Георги Райчев
Майчина вяра

Печалната вест дойде още преди края на войната. В общината се получи писмо, в което се казваше, че полкът, в който служеха мъжете от село Искрево, взел участие в последните големи боеве, отличил се, но дал и жертви. По-нататък се изброяваха имена: тези и тези — починали, други — ранени, трети паднали в плен, а накрай — Борко Лозанов изчезнал безследно.

Писмото дойде следобед. До вечерта по цялото село се чуваха писъци и припевен женски плач. Само в дома на Борка беше тихо и тъжно като при истински мъртвец. Там бяха останали само майка му — баба Ринка, — двете му снахи, жени на по-големите му братя, Нейковица и Лозаница, и децата.

Снахите поплакаха, както е редно, и се заеха да утешават старата. Те бяха разпитали и знаеха вече какво е това „безследно изчезнал“ — загубил се, не го знаят къде е… Тогава защо да се плаче напразно: може да е пленен, без да са видели нашите, а най-сетне може и да е забягнал нанякъде… На война всичко става…

Баба Ринка беше приклекнала отвън до стената на къщата, люлееше се ту на една, ту на друга страна и блъскаше с юмруци побелялата си глава. От очите й течаха два реда сълзи и обливаха набраздените й бузи. Тя стенеше и като унесена повтаряше равно и на разпев все едни и същи думи: „Борко… Боренце… Най-малкият, най-свидният на мама… Как ще те майка забрави… Как ще те майка прежали…“

Но полека-лека тя даде ухо към думите на снахите си, накрай млъкна, заслуша се. Че те може и да са прави. Как така господ и света Богородица ще допуснат свидното й чедо да падне, да почине. Пък нали през седмица получи книга от него — здрав бил, добре бил, чакали вече скоро да се завърнат дома…

Старата жена млъкна, избърса очи с краищата на забрадката си, пооправи разбърканите си коси, притегна ги с шамията и стана.

— Жив е Борко! — твърдо рече тя. — Жив и здрав е! Нещо ми казва… На божа майка гласа чувам — живо е чедото ми… В църква ще отида, свещ да припаля пред иконата на Богородица.

Старата взе тояжката си и закрета към църквата, гдето се трупаха вече и други почернени майки и жени.

След няколко дни баба Ринка съвсем утихна, утвърди се във вярата си — Борко е жив. Но оттогава тя отвърна очи от всичко, което вълнуваше по-рано сърцето й: работа, дом, имот; снахите и децата; дори за двамата си по-големи синове, също на война, дума не отронваше. Скиташе цял ден по село. Спираше хората, заговорваше ги, вадеше от пазва скътаното Борково последно писмо и молеше да й го четат. Хората знаеха вече писмото, но от жалост към клетата майка четяха й го отново.

— Ето видиш ли — кълвеше тя, зарадвана, — чуваш ли какво казва Борко: жив и здрав е, скоро ще си дойде…

Така дочака тя края на войната. Завърнаха се оцелелите от село. Дойдоха си и двамата й по-големи синове — здрави и читави. Братята потвърдиха писмото — изчезнал. Наистина, в онзи ден били на друго място, но хората от Борковата рота им обадили как е станало. Настъпвали, отстъпвали. Една утрин погребали набързо в обща гробница десет човека. До обед отстъпили и оттам. Гробът останал отвъд. Не било сигурно кои са погребани там. Но все пак намериха се хора, които твърдяха, че уж видели на общия дървен кръст и Борковото име.

Приведоха глави и братята — погинал е малкият. Опитаха да подготвят старата, почнаха отдалеч, ала тя сети накъде бие работата, разсърди се, разплака се: „Борко е жив, а те, те са лоши: смъртта му желаят, жив искат да погребат брата си.“

Оставиха я на мира.

Към края на втората година братята решиха да поделят бащиния си имот. Но баба Ринка се разплака:

— Ами Борко? Ами делът му? И негова дял ли ще поделят двамата…

Този път братята бяха непреклонни. Поделиха имота на два дяла. Баба Ринка махна ръка:

— Правете, каквото ви е господ научил, ала мислете, че пред Борка ще отговаряте, когато си дойде. Близо е времето, така да знаете.

Всяка вечер старата лягаше с надежда, че в полунощ ще почука някой на вратата, ще скочи тя, ще отвори и Борко ще падне на ръцете й. Утрин излазяше вън, спираше посред двора и оглеждаше на три страни пътищата — не иде ли странник от дълъг път? Не връща ли се неин Борко?

У дома всички й говореха открито:

— Примири се, прежали го, няма да си дойде вече Борко.

Съседите я гледаха и клатеха глава — побърка се от жал старата жена, изгуби ума си. Няма да я бъде.

От всички свои на нейна страна беше само най-голямата й дъщеря Неда. Тя беше женена в съседното село Мокрено, на час път от тяхното. Още през войната баба Ринка често спохождаше дъщеря си. Седяха двете, поплакваха си за Борка и сами се тешаха: „Жив е Борко, кога да е, все ще си дойде.“

Същото беше и след войната. Не повярваха само майката и сестрата Неда. През тези две години не минаваше празник старата да не тръгне към Мокрено.

— При Неда отивам: ще я питам, може писмо да е получила от Борка.

Отначало синовете се сърдеха, спираха я, а после махнаха с ръка: нека върви, щом иска. Нека се тешат двете с празни приказки.

Така измина и третата година. Наближаваше краят на коледни пости. Баба Ринка ставаше всеки ден все по-неспокойна: този път вече няма разминаване — за Коледа дома ще е Борко…

Към края на декември хванаха студове. По полето падна сняг. Навръх суха Коледа, срещу бъдни вечер, небето се заоблачи, запрехвъркаха едри парцали сняг. Към обед баба Ринка стегна опинците си и се приготви за път.

— При Неда ще ида. Сън сънувах тази нощ: Борко си иде… Откъм Недкина страна е пътят му… Може вест да й е допратил… Иде си, ви казвам!

Но чу я Лозан, големият й син, разсърди се, викна й:

— Мамо, стига вече! Доста сме били за смях на хората. Никъде няма да ходиш ти! Вест й допратил Борко! Пратили ти вест вълците… Нямам време утре, навръх Коледа, да събирам по снега старите ти кости.

Баба Ринка се върна, седна край огнището, подпря глава с две ръце и остана така, като вкаменена. Скоро на двора надойдоха външни хора, улисаха се всички около закланата свиня. Мръкваше, когато някой спомена за баба Ринка. И чак тогава се сетиха да я потърсят. Но старата я нямаше никъде. Изтичаха до съседите — също. Едва след час им обадиха, че още през деня я видели хора, като поела шосето за Мокрено.

Лозан, големият, отсече:

— Няма да я търсим. Да върви, щом е тръгнала. Корава душа е тя — ще стигне и сама.

Но Нейко беше по-милостив.

— Не става така, бате. Виж какво е лошо време — вали, духа вятър. Ще я затрупа в някоя пряспа. Вий карайте тук, а пък аз ще ида да я настигна.

Той се облече, взе дреха и за нея, запали фенера и тръгна по мокренското шосе да я дири.

А баба Ринка наистина беше на път. Дълго седя тя край огнището — ала едното й око следеше какво става около нея. Когато се опразни къщата, тя скочи, грабна дрехата си, заобиколи зад къщата и се измъкна на пътя, без да я види някой. Накрай село тя наистина пое мокренското шосе, но когато стигна по по-прекия коларски път, отби се и тръгна по него. През деня там бяха минали дърварски коли и по снега личаха ясно следите им.

Мокрено беше отвъд хълма. Но докато стигне до билото, измина доста време. Снегът ставаше все по-дълбок. Притъмня, а горе я срещна буен вятър, пръсна сняг в очите й, отвя я встрани. Уморената жена спря, пооправи се, намери пътя и пак тръгна. Ала двадесет крачки по-нататък нямаше никакъв път. Наоколо се мержелееха само ниски заснежени храсти, лаеха псета надалеч пред нея и зад нея. Тя продължи напосоки, но сещаше как все повече отмаляваха краката й. Струваше й се, че сега вече псетата лаят отляво, отдясно, отвред покрай нея, а село не се виждаше.

— Натам е! — реши тя и пак закрачи.

Снегът покриваше вкочанелите й крака, на някои места затъваше до колене. Спираше, за да измъкне краката си. Полека-лека взеха да се объркват и мислите й. Тя виждаше ту своите, ту Неда. Говореше им, чуваше, като й отговарят. Но най-ясно пред очите й беше Борко. Тя го гледаше, заледените й устни разтягаше блага усмивка.

— Борко… Борко… — мълвеше тя. — Ти ли си, чедо… Идеш ли си… Дойде ли си… Ела, ела, мамин…

Старата спря в снега, подпря се на тояжката си да отдъхне. Ала когато поиска да тръгне, краката й не се помръднаха.

— Ще почина още малко — реши тя. — Ще поседна, по-леко ще ми бъде.

И пак пред очите й се мярнаха хора, много хора. А когато поиска да ги види — стопиха се като насън. Един остана само, той беше далеч, далеч — газеше из снега и идеше право към нея. Сърцето й се пробуди, затрептя, стопи го луда радост.

„Той е! Той е!“ — разкъса вик душата й. А човекът все прииждаше, той беше вече на няколко крачки пред нея. Достигна я, израсна голям като планина.

— Борко! Чедо! — извика тя и чу мил, жадуван от години глас, гласа на чедото си.

— Мамо… Мамичко!… Ти ли си тук, мамичко?…

Старата протегна вкочанелите си ръце и сети как две силни ръце я грабнаха и понесоха високо над снега. Тя се отпусна и скри глава в мъжките гърди. Изнемощялата й ръка потърси лицето му. Пръстите й напипаха заледена брада.

— Боре, колко си брадясал, синко.

— От път ида, майко… От дълъг път ида. През чужди земи, майко, през гори и планини… През вода и морета…

— Боже, а пък те не вярваха, чедо…

— Кои, майко?

— Лозан… Нейко… всички… Умрял, починал си, думаха ми те.

— Такъв бях, мале. Мъртвец бях и възкръснах. В Гръцко бях пленник. По гръцките острови ме държаха. Но избягах… Ето ме сега тук съм, на своя земя, при тебе, майко… И ти, ти първа ме срещаш, клета душо.

— Аз, Борко, аз и Неда…

— Кака ли… Кака Неда… Знам, знам. Видях ги. „Стой — спираха ме те, — спи тук и утре рано ще ги зарадваш…“ Да спя, да чакам, ами ти, ти, мамичко…

Старата не чува по-нататък. Унасят я сладките думи, унася я чуден сън. Тя сеща как я люлеят силните ръце и тъй й е добре, че иска да върви, все да върви, ей така докрай света, накрай света…

Късно през нощта у Лозанови залаяха псета и млъкнаха отведнъж.

— Нейко трябва да се връща. Я вижте дали я води.

Някой отвори и погледна:

— Иде си, на ръце я носи.

Но когато пътникът приближи, те видяха не Нейка, а висок мъж, брадясал и с другоземска шапка на глава.

— Честита ви Коледа, хора! — рече странникът и внесе в стаята вкочанелите мощи на майка си.