Цончо Родев
Ръкописът на Клитарх ^[0] (2)

Една цигара, другарю Смилов?

На 24 март секретарката на редакцията надникна в стаята ми и каза безразлично:

— Страхиле, при шефа!

Помня, че неволно смръщих вежди. И досега не мога да разбера дали това недоволство произлизаше от стария войнишки навик („не се върти около началството, че ще ти намери работа!“) или пък още тогава съм предчувствувал какви големи неприятности ме очакват.

— При шефа или при заместника? — попитах аз.

— При Божилов естествено — каза секретарката и хлопна вратата.

Нека използувам времето, докато отивам към кабинета на заместника, за да ви издам една тайна. Нашият главен е тих и разбран човек, само че като всеки главен той не е само „главен“, а „много главен“ и затова непрекъснато е по разни заседания, рядко се мярка в редакцията и оставя всичко на заместника си Божилов. А Божилов е проклет за десет главни. Съдете сами — когато главният ти се кара, имаш чувството, че те потупва благосклонно по рамото; когато заместникът благосклонно те потупа, по рамото ти остават синини. А ако някога по неизбежност се наложи да ти каже добра дума, той придобива такова изражение, като че ли страда от зъбобол…

След като ви обясних това, вероятно няма да се учудите защо, докато вървях по коридора, аз бързо пресмятах какъв ли ще е този път поводът, за да чуя обичайните думи: „Глоба четвърт заплата, Смилов!“

И тъй, почуках и влязох. Божилов вдигна глава от книжата по бюрото си, обърна се към мене и ми се усмихна. Смръзнах се — в дългата история на нашето списание това беше втората усмивка на Божилов. Първата, преди шест години, беше по повод неволна коректурна грешка, превърнала един израз в твърде пикантно двусмислие и станала причина за цяла серия неприятности.

— Заповядайте, хм, другарю Смилов — покани ме той, като ми показа креслото срещу себе си. В този момент гласът му звучеше просто нежно. — Една цигара?

Облегнах се назад, въздъхнах и смирено извърнах очи към небето. Цигара от Божилов — това означаваше най-малко уволнение. И с примирението на осъден на смърт взех цигарата.

— Вижте какво, Смилов — започна той. — Вие добре поработихте напоследък. Някои ваши материали, хм, вдигнаха доста шум, хмм, и така да се каже, хмммм, постигнахте твърде забележителен успех.

— Всеки според възможностите си — отговорих. Както знаете, аз съм най-скромният и стеснителен човек под слънцето.

Нисък и пълен, но удивително подвижен човек, другарят Божилов има плешива като диня глава, четинести мустаци и малки миши очи. Сега тези очички ме стрелнаха свирепо, но той не повиши тон, когато каза:

— Херостратов успех, но, хм, заслугата наистина е ваша.

Скаран съм с историята още от училище и затова не зная кой е този приятел Херострат^[1], с когото ме оприличаваха. Но думите за заслугата разбрах отлично. А в това време Божилов продължи:

— Ето, например през декември вие поместихте статията „Ръкописът на Клитарх“, нали? Една, хм, превъзходна във всяко отношение статия, няма какво да се каже. В нея има просто всичко — млади български учени, смело спущане на 540 метра дълбочина под водата, откриване на античен кораб, напълно запазен ръкопис на древния историк Клитарх, дори, хмм, факсимиле на първия свитък на ръкописа. И само едно сте пропуснали: да споменете, че това е научно-фантастичен разказ…

— Но това не е никакъв разказ! — възкликнах аз. — Писал съм чистата истина! Ами че ако беше научно-фантастичен разказ, героите на събитията нямаше да се казват Климент и Стефан, а както у всички автори — Боян, Андрей или в най-лош случай Чавдар.

— Искате да кажете, че инженер Климент Васев и доктор Стефан Калинов съществуват? — попита той безизразно.

— Разбира се — отговорих колкото се може по-твърдо.

— За съжаление светът, хм, не е на същото мнение, Смилов. — Божилов се зарови в разхвърляните по бюрото му списания и изрезки. — Ето, ще ви прочета някои чужди мнения, които са, хм, твърде любопитни. Да вземем например съветското списание „Мир сегодня“: „Нашият български колега Страхил Смилов — пише там — очевидно се е поувлякъл. Дълбочината 540 метра е недостижима за леководолаза. Швейцарецът Ханес Келер, макар и с цената на два човешки живота, слезе на 305 метра, но пак престоят му не превиши 4–5 минути. Какво да кажем тогава за българите Климент Васев и Стефан Калинов, които не само са слезли на 540 метра, но са престояли и работили с часове на тази дълбочина? Явно колегата Смилов е търсил евтина сензационност, която надали спомага за реномето на представляваното от него списание“. — Той остави едната изрезка и взе друга. — Италианците в „Оджи е домани“ съвсем не са така деликатни. Те пишат направо: „Манията за превъзходство, обхванала комунистическия свят, понякога взема необуздани размери. Българите например съобщават за подводни археологически изследвания, извършени на ни повече, ни по-малко от 540 метра дълбочина в Черно море. На указаната географска точка в Черно море дълбочината наистина е 540 метра. Това впрочем е единствената истина в статията на г-н Страхил Смилов. Ние се обърнахме към физиолога проф. Луиджи Бианки и леководолазния специалист Марио Мартелота, които ни заявиха категорично, че писаното от г-н Смилов е абсурд или по-скоро дръзка фалшификация. Дълбочината 540 метра е физиологически недостижима за човешкия организъм, а същевременно не съществува леководолазен апарат, зареден с каквато и да е газова смес, който да осигури спущане на такава дълбочина. Така че мнимият ръкопис на Клитарх, който възбуди духовете на научния свят, не е нищо повече от уродлива рожба на въображението на автора и… остава за негова сметка.“ Моля, моля, имайте търпение — каза Божилов, като забеляза, че искам да го прекъсна. — Да отворим и френското списание „Сианс пур тус“: „Един оригинален ръкопис на Клитарх с пълния текст на неговата «История» безспорно би представлявал археологическа находка от най-голяма величина. Затова не е изненада, че съобщението на българите предизвика такова вълнение сред научните среди. Ние бързаме да предупредим нашите читатели, че се касае за един несръчен научно-фантастичен разказ, представен от автора като неоспорим научен факт. Най-добрите подводни специалисти са единодушни, че засега споменатите дълбочини са извън възможностите на леководолазите и че дори теоретичната граница на спущане, независимо от състава на дишаната газова смес, е 450 метра. Дълбочината 540 метра може да бъде достигната например с батискаф^[2] или мезоскаф^[3], обаче с тях е невъзможно да се извършат подводните разкопки и изследвания, за които пише г-н Страхил Смилов.“

— Но, другарю Божи… — започнах аз, ала той отново ме прекъсна:

— Почакайте, почакайте. Вижте какво пишат швейцарците в тяхната „Акта аркеологика хелветика“: „Заблуждението на историците се дължи на две причини: извънредно сръчния фалшификат на факсимилето, в което са запазени всички лексически и палеографски^[4] особености на гръцкия език от епохата, и възможността a priori да бъдат намерени древни ръкописи в споменатия район. Както е известно, Ксенофонт^[5], описвайки пиратството на траките около град Салмидес^[6] (приблизително в района, указан от автора на «Ръкописът на Клитарх»), споменава, че тяхна жертва са станали много гръцки кораби, натоварени със «сандъци, изписани свитъци и много други неща, каквито моряците носят в дървени кутии» («Анабазис», VІІ, 5, 12). Това подсказва, че мистификацията вероятно не е дело на журналист, а на добър историк и отличен познавач на античния гръцки език. Но водолазните специалисти са единодушни, че…“ и така нататък.

— Виждате ли? — извиках аз, като за пръв път усетих твърда почва под краката си. — Значи наистина е възможно да се намери такъв ръкопис! А що се отнася до някакви фалшификации, вие знаете, че от историята са ми познати само две дати — трети март и девети септември, а от гръцкия език — само буквата алфа…

— Не се горещете, драги Смилов — отново ме прекъсна Божилов. Бих предпочел най-ужасната ругатня пред това негово „драги“. — Вашите нерви ви изневеряват, пък аз не съм прочел и половината от чуждите мнения за вашата, хм, забележителна статия. Тук имам няколко други, не по-малко ласкателни статии от полски, чешки, източно– и западногермански, английски, гръцки и американски автори. Добре, няма да ви ги чета, щом дразнят самочувствието ви. Но, хм, позволете поне да хвърлим заедно един поглед на нашата преса. Ето „Археологически вести“: „Авторът — т.е. вие — надали съзнава каква пакостна «услуга» направи на репутацията на нашата наука“. Списание „Морски простори“: „Едно списание, на което бяхме свикнали да вярваме, смая света с нелепата си сензация, резултат на пълно невежество в азбучните истини на леководолазното дело. Не е ли странно, че никой от българските леководолази не е чувал нито за описаното феноменално спущане, нито дори имената на Климент Васев и Стефан Калинов? Или може би колегата Смилов ще признае, че те са рожба на фантазията му?“ Академик Григоров във вестник „Народен глас“: „Най-големият научен скандал от времето на «Веда словена»^[7] до днес.“ Вестник „Вечерна поща“: „Няма ли да се потърси отговорност от онези, които…“

Не издържах повече:

— Стига! Стига толкова! Правете с мен, каквото искате, но престанете с ужасния си поменик!

Божилов ме изгледа с лицемерно съчувствие:

— Така значи — стига! А аз на кого да кажа „стига“, драги Смилов? На дядо господ? Или може би ще ме посъветвате да изпратя окръжно до всички вестници и списания с една-единствена дума — „стига“?

Направих усилие да се овладея и казах студено:

— В края на краищата аз съм само литературен сътрудник, а не историк или специалист-леководолаз.

— Но като литературен сътрудник сте длъжен да проверявате, хм, достоверността на вашите съчинения.

— Пак ви повтарям, че това не е никакво съчинение. През ноември тук, в редакцията, дойде един човек, представи се като инженер Климент Васев, разказа ми за откритието и дори показа първата страница на ръкописа. Предложих му да ни напише една статия за случая, но той отказа.

— Много странен отказ във време, когато всички са уловили моливите — изсумтя под носа си Божилов.

— Възражението му беше, че е свикнал да пише само изчисления и че единственият му литературен труд била автобиографията, която представил при постъпване на работа. Той сам предложи аз да напиша материала, като ми разказа пълните подробности около находката.

— Много любопитно — каза Божилов, но гласът му, студен като надгробна плоча, не издаваше никакво любопитство. — И какво ви разказа?

— Същото, което съм писал. На еди-коя си дата той и доктор Калинов слезли на 540 метра дълбочина в мястото, определено със съответните географски координати. Там намерили потънал античен кораб, окаменял, но напълно запазен, частично затрупан с пясък и тиня. Те работили няколко часа и успели да проникнат в едно от помещенията на кораба, където попаднали на няколко обилно насмолени сандъчета. Взели едно от тях, изнесли го на повърхността и в него се оказал пълният текст на „Историята на войните на Александър Велики“, написан собственоръчно от Клитарх. Това беше всичко. Отидохме при фотографа да преснеме първата страница и…

— … и оттогава „ни вест, ни кост“ от Васев — допълни Божилов.

— Аз ли съм виновен за това?

Очаквах гневно избухване, но последва нещо още по-лошо:

— Още една цигара, другарю Смилов? — предложи Божилов и така отново охлади разпалеността ми. Почака да запуша и продължи: — „Каквото си дробил, това ще сърбаш“, Смилов. Така гласи поговорката, а поговорките са мъдро нещо. Както знаете, вие, хм, сте ми много скъп, но списанието ми е още по-скъпо.

Изправих се. В този момент единствената ми мечта беше да се видя от другата страна на вратата.

— Трябва ли да считам, че съм уволнен?

И тук се случи най-неочакваното:

— По-лошо, Смилов — каза Божилов. — Давам ви едномесечен срок да докажете верността на вашата статия. — Той ми подаде някакъв лист. — Ето ви заповед за командировка. Както виждате, местата на командироването са оставени непопълнени. Вървете, където искате, говорете, с когото искате, правете, каквото искате, но ако след месец не ми представите убедителни доказателства за съществуванието на автентичния ръкопис на Клитарх, обещавам ви, че в списанието ще се появи кратко съобщение, написано лично от мене, което ще започва така: „Бившият сътрудник на редакцията Страхил Смилов…“