Марк Твен
Архиви на адамовото семейство (6)

Първи откъс от дневника на Матусал

Ден първи от месец четвърти на година 747 от началото на света.

Днес навърших шестдесет години — защото родил съм се аз в лето 687 от началото на света. Дойдоха при мен някои от родата и настояваха да се оженя, за да не секне родът наш. Млад съм аз още, за да си взема такива грижи на главата, макар да ми е известно, че баща ми Енох и дядо ми Наред, и прадядо ми Малелеил, и прапрадядо ми Каинан са си взели невести на такава възраст, каквато достигнах и аз. И всички те ми говориха днес и надпреварваха се да ме скланят да се оженя, защото аз съм най-старият син на баща си и когато дойде моят ред, ще стана глава на нашия княжески род и владетел на градовете, земите и титлите, принадлежащи на него, когато на боговете бъде угодно да призоват живите още наследници и по-старши родственици, които стоят между мен и тези високи почести.

Ден десети.

Възнаградих с дарове неколцина мъдреци и слугите им и отправих ги да си вървят в родните свои страни, защото не са ми нужни вече наставници, тъй като моята младост завърши и престъпвам сега прага на зрелостта. С мъдреца Уц, що живее в далечната земя Нод, в древния град, именуван Енох, проводих един военачалник и много храбри воини измежду собствените ми телохранители, че да защищават него и кервана му от чедата на Иавала, които гъмжат из пустините по тоя път. Неговата праправнучка Цила остана в дома на техния сродник Авакум, защото искаше да им погостува още, а те се радваха на гостенката си. Красива девица и скромна.

Ден осемнадесети.

Годишнина от съзиждането на града ни. Нека процъфтява Аумрат и всички онези, що живеят между неговите стени. Моят прадядо Малелеил, който преди 300 години е положил крайъгълния камък, седеше тържествено в светилището на храма и приемаше старейшините на града, и възхваляваше величието негово и славата му, и мощта му и великолепието му; и разказваше той как е бил съграден първият дом и как пред очите му градът се разраствал, за да се разпростре днес върху пет хълма и долините помежду тях, тъй че вече никой не може да прочете жителите му. И наистина хубав град е това, с храмове и палати, с яки стени и улици, що нямат край, и няма в него дом, който да не е построен от камък. Първопостроената къща се е порутила вече, ала много люде се стичат да я гледат с благоговение и никому не е позволено да прави поразии по нея, въпреки че неразумни пришълци от далечни страни имат суетния обичай да дращят върху камъните й имената си и още названията на никому неизвестните селища, откъдето са родом — обичай безразсъден, който издава глупеца.

Ден двадесет и четвърти.

Този ден някакви фокусници даваха представление в двореца на моя баща и един от тях гълташе огън и туряше живи въглени в устата си, сдъвкваше ги със зъбите си и ги поглъщаше; и още пиеше горяща нафта и не проявяваше никакво отвращение, а само доволство и радост. А друг похлупи едно дете с кошница, измъкна меч и промуши с него кошницата, и издърпа меча си окървавен и чуваха се стенанията на детето. Когато вдигнаха кошницата, не видяхме ни детето, ни следа от неговата кръв. Но туй са стари фокуси и не струват много.

Трети нагълта крив кинжал, дълъг колкото човешка ръка. Сладкоречив беше тоя фокусник и красив, ала на мен ми се дощя тоя кинжал да разпори червата му, че да свърши представлението, защото нито аз, нито някой друг смее да седне в присъствието на баща ми, нито пък да излезе преди него. Ала той беше предоволен и крайно удивен, а то е, защото живее в уединение и занимава се с наука и не вижда какво става по тоя свят. И наистина тия евтини шарлатании така го възхитиха, като да беше недодялан селянин, неизлизал нивга от селото си.

После отиде той в театъра, съпроводен от всички придворни и велможи, облечен в пищни одежди. Този нов актьор Луц, чието име се носи сега из цялата страна, така развълнува тълпата, играейки ролята на Адам в класическата, внушителна и несравнима пиеса „Изгонването от Рая“ (до днешно време нищо такова не е написано), че всички се разридаха високо и много пъти ставаха на крака и викаха, и стояха прави дълго и овациите им сякаш никога нямаше да стихнат. Но ето че излезе напред Иевел, този немирясващ брат на моя прапрапрадядо Енос, и вдигна вежди и заоглежда със съжаление людете, като че искаше да каже: „Нима туй е актьорска игра?“ Той всякога сторва тъй и нищо не го задоволява, освен старинни неща и глупави, които само той е виждал и никой друг; нищо съвременно не търпи и все казва, че е пошло и бездарно, и нито му се наслаждава, нито оставя другите да му се наслаждават. И подзе той дълга и гръмогласна реч, говорейки високомерно — какъв бил театърът едно време преди сегашния упадък, — и казваше: „Когато беше жив великият Уциел, тогава имахме Адам! Великий боже, когато ние, които сме виждали истинска актьорска игра, се пренасяме в миналото и си спомняме какъв беше театърът преди 500 години…“ И тук той разигра такъв страдалчески вид и взе да се хвали и така безсрамно и нагло да лъже, че човек с удоволствие и с помощ божия би го пратил при неговите пропаднали идоли. Колко досадни са тези вкиснати беззъби старци, които продължават да живеят, сякаш само за да ни навират в очите прехвалените чудеса на някогашното време, отдавна забравени, за които никой, освен тях не съжалява. Старостта има своите хубости, ала подобни навици не я красят. Аз бих му рекъл някои неща, но такива думи не приличат на малкото ми години и едва покаралата ми брада.

Ден двадесет и седми.

Днес Цуар, един от моите роби, падна ничком пред мен и ми напомни смирено, че има вече шест години, откак го купих от баща му. Извиках моя управител и той ми потвърди, че това е истина. Този човек беше евреин и аз не можех да го държа повече в робство, и казах, че от днес е свободен. Той се поклони доземи, казвайки: „Господарю мой, аз имам жена и деца.“ Тогава, без да премисля, щях да му кажа: „Вземи и тях.“ Но моят управител падна на колене и извика: „О, княже, макар да е тежък моят дълг, трябва да го изпълня: когато го купихме, той нямаше ни жена, ни деца. Благодарение на вашата милост той има жена, а децата му са родени в робство.“ Това ме доста смути, защото не бе ми се случвало да решавам подобни въпроси, и рекох: „Щом е тъй, нека бъде тъй — дай му пари и дрехи и го пусни да си отиде сам от дома ми; но се грижи добре за жената и децата му, те не бива да бъдат продавани и да страдат от нужда.“

Тогава стана Цуар, поклони се и излезе клюмнал, като да бе го споходила голяма мъка. И не ми беше леко на сърцето, макар да бях постъпил според закона. И щях да се радвам, ако можех да постъпя иначе. Излязох да видя какво става, като наредих на стражата да не ме следва, и ги видях да се прегръщат мълчаливи, с вкаменени лица, без да проронят нито сълза — а децата си играеха в нозете им и се боричкаха за пеперудата, която едно бе хванало. И прибрах се в покоите си, и напусна ме радостта на живота, и ми беше чудно, защото те бяха само роби, прах под нозете ми. Ще трябва още да поразмисля върху това.

Ден двадесет и осми.

И дойдоха тези нещастни люде при мен, и Цуар с отчаяно лице, което не отговаряше на думите му, каза: „Господарю мой, както се полага по обичай и закон, дойдох да заявя, че обичам моя господар и моята жена, и моите деца, и се отказвам от свободата; затова нека пробият ухото ми с шило пред съдиите, та според този знак аз и близките ми да се върнем навеки към робството, защото тая участ или дори смъртта е по-добра от раздялата с тези, които са ми по-скъпи от хляба, от слънцето и от диханието на живота.“

И не зная правилно ли постъпих, ала сърцето ми не можа да понесе това и казах: „Суров е този закон и жесток; дарявам ви свободата, на всички ви, та съвестта ми да ме не измъчва повече.“ Те бяха ценни роби, но аз моля бога да се не разкая за решението си, защото богатството ми е толкова голямо, че освобождавайки ги, губя все едно дребна монета.

Месец пети, ден трети.

Не ми се нрави княгиня Сара, внучката на моя сродник Илия, макар техният род да е стар, богат и славен, и аз не ще се оженя за нея, освен ако баща ми не ме принуди. Преди три деня тя пак дойде с голяма свита благородници и слуги, за да погостува в палатите на моя баща, които са срещу моя нов дворец, при това съвсем близо. Тая девица е приблизително на моята възраст, само че малко по-голяма — на шестдесет и една години, — което не е така приятно, както ако беше по-млада от мен. Но, боже мой, на тая възраст тя би трябвало да бъде цъфтяща и весела, а тя е важна като задомена жена и има сериозен вид и мътна кожа. Иска да се покаже за много мъдра и учена и ходи с навирен нос, и все дава вид, че е в дълбока размисъл. И не дай боже да закачи нос на някой клон — ще се обеси, защото извит е носът й като клюн и много удобен за тая цел. Според сегашната мода на главата й има повече купени от пазара коси, отколкото дадените й от природата. Ако излезе мода по същия начин да се уголемява носът, с който милостивият Бог ни е дарил, чудя се какво ли ще прави тогава тази жена? Където и да ходи, тя мъкне след себе си на връвчица едно рунтаво противно куче, а седне ли, взема го в скута си и го гали, гали, а при лошо време го облича с везана сукнена дреха, да не би да хване настинка или треска някаква, че цял свят да скърби. Проклет да бъде денят, в който може да наследя неговото място и досадната любов на неговата стопанка. Амин.

Ден пети.

Както се разхождах в двореца на фонтаните, явиха се пред мен Цуар и жена му Мала и паднаха ничком да кажат молбата си; и щеше стражата да се разправи жестоко с тях, задето са дръзнали да нарушат моето спокойствие и моите размишления, но аз не допуснах това, защото, откак проявих милосърдие към тези люде, тяхната съдба не ми беше безразлична. И помолиха ме да ги вземи на работа при мен, и аз изпълних молбата им, макар да ми се видя странно простодушието на тези нискостоящи люде, дошли да тревожат с молбата си човек с моя сан. И назначих Мала да прислужва в покоите на жените, а Цуар взех по-близо до себе си и го назначих началник на слугите, и дадох им добра плата, а те останаха много благодарни, защото не очакваха и не се надяваха на такова щастие.

По пладне видях девицата Цила да минава през главната врата на двореца, съпроводена само от един слуга, защото тя не е от знатно и богатско семейство. Уц, нейният прапрадядо, е човек много учен, ала неговият род не се слави с нищо. Те са идолопоклонници, молят се на Ваал, и затова законът ги лишава от някои права и облаги. Много красива е тази девица — да, много по-красива, отколкото ми се виждаше преди.

Ден десети.

Целият град се тълпи по улиците, по стените, по покривите на къщите, по всички места, откъдето се вижда надалеч, за да зърне диваците от прочутото племе на иавалитите, които живеят не в къщи, а в шатри и скитат на разюздани орди по безкрайните пустини на североизток близо до Земята на Нод. И бяха дошли двадесет от тях, големи и по-малки вождове със слугите си, всичките на камили и облечени дивашки пищно — идваха да се преклонят пред баща ми и да сключат мир с него. И щяха да получат те стоки, дрънкулки и земеделски сечива, а в замяна да обещаят да не вършат разбойничества по пътищата и да не закачат нашите кервани и търговци. Такива пратеници иавалитите провождат всеки петдесет-шестдесет години, ала после нарушават договора и пак правят поразии. Но вината невинаги е тяхна. Обещаят те да живеят в земите, отредени за тях, и да се препитават с мирни занаяти и земеделие, ала наместниците, изпращани да ги управляват, ги мамят и потискат, преселват ги на други места, не толкова добри, заграбват плодородните им земи и ловните им райони, а когато те се съпротивляват, обсипват ги с удари — оскърбление, което те не търпят; и тогава въстават иавалитите нощем и изтребват всички, които им попаднат в ръцете, отмъщавайки тежко за лукавството и потисничеството на наместниците. И тогава нашата войска се вдига на поход да опустоши техните жилища, но не успява. Дошлите днес пратеници обикаляха града, разглеждаха неговите чудеса, ала нито веднъж не възкликнаха, нито издадоха по някакъв начин възхищението си. По време на аудиенцията много любезни речи се произнесоха от двете страни, а след пиршеството пратениците бидоха изпратени с купища подаръци, главно земеделски сечива, които те ще превърнат в оръжие, и ще въстанат против своите поробители. Невероятно и много приятно зрелище представляваха тия диваци със свирепи лица; но тяхното племе и други такива племена са костелив орех за моя баща и неговия Съвет. Те нямат бог и ако ние от добро сърце им изпратим някой мисионер, че да им покаже правия път, те изслушват почтително всичките му наставления и после го изяждат. И така пречат да засияе сред тях светлината на вярата.