Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човек плюс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man Plus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЧОВЕКЪТ ПЛЮС. 1995. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.1. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Елка ГЕОРГИЕВА [Man Plus, by Frederik POHL]. Предговор: Иван КРУМОВ — с. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 220. Цнаа: 70.00 лв. (400.00 лв.).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

6. Смъртният страх на смъртния

Не е лесно за човек от плът и кръв да се примири с мисълта, че част от тялото му ще бъде откъсната от него и заменена със стомана, мед, сребро, пластмаса, алуминий и стъкло. Роджър не се държеше много разумно. Втурна се слепешката през залата, само и само да бъде по-далече от марсианската камера, забързан като че имаше много спешна поръчка. Но такава нямаше, единствената му цел беше да избяга. Залата му напомняше капан. Чувстваше, че не би могъл да издържи разговорите с хората, да слуша за съжалението, което изпитват към Уили Хартнет, или пък за собствената си нова роля. Прекоси мъжката тоалетна, поспря, огледа се — никой не го наблюдаваше — и застана до писоара с изцъклени очи, вперени в блестящия хром. Вратата се отвори и Торауей трескаво започна да сваля ципа си, но влязлото момче от машинописния екип, го погледна без любопитство и се отправи към една кабина.

Като излезе навън, го хвана заместник-директорът:

— Адски въшлива история — започна той. — Смятам, знаете, че сте…

— Зная — отвърна Торауей, доволен, че гласът му беше спокоен.

— Ще трябва да открием бързо какво се е случило. След деветдесет минути свиквам събрание в кабинета си. Ще бъде готов първият доклад от аутопсията. Искам да присъстваш.

Роджър кимна, погледна часовника на ръката си и бързо се отдалечи. Най-важното нещо, помисли си той, е да се движи, сякаш е прекалено зает, за да бъде прекъсван. За нещастие не можеше да измисли нищо, което би трябвало да свърши или поне да се прави, че трябва да свърши, за да избегне разговорите с колегите. Не, не разговорите. Той искаше да се усамоти, да помисли за себе си. Не се страхуваше. Не упрекваше съдбата. Просто не беше подготвен да разбере какви щяха да бъдат последиците от смъртта на Уили Хартнет за собствената му съдба, поне не точно в този момент…

Вдигна поглед; някой го викаше по име.

Беше Джон Фрийлинг, хирург-асистент по сензорни системи при Брад, който търсеше шефа си.

— Защо? Не. — отвърна Торауей, доволен да разговаря за нещо различно от смъртта на Уили и неговото собствено бъдеще. — Не зная къде е. Мисля, че отиде на обяд.

— Преди два часа. Здраво ще го настъпят по опашката, ако не успея да го намеря преди срещата при заместник директора. Не съм сигурен, че ще успея да отговоря на всички въпроси, а не мога и да тръгна да го търся, тъй като ще донесат киборга в моята лаборатория и трябва да…

— Ще го потърся вместо теб — отвърна Торауей припряно. — Ще му се обадя в къщи.

— Опитай. Никой не отговаря. А той не е оставил друг номер, където може да бъде потърсен.

Торауей кимна и внезапно почувства облекчение, че е намерил нещо, с което да се занимава.

— Познаваш Брад — отвърна. — Знаеш го какъв е коцкар. Ще го намеря. — Той взе асансьора до административния етаж, сви по коридора и потропа на вратата с надпис „Административна статистика“.

Функциите на хората зад тази врата нямаха нищо общо със статистиката. Вратата не се отвори веднага; вместо това едно синьо око го погледна през шпионката.

— Аз съм полковник Роджър Торауей, спешно е.

— Момент — отвърна момичешки глас; чу се тропане и скърцане, след което вратата се отвори и Торауей влезе. В стаята имаше четирима души с цивилни дрехи, които изглеждаха съвсем обикновени, както трябваше и да се очаква. Всеки имаше старомодно бюро с повдигащ се капак, никой не би предположил, че може да види в космическа агенция такива бюра. Капаците можеха да се свалят, за да прикрият онова, което е върху бюрото, и в момента бяха спуснати.

— Става дума за Александър Брадли — започна Роджър. — Необходим е по спешност след около час, а в отдела му не могат да го намерят. Командир Хартнет е мъртъв и…

— Знаем за командир Хартнет — отвърна момичето. — Искате ли ние да намерим доктор Брадли?

— Не, аз ще го потърся. Но очаквам да ми кажете откъде да започна. Зная, че имате данни за всеки от нас, извънслужебни занимания и т.н. — той не трепна, но усети колебанието в гласа си.

Момичето го погледна твърдо.

— Той вероятно е в…

— Почакай — извика сърдито мъжът от бюрото до нея.

Тя тръсна глава и продължи без да го погледне:

— Опитайте в хотел „Черо-Стрип Ховър“. Обикновено използва името Бекуит. Мога да ви дам номера. Може би ще е по-добре, ако свършим тази работа вместо вас, защото…

— О, не — настоя Торауей, решен да запази за себе си тази дребна задача. — Важно е да говоря лично с него.

— Доктор Торауей, аз наистина ви предлагам да оставите това на нас… — поде младият мъж.

Но Роджър вече беше обърнал гръб и излизаше навън, клатейки глава, без да го слуша. Реши да не телефонира, а направо да отиде с колата до мотела; ето една сериозна причина да се измъкне от лабораторията, за да събере мислите си.

 

Извън оборудваните с климатична инсталация помещения на лабораторията, времето в Тонка ставаше все по-горещо и по-горещо. Слънцето проникваше дори през тъмните стъкла на автомобила и изпълваше колата на Торауей с жега, с която охладителят трудно се справяше. Той караше неумело на ръчно управление, вземаше остро завоите и предните колела поднасяха. Стъклената фасада на петнадесететажния хотел сякаш насочваше слънчевите лъчи право към него, също като архимедовите огледала при обсадата на Сиракуза. С удоволствие се измъкна от подземния паркинг и взе ескалатора до фоайето.

Фоайето беше с височината на сградата, с наредени около него стаи, свързани с плетеница от висящи стълби и галерии. Човекът от рецепцията не бе чувал за доктор Александър Брадли.

— Опитайте с Бекуит — предложи Торауей, пробутвайки му и банкнота. — Той понякога не може да си спомни как се казва.

Никакъв резултат. Чиновникът или не можеше, или не искаше да го открие. Роджър излезе от фоайето, поспря под топлите слънчеви лъчи и се замисли какво да прави. Гледаше невиждащо към огледалната повърхност на езерото, което играеше и ролята на радиатор за климатичната инсталация на мотела. Помисли си, че може би трябва да опита да телефонира на Брад в апартамента му. Можеше да го направи от фоайето, но не му се искаше да се връща обратно. Или да се обади от телефона в колата, но това беше радиотелефон — съвсем не най-подходящото средство за дискретен разговор. Най-добре беше да си отиде в къщи и да телефонира оттам; нямаше да му отнеме повече от пет минути…

В този миг за пръв път му дойде на ум, че трябва да съобщи на жена си какво се е случило.

Това не беше задължение, което да очаква с нетърпение. Да разкаже на Дороти означаваше и сам по-добре да осъзнае какво всъщност става. Но Роджър беше свикнал с неизбежните неща, дори да са неприятни, и с ясно съзнание насочи колата към къщи и Дороти.

За нещастие Дороти не беше там.

Повика я от коридора, надникна в дневната, погледна към басейна зад къщата, провери и в двете бани. Дороти я нямаше. Без съмнение е на пазар. Беше неприятно, но нямаше какво да се прави. Тъкмо се канеше да й остави бележка, втренчен в прозореца, обмисляйки как да формулира една фраза, когато я видя да вкарва в двора двуместния си автомобил.

Отвори вратата, преди да е влязла.

Очакваше, че ще я изненада. Но не предполагаше, че ще замръзне на място, с вдигнати красиви вежди, неподвижна, без да трепне нито един мускул на лицето й. Приличаше на моментална снимка, направена в движение.

— Исках да поговоря с теб за нещо — започна Роджър. — Току-що идвам от „Черо-Стрип“, защото Брад…

Тя се съживи и каза мило:

— Нека вляза и седна.

Лицето й все още не изразяваше нищо, когато поспря в коридора, за да се погледне в огледалото. Избърса нещо от бузата си, оправи косата си и влезе в дневната. Седна без да си сваля шапката.

— Навън е дяволски горещо днес — отбеляза разсеяно.

Роджър също седна, опитвайки се да събере мислите си. Беше важно да не я изплаши. Веднъж беше гледал телевизионно предаване как да съобщаваме лошите новини: някакъв психиатър, нуждаещ се от повече пациенти, възлагаше на участието си в подобни програми надежди да привлече още някой и друг пациент в чакалнята си. Трябва да се подхожда внимателно, съветваше той. Дай на човека възможност да се подготви. Казвай му на час по лъжичка. Тогава Роджър намираше това за комично; спомни си за начина, по който го разказа на Дороти: „Сладурче, носиш ли си кредитната карта?… Е, ще ти трябва, за да си купиш черна рокля… Черна рокля за погребението… Погребението, на което трябва да отидем, а ти трябва да изглеждаш добре, защото е на… Е, в края на краищата тя беше доста възрастна. И знаеш, че не караше добре кола. Полицаят каза, че не е страдала, след като се е врязала в камиона. Баща ти го понася много добре.“ И двамата много се смяха.

— Моля те, продължавай — подкани го Дороти и извади цигара от кутията на масичката. Докато я палеше, Роджър видя пламъчето да потрепва и се изненада, че ръката й трепери. Остана учуден, но и някак доволен; очевидно тя се подготвяше за лоша новина. Винаги е била много проницателна, помисли си той с уважение, и изтърси:

— Става въпрос за Уили Хартнет, скъпа — започна. — Нещо в него се повреди тази сутрин и…

Замълча, очаквайки да бъде прекъснат. Тя изглеждаше по-скоро объркана, отколкото заинтересована.

— Той е мъртъв — каза Торауей кратко и я остави да осъзнае новината.

Тя поклати замислено глава. Не се досеща, със съжаление си помисли Роджър. Просто не може да разбере. Тя харесваше Уили, но не плачеше и не пищеше, не демонстрираше никакво вълнение.

Той завърши мисълта си, отказвайки се от всякаква тактичност:

— И, разбира се, това означава, че аз съм следващият в списъка. — Опитваше се да говори бавно. — Другите отпаднаха, нали помниш, че съм ти казвал. И така, сега аз съм този, когото искат, хм, да подготвят за мисията на Марс.

Изражението на лицето й го смути. Беше крехко, несигурно и изпълнено с предчувствие, като че беше очаквала нещо по-лошо и все още не беше сигурна, че то няма да се случи. Той промълви нетърпеливо:

— Не разбираш ли какво ти казвам, скъпа?

— Защо? Да. Това е — е, малко е тежко да се приеме. — Той кимна доволно и тя продължи: — Но аз се обърках. Не започна ли с нещо за Брад и „Черо-стрип“?

— О, съжалявам, зная, че ти дойде малко множко наведнъж. Да. Казах, че току-що бях в мотела да търся Брад. Виждаш ли, изглежда причината за смъртта на Уили е следствие от повреда във визуалната система. А тя е творение на Брад. Днес, за нещастие, той дълго отсъства на обяд — е, не е необходимо да ти казвам всичко за Брад. Сигурно се чука някъде с някоя от сестрите. Но няма да прозвучи добре, ако отсъства от срещата… — спря и погледна часовника си. — О-о, и аз трябва да се връщам. Исках просто да ти разкажа всичко това.

— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя разсеяно, замислена за нещо друго. — Няма ли да е по-добре да му телефонираш?

— На кого?

— На Брад, разбира се.

— О. сигурно. Но това е доста лично и не исках някой друг да чуе. Между впрочем, не мисля че щеше да отговори на повикването. Всъщност, администраторът на рецепцията въобще не призна, че е там. И аз трябваше да отида до службата за сигурност да потърся къде би могъл да бъде. — Внезапно през ума му мина мисълта, че Дороти харесва Брад, и за секунда се зачуди дали тя не е шокирана от неморалността му. Той продължи с уважение: — Скъпа, трябва да ти кажа, че приемаш чудесно новината. Повечето жени щяха вече да са изпаднали в истерия.

— Каква полза има да се вдига шум — сви рамене Дороти. — И двамата знаехме, че може да се случи.

— Няма да изглеждам много добре, Дороти, — осмели се да продължи Роджър. — И, ти знаеш, май физическата страна на нашето съжителство ще изчезне по време на мисията за повече от година и половина.

Тя се замисли, после по лицето й се изписа примирение, погледна го в очите и се усмихна. Стана, приближи се до него и го прегърна.

— Ще се гордея с теб. А ще имаме и още много, много време след като се върнеш. — Тя се отдръпна, когато той се опита да я целуне, и каза закачливо: — Не, не сега, трябва да се връщаш. Какво ще правиш с Брад?

— Бих могъл да се върна до мотела…

Тя го прекъсна решително:

— Недей, Роджър. Нека сам се погрижи за себе си. Ако върши нещо нередно, това си е негов проблем. Защо не отидеш на събранието и… О, точно така!. Трябва пак да излизам. Ще мина покрай мотела. Ако видя колата на Брад на паркинга ще оставя бележка под чистачките.

— Това дори не ми е минало през ума — възхити се Роджър.

— Така че не се притеснявай. Не искам да мислиш за Брад. След всичко, което предстои, трябва да мислим за теб!

 

Джонатан Фрийлинг, доктор по медицина…

Джони Фрийлинг беше в космическата медицина толкова отдавна, че беше загубил навика да се занимава с трупове. По точно, не беше свикнал да реже тела на приятели. Астронавтите, обикновено не оставяха телата си след смъртта. Изчезналите в космическото пространство завинаги оставаха там, тези, които умираха близо до дома, обикновено се изпаряваха в пламъците на огнения ад. И в двата случая нямаше какво да сложи на дисекционната маса.

Трудно му беше да осъзнае, че нещото, което сецира, е било Уили Хартнет. Приличаше не толкова на аутопсия, колкото, да речем, на разглобяване на пушка. Той самият беше помагал при вграждането на всичките тези елементи — платинените електроди, микрочиповете в черни корпуси; а сега беше дошло време всичко да бъде извадено и сложено настрана. Освен това имаше и кръв. Независимо от всичко, в мъртвото тяло на Уили имаше много мокра човешка кръв.

— Замразете го и пригответе препарат — нареди той на сестрата, като й подаде парче тъкан върху стъклена подложка. Тя го пое и кимна. Това беше Клара Блай. Красивото черно лице изразяваше скръб, въпреки че не можеше да се каже, отбеляза на ум Фрийлинг, докато измъкваше метална тръбичка от визуалната система, доколко тази скръб се дължеше на смъртта на киборга и доколко — на проваленото тържество по случай заминаването й. Щеше да се омъжва на следващия ден; стаята за почивка все още беше украсена с креп и книжни цветя за тържеството. Бяха попитали Фрийлинг дали трябва да махнат всичко за аутопсията, но, разбира се, нямаше нужда; никой не би си почивал в тази стая.

Той погледна към асистентката, застанала на мястото на анестезиолога при нормална операция, и изръмжа:

— Нещо за Брад?

— В сградата е — отвърна тя.

„Тогава защо, по дяволите, не си домъкне задника тук?“ помисли си Фрийлинг, но не го изрече на глас, а само кимна. Поне се беше върнал. Каквито и неприятности да ги очакваха, на Фрийлинг нямаше да му се наложи да ги понесе сам.

Но колкото по-надълбоко в тялото проникваше, толкова повече се объркваше. Къде беше повредата? Какво беше убило Хартнет? Електронните елементи не изглеждаха дефектни; щом отстранеше някой от тях, го предаваше на инженерите, които го проверяваха на място. Проблеми нямаше. Физическата структура на мозъка също не даваше повод за съмнения.

— Възможно ли е киборгът да е умрял от нищо?

Фрийлинг се наведе, усещаше потта по челото си, избила от силните светлини, и по навик чакаше сестрата да я изтрие. Тя не беше там, спомни си той, и обърса челото си с ръкав. Продължи внимателно да отделя и отстранява плетеницата оптични нерви — по-скоро това, което беше останало от нея, защото по-голямата й част бе отстранена заедно с очите и заменена с електронни елементи.

Тогава го видя.

Първо, кръвта, просмукала се под бялата тъкан, съединяваща мозъчните полукълба. След това, сиво-бялата хлъзгава обвивка на артерията, с една издутина на фаталното място. Сърдечносъдов инцидент. Удар.

Фрийлинг спря дотук и напусна помещението. Останалото можеше да бъде свършено по-късно. Беше време за срещата.

 

Залата за конференции се използваше и като болнична библиотека, което означаваше, че по време на събрания не можеха да се правят справки. Около дългата маса бяха наредени четиринадесет меки стола, всичките заети, останалите присъстващи бяха насядали по сгъваеми столове, кой където свари. Две места стояха празни — местата на Брад и Джон Фрийлинг, които бяха излезли за няколко минути уж да вземат лентите с последните резултати, както обясниха на присъстващите, а всъщност, за да може Фрийлинг да разкаже накратко на шефа си какво се бе случило, докато той беше „на обяд“. Всички други бяха там, Дон Кеймън и Вик Самюелсън (сега издигнат за дубльор на Роджър — нещо, което явно не му се нравеше ), Тели Рамец, главният психиатър, всички от групата по сърдечно-съдови проблеми, които обсъждаха шепнешком нещо помежду си, важните клечки от административния сектор и две звезди. Едната беше Роджър Торауей, който беше седнал неудобно близо до председателското място и слушаше със замръзнала усмивка разговорите на останалите. Другата — Джед Грифин, довереният човек на президента за разрешаване на сложни критични ситуации. Титлата му гласеше „Главен административен помощник на президента“, но заместник-директорът се отнасяше към него като към папа.

— Можем да започнем всеки момент, мистър Грифин — разбърза се заместник-директорът. Грифин изкриви устни в усмивка и поклати глава.

— Не преди двамата да се върнат.

Щом Брад и Фрийлинг пристигнаха, всички разговори секнаха.

— Сега вече можем да започнем — изстреля Джед Грифин и в тона му пролича притеснението, споделяно от всички присъстващи. Ние, разбира се, също бяхме притеснени. Грифин не издържаше обзелото го безпокойство и се опита да го сподели със събралите се в залата:

— Вие не знаете — започна той, — колко близо беше току що проектът до прекратяване току-що. Не през следващата година или през следващия месец, не поетапно ограничаване, не спиране. Ликвидиране.

Роджър Торауей свали очи от Брад и насочи поглед към Грифин.

— Ликвидиране — повтори Грифин, — пълно ликвидиране.

Като че ли това му доставя удоволствие, помисли си Торауей.

— И единственото нещо, което го спаси — продължи Грифин, — е тук. — Той пръсна по кръглата маса нагънатите зеленикави листинги на компютърни разпечатки. — Американското общество настоява проектът да продължи.

Торауей усети как сърцето му се сви и едва в този момент разбра колко мимолетна е била надеждата му. За момент бе повярвал в отлагането на проекта.

Заместник директорът се прокашля.

— Доколкото знам, допитванията показваха, е, да речем, апатия по отношение на нашата работа.

— Предварителните резултати бяха такива, вярно е — поклати глава Грифин. — Но когато всичко приключи и компютърът изведе крайните резултати, се получи силна обществена подкрепа. Достатъчно реална, както мисля, че казват статистиците. Хората искат американец да живее на Марс. Така беше допреди последното фиаско. Един господ знае какво биха казали сега, ако се разчуе. Правителството няма нужда от безславен край или от нещо, което да го оправдава. Необходим е успех. Не мога да ви кажа колко много зависи от това.

— Доктор Фрийлинг — каза заместник-директорът.

Фрийлинг се изправи.

— Уили Хартнет почина от удар. Пълният доклад за смъртта се печата в момента, но това са изводите от него. Няма свидетелства за хронични увреждания; при неговата възраст и физическо състояние не бих могъл да очаквам такова нещо. По всичко личи, че е било травма. Прекалено високо напрежение за кръвоносните съдове в мозъка, на което те не са могли да издържат — той се втренчи във върховете на пръстите си. — Оттук нататък започват догадките — продължи Фрийлинг, — но това е най-доброто, на което съм способен. Ще потърся консултация от Риплингер в Йелския медицински университет и от Анфорд…

— По дяволите — изръмжа Грифин.

— Моля? — Фрийлинг загуби самообладание.

— Никакви консултации с когото и да било, без да е преминал пълна предварителна проверка от службата за сигурност. Нещата не търпят отлагане, доктор Фрийлинг.

— Е, добре… тогава ще трябва сам да поема отговорността. Причината за травмата са прекалено многото входни сигнали. Той е бил претоварен. Не е могъл да ги обработи.

— Никога не съм чувал нещо подобно да причини удар — усъмни се Грифин.

— Напрежението трябва да е ужасяващо. Но се случва. А тук имаме работа с нов вид стресова ситуация, мистър Грифин. Това е като… е, ето една аналогия. Ако заведете дете с вродена катаракта на лекар, той би могъл да я отстрани.Но трябва да направите това преди да е достигнало възрастта на пубертета — преди да е престанало да расте, физически и интелектуално. Ако не успеете, по-добре ще бъде да оставите детето сляпо. Деца, чиято катаракта е била отстранена след тринадесет-четиринадесет годишна възраст, според според статистическите данни, представляват интересен феномен. Те са се самоубивали преди да навършат двадесет години.

Торауей се опитваше безуспешно да следи разговора. Отпусна се, когато заместник директорът го прекъсна:

— Не виждам какво общо има това с Уили Хартнет, Джон.

— Тук също става дума за прекалено много входни сигнали. В случая, при децата с оперативно отстранена катаракта, се получава дезориентация. Те внезапно започват да получават сигнали, за които нямат изградена система за обработка. Ако зрението им е наред по рождение, делът от мозъчната кора, където се обработват визуалните сигнали, създава своя процедура и методи за обработката, предаването и интерпретирането им. Ако ли не, такива методи не се развиват и става прекалено късно да бъдат създадени. Смятам, че проблемът при Уили е бил, че му подавахме много сигнали, за обработването на които не е имал механизъм. Нямало е как мозъкът му да си създаде такъв. Заливали са го вълни от информация и напрежението е предизвикало спукване на кръвоносен съд. Смятам, че това ще се случи и с Роджър, ако направим същото с него.

Грифин изгледа навъсено Роджър. Торауей се прокашля, но не каза нищо. Какво ли можеше да каже.

— Накъде биеш, Фрийлинг? — попита Грифин.

— Само ви обяснявам къде е проблемът — поклати глава докторът. — Открих грешката, някой друг би трябвало да реши как може да се поправи. Не смятам, че може да се поправи. Поне не по медицински път. Мозъкът се е развил като радиоприемник. Сега му подаваме телевизионни картини. И той не знае какво да ги прави.

През цялото време Брад си драскаше нещо, вдигайки от време на време поглед, изпълнен с интерес. Сега той отново сведе очи над тефтера си, записа нещо, замислено го прегледа и отново започна да пише, докато вниманието на всички присъстващи се насочи към него.

Накрая заместник-директорът попита:

— Брад? Топката май е в твоята градина.

Брад вдигна глава и се усмихна.

— Това е проблемът, върху който работя.

— Съгласен ли сте с доктор Фрийлинг?

— Без съмнение. Той е прав. Не можем да подаваме необработени сигнали към нервна система, която няма системи за транслирането и обработката им. Тези механизми не съществуват в мозъка, не съществуват в ничий мозък, освен ако не вземем дете веднага след раждането му и не го подложим на обработка така, че мозъкът да развие това, което ни е необходимо.

— Нима предлагате да изчакаме ново поколение астронавти? — запита Грифин.

— Не. Предлагам да изградим такива вериги в Роджър. Няма да се ограничим само с изходни сигнали от сензорите. Филтри, транслатори — начини за преработка на входните сигнали, на образите, получени при различни дължини на вълните от спектъра, усещането за движение от новите мускули — всичко. Вижте, нека се върна малко назад. Знае ли някой от вас за Маккълох и Летвин и експеримента с окото на жабата? — Той огледа присъстващите. — Сигурно ти, Джони, знаеш, и може би още един-двама. По-добре да го разкажа накратко. Рецепторната система на жабата — не просто окото, а всичко свързано с визуалните възприятия — филтрира това, което не е важно. Ако пред окото на жабата премине бръмбар, окото го възприема, нервите предават информацията, мозъкът реагира и насекомото бива изядено. Ако, например, пред жабата падне малко листо, тя не го изяжда. Тя не решава да не го яде. Тя просто не го вижда. В окото се формира образ, но тази информация се отстранява, преди да достигне до мозъка. Мозъкът никога не узнава какво е видяло окото, защото не се нуждае от това. Просто за жабата не е важно да знае дали пред нея има листо или не.

Роджър следеше разговора с голям интерес, но някак не го разбираше.

— Почакай — попита той. — Аз съм доста по-сложен — искам да кажа, човек е много по-сложно устроен от жабата. Как би могъл да решиш какво „имам нужда“ да видя?

— Нещата, от които зависи животът ти, Роджър. Имаме много информация от Уили. Смятам, че можем да се справим.

— Благодаря. Щеше ми се да беше малко по-сигурен.

— О, достатъчно съм сигурен — захили се Брад. — Това не ме завари напълно неподготвен.

— Искаш да кажеш, че остави Уили да мине напред и… — гласът на Роджър беше изтънял и едвам излизаше от свитото му гърло.

— Не, Роджър! Ела на себе си. Уили беше и мой приятел. Смятах, че коефициентът на сигурност ще е достатъчен поне да го запази жив. Сбърках и сега съжалявам толкова, колкото и ти. Но ние всички знаехме, че съществува опасност системите да не работят правилно.

— Това, — забеляза Грифин мрачно, — не беше отразено ясно в докладите ви.

Заместник-директорът се опита да отвърне нещо, но Грифин поклати глава.

— Друг път ще се върнем към този въпрос. Какво предлагаш сега, Брадли? Ще филтрираш част от информацията ли?

— Не само ще я филтрирам. Ще я подредя и транслирам така, че Роджър да успее да я обработи.

— А какво ще кажеш за думите на Торауей — човек е по-сложна система от жабата? Това правено ли е някога с хора?

За учудване на всички Брад се захили, той беше подготвен за такъв въпрос.

— Между впрочем, да. Преди около шест години, преди да дойда тук — бях все още аспирант. Взехме шестима доброволци и изпробвахме рефлексите според Павлов. Палехме ярка светлина пред очите им и едновременно включвахме и електронен звънец, с тридесет импулса в секунда. Е, когато в очите ти блесне ярка светлина, зениците се свиват. Това е несъзнателно действие. Не може да се симулира. Това е реакция на светлинното въздействие, нищо повече от способност, получена в резултат на еволюцията, за да се предпази окото от силната слънчева светлина. При такава реакция, в която се включва автономната нервна система на човека, трудно се постига условност. Но ние успяхме. Когато това стане, рефлексът се установява много твърдо. След, мисля че бяха триста опита с всеки доброволец, можахме да фиксираме реакцията. Всичко, което трябваше да се направи, беше да се включи звънецът и зениците се свиваха до размера на точица. Следите ли мисълта ми до тук?

— Спомням си достатъчно от колежа, за да знам за опитите на Павлов. Известна материя — отвърна Грифин.

— Е, останалото не е толкова известно. Ние свързахме датчици към слуховия нерв, за да регистрираме действителния сигнал, постъпващ в мозъка: получихме дразнение с тридесет импулса в секунда, видяхме го на осцилоскопа. След това намалихме честотата на звънене на двадесет и четири импулса в секунда. Опитайте се да познаете какво стана? — Отговор не последва. Брад се усмихна. — Осцилоскопът продължи да показва тридесет импулса в минута. Мозъкът продължаваше да чува нещо, което в действителност не съществуваше.

— Така че, както виждате, не само при жабата информацията се подлага на подобна обработка. Човешките сетива възприемат света в необработен вид. Входовете на сензорите сами редактират и преподреждат информацията. И така, това, което искам да направя с теб, Роджър — продължи Брад, — е да ти помогна малко при интерпретацията. Не можем да променим мозъка ти. Добър или лош, ние сме зависими от него. Сива пихтиеста маса със структура, която ограничава възможностите му. Вече е ясно, че не можем да продължаваме да подаваме информация от сензорите директно към него. Единственото място, където можем да се намесим, е интерфейсът — преди тя да постъпи в мозъка.

Грифин удари по масата с отворена длан.

— Предлагате ли да определим някакъв краен срок? — изръмжа той.

— Бих могъл да опитам, сър — каза Брад мило.

— Може да загазиш, ако купим това и после се окаже, че не работи, момче!

— Какво искате от мен? — добродушието изчезна от лицето на Брад.

— Искам да ми кажеш каква е вероятността за успех — грубо отвърна Грифин.

Брад се поколеба.

— Не по-лоша от петдесет процента — отвърна той накрая.

— Тогава — усмихна се Грифин най-после, — давайте.

 

Петдесет процента, помисли си Роджър, докато се връщаше към кабинета си, не е лошо залагане. Разбира се, зависи от залога.

Забави крачка, за да може Брад да го настигне.

— Брад — попита той, — съвсем сигурен ли си в това, което каза?

— Да ти кажа истината, по-сигурен съм, отколкото излезе. — потупа го нежно по гърба Брад. — Не исках да превивам повече врат пред Грифин. И слушай, Роджър, благодаря ти.

— За какво?

— Че се опита да ме предупредиш. Оценявам го.

— Няма нищо — отвърна Роджър. Той поспря за момент, загледан в гърба на Брад, чудейки се откъде Брад знае нещо, което беше споделил само със съпругата си.

 

Ние бихме могли да му кажем — както бихме могли да му кажем още много, много други неща, а също и защо проучванията на общественото мнение показват това, което всъщност показват. Но това не беше нужно никому. Той можеше и сам да го разбере — стига да беше поискал.