Еди Маринов
Цикъл „Депресия“ (1)

Кърт

Идва ми да пиша, да говоря, да крещя,

пространството около мен е вечност,

искам да го счупя, да го разруша,

придавайки му мъничко човечност.

Отново в безизходица изпаднал,

обзет от чувства чужди в самотата,

от своя замък-блян пропаднах,

разбивайки му със глава стената.

Умрял, аз продължавам апатично да живея,

умирам търсейки безкрайния живот

и вече всичко пропилял, аз пак пилея

и пълня своя мъничък кивот.

Не искам да умирам, искам да съм смърт,

не знам с живота що да сторя, без да го убия,

желая да съм птица, а съм само кърт

и вечно под мечтаното небе земята рия…