Еди Маринов
Цикъл „Пиянство и лудост“ (1)

Пиянство

Когато снощи отново пиян,

във къщи прибрах се, до уши засмян

се чувствах прекрасно, страхотно,

дори не забелязах колко е спящо, самотно.

Но после дойде онзи очакван миг на истината,

когато в леглото си в туй състояние легнах,

отпървом ми нямаше нищо, само гномът в главата,

със чукчето малко отзаде кънтеше: трах, трах, трах.

И след туй започна да става страшно,

защото лежейки замаян, лампата загасил,

в тази обстановка проста, позната домашна,

осъзнах колко всъщност отново съм се напил.

Дойде и моментът да се позачудя,

как точно да легна, за да не се бързо събудя,

от чувството гадно в стомаха ми жалък,

желаещ да изхвърли и последните глътка и залък.

И знам си — странично не мога да легна,

защото тогава въобще от люлеенето не ще аз заспя,

а освен това веднага мисълта ме жегна,

че ако по корем остана, може и както пиян съм да се задуша.

Затуй аз удобно, доколкото можех,

завих се и по гръб се разположих

и втренчен във мъничка точка на белия таван,

чак сега осъзнах, колко във тази къща съм сам.

Но точката недна не ще да остане,

мърда се тя безспир по тавана,

и чувството гадно във мен породи се,

че все едно кораб съм, блъскан от вълните.

И таз морска болест не дава ми мира,

естествено — да заспивам, не мога, не искам

и малки частици във мене умират,

отивайки на съня в света, оставяйки ме абсолютно сам.

От немай-къде рано или късно умът ми буден

пренася се също в този свят на сенките бледен,

но скоро гномчето с малкия си чук се обажда

и отново мъчението вече описано за пореден път поражда.

И тъй — става утро, слънцето изгрява,

аз ставам да пия кафе и да пуша цигара

и осъзнавам, че много лекарства ще трябват,

за да мога що годе нормално този ден да изкарам…