Къщата е вече стара. Момчетата, живели тук преди години, са станали бащи и дядовци. Но стъпалата не са се променили. Те започват направо от входната врата и водят до таванския етаж. Там се намира ателието на майката на Давид. Към него има антре с гардероб и телефон, кухня с електрическа печка и хладилник и едно по-малко помещение, което служи за спалня. Но най-важното е ателието. Таванът му представлява огромен полегат прозорец; затова през деня тук е много светло, а нощем звездите блестят над него и разглеждат многобройните картини. На триножника е опряна рисунка на оранжева котка с мистериозно святкащи зелени очи. Тя седи тук, без да мръдне.

От всички картини на майка си Давид обича най-много оранжевата котка. Убеден е, че с тази котка не всичко е в ред. Тя положително иска да му разкаже нещо. Но какво може да е то?

По стените на ателието са окачени и други картини. На една от тях е нарисувано шосе с автомобил, полетял, неизвестно накъде. (Излетници ли пътуват в него или гангстери, които отвличат някакво дете?) Човекът с кариран каскет и лула в устата от съседната картина е сигурно детектив; облечената в бяло дама в ъгъла Давид нарече госпожа Клерхен. Не би се учудил, ако тя излезе някоя фея — толкова е красива. Тук е и някакво жълто цвете (дали издава някакъв дъх или не? И защо ли е окачено толкова високо?), и една дървена ограда, цялата облепена с афиши. Какво ли има зад тази ограда? Може би игрище или някоя запустяла градина, потънала в храсталаци и бурени? Давид ходи вече втора година на училище. В съседната стая е малката му писалищна маса, книгите и тетрадките. Но той обича най-много да стои в ателието, особено когато майка му не е там.

Майката на Давид често отсъствува от къщи. Тя посещава изложби, лекции, заседания. Или е на път с блока си, за да събира теми за рисуване.

Тогава Давид остава сам. Сам с оранжевата котка, с мъжа в карирания костюм, с госпожа Клерхен, жълтото цвете, дъсчената ограда и шосето с черния автомобил. Автомобилът пътува с голяма скорост, най-малко със сто километра в час, но въпреки това не се помръдва от мястото си. Странно…

— Бъди послушен, Давид, не отваряй никому, не излизай, не хвърляй нищо отгоре, вечерята ти е в хладилника, легни си навреме! Разбрано? Днес ще се върна късно. (Защо ли майка му не използува за поръченията си магнетофон? Всеки път все едно и също!) Ах, да, ако ме търсят по телефона, кажи, че утре преди обед съм си в къщи. Няма да забравиш, нали?

Целувка по челото и — трак! Вратата хлопна след майката и Давид остана пак сам. Той седна в креслото и се загледа в оранжевата котка. Ще му повери ли днес тайната си? Котката стоеше неподвижно. Тя го гледаше втренчено със зелените си магьоснически очи и мълчеше.

Нощта бавно се спускаше над прозореца на ателието. Мракът валеше върху него на гъсти, черни като сажди парцали. После светнаха звездите. Като златни песъчинки… — помисли Давид.

Внезапно изрева някакъв мотор. Свистене на автомобилни гуми разкъса тишината. Изумен, Давид видя как черният автомобил от картината профуча по шосето. Скоро той стана мъничък като кибритена кутия — после като бръмбар — и най-после изчезна зад хоризонта. Давид скочи и щракна лампата. Разтърка очи. Какво бе станало с картината? Шосето си бе на мястото, само че колата я нямаше. Черният автомобил бе изчезнал в далечината. Какво ли щеше да каже майка му, като се върне и види пустото шосе? Докато размишляваше така, в ателието изплуваха три колелца дим и един гърлен глас каза:

— Това трябваше да се случи някога!

Беше гласът на човека с карирания каскет. Той бе слязъл от рамката на своята картина и сочеше с лулата си празното шосе.

— Трябваше да се очаква, че ще офейка!

Той се запъти към креслото до печката и се настани удобно в него. Скоро креслото потъна в облак дим.

— Какво става всъщност тук? — попита Давид.

— Малките момчета не бива да знаят всичко — измърмори човекът в креслото. После ненадейно запита:

— Имате ли поне телефон?

— Но разбира се — каза Давид. — Вън, в антрето е.

— Тогава иди и позвъни на номер 1–2–3–4–5–6! — заповяда карираният. — Бих го направил и сам, но съм страшно уморен. — И като хвърли поглед към рамката на картината, от която току-що бе слязъл, добави:

— Не е дребна работа години наред да седиш неподвижно на едно място, с течение на времето и най-добрият детектив се отпуска. Помисли малко и продължи: — На номера, който ти казах, ще се обади един доктор, да, именно — доктор. Името няма значение. Кажи му, че ни е нужен спешно. Да дойде колкото може по-бързо!

— Но аз не бива да отварям никому…

Детективът се изсмя дрезгаво:

— Да не сме малки деца? Или смяташ да пречиш някак на нашите разследвания във връзка с черния автомобил? Да не сте от един дол дренки с този мошеник?

— Не, разбира се, че не — измънка Давид и забърза към телефона. Той послушно направи, каквото му бе заповядал детективът. Като се върна след малко в ателието, до креслото стоеше госпожа Клерхен! Междувременно и тя бе напуснала картината си и сега говореше нещо тихо с детектива.

— Докторът каза, че веднага ще дойде — съобщи Давид.

— Добре — отговори детективът и се обърна отново към госпожа Клерхен. Давид го чу да казва:

— И така, да обобщим: тя се казва Инге, руса е, със сини очи, със синьо шалче на главата, сини обици, пръстен със син камък и рокличка на червени и жълти цветчета — той си записа нещо в бележника. — Особени белези?

Госпожа Клерхен се замисли за малко. После отвърна смутено:

— Не зная как да ви го кажа… Тя никога в живота си не е продумала нито една думичка. Никога не се е смяла, нито плакала, нито се е мусила.

— На колко години е?

— На седем… като Давид.

Детективът наостри уши.

— Значи ти се казваш Давид? Запомни, Давид, че трябва да казваш винаги истината, само истината. Разбра ли?

Веднага след това на входната врата се позвъни тревожно и когато по даден от детектива знак Давид отвори, в антрето се вмъкна дебел, покрит с едри капки пот мъж. На главата си той носеше черно бомбе. В едната ръка държеше чанта от черна кожа, в другата — черен чадър.

Дебелият подаде ръка на всички присъствуващи и каза:

— Радвам се, радвам се.

Той заговори за времето и големите данъци, изруга многото стъпала на къщата и все така на един дъх запита защо е заминала колата. Никой не бе в състояние да го прекъсне.

— Освен това, интересува ме какво има зад тази ограда — каза той накрая съвсем между другото и се приготви да заговори отново за деветдесет и девет други неща. Но не успя, защото детективът остро го прекъсна:

— Стига! — той измери с проницателен поглед картината с оградата и се обърна към Давид:

— Какво има зад тази ограда?

— Нямам понятие.

— Никога ли не си бил там?

— Никога.

— Наистина ли? — Детективът хвърли многозначителен поглед към доктора. — Вече ти казах, Давид, че ти за нищо на света не бива да лъжеш.

— Аз наистина не знам.

— Е, добре. Но едва ли ще почнеш да ни залъгваш, че не знаеш нищо и за вратата…

Той посочи с края на лулата си една определена точка върху оградата. Действително! Между двата плаката: „Пийте сока от малини, да сте здрави за много години!“ и „Вижте умното дете — с радост приказки чете!“, се очертаваха контурите на някаква тайна врата. Давид я виждаше за пръв път: по-рано никога не бе разглеждал картината така подробно.

— Удивлявам се на острия ви поглед! — призна докторът.

— Дребна работа! — заяви детективът. — В края на краищата това не ми е за пръв път. В нашия занаят най-важното е да наблюдаваш, да наблюдаваш и пак да наблюдаваш. Когато се прибави едно наблюдение към друго, могат да се разрешат дори и най-заплетените случаи.

— При условие че човек има вашата способност — Докторът явно се възхищаваше твърде много от детектива.

В същия миг иззвъня телефонът. Давид се втурна към антрето, но докторът го изпревари. Той бързо вдигна слушалката.

— Ало, ало… Да, на телефона… Разбира се… Да… Но, но… Добре, изпратете веднага колата, тръгваме. Край!

Зачервен от възбуждение, той дръпна детектива настрана и започна да му шепне нещо.

— Предчувствувах! — изръмжа детективът и изтърси лулата си. После се обърна към госпожа Клерхен и Давид:

— Вие двамата ще останете да чакате тук. Ще се върнем колкото може по-скоро.

По шосето мина голям тъмносин автомобил. Сигурно беше някакъв съвсем изключителен модел, защото в него не се виждаше никакъв шофьор… Двамата мъже се качиха на картината и се настаниха в синята лимузина. Давид отвори уста от изненада. Преди да успее да я затвори, колата с детектива и доктора бе изчезнала на хоризонта. Шосето бе празно и пусто, както преди.

— Гладна съм — каза тихо госпожа Клерхен. — Не мога да си спомня вече от колко време не съм слагала залък в устата си.

Давид си спомни за вечерята в хладилника. Той донесе две чинии, шунка, салата, сирене, хляб и малинов сок (като при това неволно хвърли поглед към плаката) и предложи половината на госпожа Клерхен, която с благодарност започна да яде.

— Не мога да разбера тези модерни художници — каза тя между две хапки. Никога не рисуват нищо за ядене на картините си. И от какво всъщност да живее човек, моля ви се?

Известно време те се хранеха мълчаливо.

Изведнъж над картината с дървената ограда се изви страшен вятър. Фиу! — свиреше той и вдигаше прахоляк и опадали листа. Сред листата във въздуха се завъртя някакво листче хартия. То прелитна над оградата и падна по средата на ателието. Давид любопитно го вдигна. Но листчето беше празно.

— Покажете ми го, моля! — каза госпожа Клерхен.

Тя дълго се взира в хартийката.

— Не — въздъхна тя накрая и я сложи отново на масата. Нищо не пише…

Точно в този миг оранжевата котка скочи от картината си. Тя хвана листчето със зъби, прекоси светкавично ателието, скочи върху оградата и изчезна зад нея. Заедно с листчето.

— Видяхте ли? — извика Давид.

Госпожа Клерхен бавно остави вилицата и се загледа в чинията си.

— Не исках да говоря за това, Давид — каза тя колебливо, — но сега ми се струва, че ще трябва да ти обясня всичко…

Сякаш за да добие кураж, тя отпи голяма глътка малинов сок. После се престраши и започна да разказва:

— Зная, мойто момче, че ти ме смяташ за някаква фея. За съжаление аз съм само… Всъщност коя съм аз?

Баща ми беше цар. Живеехме в самотен замък сред просторни гори. Отвъд горите, на брега на голямо блато, в порутена хижа живееше стара жена с оранжеви коси. Мълвеше се, че госпожа Афрозиния е магьосница, но никой в замъка не знаеше дали това бе истина. Момчето, което помагаше в кухнята, я видяло веднъж да лети, яхнала метла; ловецът я срещал няколко пъти нощем, когато на лунна светлина събирала треви и корени, а понякога можеше да се забележи как от комина на хижата и към небето се издигат чудновати облаци дим.

Всеки, който искаше да влезе в замъка на баща ми, трябваше най-напред да се покатери по корените на един хилядагодишен дъб. Само така можеше да открие пътеката до нас. Често минаваха много години, докато отново някой външен човек дойдеше в нашия замък.

Ние си живеехме мирно и тихо. Баща ми ходеше на лов, мама често лежеше на канапето с главоболие, а брат ми Еренфрид се учеше да язди и върти сабя. А аз? Искрено казано, аз често бях тъжна и ми беше скучно до смърт. Положението се промени едва когато една вечер на портата на замъка потропа млад рицар. От дългото яздене през горите той бе съвсем изморен и изгладнял. Баща ми го покани на трапезата; през време на вечерята научихме, че се казва Йохан. Какво да разправям надълго и широко? Йохан остана в замъка и скоро след това отпразнувахме сватбата. Три дни и три нощи! Беше весело. Ядохме и пихме, пихме и ядохме, и се веселихме.

Заранта на четвъртия ден в празничната зала внезапно се появи старицата — старицата с оранжевата коса. Никой не я бе поканил, тя се бе домъкнала сама. Ледени тръпки полазиха по гърбовете на всички ни, като я видяхме. Трябва да ти призная, че от малка не можех да понасям госпожа Афрозиния. От всичко най-много мразех разчорлената й оранжева коса. Пристъпих към нея и извиках:

— Какво търсиш тук, стара чумо? Никой не те е поканил! Прибирай се обратно в колибата си!

Мъжът ми и брат ми се опитаха да ме успокоят. Но аз сякаш бях обезумяла.

— Вън! — извиках. — Вън. Това е моята сватба! Вещици и знахарки нямат работа тук.

— Трябва да ти кажа, че брат ми Еренфрид открай време бе в добри отношения с госпожа Афрозиния, а в последно време често я посещаваше. Не зная с какво го привличаше тази отвратителна старица. Това беше може би единственият въпрос, по който не се разбирахме с него…

Сега зная, че в онзи миг бедният ми брат се е чувствувал доста безпомощен. Как да постъпи?

— Клерхен! — помоли ме той. — Сестричке! Бъди разумна!

С едно движение на ръката старицата му заповяда да мълчи. Тя пристъпи към мен и ме погледна втренчено в очите. Това бе поглед, който никога не ще забравя. И днес, когато си спомня за това, тръпки ме побиват.

— Да бъде, както желаеш — каза госпожа Афрозиния тихо и много решително. — Над теб и твоите близки висне голяма беда. Аз исках да я отклоня от вас, затова дойдох тук. Ти ме пъдиш от замъка и аз се подчинявам.

Тя се обърна и се затътри към вратата. Там спря още веднъж, обърна се и ме погледна. Гласът й прозвуча по-скоро тъжно, отколкото сърдито (но аз знаех, че тя е змия и само се преструва).

— Ще дойде време — предрече тя, — когато ще се разкайваш за всичко, което се случи днес. Но тогава ще бъде твърде късно, сълзите и жалбите няма да ти помогнат.

И до днес не зная как е напуснала старицата замъка на баща ми: дали се бе измъкнала мигновено през вратата или се бе изпарила пред очите ни във въздуха. Всеки случай тя се изгуби внезапно и оттогава никой от нас вече не я видя наоколо.

Брат ми Еренфрид също изчезна безследно оттогава. На заранта той си отиде, без да се сбогува с нас.

Когато преди малко видях детектива, за миг повярвах, че пред мен е брат ми. Уви! Наистина много прилича на него, но не е той… Сигурно можеш да си представиш колко се натъжихме всички, когато Еренфрид ни напусна. Настроението се промени, едва когато на следващото лято се роди нашата дъщеричка Инге. Вярвам, че в целия свят нямаше по-щастливи родители от Йохан и мен. Какво прекрасно и здраво детенце бе нашата малка Инге!

Но щастието и радостта бяха за малко. Само след няколко седмици разбрахме, че Инге страда от ужасна болест: тя бе няма. Думичка не продумваше, никога не плачеше, не се засмиваше. Дали това бе имала предвид вещицата, когато говореше за надвисналата над нас опасност?

Един ден добрият ми мъж реши да тръгне по широкия свят, за да търси лекар за Инге. Но и той не се върна в замъка. Може би не е могъл да намери пътя за у дома, който се намираше под омагьосаните корени на хилядогодишния дъб?

След като бяхме чакали Йохан напразно цяла година, аз се сбогувах с родителите си и на тръгване казах:

— Сега сама трябва да тръгна да диря лекар и най-добре е да взема Инге със себе си. И така един ден пристигнахме с Инге в големия град. Там я прегледа някакъв прочут лекар. Той я преслуша, предписа й прахчета и други лекарства. Инге послушно вземаше всичко три пъти по три седмици. Но въпреки че изтекоха три пъти по три седмици, тя пак не проговори и не се засмя. Лекарят дълго клати глава:

Може би тя изобщо не е болна, мила госпожо — каза той накрая. Възможно е вашата дъщеря да е била просто омагьосана. Мисля, че по-добре е да опитате при някой магьосник. Магьосникът Хокупоцки живееше в една черна къща. Беше облечен в дълга тъмносиня мантия, извезана с жълти кукумявки и прилепи. Имаше тънки мустачки и още по-тънка усмивка. В единия ъгъл на стаята му лежеше оранжева котка. Може би беше котарак, отдалече не можеше да се разбере точно. Магьосникът Хокупоцки бе изключително любезен с мен, вдъхна ми големи надежди.

— Аз съм развалял какви ли не магии — каза ми той. — Оставете Инге една нощ при мен и всичко ще се нареди.

Бях толкова непредпазлива, че приех предложението му. Но на следващата сутрин не намерих вече магьосника Хокупоцки. Не намерих нито черната къща, нито котката, а най-лошото бе, че и Инге бе изчезнала — нашата клета няма Инге!

Оттогава непрекъснато диря детето си. Търсех някакви следи от магьосника и оранжевата котка. Котката най-после намерих — върху оная картина. Настаних се в една рамка срещу нея и зачаках да видя какво ще прави. И тъй, докато аз дебнех оранжевата котка, оранжевата котка дебнеше мене. Без никакъв успех. Едва днес нещата се пораздвижиха. И аз почвам да вярвам, че детективът и дебелият доктор ще ми помогнат да намеря Инге. Те вече са попаднали на една следа. Но дали тя е вярната? Сърцето ми подсказва, че трябваше да обърнат повече внимание на оранжевата котка…

Клерхен заплака. Давид поиска да я утеши.

— Не плачете — помоли той. — Детективът и докторът ще оправят всичко. Когато доведат Инге, аз ще си играя с нея.

Госпожа Клерхен избърса очи с носната си кърпичка.

— Как да не плача — каза тя, — когато детективът й докторът са по съвсем погрешна следа. Те трябваше да се заинтересуват повече от оранжевата котка и бялото листче!

— Листчето бе празно — каза Давид.

Госпожа Клерхен стана от масата. Тя оправи роклята си и призна:

— От няколко седмици сънувам един и същ сън. Сънувам някакво бяло листче, което се върти във въздуха, и чувам някакъв глас да казва: „Обърни внимание на тази бяла хартийка, тя може да ти бъде много полезна!“ Не е ли странно това?

— Разбира се — каза Давид. Беше му хрумнало нещо друго. Може би трябва да надникнем зад оградата…

— Вярно! — съгласи се госпожа Клерхен. — Да надникнем!

Давид пристъпи към картината с оградата. Той почака, докато госпожа Клерхен застана до него. После ритна дървената врата. Вратата рязко се отвори и госпожа Клерхен извика ужасено.

Към следващата част или към съдържанието

Метаданни

Данни

Тайната на оранжевата котка

Информация

История

Сваляне / Връзки

З.К. Слаби от Чехословакия разказва първа глава,