Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Alegria (2012)

Издание:

Георги Райчев

Най-хубавото птиче

 

Съставителство и редакция: Николай Янков

Редактор: Симеон Султанов

Художник: Иван Кьосев

Художествен редактор: Магда Абазова

Технически редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Славка Иванова

 

Издателство „Български писател“, София, 1962

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Не помня дали ви разказах за коледния кооперативен кожух на дядо Жека — слугата в нашето училище. Нашето село не е голямо. Но имаме си ново училище и двама учители — мъж и жена. Те пък си имат две деца — Любчо и Тинка. Любчо е в четвърто отделение, а Тинка — в трето. Имаме си и училищен слуга — дядо Жеко. Той пък си има добра другарка — баба Миленка. Те са най-бедните хора в нашето село. Имането им е само малката къщица до училището с широчък двор, обрасъл в бурени. Имат си още седем кокошки е два петела, които цял ден се бият и кукуригат. А щом петлите кукуригат, тогава почват да крякат с цялото гърло трите гъски и гъсокът. Ей това им е всичката веселба в къщи.

Едно време дядо Жеко си имаше и още една утеха и гордост — зимния кожух. Но той от година на година остаряваше повече и от господаря си. Най-сетне кожата му се съдра, вълната окапа и вятърът почна свободно да играе през дупките. Тогава и стана онази работа, за която ви споменах: децата от Тинкиното отделение съжалиха стареца и решиха да му купят нов кожух. Събраха пари от Коледа и Богоявление; намеси се и учителката, Тинкината майка, дадоха по нещо и читалището, и кооперацията, дето дядо Жеко също помагаше, и за Коледа го премениха с нов кожух.

— Е, Любчо, видя ли, надминахме ви! — присмя се Тинка на батка си.

Любчо почервеня от яд: той и сам разбра, че по-малките ги изпревариха.

— Чакай — закани се той, — и ние ще нагласим нещо, без да се сетите. Ще видиш!

През март, щом поникна зелената тревица и цъфнаха овошките, Любчо събра другарите си и тайно им обади какво е скроил. Всички се съгласиха и почнаха работа — пари да събират!

Любчо измолваше левчета от майка си и татко си, децата мъкнеха яйца на бакалина и пущаха парите в голямата мукавена кутия, която Любчо криеше в татковото си чекмедже. Само баща му знаеше тайната.

Един ден, към края на април, бащата отвори кутията и преброиха парите: осемдесет лева!

— Ще стигнат, Любчо! — засмя се той, прибра парите и излезе.

А вечерта дядо Жеко донесе в училищния двор едно голямо бяло агне.

— Брей, тежко, откъсна ми рамената! — оплака се той, като чистеше врата си от косми.

Децата го заобиколиха и радостно милваха агнето. Само Любчо и другарите му се споглеждаха и скришом се усмихваха.

— Е, Любчо, да ти е честито за Гергьовден! — рече старецът засмян. — Ами къде ще го пазиш?

— Слушай, дядо Жеко — намеси се баща му, — не може ли у вас да го настаним? Нощем ще спи в бараката ви, а денем ще пасе по двора. Трева има, колко щеш. И децата ще го нагледват.

— Може, може, даскале, хем и бабата ще му се радва. Стига се е карала с петлите и гъсока. Бива. Хайде, деца, да го отведем при баба ви Миленка.

Оттогава децата бяха все около агнето: хранеха го, пояха го с прясна водица.

Оставаха два дена до Гергьовден.

— Е, Любчо, утре вече ще го колим! — рече дядо Жеко на момчето.

Любчо само го погледна и се засмя:

— Утре ще видим, дядо Жеко.

— Какво? Жално ли ти е за него? Не бой се — аз ще му тегля ножа: колко съм ги клал такива…

Любчо пак се засмя и побягна. А на другия ден баща му събра цялото отделение, повика дядо Жеко и влязоха дома му, уж да вземат агнето.

Срещна ги баба Миленка, прегърна агнето и заплака:

— Ох, на баба сирачето… Как ще го заколите бре, даскале; я го вижте какво е мило, като бебенце!

Тогава бащата се обърна към Любча:

— Любчо, хайде!

И Любчо издекламира една къса реч:

— Дядо Жеко и бабо Миленке, това агне не е наше, то е ваше. Купи ви го нашето четвърто отделение, подарък за Гергьовден…

Дядо Жеко се ухили до уши, а баба Миленка от радост заплака още по-силно.

— Любчо, ей че Гергьовден ще изкараме, дядовото, да сте живи и здрави!

— Какво? — викна баба Миленка. — Гергьовден ли! Че ти да не си полудял? Кой ще ти даде агнето да колиш бре, щръбльо! Имаш ли ти зъби това агне да ядеш… Я го вижте хубостника му…

— Е, то е ваша работа вече! — засмя се учителят, поведе навън децата и остави старците да водят сами войната.

Разбира се, победи баба Миленка — не даде агнето. За празника заклаха единия петел, а на агнето тя върза на шията герданче от сини синци и радваше му се като на малко внуче. Радваха му се и децата. Всички му казваха „класното агне“. Само баба Миленка го наричаше Ваклушка, защото било женско и имало кафяви петна около очите.

Цял ден Ваклушка пасе на двора, а бабата седи на припек под стряхата и я гледа. Някой път агнето идва при нея, души я по ръцете и лицето и търка глава по рамото й. Тогава бабата го прегръща и сънливо му говори:

— Ох, на баба милото, то ще ни порасне, догодина ще го острижем и ще опреда чорапи на дяда; през зимата ще ми роди агънце; през лятото млекце ще си доя, а по до другата три ще станат, стаденце ще си имаме… Ох, на баба милото…

И така нататък, докато заспиваше и сънуваше, че наистина на двора им блее цяло стадо.

Край