Книстер
Лили Чудото и тайната на изгубения подводен свят (5)

Четвърта глава

Шнуртел Великолепни се качи на гърба на Лили и се вкопчи като коала в нея. Така двамата забързаха към града. Тичайки, стигнаха до хубавата градска порта и Лили най-накрая срещна жителите на Атлантида. На пръв поглед те изглеждаха като нормални хора, но малко по-ниски. Когато ги огледа по-добре, Лили забеляза, че те имаха много странни малки уши. Дали това не бяха хриле, с които те можеха да дишат и под водата? Вратовете им като че ли също бяха по-дълги.

Те обаче прикриваха това с красиво украсени яки от плат или кожа. Какво ли значеше това? Може би беше просто мода? Жителите на Атлантида държаха много на външния си вид. Изглежда, че всеки един от тях искаше да надмине другите с възможно по-великолепно облекло. Лили видя празнични одежди с индийски мотиви, също така и шарени, прилепнали към тялото трика, точно като на спортистите, но и средновековни дрехи с кожени брони, като тези на японските самураи.

— Хайде! Като схваната гъска си! — Шнуртел Великолепни върна Лили в реалността и все едно беше яхнал кон, заби шпорите на ботушите си в бедрата на момичето.

Смирението му като че ли се беше изпарило, защото той отново възвърна невъзпитания си, заповеднически царствен тон:

— Имаме задача! Напред към Алтинг! — Костенурката посочи посоката с тризъбеца си. Лили тръгна по изкусно украсената с миди улица. Как й се искаше да поговори с жителите, но царят на костенурките не й даваше мира. Тя трябваше да тича в галоп. Те не се набиваха на очи и това не беше чудно, защото наоколо хората бяха много разнообразни. От време на време някои от жителите им махаха с ръка. Лили даже реши, че е видяла нормален човек с нормални уши и още по-странното беше, че той май носеше маратонки, съвсем истински маратонки! Невероятно! Те минаваха покрай великолепни къщи, които бяха украсени по същия фантастичен начин, както и дрехите на обитателите им. Лили беше така впечатлена от видяното, че изобщо не се чувстваше уморена. Едва когато Шнуртел Великолепни я дръпна грубо за косата и извика:

— Свали ме на земята! — тя усети, че се беше задъхала. Пред една богато украсена порта стояха двама прислужника, които бяха облечени като пажове пред хотел.

— Към Алтинг! Заведете ме веднага в Алтинг! — извика Шнуртел Великолепни на пажовете. — И обявете, че аз цар Шнуртел Великолепни, от знатния род на трето поколение Туртелдромп, син на цар Шнорхел Великолепни Туртелдромп и главнокомандващ на непобедимата армия на казаците от Туртелдромп… водя спасението!

Без да се колебае един от пажовете забърза напред, а другият ги съпроводи през един коридор и по едни стъпала нагоре в една огромна зала. Там няколко атланти бяха седнали около кръгла маса и дискутираха нещо много разпалено. Те всички изглеждаха много знатни и вдъхващи респект. Когато Лили и царят на костенурките влязоха, разговорът беше прекъснат. Лили преброи тринадесет мъже и жени, всички облечени в пурпурно червени мантии и с побелели коси, които говореха за преклонната им възраст.

— Добре дошъл, мили Шнуртел Великолепни! — каза една жена с нежен глас. — Сигурно ще можеш да ни обясниш, защо без предупреждение си довел пред съвета на старейшините една непозната.

С огромен подскок, на който Лили не беше предполагала, че костенурката е способна, Шнуртел великолепни се озова на масата и извика:

— Нося спасение! Това момиче няма знак!

В залата се чу шушукане.

— Аз я хванах при цветните блата. Тя се появи там все едно от нищото. Може би там някъде има изход…

— Е, коя си ти и какво ще кажеш по този въпрос? — се обърна към Лили мъж с посивяла брада. Сърцето на момичето щеше да се пръсне от притеснение.

Лили си спомни всички предупреждения за опасностите в подземните светове, които бяха написани в магическата книга. Къде беше попаднала? Какво щеше да се случи, ако сега кажеше нещо погрешно? Щеше ли да бъде осъдена от съвета, защото беше влязла неканена? Лили пъхна ръка в джоба на панталона си и напипа плюшената мишка. Но дали щеше да може да се прехвърли в реалния свят с помощта на магическия скок?

— Е? — попита пак брадатият мъж, който все още очакваше някакъв отговор.

— Тя със сигурност може да ни спаси. Предчувствам го. Кълна се в честта на знатния ми род Туртелдромп, тя може да ни помогне. Тя е единствената ни надежда!

— Ти да не би освен знак, да нямаш и глас? — попита някой от атлантите.

— Ах, знакът… — Лили започна да търси подходящите думи. — Какво искате да кажете?

Като по команда всички атланти веднага вдигнаха лявата си ръка към слепоочието, все едно искаха да я поздравят и Лили видя, че от вътрешната страна, близо до китката те имаха кръгла татуировка. Една емблема с магичен знак, в чиято среда имаше русалка, която се смееше. Лили също вдигна ръката си и отново се чу шушукане. Жената с нежния глас се обади отново:

— Нека да ти обясним. Всички атланти носят този знак. Това е мандала. Той се предава от поколение на поколение. Дори и някои хора, които са дошли от Земята и живеят сред нас, го имат.

— Тук има и земляни? — се изплъзна от устата на Лили.

Жената кимна.

— Да, те попаднаха при нас, когато корабокрушираха в Бермудския триъгълник. Те имаха щастието да бъдат хванати от нас на много хиляди морски мили оттук. Всички, които пожелаха да живеят според нашите правила, ние приехме в Атлантида. Но преди да минат през шлюза и да влязат в нашето царство, те трябваше да приемат нашия знак, който ни свързва: мандала. Ти нямаш този знак и въпреки това си влязла при нас. Значи не може да си влязла през шлюза…

— Ние знаем от нашите шамани, че към нашия свят има и друг вход. Това е вход, през който ние атлантите не може да преминаваме. Ти да не би да си също шаманка? Или си друид, магьосница или както там те наричат земляните?

— А ако съм? Какво ще стане тогава? — попита Лили предпазливо.

— В такъв случай ще можеш да ни помогнеш… да разрешим един неотложен проблем — обясни мъжът с брадата.

— Ти може би ще можеш да спасиш цяла Атлантида! — извика Шнуртел Великолепни с настоятелен глас и удари с тризъбеца си по масата.

Лили се замисли, и после изведнъж каза:

— Цар Шнуртел Великолепни ми разказа за огромния октопод, който е препречил шлюза за влизане. Но как мога аз с моите скромни средства… как да се изразя? Не разбирам… искам да кажа, ако вие сте били в състояние да изградите под водата всички тези високо технологични съоръжения, тогава бихте могли да се справите и с един октопод, който ви заплашва… Вие със сигурност имате подводни оръжия или…

Присъстващите прекъснаха Лили с бурни възражения, докато един от тях не вдигна ръка, за да ги умири и обясни на Лили:

— Ние атлантите отхвърляме всякакъв вид насилие. В това сме се заклели още преди хиляди години, откакто се отделихме от земния свят, в който властваше насилието. По-скоро бихме умрели, отколкото да изневерим на тази клетва.

— Ние обаче не! — обади се Шнуртел Великолепни и размаха войнствено тризъбеца си. — Но какво може да се направи срещу това чудовище?

— Мисля, че дори и да можете да унищожите чудовището, ние няма да ви го позволим — каза брадатият мъж и нежно погали костенурката по главата. — Защото ако вие използвате насилие от наше име, така че създанието умре, ние ще сме виновни. Вие ще сте били само нашето оръжие и инструмент… Ще се почувстваме виновни. Може би този октопод е изпитание на съдбата за нас. Ние ще издържим този изпит и ще останем верни на клетвата си. Но ти, всичко-знаеща шаманке, не си мисли, че ние ще се оставим да умрем. Ако има порта или някакъв изход, през която ти да изведеш народа ни и така да ни спасиш от сигурна смърт…

Лили поклати глава. На нея й беше известна заповедта на стъпалата на Орфей: Не взимай със себе си никакво живо същество в твоя свят! Никога и поради никаква причина! Какво ли щеше да стане с тези миролюбиви същества, ако Лили ги заведеше при хората? Щяха да ги затворят в зоологическата градина или да ги дават по телевизията, за да им се присмиват всички и така нататък… Колко ужасно!

— Страхувам се, че не мога да ви помогна — каза тя и почувства как очите й се насълзиха. — Само ако можеше да разгледам по-отблизо този октопод, може би щеше да ми хрумне идея, как да го прогоним, но…

— Защо не опиташ? — попита един от атлантите.

— Мисля, че надценявате възможностите ми. Водата… как аз бих могла да… всичко отвън е пълно с вода!

— Ще сдъвчеш тази перла — каза жената с нежния глас и подаде на Лили едно голямо колкото орех синьо топче. — То ще те пази от голямото водно налягане и ще ти доставя кислород.

Мъжът с брадата предложи:

— А за да не ти се случи нищо, ще ши дам Авантилос назаем. Това е моят воден кон. Той е най-трудолюбивото морско конче в целия Бермудски триъгълник и ще те изведе светкавично бързо от всяка опасна ситуация.

— Но ако отворим шлюза, тя веднага ще се натъкне на октопода и ще попадне в огромната му уста. Тя трябва да излезе от нейната тайна порта, и отново да влезе, за да се озове зад гърба на октопода — каза Шнуртел Великолепни и се замисли: — Но кой знае, колко време ще отнеме това и дали моите хора отвън ще оцелеят.

Лили се поколеба. Тя видя колко отчайваща беше ситуацията и че всички атланти възлагаха надежди единствено и само на нея. Можеше ли да разочарова тези подводни хора? Невъзможно!

— Дайте ми балончето с въздух! Нека да се опитам да направя нещо! — каза тя. — Къде е водното конче?

Брадатият мъж даде нареждания да доведат коня му и да го оседлаят възможно най-бързо. Другите обясниха на Лили как точно трябва да глътне перлата. Беше много просто. Трябваше да я сдъвче както дъвка и тя щеше да й осигури въздух за няколко минути.

— Но трябва да сдъвчеш нова перла едва, когато си сдъвкала до край предишната. Не трябва да взимаш повече от една наведнъж, защото действието ще е прекалено силно! — беше предупредена Лили. Тя сложи в джоба на панталона си едно доста голямо количество от перлите.

— Няма да са ти необходими чак толкова много! — усмихна се брадатият мъж и я изведе на двора.

Каква гледка! В едно кръгло езеро с кристалночиста вода плуваха водни кончета. Някои от тях подадоха глави изпод водата, за да видят, какво се случваше на двора. Тези интересни животни бяха много по-големи, отколкото Лили си беше представяла. Изведнъж едно особено красиво морско конче подаде глава изпод водата. То имаше дори истински поводи, които Лили беше виждала да слагат на истинските коне. Когато забеляза мъжа с брадата, то подскочи от водата и започна да цвили радостно. Щом стъпи на земята, то разтвори леко заоблената си опашка и започна да подскача високо около насъбралите се атланти. Брадатият мъж го хвана за юздите и му каза нещо на ухото, при което животното приклекна, за да може Лили да го възседне по-лесно. Тя ликуваше. Само ако приятелката й Мона можеше да я види! Лили беше прекарвала с нея много часове в училището по езда. И двете момичета бяха луди по конете и ги познаваха много добре. Но при вида на този наистина великолепен кон, дъхът на Лили спря. Никога не беше виждала по-красиво животно! Тя се настани на седлото и потупа Авантилос по врата.

— Може да му говориш! Той разбира езика ни — каза брадатият мъж.

— Името ми е Лили и съжалявам, че нямам захарче за теб, но не бях предполагала, че ще ми се налага да яздя.

Авантилос кимна добродушно и леко подскочи, все едно искаше да тества, дали ездачката му се е настанила удобно на седлото. След това се обърна с глава към Лили и я побутна приятелски по ръката.

— Авантилос не може да остава дълго време във въздуха — обясни брадатият мъж. — За да диша той трябва да…

Лили не чу нищо повече, защото в този момент конят направи гигантски скок в езерото. За щастие той веднага изплува отново и започна да плува в кръг. Мокра от глава до пети, Лили издуха водата от носа си и й трябваше доста време докато се осъзнае и се съвземе от уплахата. Всички на двора започнаха да се смеят.

— Ние трябва да тръгваме! — предупреди Шнуртел Великолепни. — На моите хора сигурно съвсем им е свършил въздухът.

— Ще дам най-доброто от себе си! — обеща Лили и добави с тон, който не търпеше възражение: — Скъпи Шнуртел Великолепни, няма никакво ние. Аз и Авантилос сами ще си опитаме късмета!

— Така е по-добре — съгласи се жената с нежния глас. — Дано Нептун, морският бог да е с вас!

— Поне вземи меча! — каза малкият цар малко обидено и го подаде на Лили. — Той принадлежи на сина ми Туртелпънк, който чака отвън спасение.

Лили закрепи меча на седлото на Авантилос и прошепна в ухото на коня:

— Тръгвай към цветните блата!

И двамата полетяха натам, придружавани от много пожелания за късмет. Близо до градската порта Лили си взе един тризъбец, които беше поставен за украса. По този начин тя се въоръжи и щеше да може да се върна на това място с помощта на магическия скок. Все пак нищо не се знаеше… Когато стигна до цветните блата, Лили слезе от коня и го остави да си вземе въздух във водата. После се увери, че никой не я е последвал и че никой не я наблюдава. Идеята й беше следната: нямаше да мине през портата на Орфей. С помощта на магическия скок щеше да се пренесе от външната страна на кристалното кълбо около Атлантида. За щастие мечът беше с нея. С негова помощ щеше да се пренесе директно при сина на Шнуртел Великолепни.

Тя бързо се качи на гърба на Авантилос, лапна една перла, притисна меча към сърцето си, за да я заведе на правилното място и измърмори заклинанието. След секунди тя се озова във водата. Перлите с въздух й даваха повече въздух от необходимото и излишния тя трябваше също като водолазите да изпуска под формата на балончета във водата. Много странно беше как балончетата с кислород се носеха над нея. Но за жалост Лили нямаше много време, за да се наслади на прекрасната гледка, защото вече забеляза една голяма група от костенурки срещу себе си.

— Здравейте! Добре ли сте? — поздрави тя народа на Туртелдромп. — Изпратиха ни да ви нагледаме. Шнуртел Великолепни ви поздравява! Той много се притеснява за вас и много ще се радва да се завърнете в къщи. Това ще е съвсем скоро…

— Пътят свободен ли е вече? Победен ли е октопода?

— Не още, но имайте търпение! Пазете силите си и кислорода!

— Тогава как вие двамата можахте да говорите с баща ми и после да дойдете при нас, без да ви погълне октоподът?

— Няма време за обяснения! Само изчакайте!

— Трима от хората ни няма да издържат още дълго. Те са стари и слаби и скоро ще умрат поради липсата на въздух!

Лили видя три костенурки на дъното на морето, които едва се движеха. Тя започна да мисли трескаво.

— Момент! — каза тя, защото й беше дошла идея. Лили дръпна юздите и Авантилос я отведе до една огромна празна черупка от рапан. Под него Лили постави три от перлите с въздух и започна да танцува около тях. Авантилос веднага разбра какво беше намерението й и започна да й помага, като започна да удря с опашката си по балончетата. Въздухът започна да излиза от тях, заизкачва се нагоре и образува в черупката огромен балон от въздух. Междувременно беше дошъл и Туртелпънк с хората си.

Докато Лили се качваше отново на коня, му извика:

— Този въздух ще стигне за някои от вас. Но трябва сами да продължите да танцувате около рапана, защото ние ще се заемем с октопода!

Лили се хвана здраво за юздите, а Авантилос, за да докаже славата си се спусна толкова бързо напред, че момичето едва успя да се задържи на седлото. Когато стигнаха до шлюза, Лили беше ужасена, защото октоподът изглеждаше наистина много страшно.

— Охо, какво виждам тук? Малък деликатес за мен! — зарадва се чудовището, облещи огромните си очи и от устата му потече зелена слуз.

Няма да се оставя едно такова гнусно, дебело чудовище да ме уплаши, окуражи се Лили и нападна. На атлантите беше обещала да прогони октопода и да не го убива. И намерението на Лили беше такова, защото тя също беше миролюбив човек, въпреки че идваше от Земята. Първо тя се опита да забие тризъбеца в мекото тяло на животното, но напразно. Октоподът така размахваше пипалата си, че единствено бързината на Авантилос я спаси от сигурна смърт.

Лили се замисли и изведнъж й дойде гениална идея.

— Тогава ще пробвам нещо друго, мекотело такова! — извика тя надменно и изчезна заедно с морското конче. Но малко след това се върна. В двете си ръце държеше по една змиорка. Лили знаеше, че те можеха да произвеждат ток от много хиляди волтове, за да се предпазват от враговете си.

— Сега да видим как ще ти хареса вкуса на тези змиорки! — извика Лили и ги хвърли директно в лицето на октопода. След това се отдръпна, защото трябваше да внимава и тя да не бъде засегната от токовия удар. Но как реагира октоподът? ХРУС и змиорките изчезнаха в голямата паст на чудовището.

Нямаше кой знае каква реакция. Само очите на октопода проблеснаха няколко пъти.

— Много пикантно предястие ми донесе! — ухили се коварно октоподът. — Ела, за да те изям като основно ястие.

Лили осъзна, че при това чудовище нямаше да постигне абсолютно нищо с насилие. Само хитрост щеше да помогне, а в това беше силата й.

— Ако ти позволя да ме изядеш, какво ще получа в замяна? — поиска да знае момичето.

— Какво означава това? — попита октоподът. — Аз лично ще ти подаря смъртта!

— Тогава ме хвани! — каза Лили и се направи, че уж пуска юздите на Авантилос.

— Аз не съм толкова глупав и няма да се хвана на такъв номер. Ти просто искаш да ме подмамиш и да изляза от шлюза. Не, няма да се хвана. Мога да чакам. Онези вътре ще поискат да излязат все някога и тогава ще имам предостатъчно храна!

Лили не знаеше какво да прави. Как да подходи? В този момент забеляза, че действието на перлите започна да отслабва и тя лапна една нова. Октоподът обаче се заинтригува.

— Какво ядеш?

Лили се поколеба за миг, но после се усмихна. Тя се направи, че се наслаждава на перлата, която се разтопи на езика й и отвърна:

— Ах, това са само любовни перли, които не са за октоподи.

— Любовни перли?

— Когато някой глътне достатъчно от тях, хората се влюбват в него. Почакай само и ще видиш как за секунди ще се влюбиш в мен. — Лили се престори, че гълта още една перла и започна да я смуче.

— Ти и сама не си вярваш, въпреки че… Аз ви обичам всички. Само ако знаеш с какво удоволствия бих ви изял! — Октоподът започна да се смее толкова високо, че дебелият му корем се разтресе.

— Само почакай, докато подейства магията — каза Лили.

— На мен със сигурност няма да ми подейства, но както се казва в една стара октоподска поговорка: преди ядене, след ядене трябва да се яде, яде, яде! Така че дай и на мен една такава любовна перла! — заповяда той.

— Ела и си я вземи! — подразни го Лили и се опита да изглежда естествено.

— Отново този отчаян опит да ме примамиш. Казах ти, че няма да се хвана!

Лили лапна още една перла и попита:

— Какво ще получа, ако ти дам една да я пробваш?

Октоподът, който ставаше все по-любопитен и лаком каза:

— Ще ти подаря живота!

— Това не е достатъчно. Ще трябва да освободиш и шлюза.

— Няма да го направя само заради една перла. Ще трябва да се разделиш с всичките си запаси!

— И тогава наистина ли ще пуснеш всички?

— Разбира се. Давай перлите!

— Но ти наистина ще освободиш портата, нали? Обещаваш ли?

— Обещавам! Давай перлите!

Октоподът разпери нетърпеливо пипалата си към Лили, докато тя най-накрая извади перлите. Тя имаше всичко на всичко четири шепи. Октоподът лакомо ги напъха в устата си.

— Не яж прекалено много! Вече виждам, че магията започва да действа. Направо ми се иска да дойда при теб и да те целуна.

— Ела, ела! — ухили се коварно октоподът и глътна наведнъж всички перли.

— Но първо трябва да освободиш шлюза, така както ми беше обещал.

— Ти за глупак ли ме мислиш? — изсмя се чудовището. — Но ти си по-глупава и от най-глупавата риба. Да не би наистина да вярваш, че ще изпълня обещанието си?

— Но любовната магия! — престори се, че заеква Лили. — Чувствам как действа. Ти имаш прекалено много перли в устата си. Не мога да ти устоя! Просто трябва да те целуна!

— Хайде, ела! — зарадва се октоподът и Лили забеляза, как той започна да се издува. Затова каза: — Моля те не дъвчи перлите толкова бързо, защото магията ще стане още по-силна и ще привлечеш всички морски обитатели, които ще дойдат и ще искат да те целунат.

— Нека да дойдат! — изсмя се октоподът и продължи да дъвче още по-усърдно. Главата и тялото му ставаха все по-големи и по-големи. Идеята на Лили беше на път да се изпълни, а чудовището още не се беше осъзнало какво ставаше с него и се радваше на яденето, което го очакваше. То продължаваше да дъвче, като очакваше да започнат да прииждат риби. Но накрая дойде моментът, в който октоподът се беше напълнил толкова много с въздух, че започна да се издига нагоре като балон. Той отчаяно започна да се опитва да се хване с пипалата си за стените на шлюза, но не му се удаде. Не можеше да се задържи, защото имаше прекалено много въздух в стомаха си.

— Но къде тръгна? — попита го Лили подигравателно. — Остани тук долу, за да мога да те целуна!

Но октоподът не я чу. Той се мяташе лудо и се съпротивляваше, но въздухът го изкачваше все по-нагоре. Лили нямаше много време за злорадство, защото я чакаше по-важна задача.

— В галоп! — извика тя и Авантилос веднага разбра накъде да се отправи. Тези от костенурките, които бяха най-зле, бързо бяха натоварени на седлото. По пътя към шлюза Лили беше пресрещната от атлантите, които с конете си отнесоха в Атлантида останалите представители на рода Туртелдромп. Те започнаха да аплодират Лили отдалече. Възторгът се чуваше толкова надалеч, че и други атланти дойдоха, за да празнуват победата. Какъв празник настана само!

— Октоподът ще се пръсне ли? — попита Лили жената с нежния глас, когато малко по-късно всички се бяха събрали в Алтинг и пиеха изискано шампанско от водорасли.

— Не, разбира се. Известно време ще го боли стомахът, но да не се казвам Вивиан, ако му стане нещо друго!

— Той със сигурност няма да има желание да се върне отново в шлюза — добави брадатият мъж. — Октоподите са страхливи. А и нашите хора са вече там и обезопасяват вратата с лепкава каша от морски краставици. Трябва да се подсигурим, защото човек се учи докато е жив.

— Дойде време ние двете да си поговорим. — каза Вивиан и сложи ръка на рамото на Лили. — Имам много въпроси…

Щом Лили чу думата „време“, тя погледна часовника си и с ужас установи, че трябваше да си тръгне, преди мама и Леон да бяха забелязали липсата й. Но как да се измъкнеше по най-бързия начин, така че да избегне неудобните въпроси? Тя стана решително от стола и каза:

— Чакат ме неотложни дела. За съжаление трябва да ви напусна. Но ще дойда отново, обещавам…

— Почакай, аз ще дойда с теб! — извика Вивиан и понечи да последва Лили, но брадатият мъж я задържа.

— Нали знаеш, че шаманите следват собствения си път…

 

 

Когато стигна до градската порта, Лили остави тризъбеца на мястото му до герба. Щеше й се да си го вземе като сувенир за спомен, но как щеше да обясни откъде го има?

Тичайки тя стигна до цветните блата. Тук никой не можеше да я види. Тя погледна за последен път Атлантида и въздъхна:

— Ще дойда отново, иначе да не се казвам Лили…

После притисна плюшената мишка към сърцето си и изрече заклинанието за магическия скок.

В леглото й беше приятно топло, но мокрите дрехи бяха прилепнали по тялото й. А от магическия скок й се беше завило леко свят. Въпреки това тя изтича навън, за да провери дали стъпалата на Орфей все още бяха там. Тя не искаше някой да мине по тях и да се изложи на опасност. Но в коридора Лили беше пресрещната от мама.

— Какво правиш? Защо си станала по това време? И защо дрехите ти са влажни?

— Аз се опитвах да тренирам за изследователка на Атлантида и затова си взех душ с дрехите, за да мога да свикна с влагата.

— Що за идеи имаш само? — усмихна се мама. — Но сега отивай веднага в стаята си и облечи сухи дрехи, преди аз да съм станала изследователка на домакински уреди и да съм те пъхнала в сушилнята!