Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Alegria (2012)

Издание:

Георги Райчев

Най-хубавото птиче

 

Съставителство и редакция: Николай Янков

Редактор: Симеон Султанов

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: Магда Абазова

Технически редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Славка Иванова

 

Издателство „Български писател“, София, 1962

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Учебната година на село привършваше. Класният учител на трето отделение раздаде книжките на учениците. Обади им и радостната вест, че всички минават в четвърто отделение. Децата вдигнаха радостен шум. Но той ги усмири и весело им каза:

— Слушайте, деца, като ви пожелавам радостна ваканция, искам от вас едно обещание: всеки от вас през лятото да извърши поне едно добро дело. Да помогне с нещо, с което да заслужи похвала от всички, които чуят за това нещо… Разбрахте ли какво искам от вас?

— Разбрахме, господин учителю! — провикнаха се всички в един глас.

— Обещавате ли?

— Обещаваме! — екна пак стаята.

— Добре. Сега довиждане, наесен по живо, по здраво! Не забравяйте обещанието си!

Ваканцията почна. След късо време на игри и свобода настъпи селска полска работа. Лете на село всички работят — и голямо, и малко. Изминаха юлските горещини, дойде Голяма Богородица. Не сетиха кога свърши и август. И ето че един ден децата преметнаха пак торбички и поеха път към училището.

Събраха се и децата от четвърто отделение. Учителят почна уроците, но за обещанието не обелваше зъб, като че съвсем беше забравил за него! Децата си шушукаха, поглеждаха го, но не смееха да му заговорят за обещанието.

Така измина времето чак до Димитровден. И една събота съвсем ненадейно, в часа по четене, учителят застла на катедрата и рече засмян:

— Деца, днеска няма да четем. Днес ще изпълним онова обещание от последния ден пролетес. Помните ли го какво беше, а?

— Помним! Помним! — развикаха се радостно децата.

— Който има да каже нещо, нека вдигне ръка!

В един миг над чиновете се издигна цяла гора от ръце — всички искаха да кажат по нещо.

— Снемете ръцете! — извика учителят. — Разбрах, че всички сте извършили по някоя добрина. Я да ги видим какви са те. Мирчо — обърна се той към едно малко момченце от най-предния чин, — я кажи да чуем каква добрина си направил ти през лятото!

Момченцето стана и за раз казва смутено и объркано:

— Аз… аз, господин учителю, такова… аз спасих лястовичетата под стряхата на нашия обор…

— Така ли… Много добре, Мирчо. Те са красиви и много полезни птичета. Ами от какво ги спаси, как ги спаси? Я разкажи!

— От нашия котарак…

Някои деца се изсмяха, но учителят ги смъмра и подкани Мирча:

— Е, разкажи де, как стана това?

— Лястовичките бяха свили гнездо под стряхата, до кьошето на кирпичената ограда. И когато се излюпиха малките лястовичета, видях един път как нашият котарак се покачи на оградата и тъкмо щеше да измъкне пилците, аз го прогоних. Подире казах на батя и той закова една дъска на кьошето, за да не може да ги достигне котаракът.

— Браво, Мирчо, ти си извършил много добро дело. Избавил си от смърт петте лястовичета и си спасил хората от хиляди вредни насекоми, с които се хранят лястовичките… А сега да чуем и другите какво добро са направили.

Децата се насърчиха и почнаха да разказват едно през друго. Алеко Банчин беше спасил прасенцата, да не ги удуши свинята — майка им. Бил сам дома. Свинята се опрасила и той отместил и завардил малките прасенца. Друг избавил теленце, което се било заплело в повода си и щяло да загине. Трети отнесъл в полето колело на съсед, комуто се счупила на път колата.

А пък Атанас и Порката разказаха как избавили от удавяне в реката детето на една жена. Цялото село видяло и се чудило на храбростта им…

— Е, това е вече цял подвиг, момчета! — извика учителят. — За такава храброст медал се дава на спасителите.

В това време на най-задния чин бяха станали три момчета и говореха едновременно. Те бяха Дойчо Пецев, Васката и Паун. И тримата от горната махала.

Учителят ги спря.

— Чакайте, не може така всички наведнъж — нищо не ви се разбира! Я кажи ти, Васка, да чуем какво е станало. Ти ли извърши нещо?

— Не, господин учителю, ние всички.

— Кои вие?

— Ние — горненци. Дванадесет момчета от нашата махала.

— Какво направихте?

— Помогнахме на баба Боринка за царевицата й. Нали тя е стара и много сиромахкиня. Умря синът й по-лани, снаха й се ожени и тя остана самичка. Пролетес роднини й засяха една нивица с царевица. Подире момичетата и ергените й я прекопаха един неделен ден. Като дойде време да се берат царевиците, всеки си тръгна по своето и нямаше кой да й помогне. Веднъж Паун я видял, като сама бере царевици и ги пренася дома на гръб. „Хайде — каже — да й помогнем в неделя. Ще съберем децата от нашата махала и ще оберем царевицата. Татко дава нашата кола с ритлите да й ги превозим…“ За един ден обрахме и превозихме всичките царевици… Това е… Вечерта баба Боринка закла петела и ни гощава… „И прасе да имах, казва, щях да го заколя да ви нагостя, защото сте добри момчета, ама нямам!…“

— Браво! Браво, Васка! Право е казала бабичката — вие сте извършили най-благородното дело: помогнали сте на една стара и бедна жена… И другите сте добри. Всичките сте добри. Изпълнихте достойно обещанието си. Аз се гордея с вас. Да мога — ще разкажа на всички българчета, да видят какво сте сторили, за пример да ви имат!

Край