Георги Райчев
Първият успех

Някога на края на годината се даваха на учениците не попълнените ученически книжки, както сега, а редовни свидетелства, печатани на хубава корава хартия.

Преди Петровден привършвахме уроците, после — изпитите. Разпущаха ни и след десетина дни раздаваха свидетелства.

Така беше и тази година.

Привършихме, разпуснаха ни и татко ме отведе дома, на село. Бях в първи клас^[1] — първа година в града.

Селото ни лежи на двадесет километра на юг от окръжния град, в най-равната част на Тракия. От нашето село се вижда планината и простреният в полите й бял град.

Полето беше пожълтяло. Тук-там вече жънеха овесите. Настъпваше тежка полска работа. Още на другия ден след пристигането ми тръгнах и аз с жетварите. Помагах според силите си. Носех от село храна и прясна вода за работниците, нагледвах добитъка, помагах на чичо Димо да връзва снопите.

Но през всичкото време умът ми беше другаде — мислех за свидетелството. Представях си как го пише класният наставник, подписва го, подписват го и другите учители, дори и директорът.

Мислех за деня, когато ще раздават свидетелствата — Петровден. Но аз нямаше да бъда там. Тази мисъл изпълваше с тъга сърцето ми. А така много ми се искаше да бъда и аз там, в нашия клас, за последен път.

Ето влиза класният с цял сноп свидетелства, изкачва се пред катедрата. Изглежда ни, усмихва се. Днес и той е празнично пременен, весел, радостен. Казва няколко думи — какви ли ще бъдат те? А другите чакат, притаили дъх. Класният разтваря дневника и вика поред имената — първи номер, втори, трети. Учениците излазят — едни пристъпват бавно, плахо, с несигурни стъпки, а други — гордо и самоуверено…

От време на време се опомвах и вдигах глава. От небето прежуряше слънцето, долу се простираше до безкрай жълтото море на нивите, над които трептеше като пламъци нажеженият въздух. Аз извръщах очи и впивах поглед към прострения под планината град. Струваше ми се, че и той ме гледа оттам, прикрил в недрата си зловеща тайна: моето свидетелство.

Мина Петровден. След няколко дни една вечер баща ми каза да се стягам, защото на другия ден ще отида сам в града за свидетелството си.

— Ти си вече голям — строго рече татко, — пътя знаеш и ще отидеш сам в града… И ще видим: ще ни зарадваш ли със свидетелството, или ще ни посрамиш пред хората…

На другия ден рано сутринта възседнах коня и заминах. Скоро прекосих нашенското землище и навлязох в коларовското. Далече пред мене се провидяха високите му тополи. Достигнах селото, изминах го, заобиколих и гората отвъд него, посред второто село; пак мера и накрай излязох на каменното шосе, което извеждаше право в града.

След половин час ето и града. Минах железопътната линия и подковите на коня затракаха по каменната настилка на улиците. На хана ме посрещнаха като познайник. Помогнаха ми да настаня коня и — ето ме на път към училището. Там беше първата ми и най-важна работа.

Но колкото приближавах, толкова повече намалявах крачки и сещах как коленете ми се подгъват. Искаше ми се училището да бъде далече, далече — накрай града, да вървя и никога да не го достигна. Но след малко пред мене се изпречи голямата бяла сграда на гимназията. Изкачих се. Влязох вътре. Глухо, пусто навред. Слугите ми казаха, че класните наставници раздавали свидетелствата, но сега нямало никого.

Отдъхнах облекчено и се запътих към дома на класния. Но и там го нямаше. Отишъл на лозе и щял да се завърне след час-два. И тъй страшната вест се отлагаше с още два часа.

Тръгнах из града. Лутах се насам-нататък, вълнувай от хиляди мисли — ту добри, ту лоши. Слънцето отдавна беше минало пладне и се насочваше към планината. Запътих се пак към класния.

Този път ме посрещна той сам. Снех бързо шапка и го поздравих смирено.

Той ме изгледа весел.

— А, ти ли си — рече той засмян, — дойде ли? Добре дошъл!

И ми подаде ръка.

Аз поех ръката и я целунах. Учителят ме плесна галено по бузата.

— Я какъв юначага си станал — изгорял си цял от слънцето.

Класният поръча да го почакам в училището. Тръгнах. Но сега вече сърцето ми трептеше от надежда. И не бях се излъгал. Когато дойде, класният извади свидетелството, разтвори го и го прикри на гърдите си. Искаше да се наслади от моето вълнение.

— Казвай сега — попита той засмян — какво мислиш: минаваш ли, или ще повтаряш класа?

Аз склоних засрамено глава. Какво можех да му отговоря! А той ме приближи, повдигна ми главата и подаде свидетелството.

— Ето вземи и целувай ръка: минаваш във втори клас.

Не знам как съм взел свидетелството и целунал ръка. Стори ми се, че подът се разлюля, изгубих равновесие и едва не политнах. Толкова бях смутен и развълнуван от добрата вест.

Щом изскочих вън, първата ми работа беше да споделя радостта си с някого. Запътих се към дома на един от другарите си.

Аз припках по улиците и когато срещах някого — стар или млад, познат или непознат, — все ми се искаше да го спра, да вдигна в ръка свидетелството и да извикам: „Ей, гледай! Чети тук: минавам във втори клас!…“ Но хората ме отминаваха равнодушно и аз се отдалечавах ядосан и оскърбен.

Приятелят ми не беше дома. Но вън, на улицата, играеха няколко момчета, наши другари. Заобиколиха ме и грабнаха да разгледат свидетелството. Едни ме хвалеха, други завиждаха — които имат слаби бележки. А аз мълчах и се чувствувах сякаш изведнъж пораснал високо над всичките.

Прибрах свидетелството и се запътих към хана. Сетих се най-после, че ме чака път. Но когато тръгнах, слънцето беше вече съвсем ниско над планината. Минах железния път и подкарах коня. Надеждата ми беше, че ще достигна и отмина по видело поне коларовската гора. Но догдето измина шосето и се отбия встрани, слънцето се скри зад планината и над полето паднаха черни сенки.

А аз държах юздата, подканях коня и все поглеждах назад. Баирите ставаха все по-черни и червеното небе бързо потъмняваше.

Наближих гората. Тази утрин тя беше роена, зелена, приветлива, а сега лъхаше от нея хладина и мрак. Вън от гората, вдясно от пътя, имаше вековен клонест дъб. Преди няколко седмици в нашето село се беше разчуло, че уж кметът Слави, като се връщал късно от града, видял как от този дъб излетяло нещо дълго, огнено, завъртяло се ниско над земята и се скрило в гората.

„Змей — казваха всички, — змей е било…“

Щом приближих дъба, аз дръпнах юздата, стиснах здраво седлото и подкарах. Конят вдигна глава и впери продължително уши към дъба. Изведнъж студени тръпки полазиха цялата ми снага. Всеки миг очаквах да светне нещо и да връхлети върху мене…

Но конят отмина, наведе пак глава и продължи спокойно напред.

Стигнах в Коларово. Хората бяха се прибрали вече, в къщите блещукаха светлини. Само аз бях сам в чуждото село и ме чакаше още път през тъмната нощ.

Изминах селото, нагазих реката. Сега и водата ми изглеждаше черна и гъста като смола. Конят движеше крака с мъка. Той спря и пи жадно, излезе на отсрещния бряг и пое нагоре стръмнината. Наоколо беше тъмно и ставаше все по-тъмно. Минахме трите могили. Наближаваше нашето землище. Радвах се: там всичко ми беше познато.

Но нагазихме землището, а околността ми се струваше все така чужда, непозната и пълна със страхотии. По нашенското поле имаше тук-таме ниски глогови храсти. Сега тези храсти изглеждаха черни, високи като сгради, дори струваше ми се, че се движат, минават ту от една, ту от друга страна на пътя и лазят подир мене…

Аз притисках колене върху топлата снага на коня и ми се искаше да се слея с него. Аз се привеждах, гладех го с ръка по шията, говорех му ласкави думи.

— Белчо, Белчо! — шепнех му аз. — Карай напред, крачи по-скоро, отведи ме дома… Никога вече няма да те мъча, ще ти нося зоб и сено, и прясна трева… само ме отведи дома…

А животното беше вдигнало глава и тревожно се вслушваше: ушите му непрекъснато се движеха — едното напред, другото назад. Следях ги и тръпнех при всяко помръдване.

От време на време вдигах десница и напипвах в джоба си твърдата хартия на свидетелството. Там ли е? Ами ако съм го загубил! Ами ако никога не стигна дома и не мога да го покажа на мама и татко…

Но ето че конят вдигна глава, напери уши напред, изцвили и ускори крачки. Вдигнах и аз глава: далече в мрака блещукаха светлини, познах — нашето село. Конят беше разбрал, че приближаваме, и сам забърза нататък.

След няколко минути вече различавах овошките, дворовете и сгушените сгради. Навлязох, стигнах до нашата улица и конят спря пред залостената порта.

Видяха ме, отвориха. Татко ме посрещна и ми се скара, че съм закъснял толкова, но по думите му разбрах, че и той се радва, че се връщам здрав и читав.

От къщи излезе мама и ме посрещна почти разплакана. Всички помислили, че ме е сполетяло някакво нещастие. Но аз се върнах и донесох едно чудно нещо: свидетелството!

Взеха го, видяха го. Татко ме похвали, мама ме целуна просълзена. Изредиха се и другите. Аз се смутих и избягах засрамен навън. Там ме посрещна Шарко, нашето голямо овчарско куче, изправи се, лизна ме по лицето. Аз сграбих кучето, прегърнах го и почнах да му шепна като безумен:

— Шарко… Шарко… знаеш ли, че аз имам вече свидетелство — добро, хубаво свидетелство, сам си го донесох от града… Минавам във втори клас… Ей, чуваш ли — втори, втори клас…