Едгар Бъроуз
Боговете на Марс (22)

Глава XXI
През огън и вода

Сведенията на Йерстед ме убедиха, че нямаме време за губене. Аз трябваше да стигна до храма на Ису тайно, преди войските на Таркас да атакуват призори. Веднъж достигнал стените му, бях уверен, че ще мога да преодолея стражите, защото имах достатъчно бойци със себе си, за да отведа Дея Торис.

Веднага щом се събрахме всички, започнахме превозването на нашите хора през подводния път към входовете за тунелите, водещи от басейна на подводницата до подземията на Ису. Трябваше да се връщаме много пъти, преди благополучно да стигнем целта си. Бяхме пет хиляди опитни бойци от най-войнствения народ на Барзум.

Понеже само Карторис знаеше скритите входове на тунелите, ние не можехме да се разделим на групи и отряди и да атакуваме храма на няколко места едновременно. Решихме той да ни отведе колкото може по-бързо до най-близкото до центъра на храма място.

Тъкмо се готвехме да напуснем басейна и да влезем в коридорите, един офицер привлече вниманието ми върху водата под подводницата. Отначало тя изглеждаше развълнувана като от движенията на голямо тяло под повърхността и аз помислих, че се издига нова подводница, но стана очевидно, че нивото на водата се вдига постепенно и скоро ще прелее извън басейна. За разлика от мен Карторис бързо схвана сериозността на положението.

— Бързайте! — извика той. — Ако се забавим, загубени сме. Помпите на Омен са блокирани. Трябва да стигнем горните етажи на подземията преди водата. Хайде!

— Води ни, Карторис, ние ще те следваме!

Младежът се хвърли в един от корабите и в колона по двама войниците го последваха в пълен ред, като всяка група влизаше само под командата на командира си.

Преди и последните да напуснат помещението, водата стигна до глезените. Съвсем непривикнали на вода освен в количества, достатъчни за бита, червените марсианци инстинктивно се плашеха от нея, особено при такава голяма дълбочина. Но фактът, че те дисциплинирано изпълняваха указанията, говореше за тяхната храброст и вярност към делото.

Излязох последен и когато тръгнах в опашката на колоната, вече газех във вода до колене. Коридорът бе залян до същото ниво.

Ходът на войската бе толкова бърз, колкото позволяваше движението в такъв тесен проход. Трудно изпреварвахме преследващата ни водна стихия. Колкото се издигаше нивото на прохода, толкова се издигаше и водата и аз разбирах, че тя бързо ще ни стигне. Причината за това бе, че издигането на водата се увеличава обратнопропорционално на все по-стесняващото се пространство. И много преди последните от колоната да стигнат горните етажи, лежащи над опасността, водата би ни заляла и половината от хората биха се издавили.

Оглеждайки се наоколо да потърся някакво най-просто средство за спасение, съзрях един страничен коридор, издигащ се стръмно от дясната ми страна. Паника обземаше хората пред мен. Трябваше да се направи веднага нещо или те щяха да хукнат напред през другарите си в лудо бягство, което би довело до смъртта на стотици и дори до запушване на прохода, без надежда за спасяване на първите.

Напрегнах гласа си до краен предел и дадох команда на командирите.

— Върнете назад последните войници. Тук като че ли има безопасен път. Следвайте ме.

Когато първият дуор (капитан) се върна, аз го предупредих да се вслуша в командите ми и да не излиза на открито, нито да напуска подземията, докато не дойда при него или не узнае по някакъв начин за смъртта ми.

Офицерът отдаде чест и отмина. Войниците един след друг влизаха в страничния коридор. Водата вече стигна до гърдите. Хората се препъваха и падаха. Опитвах се да помагам на някои, но работата ставаше все по-непосилна. Неколцина бяха повалени от кипящия поток. Най-после дуорът на последната група застана до мен. Той беше храбър офицер на име Гур Тус. Сега на нас двамата се падна тежката задача да въдворяваме ред и да поемем отговорността за живот на войниците.

Джон Кантос, синът на Кантос Кан, също се присъедини към нас с ротата си. Стояхме, хванати за ръце, докато и последният човек влезе в прохода. Тук открихме стръмен наклон нагоре и след стотина метра стигнахме до точка, която бе над водното равнище.

Няколко минути вървяхме бързо по стръмнината и аз се надявах, че тя скоро ще ни изведе в горните подземия, отвеждащи към храма на Ису. Но трябваше отново да изпитаме горчиво разочарование.

Далеч пред мен някой извика „Огън“. Викът бе последван от ужасени писъци и от командите на дуорите, които очевидно се опитваха да спасят хората от някаква нова опасност.

— Подземията отпред са подпалени — съобщи ми един войник. — Ние сме обградени от пламъци от едната страна и от вода от другата. Помогнете, Джон Картър, задушаваме се!

Една вълна от гъст дим ни заля и ние отстъпихме, задушени и заслепени. Трябваше да търсим нов път за спасение. Огънят бе хиляди пъти по-страшен от водната напаст и затова стремглаво хукнахме към първата галерия, която можеше да ни изведе далеч от дима.

Застанах до входа, докато войниците се изтеглят в новия проход. Край мен минаха на бегом около две хиляди войника, докато най-сетне потокът им спря. Бях сигурен, че не всички са се спасили, и за да се уверя, че никой не е останал, за да умре безпомощен, затичах се нагоре по кородора по посока на пламъците.

Беше горещо и задушливо, но най-после се добрах до едно място, достатъчно осветено от огъня, за да видя, че нито един войник не е останал. Но какво имаше в самия пожар или на отвъдната му страна, аз не можех да зная, нито пък някой бе минал през този пламтящ ад от химикали.

Обърнах се и тръгнах към коридора, където бях оставил войниците. Но с ужас установих, че връщането ми е невъзможно: пътят ми в старата посока бе препречен от една масивна стоманена ограда, която явно сега бе спусната.

Вече не се съмнявах, че движението ни из проходите бе известно на първородните. Доказателство за това бяха техните действия от вчерашния ден досега — атаката на флотата им, спирането на помпите, предизвикването на пожара. Резултат на добре пресметнат замисъл, който да спре настъплението ни към храма на Ису.

А сега и спускането на стоманената преграда, затваряща ме между пожара и наводнението. За пореден път ставаше ясно, че нечии невидими очи ни следят. Какъв шанс имах тогава да освободя Дея Торис, щом постоянно съм принуден да се боря с врагове, които никога не се показват. За хиляден път се осъждах, задето сам се вмъкнах в този капан, какъвто знаех или поне се досещах, че са подземията. Разбирах, че е по-добре да задържа цели нашите сили и да извърша съгласувана атака срещу храма откъм долината, като се доверя на случая и на голямото си желание за борба. Ето това беше начинът да смажем първородните и да ги заставим да предадат Дея Торис.

Димът от огъня ме принуждаваше да се отдалечавам към водата, чието плискане чувах в храма. Хората ми бяха отнесли и последния факел, а и коридорът не бе осветен от сиянието на фосфоресциращите скали. Този факт ми подсказваше, че не съм далеч от горните етажи, лежащи непосредствено под храма.

Най-сетне нагазих във водата. Димът зад мене беше гъст. А страданията ми нетърпими. Само едно нещо ми оставаше — да избера по-лесната смърт. Тръгнах надолу по коридора, докато студените води на Омен не ме обгърнаха. Заплувах в абсолютната тъмнина, без да зная накъде. Инстинктът за самосъхранение е силен дори когато човек знае, че смъртта стои пред него. Продължавах да плувам в очакване главата ми да докосне тавана на коридора, което би означавало, че съм стигнал до последната граница. Това би означавало завинаги да потъна в своя гроб.

Но преди да стигна точката, в която водата опира до върха на коридора, за моя изненада се блъснах в една стена. Опипах наоколо. Бях стигнал до главния коридор и все още имаше празно място между повърхността на водата и скалистия таван. Завих в посоката, в която преди време Карторис и главната колона бяха минали. Плувах все напред и при всяко загребване на душата ми ставаше по-леко, защото предполагах, че се доближавам до точката, където водите не могат да бъдат по-дълбоки от тези около мен. Бях сигурен, че скоро ще почувствам твърда почва под краката си и че отново ще имам шанс да стигна храма на Ису, аз да спася красивата пленница.

Но тъкмо когато надеждата ми бе най-голяма, главата ми се удари в скалите горе. Значи все пак най-лошото се случи. Аз съм стигнал едно от онези редки места, където марсианските тунели се врязват в по-дълбоките почвени пластове. Знаех, че някъде отвъд стената тунелът отново ще се издигне, но това нямаше особена стойност за мен.

Опитах последното, което ми хрумна в тази безнадеждна ситуация. Напълних дробовете си с въздух, гмурнах се под повърхността и заплувах през ледената тъмнина на заляната галерия. От време на време протягах ръка, за да напипам разочарован скалите над себе си.

Но повече не издържах на напрежението. Усещах, че скоро ще се предам и че не ще мога да издържа обратния път.

Смъртта ме гледаше право в лицето и никога досега не бях чувствал така ясно диханието на ледените й устни по челото си.

Отпадащото ми тяло направи едно последно, яростно усилие. Вдигнах се бавно и моите измъчени дробове се разтвориха за дъха на нещо чуждо и умъртвяващо… Но вместо това почувствах благодатен въздух да нахлува през зажаднелите ми ноздри в умиращите дробове. Бях спасен.

Още няколко удара ме доведоха до място, където краката ми напипаха пода, и скоро след това аз бях над нивото на водата. Тичах, полудял от радост по коридора, за да намеря първата врата, която да ме изведе при Ису. Ако не можех да имам Дея Торис отново, бях решен да отмъстя за смъртта й и никой друг живот не би удовлетворил жаждата ми за мъст освен този на жената сатана, причинила такива неизмерими страдания на народа на Барзум.

Стигнах по-бързо, отколкото очаквах, до някакъв вход на храма. Той беше от дясната страна на коридора, който вероятно водеше и към други входове на сградата. Но всички те бяха еднакви за мен. Нямах представа за къде води всеки един от тях. Без да чакам да бъда отново открит, затичах по късия и стръмен наклон и блъснах вратата в дъното му. Тя се отвори бавно и аз влетях в помещението. Макар и слънцето да не беше изгряло, стаята беше заляна от бляскава светлина. Нейният единствен обитател спеше върху ниско легло. От драпериите и пищните мебели ставаше ясно, че съм попаднал в жилището на някоя жрица, а може би и на самата Ису.

При тази мисъл кръвта ми кипна. Какво ли ще стане, ако наистина съдбата бъде тъй добра и постави отвратителното създание само и беззащитно в ръцете ми. С нея като заложница аз лесно бих постигнал всичките си цели. Предпазливо се приближих до лежащата фигура. Не бях преминал и половината на стаята, когато тя се размърда и преди да успея да реагирам, се изправи пред мен.

Изражение на ужас покри лицето на жената, после невярващ трепет, надежда, благодарност.

Моето сърце биеше силно в гърдите ми. Когато пристъпих към нея, сълзи изпълниха очите ми и думите, които искаха да се излеят в поток, задавиха гърлото ми. Протегнах ръце и прегърнах отново жената, която безумно обичах — Дея Торис, принцесата на Хелиум.