сетих. Не трябва да споменаваш всуе Името Божие. Затова, ако обещаеш да не казваш постоянно „Боже това“, „Боже онова“ и „по дяволите“, може и да успеем да научим Рафаел на нещо. Е, ще прибереш ли тази плоча обратно в пещерата или аз да го направя.

— Заедно ще я занесем.

Свалиха месинговия лист от стената.

— Имаш ли нещо да я завием? — попита Робърт. — Не е прилично да я зарязваме така.

София се скри в спалнята си и след няколко минути се върна. Носеше синьо-белия молитвен шал, с който бе наметнала предишния път Рафаел.

— Това ще свърши ли работа?

— Няма по-подходящ от него — тържествено отвърна Робърт.

Увиха плочата в талига и я прибраха в пещерата.

— Няма вечно да стоиш тук — прошепна й София. Плъзна поглед по ковчежетата и делвите, които съхраняваха душата и сърцето на рода Мендоса в предишните векове. Молеше се тези времена отново да се върнат. — Само за малко.

Робърт забеляза как очите й се насълзяват.

— Недей плака, любов моя. Защитаваме сина си, честна дума. Не помниш ли в какво се клехме.

Тя кимна и се усмихна храбро. Робърт я потупа по бузата.

— Домът Мендоса ще оцелее и ще процъфтява. Тук, в Кордова, където ни е писано да властваме. Не само ние, но и Рафаел и синовете му. И скоро ще настъпят по-щастливи дни.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен — отвърна той. — Надига се вятърът на промяната, циганчето ми. Но няма да ни издуха. Ще устоим на вятъра, накъдето и да ни тласка и ще пуснем още по-дълбоки корени. И се кълна, София, че когато вятърът отшуми, Мендоса пак ще са тук.