Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Kapitän, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)
Допълнително сканиране
Еми (2021)

Издание:

Чарлз Сийлсфилд. Капитанът

 

Преводач: Веселин Радков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Антоанета Радоева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Денка Мутафчиева

Немска I издание

 

Charles Sealsfield

DER KAPITÄN VERLAG NEUES LEBEN BERLIN, 1976

 

Дадена за набор на 29.I.1981 г.

Подписана за печат на 25.III.1981 г.

Излязла от печат м. септември 1981 г.

Изд. №1436 Формат 60×90/16 Цена 0,35 лв.

Печ. коли 4,50 Изд, коли 4.50 УИК 3,55

ЕКП 9537625232 6126-19-81 08

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1981

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на илюстрации

Каляо, 1825

Банковият директор започна.[1]

— Беше през месец март на хиляда осемстотин двадесет и пета, когато ние, неколцина американци и англичани, повечето капитани на кораби, се намирахме пред френското кафене в Лима и бяхме подели разговор, който поне за мен — да си кажа истината — не беше особено увлекателен.

Ако ви кажа, че тъкмо по това време Каляо беше блокиран от патриотите по вода и суша, а ние бяхме натоварили испански стоки, предназначени за тази крепост, ще можете да си създадете приблизителна представа за забавността на нашия разговор.

Бяхме отплавали през ноември миналата година от къщи, тоест от Балтимор за Хавана, разтоварихме там кораба, взехме друг товар, отчасти на собствена сметка, отчасти за сметка на тамошното правителство, и напуснахме Хавана точно на първи декември, значи осем дни преди прочутата битка при Айакучо, преследвани постоянно по петите от легендарните слухове за нея, така че по време на плаването ни около южноамериканския континент все имахме няколко дни преднина пред тях, докато, достигайки географската ширина на Каляо, бяхме догонени от тях и от потресаващите им последици, но тогава беше вече твърде късно да променим посоката си.

Изобщо нямаше как да скрием, че целта ни беше Каляо. Товарът на кораба, между другото пури на стойност от двадесет хиляда долара, както и списъците му говореха твърде красноречиво. Но дори и да имахме възможност да се измъкнем, аз се съмнявам, че някой би могъл да накара нашия капитан да се откаже от опита да пробие блокадата на пристанището. Той беше опитвал този рискован номер преди четири години, когато флотът на патриотите бе командуван от известния с мрачната си слава Кокрън. И беше успял, което вече означава нещо, ако човек познава Кокрън[2]; освен това той си имаше своите идеи и мисли на типичен янки, които, както знаете, щом се загнездят в кратуната на някой янки, е абсолютно невъзможно да се избият оттам. В тези мисли той си правеше сметката да се попречи на падането на Каляо по всевъзможен начин и на всяка цена, една сметка, която, колкото и странно да звучи, страшно тормозеше не само нашия капитан, но и останалите ни съотечественици. И наистина изглеждаше, че падането на тази крепост ги засягаше повече, отколкото дори ако корабите им заедно с товарите отидеха по дяволите. Но тази странна симпатия от страна на републиканци — и още повече американци, — демонстрирана в полза на продължаването на едно деспотично господство, става, от друга страна, твърде понятна, ако вземем пред вид, че с падането на Каляо — последния укрепен опорен пункт на испанците в Южна Америка — в същност ще се сложи край на борбите на този континент, а нашата търговия ще изгуби чрез това омиротворяване не само един от най-доходните си, но и един от най-интересните си клонове. Казвам един от най-интересните, защото положително мнозина ги привличаше не толкова печалбата — макар че тя никога не е без значение за един американец, — колкото прелестта на хилядите опасности и приключения, свързани с тази търговия, приключения, които я правеха така скъпа за нашите поданици и моряци. Досега тази доходна и пълна с приключения търговия е била изключително в наши ръце, защото, първо, ние се намираме най-близо и, второ, защото тъкмо ние притежавахме онези стоки, от които се нуждаеха най-много както патриотите, така и испанците. Както и може да се очаква от умни хора, ние използвахме този вид монопол по такъв начин, който правеше изключително желателно продължаването на това интересно статускво[3]. Бяхме доставяли на испанците брашно и месо, когато испанците бяха най-гладни, а доставките свързани с най-голям риск и следователно с най-голяма печалба; а пък патриотите снабдяваха, когато нямаха вече какво да сложат в устата си. По време на блокадата, естествено, че испанците имаха най-вече нужда от подкрепа и ни се струваше още по-справедливо да им я дадем, защото плащаха много добре, а ние успявахме да пласираме стоката си, преди да се беше свечерило.

И така бригът «Perseverance»[4] с капитан Реди и моята скъпоценна персона като свръхбагаж лавираше на около четири-пет мили пред входа на пристанището, или по-скоро дебнеше случай да се промъкне в него, докато патриотите ни спряха, плениха, а начинът, по който започнаха да се отнасят към нас, ни показа твърде ясно, че едва ли ще успеем да се измъкнем току-така от този капан. Вярно, че ни оставиха личните вещи, но веднага ни свалиха на сушата и ни откараха в Лима. Откакто бяхме напуснали брига, не чухме вече нищо ни за него, нито за товара му. От товара бях в известна степен силно заинтересован, защото бях вложил в него целия си оборотен капитал, плодовете на десетгодишната си работа по търговските кантори; капитанът участвуваше в него с една пета, а също и половината от кораба беше негова.

За един начинаещ търговец наистина не е никак приятно чувството да види крушението на кораба на мечтите си още при първия му курс — това беше първото ми пътуване при участие със собствени средства — и то заедно с целия си капитал, събран с мъка от дългогодишна работа и като че слял се с неговото съществование или поне предвиден да даде солидна основа на това съществование; не е никак приятно човек да се види заседнал на пясъчна плитчина с глутница акули около себе си, които искат да го налапат заедно с неговото второ «аз». И в действителност патриотите ми приличаха тогава доста на тези грозни лакомии и често имах чувството, че се намирам в пастта на някой от тези разбойници. Толкова много ги мразех, че ми се искаше да мога да ги удуша всичките, с най-голямо удоволствие бих им извил вратовете.

Но с нашия добър капитан нещата стояха иначе. Той понасяше леко участта си, като олицетворение на самото равнодушие си дялкаше някаква пръчка или пръчица, а ако в момента не разполагаше с такава, той дялкаше по масите, пейките, канапетата или по каквото завареше, а когато станеше дума за брига, само изскърцваше със зъби, но след това продължаваше резбата и дялкането с още по-голямо усърдие. И изобщо той беше всичко друго, само не и разговорлив човек. По време на нашето продължително морско пътуване често бяха изминавали седмици, през които той не беше обелвал ни дума, освен необходимите заповеди. Никой не предпочиташе пръв да поведе разговор с него, освен ако не се налагаше. Поне киселото изражение на лицето му, тъмните, позамъглени и като че нетрезви очи, здраво стиснатите устни и сбръчканото чело не предразполагаха към разговор. На пръв поглед той имаше в себе си нещо толкова отблъскващо и мрачно, че човек почти имаше опасения дали да го заговори или не. Все пак при първата дума, която се чуеше от него, това опасение и този страх изчезваха. Във всяка негова дума се криеше неописуема магическа сила, те звучаха от устата му като музика и дори когато по време на силна буря гласът му се превърнеше в рев, той все пак беше мелодичен. Изглеждаше като че ли иска с него да успокои, да предразположи ласкателно урагана, да го приспи. Всеки път, когато говореше, мрачните намусени черти на лицето му се сменяха с такъв нежен, доброжелателен израз; също и когато вършеше някому услуга изразът на лицето му ставаше толкова приветлив и весел, като че беше доволен от себе си и от целия свят! Усмихваше се и то как — това иначе така мрачно лице; човек не можеше да му се сърди повече, чувствуваше се неудържимо привлечен от него. Затова всички, които го познаваха по-отблизо, го обичаха като брат и въпреки мълчаливостта му всички упорито търсеха неговата компания. Често самото му появяване уреждаше най-буйните спречквания. Суров, каквито са обикновено всички капитани, аз не си спомням някой да му беше казал някога сурова или груба дума. В същност между останалите капитани той нямаше врагове, но имаше мнозина, които биха жертвували за него и последния си долар.

Познавахме се от осем години и бяхме приятели дотолкова, доколкото един първи търговски помощник и един корабен капитан могат да бъдат приятели, когато служат на една и съща фирма. През този период от време той е бил за мен олицетворение на лоялност и вярност; но от по-предишните години на моряшката му репутация тегнеше нещо като някакво тъмно петно. Бил е внезапно уволнен от филаделфийската фирма, където по-рано служил като капитан и която бързо го била издигнала от юнга до капитан. Причината за изпадането му в немилост не беше точно известна. Изглежда се е бил провинил в нещо при едно завръщане от Хавана; това провинение компрометирало много силно не само кораба, командуван от него, но и получателите на стоките, а за самия него затворило пътя към Хавана. В същност беше му забранено да я посещава шест или седем години.

Колкото и неясни да бяха тези обвинения, едва ли има нужда да ви казвам, че са били достатъчни да му затворят вратите на всички големи фирми във Филаделфия, още повече че при необщителния си характер той в никакъв случай не искал да се унижи, като даде някакви обяснения. Дълго време останали безплодни всичките му опити да си намери нова работа; и може би щяха да останат още по-дълго напразни въпреки всепризнатата му работливост, ако неуморните усилия на Боливар[5] не бяха предизвикали избухването на нова война, която доведе до нов подем в южноамериканската ни търговия, така че участвуващите в нея фирми се видяха принудени да затварят по едно око при избора си на капитани. Така, макар и не без неудоволствие, той беше назначен като капитан от нашата фирма. И, изглежда, би трябвало да се поздравим с назначението му, защото на него дължахме до голяма степен подема в развитието на нашите сделки, който започна да се забелязва от този момент в сравнение със сделките на всички останали южноамерикански фирми в Балтимор. Щом забелязаха това, предишните му господари побързаха отново да му направят предложения и то твърде приемливи, ала той ги отхвърляше с негодувание. Също така никой не можеше да го накара да проговори ни дума за онзи случай или провинение, което беше хвърлило такава голяма сянка върху репутацията му на капитан. Хората забелязваха, че когато станеше въпрос за онази фирма, по устните му заиграваше горчива иронична усмивка, но веднага изражението на лицето му ставаше така мрачно, отблъскващо и страшно, че и на най-любопитните им минаваше желанието да му задават други въпроси.

Тази тъмна страница в историята на този човек, както и неговата мълчаливост и мрачна замисленост, трябва да си призная най-откровено, ме навеждаха по време на пътуването ни нерядко на злокобни мисли.

Но ето че той все пак отново беше истински образец за моряк, спокоен, твърд, непоколебим, който ръководи матросите си повече с жестове, отколкото с думи. На брига цареше тишина като на събрание на квакери[6], дори когато беше ужасно разгневен, от устата му не се изтръгваха проклятия или ругатни; но тогава беше страшно да гледаш стиснатите му устни и сбръчканото чело! И най-отчаяно смелият моряк си подвиваше опашката под неговия поглед. Но тези буреносни облаци никога не се задържаха дълго, винаги се стапяха в обичайното му мрачно спокойствие. Рядко съм срещал човек с такова непоклатимо спокойствие. През време на осемгодишното ни познанство не съм го виждал нито веднъж истински обладан от разпалени страсти; с изключение на буреносните облаци по лицето му, той винаги е бил олицетворение на невъзмутимостта, а дори и сега, когато цялото му с мъка спечелено имущество бе заложено на карта, у него не се забелязваше ни най-слаб признак на безпокойство. Истина е, че от време на време кълцаше и дялкаше по-енергично от обикновено, но това развлечение, както знаете, е национално и останалите ми съотечественици не му отстъпваха с нещо.

Наистина! Ние американците не сме хора, които лесно губят самообладание, ако изпаднат в някакво дяволско затруднение; а когато някой го загуби, то другите му го възвръщат чрез непоклатимото си равнодушие, при условие че има на разположение достатъчно количество тютюн за дъвкане, пури, джобни ножчета, пръчки, пейки, маси или някакъв друг материал за дялкане. Да можехте отнякъде да видите с какво удоволствие, с какво настървение съотечествениците ни дялкаха не само цели дузини пръчки и пръчици, но за ужас на притежателя дялаха по масите, креслата, облегалките на канапетата, накратко по всички мебели, които им паднеха под ръка в кафенето; колкото по-твърдо беше дървото, толкова по-усърдни ставаха техните ножчета. Всеки от тях си имаше предвидливо и точило, дълго и широко по около един цол, на което отново наточваше изтъпеното си ножче; докато пък четиримата англичани или вечно мърмореха, като пращаха по дяволите и себе си и патриотите, или се напиваха. Рядко съм срещал по-отвратително груби и брутални хора, от една страна, а от друга — хора с такава сервилна психика като тези англичани. Като гледа действията им, човек може да си помисли, че цялата превзета стара Англия положително ще загине, ако жалките им стоки пострадат и най-малко. При този случай имах възможност да направя някои сравнения и наистина те не бяха в полза на Джон Бул[7]! Пшоу![8] Джон Бул се подиграва на жаждата за долари на брата си Джонатан[9] и вярно е, че ние търсим доларите. Това постоянно търсене на долари е като голяма сламка в нашите очи; само че на Джон Бул никак не му прилича да ни се присмива с тази греда в собственото си око. Вярно е, че търсим доларите и полагаме старателни усилия да ги намерим, но след като ги изгубим отново, не се съсипваме заради това като Джон Бул. Поне досега не познавам още нито един уважаван американец, който да се е обесил или удавил за това, че си е загубил доларите; а англичаните вършат това ежедневно. Каквото и да казва Джон Бул, при нас човекът струва нещо и без доларите си, но не е така при него, където той не струва и пукнат грош без гвинеите си. Затова и чисто английският израз «той струва толкова и толкова» е потънал в крайокеанските ни градове, без да е имал щастие във вътрешността на страната. Наистина английският характер притежава брилянтни черти като справедливост, мъжественост, душевно величие и сила, но има и грозни и между тях е и жаждата му за пари и имот, която кара англичанина да гледа на тези неща не вече като на средства, не, а като на най-възвишени житейски цели, като на някакви свръхестествени феномени, за постигането на които той не би се спрял и пред най-отчаяните постъпки. Заради златото англичанинът би служил на турците и на евреите, на карлисти и на кристиноси[10], на небето и на ада; ние не — ние само на свободата! Той би ви изтръгнал безмилостно парченцето злато със стоманени клещи от вътрешностите! Бог да се смили над бедното нищожество, което стъпи на брега на великодушната Великобритания без пени[11] в джоба си! При нас стотици хиляди прокудени от европейската тирания ще намерят все още някое парче хляб! Мислете каквото си искате, но в характера на англичанина има една черта на студено безсърдечие, което все още напомня на норвежките и нормански пирати; а колкото и да се е лустросал за осемстотин или деветстотин години излизане на световната сцена, той все още не е могъл да се промени съвсем, този пиратски характер, където и да се е появил англичанинът, било в Европа, било в Азия, или Източна и Западна Индия.

— Браво! — извикаха всички.

— Но ние не желаем — продължи председателят — да характеризираме облика на английската история, а искаме да разкажем само една частица от нашия обикновен живот и от живота на нашия приятел и затова отново се връщаме в нашето кафене при нашите капитани, които дъвчеха тютюн, пушеха пури и преди всичко дялкаха пръчки и пръчици. Съдържателят най-сетне беше открил онова щастливо средство, което, както знаете и вие, се прилага със значителен успех и в нашите заседателни и съдебни зали: а именно беше наредил да докарат цял товар пръчки и беше покрил с тях масите и креслата, канапетата и всичко, което можеше да се страхува от ножовете, така че моите добри съотечественици само трябваше да се присегнат и да се заловят за работа, което и вършеха с такова усърдие, че помещението, където сервираха кафе, залата за билярд и преддверието заприличаха по-скоро на дърводелски работилници, отколкото на кафене.

Духовният «пипер» на това интересно развлечение бяха от немай-къде така наречените патриоти, които стояха или лежаха по всички улички и площадки и много ни забавляваха. Страшно изпокъсани бяха тези юнаци, които се титулуваха «сеньорес солдадос» — бяха истински карикатури, така както се скитаха наоколо в своята нова-новеничка свобода или пък седяха по турски. Един от тях носеше испанска куртка, с която се беше сдобил при Айакучо, друг пък имаше американска — купена от някой матрос, трети нямаше куртка, ами скъсено монашеско расо, четвърти носеше чако[12], на която липсваше дъното, пети се пъчеше бос в една мантия, шести беше навлякъл кадифен мундир с галони от времето на Филип Пети. Само така наречените доброволци бяха облечени по-добре; офицерите обаче се бяха издокарали по най-помпозен начин след споменатата решителна битка. Униформите им блестяха целите в злато, а имаше някои лейтенанти, които вместо по два, носеха по шест или осем еполета: отпред и отзад на раменете си, по гърба и то това не бяха малки еполети, а генералски.

И така както си седяхме или стояхме — беше след сиестата[13] — като дялкахме, пушехме, дъвчехме тютюн и давахме отдушник на остроумието си или по-скоро на недоволството си за сметка на патриотите, една от страничните врати на кафенето се отвори и оттам излезе един офицер, който като че ли искаше да ни даде някаква по-добра представа за патриотите. Той беше човек над тридесет години, облечен много семпло, но с вкус и с едно такова непретенциозно очарователно държане, с което някои определени хора парадират открито; това държане контрастираше рязко с войнственото поведение на неговия по-млад, но в много по-богата униформа придружител, въпреки че той трябваше да е с по-нисък чин, защото вървеше една крачка зад него. Когато мина покрай нас, той отвърна на нашите поклони с кратък, но доста дружелюбен поздрав с триъгълната си шапка, украсена с пера, след което се накани да ни отмине.

Моят капитан стоеше няколко крачки настрани и дялкаше неуморно своята десета или дванайста пръчка, когато нашите движения го накараха да вдигне погледа си в онзи момент, когато офицерът минаваше покрай него. Военният трепна, стъписа се, фиксира с погледа си нашия капитан няколко секунди, после разтвори ръце и като се затича към него със сияещо от радост лице, бурно го притисна до гърдите си.

— Капитан Реди!

— Така ми е името! — отвърна спокойно капитанът.

kapitan.jpg

— Капитан Реди! — извика отново офицерът.

Добрият капитан се стъписа за един момент, започна от своя страна да фиксира офицера, но несигурният му поглед не издаваше все още да го е разпознал.

— Капитан Реди — извика офицерът несдържано, — наистина ли не ме познаваш вече?

— Не! — отвърна капитанът, втренчил все още в него несигурния си поглед.

— Не ме познаваш ли? Не ме познаваш? — извика почти с упрек в гласа си офицерът и му прошепна нещо в ухото.

Сега капитанът го изгледа втренчено за един миг, но в следващия лицето му засия от радост и дружелюбност; изненадан, той сграбчи ръката на патриота.

Офицерът го завлече стремително със себе си обратно в кафенето, където двамата изчезнаха.

Междувременно ние стояхме навън, отдали се на най-различни предположения. След около четвърт час двамата се появиха отново. Офицерът се отправи заедно с униформения си придружител към правителствения дворец, а капитанът се присъедини към нас с присъщото си вечно непоклатимо спокойствие, като веднага пак се зае с пръчката и ножчето. На въпросите ни кой е офицерът, разбрахме само, че бил от обсаждащата армия пред Каляо и някога бил пасажер на кораба на капитана.

Но този отговор съвсем не ми беше достатъчен, защото бях видял как всички групи от патриоти наоколо бяха изпаднали в почти панически ужас при приближаването му; а, изглежда, че и английските капитани знаеха нещо повече за него; въпреки киселото настроение, в което се намираха, те се приближиха към нас подлизурски, наостриха уши и зашариха с очи, изведнъж станаха толкова любезни, че дори поканиха капитана на грог, който пиеха пред сградата.

Англичанинът е най-противен, когато започне да става любезен и доверителен; тогава себелюбието, най-наглият егоизъм се хили така отвратително от суровото брутално лице на този любител на ростбиф! Както си и заслужаваха, капитанът им обърна гръб, без да обели нито дума.

А що се отнася до моите съотечественици, то вие познавате нашата черта, наречете я както искате — деликатност, безгрижие или апатия. Те изглеждаха съвсем доволни от получените сведения. Морските капитани, и особено американските (които са по-добре обучени и по-образовани от капитаните на другите нации, тъй както и корабите ни по правило са по-добре построени и съоръжени) не само влизат често в контакти с най-различни хора и човешки характери, но те имат и най-разнообразни възможности за интересни запознанствата оказване на една или друга услуга на тези нови познати — които нерядко са много по-високопоставени от тях, — като по този начин си създават истински отношения на покровителство. В известно отношение нашите морски капитани могат да бъдат съвсем уместно сравнени с актьори, играещи през половината от живота си една роля, която би им било твърде трудно да продължат в другата половина от живота си. По правило капитанът в морето е съвършено различен човек от капитана на сушата. В морето той е половин, или по-скоро казано — цял крал, който властвува неограничено, и най-малкият му жест се превръща в заповед; напълно във властта му е да превърне изобщо живота на кораба в рай или ад не само за подчинените си, но и за всички останали. Но ето че същият този човек на сушата нерядко е доста незначителна личност, която не бива да си разваля отношенията дори с търговския помощник на получателите на стоката. От друга страна обаче за пътниците пътуването по море се превръща често в епохално събитие, поради което те през целия си живот не забравят главното действуващо лице — капитана, докато пък в паметта на капитана споменът за отделния пътник от каютата бързо избледнява, защото на неговото място се сменят стотици хора. Та затова за нашите морски капитани бяха твърде понятни от собствен опит както невъздържаната буйна радост на патриота по време на срещата, така и сравнително хладното реагиране от страна на капитана. Бяха разменени някои забележки относно южноамериканския ентусиазъм и темперамент, бяха разказани няколко аналогични случая и после — всичко си тръгна по старите релси.

На следното утро седяхме тъкмо пред нашия шоколад, когато на верандата се появи твърде приятно облечен ординарец и попита за капитан Реди. Капитанът се изправи най-невъзмутимо, направи няколко крачки встрани, изслуша ординареца нито с досада, нито без досада, след което пак седна спокойно пред шоколада си, като го изсърба или по-скоро изяде с удоволствие, защото, както е известно, в Южна Америка шоколадът се поднася гъст като каша. Едва след известно време той ме попита, като че между другото, дали нямам желание да се поразходя с него може би за няколко дни.

Естествено не чаках да ме кани два пъти, защото часовете ни течаха тук оловно тежки. И така сложихме дрехи в кожените си чанти, взехме ножовете и пистолетите си и излязохме от кафенето, пред което за моя голяма изненада видяхме ординареца на кон с други два великолепни коня от испанската раса с разкошна амуниция.

У мене отново се събуди силно любопитство, защото това бяха най-красивите коне, каквито бях виждал в Перу изобщо, но нито един от въпросите ми не можа да изтръгне нещо повече от мълчаливия ми приятел освен това, че сме отивали при офицера от предишния ден, че той бил от обсаждащата армия и някога бил пътник на кораба му, но не знаел кой и какъв човек е той. Засега трябваше да се задоволя с това, въпреки че физиономията на добрия капитан бе станала замислена и това ме караше да предполагам, че крие някои неща.

Когато Лима остана на около миля зад гърба ни, до нас достигна силен тътен от оръдейна канонада откъм посоката, в която се движехме. След около още една миля ни пресрещна колона от каруци и двуколки, които пренасяха ранени към Лима. Канонадата ставаше по-силна. Забелязахме и групи мародери, разпръснали се по нивите, плетищата и градините, които обаче се оттегляха веднага, щом забележеха ординареца. В мен се разпали живото чувство да видя полесражението, колкото се може по-скоро.

Не че се беше събудило у мене някакво особено войнствено или бабаитско настроение! Не, слава богу, никога не съм усещал в себе си ни най-малката следа от онзи така наречен рицарски дух, или по-добре казано неспокоен дух, който толкова много измъчва някои хора и ги кара да се намесват най-безразсъдно в споровете на другите, като рискуват дори и кожата си. Винаги съм бил човек на мира и търговията, който не се интересува нито от патриотите, нито от испанците, стига само те да оставят на мира брашното и осоленото му месо, а преди всичко и сандъците с пури; но при тази каша, в която се бяхме забъркали, постоянно измъчван от една и съща ужасна мисъл, че съм станал просяк, нямаше да имам нищо против да се срещна и с пирати, стига да можех да излея на тях злобата и отчаянието си. А ми се струваше възможно испанците и да съумеят да предприемат нападение от крепостта и да натикат нашите общи приятели в Тихия океан; това беше мисъл, която въпреки абсурдността си ми се виждаше твърде вероятна, макар и да се пазех да я споделя с капитана.

А що се отнася до него, той по начало бе надарен с един такъв благословен стоицизъм, който му позволяваше да гледа на барута и куршумите като на най-безразлични неща. През време на четиринадесетгодишния си морски живот и влизането и излизането от блокираните южноамерикански пристанища той толкова често бе слушал покрай ушите си свистенето от снарядите на дванадесет и шестнадесетфутовите оръдия, а също бе преминал през толкова сражения с пиратите, че при него изобщо не можеше вече да става въпрос за страх; и ако все пак изпитваше сега някакъв страх, това бе страхът да не бъде хвърлен на земята от буйния си испански жребец, на който — и той, невероятно лош ездач като всички наши моряци — се клатушкаше насам-натам, доста приличен на някоя претоварена шхуна в прегръдките на бурното, неприятно развълнувано море. Но въпреки това ние се придвижвахме доста успешно.

След като достигнахме някакво не особено голямо възвишение, забелязахме наляво кафявите мрачни бастиони на форта, надясно Бела Виста, а още по-нататък отзад — така наречения тих, но в същност дяволски развълнуван океан.

Собствено Бела Виста е само едно село, но сградите в по-голямата си част са вили, в които богаташите на Перу прекарват летните горещини и се наслаждават на прохладния морски въздух. Въпреки че къщите и вилите се намираха изцяло под обсега на оръдията на крепостта, те бяха толкова здраво построени, че главнокомандуващият генерал бе настанил в тях главната си квартира заедно с по-голямата част от обсаждащата армия.

Ординарецът започна да ми показва или по-скоро показваше на капитана, който говореше отлично испански, различните позиции, където бяха разположени батареите. Най-новата от тях, която не беше открила още огън, се намираше на по-малко от триста метра от крепостта, но издигащите се пред нея къщи я закриваха; ала те бяха вече минирани и в най-скоро време трябваше да бъдат съборени.

Докато ординарецът описваше разположението на батареите и хода на обсадата, доколкото разбираше от това, конете ни и особено конят на капитана, който трябваше да бъде язден от някой офицер с висок чин, защото постоянно се стремеше напред, станаха много неспокойни и тъй като, както споменах, капитанът умееше да управлява добре кораб, ала не и кон, жребецът му изгуби най-сетне търпение и внезапно се понесе ожесточено в галоп, последван и от нашите коне, колкото и да се опитвахме да ги задържим и укротим, а накъде, това знаеше само господ, ние не.

Намерихме се на земята сред море от прах и димни облаци, заобиколени от рева на канонадата, която, изглежда, направо щеше да разкъса земните недра.

Нашите побеснели испански жребци ни бяха завлекли в бурен галоп до селото и то при най-близките край укрепленията къщи в онзи момент, когато те се сринаха с глуха разтърсваща земята експлозия, в мига, очакван от батареята, за да открие огън срещу крепостта. Сигурно е излишно да ви казвам, че от укрепленията не се поколебаха да отвърнат на този поздрав с лихвите; а понеже се намесиха и останалите батареи, това бе такъв тътнеж, градушка от снаряди и картеч от оръдия и гаубици, като че ли светът отиваше към гибел.

konche.jpg

Конете, паднали заедно с нас на земята, ни бяха запокитили като чували с картофи; ординарецът беше зашеметен, аз полужив, само нашият капитан, изглежда, не намираше нищо извънредно в това положение; той се измъкна спокойно изпод коня си, помогна на мене и на ординареца (изгубил способността си да говори) да се изправим на краката си, след което попита най-невъзмутимо къде можело да намерим офицера.

Спокойствието на този човек беше наистина considerable[14], ако мога да си послужа с един от нашите любими изрази. Може би тридесетина снаряда бяха попаднали в зида, зад който, за щастие, ни бяха хвърлили на земята нашите животни, камъни се сриваха от всички страни — между другото да спомена, че това обстоятелство нямаше цена, защото в противен случай ние щяхме тук да се отървем от грижите и отчаянието, обхванали ни относно стоките и брига, — ала, изглежда, че всичко това не засягаше моя храбър капитан. Само беше станал нетърпелив заради облаците от дим и прах, които се бяха издигнали от сриналите се къщи и от батареите и ни бяха обгърнали направо в непрогледна тъмнина; той попита може би десетина пъти тичащите насам и натам войници, но никой от тях не искаше да си губи времето, за да го изслуша, дори и ако бе възможно да се чуе нещо.

Най-сетне се поразнесоха поне големите облаци от най-гъстия прах и замаяният ординарец се поориентира донякъде, та можа да посочи към Ла батериа, накъдето ме задърпа моят приятел без повече приказки. Не бяхме изминали и двадесет крачки, когато се натъкнахме вече на едно оръдие.

Наоколо цареше оживление, както лесно можете да си представите. Батареята наброяваше тридесет оръдия от двадесет и четири и тридесет и шест фута, които бяха обслужвани с такова старание, с такава храброст, които далеч надхвърляха моите очаквания от куража и способностите на патриотите. Наистина тези добри хорица показваха голямо усърдие и смелост. Те не се движеха, а по-скоро танцуваха около оръдията си, и то с такова презрение към смъртта в изражението и поведението си, което изглеждаше повече от упорство и подигравка. За тях изобщо не си заслужаваше труда да се изтеглят оръдията от амбразурите назад по време на зареждането, напротив, те ги избутваха все по-напред, като подканяха със смях испанците да се мерят по-добре.

Не бива да забравяме, че бяха изминали малко повече от три месеца от блестящата победа при Айакучо, един от най-великолепните бойни подвизи, виждани досега, който по съвсем понятен начин въодушевяваше обсаждащата армия, така че хората направо танцуваха към смъртта и, изглежда, завиждаха на щастливците, паднали пред очите им от някой куршум.

Половината от обслужващия персонал на оръдието, на което се натъкнахме най-напред, беше вече избит; а едва се бяхме намерили край него, когато капитанът ми направи знак да приклекна и един снаряд отнесе главата на най-близко стоящия до мен човек. Почувствувах внезапно такова въздушно налягане, което би ме задушило, ако, за щастие, не се намирах по-настрани. Същевременно по врата, лицето и главата ме удари топла маса, която за малко щеше да ме заслепи. Щом я изтрих от лицето си, видях човека да лежи в краката ми обезглавен. Невъзможно е да си представите ужаса, който ме обзе! Наистина не ми беше за първи път да гледам как пада убито човешко същество, но за първи път мозъкът и кръвта му напръскаха лицето ми. Стана ми лошо до смърт, колената ми се разтрепериха силно, кръвта нахлу в сърцето ми, главата ми се завъртя и олюлявайки се, аз се смъкнах безчувствен до стената.

Странното е, че следващият, който падна убит, ме накара да дойда на себе си. Той съвсем не ми подействува така потресаващо, както предишният; наистина сърцето ми се разблъска, като видях и тази гледка, позави ми се свят, но вече далеч по-слабо отпреди — третият, който бе застрелян край следващото оръдие, ми направи още по-слабо впечатление и така с всеки следващ убит страхът ми намаляваше, а пасивната ми смелост растеше, докато най-сетне се превърна в някаква твърда увереност, която, колкото и странно да беше, бе примесена с известна доза злорадство. Действително чувствувах при падането на всеки войник нещо, което ми приличаше на пристъп на злорадство, някакъв вид идея-фикс, която се пораждаше в това време у мен, някакъв фатализъм, който ми нашепваше, че съдбата е избрала толкова и толкова жертви и че с всеки паднал се увеличава и моята сигурност, като скоро ще бъда в пълна безопасност.

Все пак човекът е странно същество; нямам намерение да решавам сега въпроса дали по начало той е добър или лош, но ми се струва, че тези две качества поддържат известно равновесие, ако второто не преобладава.

Чудно е все пак колко бързо може да придобие смелост дори човекът, който е всичко друго, само не и родѐн бабаит, защото, както вече казах, никога не съм бил такъв. Първият куршум, който улучва съседа, те кара да губиш съзнание, вторият не ти действува чак толкова силно, често отново ти връща сетивата. Третият те прави безразличен, четвъртият окуражава, докато най-сетне час по-късно гледаме смъртта в очите толкова хладнокръвно, като че ли наистина това ни е вродено качество. Половин час след моето несигурно, олюляващо се влизане в батареята, аз вече работех рамо до рамо с моя капитан, наистина приведен, със свита глава, но все пак толкова спокойно, че едва ли обръщах повече внимание на свистенето на прелитащите над главата ми куршуми и снаряди.

Но все пак трябва да ви разкажа малко по-подробно как премина на артилерийска служба един толкова спокоен и миролюбив гражданин, водил само главни търговски книги.

Едва капитанът ме беше изтикал в един от краищата на батареята и ми беше наредил да седя там свит, и вече се накани да започне рекогносцировка на терена с маниера на стопроцентов янки; извърши я по един несравнимо спокоен и хладнокръвен начин, като на едно място той даваше кураж, на друго пък получаваше ободрителна дума, изобщо държеше се като у дома си. Имаше нещо много характерно в това странно любопитно обикаляне наоколо, в това размисляне. Едва когато опънаха крака още неколцина артилеристи, той се залови по-решително за работа, взе от най-близкостоящия до него банника и заповяда или по-скоро повика с късо повелително движение един друг, за да му помогне да изтикат оръдието назад. Хората се подчиниха, без да направят никаква гримаса. Оръдието беше избутано, заредено от него, отново изтикано напред, насочено и изстреляно. Маниерът му беше толкова твърд и решителен, че никой не се осмели да му възрази нито с една дума; всички се подчиняваха, без той да си отваря устата. Тук наистина имах възможността да разбера най-осезателно какво можеха да извършат увереността и самосъзнанието. Този човек се държеше, като че ли батареята от години е била под заповедите му; изглежда никой не се съмняваше ни най-малко в неговия авторитет. Скоро и околните оръдия се подчиняваха на заповедите му. Наистина имаше нещо неотразимо, непреодолимо в неговата спокойна дързост, упование, което очевидно подчиняваше всички по-слаби духове. Той ми приличаше на един от онези американски пионери, които се заселват на земята на другите хора съвсем sans-facon[15] и хазайничат там, без да ги е грижа дали това харесва на останалите или не.

Именно тази командирска роля, която играеше моят приятел, беше онова, което постепенно ме окуражи, придаде им нови сили и на края ме накара също така да започна да действувам. В известна степен човек не може да остане в подобно положение безучастен, самото решение става причина да нарасне смелостта ти, така че най-накрая и аз самият се окуражих да извадя от сандъка един от снарядите, предпазливо наведен, разбира се, но постепенно изправях все повече главата си, докато на края я държах високо като всеки храбър войник.

orydie.jpg

— Браво! — извикаха отново всички.

— Виждате ли, така по време на последното сражение на патриотите аз в известна степен пожънах лаври.

Работихме като волове около един час — продължи той, — когато огънят, изглежда, започна постепенно да отслабва. Повечето от оръдията бяха станали негодни, само половин дузина продължаваха да действуват под неговите заповеди и то благодарение на невъзмутимата му флегматичност, която след всеки изстрел винаги даваше възможност на оръдието първо да се поохлади, докато останалите в своето трескаво усърдие или не оставяха никакво време за охлаждането, или пък то бе съвсем малко. Изобщо трябва да отбележа, патриотите си бяха останали твърде посредствени артилеристи, въпреки петнадесетгодишните тежки сражения с испанците, а пък артилерията далеч не беше играла по времето на тези съдбоносни битки онази роля, която иначе и е отредена във войните на по-цивилизованите нации. Естествено! По-голямата част от сраженията бяха изнасяни само от пехотата или кавалерията, а дори и в битката при Айакучо, която реши съдбата на целия испански континент[16], участвуваха в огъня от двете страни не повече от половин дузина леки оръдия. Характерът на географския релеф на страната, огромните планини и реки, непроходимостта дори на равнините, на пампасите, липсата на свързващи пътища и честите форсирани маршове, които бяха необходими, за да бъде изненадан неприятелят с някой неочакван удар, позволяваха много рядко употребата на това трудно за транспортиране разрушително оръжие, много по-рядко, отколкото в нашите революционни битки. А и както е известно, службата на артилериста изисква известни математически познания, ако иска да бъде ефикасна; за южноамериканците бе невъзможно да получат тези познания под властта на мизерното испанско управление, което само злоупотребяваше и без това със затъпелите си духовни сили, за да накара народите под владичеството си да оглупеят напълно. Между другото, това положение, или по-скоро разложение, в никакъв случай не намалява заслугата на патриотите, нито пък лишава революционните борби от тяхното огромно значение; напротив, както нашата революция[17], без съмнение най-важното събитие на миналото столетие, в същност накара народните маси, средните класи най-напред да осъзнаят правата си, да станат пълнолетни, както тя стана главен извор, от който потекоха френската и всички останали революции и ще потекат непременно и още много други, независимо от всякакво противодействие, така и борбата за свобода срещу испанците, макар и да е само последствие на нашата борба за свобода, ще окаже значително влияние както върху Испания, така и изобщо върху Европа, въпреки че това влияние пак далеч няма да има такова универсално значение като онова на нашата революция. Испанско-южноамериканският характер и континент са много по-недостъпни, затворени и недружелюбни; затова и в техните революционни борби се забелязваше много малко от онази симпатия, която събудихме ние сред целия цивилизован свят, та дори и сред нашите смъртни врагове, англичаните; това бе така може би за това, защото тяхното въоръжено въстание не беше възвеличено от такива славни светила на хуманизма като нашите Уошингтън и Франклин, еднакво велики като хора и герои, държавници и пълководци, философи и граждани, които въодушевяваха добрите и благородните от всички нации и ще продължават да ги въодушевяват, докато съществуват на тази земя добро и благородство!

Но revenons à nos moutons[18], да се върнем при нашия капитан, който тъкмо бе заредил и насочил оръжието, за да стреля още веднъж, когато към нас се приближи познатият ни от вчера офицер, заобиколен от неколцина адютанти и щабни офицери. Той беше идвал често в батареята, беше се спирал при всяко едно оръдие, като на едно място хвалеше, на друго укоряваше, на трето пък сам се беше залавял с оръдието; при нас се беше спирал винаги доволно потривайки ръце. И сега направи същото и както си потриваше ръцете, следейки внимателно и с удивление всяко движение на капитана, аз разбрах, че той беше сигурно един от генералите на армията на патриотите.

Сега капитанът стреля и щом се разнесе димът, видяхме, че насрещният бастион се олюля и се срина в рова пред укреплението. Това падане бе поздравено с радостно «ура», двадесетина офицери се втурнаха към нас, като нашият беше първи.

Заслужаваше си да видите тази сцена!

Само за секунди се озоваваха до капитана, прегръщаха го бурно, също така бурно и светкавично го хвърляха в прегръдките на следващия офицер, а той го прехвърляше на третия, на четвъртия… Моят невъзмутим капитан, та дори и аз летяхме като топки от ръце на ръце, и двамата се носехме наоколо като подхванати от някаква стихия. Бяха като полудели, бяха се побъркали, направо преизпълнени от любов, побеснели. Все още имаше попадения от снаряди в батареята, ту вляво ту вдясно, един от тях преряза надве някакъв нещастен ординарец, но това не ги смути, ентусиазмът им ставаше все по-невъздържан. Имаше нещо толкова екзотично, толкова южняшко, наистина южноамериканско в тази невероятна сцена! Над нас свистящите снаряди, под нас хлъзгавата от кръв земя, около нас убити и ранени, разрушения и развалини от всякакъв вид, а ние летим от ръцете на една черна брада към ръцете на друга! Изгубих и ума и дума, у мен остана само живото чувство, че се намирахме в Южна Америка в един лагер на патриотите. Тези патриоти обичат така ужасно, чувствата им преливат така мигновено! Изглеждаха ми направо страшни! Струваше ми се, че се намирам в някакъв мюсюлмански лагер, сред една от онези сцени от Хиляда и една нощ, за които бях чел по време на пътуването ни. Когато дойдох на себе си, всички бяха изчезнали.

— Капитане, какво беше това? Нищо не разбирам! — заговорих приятеля си.

— Ха, сринахме бастиона!… Сринахме, сринахме… — отвърна капитанът.

— Да, но какво искаха те? Мисля, че тези хора са слънчасали. Къде отидоха?

— Вероятно на поста си! — отговори отново невъзмутимият капитан, като избърса потта от челото си и се накани да огледа по-подробно батареята. От наша страна огънят беше спрял напълно; и огънят на противника бе отслабнал, обаждаше се само на дълги интервали. Изчакахме още известно време, докато замлъкна напълно и след това започнахме да обикаляме из батареята. Както можете лесно да си представите, тя не предлагаше особено ободрителна гледка, човек трябваше да има силни нерви, за да не изгуби самообладание. Ние прекрачвахме през разбити сандъци за муниции, в които вместо снаряди се намираха ръце, крака, тела, разбити черепи; също и защитните валове от насипана пръст бяха гарнирани тук и там с подобни ужасни арабески. Човек можеше да повърне. И въпреки всичко в цялата батарея не бяха паднали повече от сто души; но дванадесет и двадесет и четири футовите оръдия с помощта на снаряди, както и гаубиците вършат ужасна работа и батареята ни беше подредена много лошо. За патриотите понятието фортификация беше естествено далеч по-неясно от артилерийската служба и затова неприятелският огън беше причинил значителни щети. Повече от половината оръдия бяха станали негодни, на няколко се бяха пръснали дулата, на други бяха разрушени лафетите. От друга страна, нашият огън не беше причинил кой знае колко големи разрушения на укреплението, доколкото можеше да се разбере засега; наистина бастионът беше сринат и това място даваше възможност за извършване на пробив; оттам някой храбър полк можеше да проникне в крепостта, ако имаше здравата подкрепена добре обслужвана артилерия. Но, изглежда, че никой не мислеше повече за това — въпреки че с годните оръдия все пак бе възможно да се направи нещо. По-голямата част от офицерите, очевидно доволни във висша степен от резултатите, бяха напуснали вече батареята; останалите пък се занимаваха само с това да дават нареждания за извозването на убитите и ранените, без да се грижат повече за оръдия, лафети или батарея. Всичко това ми се стори дори и на мен малко странно, а аз не бях никакъв военен! Такива страшни усилия, толкова големи жертви и труд, а веднага след това такава незаинтересованост, такова лекомислие, което нито е разумно, нито е обичайно за армията! И добрият капитан поклати глава по един начин, който издаваше известно недоволство от тяхната военна несъобразителност, защото то не можеше да се отнася до храбростта на нашите нови съюзници, която бе невъзможно да бъде по-голяма. Онова, което виждахме тук с очите си, беше, направо казано, лекомислие, та дори безгрижие! Но такива са си тези южноамериканци, и във война и в мир са темпераментни, невъздържани, способни на най-големи усилия и напрежение в най-отчаяните и нечути битки! Като изпадат в най-различни крайности, те могат да прелетят през Андите, да понесат глад и жажда, жега и студ, да превъзмогнат опасности, в сравнение с които походът на Наполеон към Италия изглежда само детска игра; те изненадват врага, побеждават го, унищожават го; но вместо да се възползуват от победата си, те бягат спокойно да си починат по време на тяхната сиеста, като оставят плодовете на победата си в ръцете на първите опашкари, които се появят. Цяло щастие бе за тях, че неприятелите им, испанците, бяха благословени със същите миловидни слабости. Ако техни неприятели бяха американци или англичани, може би изходът от борбата им щеше да бъде друг!

Бяхме огледали батареята и тъкмо се канехме да я напуснем, за да видим и останалите, когато дотича нашият ординарец и ни даде нареждането да се явим веднага в главната квартира.

И така отправихме се към главната квартира.

По пътя към нея се запознахме още по-отблизо с особеностите на войниците патриоти, защото, както споменах по-горе, част от тях беше настанена във вилите, а друга голяма част от обсаждащата армия лагеруваше в градините и дворовете, където имахме най-удобната възможност по време на нашата разходка да ги наблюдаваме така да се каже в неглиже. Уверявам ви, че никога не съм виждал по-красиво и войнствено изглеждащи войскови части от тези на патриотите. Това не бяха вече мародерите, които се скитаха в околностите на Лима; напротив, подбрани, отлично и богато облечени, поделенията представляваха гледка, по-красива и живописна от която не би могъл да си пожелае и един художник. Тези бронзови лица с черни бради също като картините на Салвадор Роза[19], тези още по-черни огнени очи, тези небрежни и все пак толкова решителни, сякаш a tempo[20] движения, това рицарско държане, не се притежават в такава степен от никои други войскови части, нямало ги е дори и у войниците от френската императорска епоха! Човек трябва да ги види как бивакуват, това е най-живописната гледка, каквато може да има! И най-изпокъсаният патриот, който едва може да прикрие голотата си, се разполага на земята en héros[21], той става действително живописна гледка, когато лагерува! Има си просто свой собствен начин, по който подрежда и драпира парцалите си. Без нищо преднамерено, нищо изкуствено, само един естествен вроден такт! Едно рязко стегнато движение — и изпокъсаната мантия се раздипля около него с такава грация, каквато на някой друг не може да придаде и кралската одежда и която не може да бъде постигната от нито един наш актьор! Но те обичат и лежането и вероятно пролежават далеч по-голямата част от живота си, а само по-малката прекарват прави или седнали. Ако биха могли да работят лежейки, ми се струва, че биха отхвърляли малко повече работа; но тъй като им се налага да стоят и да седят, те са или твърде малко годни за работа, или пък изобщо съвсем не са. Разбрахме го от начина, по който си вършеха работите. Едва ли някой от тях почистваше оръжията си, ала мнозина трябваше все пак да готвят и перат. Те вършеха това обаче по един начин, който ни се стори толкова опак, че се спряхме със зяпнали уста. Докато например ръцете готвеха или перяха, останалите части на тялото, трупа, краката и особено главата изглеждаха извисени далеч над тези робски занимания, като че бяха принудени насилствено да останат на това място и да позволят на ръцете да вършат тези движения с някакво особено презрение. Наистина забавно беше да наблюдаваш тези патриоти, като че ли гледахме как английският радикал лорд Чембърлейн се вижда принуден с един особен вид подигравателно изражение да подаде кърпата за ръце или легена за миене на своя монарх.

Куриозни хора са тези патриоти, но имат и такъв девиз: воювай, лежи, люби се.

Пристигнахме най-сетне пред една аристократична вила, която застаналият пред нея на пост войник нарече «главна квартира на главнокомандуващия на обсаждащата армия», провряхме се през тълпа от ординарци, адютанти, щабни и висши офицери и бяхме предадени на някакъв майордом, който ни отведе до стая в приземния етаж, където намерихме нашите чанти; а те ни бяха наистина много необходими, защото бяхме мръсни, почернели, окървавени, окъсани и приличахме по-скоро на бандити, отколкото на мирни и спокойни граждани на нашите Съединени щати.

Офицерът майордом ни напомни да бързаме с тоалета си, защото щели да сервират яденето веднага, щом негово превъзходителство главнокомандуващият се завърнел от батареите.

Следователно ние побързахме, но не бяхме още съвсем готови, когато се появи майордомът, за да ни отведе и представи на негово превъзходителство.

myje.jpg

Влязохме в една зала, където заварихме наредена маса и може би около шестдесет офицери, а между тях бяха също и онези, с които бяхме вече сключили така бурно бойната си дружба в батареята. Без да изчакат да бъдем посрещнати от страна на домакина — в случая не кой да е, а самият главнокомандуващ — те наскачаха срещу нас с едно «buen venido, capitanos»[22], запрегръщаха ни пак, после ни хвърлиха в обятията на колегите си, като че ли не присъствуваше никакъв домакин и никакъв главнокомандуващ. Това би означавало за нас чисто невъзпитание, което не би си позволил никой боцман, да не говорим за един офицерски корпус; тук обаче това не само не направи впечатление, но изглеждаше съвсем в реда на нещата.

Тези южноамериканци имат й друга особена черта, да вършат неща, които именно защото са необмислени, изврели направо от бурните им чувства, не само че не крият в себе си нищо невъзпитано, неприлично, а напротив — носят нюанса на мила, необуздана, рицарска непринуденост, която толкова пък отива на техните огнени очи, мургави лица и гарвановочерни бради. По правило все пак южноамериканецът е всичко друго, но не и невъздържан или безгрижно дяволит, а по-скоро формален, тържествен. От целия му характер и държане, от всичките му движения си личи, че той е потомък на величествено гордите испанци и че има пълното съзнание за произхода си от тези испанци; не от днешните, подведени от лицемерни божии служители и регенти към водене на разгулен живот — не, а от испанците с рицарски характер от петнадесетия и шестнадесетия век, в чиито дела те с удоволствие се оглеждат и с които обичат да свързват своето настояще, също като всички народи, достигнали в настоящето си печално голям упадък от някогашен исторически разцвет чрез духовнически или светски деспотизъм или пък едновременно и чрез двата вида деспотизъм.

Но времето, когато се запознахме с тях, бе напълно пригодено да ентусиазира духове, които по природа са така възприемчиви за великото и благородното!

Това беше време, което настъпва в живота на щастливи нации само веднъж, а за нещастните никога не идва, време за освобождаване от ужасно иго, което потиска и държи в плен с еднаква сила и тялото и духа! Това време дойде за цяла испанска Америка като метеор. И най-смелият се е съмнявал само четири месеца преди това, и най-храбрият е бил отчаян. Като по чудо бе извоювана блестяща победа там, където поражението изглеждаше сигурно; това беше победа, която повлече след себе си поражението на неприятеля по всички линии така бързо и неудържимо, че буквално цяла испанска Южна Америка възкликна възторжено в едно-единствено победно опиянение! Каквото беше за нашата страна пленяването на лорд Корнуолис, това бе за Южна Америка битката при Айакучо! Цялата огромна земя от Панама до реката Амазонка се пробуди след тази битка за нов живот, за ново съществование! Наистина, съвсем нов живот, съществование, което човек трябва да види, за да може да го разбере! Враждуването в обществения и частния живот, ревността и спречкванията бяха като погребани в реката Лета[23]; милиони и милиони хора се прегърнаха братски; подадоха си ръка през Андите и Кордилиерите; Колумбия се притече на помощ на Перу, за да прогонят общия враг, Буенос Айрес помогна на държавите по течението на Ла Плата: навсякъде най-велики и забележителни убеждения и принципи, най-великолепни дела!

Наистина велик момент, великолепен за всеки филантроп, който има щастието да съпреживее такова възкръсване и възраждане на един цял народ! В такъв момент изчезва напълно всичко долно и подло, най-благородните топлосърдечни чувства се проявяват така силно и неудържимо, толкова надалеч изтикват и прогонват всичко недостойно! И най-злощастният роб се превръща при такива моменти в герой! Признавам си, че в онези дни патриотите ми се явиха в такава ослепителна светлина, че все още съм запленен от славата им и силно привързан към тях.

Струваше ми се, че никога не съм виждал по-великолепни мъже от тях и те наистина бяха такива в онези дни! Между тях имаше хора от най-знатните фамилии в страната, потомци на исторически родове, всички бяха участвували в кървави битки, бяха се покрили със слава, която им беше толкова по-скъпа, защото съзнаваха, че са сторили нещо велико; а славата пък им придаваше и една неописуемо фина скромност.

Може би тогава южноамериканският характер се изяви в най-хубавата си светлина и никога, нито преди това, нито по-късно съм виждал по-рицарски и заслужаващи по-голяма обич герои, които бяха същевременно толкова скромни и привлекателни. От онзи ден южноамериканците ми са скъпи и аз не се съмнявам в тяхното светло бъдеще, колкото и тъжно да изглежда настоящето им![24]

Масата бе подредена така, както можеше да се очаква, в случай че домакинът е главнокомандуващ на армия, обсадила пристанищни укрепления. Най-благородните френски и испански вина се лееха като река, имаше в изобилие най-изискани ястия, но макар че пиехме шампанското от бирени чаши, не се забелязваха ни най-малките признаци на напиване.

В това отношение имаше какво да учим още от патриотите!

Първият тост, който беше вдигнат, беше за Боливар!

Вторият — за Сукре[25]!

Третият за битката при Айакучо!

Четвъртият — за побратимяването между Колумбия и Перу!

Петият — за Уалеро[26]!

Това беше, значи, нашият офицер, познат ни от вчера, и както разбрахме сега — главнокомандуващият на обсаждащата армия. Той стана, вдигна чашата си и заговори силно развълнуван:

— Сеньорес, амигос! Това, че вашият боен другар се намира сред вас, че има възможността да даде на отечеството си своите сили, своята кръв, за това трябва да благодарите на този наш верен стар приятел и нов боен другар, когото препоръчвам като изключително достоен за вашето приятелство и братска обич!

Трябваше отнякъде да видите как енергично придърпа той капитана към себе си и как бурно го прегърна, как в очите на железния невъзмутим моряк се появиха сълзи и как той едва смогна да промълви с треперещи устни само две думи: — Amigo siempre![27]

Целият офицерски корпус прегърна и двамата.

Останахме в лагера още един ден, а после се качихме на конете си и се отправихме за Лима, където капитанът трябваше да се премести в жилището на своя приятел, генерала.

От съпругата на генерала, последвала мъжа си в Лима, както и от самия генерал научих за началото на тази изключителна дружба между един от най-видните пълководци на патриотите и капитана на нашия бриг.

С нея беше свързано и тъмното петно върху неговата моряшка репутация.

Иска ми се да мога да предам думите на благородните съпрузи с онзи жар, с онзи благороден, огнен и поетичен език, с който ми разказаха историята.

myje.jpg
Бележки

[1] Директорът е един от разказвачите на историите, които, съвършено независимо една от друга, представляват съдържанието на книгата на автора «Разговори в каютата — или национални характеристики». — Б.пр.

[2] Томас Кокрън (1775-1860) — прочут английски адмирал, участвувал в освободителните битки на южноамериканските колонии срещу испанците. — Б.пр.

[3] Статускво (лат.) — съществуващо положение. — Б.пр.

[4] Perseverance (англ.) — упоритост, постоянство. — Б.пр.

[5] Симон Боливар (1783-1830) — легендарен южноамерикански борец за свобода — Б.пр.

[6] Квакери (англ.) — членове на религиозната секта в Англия и САЩ. — Б.пр.

[7] Джон Бул — иронично прозвище на англичаните. — Б.пр.

[8] Пшоу (англ.) — израз на пренебрежение. — Б.пр.

[9] Брат Джонатан — иронично прозвище на американците. — Б.пр.

[10] Карлисти, кристиноси — привържениците на Дон Карлос са враждували с привържениците на кралицата-регент Кристина по време на испанската гражданска война от 1834 година. — Б.пр.

[11] Пени (англ.) — дребна английска монета. — Б.пр.

[12] Чако — вид висока военна шапка. — Б.пр.

[13] Сиеста (исп.) — следобедна почивка. — Б.пр.

[14] Considerable (англ.) — голям, значителен. — Б.пр.

[15] Sans-facon (фр.) — непринудено. — Б.пр.

[16] Южна Америка. — Б.пр.

[17] Войната за независимост срещу Англия (1775-1783). — Б.пр.

[18] Revenons à nos moutons (фр.) — да си дойдем на думата. — Б.пр.

[19] Салватор Роза (1615-1673) — италиански художник. — Б.пр.

[20] A tempo (итал.) в случая — бързи, отривисти движения. — Б.пр.

[21] En héros (фр.) — като герой. — Б.пр.

[22] Buen venido, capitanos (исп.) — Добре дошли, капитани! — Б.пр.

[23] Лета — река в подземното царство от гръцката митология, където идвали сенките на умрелите да пият и да забравят миналото. — Б.пр.

[24] Книгата излиза от печат през 1841 година. — Б.пр.

[25] Антонио Хосе де Сукре (1795-1830), генерал, победител при Айакучо. — Б.пр.

[26] Уалеро — южноамерикански борец за свобода. — Б.пр.

[27] Amigo siempre (исп.) — приятел завинаги. — Б.пр.